Вещиците: Талтош

Девет

Нищо не се бе променило особено. Все още беше в своята гора или парк, без заключени врати или пък кучета, огромната къща с красиво извити прозорци и множество комини — огромна и луксозна. Човек можеше да си представи миналите времена, като я гледаше. Тяхната жестокост и мрак, техния особен пламък — всичко това излъчваше дихание и шепот в пустата нощ.

Само колите по чакълестата алея и паркираните в отворените гаражи на дълги редици говореха за съвременния свят. Дори жиците и кабелите минаваха под земята.

Той тръгна през дърветата, после близо до основата на сградата, покрай камъните. Търсеше вратата, която помнеше от миналото. Не носеше нито сако, нито палто, само най-обикновени дрехи — дълги работнически панталони от кафяво рипсено кадифе и дебел вълнен пуловер, каквито носеха моряците.

Колкото повече се приближаваше, къщата като че растеше над него. Осеяна със слаби, самотни светлини, но все пак светлини. Изследователите в техните килии.

Видя през няколкото малки прозорчета с решетки кухнята в подземието. Две жени в бяло тъкмо оставяха настрани тестото за хляба да втаса. Ръцете им бяха целите в брашно. Побелял беше и дървеният готварски плот. Миризмата на кафе достигаше до него — силна и освежаваща. Някъде имаше врата… врата за доставки и тем подобни. Той продължи напред, извън светлините на прозорците. Опипваше каменната стена по пътя си, докато не се натъкна на вратата — явно не я бяха използвали напоследък.

Все пак си струваше да опита. Пък и беше екипиран за целта. Вероятно вратата не бе свързана с аларма. Всъщност изглеждаше доста окаяно и когато я огледа по-добре, той видя, че няма ключалка, а само много стари ръждясали панти и резе. За негово изумление вратата се отвори при допира му и изскърца така силно, че го стресна и изнерви. Зад нея започваше каменен коридор с малко стълбище, което водеше нагоре. По прахта на стълбите личаха пресни следи — въздухът бе топъл и леко застоял, като във всяка къща през зимата. Той влезе и затвори вратата. От стълбището струеше светлина и осветяваше надписа: „Не оставяйте тази врата отворена“.

Той послушно провери дали е затворил добре, после се обърна и тръгна нагоре. Стигна до голям, облицован в тъмно дърво коридор.

Да, спомняше си този коридор. Тръгна по него, като не се опитваше да е безшумен, нито пък да се крие в сенките. Тук някъде беше официалната библиотека — не тайният архив с безценните стари досиета, а ежедневната читалня с дълги дъбови маси, удобни кресла и купчини списания от цял свят. Огънят в камината беше угаснал, но той все още усещаше топлината под краката си — няколко въгленчета още сияеха сред почернелите цепеници.

Първо си помисли, че стаята е празна, но когато се огледа по-внимателно, видя, че в едно от креслата дреме много стар мъж — едър плешив човек с малки очила на върха на носа и красив халат, облечен над риза и панталони.

Навремето спалните бяха на третия етаж. Дали и сега бе така? Тръгна нагоре.

Когато стигна до края на коридора на третия етаж, той стигна до друга малка зала и реши да започне оттам.

Без да чука, завъртя дръжката на вратата и влезе в елегантна спалня. В нея откри само една прошарена жена. Тя вдигна очи от бюрото и го погледна с изумление, но без никакъв страх.

Точно на това се бе надявал. Приближи се до бюрото.

Жената бе притиснала с лявата си ръка една отворена книга, а с дясната подчертаваше някои думи от текста.

Беше Боеций. De topicis differentiis13. Тя беше подчертала изречението: „Силогизмът е дискурс, в който определени становища са установени и съгласувани, за разлика от случаите, когато трябва да се получи нещо различно от съгласуваните становища посредством самите тях“.

Той се засмя.

— Извинете ме — обърна се към жената.

Тя го наблюдаваше, не бе помръднала от влизането му в стаята.

— Вярно е, но е смешно, нали? Бях го забравил.

— Кой сте вие? — попита тя.

Дрезгавината в гласа й, вероятно резултат от възрастта, го сепна. Сивата й коса бе гъста и прибрана в старомоден кок на тила, не беше като лишените от женственост съвременни прически.

— Знам, че съм груб — рече той. — Винаги усещам, когато съм груб. Моля за извинение.

— Кой сте вие? — попита тя отново със същия тон, само дето сега направи пауза след всяка дума, вероятно за акцент.

