Вещиците: Талтош

Шест

Мона отвори очи точно в осем. Чу как часовникът отбеляза часа, бавно, с дълбоки, отекващи удари. Но не той я събуди, а звънът на телефона. Май идваше откъм библиотеката, а това бе толкова далече от нея, пък и звънеше от толкова време, че надали щеше да успее да отговори. Обърна се и се сгуши на огромния кадифен диван с многобройните му възглавници. Загледа се през прозореца към градината, която бе залята от светлината на слънцето.

Светлината заливаше и прозорците и проникваше в стаята, като превръщаше пода в кехлибар.

Телефонът бе замлъкнал. Със сигурност някой от новия персонал бе отговорил — Кълън, новият шофьор, или Янси, младото момче за всичко, което винаги ставаше в шест сутринта. Или пък дори старата Еужения, която всеки път се взираше печално в Мона, щом се срещнеха.

Мона бе заспала тук снощи, както си беше — с новата копринена рокля. На дивана, където бе прегрешила с Майкъл. Положи всички усилия да сънува Юри — Юри, който се бе обадил и бе оставил съобщение, че е добре и ще се свърже скоро с тях. Но се оказа, че тя мисли за Майкъл, за тройното им прегрешение — забраненото и вероятно най-великолепното усещане, което някога щеше да познае.

Не че с Юри не бе великолепно, той беше невероятен любовник. Но те бяха така внимателни един с друг; това бе наистина любене, но по възможно най-безопасния начин. След това Мона съжаляваше, че не е била по-дръзка онази последна нощ и не е показала истинските си неистови желания.

Неистови. Наистина обичаше тази дума. Тя много й подхождаше.

„Ти си направо неистова.“ Силия и Лили все така й говореха. А тя отговаряше: „О, благодаря за комплимента, но разбрах какво имате предвид“.

Господи, само да бе говорила лично с Юри. Силия му бе казала да се обади на Първа улица. Защо не го беше направил? Никога нямаше да узнае.

Дори чичо Райън се бе ядосал: „Трябва да говорим с този човек. Трябва да говорим с него за Аарън“.

Най-тъжното бе, че Силия бе казала на Юри за смъртта на Аарън. Вероятно нямаше друг на този свят освен Мона, който да разбира изцяло какво значи Аарън за Юри. Той се бе доверил само на нея, бе предпочел да говори, пред това да прави любов в тяхната единствена открадната нощ. Къде ли беше сега? Как ли се чувстваше? В тези няколко часа на страстна близост той се бе показал крайно емоционален, черните му очи блестяха, когато й говореше на своя много красив английски, както го говореха чужденците, за ключовите събития в неговия трагичен, но едновременно с това изумително успешен живот.

„Не можеш просто да кажеш на един циганин, че най-старият му приятел е бил прегазен от някакъв маниак.“

И тогава тя се усети. Та телефонът бе звънял. Вероятно се обаждаше Юри, а никой нямаше да я намери тук. Никой не я бе видял да идва миналата нощ, не бяха я видели, че ляга на канапето.

Разбира се, тя бе напълно погълната от Роуан, още от мига, когато тя бе станала от стола си вчера следобед и бе заговорила отново. Защо Роуан я помоли да остане тук?

Какво искаше да й каже — само на нея? Какво ли бе намислила?

Роуан беше добре, това бе сигурно. Мона бе видяла как вчера постепенно набира сили.

Не показваше никакви признаци, че отново ще изпадне в странното си мълчание, в което бе тънала цели три седмици. Напротив, тя лесно пое контрола в къщата, слезе долу късно през нощта, когато Майкъл бе заспал, за да успокои Беатрис и да я убеди да си легне в старата стая на Аарън. Беатрис първо се опасяваше как ще й се отрази близостта с „вещите на Аарън“, но накрая призна, че има нужда точно от това — да се свие в леглото му в стаята за гости.

— Ще усети миризмата на Аарън — бе казала Роуан на Райън почти безразлично — и ще се почувства сигурна. — „Това не беше нормален коментар“, помисли си Мона, но със сигурност да легнеш в леглото на партньора си след смъртта му бе добър лек за мъката. Райън бе толкова притеснен за Беа, както и за всички останали. Но в присъствието на Роуан той се превръщаше в сериозен и стабилен генерал пред своя главнокомандващ.

Роуан го бе отвела в библиотеката и останаха там цели два часа. Вратата бе отворена и всеки, който поискаше, можеше да спре и да слуша как те дискутират всичко — от плановете за медицинския център „Мейфеър“ до най-малките подробности относно къщата. Роуан искаше да види медицинските картони на Майкъл. Да, сега наистина изглеждал добре, както в деня, когато го срещнала. Но все пак искала да види картоните, а Майкъл не пожела да спори и я изпрати при Райън.

