Вещиците: Талтош

Седем

Хълмът беше кален и студен. Марклин никога не би го изкачил зиме или лете, ако не обичаше толкова да стои на Уайриол Хил, до свещения бодлив храст, и да гледа надолу, към чудатия и живописен град, наречен Гластънбъри11. Околността бе потънала в зеленина, дори през зимата, но сега зеленото бе още по-ярко, защото бе пролет.

Марклин беше на двайсет и три, много светъл, с руса коса и светлосини очи. Имаше фина чиста кожа, която лесно измръзваше. Носеше палто с вълнена подплата и кожени ръкавици. На главата си имаше малка вълнена шапка, която прилепваше добре и топлеше повече, отколкото се очакваше от подобен малък атрибут.

Той бе на осемнайсет, когато Стюарт ги доведе тук — двамата с Томи. Тогава бяха любопитни студенти, влюбени в Оксфорд, влюбени в Стюарт и нетърпеливи да чуят всяка дума, която се откъсваше от устните му.

През цялото време в Оксфорд те редовно посещаваха това място. Наемаха малки, уютни стаи в хотел „Джордж и пилигримите“ и тръгваха заедно по Хай стрийт в търсене на книжарници и магазини, в които се продаваха кристали и карти таро. Доверяваха си шепнешком тайните си проучвания, за чисто научния си подход към неща, които останалите смятаха за митологични. Местните вярващи, наричани ту хипита, ту ню ейдж фанатици, или пък бохеми и артисти, които бяха привлечени от очарованието и спокойствието на това място, не ги интересуваха изобщо.

Те искаха да разчетат миналото бързо, с всички възможни средства. А Стюарт, техният учител по древни езици, бе и техен жрец, магическата им връзка с истинското светилище — библиотеката и архивите на Таламаска.

Миналата година, след като бе открита Теса, те се намираха на Гластънбъри Тор12, когато Стюарт им каза: „Във вас двамата аз открих всичко, което някога съм търсел в един учен, в ученик, в послушник. Вие сте първите, на които наистина искам да предам всичко, което знам“.

Това бе върховна чест за Марклин — нещо много по-ценно от наградите, които бе получил в „Итън“ или „Оксфорд“, или там, където го бяха отвели проучванията му.

Това бе по-велик момент дори от приемането им в ордена. И сега, като се върнеше назад в мислите си, той знаеше, че това приемане е имало смисъл за тях само защото е имало значение за Стюарт, който цял живот е бил член на Таламаска и скоро щеше да умре, както сам се изразяваше, между нейните стени.

Сега той бе на осемдесет и седем и вероятно бе един от най-старите активни членове на Таламаска, ако езиковото обучение можеше да се нарече активна дейност в ордена, защото то бе най-силната страст на Стюарт след оттеглянето му. Той говореше за смъртта без никаква романтика или мелодраматизъм. Нищо не можеше да промени реалистичното му отношение към онова, което го очакваше.

— Ако човек на моята възраст, който все още е с всичкия си, няма сили да посрещне смъртта, ако не е любопитен и дори нетърпелив да види какво ще се случи, значи е пропилял целия си живот. Значи е просто един проклет глупак.

Дори откриването на Теса не зарази Стюарт с отчаяното желание да удължи дните, които му оставаха. Предаността му към нея, вярата му в нея не съдържаше нищо толкова жалко. Марклин се страхуваше от смъртта му много повече, отколкото той сам се страхуваше от нея.

Сега Марклин знаеше, че отдава огромно значение на Стюарт и трябва да си го върне отново. Да загуби Стюарт заради смъртта бе неизбежно, но да го загуби преди това бе немислимо.

— Стоите на Свещената земя на Гластънбъри — беше им казал Стюарт в деня, когато започна всичко. — Кой е погребан под това възвишение? Самият Артур или пък безименни келти, които са ни оставили монетите си, оръжията си, лодките, с които са преплували морета и с които са открили остров Авалон? Никога няма да узнаем. Но има тайни, които можем да разбудим, и техните проявления са така огромни, така революционни, така безпрецедентни, че си струват нашата преданост към ордена, струват си всяка жертва, която направим. Ако не е така, тогава сме лъжци.

