Войната на Калибан

42. Холдън

Първото назначение на Холдън след офицерската школа беше един месец в лабораторията за електронни оръжия „Дайъмънд хед“ на Оаху. През това време бе разбрал, че няма желание да служи във флотското разузнаване, наистина мрази пой6 и наистина харесва полинезийките. Беше прекалено зает, за да преследва активно някоя, но с огромна наслада прекарваше малкото си свободни мигове на плажа, за да ги гледа. Оттогава насам си падаше по жени с пищни форми и дълга черна коса.

Марсианката изглеждаше като някое от онези сладки плажни зайчета, само че раздуто до 150 процента от нормалния му размер. Пропорциите, черната коса, тъмните очи, всичко беше същото. Ама гигантско. Това караше нервната му система да дава на късо. Гущерът, спотайващ се в дъното на мозъка му, постоянно се мяташе между „Чифтосай се с нея!“ и „Бягай от нея!“. И което бе по-зле, тя го знаеше. Изглежда, още в първите мигове след запознанството им го бе преценила и решила, че заслужава само уморена насмешка.

— Да ти го повторя ли? — попита тя с подигравателна усмивчица. Седяха в каюткомпанията, където тя му обясняваше кой според марсианското разузнаване е най-добрият начин да влезеш в битка с лек разрушител от клас „Мънроу“.

„Не! — искаше му се да изкрещи. — Чух те. Не съм ненормален. Имам си чудесна приятелка, на която съм абсолютно предан, така че престани да се отнасяш с мен като със заекващ тийнейджър, който се опитва да надзърне в пазвата ти.“

Но после вдигна поглед към нея и онзи гущер в мозъка му се замята пак между привличането и страха, и говорните му центрове засякоха. За пореден път.

— Не — измънка, взирайки се в спретнатия списък от точки на стрелба, който тя бе пратила на ръчния му терминал. — Мисля, че тази информация е много… информативна.

Видя с ъгълчето на окото си как усмивката ѝ се разширява и съсредоточи цялото си внимание върху списъка.

— Добре — каза Боби. — Ще взема да му ударя един сън. Естествено, с твое разрешение, капитане.

— Имаш го — отвърна Холдън. — Разбира се. Бягай. Спи.

Тя се надигна, без да докосва подлакътниците на креслото. Беше израсла при марсианска гравитация. При 1 g сигурно тежеше поне сто кила. Перчеше се. Той се престори, че не забелязва, и тя излезе от каюткомпанията.

— Бива си я, а? — подхвърли Авасарала, като влезе в стаята и се строполи в току-що освободеното кресло. Холдън вдигна очи към нея и видя по-различно подхилкване. Такова, което казваше, че старицата вижда през него, чак до воюващите гущери в дъното на мозъка му. Само че тя не беше гигантска полинезийка, така че можеше да си излее яда върху нея.

— Да, сладурана е — съгласи се той. — Но ние въпреки това ще умрем.

— Какво?

— Когато тези разрушители ни настигнат — а те ще ни настигнат, — всички ще умрем. Единствената причина все още да не ни обсипват с торпеда е, че знаят, че ОО системата ни може да свали всичко, изстреляно от такова разстояние.

Авасарала се облегна в креслото с тежка въздишка и подхилкването ѝ премина в уморена, но искрена усмивка.

— Предполагам, че няма шанс да намериш отнякъде чаша чай за една старица, а?

Холдън поклати глава.

— Съжалявам. В екипажа нямаме любители на чая. Но има много кафе, ако искате.

— Всъщност съм достатъчно уморена, за да се съглася. С много захар и много сметана.

— А какво ще кажете за много захар и много прах, на който му викат „избелител“? — попита Холдън, докато наливаше кафето.

— Звучи отвратително. Ще приема.

Холдън седна и побутна подсладеното и „избелено“ кафе към нея. Тя го взе и отпи с гримаса няколко дълги глътки.

— Обясни ми — каза накрая — всичко, което каза току-що.

— Тези разрушители ще ни убият — повтори Холдън. — Сержантката казва, че не искате да повярвате, че корабите на ООН ще стрелят по вас, но аз съм съгласен с нея. Това е наивно.

— Добре, но какво е „ОО система“?

Холдън се опита да не се мръщи. Беше очаквал много неща от тази жена, но невежеството не бе сред тях.