— Но нека поговорим за твоето възстановяване. Искат да ти направят няколко изследвания — каза й Райън, когато Мона влезе да им пожелае за последно лека нощ.

Юри бе оставил съобщение на Амелия стрийт точно преди полунощ и Мона бе изпитала достатъчно омраза, любов, мъка, страст, съжаление, копнеж и мъчително очакване, за да се изтощи напълно.

— Нямам време за никакви изследвания — бе отвърнала Роуан. — Има много по-важни задачи. Например да разбера какво е било открито в Хюстън, когато сте влезли в стаята, където ме държа Лашър.

Тук тя замълча, защото видя Мона.

Дори се изправи, като че ли посрещаше някаква принцеса. Очите й грееха, вече не бяха така студени, а сериозни — наистина значима разлика.

— Не исках да ви притеснявам — каза Мона. — Не искам да се прибирам у дома — добави сънено. — Чудех се дали мога да остана тук…

— Да, бих желала да останеш — каза Роуан без никакво колебание. — Накарах те да чакаш с часове.

— Това не е съвсем вярно — каза Мона, която всъщност предпочиташе да е тук, отколкото вкъщи.

— Непростимо бе — каза Роуан. — Можем ли да поговорим сутринта?

— Да, разбира се — отвърна Мона и изтощено сви рамене. „Говори с мен като с възрастен, помисли си тя, за разлика от всички останали тук.“

— Ти си вече голяма, Мона Мейфеър — каза Роуан с внезапна, много интимна усмивка. Седна отново на мястото си и продължи разговора с Райън.

— Там трябваше да има някои записки, в стаята ми в Хюстън, много записки. Той ги написа, направи цяло родословно дърво, преди паметта му да се замъгли…

„Господи!“, помисли си Мона, и отстъпи назад възможно най-бавно. Тя говореше за Лашър точно с Райън, с Райън, който все още дори не можеше да произнесе името му, а сега трябваше да се справя с веществени доказателства. Записки, родословия, написани от чудовището, убило жена му Джифорд.

Но за миг Мона осъзна, че вече не се опитват да я държат встрани от всичко това. Та Роуан току-що й бе говорила като на някой много важен човек. Всичко се бе променило. И ако утре я попиташе за тези записки, Роуан може би щеше да й разкаже.

Беше невероятно да види усмивката й, да види как маската й на хладна властност пада, да види как сивите очи се присвиват и проблясват за миг, да чуе как дълбокият шоколадов глас се стопля леко от усмивката. Невероятно!

Мона най-сетне излезе от стаята. Трябваше да спре навреме. Твърде уморена си за подслушвач сега.

Последното, което чу, бе напрегнатият отговор на Райън, че всичко от Хюстън е било изследвано и описано.

Мона още помнеше кога тези неща стигнаха до „Мейфеър и Мейфеър“. Още помнеше миризмата, която се разнасяше от кутиите. Дори по-късно понякога я долавяше в салона, но сега вече бе напълно изчезнала.

Тръшна се на дивана в хола, бе твърде уморена, за да мисли за всичко това.

Всички останали вече си бяха тръгнали. Лили спеше горе близо до Беатрис. Лелята на Майкъл — леля Вивиан — се бе върнала в апартамента си на Сейнт Чарлз авеню.

Салонът сега беше празен, бризът нахлуваше през прозорците към страничната веранда, където един охранител безспирно крачеше напред-назад. Затова Мона реши, че не е нужно да затваря прозорците. Легна по корем на дивана и започна да мисли за Юри, после за Майкъл. Притисна по-силно лице към кадифето и потъна в сън.

Казват, че когато пораснеш, вече не можеш да спиш така здраво. Е, Мона бе готова за това. И бездруго този толкова дълбок сън я караше да се чувства някак измамена — сякаш бе изолирана от цялата вселена за сума време, през което бе лишена от контрол над нещата.

Събуди се към четири, без да знае защо.

Високите прозорци още бяха отворени и охранителят навън пушеше цигара.

Тя се заслуша сънливо в звуците на нощта, птиците пееха сред мрачните дървета, чуваше се далечното тракане на влак по крайбрежната линия, вода се плискаше някъде във фонтан или басейн.

Ослушва се така може би половин час, преди шумът на водата да започне да я тормози. Не, това не беше фонтан. Някой плуваше в басейна.

Тя стана боса от дивана и прекоси моравата — почти очакваше да види някой красив призрак — например Стела. Охранителят не се виждаше никакъв, но това не означаваше нищо в имот с подобни размери.

