Войната на Калибан

6. Холдън

Холдън сънуваше дълги виещи се коридори, пълни с получовешки ужаси, когато силно бръмчене го събуди в непрогледно тъмната каюта. След кратка борба с непознатите ремъци на койката той успя да ги разкопчее и да се понесе в микрогравитацията. Стенното табло избръмча пак. Холдън се оттласна от леглото към него и натисна копчето за осветлението. Каютата беше съвсем мъничка. Съдържаше седемдесетгодишно противоускорително кресло над лично шкафче, набутано до едната стена, тоалетна и мивка в ъгъла, а отсреща — стенно табло с гравирано над него името „Сомнамбул“.

Таблото избръмча за трети път. Този път Холдън натисна бутона за отговор и попита:

— Къде сме, Наоми?

— Последно намаляване на скоростта за влизане във висока орбита. Няма да повярваш, но ни карат да се редим на опашка.

— Сериозно?

— Да — каза Наоми. — Мисля, че проверяват всички кораби, кацащи на Ганимед.

„Мамка му.“

— Мамка му. От кои са?

— Има ли значение?

— Ами, виж, Земята ме търси, защото съм им откраднал няколко хиляди ядрени ракети и съм ги дал на СВП. Марс ме търси само за Кражба на един от корабите им. Предполагам, че наказанията са различни.

Наоми се засмя.

— И в двата случая ще те тикнат в затвора завинаги.

— Тогава да речем, че съм педант.

— Опашката, на която сме се наредили, май се проверява от кораби на ООН, но точно до тях е паркирана една марсианска фрегата и наблюдава ставащото.

Холдън отправи безмълвна благодарствена молитва, че на Тихо бе позволил на Фред Джонсън да го убеди да отпътува за Ганимед с наскоро ремонтирания „Сомнамбул“ вместо с „Росинант“. В момента товарният кораб беше най-неподозрителният съд от флотата на СВП. Имаше далеч по-малка вероятност да предизвика нежелано внимание от крадения марсиански торпедоносец. Бяха оставили „Роси“ паркиран на милион километра от Юпитер, на място, където едва ли някой щеше да търси. Алекс бе изключил всичко на борда освен рециклаторите на въздух и пасивните сензори и вероятно се бе сгушил в каютата си с една отоплителна печка и куп одеяла, за да чака обаждането им.

— Добре, идвам горе. Прати теснолъчево съобщение до Алекс и го уведоми за ситуацията. Ако ни арестуват, нека откара „Роси“ на Тихо.

Холдън отвори шкафчето под койката и извади зелен комбинезон, който не му бе много по мярка, с надпис „Сомнамбул“ на гърба и името Филипс на предния джоб. Според записите на кораба, осигурени от един технически магьосник на Тихо, той беше Уолтър Филипс, инженер и общ техничар на кораба за превоз на храна „Сомнамбул“. Освен това беше трети по старшинство в екипаж от трима души. Предвид репутацията му в Слънчевата система, решиха, че е най-добре работата на Холдън да не изисква от него да разговаря с никого на отговорна позиция.

Той се изми в малката мивка — която нямаше течаща вода, а само система от влажни кърпи и насапунисани гъби, — почесвайки нещастно рошавата си брада, която пускаше като част от маскировката си. Никога по-рано не го бе правил и с разочарование откри, че лицевото му окосмяване расте на петна с различна дължина и къдравост. В знак на солидарност Еймъс също си бе пуснал брада и сега имаше буйна лъвска грива, която смяташе да запази, защото му стоеше толкова добре.

Холдън пъхна използваната кърпа в апарата за рециклиране и се отблъсна към люка на каютата и нагоре по стълбата към командния център.

Не беше кой знае какъв команден център. „Сомнамбул“ бе почти на сто години и определено наближаваше края на жизнения си цикъл. Ако не се нуждаеха от стар кораб за тази мисия, хората на Фред вероятно щяха да го пратят за скрап. Скорошният сблъсък с пиратите го бе оставил полумъртъв. Но през последните двайсет години той бе летял по маршрута Ганимед-Церера и регистърът щеше да го покаже като редовен посетител на юпитеровата луна, така че би изглеждало правдоподобно да пристигне с товар от хранителни помощи. Фред смяташе, че благодарение на редовните му курсове до Ганимед, може да го пропуснат през митниците или блокадите, без дори да го погледнат.

