Вещиците: Талтош

Деветнайсет

Най-високата стая в кулата. Юри седеше до кръглата маса и гледаше димящия китайски чай в чашата пред себе си. Обреченият сам бе направил чая. Юри не искаше да го докосне.

Познаваше Стюарт Гордън, откакто бе постъпил в Таламаска. Беше вечерял безброй пъти с него и Аарън. Бяха се разхождали заедно в градината, ходеха заедно до Рим. Аарън говореше много свободно с Гордън. Вещиците Мейфеър това, вещиците Мейфеър онова. А ето че сега Гордън го бе предал.

Защо Аш все още не го убиваше? Какво полезно можеше да им каже вече, какво от думите му можеше да не е заразено с лудостта му? Бе почти сигурно, че негови помощници са били Марклин Джордж и Томи Монохан. Но орденът щеше да разкрие дали това е вярно. Юри се бе свързал с метрополията от селото и още щом чу гласа на Елвера, започна да плаче. Елвера бе вярна. Елвера бе добра. Юри знаеше, че пропастта, зейнала между него и Таламаска, вече е започнала да се затваря. Ако Аш беше прав, заговорът бе малък, всъщност Старшите изобщо не бяха замесени, а в такъв случай Юри трябваше да е търпелив. Трябва да изслуша Стюарт Гордън, за да разкаже в Таламаска какво е научил тази нощ.

Търпение. Аарън би искал това. Аарън би искал да научи историята, за да я запише за останалите. А Майкъл и Роуан, нима те нямаха право да узнаят фактите? А и Аш — този мистериозен Аш. Той бе разкрил предателството на Гордън. Ако не се бе появил на Спелинг стрийт, Юри щеше да приеме твърденията на Гордън, че е невинен, и глупавите лъжи, които му пробутваше в кафенето.

Какво ли си бе наумил Аш? Той беше завладяващ. Сега и Роуан, и Майкъл виждаха това. Виждаха забележителното му лице, спокойствието му, пълните с обич очи. Не биваше да забравят, че той е заплаха за Мона, за всеки от семейство Мейфеър. Юри се опитваше да не мисли за това. Точно сега имаха огромна нужда от Аш. По някакъв начин той бе поел контрола над цялата операция. Какво ли щеше да стане, ако се оттегли и остави Гордън на тях? Те нямаше да могат да го убият. Дори нямаше да могат да го изплашат, или поне Юри смяташе така. Той не знаеше колко много Роуан и Майкъл мразят Гордън. Те бяха неразгадаеми. Вещици. Вече бе уверен в това.

Аш седеше на отсрещната страна на кръга, подпрял чудовищните си ръце на старата дървена маса. Гледаше Гордън, който седеше точно до него. Не го мразеше, Юри не виждаше и следа от омраза в изражението на Аш. Но там нямаше и състрадание. Нямаше я нежността, която Аш проявяваше към всички, към абсолютно всички останали.

Роуан Мейфеър и Майкъл Къри седяха от двете страни на Юри и слава богу. Той не би издържал да е близо до Гордън. Майкъл беше гневен, изпълнен с подозрения. Роуан бе запленена от Аш. Юри беше очаквал това. Точно в момента обаче Майкъл не бе очарован от никого.

Юри не смееше да докосне чашата си. Със същия успех тя можеше да е пълна и с човешка урина.

— От джунглите на Индия — каза Стюарт и отпи от собствения си чай, в който бе налял доста уиски. — Не знам точно откъде. Не познавам Индия. Знам само, че местните казвали, че тя е там от вечни времена, бродела от село на село. При тях дошла преди войната, говорела английски и не остарявала. Жените в селото започнали да се плашат от нея.

Бутилката с уиски стоеше в средата на масата. На Майкъл Къри явно му се пиеше, но вероятно и той не искаше да се докосне до питиетата, предложени от Гордън. Роуан Мейфеър седеше със скръстени ръце. Майкъл Къри бе опрял лакти на масата. Той седеше по-близо до Стюарт, очевидно се опитваше да го разбере.

— Мисля, че една фотография промени всичко. Някой снимал цялото село, заедно. Някакъв храбрец с триножник и огромна камера. Тя била на тази снимка. Един млад мъж откри фотографията сред вещите на покойната си баба. Образован мъж, на когото преподавах в Оксфорд.

— И той знаеше за Таламаска?

— Да, не говорех много на студентите си за ордена, освен на тези, които искаха да чуят…

— Като онези момчета — каза Юри.

Той видя как очите на Стюарт просветнаха, сякаш самата светлина бе проблеснала.

— Да, като онези момчета.

— Кои момчета? — попита Роуан.

— Марклин Джордж и Томи Монохан — каза Юри.

Лицето на Стюарт остана твърдо. Той вдигна чашата с две ръце и отпи.

Уискито миришеше на лекарство, отвратително.

— Те ли ти помогнаха в това? — попита Юри. — Компютърният гений и момчето, което знае латински.

— Аз направих всичко — каза Стюарт, без да поглежда Юри. Не поглеждаше към никого. — Искате ли да ме изслушате, или не?

— Те са ти помогнали — повтори Юри.

— Нямам какво да кажа по въпроса — отвърна Гордън и хвърли на Юри смразяващ поглед. После отново се втренчи в празното пространство, а може би и в сенките по стените.

— Да, били са тези двамата — настоя Юри, въпреки че Майкъл му направи знак да замълчи. — Ами Джоан Крос, Елвера Флеминг или Тимоти Холингшед?

При споменаването на тези имена Стюарт направи жест на отвращение. Едва ли осъзнаваше как може да бъде интерпретирано това по отношение на момчетата.

— У Джоан Крос няма и капка романтика — каза Стюарт внезапно, — а Тимоти Холингшед винаги е бил надценяван заради аристократичния си произход. Елвера Флеминг е стара глупачка! Не ме питай вече за тях. Няма да ви кажа нищо за своите помощници. Няма да ги предам. Ще умра с тази тайна, можете да сте сигурни.

— Та значи този млад човек в Индия ви е писал, господин Гордън, така ли? — попита Аш търпеливо, с изненадващо хладно изражение.

— Да, всъщност ми се обади, и каза, че има интересна загадка за мен. Каза, че можел да я доведе в Англия, ако я поема веднага щом пристигне. Обясни, че можела да се грижи за себе си, макар че на моменти не изглеждала с всичкия си. Никой не успявал да я анализира напълно. Говорела за времена, непознати на хората около нея. Когато направил проучвания, с цел да я изпрати у дома, той открил, че тя се е превърнала в легенда в тази част на Индия. Имам документи за това. Пазя писмата ни. Всички са тук. В метрополията, разбира се, има копия от тях. Но оригиналите са тук. Всичко ценно за мен е в тази кула.

— Знаеше ли какво представлява тя, когато я видя?