Някой наистина плуваше в басейна.

Мона видя през гардениите, че това е Роуан. Беше чисто гола и се движеше с невероятна бързина. Поемаше си въздух регулярно, с обърната настрани глава, като професионалните плувци или може би както правят атлетичните лекари, които искат да се поддържат във форма или се лекуват чрез спорт.

Не беше време да я безпокои сега, пък и още й се спеше, копнееше да легне отново на дивана. Толкова бе отмаляла, че за малко да се свлече направо на студената трева. Нещо в цялата сцена обаче я притесни; може би това, че Роуан бе гола, или че плуваше толкова бързо и неуморимо; или защото охранителят бе наблизо и сигурно надничаше от някой храст, което никак не се нравеше на Мона.

Така или иначе Роуан бе съвсем наясно къде са охранителите в имението. Цял час обсъжда тази тема с Райън.

Мона се върна да спи.

Сега, когато пак бе будна, отново мислеше за Роуан, дори преди да призове образа на Юри или да изпита обичайната и почти религиозна вина по отношение на Майкъл, или пък да се върне болезнено към реалността, да си напомни, че Джифорд и майка й са мъртви.

Взираше се в огрения от слънцето под и в златистата дамаска на креслото до прозореца. Може би тук беше разковничето. Когато Алисия и Джифорд умряха, светът за Мона внезапно помръкна. А сега, само защото тази жена се интересуваше от нея, тази мистериозна жена, така важна за Мона по неизброими причини, светът отново бе станал светъл и ярък.

Смъртта на Аарън бе ужасна, но тя не можеше да се справи с нея. Всъщност чувстваше единствено егоистичното вълнение, което бе изпитала и вчера, при първата промяна в изражението на Роуан, при първия й интимен и изпълнен с уважение поглед.

„Вероятно ще ме пита дали искам да ида в пансион“, помисли си Мона. Обувките й с високи токчета лежаха на пода. Не можеше да ги обуе отново. Беше й приятно да ходи боса по дъсчените подове на къщата. Те бяха излъскани до блясък благодарение на новия персонал. Янси, икономът, ги търка с часове. Дори старата Еужения бе започнала да работи повече и да мрънка по-малко.

Мона стана, изпъна копринената си рокля, която вероятно вече бе напълно съсипана. Отиде до прозореца към градината и застана под слънчевите лъчи — топли и освежаващи. Въздухът бе много влажен и сладък от ароматите на градината — все неща, които приемаме за даденост, но които на Първа улица ти изглеждат двойно по-прекрасни и си струват миг наслада, преди да се впуснеш в деня.

Протеини, минерали, витамин С. Умираше от глад. Миналата нощ бе сервирана обичайната шведска маса, но цялото семейство бе заето да успокоява Беатрис и Мона забрави да яде.

„Нищо чудно, че се събуди през нощта, глупачка такава“, помисли си тя. Винаги когато забравеше да яде, после имаше главоболие. Отново се сети за Роуан в басейна и пак почувства безпокойство — голотата, странното нехайство относно необичайния час и присъствието на охранителите. За бога, какво толкова, тя е от Калифорния. Те правят подобни неща постоянно — и денем, и нощем.

Протегна се, разкрачи крака и докосна пръстите им с ръце. После се наведе настрани, раздвижи глава и излезе от стаята в дългия коридор. Мина през трапезарията към кухнята.

Яйца, портокалов сок, коктейлите на Майкъл. Може пък да е хранително.

Изненада я миризмата на прясно кафе. Веднага си взе една порцеланова чашка от шкафа и вдигна каната. Много силно еспресо, каквото Майкъл го обичаше. Тя обаче усети, че няма нужда от това. Пиеше й се нещо хладно и вкусно. Портокалов сок. Майкъл винаги имаше бутилки портокалов сок в хладилника. Тя си наля една чаша и внимателно затвори бутилката, за да се запазят витамините.

И тогава усети, че не е сама.

Роуан седеше до масата и я гледаше. Пушеше цигара и тръскаше пепелта в една фина порцеланова чинийка с цветенца по края. Бе облечена с черен копринен костюм и носеше перлени обеци и огърлица. Сакото бе много вталено и закопчано, без блуза или риза под него. Само гола плът под дискретната цепнатина.

— Не те видях — призна Мона.

Роуан кимна.

— Имаш ли представа кой ми е купил тези дрехи?

Гласът й бе така шоколадов и гладък, както и предната нощ, след като всичко лошо вече бе минало.

— Вероятно същият човек, който купи тази рокля за мен — отвърна Мона. — Беатрис. Гардеробите ми са препълнени с дрехи, купени от Беа. И все копринени.