Сега Стюарт заплашваше да изостави Марклин и Томи, да се отвърне от тях, да насочи гнева и отвращението си към тях. Марклин трябваше да избегне това. Не бе нужно да разкриват дори част от плана си пред него. Едва сега осъзна, че отказът му сам да поеме пълното водачество е причинил пропукването във взаимоотношенията им. Стюарт имаше Теса… Стюарт ясно бе показал какво иска, но никога не биваше да узнава какво се е случило в действителност. Това бе грешка и Марклин винеше себе си и собствената си зрялост, че бе обичал Стюарт толкова много и му бе разкрил всичко.

Трябваше да си върне благоразположението му. Стюарт се бе съгласил да дойде днес. Без съмнение вече беше при Чалис Уел. Винаги ходеше там, преди да ги поведе към Уайриол Хил. Марклин знаеше колко го обича Стюарт. Тази пукнатина в отношенията им щеше да бъде заличена с искрени молби, с вдъхновение и с откровеност.

Не се съмняваше, че неговият собствен живот ще е дълъг, че това е само първото от мрачните му приключения. Негови ще са ключовете към светилището, картата на съкровището, формулата на магическата отвара. Бе напълно сигурен в това. Но щеше да настъпи морален крах, ако този първи план завършеше с поражение. Той щеше да продължи, разбира се, но неговата младост бе поредица от успехи, затова пак трябваше да успее, за да не бъде прекъсната инерцията на възхода му.

Трябва да победя, винаги побеждавам. Не бива да се захващам с нещо, в което не мога да успея изцяло. Това бе неговата лична клетва. Никога не я бе нарушавал.

А Томи бе верен на обетите, които и тримата бяха дали, верен на идеята и на личността на Теса. Не биваше да се тревожи за него. Погълнат от своите компютърни изследвания, прецизни хронологии и таблици, за Томи нямаше опасност да се разочарова по същите причини, които го правеха толкова ценен; той не можеше да види цялата картина, нито пък щеше да постави под въпрос истинността й. Принципно Томи никога не се променяше. Той си беше същия като момчето, което Марклин бе обикнал в детството си — събирач, анализатор на данни, долавящ и най-тънките им особености, изследовател — жив архив. Преди познанството си с Марклин, Томи сякаш не бе съществувал. Бяха се срещнали на дванайсет в един пансион в Америка. Стаята на Томи бе изпълнена с фосили, карти, животински кости, най-различни компютърни части и огромна колекция от научна фантастика.

Марклин често си мислеше, че Томи сигурно е виждал в негово лице някой герой от тези фантастични романи — Марклин не обичаше романите — и че се е превърнал от аутсайдер в главен играч в научнофантастична драма след срещата с него. Лоялността на Томи никога, дори за момент, не бе подлагана под въпрос. Всъщност през годините, в които Марклин бе търсил свободата си, Томи бе винаги наблизо, подръка, винаги в негова услуга. Марклин все измисляше задачи за него просто за да му осигури нужната свобода. Томи никога не бе нещастен.

Вече му беше студено, но не му пречеше.

Гластънбъри бе свещено място, макар че не вярваше почти на никоя от легендите, свързани с него.

Всеки път, когато идваше на Уайриол Хил, с отдадеността на монах той виждаше как благородният Йосиф от Ариматея посажда тук своята тояга. За него нямаше значение, че настоящият бодлив храст е пораснал от издънка на древното дърво, вече изчезнало. Нямаха значение и останалите подробности. На подобни места той усещаше вълнението, което целта му събуждаше — религиозно възраждане, което го правеше силен и му позволяваше да се върне в света по-безмилостен отвсякога.

Никаква милост. Ето от това имаха нужда сега, а Стюарт не можеше да го разбере.

Да, без съмнение нещата се бяха объркали тотално. Бяха пожертвани хора, чиято невинност и същност със сигурност не заслужаваха това. Но това изобщо не бе негова вина. И урокът, който трябваше да научи, бе, че случилото се всъщност няма значение.

„Дойде време аз да уча учителя си“, помисли си Марклин.

На мили разстояние от метрополията, в тази открита местност, нашата среща ще е просто продължение на дългогодишните ни обичаи и ние ще бъдем тук заедно, като един. Нищо няма да е загубено. Стюарт ще трябва да даде моралното оправдание на онова, което се случи.

Томи бе пристигнал.

Той винаги идваше втори. Марклин гледаше как старият му спортен автомобил намалява, когато излезе на Хай стрийт. Търсеше място за паркиране. Томи излезе и затвори вратата, но забрави да заключи, както винаги. Заизкачва се по хълма.

Ами ако Стюарт не се появи? Ами ако изцяло е изоставил последователите си? Не, невъзможно.

