Войната на Калибан

25. Боби

Ръчният терминал на Боби засвири тръбен сигнал за ставане в четири и половина местно време; тя и другарите ѝ биха го нарекли „тъмна доба“ и щяха да мърморят — по времето, когато беше пехотинка и имаше другари, с които да мърмори. Беше оставила терминала си в хола, до свалящата се койка, която използваше за легло, и звукът му бе усилен дотолкова, че ушите ѝ щяха да писнат, ако се намираше до него. Но тя беше будна вече от цял час. В тясната ѝ баня сигналът бе просто дразнещ, ехтеше из малкия апартамент като радио в дълбок кладенец. Ехото ѝ напомняше, че все още няма много мебели, нито пък украси по стените.

Нямаше значение. И без това никога не ѝ идваха гости.

Тръбният сигнал беше гадна шегичка, която Боби си устройваше сама. Марсианските въоръжени сили бяха създадени стотици години след времето, когато тръбите и барабаните са били полезни средства за предаване на информация на войниците. Марсианците не изпитваха носталгия по тези неща, за разлика от въоръжените сили на ООН. Боби чу за първи път сигнала за ставане, когато гледаше филм за военната история. Зарадва се, щом осъзна, че колкото и дразнещ да беше марсианският му еквивалент — поредица от атонални електронни изсвирвания, — никога нямаше да е толкова дразнещ като сигнала, на който се будеха земните момчета.

Само че Боби вече не беше марсианка пехотинка.

— Не съм предателка — каза тя на отражението си в огледалото. Отражението ѝ не изглеждаше убедено.

След като тръбата изсвири сигнала три пъти, ръчният терминал изписука и млъкна сърдито. Боби държеше четката си за зъби вече от половин час. Пастата бе започнала да хваща коричка. Тя я прекара под топлата вода, за да омекне, и започна да си мие зъбите.

— Не съм предателка — повтори, макар че четката правеше думите ѝ неразбираеми. — Не съм.

Не беше, въпреки че сега стоеше в банята на дадения ѝ от ООН апартамент, миеше си зъбите с паста на ООН и си плакнеше устата с осигурена от ООН вода. Не и докато стискаше вярната си марсианска четка за зъби и търкаше, докато венците ѝ не закървят.

— Не съм — каза тя още веднъж, предизвиквайки огледалната Боби да ѝ възрази.

Прибра четката обратно в малката си тоалетна чантичка, отнесе я в хола и я сложи в мешката. Всичко, което притежаваше, стоеше в мешката. Трябваше да действа бързо, когато нейните хора си я призоват обратно. А те щяха да го направят. Щеше да получи на терминала си приоритетно съобщение с червено-сивия кант на командването на МКРФ, премигващ по края му. В него щеше да пише, че трябва да се яви незабавно в своята част. Че все още е една от тях.

Че не е предателка, задето е останала.

Тя изпъна униформата си, прибра вече тихия терминал в джоба и провери прическата си в огледалото до вратата. Косата ѝ беше хваната на кок, толкова стегнат, че почти ѝ правеше лифтинг на лицето. Не стърчеше нито едно косъмче.

— Не съм предателка — каза тя на огледалото. Тази Боби изглеждаше по-отворена за идеята от онази в огледалото на банята. — Абсолютно — добави и затръшна вратата след себе си на излизане.

Метна се на една от електрическите моторетки, които бяха навсякъде в комплекса на ООН, и три минути преди пет часа се озова в офиса. Сьорен вече беше там. По което и време да дойдеше, Сьорен все я изпреварваше. Или спеше на бюрото си, или я шпионираше, за да види за колко часа всяка сутрин наглася алармата си.

— Боби — кимна ѝ за поздрав той, без дори да се преструва, че усмивката му е искрена.

Тя не можеше да се насили да отговори, затова просто се усмихна и рухна в стола си. Един поглед към тъмните прозорци на кабинета на Авасарала ѝ показа, че старицата още не е дошла. Боби извади на екрана списъка си с неща за вършене.

