Вещиците: Талтош

Тринайсет

Апартаментът беше в „Белгрейвия“, недалече от Бъкингамския дворец. Беше обзаведен с всичко необходимо. Мебели в стил „Крал Джордж“, изобилие от бял мрамор, меки отсенки на прасковено, лимонено и бледорозово. Цял екип от обслужващ персонал бе тук — ефективни на вид мъже и жени, изпратени да свържат факса, компютъра и телефоните.

Първо се увери, че Самюъл, който бе почти в безсъзнание, е настанен в леглото в най-голямата спалня. После отиде в офиса и се настани зад бюрото, за да прочете бързо вестниците и да разбере всичко за убийството извън Лондон. За мъжа, който бе задушен от непознат убиец.

В статиите не се споменаваше нищо за ръста на непознатия. Странно. Нима от Таламаска бяха решили да запазят това в тайна? Защо?

„Юри със сигурност е видял това“, помисли си той. Ако изобщо е в добро състояние. Но пък как да разбере в какво състояние е Юри?

От Ню Йорк редовно идваха съобщения. Да, трябваше да се погрижи за всичко това. Не биваше да си въобразява, че компанията може да функционира без него някой ден.

Младата Лесли, която като че никога не спеше, направо сияеше, докато го чакаше с още няколко страници, получени от сътрудниците. Сложи ги до него.

— Линиите са свързани, сър — каза тя. — Нещо друго?

— Скъпа моя — каза той. — Моля те, погрижи се да приготвят голяма пържола за Самюъл. Ще е гладен като мечка, когато отвори очи.

Вече набираше по директната линия номера на Ремик в Ню Йорк, докато говореше с нея.

— Вижте дали колата и шофьорът са готови, ако имам нужда от тях. Напълни хладилниците с прясно мляко и ми купи няколко вида крема сирене. Също така най-добрият камембер, бри и всичко, което успееш да откриеш. Но трябва да изпратиш някой друг. Имам нужда от теб. Кажи ми незабавно, ако от „Кларидж“ се обадят с някакво съобщение. Ако не се обадят, ти звъни на всеки час, разбра ли?

— Да, мистър Аш! — каза тя ревностно и веднага започна да пише нарежданията в бележника си, който държеше само на два инча от очите си. След миг излезе.

Но пък той я виждаше да тича насам-натам с неукротима енергия всеки път щом вдигнеше очи от бюрото.

В три часа тя пак се приближи до бюрото му, въодушевена като ученичка.

— От „Кларидж“ казаха, че искат да говорят лично с вас. На втора линия.

— Извини ме — каза той, доволен, че тя веднага се оттегли. Взе слушалката и каза: — Да, Ашлар е, от „Кларидж“ ли се обаждате?

— Не. Обажда се Роуан Мейфеър. Взех номера ви от „Кларидж“ преди пет минути. Казаха, че сте напуснали тази сутрин. Юри е с мен. Той се страхува от вас, но аз искам да поговорим. Трябва да се видим. Знаете ли коя съм?

— Разбира се, Роуан Мейфеър — каза той тихо. — Ще ми кажете ли къде да се срещнем? Юри добре ли е?

— Първо ми кажете защо искате да се срещнете с мен. Какво точно искате?

— В Таламаска има предателски заговор — каза той. — Миналата нощ убих директора на ордена. — Тя не отговори. — Той участваше в заговора. Заговорът е свързан със семейство Мейфеър. Искам да възстановя реда в Таламаска, защото искам орденът да съществува и защото съм дал обет, че винаги ще се грижа за него. Роуан Мейфеър, знаете ли дали Юри е в опасност? Знаете ли, че този заговор е пряка заплаха за живота му?

Отсреща имаше само мълчание.

— Тук ли сте? — попита той.

— Да. Просто мислех за начина, по който звучи гласът ви.

— Талтошът, който сте родили, не е доживял до зрялост. Душата му не е била в покой, преди да се роди. Не можете да мислите за мен като за него, Роуан Мейфеър, дори гласът ми да ви напомня за неговия.

— Как убихте директора на ордена?