— Не, беше невероятно. Веднага бях омагьосан от нея. Някакъв егоистичен инстинкт започна да определя действията ми. Доведох я тук. Не исках да я водя в метрополията. Това бе най-странното — не бих могъл да обясня защо направих това, освен очевидния факт, че бях омагьосан от нея. Наскоро бях наследил тази кула от брата на майка си, един любител на старини, който бе и мой ментор в семейството. Тук ми се стори най-подходящото място… През първата седмица почти не я оставях сама. Никога не бях се наслаждавал на компанията на същество като Теса. У нея имаше някаква веселост и простота, които ме правеха необяснимо щастлив.

— Да, сигурен съм — каза тихо Аш с лека усмивка. — Моля, продължете с историята.

— Влюбих се в нея. — Той замълча с вдигнати вежди, сякаш се удиви от собствените си думи. Изглеждаше развълнуван от това откровение. — Бях лудо влюбен в нея.

— И оттогава я държиш тук? — попита Юри.

— Да, оттогава е тук. Никога не е излизала. Страхува се от хората. Говори само когато остана тук за дълго, разказва своите изумителни истории. Те често са несвързани, по-скоро лишени от хронология. По-кратките винаги имат смисъл. Записал съм стотици от тях, цял списък с думи на староанглийски и латински, които тя използва. Почти веднага разбрах, че говори за два различни живота — за един много дълъг, който живее сега, и за предишен.

— Два живота? Имаш предвид прераждане.

— След доста време тя ми обясни — отвърна Гордън. Вече се бе увлякъл от собствения си разказ, като че беше забравил за опасността. — Тя каза, че всички от нейния вид имат по два живота, понякога и повече. Раждали се с цялото необходимо им за оцеляването знание, но после предишният живот се връщал в спомените им, както и части от другите. И точно спомените за този по-ранен живот им помагал да не полудеят сред човешките същества.

— Тогава вече знаехте ли, че тя не е човек? — попита Роуан. — Аз лично трудно бих се усъмнила.

— Не, изобщо. Мислех, че е човек. Разбира се, тя има някои доста странни черти — тази прозрачна кожа, необичайния ръст, странните ръце. Но не съм и помислял, че не е човек. Тя самата ми каза, че не е човек. И то повече от веднъж. Съществата от нейния вид живели преди хората. Живели в мир хиляди години на острови в северните морета. Тези острови били сгрявани от вулканични извори от дълбините, от горещи гейзери. Имало и прекрасни езера. Тя самата не била живяла по това време, но онези, които познавала от първия си живот, си спомняли този рай. Така помнели своята история, чрез неизбежните и винаги уникални спомени от предишни животи. Не разбирате ли? Това е невероятно — самата идея, че всеки може да се появи на този свят с някакви ясни и ценни исторически спомени! Това означаваше, че тази раса знае повече за себе си, отколкото хората биха могли да научат за своето минало. Те познаваха най-ранната си история от първа ръка, така да се каже!

— И ако Теса се събере с друг от нейната раса, ти ще разполагаш с дете, което може да си спомни предишен живот — и вероятно с още едно, което пък ще помни друг — каза Роуан.

— Точно така! Може да се изгради верига на паметта и кой знае колко назад щеше да стигне тя, ако някой, който си спомня по-ранното си съществуване, помни и разказите на онези, които е обичал в онова време и които пък са помнили живота преди!

Аш слушаше това мълчаливо, без да показва каквато и да било емоция. Не изглеждаше нито изненадан, нито обиден. Юри почти се усмихна. Това бе същата простота, която Аш бе показал и в „Кларидж“, при първия им разговор.

— Друг можеше и да не обърне внимание на приказките на Теса — продължи Гордън, — но аз разпознах някои келтски думи, които тя използваше, думи на староанглийски, на латински. Дори разчитах руните, които пишеше! Знаех, че казва истината.

— И запазихте всичко това за себе си — обади се Роуан безстрастно, сякаш просто се опитваше да подскаже на Гордън да овладее емоцията си и да се върне към фактите.

— Да! Точно така. За малко обаче да кажа на Аарън. Колкото повече Теса говореше, толкова по-често споменаваше планинска Шотландия, ранни келтски ритуали и обреди, келтски светци и дори келтската църква. Вие сигурно знаете, че нашата английска църква, тогава келтска или британска, или както там са я наричали, е основана от самите апостоли, които са дошли от Йерусалим в Гластънбъри. Ние нямаме никаква връзка с Рим. Папа Григорий и неговият съмишленик, свети Августин, са натрапили римската църква в Британия.

— Да, но защо не сте казали всичко това на Аарън Лайтнър? — попита Аш, като леко повиши тон. — Казахте, че…

— Аарън вече бе заминал за Америка. Бе отишъл да осъществи още един контакт с вещиците Мейфеър и да намери други пътища в това психическо разследване. Не беше време да го разпитвам за ранните му разследвания. А после, разбира се, направих грешка. Взех жената, която ми бе поверена като на член на ордена, и я запазих за себе си почти като затворничка. Разбира се, нищо не можеше да я спре да си тръгне, ако пожелае, нищо, освен страха й. Но аз всъщност я отделих от света. И не казах на ордена за това.

— Но как направихте връзката между Теса и вещиците Мейфеър? — попита Аш.

— О, не беше чак толкова трудно. Нещата се навързваха лесно. Както казах, речта на Теса бе изпълнена с препратки към архаичните обичаи на планинците. Тя все говореше за кръгове от камъни, построени от нейните хора и по-късно използвани от християните за странни ритуали, които свещениците така и не са успели да преустановят. Със сигурност познавате нашата митология. Поне някои от вас. Древните британски легенди са пълни с митични гиганти. Твърди се, че именно те са построили кръговете, така казваше и Теса. Нашите гиганти са живели много отдавна в мрачни отдалечени места, в пещери до морето, в пещери в планините. Е, гигантите на Теса са били почти заличени от лицето на земята, но малцина са оцелели също в такива тайни места! Когато се осмелявали да се появят сред хората, те предизвиквали както обожание, така и страх. Същото било и с малките хора, чийто произход бил забравен. Те също пробуждали както преклонение, така и страх. Ранните християни в Шотландия често танцували и пеели в каменните кръгове, защото знаели, че гигантите са правили така — всъщност дори са построили кръговете за тази цел. И така християните се опитвали чрез музиката да примамят гигантите от тайните им скривалища, за да слязат и да танцуват с тях. А после ги избивали, за да угодят на свещениците, но не и преди да ги използват, за да умилостивят старите богове.

— Как точно са ги „използвали“? — попита Роуан.

Очите на Гордън светнаха леко, той сниши глас и заговори с мек, почти приятен тон, сякаш самото споменаване на тези неща не можеше да не предизвика почуда.

— Вещерство, за това става дума — древно, кърваво вещерство, в което суеверието, под хомота на християнството, посяга назад към езическите времена, за да почерпи магия, да стори maleficia или да придобие власт, или само да научи някой мрачен таен ритуал, който ще ги развълнува така, както престъпленията винаги са вълнували човешкия род. Копнеех да потвърдя историите на Теса.

