Войната на Калибан

20. Боби

Марсианската делегация беше получила кабинети в сградата на ООН за собствена употреба. Обзавеждането беше изцяло от истинско дърво; картините на стената бяха оригинали, а не разпечатки. Килимите миришеха на ново. Боби си мислеше, че или всички в комплекса на ООН живеят като царе, или просто се стараят да впечатлят марсианците.

Торсън ѝ се беше обадил няколко часа след разговора ѝ с Авасарала в бара и бе поискал да се видят на следващия ден. Сега тя чакаше във фоайето пред временните кабинети, седнала в кресло тип „Бержер“ със зелени кадифени възглавнички и рамка от черешово дърво, което на Марс би ѝ струвало двегодишна заплата. Един екран на отсрещната стена предаваше новинарски канал с изключен звук. Това превръщаше програмата в объркващо и понякога зловещо слайдшоу от образи: двама говорители, седнали зад бюро в синя стая; голяма горяща сграда; жена, която върви по дълъг бял коридор и жестикулира оживено и в двете посоки; боен кораб на ООН, паркиран в орбитална станция, със сериозни щети по корпуса му; зачервен мъж, говорещ право срещу камерата на фона на някакъв флаг, който Боби не познаваше.

Всичко това хем имаше, хем нямаше смисъл. Преди няколко часа Боби би се подразнила от такова нещо. Би изпитала непреодолимо желание да намери дистанционното и да пусне звука, за да добави контекст към информацията, с която я обстрелваха.

Но сега просто остави образите да се плъзгат покрай нея като канална вода покрай камък.

Един млад мъж, когото бе виждала няколко пъти на „Де-Юнг“, но никога не се бяха запознавали, мина забързано през фоайето, като чукаше трескаво по терминала си. Когато стигна до средата на стаята, каза:

— Той е готов да те приеме.

На Боби ѝ трябваше миг, за да осъзнае, че младежът говори на нея. Явно вече толкова ѝ бяха паднали акциите, че не заслужаваше да я гледат в лицето, докато ѝ поднасят информация. Още безсмислени данни. Още вода, стичаща се покрай нея. Тя се надигна с пъшкане. Вчерашната ѝ няколкочасова разходка при 1 g я бе изтощила повече, отколкото осъзнаваше.

Леко се изненада да открие, че кабинетът на Торсън е един от най-малките. Това означаваше, че или не му пука за негласния статус, придаван от размера на кабинета, или наистина е най-маловажният член на делегацията, който все пак заслужава лично работно пространство. Нямаше желание да открие кое е вярното. Торсън не реагира на появата ѝ, а продължи да седи, привел глава над настолния терминал. Боби пет пари не даваше за пренебрежението му или за урока, който той искаше да ѝ даде чрез него. Размерът на кабинета означаваше, че Торсън нямаше столове за гости, и болката в краката ѝ бе достатъчно разсейваща.

— Вчера може би реагирах прекалено остро — каза той накрая.

— О? — възкликна Боби, докато се чудеше откъде би могла да намери още от онзи чай със соево мляко.

Торсън вдигна очи към нея. Лицето му се опитваше да придобие своята мумифицирана версия на топла усмивка.

— Нека да поясня. Няма никакво съмнение, че си навредила на имиджа ни със своето избухване. Но, както изтъкна Мартенс, грешката е най-вече моя, защото не проумях напълно размерите на твоята травма.

— Аха — изхъмка Боби. На стената зад Торсън имаше снимка на град с висока метална структура на преден план. Приличаше на допотопно ракетно скеле. Надписът гласеше: ПАРИЖ.

— Така че вместо да те пратя вкъщи, ще те оставя в екипа ни тук. Ще получиш шанс да поправиш нанесените от теб вреди.

За първи път, откакто бе влязла, Боби погледна Торсън в очите.

— Защо съм тук? — попита тя.

Намекът за усмивка изчезна от лицето на мъжа и бе заместен от също толкова слабо мръщене.

— Моля?

