Войната на Калибан

11. Холдън

Сантичай и Мелиса Супитаяпорн бяха двойка осемдесетгодишни, родени на Земята мисионери от Църквата на човешкия възход — религия, която избягваше свръхестественото във всичките му форми и чиято теология се свеждаше до „Хората могат да бъдат по-добри, отколкото са, така че хайде да сме по-добри“. Освен това управляваха склада за помощи с безпощадната ефикасност на родени диктатори. Само минути след пристигането си Холдън беше здравата нахокан от Сантичай, крехък мъж с оредяваща бяла коса, за спречкването с митническите служители на космопорта. В продължение на няколко минути капитанът се опитваше да му обясни, но дребничкият мисионер все го надвикваше, така че накрая Холдън просто се предаде и се извини.

— Недей да правиш положението ни тук още по-рисковано — повтори Сантичай. Явно бе умилостивен от извинението, но искаше да има последната дума. Размаха мършавия си пръст пред лицето на Холдън.

— Ясно — отвърна Холдън и вдигна ръце в миролюбив жест. Другите от екипажа бяха изчезнали при първия гневен изблик на Сантичай и го оставиха да се оправя сам със стареца. В далечния край на големия склад за помощи той забеляза Наоми да говори спокойно с Мелиса, не толкова избухливата (надяваше се) жена на мисионера. Оттук не се чуваха крясъци, макар че сред говора на няколко десетки хора, скърцането на машини, воя на двигатели и предупредителните сигнали на три мотокара Мелиса би могла да мята гранати по Наоми и пак вероятно нямаше да се чуе.

Търсейки възможност да се измъкне, Холдън посочи към Наоми и каза:

— Извинете ме, аз…

Сантичай го прекъсна с рязко махване на ръка, от което оранжевата му роба се завихри. Холдън откри, че не може да не се подчини на дребничкия мъж.

— Това — посочи Сантичай към сандъците, разтоварвани в момента от „Сомнамбул“ — не е достатъчно.

— Аз…

— СВП ни бяха обещали двайсет и два тона протеин и добавки до миналата седмица. Тук са по-малко от дванайсет тона. — Старецът наблегна на думите си с остро мушкане в бицепса на Холдън.

— Аз не отговарям за…

— Защо ни обещават нещо, което нямат намерение да ни доставят? Ако имате дванайсет тона, обещайте толкова. Недейте да обещавате двайсет и два и после да доставяте дванайсет — сърдеше се той, като продължаваше да го мушка.

— Съгласен съм — рече Холдън и отстъпи извън обсега на мушкащия пръст, като вдигна ръце. — Напълно съм съгласен. Веднага ще се обадя на свръзката си на станция Тихо да разбере къде е останалата част от обещаните припаси. Сигурен съм, че пътуват насам.

Сантичай сви рамене и робата му пак се завихри.

— Направи го — нареди той, а после се развика към един от мотокарите: — Ти! Ей, ти! Не виждаш ли надписа „лекарства“? Защо слагаш тук неща, които не са лекарства?

Холдън се възползва от това отвличане на вниманието, за да се измъкне, и изтича при Наоми и Мелиса. Наоми беше отворила на терминала си някакъв формуляр и го попълваше пред погледа на мисионерката.

Докато тя пишеше, Холдън огледа склада. „Сомнамбул“ беше само един от почти двайсетте кораба с хуманитарни помощи, кацнали през последните двайсет и четири часа, и огромното помещение бързо се запълваше със сандъци с припаси. Мразовитият въздух миришеше на прах, озон и горещо масло от мотокарите, но сред всичко това се долавяше и смътната, неприятна миризма на развала, на нещо като гниеща растителност. Докато той гледаше, Сантичай се втурна през склада, крещейки нареждания на двама работници, които носеха тежък сандък.

— Бива си го съпруга ви, госпожо — каза Холдън на Мелиса.

