Вещиците: Талтош

Двайсет и четири

Когато се събуди, навън валеше сняг. Бяха й дали дълга памучна нощница — доста плътна, но подходяща за нюйоркските зими. Спалнята бе чисто бяла и тиха. Майкъл спеше, отпуснал глава на възглавницата.

Аш работеше в офиса си долу, или поне така й беше казал, че ще направи. Може и да беше приключил с ангажиментите и да бе отишъл да си легне.

Не долавяше никакъв шум в тази мраморна стая, в тихото снежно небе над Ню Йорк. Стоеше до прозореца, гледаше сивотата и снежинките, които се появяваха съвсем мънички, но ясно различими, за да се натрупат на пухкави малки преспи по покривите наоколо и по перваза на прозореца.

Беше спала шест часа. Достатъчно.

Облече се възможно най-тихо — сложи семпла черна рокля, още една от новите и скъпи придобивки, избирани от друга жена. Роклята бе по-екстравагантна от всичко, което сама би си купила. Сложи и перлите. Обувките бяха с дантелен кант и фатално високи. Черни чорапи. Лек грим.

После тръгна из тихите коридори. Натисна бутона, върху който бе изписана буквата „М“ — бяха й казали, че така ще може да види куклите.

Куклите. Какво знаеше за тях? Като дете бе тайно влюбена в тях, любов, която се срамуваше да признае пред Ели и Греъм, дори пред приятелите си. За Коледа си бе пожелавала комплект за химични опити, нова тенис ракета или нова стереоуредба за стаята си.

Вятърът виеше в асансьорната шахта като в комин. Звукът й хареса.

Вратите на асансьора се отвориха и разкриха кабина с дървена ламперия и орнаментирани огледала, която тя смътно си спомняше от сутринта, когато пристигнаха. Бяха потеглили преди зазоряване и пристигнаха преди зазоряване. Шестте часа сън се бяха разтворили в нищото. За тялото й сега беше вечер и тя го усещаше готово за нощта.

Спусна се надолу, заслушана във воя на вятъра. Беше призрачно — дали и на Аш му харесваше?

Сигурно в съвсем ранното си детство бе имала кукли, които не си спомняше. Нима не купуваха кукли на всички момиченца? Вероятно не. Вероятно нейната втора майка е знаела за вещерските кукли в сандъка на тавана, направени от истински кости и истинска коса. Може би е знаела, че има по една кукла за всяка вещица Мейфеър. Може би мисълта за тях я е карала да потръпва. Пък и има хора, които изпитват страх от кукли, независимо от религиозните им вярвания, минало или вкусове.

Тя страхуваше ли се от кукли?

Вратите се отвориха. Погледът й веднага попадна върху стъклените витрини с месингови дръжки — подът бе от същия чист и искрящ мрамор. Месингова табелка на стената оповестяваше простичко: „Частна колекция“.

Тя излезе от асансьора и остави вратата да се затвори зад нея. Озова се в огромна, ярко осветена стая.

Кукли. Накъдето и да погледнеше, виждаше само техните искрящи стъклени очи, безупречните им лица и устичките им — полуотворени в израз на искреност и нежно изумление.

Вдясно от нея, в огромна стъклена витрина, имаше висока близо метър кукла от неглазиран порцелан, с дълги плитки от мохер и изкусно скроена рокля от избеляла коприна. На малка картичка под нея пишеше, че това е френска красавица от 1888 година, направена от Казимир Брю — вероятно най-старият майстор на кукли в целия свят.

Куклата си беше впечатляваща, без значение дали я харесваш, или не. Сините й очи бяха наситени и изпълнени със светлина, имаха съвършена бадемовидна форма. Порцелановите ръце бяха бледорозови и така фино изработени, че сякаш бяха готови да се раздвижат. Но именно лицето, изражението му плени Роуан. Изящно изписаните вежди бяха съвсем леко различни и това придаваше движение на погледа — любопитен, невинен и някак многозначителен.

Тази кукла нямаше равна, без съмнение. И без значение дали някога бе искала да има кукли, Роуан изпита желание да докосне тази, да почувства кръглите румени бузи, дори да целуне леко разтворените червени устни, да докосне с пръст красиво оформените гърди, които така еротично издуваха тесния корсаж. Златистата коса бе потъмняла леко с времето. Малките кожени обувки изглеждаха стари и излющени. Но куклата като че ли нямаше възраст, беше неустоима — вечна радост. На Роуан й се прииска да отвори витрината и да прегърне малката красавица.

Представи си как ще я залюлее като бебе и ще й попее. Също като малко момиченце. Дребни сини мъниста висяха от съвършените й уши. На врата й имаше красива огърлица. Всъщност тази кукла изобщо не приличаше на дете, а на чувствена малка жена с необичайна свежест, вероятно опасна и умна кокетка.

Малка картичка обясняваше защо е толкова голяма, както и че носи оригиналните дрехи и че е първата кукла, закупена от Аш Темпълтън. За него не се споменаваше нищо повече, вероятно не беше нужно.

Първата кукла. А той й бе казал съвсем набързо, когато разказваше за музея, че я е видял на витрината на някакъв парижки магазин.