— Удуших го. Направих го възможно най-безболезнено. Имах основания. Исках да извадя наяве заговора за целия орден, за да могат невинните да узнаят, виновните — също. Както и да е, не мисля, че проблемът засяга целия орден. Малцина са били замесени.

Тишина.

— Моля ви, позволете да дойда. Ще съм сам, ако желаете. Можем да се срещнем на оживено място. Вероятно знаете, че ме открихте в „Белгрейвия“. Кажете ми къде сте.

— В момента Юри е на среща с член на Таламаска. Не мога да го оставя.

— Трябва да ми кажете къде се провежда тази среща. — Той веднага стана и тръгна към вратата. Един помощник се появи на мига. — Извикайте шофьора ми! — прошепна Аш. — Веднага! — И пак вдигна слушалката. — Роуан Мейфеър, тази среща може да е опасна за Юри. Може да е много, много голяма грешка.

— Но онзи мъж също ще дойде сам — каза Роуан. — И ние ще го видим, преди той да види нас. Казва се Стюарт Гордън. Чували ли сте това име?

— Чувал съм го. Знам само, че е много стар.

Тишина, след малко:

— Знаете ли нещо друго за него, нещо, което да ви кара да мислите, че той знае за вас?

— Не, нищо подобно — отвърна Аш. — Стюарт Гордън и останалите членове на Таламаска наистина ходят от време на време в долината на Донелайт, но никога не са ме виждали там. Или където и да било. Никога не са ме виждали.

— Донелайт ли? Сигурен ли сте, че Гордън е бил там?

— Да. Сигурен съм. Той ходи там често. Малките хора ми казаха. Те крадат разни неща от изследователите през нощта. Вземат им раниците или каквото могат да докопат. Чувал съм името Стюарт Гордън. Малките хора много внимават да не убиват членове на Таламаска. Това ще им навлече проблеми. Не убиват и местни. Но убиват хора, които се мотаят там с бинокли и пушки. Казват ми кой ходи в долината.

Тишина.

— Моля ви, повярвайте ми — каза Аш. — Човекът, когото убих, Антон Маркус, беше покварен и безскрупулен. Никога не убивам импулсивно. Моля, приемете думата ми, че не съм заплаха за вас, Роуан Мейфеър. Трябва да поговорим. Ако не искате да идвам…

— Знаете ли къде е ъгълът на Брук стрийт и „Спелинг“?

— Да, зная — каза той. — Там ли сте сега?

— Да, до известна степен. Идете в книжарницата. Тя е единствената книжарница на ъгъла. Ще ви видя, когато пристигнете, и ще дойда при вас. Побързайте. Стюарт Гордън скоро ще е тук. — И тя затвори.

Той забърза, като вземаше по две стъпала, Лесли го следваше и му задаваше много въпроси: дали иска охрана, да иде ли и тя с него.

— Не, скъпа, остани тук — отвърна той. — „Брук“ и „Спелинг“, малко по-нагоре от „Кларидж“ — каза той на шофьора. — Не ме следвай, Лесли. — Той седна отзад в колата.

Не знаеше дали да иде с колата до самото място на срещата. Роуан Мейфеър със сигурност щеше да види лимузината и да запомни номера й, ако подобно нещо бе необходимо при такава уникална кола. Но защо се притесняваше? Трябваше ли да се страхува от нея? Каква полза би имала да го нарани?

Като че ли пропускаше нещо крайно важно, някаква вероятност, която щеше да му се разкрие само след дълбок размисъл или с времето. Но от тези мисли го заболяваше глава. Беше твърде нетърпелив да види вещицата. Държеше се като дете.

Лимузината подскачаше по пътя през натоварения лондонски трафик. Стигнаха до ъгъла на оживените търговски улици за по-малко от дванайсет минути.

— Моля те, остани тук — каза той на шофьора. — Не ме изпускай от поглед и ела, ако те повикам. Разбра ли?

— Да, господин Аш.

На този ъгъл имаше много луксозни магазини. Аш излезе от лимузината, протегна се за миг и тръгна бавно към самия ъгъл. Оглеждаше тълпата, като не обръщаше внимание на неизбежните зяпачи и неколцината, които направиха няколко добродушни забележки относно ръста му.