— Моите също — рече Роуан и се усмихна лъчезарно.

Косата й бе сресана назад, но свободно — къдреше се леко над яката; миглите й изглеждаха много тъмни. Беше си сложила виолетово-розово червило, което добре открояваше красивата й уста.

— Вече си съвсем добре, нали? — попита Мона.

— Ще седнеш ли при мен? — Роуан направи жест към стола в другия край на масата.

Мона се подчини.

От Роуан се долавяше някакъв скъп парфюм, смесица от аромат на цитрус и на дъжд.

Черният копринен костюм бе направо страхотен; преди сватбата Роуан никога не се обличаше така съблазнително. Беа обаче успяваше да се промъкне някак в хорските гардероби и да провери размерите на дрехите им. Не само по етикетите, но и с метър, и после обличаше хората така, както смяташе, че би трябвало да изглеждат.

Е, с Роуан се бе справила много добре.

А аз съсипах тази синя рокля, помисли си Мона. Явно още не бе готова за такива неща. Както и за обувките на висок ток, които бе изритала на пода в дневната.

Роуан сведе глава, докато изгасяше цигарата. Един кичур пепеляворуса коса падна над скулата й. Лицето й бе много слабо и невероятно драматично. Сякаш болестта и мъката го бяха направили така изпито, заради което кинозвездите и моделите биха гладували до смърт.

Мона не можеше да съперничи на този вид красота. Тя беше с червена коса и закръглена, такава щеше да си остане. Ако не харесваш това, значи няма да харесаш и Мона. Роуан се изсмя тихо.

— Откога го правиш? — попита Мона, като отпи глътка от кафето. Точно бе изстинало колкото трябва. Великолепно. След две минути щеше да е твърде студено. — Откога ми четеш мислите? Постоянно ли го правиш?

Това хвана Роуан неподготвена, но като че я развесели.

— Не, не го правя постоянно. По-скоро става на проблясъци, когато ти си заета с нещо друго или пък си потънала в мисли. Сякаш внезапно запалваш клечка кибрит.

— Аха, хубаво. Разбирам какво имаш предвид. — Мона отпи от портокаловия сок — беше вкусен, студен. За миг чак главата я заболя от студа. Опита да не се втренчва с обожание в Роуан. Все едно да си влюбен в учител — нещо, което никога не й се беше случвало.

— Когато ме погледнеш — започна Роуан, — не мога да прочета нищо. Вероятно зелените ти очи ме заслепяват. Не забравяй да се възползваш от тях. Съвършена кожа, червена коса — дълга и великолепно гъста, и огромни зелени очи. А и тази уста, тялото. Не, мисля, че в момента имаш доста смътна представа за себе си. Сигурно защото си по-заинтригувана от други неща — от наследството, от случилото се с Аарън, от това дали Юри ще се завърне?

Тези думи нахлуха в съзнанието на Мона и веднага избледняха. Никога не се бе задържала пред огледалото повече от необходимото. Даже тази сутрин не се бе поглеждала изобщо.

— Виж, нямам много време — рече Роуан и плесна с ръце по масата. — Ще говоря направо.

— Да, моля — отвърна Мона.

— Напълно разбирам защо си избрана за наследница. Между нас няма никаква враждебност. Ти си най-прекрасният избор. Разбрах това инстинктивно още щом започнах да осъзнавам какво става. Но Райън ми изясни въпроса напълно. Изследванията са готови. Ти си най-надарената дъщеря. Интелигентна, стабилна и упорита. В перфектно здраве. А, да, имаш и онези допълнителни хромозоми, но те са в гените на Мейфеър от векове. Няма причина да мислим, че ще се повтори онова, което се случи по Коледа.

— Да, и аз така смятам — рече Мона. — Освен това няма да се омъжа за човек с тези гени, нали? Влюбена съм в мъж, който не е от семейството. О, знам, че мислиш, че това може да не е за дълго, но имам предвид, че за момента не съм се забъркала с човек с тези страховити хромозоми.

Роуан се позамисли и кимна. Сведе поглед към чашата с кафе, после вдигна глава, отпи последната глътка и постави чашата встрани.

— Не храня и никаква неприязън към теб заради случилото се с Майкъл. Трябва да разбереш това.

— Трудно ми е да го повярвам. Защото мисля, че направих нещо лошо.

— Безразсъдно, може би, но не и лошо. Пък и мисля, че разбирам какво точно е станало. Майкъл не говори за това. Нямам предвид самото прелъстяване, а ефектът от него.