Мелиса бе по-висока и по-тежка от дребничкия си мъж, но имаше същия безформен облак оредяваща бяла коса. Освен това имаше яркосини очи, които потъваха в бръчките на лицето ѝ, когато се усмихнеше. А сега тя правеше точно това.

— През живота си не съм срещала човек, който да е толкова загрижен за добруването на хората и толкова нехаещ за чувствата им — прихна тя. — Но Сантичай поне ще се постарае да бъдат добре нахранени, преди да им обясни колко много грешки са допуснали.

— Мисля, че е готово — намеси се Наоми и натисна бутона, за да изпрати попълнения формуляр към терминала на Мелиса, умилително стар модел, който жената извади от робата си, щом се разнесе сигналът за пристигащо съобщение.

— Госпожо Супитаяпорн — каза Холдън.

— Мелиса.

— Мелиса, откога двамата със съпруга ви сте на Ганимед?

— Ами… — проточи замислено тя, като потупваше с пръст брадичката си и се взираше в далечината, — почти десет години. Възможно ли е да са станали толкова? Сигурно, защото Дрю тъкмо беше родила и…

— Питах се, защото май единственото, което никой извън Ганимед не знае, е как е започнало всичко това.

— Станцията ли?

— Кризата.

— Ами, войниците на ООН и Марс почнаха да се стрелят едни други; после системата започна да отказва…

— Ясно — прекъсна я Холдън. — Това го разбирам. Но защо? В продължение на цяла година, откакто Земята и Марс държат заедно тази луна, никой не беше дал нито един изстрел. Преди да се случи онова с Ерос, даже водихме война, но и тя не стигна дотук. А после изведнъж всички почват да гърмят. Какво ги е накарало?

Мелиса изглеждаше озадачена и това също накара очите и да се изгубят сред множеството бръчки.

— Не знам — сви рамене тя. — Предполагам, че се стрелят из цялата система. В момента не получаваме кой знае колко новини.

— Не — поправи я Холдън. — Само тук и продължи само ден-два. А после бе прекратено, без никакво обяснение.

— Странно, наистина — каза Мелиса, — но не мисля, че има значение. Каквото и да се е случило, то не променя онова, което трябва да правим сега.

— Предполагам, че не — съгласи се Холдън.

Мелиса се усмихна, прегърна го топло, а после се отправи да проверява нечии други документи.

Наоми го хвана под ръка и двамата тръгнаха към портала, водещ към останалата част от станцията, като заобикаляха сандъците с припаси и работниците.

— Как може тук да се е водила цяла битка и никой да не знае защо? — попита тя.

— Знаят — изтъкна Холдън. — Някой знае.

От земята станцията изглеждаше по-зле, отколкото от космоса. Произвеждащите кислород растения, наредени покрай стените на коридора, бяха придобили нездрав жълтеникав оттенък. В много коридори нямаше осветление, а автоматичните херметични врати бяха отворени ръчно и заклинени в това положение, така че ако някоя част на станцията изведнъж се разхерметизираше, много от съседните секции щяха да я последват. Малкото хора, които срещнаха, или избягваха да ги погледнат в очите, или се взираха в тях с открита враждебност. Холдън изпита желание да носи оръжието си открито вместо в таен кобур отзад на кръста.

— Коя е свръзката ни? — попита тихо Наоми.

— Хмммм?

— Предполагам, че Фред има свои хора тук — прошепна тя, докато се усмихваше и кимаше на минаваща група мъже. Всички те бяха въоръжени, макар и предимно с ножове и тояги. Изгледаха я с любопитство. Холдън пъхна ръка под палтото си и я плъзна към пистолета, но мъжете продължиха нататък, като им хвърлиха само няколко погледа през рамо, преди да изчезнат зад един ъгъл.

— Не е ли уредил да се срещнем с някого? — довърши Наоми с нормален глас.

