Войната на Калибан

30. Боби

Преди да започне да работи за Авасарала в ООН, Боби дори не беше чувала за търговска компания „Мао-Квиковски“ или пък, ако бе чувала, не беше обърнала внимание. През целия си живот бе обличала, яла или седяла на продукти, транспортирани из Слънчевата система от корабите на „Мао-Квик“, без изобщо да го съзнава. След като прегледа файловете, дадени ѝ от Авасарала, остана изумена от мащабите и обсега на действие на компанията. Стотици кораби, десетки станции, милиони служители. Жул-Пиер Мао притежаваше значителни недвижими имоти на всяка обитаема планета и луна в Слънчевата система.

Осемнайсетгодишната му дъщеря бе имала собствен състезателен кораб. А той дори не я харесваше.

Боби се опита да си представи какво е да си толкова богат, че да можеш да си позволиш кораб, който да използваш само за състезания, но не успя. Фактът, че същото това момиче беше избягало, за да се присъедини към бунтовниците от СВП, вероятно говореше много за разликата между богатство и задоволеност, но на Боби ѝ беше трудно да изпада в такива философствания.

Беше израснала в стабилно семейство от марсианската средна класа. Баща ѝ бе изкарал двайсет години като подофицер в пехотинския корпус, а след като го напусна, започна да дава консултации по лична сигурност. Семейството на Боби винаги бе имало хубав дом. Тя и двамата ѝ по-големи братя бяха посещавали частно училище, а по-късно бяха отишли в университет, без да им се налага да вземат студентски заеми. Никога не се беше чувствала бедна.

Сега обаче се чувстваше.

Да притежаваш собствен състезателен кораб не беше просто богатство. Беше нещо, далеч надхвърлящо смисъла на думата „богатство“. Беше безразсъдно прахосничество, по-характерно за някоя кралска особа от земната история, нещо като египетска пирамида с реактивен двигател. Боби си бе помислила, че това е най-абсурдната разточителност, за която някога е чувала.

А после слезе от совалката за къси разстояния на частната станция на Жул-Пиер Мао L5.

Жул не паркираше корабите си в обществена орбитална станция. Не използваше дори корпоративната станция на „Мао-Квик“. Това беше една напълно функционираща станция в орбита около Земята, предназначена единствено за личните му кораби, и отгоре на всичко бе натруфена като паун. На Боби и през ум не ѝ бе минавало, че може да съществува такава степен на екстравагантност.

Помисли си също така, че това прави самия Мао много опасен. Във всичко, което той вършеше, се демонстрираше, че ограниченията не важат за него. Че е човек, за когото нямаше невъзможни неща. Да убиеш висш политик на ООН можеше да е лош бизнес. Можеше дори да се окаже доста скъпо. Но никога не би представлявало сериозен риск за човек с такова богатство и власт.

Авасарала не разбираше това.

— Мразя центробежна гравитация — оплака се Авасарала и отпи от чашата си с димящ чай. Щяха да прекарат на станцията само три часа, докато багажът им бъде прехвърлен от совалката на яхтата на Мао, но въпреки това получиха апартамент с четири големи спални, всяка от тях със собствен душ, и просторна всекидневна. На огромния екран, който създаваше илюзия за прозорец, се виждаше полумесецът на Земята със забулващите континентите облаци. Разполагаха с лична кухня с трима души персонал, чиято най-сериозна задача досега беше да приготвят чая на помощничката на заместник генералния секретар. Боби се чудеше дали да не си поръча солиден обяд просто за да им създаде работа.

— Не мога да повярвам, че ще се качим на кораб, собственост на този човек. Чували ли сте някога някой толкова богат да е влязъл в затвора? Или дори да е бил съден? Той сигурно може да влезе тук и да ви застреля, като излъчи всичко това на живо, и пак да му се размине.

Авасарала се засмя. Боби потисна изблика си на гняв. Това беше просто страх, който си търсеше отдушник.

— Играта не се играе така — каза Авасарала. — Никой не застрелва никого. Само го избутва в девета глуха. Което е още по-зле.