— Тя ме накара да добавя доста имена — съобщи ѝ Сьорен. Имаше предвид списъка от хора, на които Боби трябваше да се обади в ролята си на свръзка с марсианските военни. — Много ѝ се иска да се сдобие с ранна чернова на марсианската декларация за Ганимед. Това е главният ти приоритет за деня. Ясно?

— Защо? — попита Боби. — Истинската декларация излезе вчера. И двамата я четохме.

— Боби — каза Сьорен с въздишка, която намекваше, че му е писнало да ѝ обяснява елементарни неща, и усмивка, която издаваше, че не е. — Така се играе тази игра. Марс пуска декларация, в която заклеймява действията ни. Ние задкулисно се сдобиваме с ранна чернова. Ако е по-остра от действителната декларация, значи някой от дипломатическия корпус е настоял да я смекчат. Това означава, че се стремят да избегнат ескалация на напрежението. Ако пък черновата е по-мека, значи умишлено са я изострили, за да провокират реакция от наша страна.

— Но след като те знаят, че ще се сдобиете с тази ранна чернова, всичко това е безсмислено. Просто ще се погрижат да изтече такава информация, че да се създаде у вас впечатлението, което те искат.

— Аха! Ето че започваш да схващаш — похвали я Сьорен. — Какво твоят противник иска да си мислиш е полезна информация, която ще ти помогне да разбереш какво си мисли той. Така че намери ранната чернова, ясно? Направи го до края на деня.

„Само че вече никой не говори с мен, защото сега съм марсианският галеник на ООН и макар да не съм предателка, напълно възможно е всички да ме мислят за такава.“

— Добре.

Боби изкара на екрана редактирания списък и прати първото искане за връзка за деня.

— Боби! — изрева Авасарала от бюрото си. Имаше цял куп електронни начини да привлече вниманието ѝ, но марсианката почти никога не я бе виждала да ги използва. Тя измъкна слушалката от ухото си и се изправи. Подхилването на Сьорен бе чисто умствено; лицето му не се промени изобщо.

— Госпожо? — попита Боби, пристъпвайки в кабинета на Авасарала. — Изкрещяхте ли?

— Никой не обича умниците — рече Авасарала, без да вдига поглед от настолния си терминал. — Къде ми е първата чернова на онази декларация? Вече е почти обяд.

Боби се поизпъна и стисна ръце зад гърба си.

— Госпожо, със съжаление трябва да ви уведомя, че не успях да открия никой, склонен да ми даде ранната чернова на декларацията.

— Да не би да стоиш мирно? — учуди се Авасарала, като за първи път вдигна очи към нея. — Божичко. Няма да те пратя на разстрел. Опита ли с всички в списъка?

— Да, аз… — Боби млъкна и си пое дълбоко дъх, после направи още няколко крачки към бюрото. — Никой не иска да говори с мен.

Старицата повдигна едната си снежнобяла вежда.

— Интересно.

— Нима? — изсумтя мрачно Боби.

Авасарала ѝ се усмихна топло и искрено, после наля чай от чугунен чайник в две малки чаши.

— Седни — каза тя и махна към един стол до бюрото си. Когато марсианката остана права, добави: — Сериозно, седни, мътните те взели. Пет минути разговор с теб и после цял час не мога да си наведа главата.

Боби седна, поколеба се, а после взе едната чаша. Не беше кой знае колко по-голяма от ракиена чашка, а чаят в нея бе много тъмен и миришеше неприятно. Тя отпи малка глътка и си изгори езика.

— Това е лапсанг сушонг — поясни Авасарала. — Мъжът ми го купува. Какво мислиш?

— Мисля, че мирише като краката на скитник — отвърна Боби.

— Така си е, но Арджун го обожава и наистина не е лош, като му свикнеш веднъж.

Боби кимна и отпи още една глътка, без да каже нищо.

— И така — продължи Авасарала, — ти си недоволната марсианка, която е била подмамена на другата страна от една могъща старица, която може да ти предложи много лъскави награди. Ти си от най-лошите предатели, защото в крайна сметка всичко, което ти се случи, откакто дойде на Земята, е заради твоето цупене.

— Аз…

— Затваряй си шибаната човка, миличка, сега възрастните говорят.

Боби млъкна и продължи да пие отвратителния чай.