Без да се доверявам на никого, слязох в самите подземия на метрополията — там, където се съхраняват най-старите, непроучени материали от британския фолклор. Това са ръкописи, обявени за „фантасмагорични“ и „неуместни“ от учени като Аарън, който бе прекарал години в преводи на стари документи. Тези материали не присъстват в съвременните ни описи или в компютърните ни банки. Някой трябваше да докосне сбръчканите страници със собствените си ръце.

О, какво открих! Стари ръкописи и книги, красиво илюстрирани пергаменти, дело на ирландски монаси, на бенедиктинци и цистерианци17, които се оплакват от дивото суеверие на простия народ. Те бяха изпълнени с истории за гигантите, за малките хора и за това как хората упорито вярвали в тях, смятали, че могат да ги примамят и да ги използват по най-различни начини.

И точно там, сред празнословията и укорите, бяха историите за гигантите светци! Гиганти рицари и царе!

Тук, в Гластънбъри, съвсем наблизо, е изкопан скелет на двуметров гигант, когото обявили за крал Артур. Кажете, кой друг би могъл да бъде, освен някой от гигантите на Теса? Такива същества са били откривани из цяла Британия.

Хиляди пъти се изкушавах да се обадя на Аарън. Как щеше да хареса тези истории, особено онези, които идваха директно от Шотландските планини и техните призрачни езера и долини.

Но на света имаше само един човек, на когото можех да се доверя. И това бе Теса.

Когато носех у дома моите внимателно издирени истории, Теса разпознаваше в тях ритуали, модели — наистина — имена на светци и крале. Разбира се, не говореше научно и свързано. Припомняше си фрагменти, как хората й станали свещена плячка, как можели да се спасят от мъчения и смърт само като станат могъщи и спечелят господство над християните или като избягат дълбоко във великите гори, които тогава още покривали планините. Или пък в пещерите и тайните долини, където се опитвали да живеят спокойно.

— И ти никога не си казал това на Аарън? — обади се Юри.

Гордън не му обърна внимание, а продължи:

— После, с болка в гласа, Теса ми призна, че е страдала ужасно в ръцете на селяните християни, които я държали затворена, принуждавали я да приема мъж след мъж от всички околни села. Надявали се, че ще роди друг гигант, който ще излезе от утробата говорещ, знаещ и ще достигне зрялост за часове — същество, което щели да убият пред очите й! Разбирате ли, това за тях се превърнало в религия. Хвани талтош, накарай го да роди и принеси в жертва детето му. Най-любимият им период за тези свещени игри била Коледата — време на древни езически обичаи. Теса най-сетне успяла да избяга от зловещото си пленничество, без да роди същество, което да бъде принесено в жертва. Семето на мъжете всеки път причинявало единствено кръвоизливи.

Той замълча, смръщил вежди. Погледна тъжно към Аш.

— Това ли е увредило моята Теса? Това ли е пресушило извора й? — Не бе толкова въпрос, колкото молба за потвърждение на разкритото по-рано. Само че Аш явно не сметна за нужно да отговаря.

Гордън потрепери.

— Тя говореше за ужасни неща! — каза той. — Говореше как мъжките били примамвани в каменните кръгове и им предлагали селски моми. Но от тези съюзи не се раждали гиганти, единственият резултат бил смъртта на жените. Когато броят на мъртвите жени ставал толкова голям, че хората започнали да се съмняват в силата на мъжкия гигант, хвърляли го в огъня за жертвоприношение. Всъщност изгаряли ги винаги, какъвто и да бил изходът, без значение дали се раждал талтош. Изгаряли ги, защото много се страхували от мъжките.

— Но от женските не се страхували, така ли? — попита Роуан. — Защото жените не носели смърт на човешките мъже, които лягали с тях.

— Точно така — отвърна Гордън. — Обаче! — Той вдигна пръст и се усмихна. — Обаче! Понякога се случвало! Понякога мъжки или женски гигант ставали родители, и то на магическо дете от собствената си раса. И в това всеки можел да се убеди с очите си. Нямало по-подходящо време за подобен съюз от Коледа, двайсет и пети декември, празника на стария бог на слънцето! Знаело се, че когато се роди гигант, небесата отново се съвкупяват със земята и от този съюз се ражда велика магия — както се е случило при Сътворението. И едва след големия празник, след коледните песни, се извършвали жертвоприношения в името на Христа. Понякога гигантът ставал родител на много деца и талтош се съвкупявал с талтош, а жертвените огньове изпълвали долината, димът се издигал до небето, призовавайки ранна пролет, топли ветрове, напоителни дъждове и добра реколта.

Гордън замълча и се обърна ентусиазирано към Аш.

— Но ти сигурно знаеш всичко това. Ти самият можеш да ни дадеш брънки от веригата на паметта. Със сигурност си имал и предишен живот. Можеш да ни кажеш неща, които нито един човек не може да открие по какъвто и да било начин. Можеш да ги разкажеш ясно и внушително, защото си силен, не си увреден като моята бедна Теса! Ти можеш да ни дадеш този дар.

Аш не каза нищо. Изглеждаше много мрачен, но Гордън като че не осъзнаваше това.

„Той е глупак“, помисли си Юри. Вероятно всички големи заговори изискват точно това — един романтичен глупак.

Гордън се обърна към останалите, дори към Юри, и заговори умолително:

— Нима не разбирате? Знам, че разбирате какви възможности откриваше това за мен.

Юри отвърна:

— Знам само, че не си казал на Аарън. Не си казал и на Старшите, нали? Старшите така и не са разбрали. Твоите братя и сестри не са разбрали за всичко това!

— Нали ти казах. Не можех да доверя на никого моите открития и да си призная — не исках да го направя. Те си бяха мои. Освен това какво щяха да кажат нашите скъпоценни Старши, ако „кажат“ е подходяща дума за безкрайната безлична комуникация с тях! Щеше да дойде факс с нареждане да отведа веднага Теса в метрополията. Щяха да обявят, че нямам никакви права над собствените си открития. Но аз открих Теса.

— Не, ти си лъгал самия себе си и всички останали — отвърна Юри. — Та ти дължиш това, което си, на Таламаска.

— Тази мисъл е достойна за презрение! Нима не съм дал нищо на Таламаска? А и никога не съм искал да наранявам своите събратя! Замесените лекари, да, за тях бях съгласен, макар че не съм го планирал.

— Значи вие сте убили доктор Самюъл Ларкин? — попита Роуан с тих, безизразен глас, за да не го уплаши.

— Ларкин, Ларкин… О, не знам. Обърках се. Вижте, моите помощници имаха съвсем различни схващания по отношение на това как да опазим всичко в тайна. Може да се каже, че отидох твърде далече по отношение на някои по-дръзки аспекти на плана. Всъщност дори не можех да си представя да убия човешко същество.

Той се втренчи обвинително в Аш.