— Даде ми няколко имена. Но комуникациите с тази луна бяха толкова несигурни, че не можа да…

Прекъсна го силен гръм откъм друга част на космопорта. Експлозията беше последвана от рев, който постепенно се превърна в човешки крясъци. Малкото хора, намиращи се в коридора заедно с тях, се втурнаха да тичат — някои към шума, но повечето в обратната посока.

— Дали да… — започна Наоми, взряна в хората, които тичаха към данданията.

— Тук сме, за да видим какво става — каза Холдън. — Така че хайде да отидем и да видим.

Двамата бързо се загубиха из виещите се коридори на ганимедския космопорт, но това нямаше значение, стига да продължават да се движат към шума заедно с растящия поток от хора, устремени в същата посока. Никакъв висок, набит мъж с щръкнала червена коса известно време тичаше редом с тях. Стискаше и в двете си ръце парчета черна метална тръба. Ухили се на Наоми и ѝ подаде едното. Тя отказа с махване на ръка.

— Време беше, мамка му — изрева той с акцент, който Холдън не можа да определи. Когато Наоми не взе тръбата, той я протегна към него.

— За кое? — попита Холдън, докато я вземаше.

— Шибаните копелета се давят в кльопачка, а простите работяги да го духат, тъй ли? Да им го навра на шибаните спермогълтачи!

Червенокосият нададе вой и размаха тръбата във въздуха, а после се втурна още по-бързо и изчезна сред множеството. Наоми се засмя и имитира воя му. Когато Холдън ѝ хвърли един поглед, тя просто се усмихна и каза:

— Заразно е.

След още един завой се озоваха в друг просторен склад, който изглеждаше почти същия като онзи, управляван от семейство Супитаяпорн, само че тукашният бе пълен с разярена тълпа, която напираше към товарителницата. Вратите бяха затворени и малка група от охраната на космопорта се опитваше да възпре тълпата. Когато Холдън пристигна, множеството все още бе респектирано от зашеметителите и шоковите палки на полицаите, но по трупащото се във въздуха напрежение и гняв той усещаше, че няма да е за дълго.

Точно зад предната линия от ченгета стоеше малка група мъже в тъмни костюми и войнишки обувки. Те носеха пушки и имаха вид на хора, които само чакат някой да им разреши да ги използват.

Значи бяха от корпоративната охрана.

Холдън огледа помещението и усети как всичко си идва на мястото. Зад затворената врата на товарителницата се намираше един от малкото останали корпоративни кораби, пълен с последната храна, опоскана от Ганимед.

А тази тълпа беше гладна.

Холдън си спомни за опитите си да се измъкне от едно казино на Ерос, когато в станцията бе обявено извънредно положение. Спомни си гневните тълпи, изправени срещу мъже с пушки. Спомни си писъците и миризмата на кръв и кордит. Още преди да осъзнае, че е взел решение, откри, че си пробива път към предния край на тълпата. Наоми го следваше, мърморейки извинения. Хвана го за ръката и го принуди да спре за момент.

— Да не би да се каниш да направиш нещо ужасно глупаво? — попита тя.

— Каня се да попреча да застрелят тези хора за престъплението, че са гладни — отговори той и още докато го изричаше, трепна от праведния гняв в гласа си.

— Само недей да вадиш оръжие — посъветва го Наоми и го пусна.

— Но те имат пушки.

— Да, много пушки. А ти имаш един пистолет, така че го дръж в кобура, инак ще те оставя да се оправяш сам.

„Това е единственият начин да свършиш нещо. Сам.“ Прозвуча му като нещо, което би казал детектив Милър. И колкото до самия Милър, се бе оказало вярно. Силен аргумент в полза на противното.

— Добре. — Холдън кимна и продължи да си пробива път напред. Докато стигне до първите редици, двама души се бяха превърнали във фокус на конфликта. Сивокос мъж от охраната, на чиято униформа бе пришита бяла лента с надпис „отговорник“, и висока тъмнокожа жена, която би могла да мине за майка на Наоми, крещяха един срещу друг, докато откъм съответните им поддръжници се носеха одобрителни подвиквания и обиди.