— Не, не е. Виждала съм да застрелват хора. Виждала съм да застрелват мои приятели. Когато казвате „играта не се играе така“, имате предвид хора като вас. А не като мен.

Изражението на Авасарала стана хладно.

— Да, точно това имам предвид — потвърди старицата. — Нивото, на което играем ние, има различни правила. Това е като игра на го. Въпросът е да упражняваш влияние. Да контролираш дъската, без да я завладяваш.

— Покерът също е игра — възрази Боби. — Но понякога залозите се вдигат толкова, та някой от играчите решава, че е по-лесно да убие другия и да си тръгне с парите. Случва се непрекъснато.

Авасарала кимна, но не отговори веднага. Явно обмисляше казаното от Боби. Марсианката усети как гневът ѝ бе заменен от прилив на симпатия към тази кисела и надменна старица.

— Добре — каза Авасарала, остави чашата и отпусна ръце в скута си. — Разбирам какво имаш предвид, сержант. Мисля, че не е много вероятно, но се радвам, че си тук, за да ми го кажеш.

„Само че ти не го вземаш на сериозно“, искаше да ѝ изкрещи Боби. Но вместо това помоли прислужника, който чакаше наблизо, да ѝ донесе сандвич с гъби и лук. Докато го ядеше, Авасарала продължи да пие чай и да си гризва от една бисквитка, бъбрейки за войната и за внучките си. Боби се стараеше да издава звуци на загриженост, когато се отнасяше за войната, и възклицания в духа на „ау, колко сладко“, когато темата бяха децата. Но единственото, за което можеше да мисли, бе какъв тактически кошмар ще представлява охраната на Авасарала на борда на кораб, контролиран от врага.

Бойният ѝ скафандър се намираше в голям сандък с надпис „Официално облекло“ и в момента го прехвърляха на яхтата на Мао заедно с другия им багаж. На Боби ѝ се искаше да се промъкне до него и да си го облече. Не забеляза кога Авасарала е спряла да говори.

— Боби — рече Авасарала, мръщейки се лекичко. — Да не би приказките за любимите ми внучки да те отегчават?

— Да — призна Боби. — И още как.

Боби си мислеше, че станция Мао е най-безумната демонстрация на крещящо богатство, която е виждала някога, докато не се качи на яхтата.

Станцията може да беше екстравагантна, но поне изпълняваше някаква функция. Беше личният орбитален гараж на Жул Мао, където той можеше да държи и ремонтира флотата си от частни космически съдове. Под лъскавата външност имаше една работеща станция с механици и обслужващ персонал, които вършеха някаква реална работа.

Яхтата „Гуаншийн“ беше с размери на стандартен пътнически лайнер, който би могъл да превозва по двеста души, само че на нея имаше само десетина каюти. Товарният ѝ отсек беше толкова голям, колкото да побере провизиите, нужни за продължително пътуване. Не беше особено бърза. С две думи, не отговаряше на никакви разумни критерии за полезност.

Но целта ѝ не беше да е полезна.

Целта на „Гуаншийн“ беше да е комфортна. Безумно комфортна.

Приличаше на хотелско фоайе. Под краката им имаше мек плюшен килим, а светлината играеше по истински кристални полилеи. Навсякъде, където трябваше да има остър ръб, той бе загладен. Смекчен. Стените бяха облицовани със суров бамбук и естествени влакна. Първото, което мина през ума на Боби, бе, че сигурно се чистят ужасно трудно, а второто — че изборът им е напълно съзнателен.

Всеки апартамент заемаше почти цяла палуба от кораба. Стаите бяха със самостоятелни бани, имаше медиен център, стая за игри и дневен салон със зареден бар. Един гигантски екран в салона показваше гледката навън, която не би могла да е с по-висока резолюция, дори ако това бе истински стъклен прозорец. До бара имаше кухненски асансьор, а до него интерком, по който можеше да си поръчаш храна, приготвена от първокласни готвачи, по всяко време на денонощието.