Но, изглежда, очакванията му бяха твърде оптимистични.

Когато Холдън влезе, Наоми се бе пристегнала към една от командните станции. Носеше зелен комбинезон, подобен на неговия, макар че името на джоба ѝ бе Естанция. Тя му се усмихна и му махна да се приближи и да погледне екрана ѝ.

— Ето това е групата кораби, която проверява всички, преди да кацнат.

— По дяволите — изруга Холдън, когато увеличи телескопичния образ, за да разгледа по-добре корпусите и опознавателните знаци. — Определено са кораби на ООН. — Нещо дребно се движеше по екрана от един от съдовете на ООН към тежък товарен кораб, който в момента бе най-отпред на опашката. — А това ми прилича на катер.

— Е, значи е хубаво, че не си се ресал цял месец — отбеляза Наоми и подръпна кичур от косата му. — С този храсталак на главата и тази ужасна брада, и собствените ти майки не биха те познали.

— Надявам се, че не са мобилизирали майките ми — каза Холдън, опитвайки се да имитира безгрижния ѝ тон. — Ще предупредя Еймъс, че идват.

Холдън, Наоми и Еймъс чакаха в късия, пълен с шкафчета коридор точно пред вътрешната врата на въздушния шлюз, докато пристигащата група мине през цикъла на херметизирането. Наоми изглеждаше висока и сурова в току-що изпраната си капитанска униформа и магнитни ботуши. Капитан Естанция бе командвала „Сомнамбул“ десет години преди пиратското нападение, отнело живота ѝ. Холдън смяташе, че Наоми е подобаващо царствена заместничка.

Зад нея стоеше Еймъс, в комбинезон с емблемата на главен инженер, и се мръщеше отегчено. Дори в микрогравитацията на сегашната им орбита около Ганимед, той изглеждаше лениво отпуснат. Холдън се постара да имитира позата му, както и раздразненото му изражение.

Цикълът на въздушния шлюз завърши и вътрешната врата се отвори. От шлюза с кънтене на магнитни ботуши излязоха шестима пехотинци в бойна броня и младши лейтенант в обикновен скафандър. Лейтенантът огледа набързо екипажа и направи справка с ръчния си терминал. Изглеждаше също толкова отегчен като Еймъс. Холдън предполагаше, че този нещастен младши офицер цял ден се занимава с гадната задача да посещава разни кораби и вероятно също като тях иска да приключат по-бързо.

— Роуина Естанция, капитан и старши офицер на регистрирания на Церера товарен кораб „Плачещият сомнамбул“.

Думите му не прозвучаха като въпрос, но Наоми отвърна:

— Да, сър.

— Името ми харесва — подхвърли лейтенантът, без да вдига поглед от терминала си.

— Сър?

— Името на кораба. Необичайно е. Заклевам се, ако още веднъж се кача на кораб, кръстен на нечие дете или на приятелката, която са изоставили след онзи вълшебен уикенд на Титан, ще започна да глобявам хората за липса на въображение.

Холдън усети как в основата на гръбнака му започна да се трупа напрежение, което запълзя към скалпа му. Този лейтенант може и да бе отегчен от задачата си, но бе умен и съобразителен, и се грижеше да го разберат предварително.

— Е, този пък е кръстен на трите ми сълзливи месеца на Титан, след като той ме изостави — рече ухилено Наоми. — Което вероятно бе хубаво в дългосрочен план. Иначе щях да го кръстя на златната си рибка.

Лейтенантът вдигна рязко глава от изненада; после се засмя.

— Благодаря ви, капитане. Това е първият ми смях за днес. Всички са се спекли от страх пред нас, а тези шест парчета месо — той махна към пехотинците зад себе си — са с химически отстранено чувство за хумор.

