Войната на Калибан

51. Пракс

Пракс тичаше.

Стените около него бяха леко наклонени, с ръб по средата, така че сечението на коридора представляваше удължен шестоъгълник. Гравитацията бе малко по-висока от стандартната за Ганимед и след седмиците, прекарани на 1 g, Пракс на всяка крачка трябваше да внимава да не отлети към тавана. Еймъс тичаше до него с ниски, дълги и бързи скокове. Пушката в ръцете му оставаше насочена право напред.

На едно кръстовище пред тях се показа някаква жена. Чернокоса и тъмнокожа. Не беше жената, отвлякла Мей. Щом ги видя, се ококори и си плю на петите.

— Знаят, че идваме — каза Пракс. Беше се задъхал леко.

— Вероятно не са го разбрали чак сега, докторе — отвърна Еймъс. Гласът му бе делничен, но в него имаше някаква напрегнатост. Нещо като гняв.

На кръстовището спряха. Пракс се наведе и опря лакти на коленете си, за да си поеме дъх. Това бе стар, примитивен рефлекс. При по-малко от 0,2 g кръвоснабдяването не се подобряваше особено, като сложиш главата си на едно ниво със сърцето. Строго погледнато, щеше да е по-добре да остане изправен — така позата му щеше да попречи на някои кръвоносни съдове да се свият. Той се насили да се изправи.

— Къде да включа този радиомост за Наоми? — попита той Еймъс.

Механикът сви рамене и посочи към стената.

— А защо просто не последваме знаците?

На стената имаше карта с разноцветни стрелки, сочещи в различни посоки. „Животоподдържащи с-ми“, „Закусвалня“ и „Главна лаборатория“. Еймъс чукна с дулото на пушката си по „Главна лаборатория“.

— Звучи ми добре — съгласи се Пракс.

— Готов ли си да тръгваме?

— Готов съм — отвърна Пракс, макар че вероятно не беше.

Подът сякаш се раздвижи под него и миг по-късно се чу дълъг, зловещ тътен, който Пракс усети със стъпалата си.

— Наоми? Там ли си?

— Да. Трябва да следя капитана по другата линия. Възможно е да се губя от време на време. Всичко наред ли е?

— Може би се притеснявам излишно — каза Еймъс. — Но тук нещо прозвуча сякаш стрелят по нас. Нали не са почнали обстрел на базата?

— Не са — отвърна Наоми от кораба и гласът ѝ звучеше изтънял и тенекиен от слабия сигнал. — Изглежда, някои от местните оказват съпротива, но засега нашите пехотинци не отвръщат на огъня.

— Кажи им да укротят топката — рече Еймъс, който вече се движеше по коридора към главната лаборатория. Пракс заподскача след него, само че не прецени добре и си удари ръката в тавана.

— Веднага, щом ме попитат — увери го Наоми.

Коридорите представляваха истински лабиринт, но Пракс бе тичал из такъв лабиринт цял живот. Логиката в подредбата на една изследователска база беше еднаква навсякъде. Плановете на етажите бяха различни; проблемите с бюджета можеха да се отразят на обзавеждането, а дейността определяше нужното оборудване. Но душата на мястото бе същата и Пракс се чувстваше като у дома си.

Още на два пъти зърнаха в коридорите хора, които се разбягваха пред тях. Първо млада поясна в бял лабораторен халат. А после дебел тъмнокож мъж с характерното телосложение на землянин. Носеше бизнес костюм, отличителен белег на администрацията навсякъде. Нито един от двамата не се опита да ги спре, така че Пракс забрави за тях почти веднага.

Залата за образна диагностика се намираше зад система от люкове с отрицателно налягане. Докато Пракс и Еймъс минаваха през тях, въздушният поток, повял в гърбовете им, сякаш ги тласкаше напред, карайки ги да бързат. Тътенът се разнесе отново, този път по-силно, и продължи близо петнайсет секунди. Може би се водеше сражение. А може би наблизо се образуваше вулкан. Нямаше как да разберат. Пракс знаеше, че при строежа на базата би трябвало да е взета предвид тектоничната нестабилност. За миг се зачуди какви ли са обезопасителните системи, но после изхвърли тази мисъл от ума си. Така или иначе не можеше да направи нищо по въпроса.