Стюарт беше при кладенеца. Пиеше от него и на идване, и на тръгване. Неговите поклонения тук бяха неизменни, както на древните друиди или на християнските монаси. От светилище на светилище.

Тези навици на учителя винаги събуждаха нежност у Марклин, както и думите на Стюарт. Той ги бе „посветил“ в мрачното проникване в „мистиката и мита, за да поставиш ръце над ужаса и красотата в самата им същност“.

Това придаваше някаква поетичност на живота им тогава и сега. Само че трябва да го напомни на Стюарт, да го убеди с метафори и възвишени доводи.

Томи почти бе стигнал до дървото. Изминаваше последните метри внимателно, защото тук бе много кално и хлъзгаво. Марклин бе паднал веднъж, преди години, още в началото на техните поклонения. Наложи се да останат цяла нощ в хотела „Джордж и пилигримите“, докато дрехите му бъдат почистени.

Но пък не съжаляваше, вечерта бе прекрасна. Стюарт остана долу с него. Прекараха цялата нощ в разговори, а Марклин трябваше да се задоволи с един взет назаем халат, чехли и малка очарователна спалня. Двамата напразно мечтаеха да се изкачат пак на хълма в полунощ и да се опитат да поговорят с духа на спящия крал.

Разбира се, Марклин никога не бе вярвал, че крал Артур спи под Гластънбъри Тор. Ако вярваше в това, щеше да вземе лопата и да започне да копае.

На преклонна възраст Стюарт бе достигнал до убеждението, че митът е интересен единствено когато в същината му има частица истина и когато тази истина може да бъде открита и дори да се намери физическо доказателство за нея.

Всички изследователи, мислеше си Марклин, имат един неизбежен недостатък — за тях думите и делата са едно и също. В това се коренеше и настоящото объркване. На осемдесет и седем годишна възраст Стюарт бе предприел вероятно първото си пътуване из реалността.

Реалността и кръвта се бяха смесили.

Томи най-сетне стигна до Марклин. Започна да топли с дъха си премръзналите си пръсти, а после посегна към джобовете си за ръкавиците — типично за него — да изкачи хълма без тях, да ги забрави изобщо, докато не види, че Марклин носи кожените ръкавици, които той самият му подари навремето.

— Къде е Стюарт? — попита Томи. — Да, ръкавиците. — Той се втренчи в Марклин, очите му бяха огромни заради кръглите дебели очила без рамки. Червената му коса беше подстригана прилично и късо, като на банкер или адвокат. — Да, ръкавиците. Къде е той?

Марклин тъкмо щеше да му каже, че Стюарт още го няма, когато видя колата му да се появява чак в подножието на хълма. Не беше типично за него.

Стюарт иначе изглеждаше съвсем същият — висок и спретнат в познатото палто, с кашмирен шал, който се развяваше след него от вятъра. Изпитото му лице беше като резбовано. Сивата коса напомняше, както винаги, на гребен на сойка. Като че дори в последното десетилетие от живота си той изобщо не се бе променил.

Погледна право към Марклин, докато вървеше към тях, и той осъзна, че е започнал да трепери. Томи отстъпи встрани. Стюарт спря на около шест крачки от тях, стиснал ръце, с разкривено от болка лице.

— Вие сте убили Аарън! — извика Стюарт. — Вие двамата. Убили сте Аарън. Как, за бога, можахте да сторите подобно нещо?

Марклин не можеше да продума, цялата му самоувереност, всичките му планове се стопиха на мига. Той се опита да спре треперенето на ръцете си. Знаеше, че ако заговори, гласът му ще е немощен и лишен от всякакъв авторитет. Не можеше да гледа Стюарт гневен или разочарован.

— Господи, какво сте направили?! — изрева Стюарт. — И какво сторих аз, че да се стигне дотук? Господи, аз съм виновен!

Марклин преглътна, но запази мълчание.

— Ти, Томи, как можа да се замесиш в това? — продължи Стюарт. — А ти, Марк? Ти измисли всичко, нали?

— Стюарт, моля те, изслушай ме! — обади се Марклин.

— Да те изслушам ли? — Стюарт се приближи към него, ръцете му бяха пъхнати в джобовете на палтото. — Да те изслушам? Нека те питам нещо, мой умни млади приятелю, моя най-смела надежда, какво ще те спре сега да ме убиеш, както уби Аарън и Юри Стефано?