Холдън стрелна с поглед Еймъс. „Той да не би да флиртува с нея? Струва ми се, че флиртува.“ Мръщенето на Еймъс можеше да означава всичко.

Лейтенантът чукна нещо на терминала си и каза:

— Протеин, добавки, пречистватели на вода и антибиотици. Може ли да хвърля един поглед?

— Да, сър — отвърна Наоми и посочи към люка. — Насам.

Излезе, последвана от офицера от ООН и двама от пехотинците. Останалите четирима застанаха в бдителни пози до въздушния шлюз. Еймъс смушка с лакът Холдън, за да привлече вниманието му, а после подхвърли:

— Как я карате днес, момчета?

Пехотинците не му обърнаха внимание.

— Тъкмо казвах на моя приятел тук: „Бас държа, че тенекиените костюми, дето ги носят тези момчета, адски спарват чатала“.

Холдън затвори очи и се опита да внуши мислено на Еймъс да млъкне. Не подейства.

— Искам да кажа, с всички тия изчанчени супертехнологични джаджи, набутани навсякъде, не можете дори да си почешете топките. А не дай си боже да ви се притисне оная работа и да се наложи да я размърдате малко, за да направите място.

Холдън отвори очи. Вече всички пехотинци се взираха в Еймъс, но не бяха мръднали, нито заговорили. Холдън отстъпи към задния ъгъл на стаята и се опита да потъне в него. Никой дори не го погледна.

— И така — продължи Еймъс с глас, изпълнен с добродушна общителност. — Аз си имам една теория и се надявах вие, момчета, да ми помогнете.

Най-близкият пехотинец направи половин крачка напред, но това бе всичко.

— Теорията ми гласи — рече Еймъс, — че за да се избегне целият този проблем, просто трябва да ви изрежат онези части, които могат да се заплетат в скафандъра. Като бонус ще намалее изкушението да си играете един с друг през дългите студени нощи на кораба.

Пехотинецът направи още една крачка и Еймъс моментално последва примера му, скъсявайки разстоянието. С нос, толкова близо до шлема на пехотинеца, че дъхът му замъгляваше стъклото, Еймъс попита:

— Кажи ми честно, пич. Външният вид на тези скафандри е анатомично верен, нали?

Настъпи дълга, напрегната тишина, която най-накрая бе нарушена, когато някой откъм люка си прочисти гърлото и в коридора се появи лейтенантът.

— Проблем ли има?

Еймъс се усмихна и отстъпи назад.

— Не. Просто опознавам прекрасните мъже и жени, за чиито заплати отиват данъците ми.

— Сержант? — попита лейтенантът.

Пехотинецът отстъпи назад.

— Не, сър. Няма никакъв проблем.

Лейтенантът се обърна и стисна ръката на Наоми.

— Капитан Естанция, за мен беше удоволствие. Нашите хора ще ви се обадят съвсем скоро, за да ви дадат разрешение за кацане. Сигурен съм, че населението на Ганимед ще ви е благодарно за припасите, които карате.

— Радваме се да помогнем — каза Наоми и дари младия офицер с ослепителна усмивка.

Когато войниците на ООН минаха обратно през шлюза и отлетяха с катера си, Наоми издиша продължително и се зае да масажира бузите си.

— Ако трябваше да се усмихвам още една секунда, лицето ми щеше да се разцепи.

Холдън сграбчи Еймъс за ръкава.

— За… какъв… дявол… — процеди той през стиснати зъби — беше това?

— Кое? — попита Наоми.

— Докато те нямаше, Еймъс направи почти всичко по силите си да вбеси пехотинците. Изненадвам се, че не го застреляха, а половин секунда по-късно и мен.

Еймъс сведе поглед към ръката на Холдън, която продължаваше да го стиска, но не опита да се изтръгне от хватката му.

— Капитане, ти си добър човек, но не ставаш за контрабандист.

— Какво? — попита пак Наоми.

— Капитанът беше толкова нервен, та дори аз започнах да си мисля, че не му е чиста работата. Затова отвличах вниманието на пехотинците, докато се върнете — обясни Еймъс. — А, и между другото, те не могат да те застрелят, освен ако не ги докоснеш или не извадиш оръжие. Нали си бил във флота? Трябва да помниш правилата.