— Защо съм тук? — повтори тя, като си мислеше за времето след дисциплинарната комисия. Мислеше колко ще е трудно да получи отново назначение на Ганимед, ако Торсън не я върне на Марс. Ако той не го стореше, дали щяха да ѝ позволят да подаде оставка? Просто да напусне корпуса и да си купи билет за където пожелае? Мисълта, че няма да е вече пехотинец, я натъжи. Това бе първото наистина силно чувство, което бе изпитвала от известно време насам.

— Защо си… — започна Торсън, но Боби го прекъсна.

— Явно не за да говоря за чудовището. Честно казано, ако съм тук само като експонат, мисля, че предпочитам да ме пратите у дома. Има някои неща, които бих могла да свърша…

— Ти си тук — каза Торсън и гласът му се стегна, — за да правиш точно каквото ти кажа и точно когато ти кажа. Ясно ли е, войнико?

— Да — отвърна Боби, усещайки как водата се плъзга покрай нея. Тя беше камък. Нищо не можеше да я помести. — А сега трябва да вървя.

Обърна се и излезе толкова бързо, че Торсън не успя да вземе последната дума. Докато вървеше към изхода, видя Мартенс да сипва сметана на прах в чаша кафе в малкия кухненски бокс. Той също я видя.

— Боби — повика я Мартенс. През последните няколко дни бе станал доста по-фамилиарен с нея. Обикновено тя би сметнала, че това е подготовка за романтична или сексуална увертюра. Но при Мартенс бе сигурна, че е просто още един негов инструмент в комплекта му за „поправка на прекършени пехотинци“.

— Капитане — отзова се тя. Спря. Чувстваше как входната врата я притегля с нещо като психична гравитация, но Мартенс винаги се бе държал добре с нея. Пък и имаше странното предчувствие, че никога вече няма да види някого от тези хора. Протегна му ръка и когато той я хвана, каза: — Тръгвам си. Няма да се налага да си губите повече времето с мен.

Той ѝ се усмихна с тъжната си усмивка.

— Макар да нямам чувството, че съм постигнал нещо, не смятам, че съм си губил времето. Като приятели ли се разделяме?

— Аз… — поде тя, но после трябваше да млъкне, за да преглътне буцата в гърлото си. — Надявам се станалото да не съсипе кариерата ти или нещо такова.

— Това не ме тревожи — увери той гърба ѝ. Тя вече излизаше през вратата. Не се обърна.

В коридора Боби извади терминала си и се обади на номера, който ѝ бе дала Авасарала. Отсреща моментално се включи гласовата поща.

— Добре — каза Боби, — ще приема онази работа.

Имаше нещо освобождаващо и ужасяващо в първия ден на нова работа. Винаги при ново назначение Боби бе изпитвала тревожното чувство, че се е захванала с нещо, което не ѝ е по силите, че няма да знае как да прави никое от нещата, които искат от нея, че ще се облича неподходящо или ще каже нещо неуместно, или пък всички ще я мразят. Но колкото и силно да бе това чувство, то бе засенчено от усещането, че с новата работа идва шанс да се пресътвори изцяло в какъвто образ пожелае, че — поне за кратко — възможностите пред нея са безкрайни.

Дори чакането Авасарала най-сетне да я забележи не можеше да потисне напълно това чувство.

Докато стоеше в кабинета на Авасарала, Боби все повече се убеждаваше, че марсианските кабинети имат за цел да впечатляват. Заместник секретарката беше достатъчно важна личност, за да може само с един телефонен разговор да уреди Боби да бъде иззета от командването на Торсън и да получи ролята на свръзка за ООН. И въпреки това в кабинета ѝ имаше евтин килим, пропит с неприятната миризма на застоял тютюнев дим. Бюрото ѝ бе старо и надраскано. Тук нямаше кресла от черешово дърво. Единствените неща в стаята, за които личеше, че се грижат с любов, бяха свежите цветя и олтарът на Буда.