— Какво съм аз? — отвърна той. — Това е по-важният въпрос. Знаете ли какво съм аз?

— Не, а трябва ли да знам?

— Не зная. Вижте ръцете ми. Вижте колко са дълги и тънки.

— Деликатни са — каза тя със същия дрезгав глас, очите й само пробягаха по ръцете му и се върнаха на лицето. — Защо сте дошли?

— Аз действам като дете — отвърна той. — Само така мога.

— И?

— Знаете ли, че Аарън Лайтнър е мъртъв?

Тя задържа погледа си за момент, после се облегна в стола и изпусна зеления маркер. Извърна поглед встрани — явно тази новина бе ужасна за нея.

— Кой ви каза? Всички ли знаят?

— Явно не — отвърна той.

— Знаех си, че няма да се върне — каза тя. Сви уста така, че дълбоките бръчки около устните й станаха още по-дълбоки и дори потъмняха. — Затова ли дойдохте, да ми съобщите за смъртта му?

— За да видя как ще реагирате. За да разбера дали имате нещо общо с убийството му.

— Какво?

— Не ме ли чухте?

— Убийство? — Тя се изправи бавно от стола си и го погледна яростно, Особено сега, когато осъзна колко е висок. Погледна към вратата, като че ли се канеше да хукне към нея. Той вдигна леко ръка, за да я призове към търпение.

— Казвате, че Аарън е бил убит? — попита тя. Челото й се смръщи над сребърните рамки на очилата.

— Да, убит е. Прегазен с кола. Мъртъв е.

Жената затвори очи, сякаш решила да приеме нещата подобаващо, щом не може да излезе. Погледна право пред себе си, невиждащо, сякаш бе забравила за присъствието му. После вдигна очи и прошепна дрезгаво:

— Вещиците Мейфеър! Господи, защо отиде там?

— Не мисля, че са го сторили вещиците — рече той.

— Тогава кой?

— Някой от ордена.

— Не знаете какво говорите! Никой от нас не би извършил подобно нещо.

— Съвсем наясно съм какво говоря — каза той. — Юри, циганинът, каза, че убиецът е сред вас, а Юри не би излъгал, що се отнася до това. Според мен той по принцип не лъже.

— Юри. Видели сте Юри. Знаете ли къде е той?

— А вие?

— Не. Той просто замина една нощ, само това знаем. Къде е?

— На сигурно място, макар и по случайност. Същите хора, които са убили Аарън, се опитаха да убият и него.

— Защо?

— Вие нямате нищо общо с това, нали? — Той изглеждаше доволен.

— Да, нямам! Почакайте, къде отивате?

— Навън, да открия убийците. Покажете ми пътя към стаите на директора. Преди го знаех, но нещата са се променили. Трябва да се видя с него.

Тя веднага мина покрай него и му кимна да я последва. Дебелите й токове тропаха силно по лъскавия под на коридора, сивокосата й глава бе сведена, ръцете й се размахваха естествено покрай тялото.

Като че ли вървяха безкрайно, най-сетне стигнаха до дъното на главния коридор. Пред двойни врати. Той ги помнеше. Само дето навремето не бяха така чисти и лъснати.

Тя почука силно. Сигурно събуди цялата къща. Но пък нямаше друг начин.

Вратата се отвори и тя влезе вътре, после се обърна много вежливо, за да представи на човека вътре своя спътник.

Мъжът в стаята погледна с боязън и когато видя Аш, лицето му се изкриви първо от изумление, после от шок и накрая застина в непроницаема гримаса.

— Знаете какво съм аз, нали? — попита Аш тихо.

Бързо влезе в стаята и затвори вратата. Кабинетът беше много голям, а до него имаше спалня. Изглеждаше леко разхвърляно, лампите мъждукаха слабо, камината бе празна.

Жената гледаше Аш със същия яростен поглед. Мъжът се бе отдръпнал назад, сякаш виждаше пред себе си нещо опасно.

— Да, ти знаеш — повтори Аш. — И знаеш защо са убили Аарън Лайтнър.

Мъжът не изглеждаше изненадан, само много изплашен. Беше едър, в добро здраве, с излъчването на изпечен в битките генерал, който знае, че посетителят му е много опасен. Дори не се опита да се престори на изненадан. И жената забеляза това.

— Не знаех, че смятат да го направят. Казаха, че си мъртъв, че си унищожен.

— Аз ли?

Мъжът отстъпи назад. Беше обзет от ужас.

— Не аз наредих да убият Аарън. Дори не знаех каква е целта, нито защо искат да те доведат тук. Не зная почти нищо.