— Стюарт, направих го заради теб — настоя Марклин. — Само ме изслушай и ще разбереш. Това са плодовете на семето, което ти пося, когато започнахме всичко това. Аарън трябваше да замълчи завинаги. Фактът, че не бе докладвал в метрополията и не се върна, беше чиста проба късмет. Можеше да го стори всеки момент. Юри Стефано също. Провървя ни, че отиде първо в Донелайт. Можеше да се прибере направо от летището.

— О, ти говориш за обстоятелства, за подробности! — рече Стюарт, като пристъпи още към тях.

Томи мълчеше с напълно безстрастно изражение. Вятърът рошеше червената му коса, а очите му се бяха присвили зад очилата. Той гледаше Стюарт неотлъчно, а рамото му почти докосваше това на Марклин.

Стюарт бе извън себе си от гняв.

— Говориш за целесъобразност, но не говориш за живот и смърт, моето момче! Как можа да го направиш? Как можа да убиеш Аарън?!

Тук гласът му изневери и мъката му изби силна и чудовищна като гнева му.

— Бих те унищожил, ако можех — каза Стюарт. — Но не мога да сторя подобно нещо и може би затова смятах, че и ти не си способен! Ти обаче успя да ме изненадаш, Марк.

— Стюарт, това си струваше всяка жертва. А и каква би била една жертва, ако не е морална?

Това ужаси Стюарт, но какво друго можеше да стори Марклин, освен да потърси подобно оправдание? Томи трябваше да каже нещо и ако го направеше, щеше да отстоява твърдо позицията си.

— Просто ликвидирах онзи, който може да ни спре — каза Марк. — Това е всичко, Стюарт. Мъчно ти е за Аарън, защото го познаваше.

— Не говори глупости — отвърна Стюарт горчиво. — Мъчно ми е за пролятата кръв на невинни заради твоята чудовищна глупост! Да, точно така. Нима смяташ, че смъртта на такъв човек ще остане неотмъстена от ордена? Въобразяваш си, че познаваш Таламаска, въобразяваш си с твоя извратен млад мозък, че можеш да я опознаеш само за няколко години? Не, ти си успял да откриеш само организационните й слабости. И цял живот да прекараш в ордена, пак няма да го опознаеш. Аарън беше мой брат! Ти уби мой брат! Ти ме провали, Марк. Провали и Томи. Провали и самия себе си! Провали и Теса.

— Не — рече Марк, — не е вярно и ти го знаеш. Виж ме, Стюарт, погледни ме в очите. Ти остави на мен да доведа Лашър, остави на мен да изляза от библиотеката и да организирам всичко. На Томи също. Нима смяташе, че цялата тази схема е възможна без нас двамата?

— Не мислиш ли, че пропускаш нещо много важно? — попита Стюарт. — Ти се провали. Не спаси талтоша и не го доведе тук! Твоите хора са глупаци.

— Стюарт, бъди по-търпелив с нас — обади се Томи. Говореше съвсем спокойно и делово. — В началото говорихме, че това не може да бъде постигнато, без някой да заплати с живота си.

— Никога не сме говорили подобно нещо.

— Нека ти напомня — продължи Томи монотонно, — че ние трябваше да лишим Юри и Аарън от възможността да се намесят и да изличим всички доказателства за раждането на талтош в семейство Мейфеър. А как да бъде постигнато това по друг начин? Стюарт, ние няма защо да се срамуваме от действията си. Целта ни прави всичко останало крайно незначително.

Марклин отчаяно се опита да потисне въздишката си на облекчение.

Стюарт гледаше ту него, ту Томи, ту бледите вълнисти хълмове. Накрая вдигна очи към върха на Гластънбъри Тор. Обърна им гръб и сведе глава, сякаш се молеше на някое свое лично божество.

Марклин се приближи към него и много колебливо положи ръце на раменете му. Вече бе доста по-висок от Стюарт, който се бе смалил с остаряването. Марклин се наведе към ухото му и прошепна:

— Стюарт, жребият бе хвърлен, когато се отървахме от учените. Няма връщане назад. А лекарят…

— Не — прошепна Стюарт и поклати глава. Очите му бяха присвити и втренчени във върха. — За смъртта на тези хора можеше да бъде обвинен самият талтош, не разбирате ли? В това се криеше цялата прелест. Талтошът анулира смъртта на двамата мъже, които можеха да се възползват от разкритията, до които имаха достъп!