— Просто отворете скапаната врата и ни дайте да видим! — изкрещя жената с тон, който подсказа на Холдън, че го е повтаряла много пъти.

— Нищо няма да постигнеш, като ми крещиш — ревна в отговор сивокосият. Полицаите до него стискаха шоковите си палки толкова силно, че кокалчетата им бяха побелели, а корпоративните горили държаха пушките си с небрежност, която Холдън сметна за далеч по-заплашителна.

Жената престана да вика, когато Холдън си проби път до отговорника и се втренчи в него.

— Кой…? — започна тя.

Холдън се покатери на товарната платформа до мъжа. Другите полицаи размахаха леко палките си, но никой не го ръгна. Корпоративните горили само присвиха очи и пристъпиха от крак на крак. Холдън знаеше, че объркването им няма да трае дълго и щом го преодолеят, вероятно ще се запознае неприятно отблизо с някоя от тези шокови палки, ако не го гръмнат направо с пушка в лицето. Но преди това да се случи, той протегна ръка към отговорника и каза с висок глас, който да стигне до тълпата:

— Здравейте, аз съм Уолтър Филипс, пратеник на СВП от станция Тихо, и съм тук като личен представител на полковник Фредерик Джонсън.

Мъжът стисна замаяно ръката му. Корпоративните горили се размърдаха пак и хванаха по-здраво пушките си.

— Господин Филипс — каза отговорникът. — СВП няма никаква власт…

Холдън не му обърна внимание, а се завъртя към жената, на която той бе крещял.

— Госпожо, за какво е цялата дандания?

— На този кораб — посочи тя към вратата — има почти десет тона боб и ориз, които ще стигнат да се изхрани цялата станция в продължение на седмица!

Тълпата зад гърба ѝ замърмори одобрително и пристъпи крачка-две напред.

— Това вярно ли е? — попита Холдън отговорника.

— Както казах — отвърна мъжът и вдигна ръце срещу тълпата, сякаш можеше да я избута назад само със силата на волята си, — не ни е разрешено да обсъждаме товара на частни…

— Тогава отворете вратата и ни дайте да видим! — изкрещя пак жената. Тълпата поде нейния вик и заскандира „дайте да видим, дайте да видим“. Холдън сграбчи отговорника за лакътя и го дръпна към себе си.

— След около трийсет секунди тази тълпа ще разкъса теб и хората ти на парчета в опит да се добере до кораба — прошепна му той. — Мисля, че трябва да им дадете каквото искат, преди да се е стигнало до насилие.

— Насилие! — Мъжът се засмя мрачно. — Вече се стигна до насилие. Единствената причина корабът да не е заминал отдавна е, че някой от тях взриви бомба и отнесе механизма за освобождаване на прикрепващите скоби. Ако се опитат да превземат кораба, ние ще…

— Те няма да превземат кораба — обади се дрезгав глас и нечия ръка падна върху рамото на Холдън. Той се обърна и видя, че един от корпоративните биячи е застанал зад него. — Този кораб е собственост на търговска компания „Мао-Квиковски“.

Холдън бутна ръката му от рамото си.

— Десетина мъже със зашеметители и пушки няма да ги спрат — предупреди той и посочи към скандиращата тълпа.

— Господин… — охранителят го изгледа от глава до пети — … Филипс. Не давам и един лайнян петак какво мислите вие или СВП по който и да било въпрос, особено пък за способността ми да си върша работата. Така че защо не се разкарате, преди да е почнала пукотевицата?

Е, поне се беше опитал. Холдън се усмихна на мъжа и ръката му се плъзна към кобура отзад на кръста. Искаше му се Еймъс да е тук, но не го беше виждал, откакто слязоха от кораба. Преди да докопа пистолета обаче, дълги тънки пръсти се свиха около китката му и я стиснаха силно.