— Какво означава това, Антон? — попита жената. — Кой е този човек?

— Човек ли? Човек. Това не е съвсем подходящо определение — каза Антон. — Това пред нас е…

— Разкажи за твоето участие във всичко това — каза Аш.

— Не! — извика Антон. — Аз съм директорът на ордена. Бях изпратен тук, за да съблюдявам изпълнението на желанията на Старшите.

— Без значение какви са тези желания?

— И кой си ти да ми държиш сметка?

— Не нареди ли ти на хората си да доведат талтоша?

— Да, но това искаха Старшите! — каза мъжът. — Каква вина имам аз? Нима съм отговорен, че изпълнявах нареждания. Старшите подбраха онези мъже, не аз. — Той си пое дълбоко дъх, без да откъсва очи от Аш, оглеждаше го от горе до долу. — Нима не разбираш в какво положение съм? Нима не разбираш, че Старшите са решили съдбата на Аарън.

— И ти приемаш това? А останалите?

— Никой не знае и не бива да узнава — каза мъжът с негодувание.

Жената ахна така, сякаш се бе надявала, че Аарън не е мъртъв. Сега вече беше сигурна.

— Трябва да кажа на Старшите, че си тук — рече Антон. — Трябва да докладвам за появата ти веднага.

— И как ще го направиш?

Мъжът посочи към факса на бюрото си. Кабинетът му бе огромен. Аш едва сега забеляза машината. Факсът бе най-обикновен — с много лампички и няколко тави за хартия. В самото бюро имаше много чекмеджета. Вероятно в някое от тях се криеше пистолет.

— Трябва да ги известя незабавно — каза мъжът. — Ще се наложи да ме извините за малко.

— Не мисля така — рече Аш. — Вие сте покварен. Не сте добър. Виждам това. Вие сте изпратили хора от ордена да наранят други.

— Така ми наредиха Старшите.

— Наредиха или платиха?

Мъжът замълча. Погледна жената с паника в очите.

— Извикай помощ — извика й той и обърна очи към Аш. — Казах, че ми наредиха да те доведа тук. Какво се е случило междувременно, не е моя работа. Старшите казаха да дойда тук и да направя каквото трябва, на всяка цена.

Жената бе видимо шокирана.

— Антон — прошепна тя, но не направи никакъв опит да стигне до телефона.

— Давам ти последен шанс — рече Аш — да ми кажеш нещо, което ще ме възпре да те убия. — Това беше лъжа. Той го осъзна още щом изрече думите, но от друга страна, мъжът наистина можеше да каже нещо.

— Как смееш! — изсъска Антон. — Само да повиша глас и веднага ще дойдат да ми помогнат.

— Ами направи го тогава! — рече Аш. — Тези стени са дебели, но пък защо да не опиташ.

— Вера, извикай помощ! — изкрещя Антон.

— И колко, казваш, ти платиха? — попита Аш.

— Ти не знаеш нищо!

— Напротив, знам. А ти знаеш какво представлявам, но нищо друго. Твоята съвест е покварена. Ти се страхуваш от мен. И лъжеш. Да, лъжеш. Било е много лесно да те подкупят. Предложили са ти кариера и пари и ти си се съгласил да сториш зло.

Погледна жената, която бе искрено ужасена.

— Това се е случвало и преди във вашия орден — продължи Аш.

— Махай се оттук! — изкрещя Антон. Извика за помощ, гласът му прозвуча много силно в затворената стая. Извика отново, още по-силно.

— Възнамерявам да те убия — съобщи Аш.

Жената извика:

— Почакай. — Разпери ръце и добави: — Няма нужда да го правиш. Ако Антон наистина е сторил това, ще свикаме незабавно Съвета. През това време на годината къщата е пълна със старши членове. Веднага ще събера Съвета.

— Можеш да ги свикаш, когато си тръгна. Ти си невинна. Няма да те убия. Но ти, Антон, имаш голяма вина. Бил си подкупен, защо не искаш да си признаеш? Кой те подкупи? Заповедите не са идвали от Старшите.

— Напротив, от тях идваха.

Мъжът се опита да се измъкне встрани, но Аш веднага го хвана с дългите си ръце и го стисна силно за гърлото. Започна да усилва бързо натиска, надяваше се, че силата му ще е достатъчна да прекърши врата на мъжа, но се оказа, че не е.