Залата за образна диагностика бе не по-малка от онази, която бе ползвал на Ганимед. Имаше всичко, от дисплеи за пълен резонанс до инференциална гравитационна леща. В ъгъла ниска оранжева маса показваше холографски образ на колония от бързо делящи се клетки. Освен вратата, през която бяха влезли, имаше още две. Някъде наблизо хора си крещяха един на друг.

Пракс посочи към едната врата.

— Тази — каза. — Виж пантите. Направена е така, че през нея да може да се вкарва носилка на колелца.

Коридорът от другата страна беше по-топъл, а въздухът — по-влажен. Не чак като в оранжерия, но почти. Водеше към дълга галерия с петметров таван. Релси в тавана и пода позволяваха движението на тежко оборудване и изолационни клетки. По края се редяха отделения и във всяко от тях имаше изследователско място, не много по-различно от онова, което Пракс бе ползвал като студент: с маса, стенен дисплей, комплект основни пособия и клетки за опитните екземпляри. Сега викащите гласове се чуваха по-силно. Той се канеше да го спомене, но Еймъс поклати глава и посочи надолу по галерията към едно от най-крайните отделения. От тази посока се носеше мъжки глас — висок, напрегнат и сърдит.

— … евакуация, като няма къде да се евакуираме — казваше той. — Няма да се откажа от единствената разменна монета, която ми е останала.

— Това не е вариант — възрази жената. — Хайде, остави пистолета и да поговорим. Грижа се за теб от седем години и ще те задържа в бизнеса още седем, стига да…

— А бе ти луда ли си? Мислиш, че след всичко това имаме някакво бъдеще?

Еймъс посочи напред с пушката си, след което тръгна бавно и решително към гласовете. Пракс го последва, като се опитваше да пази тишина. От месеци не бе чувал гласа на доктор Стрикланд, но викащият мъж може би беше той. Не бе изключено.

— Нека ти го кажа съвсем ясно — продължи мъжът. — Нямаме нищо. Нищо. Единствената ни надежда за преговори е да държим в ръцете си някакъв коз. Това означава тях. Защо мислиш, че са живи?

— Карлос — каза жената, когато Пракс стигна до ъгъла на отделението. — Ще водим този разговор по-късно. В момента в базата има вражески сили и ако още си тук, когато влязат през този люк…

— Да? — прекъсна я Еймъс. — Какво ще стане тогава?

Отделението беше досущ като останалите. Стрикланд — това без съмнение беше Стрикланд — стоеше до сив метален контейнер на колелца, който стигаше почти до кръста му. В клетките за опитни екземпляри лежаха неподвижно шест деца — спящи или може би упоени. Освен това Стрикланд държеше в ръка малък пистолет, който бе насочил към жената от видеозаписа. Тя бе в строга униформа, каквито носят охранителите, за да изглеждат сурови и заплашителни. При нея се получаваше.

— Минахме през другия люк — каза Пракс и посочи през рамо.

— Тати?

Една дума, изречена тихичко. Тя проехтя от контейнера по-гръмко от всички тези седмици на експлозии, гаусови снаряди и писъци на ранените и умиращите. Пракс не можеше да диша; не можеше да помръдне. Искаше да каже на всички да приберат оръжията, да внимават. Тук имаше дете. Неговото дете.

Пистолетът на Стрикланд излая и експлозивният куршум разкъса шията и лицето на жената сред дъжд от кръв и хрущял. Тя се опита да изкрещи веднъж, но голяма част от ларинкса ѝ вече липсваше, така че се получи нещо като силно гъргорещо издишване. Еймъс вдигна пушката, но Стрикланд — или Мериън, или както там му беше името — остави пистолета върху контейнера и сякаш цялото му тяло се отпусна от облекчение. Жената се свлече на пода, а пръскащите от нея кръв и плът се разпериха като ветрило и се спуснаха бавно на земята като червена дантелена покривка.

— Слава богу, че се появихте — въздъхна докторът. — Слава богу. Баламосвах я колкото дълго можех. Доктор Менг, не мога да си представя колко тежко е било това за вас. Толкова, толкова съжалявам.