— Стюарт — каза Марк, като мислено отбеляза, че старецът не се опитва да се отдръпне от леката му прегръдка. — Трябва да разбереш, че Аарън стана наш враг, когато се превърна и в официален враг на Таламаска.

— Враг ли? Аарън никога не е бил враг на Таламаска. Вашето фалшиво отлъчване разби сърцето му.

— Стюарт — замоли се Марклин, — сега вече зная, че това отлъчване беше грешка, но единствената ни грешка.

— Нямахме избор — каза спокойно Томи. — Иначе рискувахме да бъдем разкрити всеки момент. Сторих каквото трябваше и то с пълното убеждение, че съм прав. Не можех да продължавам да водя онази фалшива кореспонденция между Старшите и Аарън. Идваше ми твърде много.

— Признавам, че беше грешка — рече Марклин. — Единствено лоялността към ордена можеше да накара Аарън да мълчи за всичко, което бе видял или заподозрял. Но ако сме сторили грешка, сторили сме я заедно, Стюарт. Трябваше да премахнем Аарън и Юри Стефано. Трябваше да затегнем хватката си, да продължим играта по-умело.

— Играта и без това бе твърде сложна — каза Стюарт. — Предупреждавам ви. Томи, ела насам. Предупреждавам и двама ви! Не предприемайте нищо срещу семейство Мейфеър. Вече направихте достатъчно. Унищожихте най-прекрасния човек, когото познавам, и то за такава нищожна цел, че небесата със сигурност ще стоварят върху ви отмъщението си. Но заради онова, което още ни свързва, не предприемайте нищо срещу семейството!

— Опасявам се, че вече го сторихме — каза Томи с обичайния си практичен маниер. — Аарън Лайтнър наскоро се ожени за Беатрис Мейфеър. Освен това бе станал доста близък с Майкъл Къри — както и с останалите от семейството — така че и да не се бе оженил, нещата щяха да са същите. Все пак тази женитба скрепи отношенията му с Мейфеър още повече, създаде свещена връзка. Той се превърна в един от тях.

— Моли се да грешиш — каза Стюарт. — Моли се да грешиш, за бога! Навлечеш ли си гнева на вещиците Мейфеър, и Господ не може да ти помогне.

— Стюарт, нека помислим какво трябва да направим сега — каза Марклин. — Нека слезем от хълма и се приберем в хотела.

— Никога. Там могат да ни чуят! Никога.

— Стюарт, заведи ни при Теса. Нека поговорим там — настоя Марклин. Това бе ключов момент и той го знаеше. Щеше му се да не бе произнасял името на Теса, не още. Щеше му се да не бе избързвал толкова.

Стюарт се вгледа в тях със същото порицание и отвращение. Томи стоеше непоклатим, със сключени пред тялото ръце. Твърдата яка на палтото му бе вдигната, за да прикрива устата, и сега се виждаха само неговите равнодушни, спокойни очи.

Марклин обаче бе разстроен почти до сълзи, или поне така си мислеше. Всъщност не помнеше някога да е плакал.

— Може би не е сега моментът да я видим — рече той, нетърпелив да поправи грешката си.

— Може би никога вече няма да я видите — каза Стюарт тихо, очите му бяха разширени и замислени.

— Не говориш сериозно — рече Марк.

— Ако ви заведа при Теса, какво ще ви спре да ликвидирате и мен?

— Стюарт, не говори така. Как може да ти хрумне подобно нещо? Ние не сме безбожници. Просто сме отдадени на обща цел. Аарън трябваше да умре. Юри също. Той и без това не беше истински член на ордена. Напусна така лесно и бързо!

— Да, но и вие никога не сте били истински членове, нали? — попита Стюарт. Вече звучеше по-твърдо.

— Ние сме отдадени на теб и винаги сме били — каза Марклин. — Стюарт, губим ценно време. Добре, не ни води при Теса. Това няма да разклати вярата ни в нея. Ще продължим напред към целта. Не можем да постъпим другояче.

— И каква е сега целта ни? — попита Стюарт. — Лашър вече го няма, сякаш никога не е съществувал! Или се съмнявате в думите на човека, който преследва Юри по суша и море, за да го застреля?

— Лашър вече е недостижим за нас — каза Томи. — Мисля, че всички сме наясно с това. Думите на Ланцинг не могат да се интерпретират по друг начин. Но Теса е в ръцете ти — истинска, както в деня, когато си я открил.

Стюарт поклати глава.

— Теса е истинска и сама, както винаги. Съюзът няма да се осъществи, а аз ще затворя очи, без да видя чудото.