— Значи… — започна Холдън.

— Да — прекъсна го Еймъс. — Ако лейтенантът ги пита за нас, те ще му разкажат за гадняра инженер, който ги е дразнил, а не за нервака с проскубаната брада, който се е опитвал да се завре в ъгъла.

— Мамка му — изруга Холдън.

— Ти си добър капитан и винаги можеш да разчиташ на подкрепата ми. Но си некадърен престъпник. Просто не можеш да се държиш иначе, освен като себе си.

— Искаш ли пак да си капитан? — попита Наоми. — Това е скапана работа.

— Контролна кула Ганимед, тук е „Сомнамбул“, повтаряме искането си да ни предоставите площадка за кацане — каза Наоми. — Получихме разрешение от патрула на ООН, а вие ни държите в ниска орбита вече три часа.

Тя изключи микрофона си и добави:

— Задници!

Гласът, който ѝ отговори, бе различен от онзи, от който искаха разрешение за кацане през последните часове. Този бе стар и не толкова раздразнен.

— Съжаляваме, „Сомнамбул“, ще ви вмъкнем в графика при първа възможност. Но през последните десет часа сме заети с непрекъснати изпитания и ни остава да отделим още десетина кораба от повърхността, преди да започнем да пускаме хората да кацат.

Холдън включи микрофона си и попита:

— С началника ли разговаряме?

— Да. Старши контрольор Сам Снелинг, ако си водите бележки с намерението да се оплачете.

— Не, не — отвърна Холдън. — Не става дума за оплакване. Гледахме излитащите кораби да минават покрай нас. Това кораби с бегълци ли са? При този тонаж, който видяхме да излита, сякаш половината население на луната я напуска.

— Не. Имаме няколко чартъра и пътнически лайнера, които превозват хора, но повечето отпътуващи кораби са натоварени с храна.

— Храна ли?

— Разпращаме почти по сто тона храна на ден, а битката беше задържала повечето от тези пратки на повърхността. Сега, когато през блокадата вече може да се минава, корабите потеглят, за да ги доставят.

— Чакайте малко — каза Холдън. — Аз тук чакам да кацна с хранителни помощи за гладуващи хора на Ганимед, а вие изстрелвате сто тона храна от луната?

— По-скоро петстотин, заради задържането — уточни Сам. — Но тази храна не е наша. По-голямата част от хранителната продукция на Ганимед е собственост на корпорации, които не са базирани тук. В тези пратки са вложени много пари. През всеки ден, в който те оставаха на повърхността, хората губеха цяло състояние.

— Аз… — започна Холдън, после след кратка пауза каза: — „Сомнамбул“, край.

Завъртя стола си към Наоми. Лицето ѝ бе застинало в безизразна физиономия, която говореше, че е не по-малко ядосана от него.

Еймъс, който се бе изтегнал до инженерната конзола и ядеше ябълка, открадната от хранителните помощи, попита:

— И защо това те изненадва, капитане?

Час по-късно получиха разрешение за кацане.

Наблюдавана от ниска орбита и от траекторията на спускането им, повърхността на Ганимед не изглеждаше много по-различна от друг път. Дори и в най-добрите си времена, юпитеровата луна представляваше пустош от сиви силикатни скали и не толкова сив лед, всичко това осеяно с кратери и мигновено замръзнали езера. Тя бе приличала на бойно поле дълго преди прародителите на човечеството да изпълзят на сушата.

Но хората със своята изобретателност и усърдие в областта на унищожението бяха намерили начин да оставят своя белег. Холдън зърна подобните на скелет останки на един разрушител, проснати върху пейзажа в края на дълга черна диря. Ударната вълна от сблъсъка бе помела по-малките куполи на десет километра околовръст. Дребни спасителни кораби се стрелкаха около корпуса му, оглеждайки не толкова за оцелели, колкото за късчета информация или технология, които не са били унищожени при катастрофата и не бива да попадат във вражески ръце.