Авасарала излъчваше умора. Под очите ѝ имаше тъмни кръгове, които не бяха там при официалните им срещи и не личаха в полумрака на бара, където ѝ бе отправила предложението си. Седнала зад огромното си бюро в яркосиньо сари, тя изглеждаше съвсем мъничка, като дете, което се прави на възрастен. Само сивата коса и бръчките в ъгълчетата на очите ѝ разваляха илюзията. Боби внезапно си я представи като сърдита кукла, която се оплаква, докато децата движат ръцете и краката ѝ и я принуждават да ходи на чаени партита с плюшени животни. Заболяха я бузите, докато се мъчеше да сподави усмивката си.

Авасарала чукна по терминала на бюрото си и изсумтя раздразнено. „Стига ти толкова чай, бабо кукло, вече пи достатъчно“, помисли си Боби и потисна смеха си.

— Сьорен, пак си ми разместил шибаните файлове. Нищо не мога да намеря.

Скованият младеж, който бе въвел Боби в кабинета и после кажи-речи се бе слял с фона, прочисти гърло. Това накара Боби да подскочи. Той се намираше по-близо зад нея, отколкото бе предполагала.

— Госпожо, вие ме помолихте да преместя някои от…

— Да, да — прекъсна го Авасарала, чукайки още по-силно по екрана на терминала, сякаш това щеше да накара машината да разбере какво се иска от нея. Боби неволно се сети за хората, които повишават глас, когато се опитват да общуват с някого, говорещ на друг език.

— Добре, ето ги — промърмори раздразнено Авасарала. — Защо си ги сложил…

Тя чукна още няколко пъти и терминалът на Боби изписука.

— Това — поясни Авасарала — е докладът и всичките ми бележки по ситуацията на Ганимед. Прочети ги. Днес. Може да имам допълнителна информация за теб по-късно, след като поразпитам учтиво тук-там.

Боби извади терминала си и прехвърли набързо документите, които бе получила току-що. Те продължаваха стотици страници. Първата ѝ мисъл беше: „Ама тя наистина ли иска да прочета всичко това днес?“, последвана бързо от: „Ама тя наистина ли току-що ми предостави всичко, което знае?“. Това караше неотдавнашното отношение на нейното собствено правителство да изглежда още по-лошо.

— Няма да ти отнеме много време — продължи новата ѝ шефка. — Там няма почти нищо. Куп дрънканици от прекалено добре платени консултанти, които си мислят, че могат да скрият факта, че не знаят нищо, като говорят два пъти по-дълго.

Боби кимна, но чувството, че се е захванала с работа, която не ѝ е по силите, започна да надделява над въодушевлението от новата възможност.

— Госпожо, сержант Дрейпър има ли разрешение за достъп до… — започна Сьорен.

— Да. Току-що ѝ го дадох. Боби? Имаш разрешение — отбеляза Авасарала. — Стига си ми досаждал, Сьорен. Чаят ми свърши.

Боби положи усилие да не поглежда към Сьорен. Ситуацията беше достатъчно неловка и без да набляга на факта, че току-що е бил унижен пред чужденка, която работи тук от точно седемнайсет минути.

— Да, госпожо — каза Сьорен. — Но се чудех дали не трябва да съобщите на службата по сигурност, че сте дали разрешение на сержанта. Те обичат да са посветени в такива работи.

— Мяу-мяу-уаа-мяу-мяу — имитира го Авасарала. — Това е всичко, което те чух да казваш.

— Да, госпожо — каза Сьорен.

Боби най-после започна да мести поглед между единия и другия. Сьорен го хокаха пред нов член на екипа, който също така на теория беше враг. Но изражението му не се бе променило. Той имаше вид на човек, който угажда на изкуфяла баба. Авасарала зацъка нетърпеливо с език.

— Не бях ли ясна? Да не съм си загубила речевите способности?

— Не, госпожо — каза Сьорен.

— Боби? Ти разбираш ли ме?

— Д-да, госпожо.

— Добре. Тогава къш от моя кабинет и се залавяйте за работа. Боби, чети. Сьорен, донеси чай.

Боби се обърна да си тръгне и откри, че Сьорен се взира в нея с безизразна физиономия. Което някак си бе по-обезпокоително от малко напълно оправдан гняв.

Докато тя минаваше покрай него, Авасарала го спря:

— Сьорен, чакай. Занеси това на Фостър от службата за данни. — Подаде на младежа нещо, което приличаше на флаш памет. — Погрижи се да стигне до него преди края на работния му ден.