— А кои бяха вашите помощници? — попита Майкъл. Говореше също като Роуан — тихо и напълно прагматично. — Онези мъже от Ню Орлиънс, Норган и Столов? С тях ли решихте да споделите тайните си?

— Не, разбира се, че не — отсече Гордън. — Те не бяха истински членове на ордена, не повече от теб, Юри. Просто бяха наши агенти, нещо като куриери. Но по това време нещата вече… нещата вече бяха излезли от контрол. Не мога да кажа със сигурност. Знам само, че моите приятели, моите съмишленици, решиха, че могат да контролират тези мъже чрез тайни и пари. Корупцията винаги се е свеждала до това — до тайни и пари. Но нека не говорим повече за това. Важно е единствено самото откритие. То е чисто и оправдава всичко случило се.

— Не оправдава нищо! — извика Юри. — Ти си търсил знание от корист! Ти си най-обикновен предател, който се е ровил в архивите за лична изгода.

— Нищо подобно! — сопна се Гордън.

— Юри, остави го да продължи — намеси се тихо Майкъл.

Гордън се успокои с видимо усилие на волята и отново се обърна към Юри по начин, който вбеси циганина.

— Как е възможно да мислиш, че съм имал друга цел, освен духовната? — попита Гордън. — Аз, който съм отраснал в сянката на Гластънбъри Тор, който съм отдал целия си живот на езотеричното познание, и то единствено заради светлината, която то носи на нашите души?

— Ползата може и да е била духовна — отвърна Юри, — но все пак е била полза, лична полза. И в това е твоето престъпление.

— Играеш си с търпението ми — каза Гордън. — Вероятно е по-добре да напуснеш стаята. Иначе няма да кажа нищо повече…

— Разкажи ни историята си — каза спокойно Аш. — Търпението ми се изчерпва.

Гордън млъкна и се вторачи в масата, повдигнал едната си вежда, сякаш да покаже, че не е длъжен да се съгласява с този ултиматум. Погледна студено към Аш.

— Но как направи връзката между всичко това и вещиците Мейфеър? — попита отново Роуан.

— Съзрях връзката веднага. И то заради каменните кръгове. Винаги съм знаел оригиналната история за Сузан, първата вещица Мейфеър от Шотландските планини, която призовала демон в каменния кръг. Бях чел и описанието на Петир ван Абел на този дух, който го е преследвал и измъчвал, като е показал мощ, по-голяма от тази на човека. Записките на Петир ван Абел бяха първото, което Аарън преведе от досието на вещиците Мейфеър. И, разбира се, той идваше именно при мен да се консултира за стария латински код. Аарън винаги се осланяше на помощта ми в онези дни.

— За негово нещастие — обади се Юри.

— Разбира се, аз се запитах дали този Лашър не е дух на същество от друг вид, което се опитва да се превъплъти? Това пасваше идеално на цялата мистерия! А и Аарън ми бе писал от Америка, че за семейство Мейфеър ще настъпи най-мрачният час, когато този дух се превъплъти и навлезе в нашия свят. Дали това бе душа на гигант, която искаше да изживее втория си живот? Най-сетне моите открития придобиха изключителна значимост. Трябваше да ги споделя. Трябваше да ги разкрия пред онези, на които вярвах.

— Но това не бяха Столов и Норган.

— Не! Бяха мои приятели, мои приятели от съвсем друг тип. Но вие ме обърквате. Столов и Норган тогава още не бяха замесени. Не. Нека продължа.

— Но тези ваши приятели са били от Таламаска — обади се Роуан.

— Няма да ви кажа нищо за тях, освен че бяха… бяха млади мъже, на които вярвах.

— И вие ги доведохте тук, в тази кула?

— Всъщност не — отвърна Стюарт. — Не съм чак такъв глупак. Показах им Теса, но на място, което бях избрал точно за тази цел — сред руините на абатството на Гластънбъри, на самото място, където бе открит скелетът на двуметровия гигант. Заведох я там от сантиментални подбуди — да застане над гроба на същество от нейния вид. Там позволих да й поднесат почитанията си онези, които избрах за помощници в своето дело. Те нямаха никаква представа, че нейният дом е на по-малко от една миля разстояние. Така и не узнаха това. Но се посветиха на целта с голям ентусиазъм. Предложиха да направят научни изследвания. Помогнаха ми да взема кръв от Теса, която изпратих в различни лаборатории за анализ. Тогава се сдобихме с първото сигурно доказателство, че тя не е човешко същество! Ензими, хромозоми, нищо не разбирам от това. Те обаче разбираха.

— Значи са били лекари? — попита Роуан.

— Не, просто много умни млади мъже. — По лицето на Стюарт премина сянка и той погледна с омраза към Юри.

„Да, твоите ученици“, помисли си той, но не каза нищо. Ако го прекъснеше отново, това можеше да убие Гордън.

— На този етап всичко беше съвсем различно! Нямаше никакви заговори за убийството на хора. Но после, после се случиха много неща.

— Продължавай — обади се Майкъл.

— Следващата ми стъпка бе логична! Да се върна в подземията, при изоставения фолклор, за да открия само онези светци, които са се отличавали с изключителен ръст. И какво открих — цяла купчина жития, спасени от унищожение по времето на предприетото от Хенри VIII отвратително унищожаване на манастирите. Те бяха сред хилядите други подобни текстове в нашите архиви.

И… сред тези съкровища имаше една папка, събрана от отдавна починал секретар или духовник: „Жития на шотландските светци“, а отдолу набързо надраскано подзаглавие: „Гиганти“!

Веднага се сдобих с последния препис на един ранен ръкопис на монах от Линдисфарн18, написан през осми век. В него се разказваше историята на свети Ашлар — светец, който обладавал такава мощ и толкова силна магия, че се появявал сред планинците в две различни ери, защото Господ го връщал на земята, също като пророк Исая. Според легендата той бил обречен да се връща отново и отново сред живите.

Юри погледна Аш, но той не каза нищо. Юри не можеше да си спомни дали Гордън изобщо бе разбрал какво е името на талтоша. Но старецът вече се взираше в него и бързо изрече:

— Възможно ли е ти да си кръстен на този светец? Възможно ли е ти самият да го познаваш, от спомените си за предишен живот или от чутото от другите, ако си познавал други от твоя вид? — Очите му искряха.

Аш не отговори. Този път мълчанието му беше каменно. Нещо се бе променило в изражението му. Дали не излъчваше чистата омраза, която изпитваше към Гордън?

Старецът веднага продължи разказа си. Раменете му увиснаха, а ръцете му жестикулираха трескаво.

— Бях завладян от ентусиазъм, когато прочетох, че свети Ашлар е бил гигант, висок над два метра. Че е принадлежал на езическа раса, за чието унищожение самият той помогнал…

— Стига толкова за това — обади се меко Аш. — Кажи как направи връзката с вещиците Мейфеър. Как така се стигна до смъртта на толкова хора?