— Стюарт, още има надежда — каза Марклин. — Семейството, вещиците Мейфеър.

— Да — извика Стюарт, като че не можеше да контролира гласа си. — Ударите ли ги, те ще ви унищожат! Забравяте какво ви предупредих в самото начало. Вещиците Мейфеър винаги побеждават враговете си. Винаги! Ако не поотделно, то заедно — като семейство.

Замълчаха за момент.

— Теб няма ли да те убият, Стюарт? — попита Томи. — Нима няма да убият и трима ни?

Стюарт бе напълно отчаян. Белите му коси се развяваха на вятъра като рошавите кичури на пияница. Той сведе поглед към земята под краката си, закривеният му нос лъщеше, сякаш бе гол хрущял. Приличаше на орел, но не и на старец.

Марклин се притесни за него заради силния вятър. Очите на Стюарт бяха зачервени и насълзени. Сините венички по слепоочията му ясно личаха. Стюарт трепереше.

— Да, прав си, Томи — рече той. — Мейфеър ще унищожат и трима ни. Защо не? — Той погледна право към Марклин. — И каква е най-голямата загуба за мен? Аарън ли? Съюзът между женски и мъжки талтош? Веригата от спомени, която се надявахме да разчетем брънка по брънка до самото начало? Или това, че и двамата сте вече прокълнати заради онова, което сторихте? И аз ви изгубих. Нека Мейфеър ни унищожат и тримата, да, това ще бъде справедливо.

— Не, не ми трябва справедливост — каза Томи. — Стюарт, не можеш да се обърнеш против нас.

— Не, не можеш — настоя и Марклин. — Не можеш да искаш поражението ни. Вещиците могат да родят нов талтош.

— Кога? След триста години или утре? — попита Стюарт.

— Послушай ме, моля те — каза Марклин. — Духът на Лашър притежаваше познание за това какво представлява той, какво може да бъде и какво се е случило с гените на Роуан Мейфеър и Майкъл Къри под неговата намеса, за да изпълни целта си. Сега ние разполагаме с това знание — какво представлява той, какво е бил преди, и какво може да постигне. Вещиците също! За първи път те знаят за съществуването на гигантската спирала. И тяхното знание е също толкова могъщо като това на Лашър.

Стюарт не отговори. Явно не се бе сещал за това. Вгледа се продължително в Марклин. После попита:

— Наистина ли го вярваш?

— Всъщност тяхното знание е дори по-могъщо — обади се Томи. — Телекинетичната намеса, която са способни да осъществят по време на раждане, не бива да се подценява.

— Учен както винаги — каза Марклин с триумфална усмивка. Вълната явно се обръщаше. Чувстваше го, виждаше го в очите на Стюарт.

— Не бива да забравяме, че духът бе объркан и непохватен. Вещиците само спечелиха от това, дори и най-наивните и неефективните сред тях.

— Това са само предположения, Томи.

— Стюарт — примоли се Марклин. — Вече стигнахме твърде далече!

— За да се отклоним от пътя — добави Томи. — Постиженията ни досега не бива да се подценяват. Ние се уверихме в преражданията на талтошите и ако успеем да се доберем до записки на Аарън преди смъртта му, може да намерим доказателства за онова, което подозираме — че не става дума за въплъщаване, а за прераждане.

— Зная какво сме постигнали — рече Стюарт. — И доброто, и лошото. Не е нужно да ми обясняваш, Томи.

— Само за да изясня нещата — отвърна Томи. — Има вещици, които знаят не само старите тайни, но и вече вярват в самото физическо чудо. Надали ще ни се удадат по-интересни възможности.

— Стюарт, довери ни се отново — каза Марклин.

Стюарт ги погледна. В очите му се появи старата искра — любовта.

— Стюарт — продължи Марклин, — убийството е вече факт. Свършено е. Нашите помощници ще бъдат отделени постепенно, без да узнаят целия план.

— А Ланцинг? Той сигурно знае всичко.

— Той беше наемник — каза Марклин. — Никога не е разбирал за какво всъщност става дума. Освен това е мъртъв.

— Не го убихме ние — обади се Томи почти нехайно. — Намериха част от останките му в пропастта при Донелайт. С пушката му е стреляно два пъти.

— Част от останките ли? — учуди се Стюарт.

Томи сви рамене.

— Казаха, че е станал плячка на диви животни.

— Но тогава не можем да сме сигурни, че е убил Юри.