Имаше книжарница. Много хубава, прозорците бяха с рамки от лакирано дърво и с месингови дръжки. Беше отворено, но отпред нямаше никого.

Той пресече смело кръстовището, като тръгна право срещу движението, вбесявайки неколцина шофьори. Естествено стигна до ъгъла невредим.

В книжарницата имаше доста хора. Но не и вещици. Тя обаче бе казала, че първо ще го види и тогава ще се срещне с него.

Той се обърна. Шофьорът му си стоеше на мястото, въпреки трафика около него и с цялата невъзмутимост на човек зад волана на огромна лимузина. Това бе добре.

Аш заоглежда магазините по „Брук“ вляво, а после отсреща, по „Спелинг“, като внимателно проучи търговските обекти и минувачите един по един.

Пред витрината на един магазин за дрехи стояха мъж и жена. Майкъл Къри и Роуан Мейфеър. Те трябваше да са.

Сърцето му буквално замря. Вещици. И двамата.

Гледаха го с вещерски очи, които излъчваха характерното слабо сияние.

Той се зачуди. Какво ли причиняваше това сияние? Когато ги докоснеше, ако се стигнеше дотам, те щяха да са по-топли от останалите човешки същества, а ако допре ухо до главите им, ще чуе тих, органичен шум, който не се долавя при останалите бозайници или при хората, които не са вещици. Въпреки че понякога, много рядко, бе чувал този тих шепот в тялото на живо куче.

Господи, какви вещици! От много дълго време не бе виждал вещици с подобна сила и никога не бе виждал по-силни от тях. Не помръдваше. Просто ги гледаше и се опитваше да се откъсне от втренчените им погледи. Не беше лесно. Зачуди се дали те биха могли да обяснят това. Остана спокоен.

Мъжът, Майкъл Къри, беше келт до дъното на душата си. Приличаше на чист ирландец, не на американец. В него нямаше нищо, което да не е ирландско, от къдравата черна коса до сияещите сини очи, вълненото ловно сако и меките памучни панталони. Беше едър, силен мъж.

Баща на талтоша и негов убиец! Спомни си за това леко шокиран. Баща… убиец.

А жената?

Тя беше много слаба и изключително красива, макар и по напълно съвременен начин. Косата й бе обикновена, макар и лъскава и привлекателна. Спускаше се около тясното й лице. Дрехите й също бяха съблазнителни, преднамерено семпли и все пак изключително еротични. Очите й бяха по-плашещи от тези на мъжа.

Всъщност тя имаше мъжки очи. Сякаш част от лицето й бе взето от лицето на мъж и поставено над мека, дълга женска уста. Но той често бе виждал подобна сериозност и агресивност у съвременните жени. Само дето тази беше вещица.

И двамата изглеждаха като омагьосани.

Не разговаряха, дори не помръдваха. Но бяха заедно — едната фигура леко се извисяваше над другата. Вятърът не донасяше миризмата им. Духаше в другата посока, което означаваше, че те долавяха неговата.

Жената внезапно размърда леко устни. Прошепна нещо на своя спътник, но той не отговори, само се взираше в Аш.

Аш внезапно се успокои. Отпусна ръце до тялото си, нещо, което рядко правеше, заради прекомерната им дължина. Но те трябваше да видят, че не се опитва да скрие нищо. Тръгна назад да пресече Брук стрийт. Много бавно, за да им даде време да избягат, ако решат, въпреки че се молеше да не го сторят.

Тръгна бавно по „Спелинг“. Те не помръднаха. Внезапно един от пешеходците се блъсна в него и изпусна цял плик с някакви дребни предмети на тротоара. Пликът се скъса и вещите вътре се пръснаха.

„Боже, точно сега ли?“ — помисли си Аш, но бързо се усмихна, приклекна на коляно и започна да събира нещата на нещастния човек, като каза:

— Много съжалявам.

Всъщност това бе възрастна жена, която се засмя ведро и му каза, че е твърде висок, за да се навежда и да събира неща от паважа.