— Система от отбранителни оръдия. Ако разрушителите изстрелят торпеда срещу нас от това разстояние, компютърът, насочващ отбранителните оръдия, ще ги свали без никакви проблеми. Така че те ще изчакат да се приближат достатъчно, за да могат да пробият отбраната ни. Давам им три дни, преди да започнат.

— Разбирам — кимна Авасарала. — А какъв е твоят план?

Холдън нададе лаещ смях, в който нямаше никакво веселие.

— План ли? Моят план е да умра в кълбо от свръхнажежена плазма. Буквално няма начин една корвета за бързи набези — това сме ние — да се сражава успешно срещу шест леки разрушителя. Не можем да се мерим дори с един от тях. Е, ако беше един, бихме могли да се надяваме на някой щастлив изстрел. Но срещу шест? Никакъв шанс. Ще умрем.

— Четох досието ти — каза Авасарала. — По време на инцидента на Ерос си се изправил срещу корвета на ООН.

— Да, една корвета. Тя ни беше в категорията. И я накарах да отстъпи, като заплаших невъоръжения научноизследователски съд, който ескортираше. Изобщо не е същото.

— Е, и какво смята да прави прочутият Джеймс Холдън в последната си битка?

Той помълча известно време.

— Да се раздрънка — реши накрая. — Знаем какво става. Вече разполагаме с всички късчета. „Мао-Квик“, протомолекулното чудовище, къде откарват децата… всичко. Ще го сложим в един файл и ще го излъчим към цялата Вселена. Те пак може да ни убият, ако искат, но това ще е само безсмислено отмъщение. С нищо няма да им помогне.

— Не — каза Авасарала.

— „Не“ ли? Май забравяте на чий кораб се намирате.

— Съжалявам, да не би с нещо да съм създала впечатление, че ми пука чий е корабът? Ако е така, значи просто съм се опитвала да бъда учтива — процеди Авасарала и го изгледа смразяващо. — Няма да прецакваш цялата Слънчева система само защото знаеш един-единствен номер. Имаме по-важни неща за вършене.

Холдън преброи наум до десет и попита:

— А каква е вашата идея?

— Да го пратим на тези двама адмирали на ООН — отвърна тя и набра нещо на терминала си. Неговият избръмча, че има получено съобщение. — Садър и Леники. Най-вече Садър. Леники не ми харесва и не е в течение на ставащото, но е добра резерва.

— Искате преди да бъда убит от адмирал на ООН, да пратя цялата жизненоважна информация, с която разполагам, на друг адмирал на ООН?

Авасарала се облегна в креслото и се зае да разтрива слепоочията си. Холдън изчака.

— Уморена съм — каза тя след малко. — И ми липсва съпругът ми. Изгарям от желание да го прегърна. Това чувство познато ли ти е?

— Да, познавам го добре.

— Ето защо искам да разбереш, че в момента седя тук и се опитвам да свикна с мисълта, че няма да го видя повече. Нито пък внучките си. Нито пък дъщеря си. Лекарят ми каза, че вероятно ми остават поне още трийсет години. Достатъчно, за да гледам как внучките ми порастват, може би дори да видя някое друго правнуче. Вместо това ще бъда убита от един хленчещ безпишковец като адмирал Нгуен.

Холдън почти физически усещаше как ги връхлита огромната маса на тези шест разрушителя, изпълнени с жажда за убийство. Беше все едно го ръгат с пистолет в ребрата. Искаше му се да разтърси старицата и да ѝ каже да побърза.

Тя му се усмихна.

— Последното ми дело в тази вселена няма да е да съсипя всичко, което съм направила досега.

Холдън се насили да пренебрегне нервността си. Стана и отвори хладилника.

— Хей, има останал пудинг. Искате ли?

— Четох психологическия ти профил. Знам всичко за наивната ти вяра, че всички трябва да знаят всичко. Но наясно ли каква част от последната война се дължи на теб, на проклетите ти неспирни пиратски излъчвания? А?

— Никаква — отговори Холдън. — Отчаяните психопати правят отчаяни неща, когато ги изобличат. Отказвам да им дам имунитет от страх как ще реагират. Когато направиш това, накрая отчаяните психопати се оказват на власт.

Тя се засмя. Звукът бе изненадващо топъл.

— Всеки, който разбира какво става, със сигурност е отчаян и вероятно е пълен психопат. Или най-малкото дисоциативен. Нека ти го обясня така. Ако кажеш на всички, вярно, ще последва реакция. И може би след седмици, месеци или години, нещата ще се изгладят. Но ако кажеш на правилните хора, можем да изгладим всичко още сега.