Нищо чудно, че веднага е привлякла погледа му и е завладяла сърцето му. Нищо чудно, че я е носил със себе си цял век; нищо чудно, че е основал огромната си компания просто за да й засвидетелства почитта си, да пресъздаде, както сам се изразяваше, „нейната грация и красота в нова форма“.

В нея нямаше нищо обикновено, тя криеше сладка мистерия. Изглеждаше някак объркана, озадачена, замислена — кукла, която има нещо наум.

„Да, всичко това е очевидно“, помисли си Роуан.

Тръгна нататък, покрай другите витрини. Видя още френски съкровища, дело на Жумо, Стейнър и други, чиито имена никога не би запомнила, както и стотици малки френски момиченца с кръгли, подобни на месечини лица, мънички червени устички и бадемовидни очи.

— О, колко сте невинни — прошепна тя.

Имаше и кукли с модерни роклички и шикозни шапки. Усети, че не беше сама.

През няколко стъклени витрини видя, че и Аш е в залата и я наблюдава — вероятно от известно време. Стъклото леко разкривяваше образа му. Тя почувства облекчение, когато той се раздвижи.

— Заповядай, вземи я — каза той.

— Много е крехка — прошепна тя.

— Това е кукла — отвърна Аш.

Роуан допря длан до главичката на куклата и почувства силна емоция. Обиците се удариха лекичко в порцелановата шия, косата бе мека и все пак твърде суха, виждаше се къде е залепена перуката.

О, какви прекрасни малки пръстчета, великолепни дантелени чорапи и копринени фусти — много стари, избелели, като че готови да се скъсат при допир.

Аш стоеше неподвижно и я гледаше. Лицето му бе спокойно, почти влудяващо красиво. Прошарената му коса бе пригладена до блясък, ръцете — събрани като за молитва пред устните му. Днес бе облечен с бял копринен костюм — много свободен, модерен, вероятно италиански. Ризата бе от черна коприна, а връзката — бяла. Приличаше на декоративен гангстер — висок, слаб, загадъчен мъж с огромни златни ланци и невероятно красиви черно-бели обувки с платки.

— Какви чувства събужда у теб тази кукла? — попита той невинно, сякаш наистина се интересуваше.

— В нея има някаква добродетел — прошепна Роуан, притеснена, че гласът й може да прозвучи по-силно от неговия. Подаде му куклата.

— Добродетел — повтори той. Обърна куклата и я погледна — с няколко бързи и отмерени движения намести кичурите и оправи диплите на роклята й. После я вдигна и нежно я целуна. Сетне я свали надолу и я погледна.

— Добродетел — повтори той и вдигна очи към Роуан. — Но какви чувства събужда?

— Тъга — каза тя и се извърна, като опря ръка на една витрина. В нея имаше германска кукла, която изглеждаше много по-натуралистично — седнала в малък дървен стол. MEIN LEIBLING, гласеше картичката. Тази далече не бе толкова декоративна и изкусно направена. Не беше кокетка и все пак бе лъчезарна, съвършена по свой собствен начин.

— Тъга? — попита той.

— Тъга по онази женственост, която съм изгубила или никога не съм притежавала. Не съжалявам за нея, но все пак изпитвам тъга, тъга по нещо, за което може би съм мечтала като дете. Не зная. — След това го погледна отново и добави: — Не мога да имам повече деца. А тези, които вече родих, са чудовища. И са погребани под едно дърво.

Той кимна, лицето му преливаше от съчувствие, не каза нито дума повече.

Тя искаше да му каже, че не е предполагала, че в царството на куклите се крие подобна красота, че са толкова интересни и различни една от друга, че притежават така открит и простичък чар.

И все пак в най-студеното кътче на сърцето си тя мислеше, че тяхната красота е тъжна и кой знае защо, неговата също.

Внезапно си даде сметка, че ако сега той я целуне, както се бе навел, тя ще се поддаде много лесно и любовта й към Майкъл няма да я спре. Надяваше се, молеше се, че той няма да направи подобно нещо.

Всъщност нямаше да му даде време за това. Скръсти ръце на гърдите си и мина покрай него към онази част от музея, която още не бе разгледала. Там царуваха германските кукли. Там се смееха и се цупеха деца, малки момиченца с памучни роклички. Но тя вече не виждаше експонатите. Не можеше да се отърве от мисълта, че той е зад нея и я наблюдава. Усещаше погледа му, чуваше тихото му дишане.

Накрая погледна назад и очите му я изненадаха. Те бяха така заредени с емоция, изпълнени със силен вътрешен конфликт.

„Ако сториш това, Роуан, ще загубиш Майкъл завинаги“, помисли си тя. Сведе бавно поглед и се отдалечи бавно и безшумно.

— Това е магично място — каза тя през рамо. — Но така нямам търпение да поговорим, да чуя историята ти, че сигурно ще се насладя на тази гледка по-пълноценно друг път.

— Да, разбира се, а и Майкъл се събуди, сигурно вече е приключил със закуската. Да се качим ли? Готов съм за агонията. Готов съм за странното удоволствие от припомнянето на всичко.