— Не, няма проблем. Аз съм виновен — каза той и сви рамене. Беше достатъчно близо до вещиците, за да могат да го чуят, но не искаше да показва страх.

Жената носеше голяма платнена чанта на рамо. Накрая той събра всичко и го прибра в чантата. Жената си тръгна и отвърна на неговото сърдечно и уважително помахване с ръка.

Вещиците не бяха помръднали. Знаеше го. Усещаше погледите им. Усещаше и силата, която караше погледите им да искрят. От тях го деляха най-много двайсет крачки.

Обърна се и ги погледна. Сега бе с гръб към трафика и ги виждаше ясно на фона на пълната с дрехи витрина. Колко страховити изглеждаха и двамата. Светлината, излъчваща се от погледа на Роуан, сега се бе превърнала в много слаб блясък в очите. Вече можеше да я подуши — вещица, която не може да дари живот. Миризмата на мъжа бе силна, а лицето му дори по-страховито и изпълнено с подозрение, вероятно дори с гняв.

Начинът, по който го гледаха, го смрази. „Но не може всеки да те обича“, помисли си той и леко се усмихна. „Не може всички вещици да те обичат.“ Важното бе, че стояха на местата си и не бяха побягнали.

Той отново тръгна към тях, но Роуан Мейфеър го стресна — посочи му с пръст да погледне от другата страна на улицата.

Вероятно бе някакъв номер. Искат да ме убият, помисли си той. Тази идея го развълнува, но само отчасти. Той погледна, накъдето му сочеше Роуан. Видя кафене точно отсреща. Циганинът вървеше заедно с един възрастен човек. Юри изглеждаше зле, а и джинсите и ризата му бяха много неподходящи за студа.

Юри го видя веднага, отстъпи встрани от оживения вход на кафенето и се втренчи паникьосан в него. „Горкият, откачил е“, помисли си Аш. Възрастният мъж му говореше нещо напрегнато и като че не забеляза, че Юри гледа встрани.

Това трябваше да е Стюарт Гордън! Беше облечен със строгите старомодни дрехи на Таламаска, обувки с платки и много тесни ревери, както и жилетка в тон с палтото. Много стилно. Да, това бе Гордън или друг член на Таламаска. Не можеше да има грешка.

Как умоляваше Юри, колко смутен изглеждаше. Циганинът бе съвсем близо до него, онзи мъж можеше да го убие незабелязано.

Аш тръгна да пресича улицата, избегна една кола и принуди друга да спре внезапно с изсвирване на спирачки.

Внезапно Стюарт Гордън осъзна, че Юри гледа някъде встрани. Изглеждаше подразнен. Искаше да види какво гледа циганинът. Обърна се точно когато Аш вече стигаше до него и посягаше да го хване за ръката.

Нямаше никакво съмнение — Гордън го позна. „Той знае кой съм“, помисли си Аш, и сърцето му се сви. Този мъж, приятелят на Аарън Лайтнър, беше виновен. Да, без съмнение, той знаеше кой е, взираше се в лицето му с ужас и с поглед, който издаваше, че го е разпознал.

— Ти ме познаваш — каза Аш.

— Ти си убил нашия директор — каза мъжът, но само от отчаяние. Объркването и смущението му се бяха породили от нещо много повече от случилото се предишната нощ. Гордън изпадна в паника и се опита да отблъсне ръцете му.

— Юри, спри го, спри го.

— Лъжец — извика Аш, — погледни ме. Много добре знаеш кой съм. Знам, че знаеш, не ме лъжи. Ти си виновен.

Започнаха да привличат внимание, хората пресичаха улицата и се струпваха около тях. Други спираха и гледаха.

— Махни си ръцете от мен! — каза Стюарт Гордън яростно, със стиснати зъби и зачервено лице.

— Също като другия — каза Аш. — Ти ли уби приятеля си Аарън Лайтнър? Ами Юри? Ти ли изпрати хора да го застрелят в долината?

— Знам само каквото ми съобщиха днес сутринта! — отвърна Стюарт. — Пусни ме.

— Да те пусна? Та аз ще те убия.

Вещиците бяха до тях. Той се озърна надясно и видя Роуан Мейфеър. Майкъл Къри стоеше точно до нея, а очите му бяха изпепеляващи, както преди.