Най-тежката видима щета бе загубата на един от огромните оранжерийни куполи. Земеделските куполи бяха гигантски структури от стомана и стъкло, под които имаше хектари внимателно култивирана почва с грижливо селектирани и отглеждани посеви. Да видиш един от тях смазан под усукания метал на нещо, което приличаше на паднало орбитално огледало, бе шокиращо и угнетяващо. Куполите изхранваха външните планети със своите специално създадени култури. В тях се развиваше най-напредналата земеделска наука в историята. А орбиталните огледала бяха инженерното чудо, което ги правеше това възможно. Да забиеш едното в другото, оставяйки и двете в развалини, се стори на Холдън толкова глупаво и недалновидно, като да се изсереш във водния си запас, за да попречиш на врага си да пие от него.

Докато „Сомнамбул“ отпускаше скърцащите си кости върху отредената им площадка за кацане, на Холдън вече му бе дошло до гуша от човешката глупост.

Затова, разбира се, тя дойде да го посрещне.

Когато излязоха през въздушния шлюз, митническият инспектор ги чакаше. Беше кльощав мъж с красиво лице и плешива яйцевидна глава. Придружаваха го двама охранители в униформи без обозначителни знаци, със зашеметители в кобурите си.

— Здравейте, казвам се господин Ведас. Аз съм митнически инспектор на космопорт единайсет, площадки от А14 до А22. Декларацията ви, моля.

Наоми, отново влязла в ролята на капитан, излезе напред и каза:

— Пратихме декларацията до офиса ви, преди да кацнем. Аз не…

Холдън забеляза, че Ведас не държи служебен терминал за проверка на каргото, нито пък мъжете с него носят униформите на ганимедския космопорт. Загъделичка го чувството, че сега ще се разиграе лошо скалъпена изнудваческа схема. Той излезе напред и даде знак на Наоми да се дръпне.

— Аз ще се погрижа за това, капитане.

Митнически инспектор Ведас го изгледа от главата до петите и попита:

— А вие кой сте?

— Можете да ме наричате господин Няма-да-ви-търпя-глупостите.

Ведас се намръщи, а двамата охранители се примъкнаха по-близо до него. Холдън им се усмихна, после посегна зад гърба си и извади изпод куртката голям пистолет. Задържа го отпуснат край тялото си, с насочено към земята дуло, но те въпреки това отстъпиха. Ведас пребледня.

— Този номер ми е познат — отбеляза Холдън. — Искате да видите декларацията ни; после ни казвате кои предмети сме включили по погрешка в нея. И докато ние предаваме в офиса ви поправената декларация, ти и твоите бандити обирате тлъстата плячка и я продавате на, както предполагам, процъфтяващия черен пазар за храна и лекарства.

— Аз съм законен служител на станция Ганимед — изквича Ведас. — Да не мислиш, че можеш да ме уплашиш с пистолета си? Ще накарам охраната да ви арестува и да конфискува целия ви кораб, ако си мислите…

— Не, нямам намерение да те плаша — каза Холдън. — Но ми дойде до гуша от идиоти, които печелят от хорското нещастие, и ще се почувствам по-добре, ако накарам моя едър приятел Еймъс тук да те пребие до безсъзнание за опит да крадеш храна и лекарства от бежанци.

— Това не е побой, а освобождаване на стреса — поясни дружелюбно Еймъс.

Холдън кимна към него.

— Колко те ядосва мисълта, че този човек иска да краде от бежанци, Еймъс?

— Дяволски много, капитане.

Холдън потупа с пистолета по бедрото си.

— Този патлак е просто за да сме сигурни, че „охранителите“ ти няма да се месят, преди Еймъс да е облекчил гнева си.

Господин Ведас, митнически инспектор на космопорт единайсет, площадки от А14 до А22, се обърна и хукна сякаш животът му зависеше от това, а фалшивите ченгета го следваха по петите.

— Това ти хареса — изтъкна Наоми. Изражението ѝ бе странно и преценяващо, а тонът ѝ граничеше с обвинителен.

Холдън прибра пистолета си.

— Да вървим да разберем какво, по дяволите, е станало тук.