Жената отстъпи назад. Грабна телефонната слушалка и заговори нещо забързано. Лицето на мъжа бе зачервено, очите му изскачаха от орбитите. Скоро изгуби съзнание, но Аш продължи да стиска, докато не се увери, че Антон е мъртъв и няма да се надигне от пода за глътка въздух, както понякога се случваше. Пусна го да се свлече долу.

Жената остави телефонната слушалка.

— Кажи ми какво е станало! — изпищя тя. — Кажи какво е станало с Аарън? Кой си ти?

Аш чу, че по коридора тичат хора.

— Бързо, дай ми номера за връзка със Старшите.

— Не мога — отвърна тя. — Само ние трябва да го знаем.

— Мадам, не бъдете неразумна. Току-що убих човек. Направете каквото ви казах.

Тя не помръдна.

— Направете го заради Аарън — рече той — и заради Юри Стефано.

Тя се втренчи в бюрото, ръката й посегна към устните. После грабна химикалка, написа нещо на лист хартия и после му го подаде.

Някой започна да блъска по двойните врати.

Аш погледна към жената. Нямаше време за повече приказки.

Обърна се и отвори вратите. Пред тях се бе събрала цяла тълпа жени и мъже, които го обкръжиха и се втренчиха в него.

Имаше както стари, така и доста млади, пет жени и четирима мъже. И едно много високо момче, на което още не бе набола брада. Старият господин от библиотеката също беше тук.

Аш затвори вратата зад себе си с надеждата да забави жената.

— Някой от вас да знае кой съм? — попита той. Бързо огледа лицата, очите му се стрелката напред-назад, докато не се увери, че е запомнил добре чертите на всеки. — Знаете ли какво съм аз? Моля, отговорете, ако знаете.

Никой не продума, всички изглеждаха объркани. Той чу, че жената плаче в стаята — силно ридание, дълбоко като гласа й и грубо заради възрастта.

Сега и останалите се разтревожиха. Бе пристигнал още един млад мъж.

— Трябва да влезем вътре — каза една от жените. — Трябва да видим какво се е случило там.

— Но, кажете, знаете ли кой съм? Ти! — Аш се обърна към новодошлия. — Знаеш ли какво представлявам и защо съм тук?

Никой не знаеше. Никой не знаеше нищо. И все пак те бяха хора от ордена, изследователи, не бяха прислугата. Мъже и жени в разцвета на силите си.

Жената в стаята зад него дръпна дръжката на вратата и отвори. Аш отстъпи встрани.

— Аарън Лайтнър е мъртъв! — извика тя. — Аарън е бил убит.

Чуха се въздишки, проплаквания от ужас и изненада. Всички тук бяха невинни. Старецът от библиотеката изглеждаше смъртно ранен от тази новина. И той бе невинен.

Беше време Аш да си тръгва.

Проправи си бързо път през групичката и се насочи към стълбите. Започна да прескача по две стъпала, преди някой да го последва.

Жената извика да го спрат, да не му позволяват да избяга. Но той вече бе твърде далече, краката му бяха много по-дълги от техните.

Стигна до страничния изход, преди преследвачите му да се озоват на върха на малкото стълбище.

Излезе в нощта и тръгна бързо по влажната трева. Озърна се за миг назад и се затича. Спря чак когато стигна до желязната ограда, която прескочи с лекота. Тръгна към колата си и направи бърз знак на шофьора да му отвори вратата и да потегля.

Седна отзад и колата веднага полетя към магистралата.

Прочете номера, който жената бе написала на листа. Беше извън Англия. Ако паметта не го лъжеше, беше номер в Амстердам.

Свали телефонната слушалка от стената на колата и набра номера на оператор за чужбина. Да, беше Амстердам.

Запомни номера, или поне се опита, после сгъна листа и го прибра в джоба си.

Когато се върна в хотела, записа номера и си поръча вечеря. После се изкъпа и търпеливо наблюдава как сервитьорите поставят пред него богато угощение на покритата с ленена покривка маса. Помощниците му, включително красивата млада Лесли, стояха тревожни до него.

— Ще трябва да намериш друго място, където да отседна преди зазоряване — каза той на Лесли. — Хотелът да е хубав като тоя, но доста по-голям. Имам нужда от офис с няколко телефонни линии. Върни се чак когато уредиш всичко.

Младата Лесли изглеждаше много доволна, че й се възлага подобна отговорност, и излезе от стаята заедно с останалите. Той освободи сервитьорите и започна да яде спагетите със сметана. Имаше и студено мляко и месо от раци, което не обичаше, но пък също беше бяло.

После легна на дивана и се заслуша в пукането на огъня. Надяваше се да завали.