— Ако наистина съм го излекувала, значи няма да ида в ада заради това — каза Мона и се усмихна тъжно. В гласа й имаше нещо повече от вина и ненавист към самата нея и тя го знаеше. Но пък така й олекна, че не можеше да го изрази с думи.

— Ти го излекува и вероятно това е било предназначението ти. Някой ден може да си поговорим за твоите сънища, за грамофона, който се е появил в салона.

— Значи Майкъл ти е казал.

— Не, ти ми каза. Постоянно мислиш за това, спомняш си валса от „Травиата“, призрака на Жулиен, който ти казва да го направиш. Но това не е важно за мен. Просто искам да не се тревожиш дали те мразя. Трябва да бъдеш силна, нали си наследницата, особено при настоящата ситуация. Не може да се притесняваш за глупости.

— Да, права си. Ти наистина не ме мразиш. Зная го.

— Можеше да го разбереш и по-рано — каза Роуан. — Ти си по-силна от мен. Да четеш мислите и да разгадаваш емоциите на хората си е почти измама. Като дете мразех това. Плашеше ме. То плаши повечето надарени деца. Но по-късно се научих да го използвам неусетно, почти несъзнателно. Изчакай секунда, след като някой ти е говорил нещо, особено ако е объркващо. Изчакай и ще разбереш какво чувства той.

— Права си, така е, опитвала съм.

— Ще става все по-лесно и по-силно. Мисля дори, че с това, което вече знаеш, за теб ще е по-лесно. Мен ме смятаха за отвратително нормална, за способен ученик със страст към науката, израснах обградена от лукс, имах всички придобивки на единствено дете на богати родители. А ти знаеш коя си.

Замълча. Извади още една цигара от пакета на масата.

— Имаш ли нещо против да запаля?

— Не, изобщо — отвърна Мона. — Винаги съм харесвала миризмата на цигари.

Но Роуан върна цигарата в пакета и остави запалката до него.

После погледна Мона — за миг лицето й стана някак сурово, сякаш бе потънала в мисли и бе забравила да скрие вътрешната си студена сила.

Погледът й бе така хладен и спотаено гневен, че за секунда тя заприлича на същество, лишено от пол. Със същия успех пред Мона можеше да стои мъж, просто човек със сиви очи, тъмни прави вежди и руса коса. Можеше да е и ангел. Разбира се, това беше красива жена. Мона бе така заинтригувана и развълнувана от всичко това, че не можеше да откъсне поглед.

Но изражението на Роуан се смекчи почти веднага, вероятно нарочно.

— Отивам в Европа — каза тя. — Ще отсъствам за известно време.

— Защо? Къде отиваш? — попита Мона. — Майкъл знае ли?

— Не — отвърна Роуан. — И когато разбере, отново ще го заболи.

— Роуан, не можеш да му причиниш това, почакай малко. Защо заминаваш?

— Защото се налага. Само аз мога да разреша мистерията около Таламаска. Само аз мога да разбера защо Аарън умря.

— Ами Майкъл? Трябва да го вземеш със себе си, трябва да му позволиш да ти помогне. Ако и този път го изоставиш, ще му трябва нещо много повече от тринайсетгодишна девойка, за да спаси егото му и мъжеството, което му е останало.

Роуан я слушаше замислена.

Мона на мига съжали за думите си, но след миг реши, че не се е изразила достатъчно силно.

— Да, ще го заболи — каза Роуан.

— О, сигурно се шегуваш — отвърна Мона. — Може пък този път да не те чака да се завърнеш.

— А ти какво би направила на мое място? — попита Роуан.

На Мона й бе необходима само една секунда, за да осъзнае въпроса. Отпи отново от портокаловия сок и блъсна чашата встрани.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Да, няма друг, на когото бих искала да задам този въпрос.

— Вземи го с теб в Европа. Защо не? Защо да стои тук?

— Има си причини — отвърна Роуан. — Той единствен разбира същността на заплахата, която грози това семейство. Пък и трябва да мисля за неговата безопасност. Не се знае колко критично е положението.

— Безопасност ли? Ако онези от Таламаска решат да го убият, ще знаят къде да го намерят, ако все виси в тази къща. Освен това не забравяй и за собствената си безопасност. Само ти и Майкъл знаете какво точно става. Нима няма да имаш нужда от него? Нима наистина се готвиш да заминеш сама?

— Няма да бъда сама, ще бъда с Юри.

— Какво?

— Той се обади тази сутрин, преди малко.

— Защо не ми каза?

— Нали сега ти казвам — отвърна хладно Роуан. — Беше само преди няколко минути. Обади се от телефонна кабина в Лондон. Убедих го да се срещнем на летище „Гетуик“. Заминавам след няколко часа.