— Но — рече Авасарала със същата мила усмивка върху сбръчканото си лице, — ако аз бях на другата страна, знаеш ли на кого бих пратила дезинформацията си?

— На мен — досети се Боби.

— На теб. Защото ти отчаяно се мъчиш да докажеш стойността си на новата си шефка и те могат да ти пращат дори най-крещящо фалшивата информация, без да им пука дали ще ти прецакат положението в дългосрочен план. Ако аз самата бях марсиански спец по контрашпионажа, вече щях да съм вербувала някого от най-близките ти приятели у дома и да го използвам, за да ти наливам тонове фалшиви данни.

„Всичките ми най-близки приятели са мъртви“, помисли си Боби.

— Само че никой…

— … оттам не иска да говори с теб. А това означава две неща. Те все още се опитват да разберат каква игра водя, като те държа тук, и не са подготвили дезинформационна кампания, защото са не по-малко объркани от нас. Някъде през близката седмица някой ще се свърже с теб. Ще поискат да им пращаш информация от офиса ми, но ще го поискат по такъв начин, че в крайна сметка ще ти дадат куп фалшива информация. Ако си лоялна и шпионираш за тях, супер. Ако не си и ми кажеш какво са искали, пак супер. А току-виж извадят късмета да направиш и двете.

Боби остави чашата на бюрото. Ръцете ѝ бяха свити в юмруци.

— Ето защо — процеди тя — всички мразят политиците.

— Не. Мразят ни, защото имаме власт. Боби, знам, че на мозъка ти не му харесва да работи по този начин, и уважавам това. Но нямам време да ти обяснявам нещата — каза Авасарала и усмивката ѝ изчезна, сякаш никога не я бе имало. — Затова просто приеми, че знам какво правя и че когато искам от теб невъзможното, то е защото дори неуспехът ти помага по някакъв начин на нашата кауза.

— „Нашата“ кауза?

— Ние сме от един и същи екип. Екипът „Да не загубим всички“. Това сме ние, нали?

— Да — потвърди Боби и хвърли поглед към олтара на Буда. Той ѝ се усмихваше ведро. „Ти си една от екипа“, казваше кръглото му лице. — Да, така е.

— Тогава замъкни се обратно там, мътните те взели, и почвай да звъниш на всички отначало. Този път си води подробни бележки кой отказва да ти помогне, запиши и точните думи, които използва. Ясно ли е?

— Напълно, госпожо.

— Добре — кимна Авасарала и пак се усмихна лекичко. — А сега марш от кабинета ми.

За да намразиш някого, опознай го, казваха хората, но Боби поначало не харесваше особено Сьорен. След няколко дни седене до него неприязънта ѝ се бе издигнала до съвсем ново ниво. Когато не я пренебрегваше, той се държеше снизходително. Говореше на прекалено висок глас по телефона, дори когато тя се опитваше да води свой собствен разговор. Понякога сядаше върху бюрото ѝ, докато говореше с посетителите. Използваше твърде много одеколон.

А най-лошото бе, че по цял ден ядеше бисквити.

Това бе впечатляващо, като се имаше предвид кльощавото му телосложение, а Боби по принцип не бе човек, който се интересува от диетичните навици на другите. Само че предпочитаната му марка бисквити, купувана от машината в стаята за отдих, бе опакована във фолио, което шумолеше всеки път, щом бръкнеше вътре. Отначало това бе просто дразнещо. Но след няколко дни на шум-шум, хрус-хрус и мляс ѝ дойде до гуша. Тя прекъсна последния си безрезултатен разговор и се завъртя, за да впери поглед в него. Той не ѝ обърна внимание и продължи да чука по настолния си терминал.

— Сьорен — поде Боби с намерението да го помоли да изсипе проклетите бисквити в чиния или салфетка, за да не ѝ се налага повече да слуша това вбесяващо шумолене. Но още преди да е изрекла нещо повече от името му, той вдигна пръст в знак за тишина и посочи към слушалката в ухото си.

— Не — каза, — не е толкова добра…

Боби не беше сигурна дали говори на нея или на някого по телефона, затова стана, приближи се до бюрото му и приседна в края. Той ѝ метна изпепеляващ поглед, но тя просто се усмихна и изрече беззвучно с устни: „Ще почакам“. Ръбът на бюрото изскърца лекичко под тежестта ѝ.