— Юри не се е върнал в хотела — каза Томи. — Вещите му още са там. Мъртъв е, Стюарт. Двата куршума са били за него. Как обаче е паднал Ланцинг, защо и дали някакво животно го е нападнало, ще си остане загадка. Но Юри Стефано вече го няма.

— Нима не разбираш? — намеси се Марклин. — Като се изключи бягството на талтоша, всичко друго мина по план. Сега можем да се оттеглим и да се концентрираме върху вещиците Мейфеър. Вече нямаме нужда от ордена. Дори и да открият вмешателството, надали ще успеят да стигнат до нас.

— Нима не се страхувате от Старшите?

— Няма причина да се страхуваме от тях — каза Томи. — Прихващането на докладите продължава да работи перфектно. Както винаги.

— Стюарт, ние се поучихме от грешките си — продължи Марклин. — Но вероятно всичко е имало защо да се случи. Не говоря в сантиментален смисъл. Виж обаче цялата картина. Всички, които ни създаваха пречки, са мъртви.

— Не бъди толкова циничен. А какво ще кажете за директора на ордена?

Томи сви рамене.

— Маркус не знае нищо. Освен че много скоро ще може да се оттегли доста забогатял. Така и не успя да подреди пъзела. Никой няма да успее. В това се крие красотата на целия план.

— Имаме нужда най-много от още няколко седмици — каза Марклин. — Просто за да се защитим.

— Не съм сигурен — рече Томи. — Най-умното сега ще е веднага да преустановим подслушването. Научихме всичко, което орденът знае за семейство Мейфеър.

— Не бързай толкова и недей да си така самоуверен! — каза Стюарт. — А какво ще стане, когато твоите фалшиви кореспонденции бъдат разкрити?

— Имаш предвид нашите фалшиви кореспонденции? — отбеляза Томи. — В най-лошия случай ще настъпи малко объркване, дори може да се проведе разследване. Никой обаче няма да успее да проследи нито писмата, нито подслушването на разговорите до нас. Ето защо е много важно да си останем верни послушници в ордена и да не събуждаме подозрения.

Томи погледна за миг Марклин. Да, нещата потръгваха. Стюарт се държеше съвсем различно. Отново даваше нареждания… е, почти.

— Всичко стана по електронен път — каза Томи. — Няма никакво физическо доказателство, освен няколко купчини папки в апартамента ми в „Риджънт парк“. Само ние тримата знаем за тях.

— Стюарт, имаме нужда от водачеството ти! — обади се Марклин. — Сега навлизаме в най-вълнуващата фаза.

— Замълчете! Нека ви погледам, нека помисля.

— Моля те, Стюарт — настоя Марклин. — Виж ни, ние сме смели и млади, млади и глупави вероятно, но пък не ни липсва кураж.

— Марк иска да каже — намеси се Томи, — че позициите ни сега са по-добри, отколкото сме очаквали. Ланцинг застреля Юри, после самият той загина. Столов и Норган ги няма. Те и без това бяха някакво недоразумение и знаеха твърде много. Мъжете, наети да убият останалите, не знаят за нас. А ние сме тук, където започна всичко, в Гластънбъри.

— И Теса е в ръцете ти. За нея знаем само ние тримата.

— Красиви слова — прошепна Стюарт. — Ето какво ми пробутвате сега, красиви слова.

— Поезията е истина, Стюарт — каза Марклин. — Тя е върховната истина, а красноречието е нейният атрибут.

Замълчаха. Марклин трябваше да помогне на Стюарт да слезе от хълма. Той го прихвана през кръста и с голямо облекчение установи, че не среща съпротива.

— Да слизаме, Стюарт — каза Марклин. — Да идем да вечеряме. Измръзнахме и сме гладни.

— Ако можехме да върнем нещата назад — каза Томи, — щяхме да постъпим иначе. Нямаше нужда да убиваме, но понякога това е твърде голямо предизвикателство — да постигнеш целта, без да нараниш никого.

Стюарт изглеждаше потънал в мисли, затова погледна Томи само за миг. Вятърът отново се надигна, беше пронизителен. Марклин потрепери. Щом на него му бе така студено, как ли се чувстваше Стюарт? Трябваше да се приберат в хотела. Трябваше да вечерят заедно.