— Трябваше да ме извикаш, Роуан, трябваше…

— Чакай, Мона. Юри се обади, за да те предупреди да стоиш близо до семейството и да си винаги с охрана. Това е важното в случая. Той смята, че има хора, които ще се опитат да се доберат до теб. Беше много сериозен. Не поиска да каже нищо повече. Спомена нещо за генетичните изследвания, че има хора, които имат достъп до тях и смятат, че ти си най-могъщата вещица в рода.

— Е, добре, може и да съм. Разбрах това преди доста време, но, Роуан, ако те преследват вещици, защо не преследват теб?

— Защото аз вече не мога да раждам, Мона, а ти можеш. Юри смята, че ще потърсят и Майкъл. Той е бащата на Лашър. Тези зли хора, които и да са, ще се опитат да ви съберат. Смятам обаче, че Юри греши.

— Защо?

— Защо ще събират две вещици? Нима очакват допълнителните гени да създадат талтош? Това е твърде малко вероятно и успехът в подобно нещо изисква доста време. Според досието на семейството единственият успешен опит е отнел триста години. А и при него имаше външна намеса. Аз помогнах със силата си в критичния момент. Може би иначе нищо нямаше да се получи.

— И Юри смята, че те ще се опитат да принудят Майкъл да го направи с мен? — попита Мона, докато сивите очи на Роуан я оглеждаха изпитателно, претегляха всяка нейна дума.

— Не, не мисля, не съм съгласна с него — рече Роуан. — Мисля, че онези мръсници убиха Аарън, за да прикрият следите си. Затова са се опитали да убият и Юри. Затова може да извършат някое покушение срещу мен. От друга страна…

— Тогава ти си в опасност! А какво се е случило с Юри? Кога и къде?

— Точно това имам предвид — каза Роуан. — Не знаем колко голяма е опасността за всички замесени. Не можем да знаем, защото не сме наясно с мотивите на убийците. Теорията на Юри е, че те няма да се откажат, докато не получат талтош. Тя е най-песимистичната и най-всеобхватната. Затова ето какво ще направим: вие с Майкъл трябва да бъдете защитени. Той е единственият в това семейство, който знае защо. Извънредно важно е да останете в тази къща.

— Значи ни оставяш тук заедно? На топличко под твоя покрив? Роуан, искам да ти кажа нещо не особено приятно.

— Не би трябвало да има никакъв проблем — простичко каза Роуан.

— Подценяваш Майкъл. Подценяваш го във всеки аспект. Той не заслужава това. Ако го изоставиш, без да му кажеш нищо, той надали ще остане тук да играе отредената му роля. Ако го направи, какво според теб ще поиска мъжът в него? И ако наистина го поиска — да спи с мен — как ще постъпя аз? Роуан, опитваш се да подредиш всичко, сякаш сме пешки, които можеш да движиш по шахматната дъска. Но ние не сме такива.

Роуан не отговори. След малко се усмихна.

— Знаеш ли, Мона, ще ми се да можех да те взема с мен — рече тя. — Да, наистина ми се ще.

— Ами тогава ще дойда! Вземи и двама ни с Майкъл! Ще заминем тримата.

— Семейството никога не би приело подобно предателство от моя страна — каза Роуан. — А и не мога да постъпя така с теб.

— Това е лудост, Роуан. Защо изобщо водим този разговор? Защо ме питаш за каквото и да било, след като вече всичко си решила?

— Поради много причини, Мона, заради които трябва да останеш тук с Майкъл.

— Ами ако пак си легнем заедно?

— Това си е ваша работа.

— Страхотно, значи ще го зарежеш и ще очакваш от мен да го утеша, но без да…

Роуан извади цигара с безстрастно изражение, после внезапно се отказа, въздъхна леко и я върна в пакета.

— Димът не ми пречи — каза Мона. — Аз не пуша, имам достатъчно мозък, но…

— Много скоро ще има значение.

— Какво искаш да кажеш?

— Нима не знаеш?

Мона бе поразена. Не отговори.

— Нима искаш да кажеш, че… Господи, как не съм разбрала?

Облегна се назад в стола. Все пак и преди й бе закъснявало и все се обаждаше на гинеколога с думите: „Май този път съм бременна“.

— Не е закъснение — рече Роуан. — От Юри ли е?

— Не — отвърна Мона. — Не е възможно. Сър Галахад9 беше твърде внимателен. Напълно невъзможно е.

— Значи е от Майкъл.

— Да. Но ти сигурна ли си, че съм бременна? Искам да кажа, че се случи едва преди месец…

— Сигурна съм — отвърна Роуан. — Вещицата и лекарят в мен твърдят едно и също.