Сьорен ѝ обърна гръб.

— Разбирам — каза. — Но сега не му е времето да обсъждаме… Ясно. Може би ще мога… Да, разбирам. Фостър няма да… Да. Да, разбирам. Ще дойда.

Завъртя се обратно и чукна по бюрото, за да прекъсне връзката.

— Какво?

— Мразя бисквитите ти. Непрекъснатото шумолене на опаковката ме побърква.

— Бисквитите ли? — попита Сьорен с озадачена физиономия. На Боби ѝ мина през ума, че това е може би първата искрена емоция, която вижда у него.

— Да, може ли да ги сложиш в… — започна Боби, но преди да довърши, Сьорен грабна пакета и го метна в кошчето до бюрото си.

— Доволна ли си?

— Ами…

— Точно в момента нямам време за теб, сержант.

— Добре — каза Боби и се върна на работното си място.

Сьорен продължи да се върти нервно, сякаш имаше да каже още нещо, така че Боби не се обади на следващия човек от списъка си. Изчака го да заговори. Може би това с бисквитите беше грешка от нейна страна. Не че беше кой знае какво. Ако не се намираше под такова силно напрежение, едва ли изобщо би забелязала. Когато Сьорен най-после заговореше, тя щеше да му се извини, че е била толкова нахална, и да му предложи да му купи нов пакет. Но вместо да заговори, той стана.

— Сьорен, аз… — започна Боби, но той, без да ѝ обърне внимание, отключи едно чекмедже на бюрото си. Извади оттам малко парче черна пластмаса. Може би защото току-що го бе чула да произнася името Фостър, Боби позна в този предмет флашката, дадена му от Авасарала преди няколко дни. Фостър беше мъжът от службата за данни, затова тя реши, че Сьорен най-после е решил да се погрижи за тази дреболия, която щеше да го изведе от офиса за няколко минути.

Докато той не се обърна и не тръгна към асансьорите.

Боби няколко пъти бе ходила да носи и взема разни неща от службата за данни и знаеше, че офисът им се намира на същия етаж, и то в посока, обратна на асансьорите.

— Ха.

Беше уморена. Мъчеше я чувство за вина, макар да не бе съвсем сигурна защо се чувства виновна. Този човек и без това не ѝ харесваше. Подозрението, което се зароди в главата ѝ, почти гарантирано се дължеше на собствената ѝ параноя и на размътения ѝ поглед върху света.

Тя стана и го последва.

„Това е наистина тъпо“ — каза си Боби, докато се усмихваше и кимаше на едно момче за всичко, което я подмина забързано. Беше висока над два метра на планета, населена с ниски хора. Нямаше да се слее с тълпата.

Сьорен се качи в един асансьор. Боби спря и зачака. Чу през алуминиево-керамичните врати как той моли някого да натисне единицата. Значи слизаше чак до приземния етаж. Тя натисна бутона за надолу и хвана следващия асансьор.

Разбира се, когато стигна дотам, Сьорен не се виждаше никакъв.

Една великанска марсианка, тичаща из фоайето на сградата на ООН, определено щеше да привлече внимание, затова тя отхвърли този план. В ума ѝ се настани несигурност, чувство на поражение и отчаяние.

„Забрави, че това е офис сграда. Забрави, че тук няма въоръжени врагове и нямаш отряд зад гърба си. Забрави го и погледни логиката на ситуацията. Мисли тактически. Бъди умна.“

— Трябва да бъда умна — изрече гласно. Една дребна жена в червен костюм, която току-що се бе приближила и натиснала бутона за повикване на асансьора, я чу и попита:

— Какво?

— Трябва да бъда умна — каза ѝ Боби. — Не мога да търча като въртоглава. — „Дори когато правя нещо шантаво и глупаво.“

— Ъъъ… разбирам — смотолеви жената и натисна бутона още няколко пъти. До таблото на асансьора имаше терминал за вътрешна връзка. „Ако не можеш да намериш мишената, ограничи степените ѝ на свобода. Накарай я да дойде при теб. Точно така.“ Боби натисна бутона за рецепцията. Автоматизирана система с невероятно реалистичен и полово неопределим глас я попита с какво може да ѝ помогне.