— Добре — каза Гордън търпеливо. — Но вероятно ще позволиш на смъртника да ти зададе един въпрос?

— Вероятно не, но все пак питай — отвърна Аш.

— Искам да знам дали всичко това ти е известно, ти самият имаш ли спомени от тези ранни времена?

Аш му направи жест да продължава.

— О, ти си жесток, приятелю — изпъшка Гордън.

Аш, изглежда, се разгневи. Гъстата му черна коса и гладка, почти невинна на вид уста сега изглеждаха някак заплашително. Приличаше на ангел, който едва сдържа гнева си. Не отговори на стареца.

— И ти отнесе тези истории у дома, при Теса? — попита Роуан.

— Да — отвърна Гордън, като едва откъсна поглед от Аш и се обърна към нея. Когато продължи, на устните му се появи леко фалшива усмивка — сякаш искаше да каже: „Хайде сега да отговорим на въпроса на красивата дама от първия ред“. — Наистина разказах тези истории на Теса; на вечеря, както винаги, аз й казах какво съм прочел. И тя знаеше историята на точно този светец! Ашлар, един от нейните хора, велик водач, крал, който се обърнал към християнството и предал своите. Аз триумфирах. Вече разполагах с името му, което можех да проследя в историята. На следващата сутрин се върнах в архива и започнах усилена работа. А после, после… дойде най-великото ми откритие, заради което всеки изследовател от Таламаска би дал дясната си ръка.

Той замълча, огледа ги един по един, дори накрая спря поглед върху Юри. Усмихваше се гордо.

— Беше една книга, пергаментов сборник, какъвто не бях виждал никога! И не бях мечтал да видя. На капака на дървената кутия, в която бе поставен, бе гравирано „Свети Ашлар“. Това бе името на светеца, което изведнъж се появи от праха и сенките, когато огледах с фенерче лавиците.

Отново замълча.

— А под това име — продължи Гордън след малко, като пак оглеждаше всички, сякаш да увеличи драматизма на момента, — под това име имаше рунически надпис, който гласеше: „История на талтошите в Британия!“, а на латински: „Гигантите на земята!“. Същата нощ Теса потвърди с кимване, че съм попаднал на точната дума. „Талтоши. Това сме ние“, каза тя. Веднага напуснах кулата и поех към метрополията. Слязох в подземието. Другите документи винаги изучавах вътре в къщата, в библиотеките или където реша. Нима подобно нещо би привлякло нечие внимание? Този документ обаче трябваше да стане мое притежание.

Той стана и опря свитите си на юмруци ръце в масата. Погледна към Аш, като че се опасяваше дали няма да го спре. Но талтошът седеше с мрачно изражение, което сега излъчваше и крайна студенина.

Гордън се отдръпна, обърна се и тръгна право към големия резбован шкаф до стената. Извади оттам голяма правоъгълна кутия.

Аш го гледаше кротко, явно не очакваше старецът да се опита да избяга или пък бе уверен, че може да го хване, ако той хукне към стълбите.

Гордън донесе кутията и Аш се втренчи в нея така, сякаш в него се надигаше гняв, който може да избухне всеки момент.

„Господи, документът е истински“, помисли си Юри.

— Виж — каза Гордън и докосна импрегнираното дърво, сякаш бе свещена реликва. — Свети Ашлар. — А после отново преведе долните надписи. — И какво мислите, че има в тази кутия? Можете ли да се досетите?

— Хайде, продължавай, Гордън — обади се Майкъл, като погледна напрегнато Аш.

— Ще продължа! — обяви старецът шепнешком, а после отвори кутията. Отвътре извади огромна книга с твърда кожена подвързия, сложи я на масата пред себе си и отмести кутията встрани.

Веднага разтвори корицата и всички видяха титулната пергаментна страница. Беше красиво илюстрирана в алено, златно и кралскосиньо. Миниатюри осейваха латинския текст. Гордън отгърна страницата много внимателно и Юри видя още по-великолепно изписан текст и по-фини и изкусни миниатюри, чиято красота можеше да се разгледа единствено с лупа.

— Погледнете, защото никога няма да видите отново подобен документ. Той е написан от самия светец. Това е историята на талтошите от самото й начало; история на една унищожена раса; както и собствените му признания, че той — свещеник, чудотворец или светец — не е човек, а един от тези изгубени гиганти. Това е и неговата молитва към самия свети Колумба — великият мисионер при пиктите, абат и основател на келтския манастир на Айона — с която го призовава да повярва, че талтошите не са чудовища, а същества с безсмъртни души, създадени от Господ, същества, които могат да споделят Христовата благодат. Просто великолепно!

Внезапно Аш скочи на крака и грабна книгата от ръцете на Гордън.

Старецът се вкамени до стола си. Аш стоеше до него.

Останалите също се изправиха бавно. Когато станеш свидетел на нечий гняв, трябва да покажеш уважение към него или поне да не се правиш, че не си го забелязал, помисли си Юри. Всички мълчаха и се взираха в Аш, който пък не сваляше поглед от Гордън, сякаш възнамеряваше да го убие на минутата.

Беше ужасно да видиш как красивото лице на талтоша се разкривява от гнева. „Сигурно така изглеждат ангелите, когато връхлитат с горящите си мечове“, помисли си Юри.

Изражението на Гордън бавно се претопяваше от оскърбление към чист ужас.

Когато най-сетне заговори, Аш почти шептеше, въпреки че гласът му си беше предишният, изпълнен с вежливост.

— Как си посмял да присвоиш това? — Гневът го караше да повишава тон. — Ти си не само убиец, но и крадец! Как си посмял!

— И какво? Ще ми го вземеш ли? — попита Гордън с блеснали очи. Явно реши да отвърне на гнева с гняв. — Ще го отнемеш така, както ще отнемеш и живота ми? Какво ти дава това право? Имаш ли представа какво зная за твоя народ?

— Аз съм го написал! — обяви Ашлар, а лицето му вече пламтеше от гняв. — Тази книга е моя! — прошепна, сякаш не смееше да го изрече високо. — Аз написах всяка дума в нея. Аз изрисувах миниатюрите. Направих го за Колумба, да! И тя е моя! — Той отстъпи назад и притисна книгата към гърдите си. Трепереше, премигна за секунда, после заговори отново с мекия си глас: — Както и всичките ти приказки, всичките ти проучвания на тази верига на паметта!

Тишината бе натежала от гнева му.

Гордън поклати глава и каза:

— Ти си самозванец.

Никой не продума.

Старецът остана непоколебим, изражението му бе почти комично в дързостта си.

— Да, ти си талтош — добави той. — Но не и свети Ашлар! Никога! Възрастта ти щеше да е невъобразима!

Никой не отвърна. Никой не помръдна. Роуан се взираше в лицето на Аш. Майкъл и Юри оглеждаха всички поред.

Аш въздъхна тежко, сведе глава, като все още държеше здраво книгата. Пръстите му се отпуснаха съвсем леко.