Сьорен кимна, усмихна се и взе от нея малката черна плочка.

— Разбира се.

Когато двамата излязоха от кабинета на Авасарала и Сьорен затвори вратата зад тях, Боби изпусна дълга и шумна въздишка и му се усмихна.

— Уф, това беше неловко. Съжалявам за… — започна тя, но млъкна, когато Сьорен махна с ръка, отхвърляйки небрежно нейната загриженост.

— Няма нищо — каза. — Всъщност днес тя е в доста добро настроение.

Докато Боби стоеше и го зяпаше, Сьорен се обърна и хвърли флашката на бюрото си, където тя се плъзна под опаковката на полуизяден пакет бисквити. Младежът седна, сложи си чифт наушници и започна да превърта списък с телефонни номера на настолния си терминал. Дори да знаеше, че тя още е тук, с нищо не го показваше.

— Знаеш ли какво — обади се накрая Боби. — Аз имам само да чета разни работи, така че ако си зает, мога да отнеса това нещо на онзи от службата за данни. Тоест, ако си зает с нещо друго.

Сьорен най-после я изгледа озадачено.

— Че защо ще искам да го правиш?

— Ами — каза Боби, хвърляйки поглед към часовника на терминала си, — вече наближава осемнайсет часа местно време, а не знам вие тук докога работите, та просто си помислих…

— Не се тревожи за това. Разбираш ли, главната ми работа е да се грижа тя — той кимна към затворената врата — да е спокойна и щастлива. За нея всичко е извънредно спешно. Така че всъщност нищо не е. Ще го свърша, когато трябва да бъде свършено. Дотогава кучката може да полае малко, ако това ще я направи щастлива.

Боби усети да я облива хладна вълна на изненада. Не, не на изненада. На шок.

— Ти току-що я нарече кучка?

— А ти как би я нарекла? — попита Сьорен с обезоръжаваща усмивка. Или пък беше присмехулна? Нима всичко това бе шега за него — и Авасарала, и Боби, и чудовището на Ганимед? Тя си представи как грабва този самодоволен дребен асистент от стола му и го нагъва на хармоника. Дланите ѝ неволно се свиха.

Но вместо това отбеляза:

— Госпожа секретарката, изглежда, го смяташе за доста важно.

Сьорен пак се обърна да я изгледа.

— Не се тревожи за това, Боби. Сериозно. Знам как да си върша работата.

Тя остана неподвижна в продължение на един дълъг миг.

— Разбрано — каза накрая.

Боби беше изтръгната от дълбок сън от внезапна силна музика. Тя се надигна рязко в непознатото легло в почти непрогледно тъмната стая. Единствената светлина, която виждаше, бе слабото пулсиращо перлено сияние на ръчния ѝ терминал в другия край на стаята. Музиката изведнъж престана да звучи като атонална какофония и се превърна в песента, която Боби бе избрала за аудиосигнал за входящи повиквания, преди да си легне. Някой се обаждаше. Тя го наруга на три езика и се опита да изпълзи по леглото към терминала.

Ръбът на леглото се появи неочаквано и Боби политна с лицето напред към пода. Полузаспалото ѝ тяло не се справяше добре с по-високата земна гравитация. Тя успя да избегне разцепването на главата си с цената на няколко ударени пръста на дясната ръка.

Ругаейки още по-силно, продължи пътешествието си по пода към все още сияещия терминал. Когато най-после стигна до него, отвори връзката и изграчи:

— Ако някой не е умрял, скоро някой ще умре.

— Боби — каза човекът от другата страна. На замаяната глава на Боби ѝ бяха нужни няколко мига, за да разпознае гласа. Сьорен. Тя хвърли поглед към часовника на терминала си и видя, че е 4:11. Зачуди се дали ѝ се обажда, за да я укори пиянски, или за да ѝ се извини. Това със сигурност нямаше да е най-странното нещо, случило се през последните двайсет и четири часа.

Боби осъзна, че той продължава да говори, и доближи отново терминала към ухото си.