При вида на вещиците ужасът на Гордън се засили.

Без да изпуска Гордън, Аш погледна към ъгъла и вдигна ръка да извика шофьора си. Той беше слязъл от колата и гледаше схватката. Сега веднага седна зад волана и потегли по улицата.

— Юри! Няма да му позволиш да ми причини това, нали? — извика Гордън с отчаяние и фалшиво възмущение.

— Ти ли уби Аарън? — попита Юри, който вече бе на ръба на лудостта. Роуан Мейфеър го дръпна, щом той пристъпи към Гордън, който отново изпадна в ярост и започна да дращи пръстите на Аш.

Дългият ролс-ройс спря до Аш. Шофьорът излезе веднага и попита:

— Да ви помогна ли, господин Аш?

— Господин Аш — повтори с ужас Гордън и спря безполезната си борба. — Що за име е Аш?

— Сър, идва един полицай — каза шофьорът. — Кажете какво искате да направя.

— Да се махаме оттук — обади се Роуан Мейфеър.

— Да, ще се махнем всички — рече Аш и повлече Стюарт, който се запрепъва след него.

Щом задната врата на колата се отвори, той блъсна вътре безпомощния Гордън и веднага седна до него. Майкъл Къри седна отпред, до шофьора, а Роуан мина срещу Аш, чиято кожа пламна от допира й. Седна на подвижната седалка, а на другата се свлече Юри. Колата се наклони и потегли.

— Къде да ви откарам, сър? — попита шофьорът. Стъкленият панел се плъзгаше надолу и щом потъна в жлеба на предната седалка, Майкъл Къри се обърна и се втренчи право в очите на Аш.

„Боже, какви очи имат тези вещици“, помисли си Аш с отчаяние и каза на шофьора:

— Хайде, просто ни разкарай оттук.

Гордън посегна към дръжката на вратата.

— Заключи вратите — нареди Аш, но не изчака да чуе познатото електронно изщракване, а стисна дясното рамо на Гордън.

— Остави ме, копеле! — изсъска старецът, гласът му бе много нисък и авторитетен.

— Сега ще ми кажеш ли истината? — попита Аш. — Ще те убия, както убих Маркус. Какво ще ми кажеш, за да ме спреш?

— Как смееш, как може… — започна пак Гордън.

— Спри да лъжеш — обади се Роуан Мейфеър. — Ти си виновен и не си го извършил сам. Погледни ме.

— Не, няма! — отвърна Гордън. — Вещиците Мейфеър — прошепна той горчиво, почти изплю думите. — А това същество от блатата ли го призовахте? Лашър, вашият отмъстител, вашият Голем?

Мъжът наистина страдаше. Лицето му бе пребледняло от шока. Но съвсем не се предаваше.

— Добре — каза тихо Аш. — Ще те убия и вещиците не могат да ме спрат. Не си мисли, че ще ме спрат.

— Не, няма да ме убиеш! — рече Гордън и се извърна така, че да може да вижда и Аш, и Роуан Мейфеър. Главата му опря точно в тапицирания ъгъл на колата.

— И защо да не те убия? — попита Аш любезно.

— Защото аз имам женска! — прошепна Гордън.

Тишина.

Чуваше се само шумът от трафика, докато колата се движеше бързо напред.

Аш погледна към Роуан Мейфеър. После към Майкъл Къри, който се беше обърнал назад и не откъсваше очи от него. И накрая към Юри, който изглеждаше неспособен да мисли или да говори. Аш бавно премести поглед към Гордън.

— Винаги съм имал женска — каза Гордън с тънък, прочувствен и дори сардоничен глас. — Направих го заради Теса. Направих го, за да й доведа мъжки. Това бе моята цел. А сега ме пусни да си вървя или никога няма да я видиш. Никой от вас няма да я види. Особено ти, Лашър, или господин Аш, или както и да се наричаш! Или пък аз съм в грешка и ти си имаш цял харем?

Аш разтвори пръсти пред Гордън, за да го изплаши, после дръпна ръка и я отпусна в скута си.