Пракс пристъпи напред. Жената си пое още един конвулсивен дъх. Нервната ѝ система вече пращаше хаотични сигнали. Стрикланд се усмихна със същата онази насърчителна усмивка, която Пракс познаваше толкова добре от множеството лекарски посещения през годините. Той намери контролното табло на контейнера и коленичи да го отвори. Страничният панел изщрака, когато магнитните ключалки се освободиха, и се вдигна нагоре, потъвайки в рамката.

За един ужасен бездиханен миг му се стори, че е сбъркал момичето. То имаше същата черна лъскава коса, същата леко жълтеникава кожа. Би могло да е по-голяма сестра на Мей. А после детето се раздвижи. Не много, само завъртя глава, но това бе достатъчно, за да може мозъкът на Пракс да разпознае дъщеричката си в това чуждо тяло. През всичките месеци на Ганимед и седмиците пътуване до Тихо и обратно, тя бе расла без него.

— Толкова е голяма — промълви той. — Толкова е пораснала.

Мей се намръщи и челото ѝ се сбръчка лекичко. Това я накара да заприлича малко на Никола. А после очите ѝ се отвориха. Бяха безизразни и празни. Пракс дръпна закопчалката на шлема си и го повдигна. Въздухът в станцията миришеше смътно на сяра и мед.

Погледът на Мей се прикова в него и тя се усмихна.

— Тати — повтори тя и протегна едната си ръчичка. Когато Пракс посегна към нея, тя стисна пръста му с юмруче и се хвърли в обятията му. Той я притисна към гърдите си; топлината и тежестта на телцето ѝ — което вече не бе чак толкова малко — го задушаваха. В този момент пустотата между звездите бе по-малка от Мей.

— Леко е упоена — каза Стрикланд. — Но е в идеално здраве. Имунната ѝ система работи без грешка.

— Момиченцето ми — промълви Пракс. — Прекрасното ми момиченце.

Очите на Мей се затвориха, но тя се усмихна и издаде тихо, доволно животинско сумтене.

— Не мога да ви опиша колко съжалявам — продължи Стрикланд. — Ако имаше някакъв начин да се свържа с вас, да ви кажа какво става, кълна ви се, щях да го направя. Това беше нещо повече от кошмар.

— Значи казваш, че са те държали тук като пленник? — попита Еймъс.

— Почти целият технически състав беше тук против волята си — отговори Стрикланд. — Когато подписахме, ни обещаха ресурси и свобода, за каквито повечето от нас не бяха и мечтали. Когато започнах работа, си мислех, че ще мога да направя нещо значимо. Това беше ужасна, ужасна грешка и колкото и да ви се извинявам, няма да е достатъчно.

Кръвта на Пракс пееше. Топлина се разля от центъра на съществото му и потече по ръцете и краката му. Все едно го бяха натъпкали с най-съвършения наркотик, предизвикващ еуфория. Косата ѝ миришеше на евтиния лабораторен шампоан, който Пракс бе използвал на младини, за да къпе кучетата в лабораторията. Той се изправи прекалено бързо и масата и инерцията ѝ го отлепиха на няколко сантиметра от пода. Коленете и стъпалата му бяха хлъзгави и му трябваше един миг, за да осъзнае, че е бил коленичил в кръв.

— Какво е станало с тези деца? Някъде има ли и други? — попита Еймъс.

— Само тези успях да спася. Всички бяха упоени, за да са готови за евакуация — обясни Стрикланд. — Но сега трябва да тръгваме. Да се махнем от станцията. Трябва да се свържа с властите.

— И защо? — попита Еймъс.

— Трябва да им кажа какво е ставало тук — отвърна Стрикланд. — Трябва да кажа на всички за извършваните тук престъпления.

— Да, добре — промърмори Еймъс. — Хей, Пракс. Ще можеш ли да вземеш това? — Той посочи с пушката към нещо върху близкия контейнер.

Пракс се обърна да го погледне. За миг му бе трудно да осъзнае къде се намира и какво прави.

— О — каза той. — Да, разбира се.

Хванал Мей с една ръка, той взе пистолета на Стрикланд и го насочи към мъжа.