— Ние вече не сме отделни личности, Стюарт — рече Марклин. Гледаше към града и усещаше, че и двамата са приковали поглед в него. — Когато се събрахме заедно, ние се сляхме в една личност, която никой от нас не познава достатъчно. Изцяло друго същество, на което трябва да бъде дадено различно име, защото е нещо повече от сбора от нас тримата. Вероятно ще трябва да се научим да го контролираме по-добре. Но да го унищожим точно сега? Не, не можем да го сторим. Ако го направим, всеки ще предаде останалите. Това е горчива истина, но смъртта на Аарън няма никакво значение.

Бе изиграл последната си карта. Бе изрекъл най-лошото от всичко, което можеше да изрече. Под камшика на ледения вятър, без да осъзнава какво говори, оставил се изцяло на инстинкта си. Най-сетне погледна към своя учител и към приятеля си и видя, че са впечатлени от думите му, вероятно много повече, отколкото се бе надявал.

— Да, именно това отделно, четвърто същество, уби моя приятел — каза Стюарт тихо. — В това си прав. А ние тримата знаем, че властта и бъдещето на това четвърто същество са невъобразими.

— Точно така — промърмори Томи.

— Смъртта на Аарън обаче е нещо ужасно, ужасно! Никога не смейте да ми говорите за нея така и никога, никога не говорете за нея така пред когото и да било.

— Съгласни сме — рече Томи.

— Моят невинен приятел, който се опитваше единствено да помогне на семейство Мейфеър — прошепна Стюарт.

— Никой в Таламаска не е наистина невинен — отбеляза Томи.

Стюарт като че се сепна, за миг разгневен, но се замисли върху това просто изявление.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че никой не може да придобива знание, без то да го промени. Той е принуден да действа съгласно това знание — или за да му попречи да промени и останалите, или за да се постарае да го предаде на тях. Аарън знаеше това. Таламаска е злина по природа; това е цената, която плаща за своите библиотеки, архиви и записи. Също като Господ, който знае, че някои от неговите творения ще страдат, а други ще побеждават, но не им споделя това знание, нали? Таламаска е по-зла дори от това Върховно същество, защото не е създала нищо.

„Така е“, помисли си Марклин, само дето не смееше да каже това пред Стюарт, защото се страхуваше от отговора му.

— Вероятно си прав — рече старецът под нос. Звучеше като пораженец или като отчаян човек, който е готов на всякакъв компромис.

— Това е някакво стерилно духовенство — каза Томи, гласът му отново бе лишен от всякаква емоция. Той забърса с пръст тежките си очила. — Олтарите са празни, статуите са прибрани в склада. Целта на изследователите е самото изследване.

— Не казвай нищо повече.

— Нека поговорим за нас тогава — рече Томи. — Ние не сме стерилни, ние ще станем свидетели на свещения съюз, ще чуем гласовете на паметта.

— Да — каза Марклин, неспособен да сдържа емоциите си като Томи. — Да, ние сега сме истински жреци! Истински посредници между земята и неведомите сили. Ние притежаваме и словото, и силата. Отново настъпи тишина.

Дали Марклин някога щеше да успее да ги свали от този хълм? Той бе победил. Отново бяха заедно, копнееше за топлината на „Джордж и пилигримите“. Копнееше за топла супа и ейл, за светлината на огъня. Искаше да празнува. Отново бе обзет от въодушевление.

— А Теса? — попита Томи. — Какво става с Теса?

— Нищо ново — отвърна Стюарт.

— Тя знае ли, че мъжкият талтош е мъртъв?

— Никога не е знаела, че е жив — рече Стюарт.

— О!

— Ела, учителю — обади се Марклин. — Нека слезем долу в хотела. Нека вечеряме заедно.

— Да — рече Томи, — твърде измръзнали сме, за да продължим този разговор.

Започнаха да се спускат надолу, Томи и Марклин поддържаха Стюарт по разкаляната земя. Когато стигнаха до колата му, предпочетоха да се качат в нея, вместо да продължат пеша.

— Всичко е много хубаво — рече Стюарт, като даде ключовете на Марклин. — Но аз искам да ида до Чалис Уел, както правя винаги.

— Но защо? — учуди се Марклин, като се опита да говори тихо и уважително, за да изрази обичта си към него. — Нима ще измиеш кръвта от ръцете си в Чалис Уел? Та там водата вече е кървава, учителю.

Стюарт се засмя горчиво.

— Но това е Христовата кръв, нали така? — рече той.

— Това е кръвта на осъдените — рече Марклин. — Ще идем до кладенеца след вечеря, точно преди да мръкне. Обещавам ти.