Очите на Гордън бяха насълзени и зачервени. Все още скован от гняв, той измъкна огромна смачкана носна кърпа и издуха крехкия си на вид гърбав нос.

— Не — рече тихо Аш. — Мисля, че ще те убия сега.

— Не! Тогава никога няма да видиш Теса! — изсъска Гордън.

Аш се наведе много близо до него и прошепна:

— Тогава ме заведи при нея веднага, или ще те удуша на мига.

Гордън замълча, но след миг каза:

— Кажи на шофьора си да кара на юг. Извън Лондон, към Брайтън. Не отиваме там, но да кара нататък. На час и половина оттук е.

— Е, значи имаме време да поговорим? — попита вещицата. Гласът й беше дълбок и леко дрезгав. Аш беше заслепен, дори присви очи в сумрачната кола. Гърдите й бяха малки, но красиво оформени, издуваха леко черната коприна на сакото. — Кажи, как можа да го направиш? — попита тя Гордън. — Убил си Аарън. Та ти си негов събрат.

— Не съм го убил — отвърна Гордън. — Не исках да го убиват. Беше глупаво, глупаво и ужасно. Случи се, преди да успея да го предотвратя. Същото стана и с Юри. Нямах нищо общо с това. Юри, когато ти казах, че се притеснявам за живота ти, бях искрен. Някои неща излязоха извън контрола ми.

— Сега ще ни кажеш всичко — каза Майкъл Къри. Погледна към Аш и продължи: — Ние наистина не можем да контролираме този приятел тук и не бихме го направили, дори и да можехме.

— Няма да кажа нищо повече — рече Гордън.

— Глупаво е от ваша страна — отбеляза Роуан.

— Не, не е — отвърна Гордън. — Това е единственият ми коз. Ако ви кажа всичко, което знам, щом се докопате до Теса и ще ме ликвидирате веднага.

— Вероятно и бездруго ще го направя — рече Аш. — Така поне ще спечелиш още няколко часа живот.

— Не съвсем. Имам да ви кажа много неща. Представа си нямате. Ще ви трябват доста повече от няколко часа.

Аш не отговори.

Гордън отпусна рамене. Той си пое дълбоко дъх, огледа похитителите си един по един и отново се обърна към Аш. Талтошът се бе отпуснал назад в другия ъгъл на колата. Не искаше да бъде близо до този човек, до този зъл и коварен човек, когото непременно щеше да убие.

Погледна към двете вещици. Роуан Мейфеър седеше с ръка на коляното, точно като него, и вдигна пръсти вероятно за да го помоли да бъде търпелив.

Пламък на запалка стресна Аш.

— Може ли да запаля в готината ви кола, господин Аш? — попита Майкъл Къри от предната седалка. Вече бе навел глава с цигара в устата към малкия пламък.

— Моля, правете каквото желаете — отвърна Аш със сърдечна усмивка и с изумление видя, че Майкъл му се усмихва в отговор.

— Има и уиски в колата. Както и лед и вода. Някой желае ли питие?

— Да — отвърна Майкъл Къри с лека въздишка и дръпна от цигарата. — Но в името на благоприличието ще изчакам с питието след шест часа.

„Да, този човек би могъл да стане баща на талтош“, помисли си Аш, докато изучаваше профила на Майкъл — неговите леко груби, но очарователно правилни черти. В гласа му се криеше похот. Аш забеляза и как Майкъл оглежда сградите, покрай които минаваха. Не пропускаше нищо.

Роуан Мейфеър не откъсваше поглед от Аш.

Току-що бяха напуснали очертанията на града.

— Това е пътят — обади се Гордън с плътен глас. — Продължавай, докато не ти кажа.

После погледна през прозореца, сякаш да види докъде са стигнали, но после удари чело в стъклото и започна да плаче.

Никой не проговори. Аш просто гледаше своите вещици. Сети се и за снимката на червенокосата. Накрая плъзна поглед към Юри, който седеше точно срещу него, до Роуан. Беше се свил със затворени очи до стената на колата. Бе извърнал глава и също плачеше съвсем безшумно.

Аш се наведе напред и го докосна по крака, за да го успокои.