— Но тогава може да се роди талтош — каза Мона.

— Да не си търсиш причина да се отървеш от детето?

— Не, разбира се, че не. Нищо на света не може да ме накара да го махна.

— Сигурна ли си?

— Колко сигурна трябва да бъда? — попита Мона. — Роуан, аз произхождам от католическо семейство. Ние не махаме бебета. Освен това ще го родя, без значение кой е бащата. Ако е Майкъл, тогава всички ще са щастливи, той е част от семейството! Ти наистина не ни познаваш добре, Роуан. Все още не разбираш. Ако бебето е от Майкъл… ако наистина имам бебе, тогава…

— Моля те, довърши.

— Защо не довършиш вместо мен?

— Не, искам ти да го кажеш, ако нямаш нищо против.

— Ако бебето е от Майкъл, тогава той ще стане баща на следващото поколение, което ще наследи тази къща.

— Точно така.

— А ако бебето е момиче, аз мога да го определя за наследница на всичко и… ти и Майкъл може да му станете кръстници. Тогава Майкъл ще има дете, а аз ще имам баща за детето си, на когото всички се доверяват и когото всички обичат.

— Знаех си, че ще го опишеш по-колоритно от мен — каза Роуан тихо и малко тъжно. — Това определено надминава очакванията ми. Права си. Още има неща, които не зная за това семейство.

— Цветът на църквата „Свети Алфонс“, където са кръстени Стела, Анта и Деидре. Мисля, че и ти си кръстена там.

— Никога не са ми го казвали.

— Мисля, че съм го чувала. Би трябвало да са постъпили точно така.

— Значи няма начин да решиш да го махнеш.

— Шегуваш ли се? Аз го искам. Винаги съм искала бебе, сериозно. Ще бъда толкова богата, че ще мога да купя всичко на този свят, но нищо не би могло да замени моето бебе. Мога да осъществя това желание само по един начин. Ако познаваше по-добре семейството, ако бе прекарала повече време извън Калифорния, щеше да разбереш, че и дума не може да става… Но дори и тогава…

— Дори тогава какво?

— Ще му мислим, когато се случи. Сигурно ще има някакви признаци, ако детето не е нормално.

— Вероятно. Но може и да няма. Когато бях бременна, нямаше никакви признаци до мига на раждането.

Мона искаше да отговори, да каже нещо, но бе твърде дълбоко потънала в мислите си. Нейно собствено дете. Нейно собствено дете и никой, никой вече няма да може да я пренебрегва. Нейно собствено дете, което ще я вкара в зрелостта, без значение на колко години е. Нейно дете. Всъщност тя не толкова обмисляше нещата, колкото виждаше образи. Видя люлка. Видя бебе, истинско живо малко бебе. Видя себе си да държи смарагдовата огърлица и да я слага на врата на бебето.

— Ами Юри? — попита Роуан. — Дали ще прояви разбиране?

Мона искаше да каже „да“, но всъщност не знаеше. Видя го за миг, но много ясно. Седеше до леглото през онази последна нощ и й каза: „Има много важни причини, поради които трябва да се омъжиш за някой от семейството“.

Тя дори не искаше да мисли, че е на тринайсет и е така капризна. Изведнъж осъзна, че последният й проблем е дали Юри ще приеме бебето, последният.

Та тя още не бе разбрала как се бяха опитали да го убият. Дори не бе попитала дали е ранен.

— Направили са само опит — каза Роуан. — И не са успели. За нещастие обаче нападателят е убит от онзи, който е помогнал на Юри. А няма да е лесно да се открие тялото му. Не бихме се и опитвали. Имаме съвсем различен план.

— Роуан, какъвто и да е планът, ти трябва да кажеш на Майкъл. Не можеш просто така да заминеш.

— Да, зная.

— А защо не се притесняваш, че тези тайнствени убийци ще нападнат теб и Юри?

— Аз си имам тайни оръжия. Юри познава много добре метрополията. Мисля, че ще успея да вляза там. Ще се свържа с някои от най-старите членове, с най-доверените и уважаваните. Ще ми трябват петнайсетина минути, за да разбера дали злото процъфтява в целия орден, или е ограничено само в малка група.

— Не може да е само един човек, Роуан. Твърде много хора умряха.

— Права си, пък и трима от техните също са мъртви. От друга страна, може да е съвсем малка група от членове на ордена или пък аутсайдери, които са свързани по някакъв начин с него.

— Значи смяташ, че можеш да се добереш до самите убийци?

— Да.

— Използвай ме за примамка!

— А детето в теб? Ако то е от Майкъл…

— От него е.