— А какво ще кажете — рече Наоми — да зарежем преструвките и просто да ви кажа как ще се развие всичко?

И Холдън, и горилата се обърнаха изненадано към нея. Тя вдигна пръст в жест, който казваше „изчакайте минутка“, и извади ръчния си терминал. Обади се на някого и включи външния говорител.

— Еймъс — повика тя, като продължаваше да държи пръста си вдигнат.

— Да — дойде отговорът.

— Един кораб се опитва да излети от космопорт 11, площадка B9. Натоварен е с храна, която ни е страшно необходима тук. Ако се отдели от земята, имаме ли военен кораб на СВП достатъчно близо, за да го пресрещне?

Настъпи дълга пауза; после Еймъс се изкикоти и отговори:

— Знаеш, че имаме, шефе. На кого всъщност го казвам?

— Обади им се и им нареди да извадят от строя товарния кораб. После нека отряд на СВП да го завладее, да прибере всичко на борда и да го унищожи.

Еймъс рече просто:

— Дадено.

Наоми прекъсна връзката и прибра терминала в джоба си.

— Не ни изпитвай, момче — каза тя на охранителя със стоманена нотка в гласа. — Нито дума от това не беше празна заплаха. Или ще дадете товара на тези хора, или ще вземем целия проклет кораб. Изборът е твой.

Горилата я зяпаше няколко секунди, после даде знак на отряда си и се отдалечиха. Охраната на космопорта ги последва, а Холдън и Наоми трябваше да отскочат от пътя на тълпата, юрнала се към вратите на товарителницата.

Когато вече не ги заплашваше опасността да бъдат стъпкани, Холдън отбеляза:

— Това беше доста хладнокръвно изпълнение.

— Да те застрелят, докато отстояваш справедливостта, сигурно ти изглежда много героично — каза тя, а стоманата в гласа ѝ още не бе изчезнала съвсем. — Но искам да те запазя жив, така че престани да се правиш на идиот.

— Умен ход, да заплашиш кораба — одобри Холдън.

— Ти се държеше като онзи задник, детектив Милър, така че аз просто действах както ти някога. Казах онова, което би казал и ти, ако не бързаше да размахаш пистолета.

— Не съм се държал като Милър — възрази той, но от обвинението го заболя, защото бе истина.

— Не се държеше както ти е присъщо.

Холдън сви рамене и със закъснение усети, че пак имитира Милър. Наоми сведе очи към капитанските нашивки на раменете на комбинезона си.

— Може би трябва да запазя тези…

Един дребен, размъкнат човечец с прошарена коса, китайски черти и едноседмична брада се приближи към тях и им кимна нервно. Кършеше ръце — нещо, което Холдън бе убеден, че правят само бабичките в старите филми.

Мъжът им кимна лекичко още веднъж и попита:

— Вие ли сте Джеймс Холдън? Капитан Джеймс Холдън? От СВП?

Холдън и Наоми се спогледаха. Той подръпна неравната си брада.

— Има ли изобщо някаква полза, ако е така? Кажи ми честно.

— Капитан Холдън, името ми е Пракс, Праксидики Менг. Аз съм ботаник.

Холдън се ръкува с мъжа.

— Приятно ми е да се запознаем, Пракс. Е, страхувам се, че ние трябва да…

— Моля ви да ми помогнете — задържа го Пракс. Холдън виждаше, че мъжът е преживял тежък месец или два. Дрехите му висяха като на гладуващ човек, а лицето му бе покрито с пожълтяващи следи от скорошен побой.

— Разбира се, иди при семейство Супитаяпорн в центъра за помощи и им кажи, че съм те…

— Не! — извика Пракс. — Нямам нужда от храна. Искам да ми помогнете!

Холдън стрелна с очи Наоми. Тя сви рамене. „Ти решаваш.“

— Добре — каза Холдън. — Какъв е проблемът?