Еймъс и Пракс влязоха заедно в каюткомпанията. Еймъс носеше голям термос и се насочи право към кафемашината. Пракс го последва, като пътьом взе една чаша. Очите на Авасарала се присвиха и тя добави:

— Може дори да спасим онова момиченце.

— Мей ли? — ловна се веднага Пракс, остави чашата и се обърна.

„О, това беше долен номер — помисли си Холдън. — Дори за политик.“

— Да, Мей — потвърди Авасарала. — Заради това е всичко, нали, Джим? Не е просто някакъв личен кръстоносен поход, а опит да се спаси едно момиченце от група много лоши хора.

— Обяснете ми как… — започна Холдън, но Авасарала продължи да говори, без да го изчака.

— ООН не е един човек. Не е дори една корпорация. Това са хиляди малки фракции, които се борят помежду си. В момента противниковата страна има надмощие, но това е временно. Винаги е временно. Познавам хора, които могат да се опълчат на Нгуен и неговата група. Могат да го лишат от подкрепа, да му отнемат корабите, дори да го отзоват и да го дадат на военен съд, при условие че разполагат с достатъчно време. Но не могат да направят никое от тези неща, ако сме във война с Марс. А ако ти раздрънкаш каквото знаеш пред целия свят, Марс няма да има време да обмисля тънкостите; той няма да има друг избор, освен да нанесе изпреварващ удар срещу флотата на Нгуен, Йо, каквото е останало от Ганимед. Срещу всичко.

— Йо ли? — обади се Пракс. — Но Мей…

— Значи искате да дам цялата информация на малката ви политическа клика на Земята, след като самата причина за този проблем е, че съществуват малки политически клики на Земята?

— Да — потвърди Авасарала. — Аз съм единствената надежда на това момиченце. Трябва да ми вярвате.

— Не ви вярвам. Ни най-малко. Мисля, че вие сте част от проблема. Мисля, че гледате на всичко това като на политически маневри и демонстрация на власт. Мисля, че искате да спечелите. Така че не, изобщо не ви вярвам.

— Хм, капитане — обади се Еймъс, докато завинтваше бавно капачката на термоса. — Не забравяш ли нещо?

— Какво, Еймъс? Какво забравям?

— Вече не гласуваме ли за такива работи?

— Не се цупи — каза Наоми. Беше се изтегнала в противоускорителното кресло до главния пулт в командния център. Холдън седеше в другия край на стаята, на комуникационния пулт. Току-що бе пратил файла с данни на двамата адмирали на Авасарала. Пръстите го сърбяха да го излъчи на всеослушание. Но с екипажа бяха обсъдили въпроса и той бе загубил гласуването. Когато предложи да гласуват за важни решения, това му изглеждаше толкова добра идея. Но след първия загубен вот, вече не особено. Е, след два дни всички щяха да са мъртви, така че нямаше да се повтори.

— Ако ни убият и любимите адмирали на Авасарала не направят нищо с информацията, която току-що им пратихме, значи всичко е било напразно.

— Мислиш, че ще я потулят ли? — попита Наоми.

— Не знам и точно там е проблемът. Не знам какво ще направят. Запознахме се с тази политичка от ООН преди два дена и тя вече командва кораба.

— Ами тогава прати файла и на някой друг — предложи Наоми. — Някой, на когото можеш да разчиташ, че ще го пази в тайна, но би могъл да го разпространи, ако се окаже, че хората от ООН работят не за когото трябва.

— Това не е лоша идея.

— На Фред може би?

— Не. — Холдън се засмя. — Фред ще види в това политически капитал. Ще го използва, за да се пазари. Трябва да е човек, който не може да спечели или загуби нищо от използването му. Трябва да си помисля.

Наоми стана, дойде при него и го възседна.

— А всички ние скоро ще умрем. Това никак не улеснява нещата.

„Не всички.“

— Наоми, събери екипажа, пехотинката и Авасарала. В каюткомпанията, предполагам. Има едно последно нещо, което трябва да обявя. Ще дойда при вас след десет минути.

Тя го целуна лекичко по носа.

— Добре. Ще бъдем там.