— Моля, повикайте Сьорен Котвалд на рецепцията — каза Боби. Компютърът в другия край на линията ѝ благодари, че използва автоматизираната вътрешна система на ООН, и прекъсна връзката.

Терминалът на Сьорен можеше да е изключен или да е настроен да пренебрегва входящите повиквания. Или пък можеше самият той да реши да го пренебрегне. Тя намери диван, който ѝ предоставяше изглед към рецепцията, и премести един фикус така, че да я скрива.

Две минути по-късно Сьорен дотича. Косата му бе по-разрошена от обикновено. Сигурно вече е бил излязъл от комплекса, когато е получил повикването. Той заговори с една от рецепционистките. Боби се премести в другия край на фоайето до някаква будка за кафе и закуски и се прикри, доколкото можеше. След като почука кратко по бюрото си, рецепционистката посочи към терминала до асансьорите. Сьорен се намръщи и направи няколко крачки натам, после се озърна нервно и се насочи към изхода на сградата.

Боби го последва.

Навън височината ѝ беше и предимство, и недостатък. Да бъде с глава и половина по-висока от почти всички наоколо, означаваше, че може да си позволи да остане доста далеч зад Сьорен, докато той бързаше по тротоара. Би могла да го види от половин пресечка разстояние. В същото време, ако той погледнеше назад, нямаше начин да пропусне лицето ѝ, стърчащо на трийсет сантиметра над тълпата.

Но той не се обърна. Всъщност, изглежда, бързаше — пробиваше си път сред хората на оживения тротоар около комплекса на ООН с явно нетърпение. Не се огледа, нито се спря до някоя отразяваща повърхност, нито сменяше внезапно посоката. Когато се бе отзовал на повикването, беше нервен, а сега видимо се стараеше да не е.

Криеше безпокойството си. Боби усети как мускулите ѝ се отпускат, а ставите ѝ се движат по-леко. Подозрението ѝ вече бе със сантиметър по-близо до увереността.

След три пресечки той сви и влезе в един бар.

Боби спря на известно разстояние оттам и се замисли. Фасадата на бара — заведение с оригиналното име „При Пийт“ — беше от затъмнено стъкло. Ако човек искаше да се шмугне някъде и да провери дали го следят, това бе идеалното място. Може пък Сьорен да беше поумнял.

А може и да не беше.

Боби се приближи до входната врата. Ако я хванеха да го следи, нямаше да има никакви последствия за нея. Сьорен вече и без това я мразеше. Най-съмнителното от етична гледна точка в действията ѝ бе, че е кръшнала от работа по-рано, за да отскочи до един близък бар. Кой обаче щеше да я издаде? Сьорен ли? Човекът, който кръшна още по-рано, за да отиде в същия проклет бар?

Ако той беше вътре и просто си пийваше една ранна бира, тя щеше да се приближи, да му се извини за бисквитите и да го черпи още една.

Боби бутна вратата и влезе.

Трябваше ѝ миг, докато очите ѝ се нагодят от ранното следобедно слънце навън към полумрака в заведението. След като петната пред погледа ѝ изчезнаха, тя видя дълъг бамбуков бар, обслужван от човешки барман, пет-шест сепарета с горе-долу същия брой клиенти, и нито следа от Сьорен. Въздухът миришеше на бира и прегорели пуканки. Посетителите ѝ хвърлиха един поглед, а след това невъзмутимо се върнаха към питиетата си и приглушените си разговори.

Да не би Сьорен да се беше изнизал отзад, оставяйки я с пръст в уста? Боби не мислеше, че я е видял, но пък не бе минавала обучение по следене на хора. Тъкмо се канеше да попита бармана дали е виждал някакъв човек да претичва оттук и къде може да е отишъл, когато забеляза в дъното табела, на която пишеше „Билярдни маси“, и стрелка, сочеща наляво.

Боби се отправи натам, сви наляво и откри втора, по-малка зала, в която имаше четири билярдни маси и двама души. Единият беше Сьорен.