— В такъв случай те ще искат него дори повече от теб. Виж, нямам време за празни приказки. Не искам да мисля за вещиците като за някаква рядка придобивка за онези, които знаят как да ги използват, за жените от семейството, които могат да станат жертви на този нов вид луди учени. Стига ми толкова откачена наука. Стигат ми толкова чудовища. Искам само да сложа край на всичко това. Но ти не можеш да дойдеш с мен. Майкъл също. Трябва да останете тук.

Роуан дръпна назад черния копринен ръкав и погледна малкия си златен часовник. Мона го виждаше за първи път. Вероятно и той бе купен от Беатрис. Беше много нежен, като часовниците, които жените са носили, когато Беатрис е била още дете.

— Ще се кача горе да поговоря със съпруга си — каза Роуан.

— Благодаря ти, Боже — въздъхна Мона. — Идвам с теб.

— Не, ако обичаш.

— Извинявай, но идвам.

— И защо?

— За да се уверя, че ще му кажеш всичко необходимо.

— Е, добре тогава, ще идем двете. Може би ти си една крачка пред мен. Ще го убедиш да сътрудничи. Но нека те попитам пак, Йезавел10, сигурна ли си, че детето е от него?

— От Майкъл е. Мога да ти кажа дори кога се е случило. След погребението на Джифорд. Аз отново го прелъстих. И тогава не помислих за предпазни мерки. Джифорд беше мъртва и аз бях като обладана от дявола, кълна се. Точно след това някой се опита да влезе през прозореца на библиотеката и аз усетих онази миризма.

Роуан не каза нищо.

— Бил е мъжът, нали? Дошъл е за мен, след като е бил с мама. Сигурно е било така. Когато се е опитал да влезе, аз се събудих. После отидох да я видя, а тя бе вече мъртва.

— Миризмата силна ли беше?

— Много. Понякога още я усещам в салона и в спалнята горе. А ти?

Роуан не отговори.

— Искам да направиш нещо — каза след малко.

— Какво?

— Не казвай на Майкъл за бебето, докато не си направиш истински тест. Сигурно има някой, с когото да споделиш, нали, някой, който да ти е като майка? Сигурно има.

— Не се притеснявай за това — каза Мона. — Имам си таен гинеколог, аз съм на тринайсет.

— Разбира се — каза Роуан. — Виж, каквото и да се случи, аз ще се върна тук, преди да се наложи да кажеш на когото и да било.

— Да, надявам се. Няма ли да е невероятно, ако успееш да приключиш толкова бързо? Ами ако не се върнеш и ние с Майкъл никога не разберем какво се е случило с теб или с Юри?

Роуан явно се замисли върху тази възможност и накрая сви рамене.

— Ще се върна — каза тя. — И още едно предупреждение, ако нямаш нищо против.

— Хайде, давай.

— Ако кажеш на Майкъл за това бебе и после по някаква причина решиш да го махнеш, ще го убиеш. Вече на два пъти е бил лишаван така от детето си. Ако имаш и най-малкото съмнение, не му казвай, докато не си уверена.

— Нямам търпение да му кажа. Мога да ида при лекаря на преглед още този следобед. Ще й кажа, че съм съсипана и не мога да чакам. Тя ми е свикнала. Ако тестовете се окажат положителни, нищо няма да ме спре да му кажа. И нищо, ама наистина нищо няма да ми попречи да родя това дете.

Понечи да стане, когато осъзна какво е казала и че Роуан никога вече няма да изпита тази дилема. Но тя като че не бе засегната от думите й и със сигурност не изглеждаше разстроена. Изражението й бе съвсем спокойно. Гледаше цигарите.

— А сега се разкарай оттук, за да мога да изпуша една цигара, става ли? — каза Роуан с усмивка. — После ще се оправим с Майкъл. Имам час и половина до самолета.

— Роуан… аз много съжалявам за онова, което сторих с него. Но не мога да не се радвам за детето.

— Аз също — каза Роуан. — Ако след всичко това Майкъл се сдобие с дете и с неговата майка, която да обича, е, тогава може би ще намери начин да ми прости всичко с времето. Но помни. Аз още съм негова съпруга, Йезавел. За теб са смарагдът и бебето. Но Майкъл е още мой.

— Става — отвърна Мона. — Наистина те харесвам, Роуан. Наистина, наистина те харесвам. И не само защото си моя братовчедка. Ако не бях бременна, щях да те убедя да ме вземеш със себе си, заради теб самата и заради Юри, заради всички останали.

— И как щеше да ме убедиш, Мона?

— Как се изрази ти? И аз си имам тайни оръжия.

Те се вгледаха една в друга, после Роуан бавно кимна и се усмихна.