Килимът бе толкова дебел, че Боби се чувстваше почти сигурна, че магнитните ботуши няма да действат. Нямаше значение. Кораб като този никога не се разваляше, никога не му се налагаше да спира двигателите в полет. Хората, които се возеха на „Гуаншийн“, вероятно никога през живота си не бяха обличали скафандър.

Всички кранчета в банята ѝ бяха позлатени.

Боби и Авасарала седяха в салона заедно с началника на охранителния екип от ООН, приятен на вид сивокос мъж от кюрдски произход на име Котияр. Когато го срещна за първи път, Боби се притесни. Той изглеждаше като дружелюбен гимназиален учител, а не като войник. Но после го видя как проверява стаята на Авасарала с опитна ефективност, излага стратегията за охрана и ръководи екипа си, и опасенията ѝ изчезнаха.

— Е, какви са впечатленията ви? — попита Авасарала, отпуснала се със затворени очи в едно плюшено кресло.

— Тази стая не е сигурна — каза Котияр и акцентът му прозвуча екзотично за ушите на Боби. — Не бива да обсъждаме деликатни въпроси тук. Личната ви стая е подсигурена за такива дискусии.

— Това е капан — вметна Боби.

— Не приключихме ли вече с тази глупост? — попита Авасарала и се приведе напред, за да впие очи в Боби.

— Тя е права — подкрепи я тихо Котияр, явно недоволен да обсъжда такава тема в неподсигурена стая. — Вече преброих четиринайсет души екипаж на този кораб, а бих предположил, че това е по-малко от една трета от общия им брой. Аз разполагам с екип от шестима, за да ви пазя…

— Седем — прекъсна го Боби и вдигна ръка.

— Както кажеш — продължи с кимване Котияр. — Седем. Нямаме контрол над никоя от системите на кораба. Могат да ви убият съвсем лесно: като запечатат палубата, на която се намираме, и изпомпат всичкия въздух.

Боби посочи към Котияр и каза:

— Ето, чувате ли?

Авасарала махна с ръка, като че ли пропъждаше мухи.

— Как стои въпросът с комуникациите?

— Отлично — отговори Котияр. — Установихме частна мрежа и ни предоставиха резервния радио– и теснолъчев предавател за ваша лична употреба. Честотната лента е значителна, макар че светлинното забавяне ще се превръща във все по-голям проблем с отдалечаването ни от Земята.

— Добре — каза Авасарала и се усмихна за първи път, откакто се бяха качили на кораба. Вече не изглеждаше уморена, а като човек, за когото умората се е превърнала в начин на живот.

— Нищо от това не е подсигурено — отбеляза Котияр. — Можем да подсигурим частната ни вътрешна мрежа, но ако следят външния ни трафик през предавателя на кораба, няма начин да го разберем.

— Точно затова съм тук — изтъкна Авасарала. — Затварят ме, пращат ме на дълго пътуване и ми четат шибаната поща.

— Ще имаме късмет, ако само това правят — промърмори Боби. Мисълта колко уморена изглежда Авасарала ѝ бе напомнила колко уморена е самата тя. Изпита чувството, че се е унесла за момент.

Авасарала беше казала нещо, а Котияр кимна и отговори с „Да“. Старицата се обърна към Боби.

— Ти съгласна ли си?

— Ъ — заекна Боби. Опита се да превърти разговора назад в главата си и не успя. — Аз…

— Всеки момент ще паднеш от шибания стол. Кога за последно си спала цяла нощ?

— Вероятно когато и вие — отвърна Боби. „Когато отрядът ми беше още жив, а вие не се опитвахте да попречите на цялата Слънчева система да пламне.“ Зачака следващия язвителен коментар, следващото подхвърляне, че не би могла да си върши работата, ако е в това състояние. Толкова слаба.

— Справедливо е — каза Авасарала. Боби пак изпита прилив на симпатия към нея. — Днес Мао устройва голяма вечеря в чест на нашето пристигане на борда. Искам ти и Котияр да дойдете с мен. Котияр ще е охрана, така че ще стои в дъното на стаята и ще се прави на страшен.

Боби се засмя, преди да успее да се спре. Котияр се усмихна и ѝ намигна.