Тя го гледаше как поставя голямата френска кукла в стъклената й витрина. Слабите му пръсти отново бързо и делово оправиха косата и полите й. После той ги целуна и ги долепи до лицето на куклата. Затвори стъклото, завъртя малкото златно ключе и го прибра.

— Вие сте мои приятели — каза той, като се обърна към Роуан. Посегна покрай нея и натисна бутона на асансьора. — Мисля, че започвам да ви обиквам. Опасно нещо.

— Не искам да бъде опасно — отвърна тя. — Твърде съм очарована от теб, за да искам нашето познанство да е нараняващо или разочароващо. Но, моля те, кажи ми, в настоящата ситуация наистина ли обичаш и двама ни?

— О, да — каза той. — Иначе щях да коленича пред теб и да те моля да правиш любов с мен. — Гласът му се снижи до шепот. — Щях да те последвам до края на света.

Тя се обърна и влезе в асансьора, лицето й гореше и умът й като че се размъти за момент. Зърна за последно куклите в целия им блясък, преди вратите да се затворят.

— Съжалявам, че ти казах това — прошепна той боязливо. — Непочтено е както да ти го кажа, така и да го отрека.

Тя кимна.

— Прощавам ти. Много… много съм поласкана. Това ли е точната дума?

— Не, по-скоро искаш да кажеш „заинтригувана“ — отвърна той. — Или развълнувана, но не и поласкана. Ти го обичаш толкова силно, че чувствам огъня на любовта ти, когато съм с теб. Искам го. Искам сиянието ти да озарява мен. Не биваше да казвам тези думи.

Тя не отговори. Ако беше измислила отговор, щеше да го каже, но нищо не й дойде наум. Освен че не можеше да си представи да бъде отделена от Аш точно сега, не мислеше, че и Майкъл ще може да се откъсне от него. Всъщност той като че дори повече се нуждаеше от Аш, макар че не бяха имали възможност да поговорят за това насаме.

Вратите се отвориха и те се озоваха в голяма всекидневна, с облицован в розов и млечнобял мрамор под. Мебелите бяха кожени и меки — също като в самолета.

Креслата тук бяха дори по-меки и по-големи, създадени за удобство.

Отново се събраха около масата, само че този път тя беше много ниска, отрупана с десетина малки блюда със сирена, ядки, плодове и хляб, с които щяха да се подкрепят през идните часове.

Но Роуан искаше само голяма чаша студена вода.

Майкъл бе сложил очилата си с рогови рамки и по-изтърканото сако от туид. Беше се привел над новия брой на „Ню Йорк Таймс“.

Чак когато двамата седнаха при него, той вдигна очи от вестника, сгъна го и го остави встрани.

Не й се искаше той да сваля очилата. Изглеждаха й трогателни. Внезапно й хрумна една мисъл, която я накара да се засмее — най-много би й харесало да бъде и с двамата.

Смътни образи на тройка в леглото проблеснаха в ума й, но знаеше, че такива неща не свършват добре, а и не си представяше, че Майкъл ще се съгласи да участва в подобно нещо. Най-хубаво беше да мисли за нещата така, както се бяха наредили в момента.

Имаше още един шанс с Майкъл. Беше сигурна в това, каквото и да мислеше той. Не биваше да захвърля единствената любов, която някога бе имала значение за нея. Трябва да е достатъчно зряла и търпелива за всички аспекти на любовта, за сезоните й. Да бъде спокойна и уверена, че когато щастието отново дойде, ако изобщо дойде, тя ще разбере.

Майкъл бе свалил очилата, облегна се назад и опря глезена на единия си крак на коляното на другия.

Аш също се бе отпуснал в креслото си.

„Ние сме триъгълник“, помисли си тя. И само аз съм с голи колене и съм свила крака на една страна, сякаш имам нещо за криене.

Това я разсмя. Усети аромат на кафе и чак сега видя, че каната и една чаша са точно пред нея.

Обаче Аш се пресегна първи и постави чашата в ръката й. Той седеше от дясната й страна, по-близо, отколкото в самолета. Всички бяха по-близо един до друг. И отново очертаваха равностранен триъгълник.

— Моля просто да ме оставите да говоря — каза Аш внезапно. Отново бе събрал ръце като за молитва и бе опрял върховете на пръстите си под долната си устна. Веждите му се смръщиха съвсем леко, после се отпуснаха и той заговори някак тъжно: — Трудно ми е, много ми е трудно, но искам да го направя.

— Разбирам — отвърна Майкъл. — Но защо искаш да го направиш? Нямам търпение да чуя историята ти, но това би ли си струвало болката, която ще ти причини?

Аш се замисли за момент и Роуан с мъка видя потрепването на ръцете му и притеснението, изписано по лицето му.

— Защото искам да ме обичате — каза Аш тихо.

Роуан отново остана безмълвна, дори малко нещастна.

Но Майкъл просто се усмихна по обичайния си открит начин и каза:

— Кажи ни всичко, Аш. Хайде… просто го направи.

Аш веднага се засмя. После всички замълчаха, но тишината не беше тягостна.

След малко той започна своя разказ.