— Не! — възкликна Стрикланд. — Вие… вие не разбирате. Аз съм жертвата тук. Бях принуден да правя всичко това. Насила ме накараха. Тя ме накара.

— Знаеш ли — изръмжа Еймъс, — аз може би минавам за онова, което хора като теб наричат „работническа класа“. Но това не значи, че съм глупав. Ти си един от любимите социопати на „Протоген“ и не вярвам на нито една твоя думичка.

На лицето на Стрикланд се изписа студена ярост, сякаш от него бе паднала някаква маска.

— „Протоген“ не съществува — процеди той. — Няма вече „Протоген“.

— Ах, да — рече Еймъс. — Сбъркал съм името. Това е проблемът.

Мей промърмори нещо и ръчичката ѝ посегна зад ухото на Пракс, за да го стисне за косата. Стрикланд отстъпи, свил ръце в юмруци.

— Аз я спасих — изтъкна той. — Това момиченце е живо благодарение на мен. Беше определена за второто поколение единици, а аз я изтеглих от проекта. Аз ги изтеглих всичките. Ако не бях аз, всяко дете тук сега щеше да е в състояние, по-лошо от смъртта. По-лошо от смъртта.

— Заради предаването беше, нали? — попита Пракс. — Видял си, че може да разберем всичко, и си искал да разполагаш с момиченцето от екрана. Онова, което всички търсят.

— Предпочитате да не го бях направил ли? — озъби се Стрикланд. — Говорете каквото щете, но аз я спасих.

— Всъщност мисля, че капитан Холдън я спаси — изтъкна Пракс. — Но все пак разбирам какво имаш предвид.

Пистолетът на Стрикланд имаше обикновен механичен предпазител отзад. Пракс го бутна, за да обезвреди оръжието.

— Загубих дома си — каза той. — Загубих работата си. Повечето ми познати или са мъртви, или са разпръснати из цялата система. Едно голямо правителство твърди, че малтретирам жени и деца. През последния месец получих над осемдесет смъртни заплахи от напълно непознати хора. И знаеш ли какво? Не ми пука.

Стрикланд облиза устни, а очите му шареха от Пракс към Еймъс и обратно.

— Не е нужно да те убивам — добави Пракс. — Върнах си дъщерята. Отмъщението не е важно за мен.

Стрикланд си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. Пракс видя как тялото на мъжа се отпусна и ъгълчетата на устата му се извиха в усмивка на облекчение и задоволство. Мей потръпна веднъж, когато пушката на Еймъс изгърмя, но остана да лежи върху рамото на Пракс, без да плаче или да се обръща. Тялото на Стрикланд се спусна бавно на земята, размахвайки ръце. От мястото, където се бе намирала главата му, по стената бликаше червена артериална кръв и всеки следващ тласък бе по-слаб от предишния.

Еймъс сви рамене.

— А може и така — каза Пракс.

— Е, имаш ли някакви идеи как да…

Люкът зад тях се отвори и вътре се втурна някакъв човек.

— Какво стана? Чух…

Еймъс вдигна пушката. Мъжът побягна, скимтейки от страх. Еймъс прочисти гърлото си.

— Имаш ли някакви идеи как да изкараме тези деца оттук?

Да сложи Мей обратно в транспортния контейнер беше едно от най-трудните неща, които Пракс някога бе правил. Искаше му се да я носи, да притиска лице към нейното. Това беше първична реакция, най-дълбоките центрове на мозъка му копнееха за успокоителен физически контакт. Но скафандърът му нямаше да я предпази от радиацията и рядката сярна атмосфера на Йо, а контейнерът щеше. Той я остави нежно до две други деца, докато Еймъс слагаше останалите четири във втора количка. Най-малкото беше още в пеленки. Пракс се зачуди дали те също идват от Ганимед. Количките се затъркаляха по пода на станцията, като дрънчаха само при пресичането на релсите.

— Помниш ли как да се върнем на повърхността? — попита Еймъс.

— Мисля, че да — каза Пракс.

— Хм, докторе. Наистина трябва да си сложиш пак шлема.

— Ах, да, вярно. Благодаря ти.