— А ти — продължи Авасарала — ще присъстваш като моя лична секретарка, за да развържеш езиците на хората. Опитай се да доловиш настроението на екипажа. Става ли?

— Разбрано.

— Забелязах — подхвърли Авасарала с онзи тон, с който искаше от хората неприятни услуги, — че старшият офицер те зяпаше, когато ни посрещнаха на въздушния шлюз.

Боби кимна. Тя също го бе забелязала. Някои мъже обожаваха едрите жени и Боби инстинктивно бе почувствала, че този може да спада към тях. Те обикновено страдаха от неразрешени майчински комплекси, затова тя гледаше да ги отбягва.

— Някакъв шанс да го разбъбриш на вечерята? — попита Авасарала.

— Хм, не — изсумтя Боби.

— „Не“ ли каза?

— Точно така, „не“. В никакъв случай. И дума да не става. Nein und abermals nein. Нет. La. Siei. — Боби млъкна, когато езиковите ѝ познания се изчерпаха. — И всъщност, в момента съм малко бясна.

— Не те моля да спиш с него.

— Хубаво, защото аз не използвам секса като оръжие — заяви Боби. — Използвам оръжията като оръжие.

— Крисджен! — извика възторжено Жул Мао, хвана ръката на Авасарала и я стисна.

Господарят на империята „Мао-Квик“ се извисяваше над Авасарала. Имаше хубаво лице, което предизвика у Боби инстинктивно желание да го хареса, и нелекувано оредяване на косата, което показваше, че не му пука дали го харесват. Изборът му да не използва богатството си, за да оправи толкова дребен проблем, усилваше още повече впечатлението, че този човек държи всичко под свой контрол. Носеше свободен пуловер и памучни панталони, които му стояха като ушит по поръчка костюм. Когато Авасарала му представи Боби, той се усмихна и кимна, почти без да поглежда към нея.

— Служителите ви настаниха ли се? — попита, като показа на Авасарала, че приема Боби за подчинена. Марсианката скръцна със зъби, но запази лицето си безизразно.

— Да — отвърна Авасарала и Боби би се заклела, че топлотата в гласа ѝ е искрена. — Жилищата са чудесни, а екипажът ви е много мил.

— Прекрасно — каза Жул, сложи ръката на Авасарала върху своята и я поведе към една огромна маса. От всички страни ги заобикаляха мъже в бели сака и черни папийонки. Един от тях се стрелна напред и издърпа един стол. Жул настани Авасарала на него. — Готвачът Марко ни е обещал нещо специално за тази вечер.

— Какво ще кажете за прями отговори? Тях има ли ги в менюто? — попита Боби, докато друг от келнерите издърпваше стол за нея.

Жул се настани на своето място начело на масата.

— Отговори ли?

— Вие спечелихте — каза Боби, без да обръща внимание на димящата супа, която един от сервитьорите постави пред нея. Мао ръсна малко сол на своята и започна да яде, все едно водеха съвсем обикновен разговор. — Помощничката на заместник генералния секретар е на кораба. Вече няма смисъл да ни будалкате. Какво става тук?

— Хуманитарна помощ — отвърна той.

— Дрън-дрън — изсумтя Боби. Хвърли поглед към Авасарала, но старицата просто се усмихваше. — Едва ли разполагате с толкова свободно време, че да изгубите два месеца за пътуване до Юпитер само за да наглеждате раздаването на ориз и кутии със сок. А и няма начин да карате на този кораб достатъчно провизии, за да осигурите на жителите на Ганимед дори един обяд, камо ли да промените нещо в по-дългосрочен план.

Мао се облегна назад и мъжете в бели сака зашетаха из стаята, раздигайки супата. Тази на Боби също бе грабната, макар че тя дори не я беше опитала.

— Роберта… — започна Мао.

— Не ме наричайте Роберта.

— Сержант, би трябвало да разпитате началниците си във външното министерство на ООН, а не мен.

— С удоволствие, но явно задаването на въпроси е против правилата на тази „игра“.

Усмивката му беше топла, снизходителна и празна.