— А според теб каква е възрастта на онова жалко създание в долната стая? — попита той тъжно.

— Но тя си спомняше предишни животи и разказаното й за предишните животи на другите…

— О, замълчи, нещастен глупако! — изстена тихо Аш. Дишането му беше накъсано. След малко гневът най-сетне взе да отстъпва от лицето му. — И ти си крил това от Аарън Лайтнър? — продължи той. — Крил си го от най-добрите учени на ордена, за да можете ти и твоите приятелчета да изплетете мръсния си заговор за отвличането на талтош! Не сте по-различни от селяните в Шотландските планини — невежи, брутални диваци, които примамват талтоши в каменните кръгове, за да ги убият. Та това е същият Свещен лов.

— Не, не искахме да го убием! — извика Гордън. — Не искахме да го убием. Само да видим съвкупяването! Да съберем Лашър и Теса на Гластънбъри Тор! — Той се разрида, едва си поемаше дъх. Заговори задавено: — Да видим как тази раса се възражда на свещената планина, където самият Христос е проповядвал религията, която е променила целия свят! Не искахме да го убием, никога, само да го върнем към живот! Именно тези вещици го убиха, те унищожиха талтоша, сякаш той е просто някаква гавра на природата! Унищожиха го безмилостно и хладнокръвно, без да помислят какво представлява и какво може да бъде! Те го направиха, не аз.

Аш поклати глава и стисна книгата още по-силно.

— Не, ти го направи — каза той. — Ако само беше разказал всичко това на Аарън Лайтнър, ако му беше дал това скъпоценно знание!

— Аарън никога не би ми помогнал! — извика Гордън. — Никога нямаше да измислим подобен план. Бяхме твърде стари. Но младите, които притежават кураж и въображение — те се опитваха да съберат талтошите!

Аш отново въздъхна. Изчака дишането му да се успокои. После погледна пак към Гордън.

— Как научи за талтоша на Мейфеър? — попита той. — Как направихте последната връзка? Искам да знам. Отговори ми сега или ще ти откъсна главата и ще я сложа в скута на любимата ти Теса. Нейното ужасено лице ще е последното, което ще видиш, преди мозъкът ти да се пръсне и умре.

— Аарън — промълви Гордън. — Аарън направи връзката. — Трепереше, вероятно бе на път да припадне. Отстъпи назад, а погледът му се стрелкаше наляво-надясно. Втренчи се в шкафа, от който бе извадил книгата. — Неговите доклади от Америка — добави след малко и се приближи до шкафа. — Съветът се събра. Информацията бе от изключителна важност. Една от вещиците Мейфеър, Роуан, бе родила чудовищно дете. Случило се на Коледа. Дете, което пораснало за часове. Членовете на ордена от цял свят получиха описанието му. Веднага разбрах, че това е талтош! Но не казах на никого.

— Ах, ти, зли човече — прошепна Майкъл. — Нещастни зли човече.

— И ти ме наричаш така! Ти, който уби Лашър! Кой уби носителя на една тайна, сякаш е най-обикновен престъпник, когото си срещнал в долнопробен бар?

— Значи ти и останалите — намеси се бързо Роуан, — ти и останалите направихте всичко това сами?

— Точно така. — Той отстъпи още една крачка към шкафа. — Не се надявайте, няма да ви кажа кои са те.

— Интересува ме просто дали Старшите са имали нещо общо с това — каза Роуан.

— Факсовете от тях бяха фалшиви — отвърна Гордън. — Ние ги прихващахме. Не аз лично. Дори не разбирам от тези неща. Но беше направено и допускахме само онези писма от и до Старшите, които нямаха връзка с този случай. Подменяхме съобщенията между Аарън и Юри до Старшите и обратно. Не беше трудно — Старшите с тяхната склонност към потайност и простота сами бяха станали уязвими за подобен номер.

— Благодаря, че ни каза това — каза Роуан мрачно. — Вероятно Аарън го е подозирал.

Юри едва понасяше вежливостта, с която тя говореше на този подлец, успокояваше го, когато трябваше да бъде удушен на мига.

След малко Роуан каза:

— Какво друго можем да измъкнем от него? — Погледна Аш. — Мисля, че приключихме.

Гордън разбра какво става. Тя даваше позволение на Аш да го убие. Юри гледаше как талтошът остави скъпоценната книга и се обърна към Гордън. Сега ръцете му бяха свободни да изпълни присъдата, която сам му бе наложил.

— Вие не знаете нищо — обяви внезапно Гордън. — Не знаете историите на Теса, които записах на касети. Само аз знам къде са те.

Аш се взираше в него. Присви очи и смръщи вежди.

Гордън се обърна, огледа се трескаво и извика:

— Чакай! Има още едно важно нещо, което ще ти покажа доброволно.

Втурна се отново към шкафа и когато се обърна, с две ръце държеше пистолет. Насочи го първо към Аш, после към Юри, а накрая към Роуан и Майкъл.

— Ще ви убия! — извика той. — Вещиците, талтоша, всички! Куршумът ще се забие в сърцето ви и вие ще умрете като всички смъртни!

— Не можеш да застреляш всички ни — обади се Юри и тръгна покрай масата.

— Не се приближавай или ще стрелям! — изпищя Гордън.

В следващия миг Аш се стрелна мълниеносно и се озова до стареца. Гордън се обърна към него и вирна пистолета. Аш не спря, но и пистолетът не беше свален.

Гордън изкриви лице и обърна оръжието към гърдите си. Раменете му внезапно увиснаха, другата му ръка се свиваше и отпускаше трескаво.

— Господи боже! — изпъшка той. Пистолетът падна на пода и се удари шумно в голите дъски. — Ти — каза, като се втренчи в Роуан. — Ти, вещице, вещице Мейфеър! Знаех си, че ще бъдеш ти. Казах им. Знаех го… — Той се присви почти на две, затвори очи и се свлече до шкафа. Изглеждаше, че ще падне напред, но просто се плъзна на пода. Подпря се с дясната си ръка, като че искаше да се надигне. После тялото му се отпусна, клепачите му се затвориха и покриха наполовина очите. Изглеждаше като мъртвец.

Лежеше с вид на човек, когото смъртта е застигнала неочаквано.

Роуан не помръдна от мястото си. С нищо не показваше, че тя е причинила това. Но беше тя, Юри го знаеше и виждаше, че и Майкъл го знае. Личеше си по начина, по който я гледаше — без упрек, но с безмълвно страхопочитание. После Майкъл въздъхна! Извади кърпа от джоба си и попи потта от лицето си. Обърна гръб на мъртвеца, поклати глава и се отдалечи в сенките близо до прозореца.

Роуан просто стоеше на мястото си със скръстени ръце, вперила поглед в очите на Гордън.

Вероятно, помисли си Юри, тя вижда нещо, което ние не можем да видим. Усеща нещо, което ние не можем да усетим.