— … те очаква възможно най-бързо, така че слизай тук — каза Сьорен.

— Може ли да повториш?

Той заговори бавно, сякаш имаше насреща си слабоумно дете.

— Шефката иска да дойдеш в офиса, ясно?

Боби погледна пак часовника.

— Сега ли?

— Не — поясни Сьорен. — Утре по обичайното време. Тя просто искаше да ти се обадя в четири сутринта, за да се уверя, че ще дойдеш.

Приливът на гняв я разсъни. Боби престана да скърца със зъби за достатъчно дълго, така че да може да изрече:

— Кажи ѝ, че идвам веднага.

Добра се опипом до една стена, а после по нея до контролно табло, което светна при докосването ѝ. Второ докосване включи лампите в стаята. Авасарала ѝ бе осигурила малък обзаведен апартамент недалеч от кабинета си. Не беше много по-голям от евтина квартира на Церера. Една голяма стая, която изпълняваше едновременно ролята на всекидневна и спалня, друга по-малка стая с душ и тоалетна, и една съвсем малка стаичка, която претендираше за кухня. Мешката на Боби лежеше в ъгъла, няколко неща бяха извадени от нея, но повечето си стояха прибрани. Беше останала будна до един през нощта, за да чете, а след това само си изми зъбите и се строполи на свалящото се от тавана легло.

Докато стоеше и оглеждаше стаята, мъчейки се да се разсъни, Боби получи просветление. Сякаш някой бе свалил от очите ѝ чифт тъмни очила, които тя дори не знаеше, че носи, и я бе оставил да премигва срещу светлината. Ето я тук, измъкната от леглото след три часа сън, за да се срещне с една от най-могъщите жени в Слънчевата система, а единственото, за което си мислеше, бе, че квартирата ѝ не е в безупречен ред и че ѝ се иска да пребие един от колегите си до смърт с комплекта му луксозни химикалки. А, и освен това беше професионална пехотинка, приела да работи за настоящия най-голям враг на своето правителство, защото някой във флотското разузнаване се бе държал гадно с нея. И не на последно място, искаше да се върне на Ганимед и да убие някого, макар да нямаше и най-мъглява представа кого.

Внезапното, кристално ясно прозрение колко далеч от релсите е кривнал животът ѝ продължи няколко секунди, а после мъглата и жаждата за сън се върнаха, оставяйки я само с обезпокоителното чувство, че е забравила да свърши нещо важно.

Тя се облече в униформата от предишния ден, изплакна си устата и излезе.

Скромният кабинет на Авасарала беше претъпкан с хора. Боби разпозна поне трима цивилни, присъствали на първата дипломатическа среща. Единият бе мъжът с лице като месечина. По-късно тя бе разбрала, че е Садавир Еринрайт, шефът на Авасарала и може би вторият по власт човек на Земята. Когато Боби влезе, двамата бяха потънали в оживен разговор и Авасарала не я видя.

Боби зърна малка група хора във военни униформи и се насочи към тях, докато не забеляза, че са все генерали и адмирали, и смени посоката. Озова се до Сьорен, единственият друг човек в стаята, който стоеше сам. Той не я удостои дори с поглед, но нещо в държанието му сякаш излъчваше обезпокоителен чар, силен и неискрен. На Боби ѝ хрумна, че Сьорен е от онези мъже, които би могла да замъкне в леглото, ако е достатъчно пияна, но никога не би разчитала да ѝ пазят гърба в битка. Като си помисли пак обаче, реши, че никога няма да е толкова пияна.

— Дрейпър! — извика високо Авасарала, най-после забелязала пристигането ѝ.

— Да, госпожо — отзова се Боби и направи крачка напред. Всички в стаята млъкнаха и се обърнаха към нея.

— Ти си моята свръзка — каза Авасарала. Торбичките под очите ѝ бяха толкова големи, че все едно се дължаха не на умора, а на някаква недиагностицирана болест. — Така че свързвай, мътните те взели. Обади се на своите хора.

— Какво е станало?

— Ситуацията на Ганимед току-що се превърна в най-голямата лайняна буря на всички времена — съобщи тя. — Започнали са военни действия.