— Предоставих кораба си, за да може госпожа заместник секретарката да стигне по най-комфортния начин до своето местоназначение. Освен това, макар вие още да не сте ги видели, на този кораб има служители, чиито експертни познания ще са от огромна полза за жителите на Ганимед, когато стигнете там.

Боби бе прекарала достатъчно време с Авасарала, за да разбере, че играта се играе пред очите ѝ. Мао ѝ се присмиваше. Той знаеше, че всичко това са врели-некипели, бе наясно и че тя също го знае. Но докато запазваше спокойствие и даваше разумни отговори, никой не би могъл да го хване в крачка. Беше прекалено могъщ, за да го нарекат в лицето лъжец.

— Вие сте лъжец и… — избухна тя, но нещо в думите му я накара да спре. — Я чакайте малко, „когато стигнете там“ ли? Вие не идвате ли с нас?

— Опасявам се, че не — поклати глава Мао и се усмихна на мъжа в бялото сако, който сложи пред него друга чиния. В тази имаше нещо, което приличаше на цяла риба, барабар с главата и оцъклените очи.

Боби се взря в Авасарала, която сега се мръщеше на Мао.

— Казаха, ми, че вие лично ще ръководите тази хуманитарна мисия — рече старицата.

— Такова беше намерението ми. Но се страхувам, че други дела направиха това невъзможно. След като приключим с тази възхитителна вечеря, ще се върна със совалката на станцията. Този кораб и екипажът му са на ваше разположение, докато свършите жизненоважната си работа на Ганимед.

Авасарала просто се взираше в Мао. За първи път, откакто Боби я познаваше, старицата бе загубила дар слово.

Един мъж в бяло сако донесе на Боби риба, докато луксозният ѝ затвор летеше с лениво ускорение от четвърт g към Юпитер.

Авасарала не бе промълвила и дума, докато асансьорът ги сваляше към апартамента им. В салона се спря само колкото да грабне от бара бутилка джин и повика с пръст Боби. Младата жена я последва в голямата спалня, а плътно зад нея вървеше Котияр.

След като вратата бе затворена и Котияр използва ръчния си охранителен терминал, за да сканира стаята за „бръмбари“, Авасарала каза:

— Боби, започни да мислиш за начин или да поемем контрол над кораба, или да слезем от него.

— Забравете за първото — махна с ръка Боби. — Да вървим да отмъкнем онази совалка, с която се кани да замине Мао. Явно станцията е в обсега ѝ, иначе той не би се качил на нея.

За нейна изненада Котияр кимна.

— Съгласен съм със сержанта. Ако имаме намерение да се махнем, совалката ще е най-лесна за реквизиране и установяване на контрол над враждебен екипаж.

Авасарала седна на леглото си с тежка въздишка.

— Все още не мога да си тръгна. Не се прави така.

— Шибаната игра! — изрева Боби.

— Да — тросна се Авасарала. — Да, шибаната игра. Моите началници ми заповядаха да предприема това пътуване. Ако си тръгна сега, свършено е с мен. Ще бъдат учтиви и ще го нарекат внезапна болест или изтощение, но извинението, което ще ми осигурят, ще бъде същевременно и причина да не ми позволят да си върша повече работата. Ще бъда в безопасност и безсилна. А докато се преструвам, че правя това, което те искат от мен, мога да продължавам да работя. Все още съм помощничка на заместник генералния секретар. Все още имам връзки. Влияние. Ако побягна сега, ги губя. Ако ги загубя, все едно тези шибаняци са ме застреляли.

— Но? — вметна Боби.

— Но — повтори Авасарала. — Ако продължа да бъда ефективна, те ще намерят начин да ме изолират. Необяснима авария в комуникациите или нещо такова. Нещо, което да ми отреже достъпа до мрежата. Когато това се случи, ще настоя капитанът да промени курса към най-близката станция за ремонт. Ако съм права, той няма да го направи.

— Аха — кимна Боби.

— Охо — обади се миг по-късно Котияр.

— Да — каза Авасарала. — Когато това се случи, ще обявя, че има незаконно задържане на моята персона, и вие ще ми осигурите този кораб.