И двамата вдигнаха очи, когато тя се появи иззад ъгъла.

— Здрасти — поздрави Боби. Сьорен ѝ се усмихваше, но пък той винаги се усмихваше. За него усмихването беше защитна окраска. Камуфлаж. Другият мъж беше едър и як, облечен прекалено небрежно, сякаш усилено се стараеше да създаде впечатлението, че мястото му е в запусната стая за билярд. Дрехите му изобщо не съответстваха на военната му подстрижка и изпънатата му стойка. На Боби ѝ се стори, че е виждала лицето му и преди, но в различна обстановка. Опита се да си го представи в униформа.

— Боби — кимна ѝ Сьорен, като хвърли един бърз поглед към събеседника си, а после отклони очи. — Играеш ли? — Взе една щека, лежаща на близката маса, и започна да търка върха ѝ с тебешир. Боби не изтъкна, че върху никоя от масите нямаше топки и че точно зад Сьорен бе окачена табелка, на която пишеше: „Топките се дават под наем при поискване“.

Другият мъж не обели и дума, но пъхна нещо в джоба си. Боби зърна между пръстите му черна пластмаса.

Усмихна се. Беше се сетила къде го е виждала преди.

— Не — отговори тя на Сьорен. — Тази игра не е популярна там, откъдето идвам.

— Заради гранитните маси, предполагам — каза той. Усмивката му стана малко по-истинска и много по-студена. Той духна тебеширения прах от върха на щеката и направи крачка настрани, вляво от нея. — Били са прекалено тежки за ранните колонизаторски кораби.

— Звучи логично — съгласи се Боби и отстъпи назад, така че вратата да прикрива фланговете ѝ.

— Това проблем ли е? — обади се мъжът и погледна Боби.

Преди Сьорен да успее да отговори, Боби рече:

— Ти ми кажи. Нали присъстваше на онази среднощна среща в кабинета на Авасарала, когато нещата на Ганимед се сговниха. От екипа на Нгуен си, нали? Лейтенант някой си.

— Копаеш си гроба, Боби — подхвърли Сьорен, хванал леко щеката в дясната си ръка.

— И — продължи тя — знам, че Сьорен ти даде нещо, което шефката му беше наредила да занесе на службата за данни преди два-три дена. Бас държа, че ти не работиш в службата за данни, нали?

Човекът на Нгуен направи заплашителна крачка към нея, а Сьорен пак пристъпи наляво.

Боби избухна в смях.

— Ама сериозно — каза тя, взряна в Сьорен. — Или престани да лъскаш тази щека, или върви да го правиш някъде насаме.

Сьорен сведе поглед към щеката в ръката си, сякаш изненадан да я види там, после я пусна.

— А ти — обърна се Боби на другия мъж, — ако се опиташ да минеш през тази врата, това ще е най-хубавото нещо, случвало ми се през последния месец. — Без да мести крака, тя пренесе тежестта си напред и сгъна леко лакти.

Онзи се взря в очите ѝ за един дълъг миг. Тя му се ухили.

— Хайде де, хайде — подкани. — Ще ми се подуят топките, ако продължаваш да ме дразниш така.

Мъжът вдигна ръце. Беше нещо средно между бойна поза и жест на капитулация. Без да сваля очи от Боби, той се извърна леко към Сьорен и каза:

— Това е твой проблем. Погрижи се за него.

Направи две бавни крачки назад, после се обърна, прекоси стаята и изчезна в някакъв коридор, който не се виждаше от мястото на Боби. След секунда се чу затръшване на врата.

— Мамка му — изруга тя. — Бас държа, че щях да отбележа повече точки пред старата, ако си бях върнала тази флашка.

Сьорен започна да отстъпва към задната врата. Боби преодоля делящото ги разстояние с бързината на котка, сграбчи го за ризата и го вдигна, докато носовете им почти се допряха. За първи път от дълго време насам чувстваше тялото си живо и свободно.

— Какво ще правиш — попита той с насилена усмивка, — ще ме пребиеш ли?

— Неее — отвърна Боби, минавайки на провлачения говор от Долината на Маринър. — Ще те издам, момчето ми.