Но това всъщност нямаше значение. Копелето беше мъртво. Едва сега Юри можеше да диша свободно. Едва сега си позволи дълга въздишка на облекчение, така различна от печалния стон, който се бе откъснал от гърдите на Майкъл.

Той е мъртъв, Аарън. Мъртъв е. А Старшите нямат нищо общо с това. Те ще разберат, със сигурност ще разберат кои са били съучастниците му, дали са били онези двама млади послушници.

За Юри беше сигурно, че Марклин Джордж и Томи Монохан са виновни. Всъщност целият заговор изглеждаше техен замисъл — дързък, безмилостен и опустошителен — вероятно това далече надхвърляше въображението на стареца.

Никой не помръдваше. Никой не продумваше. Стояха като вкаменени и сякаш отдаваха мрачната си почит към мъртвеца. На Юри му се искаше да изпита облекчение, но не чувстваше нищо.

После Аш отиде при Роуан, някак целенасочено и официално. Докосна я леко по раменете с дългите си пръсти, наведе се и я целуна по бузите. Тя го погледна като събудена от сън. Имаше най-нещастното изражение, което Юри бе виждал.

Аш се отдръпна и се обърна към него. Чакаше мълчаливо. Всички чакаха. Какво трябваше да се каже сега? Какво трябваше да се случи?

Юри се опита да отгатне, но бе невъзможно.

— Ще се върнеш ли сега у дома, в ордена? — попита го Аш.

— Да — отвърна Юри и кимна бързо. — Ще се върна у дома! Вече ги известих за всичко. Обадих им се от селото.

— Да, видях те — рече Аш.

— Говорих с Елвера и Джоан Крос. Изобщо не се съмнявам, че Джордж и Монохан са помощниците на Гордън. Но в ордена ще разберат истината.

— А Теса? — попита Аш с въздишка. — Можеш ли да я заведеш там?

— Ще ми позволиш ли да го направя? — попита Юри. — Разбира се, че ще я приемем. Ще й дадем подслон и ще се грижим вечно за нея. Но нима ще позволиш това?

— Има ли по-сигурно място за нея? — отвърна Аш искрено натъжен и някак изморен. — Не й остава много живот. Кожата й е тънка като пергамента на моята книга. Вероятно ще умре скоро. Но не знам колко скоро. Не знам колко дълъг е животът на моята раса. Твърде често сме загивали от насилие. В най-ранните дни вярвахме, че това е единственият начин да умреш. Не бяхме и чували за естествена смърт…

Той замълча и се намръщи. Тъмните му вежди се извиваха красиво над огромните очи.

— Но ти я отведи — заключи той накрая. — Знам, че ще си добър с нея.

— Аш — прошепна Роуан. — Така ще им дадеш неопровержимо доказателство за съществуването на талтошите! Защо ще правиш подобно нещо?

— Така ще е най-добре — обади се Майкъл. Говореше с такава жар, че Юри се стъписа. — Направи го, направи го заради Аарън. Отведи я там, при Старшите. Направи всичко възможно да разнищиш този заговор. Дай им скъпоценната информация!

— Ами ако бъркаме — възпротиви се Роуан, — ако не са били само трима… — Тя се поколеба и се вгледа в дребното безжизнено тяло на Гордън. — Тогава какво ще стане?

— Нищо — отвърна Аш меко. — Ще разполагат с едно умиращо същество, което отново ще се превърне в легенда, без значение колко научни изследвания ще му направят благодарение на нейното търпение, без значение колко ще я фотографират или записват историите й. Отведи я там, Юри. Моля те. Представи я пред Съвета. Нека всички я видят. Унищожи тайната, която бе използвана така безогледно от Гордън и неговите приятели.

— А Самюъл? — попита Юри. — Той ми спаси живота. Какво ще направи, когато разбере, че държим Теса в ордена?

Аш се замисли, веждите му се извиха красиво, изражението му някак омекна. Също както при първата им среща — познатият израз на доброта на лицето на същество, което вероятно бе в по-голяма степен човек от хората.

Юри бе споходен от изненадваща мисъл — може би Аш, който бе живял вечно, бе станал по-състрадателен от хората. Но не беше така. Той бе отнел живот и щеше да убие Гордън, ако Роуан не бе накарала сърцето на стареца да спре. Това същество можеше да обърне света, за да се добере до Мона, Мона вещицата, която може да роди талтош. Как, за бога, щеше да я предпази от него?

Всичко изглеждаше така объркано, така неразрешимо. Разбира се, можеше да отведе Теса със себе си; можеше да се обади в ордена още сега и да ги помоли да се върне. Със сигурност щяха да му разрешат и той отново щеше да е у дома. Щеше да говори пак със Старшите и те щяха да станат негови пазители и приятели. Щяха да му помогнат да реши какво да направи. Щяха да свалят бремето от плещите му.

— А аз ще пазя Мона — каза Роуан тихо.

Той се сепна. Тази вещица бе прочела мислите му. Колко ли добра бе в това? Можеше ли талтошът да я заблуди, да я измами?

— Аз не съм заплаха за Мона Мейфеър — каза Аш, очевидно схванал опасенията му. — Бъркаш за това от самото начало. Не бих застрашил живота на дете. Никога не бих насилил жена. Не се тревожи повече за това. Остави Мона Мейфеър на тези две вещици, които я обичат и ще се грижат за нея. Остави семейството на тях. Без съмнение и Старшите ще ти кажат същото. Остави семейството да се излекува само. Остави орденът да се прочисти сам.

Юри искаше да отговори, но не знаеше какво да каже. Толкова му се искаше да е истина.

Внезапно Аш се приближи до него и обсипа лицето му с нежни целувки. Юри вдигна очи, обзет от плам, придърпа Аш за врата и впи устни в неговите.

Целувката им беше силна и непорочна.

Юри си спомни шеговитите думи на Самюъл — че се е влюбил в Аш. Но не му пукаше. Тук ставаше дума за доверие. Доверието носи същото облекчение, както прекрасното чувство на близост — тогава сваляш защитите си и можеш да бъдеш унищожен.

— Ще отнеса тялото — каза Аш. — Ще го оставя някъде, където хората едва ли ще го намерят.

— Не — отвърна Юри. Гледаше Аш право в големите спокойни очи. — Както ви казах, аз вече говорих с метрополията. Когато се отдалечиш на няколко мили, им се обади. Ще ти дам номер. Кажи им да дойдат тук. Ще се погрижим за тялото на Стюарт Гордън, както и за всичко останало.

Той се отдалечи от Аш и застана до сгърченото тяло. Колко жалък изглеждаше Гордън в смъртта, Гордън, ученият, от когото всички се възхищаваха, приятелят на Аарън, ментор за младите. Юри се наведе и без да променя позата на тялото, пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото на стареца. Там откри обичайната купчинка от малки бели картички.