На последното кръстовище шестима мъже в униформи на охранители бяха издигнали барикада, готвейки се да бранят лабораторията от нападатели. Тъй като Еймъс метна гранатите изотзад, прикритието се оказа по-неефективно, отколкото очакваха. Все пак двамата с Пракс загубиха няколко минути, докато разчистят телата и останките на барикадата, така че количките да могат да минат.

Пракс знаеше, че някога насилието би го смутило. Не кръвта или труповете. Беше извършвал предостатъчно дисекции и дори вивисекции на автономни крайници и можеше да потисне всяко чувство на интуитивен ужас, предизвикано от гледката. Но фактът, че това е нещо, сторено в състояние на гняв, че взривените току-що мъже и жени не са дарили телата или органите си, някога би му въздействал. Вселената му бе отнела тази чувствителност и той не можеше да каже точно кога е станало. Част от него бе претръпнала и безчувствена и може би щеше да си остане такава завинаги. Съжаляваше за загубения живот, но само съзнателно. Единствените емоции, които изпитваше, бяха сияйното, преобразяващо облекчение, че Мей е тук и е жива, и свирепото животинско желание да я защити. Никога повече нямаше да я изпуска от поглед, може би чак докато замине да учи в университет.

На повърхността количките друсаха повече, колелцата им не бяха пригодени за неравния терен. Пракс последва примера на Еймъс и се завъртя обратно, така че да тегли количката, вместо да я бута. Беше логично, но изобщо нямаше да му хрумне, ако не бе видял механика да го прави.

Боби вървеше бавно към „Росинант“. Скафандърът ѝ беше обгорен и мръсен и се движеше трудно. Някаква бистра течност се стичаше по гърба ѝ.

— Не се приближавайте до мен — предупреди тя. — Цялата съм изплескана с протомолекулна слуз.

— Лоша работа — изохка Еймъс. — Има ли как да го почистиш?

— Едва ли — отвърна тя. — Как мина спасителната мисия?

— Събрахме достатъчно деца за хор, но малко не ни достигат за бейзболен отбор — рече Еймъс.

— Мей е тук — пропя Пракс. — Добре е.

— Радвам се да го чуя — рече Боби и макар че явно бе изтощена, звучеше искрено.

Щом стигнаха до въздушния шлюз, Еймъс и Пракс влязоха вътре и наместиха количките до задната стена, докато Боби чакаше на неравния терен отвън. Пракс провери индикаторите на контейнерите. В тях имаше достатъчно въздух за още четирийсет минути.

— Добре — обяви Еймъс. — Готови сме.

— Задействам аварийното разглобяване — каза Боби и бронята ѝ се разпадна около нея. Беше странно да гледаш как твърдите извивки и слоеве на бойния скафандър се разтварят като цвете и падат, разкривайки жената вътре, застанала със затворени очи и отворена уста. Когато тя протегна ръка на Еймъс да я издърпа, жестът напомни на Пракс за Мей, когато го бе видяла отново.

— Давай, докторе — подкани Еймъс.

— Пускам цикъла — съобщи Пракс. Външната врата се затвори и в камерата започна да се изпомпва чист въздух. След десет секунди дробовете на Боби запухтяха като ковашки мях. Трийсет секунди и атмосферата беше на седем осми.

— Какво е положението, момчета? — попита Наоми, докато Пракс отваряше контейнера. Всички деца спяха. Мей смучеше два от пръстите си, както бе правила като бебе. Той още не вярваше колко голяма изглежда.

— Всичко е наред — каза Еймъс. — Аз викам да духваме оттук и да направим цялото място на стъкло.

— Амин — обади се гласът на Авасарала.

— Разбрано — откликна Наоми. — Готвим се за излитане. Кажете ми, когато всичките ни нови пътници са вътре.

Пракс смъкна шлема си и приседна до Боби. В черното си трико тя приличаше на човек, току-що излязъл от фитнеса. Можеше да е коя ли не.

— Радвам се, че си върна детето — каза Боби.

— Благодаря. Съжалявам, че си загуби скафандъра.

Тя сви рамене.

— Така или иначе в последно време той не беше нищо повече от една метафора — каза тя и в този момент вътрешната врата на шлюза се отвори.

— Цикълът завърши, Наоми — обади се Еймъс. — У дома сме.