Надяваше се и Юри да се върне. Това обаче не бе много вероятно. Беше настоял да останат в „Кларидж“ именно в случай, че циганинът реши да им се довери отново.

Самюъл най-сетне се появи. Беше толкова пиян, че едва ходеше. Сакото му от туид бе преметнато през рамото, а бялата му риза беше намачкана. Едва сега Аш забеляза, че ризата е поръчкова изработка, както и костюмът — за да паснат на уродливото тяло на Самюъл.

Джуджето легна пред огъня тромаво като кит. Аш стана, взе няколко възглавници от дивана и ги пъхна под главата на Самюъл. Джуджето отвори очи по-широко от обикновено. Лъхаше на алкохол. Дъхът му излизаше със сумтене, но Аш не се отврати от това. Много обичаше Самюъл.

Дора би спорил с всеки, че Самюъл притежава някаква груба красота, но каква полза имаше?

— Намери ли Юри? — попита джуджето.

— Не — отвърна Аш, който остана коленичил до него, за да не се налага да говори високо. — Не търсих него, Самюъл. Къде да го търся в цял Лондон?

— Да, няма как — въздъхна Самюъл. — Аз гледах навсякъде. Обиколих няколко кръчми. Страхувам се, че ще се опита да се върне, а те ще се опитат да го убият.

— Той сега има много съюзници, а един от враговете му вече е мъртъв. Целият орден бе вдигнат на крак. Това вероятно ще е добре за него. Аз убих директора.

— Защо, за бога, си го направил? — Самюъл се опита да се надигне на лакът и да се изправи, но накрая се наложи Аш да му помогне.

Джуджето седна със свити колене и загледа смръщено приятеля си.

— Направих го, защото този човек беше покварен и долен лъжец. В Таламаска всяка поквара е много опасна. А и той знаеше какво представлявам. Реши, че съм Лашър. Оправда се със Старшите, когато го заплаших. Никой лоялен член на ордена не би споменал Старшите пред външен човек, нито пък би се защитил с тях така открито.

— И ти го уби.

— Със собствените си ръце, както винаги. Стана бързо. Той не страда много. Видях и неколцина от останалите. Не знаеха какво представлявам. Така че покварата вероятно е на самия връх и не е проникнала сред редовите членове. Ако пък е проникнала, те надали го осъзнават. Не могат да разпознаят талтош, щом го видят, даже когато им се предоставя възможност да изследват такъв екземпляр.

— Екземпляр значи — рече Самюъл. — Искам да се върна в долината.

— Не искаш ли да ми помогнеш, за да бъде долината в безопасност и твоите отвратителни малки приятелчета да могат да си свирят на гайдите и да си танцуват на воля, да убиват нищо неподозиращи хора и да варят костите им в казани?

— Изразяваш се доста грубо.

— Нима? Вероятно.

— Какво ще правим сега?

— Нямам представа. Ако Юри не се върне до сутринта, ще трябва да се махнем оттук.

— Но на мен ми харесва „Кларидж“ — изръмжа Самюъл. Политна напред и затвори очи още щом главата му докосна възглавницата.

— Самюъл, би ли ми припомнил нещо — каза Аш.

— Какво?

— Какво е силогизъм?

Самюъл се засмя.

— Да ти припомня? Та ти никога не си знаел какво е силогизъм. Какво изобщо знаеш за философията?

— Знам доста — каза Аш и се опита да си спомни. „Всички хора са зверове. А зверовете са свирепи. Затова и хората са свирепи.“

Отиде в спалнята и си легна.

За миг отново видя вещицата с хубавата коса, която Юри обичаше. Представи си голите й гърди, как се притискат нежно към лицето му и как косата й ги покрива като огромна мантия.

После бързо заспа. Сънува, че върви през музея с куклите. Мраморните плочки бяха току-що излъскани и цветовете им бяха ярки — как само контрастираха помежду си. Всички кукли в стъклените витрини започнаха да пеят — модерни кукли, антични кукли, грозни и красиви кукли. Френските кукли затанцуваха, завъртяха малките си роклички, кръглите им личица сияеха от радост. А великолепните порцеланови кукли, неговите кралици, най-скъпите му съкровища, пееха с високо сопрано, очите им блестяха на флуоресцентните светлини. Никога не бе чувал подобна мелодия. Бе толкова щастлив.

Трябва да направи кукли, които могат да пеят, да пеят наистина — не като онези механични играчки, а кукли с електронни гласове, които ще пеят вечно. А когато дойде краят на света, куклите ще пеят в руините.