Когато се спусна по стълбата и изчезна от погледа му, Холдън отвори шкафчето на вахтения офицер. Вътре имаше комплект много остарели тефтерчета с шифри, копие от устава на марсианския флот, пистолет и два пълнителя с куршуми от балистичен гел. Взе пистолета, зареди го и препаса кобура около кръста си.

После се върна на комуникационния пулт и сложи пакета с данни на Авасарала в теснолъчево съобщение, което да бъде пренасочено от Церера към Марс, оттам към Луната и накрая към Земята, като по целия път използва публични ретранслатори. Едва ли щеше да задейства някакви аларми. Натисна бутона за видеозапис и каза:

— Здрасти, мамо. Погледни това. Покажи го на семейството. Нямам представа как ще разберете кога е подходящият момент да го използвате, но когато той настъпи, направете каквото смятате за най-добро. Вярвам ви и ви обичам.

Преди да каже още нещо или да размисли, натисна бутона за изпращане и изключи пулта.

Повика асансьора, защото пътуването с него щеше да е по-дълго, отколкото ако просто слезе по стълбата, а той имаше нужда от време, за да помисли как точно да разиграе следващите десет минути. Когато стигна до палубата на жилищния отсек, още не си бе избистрил всичко, но въпреки това изправи рамене и влезе в каюткомпанията.

Еймъс, Алекс и Наоми седяха един до друг от далечната страна на масата. Пракс беше на обичайното си място до кухненския плот. Боби и Авасарала седяха от близката страна на масата, извъртяни странично, за да го виждат. Това означаваше, че пехотинката бе на по-малко от два метра от него и между тях нямаше нищо. Това би могло да се окаже проблем, в зависимост как се развият нещата.

Той отпусна ръка върху дръжката на пистолета, за да е сигурен, че всички са го видели, и каза:

— Разполагаме с около два дни, преди елементи от флота на ООН да се приближат достатъчно, за да преодолеят отбраната ни с торпеден залп и да унищожат този кораб.

Алекс кимна, но никой не каза нищо.

— Само че състезателният скутер на Мао, с който Авасарала дойде при нас, още е прикрепен към корпуса ни. Той побира двама души. Така че ще качим двама в него и ще ги отпратим. После ще се обърнем и ще се насочим право към онези кораби на ООН, за да спечелим време на скутера. Кой знае, може дори да отнесем някой от тях със себе си. Да си вземем няколко слуги за отвъдния живот.

— Отличен план — одобри Еймъс.

— Подкрепям — каза Авасарала. — Кои са късметлиите? И как ще попречим на корабите на ООН да унищожат скутера, след като приключат с нас?

— Пракс и Наоми — каза веднага Холдън, преди друг да се е обадил. — Пракс и Наоми ще се качат в скутера.

— Добре — кимна Еймъс.

— Защо? — попитаха едновременно Наоми и Авасарала.

— Пракс, защото е лицето на всичко това. Той е човекът, който разгада истината. И защото, когато някой най-после спаси дъщеричката му, хубаво би било татко ѝ да е там — обясни Холдън. После, потупвайки с пръсти по дръжката на пистолета, добави: — И Наоми, защото аз казвам така. Въпроси?

— Не — рече Алекс. — Мен ме устройва.

Холдън наблюдаваше внимателно пехотинката. Ако някой се опиташе да му отнеме пистолета, щеше да е тя. Освен това работеше за Авасарала. Ако старицата решеше, че иска да е на „Рейзърбек“, когато излети, на пехотинката щеше да се падне задачата да се погрижи за това. Но за негова изненада тя не помръдна, освен за да вдигне ръка.

— Сержант? — даде ѝ думата Холдън.

— Два от онези шест марсиански кораба, които следват момчетата от ООН, са от новите бързи кръстосвачи клас „Раптор“. Вероятно биха могли да настигнат „Рейзърбек“, ако наистина го искат.

— А ще го поискат ли? — попита Холдън. — Останах с впечатлението, че са тук само за да държат под око корабите на ООН и нищо друго.

— Е, може би не, но… — Тя млъкна насред изречението, зареяла поглед в нищото.

— Значи това е планът — каза Холдън. — Пракс, Наоми, вземете каквито припаси ви трябват и се качвайте на „Рейзърбек“. Всички други, ще съм ви благодарен, ако през това време чакате тук.

— Я задръж малко… — запротестира гневно Наоми.

Преди Холдън да успее да ѝ отговори, Боби се обади пак:

— Хей, знаете ли какво, хрумна ми една идея.