— Ето, това е номерът на метрополията — каза той на Аш, щом се изправи, и му подаде една картичка. После погледна пак към тялото. — Нищо не ни свързва с този мъртъв мъж — каза той. И внезапно осъзнал великолепната истинност на думите си, почти се засмя. — Колко хубаво — обяви той. — Той е просто мъртъв, без никаква следа от насилие. Да, обади се на този номер и те ще дойдат. Ще ни отведат у дома.

Обърна се и погледна Роуан и Майкъл.

— Ще се свържа с вас скоро.

Изражението на Роуан бе тъжно и неразгадаемо. Майкъл обаче бе явно разтревожен.

— А ако не го сториш, ще знаем, че сме сбъркали — каза той.

Юри се усмихна и поклати глава.

— Вече разбирам как се е случило. Виждам слабостта и очарованието.

Той огледа стаята. Част от него я мразеше много, но друга част разбираше, че това е светилище на гибелен романтизъм. Част от него не можеше да понесе мисълта да чака тук спасението. Но бе твърде уморен, за да мисли за нещо друго или пък да постъпи по друг начин.

— Ще ида да поговоря с Теса — каза Роуан. — Ще й обясня, че Стюарт е много, много болен и ти ще останеш с нея, докато дойде помощ.

— О, много мило от твоя страна — отвърна Юри. А после изведнъж почувства пълното изтощение и се отпусна на креслото до масата.

Погледът му падна на книгата, или кодекса, както подходящо или пък педантично я бе нарекъл Стюарт.

Видя дългите пръсти на Аш да лягат върху нея и да я вдигат. После талтошът я притисна към гърдите си.

— Как да се свържа с теб? — попита го Юри.

— Няма да можеш — отвърна Аш. — Но ти обещавам, че аз ще ти се обадя идните дни.

— Моля те, не забравяй обещанието си — каза Юри немощно.

— Трябва да те предупредя за нещо — каза Аш тихо, замислено, без да изпуска книгата, сякаш държеше някакъв свещен щит. — През идните месеци или години може да видиш снимката ми тук-там, например във вестник или списание. Не се опитвай да дойдеш при мен. Дори не ми се обаждай. Не можеш да си представиш колко добра е охраната ми. Няма да успееш да се добереш до мен. Кажи същото и на своя орден. Никога няма да призная или потвърдя нищо от това, което разкрих пред теб. И, за бога, предупреди ги да не ходят повече в долината. Малките хора вече измират, но все още ги има и могат да бъдат невероятно опасни. Предупреди всички да стоят далече от долината.

— Това значи ли, че мога да им кажа какво съм видял?

— Да, ще се наложи, ще се наложи да си крайно откровен с тях. Иначе няма да можеш да се прибереш у дома.

Юри погледна Роуан, после Майкъл. Те се приближиха от двете му страни. Усети, че Роуан докосва с ръка лицето му, докато го целуваше. Майкъл положи ръка на рамото му.

Не каза нищо. Не можеше. Нямаше повече думи. Вероятно нямаше и повече сълзи.

Но радостта, която го завладя, бе така различна от очакванията му, че той изпита прекрасния копнеж да им разкрие чувствата си. Хора от ордена щяха да дойдат да го приберат. На ужасния заговор бе сложен край. Неговите братя и сестри идваха да го вземат и той щеше да им разкаже за ужасите и мистериите, на които бе станал свидетел.

Не вдигна очи, когато те излязоха от стаята. Чу ги да слизат по витото стълбище. Чу и далечното затръшване на входната врата. Чу и тихите гласове точно под него.

Изправи се бавно и тръгна по стълбите към втория етаж.

Теса стоеше сред сумрака, до стана, като огромно младо дърво. Бе стиснала ръце и кимаше, докато Роуан й говореше нещо много тихо. После Роуан я целуна за довиждане и бързо тръгна към стълбите.

— Довиждане, Юри — каза тя тихо, щом мина покрай него. После се обърна, сложила ръка на перилата. — Кажи им всичко. Увери се, че досието на вещиците Мейфеър ще бъде завършено.

— Всичко ли? — попита той.

— Защо не? — отвърна тя със странна усмивка. После изчезна от поглед.

Той бързо се обърна към Теса. Бе забравил за известно време за нея. А тя щеше да бъде нещастна, ако види Стюарт. За бога, как да й попречи да се качи на горния етаж?

Но тя отново седна пред стана си, или по-скоро пред огромния гергеф, й започна да шие и тихичко да пее, или пък просто дъхът й излизаше някак мелодично от гърдите.

Той се приближи до нея, страхуваше се да не я обезпокои.

— Знам — каза тя, като вдигна поглед и се усмихна лъчезарно. — Стюарт е мъртъв, няма го вече, вероятно е на небето.

— Тя ли ти каза?

— Да, тя.

Юри погледна навън през прозореца. Не можеше да разбере какво точно вижда в тъмното. Може би сияещата вода на езерото?

Но после видя съвсем ясно фаровете на отдалечаваща се кола. Светлините проблясваха сред мрака на гората и след малко изчезнаха съвсем.

За миг той се почувства изоставен и ужасно уязвим. Но те щяха да се обадят да го приберат, разбира се, че щяха да го направят. Може би се обаждаха точно в този момент. Така нямаше да остане запис на обаждане от апарата в кулата, който да свързва нейния собственик с онези, които щяха да дойдат да отведат него и тази жена.

Внезапно се почувства ужасно изморен. Дали имаше легло тук? Прииска му се да попита, но не го направи. Просто стоеше и я гледаше как шие. Слушаше тананикането й и когато тя отново вдигна поглед, отново се усмихваше.

— О, аз знаех, че това ще се случи — каза тя. — Виждах го всеки път, щом го погледнех. Нямах представа, че това сполита всички от вашия вид. Рано или късно, вие отслабвате, смалявате се и умирате. Отне ми години да осъзная, че никой не може да го избегне. А Стюарт, горкият скъп Стюарт, бе много слаб. Знаех, че смъртта може да дойде за него всеки момент.

Юри не каза нищо. Изведнъж изпита огромна неприязън към нея, така силна, че едва успяваше да я прикрие, за да не почувства тя студенината и да се обиди. Помисли си за Мона; видя я как пламти от човешки живот, ароматна, топла и непрестанно изненадваща. Зачуди се дали талтошите виждат хората по този начин? По-груби? По-диви? Дали ние сме груби животни за тях, които притежават жесток и опасен чар? Какъвто според нас имат лъвовете или тигрите?

Мона. Той мислено хвана кичур от косата й. Видя я как се обръща да го погледне — зелени очи, усмивка, думите препускаха една след друга с прекрасната си американска вулгарност и чар.

Сега бе по-сигурен отвсякога, че никога вече няма да види Мона.

Знаеше, че това й е писано — че семейството ще я погълне, че някой от нейния род ще бъде нейната неизбежна любов.

— Да не ходим на горния етаж — каза Теса с поверителен шепот. — Нека оставим Стюарт на мира в смъртта. Нали така? Не мисля, че за мъртъвците има значение какво ще направим.

Юри кимна бавно и погледна към потайната нощ зад прозореца.