Вещиците: Талтош

Шестнайсет

Пътуваха вече повече от час, почти се беше стъмнило. Сребристи облаци закриваха небето, яркозелените поля и хълмовете изглеждаха някак сънливи. Спряха за малко в селце с няколко къщички в черно и бяло и обрасло с трева гробище. Кръчмата изглеждаше доста приканващо. Вътре имаше дори дъска за дартс и няколко мъже хвърляха стрелички. Миризмата на бира беше великолепна.

„Но не беше сега времето да спират за по питие“, помисли си Майкъл. Той слезе от колата, запали цигара и загледа с удивление колко учтиво Аш поведе затворника си към тоалетната на кръчмата.

Юри беше в телефонната будка от другата страна на улицата и говореше бързо, явно с метрополията. Роуан стоеше до него със скръстени ръце и гледаше небето или нещо по него. Юри пак беше разстроен, кършеше дясната си ръка, защото държеше слушалката с лявата и непрестанно кимаше. Беше съвсем очевидно, че Роуан слуша думите му.

Майкъл се облегна на варосаната стена и дръпна от цигарата. Винаги го удивляваше колко уморително е да се возиш в кола. Дори това крайно вълнуващо пътуване не беше много по-различно. Сега, когато мракът се спускаше над красивата провинциална местност, той усещаше, че му се доспива, без значение какво го очакваше.

Когато Аш и затворникът му излязоха от кръчмата, Гордън изглеждаше напълно отчаян. Явно не бе успял да потърси помощ или пък не бе посмял да опита.

Юри затвори телефона. Беше негов ред да влезе в кръчмата. Все още изглеждаше притеснен, дори на ръба на лудостта. Когато вниманието й не бе привлечено от Аш, Роуан го бе наблюдавала загрижено по време на пътуването.

Майкъл гледаше как Аш връща Гордън на задната седалка на колата. Взираше се в тях съвсем открито. Не му се занимаваше с преструвки. Забележително, но този висок мъж не изглеждаше страховит, както Юри ги бе уверил. Да, беше красив, направо забележително красив, но не и страховит. Майкъл изобщо не виждаше нищо подобно. Виждаше само елегантност, лекота и изящни движения, които говореха за сила и сръчност. Рефлексите му бяха удивителни. Беше доказал това, когато Стюарт Гордън отново посегна към ключалката на вратата, когато спряха на едно кръстовище преди половин час.

Черната коса на този мъж много му напомняше за косата на Лашър — копринена, фина и гъста. Белите кичури му придаваха допълнителен блясък. Лицето му бе доста едро — твърде костеливо, за да изглежда женствено, но пък някак деликатно. Дългият му нос се компенсираше от много големите и леко раздалечени очи. Кожата му беше кожа на възрастен, не мека като на бебе. Но истинското обаяние на този мъж идваше от гласа и очите. „Гласът му може да те убеди във всичко“, помисли си Майкъл. Очите му също бяха много убедителни.

И Лашър, и Аш се отличаваха с някак детска простота, но не беше само това. Какъв беше ефектът от това? Аш приличаше на ангелско същество, безкрайно мъдро и търпеливо, и все пак напълно решено да убие Стюарт Гордън.

Разбира се, Майкъл не можеше да предположи на каква възраст е. Беше много трудно да помни, че това не е човек, а нещо различно и невъобразимо странно. Майкъл знаеше, че той не е човек. Разбираше го от стотици дребни детайли — от големината на кокалчетата на ръцете му, от странния начин, по който разтваряше очи, когато е учуден от нещо, и най-вече заради абсолютното съвършенство на зъбите и устата му. Устата му беше бебешки мека, нещо необичайно при мъж с такава кожа, а зъбите му бяха бели като на рекламно лице.

Майкъл и за миг не би повярвал, че това същество е древно или че е великият свети Ашлар от Донелайт. Древният крал, който се бе покръстил по римско време и който бе позволил да изгорят неговата езическа кралица.

Но бе повярвал в мрачната легенда, разказана му от Жулиен. Това бе един от многото Ашлари, без съмнение най-могъщият талтош от долината — същество от същата раса като онова, което Майкъл бе убил.

В това отношение не хранеше никакви колебания.

Беше преживял твърде много, за да се съмнява. Само дето не можеше да повярва, че този висок красив мъж е свети Ашлар. Вероятно просто не искаше да е така поради същите причини, които придаваха смисъл на сложната ситуация, която вече напълно бе приел.

„Да, сега живееш с цял набор от нови реалности“, помисли си той. Може би затова приемаш всичко така спокойно. Виждал си призрак, слушал си го. Знаеш, че е бил там. Той ти каза неща, които няма как да бъдат измислени или пък нагласени. Видя и Лашър и чу дългата му пледоария, с която търсеше съчувствие. И всичко това бе съвсем невъобразимо за теб, изпълнено с нова информация и странни детайли, които все още си спомняш с объркване. Сега, когато нещастието, което те изпълваше при думите на Лашър, вече го няма и той самият лежи заровен под дървото.

О, да, не забравяй как зарови тялото, как положи главата в дупката до него, как откри смарагда. Как го взе, как го държа в тъмното, докато разчлененото тяло лежеше във влажната земя, готово да бъде заровено.

„Сигурно се свиква с всичко“, помисли си той. Зачуди се дали това се е случило със Стюарт Гордън. Съмняваше се, че той е ужасно и непростимо виновен за всичко. Юри обаче не се съмняваше. Но как така този човек е могъл да предаде собствените си ценности?

Майкъл трябваше да признае, че и самият той винаги е бил податлив на същия този келтски мрак, на мистериите. Любовта му към Коледа вероятно се коренеше в някакъв ирационален копнеж по ритуалите, родени на тези острови. Мъничките коледни играчки, които толкова обичаше да събира, по някакъв начин бяха емблематични за старите келтски богове и за вярванията, основани на келтските тайни.

Обичта му към къщите, които реставрираше, понякога го потапяше в същата тази атмосфера на стари тайни, стари дизайни и скрито знание, което може да бъде разкрито. Осъзна, че донякъде разбира Стюарт Гордън. А и много скоро самата Теса щеше да обясни всички жертви и ужасни грешки на Гордън.

Майкъл беше преживял толкова много, че сега спокойствието му бе неизбежно.

Да, ти мина през всичко това и свикна с него, бе съсипан от него, а сега стоиш тук, до една кръчма в малко селце като от пощенска картичка, с леко стръмни каменни улици, и мислиш за преживяното без никаква емоция — за това, че си в компанията на същество, което не е човек, но е интелигентно като човек, че скоро ще видиш женска от неговия вид и ще настъпи събитие от такова огромно значение, че никой не би искал да се докосне до него, вероятно от уважение към човека, който явно е обречен да умре.

Беше трудно да пътува цял час с човек, който ще умре.

Изпуши цигарата. Юри тъкмо излизаше от кръчмата. Бяха готови да потеглят.

— Свърза ли се с метрополията? — попита го бързо Майкъл.

— Да, и поговорих с няколко души. Обадих се четири пъти и говорих с четирима членове на ордена. Ако те, моите най-стари и най-близки приятели, са част от това, тогава няма никаква надежда.

Майкъл стисна леко рамото му и го последва към колата.

Хрумна му още нещо — че не мисли за Роуан и нейната реакция при вида на талтоша, макар че докато пътуваха инстинктивното му чувство за притежание за малко да го принуди да поиска да спрат колата и Юри да седне отпред, а той да се настани до жена си.

Не, нямаше да мисли за това. Не би могъл да знае какво чувства или мисли Роуан, докато гледа странното същество. Той може и да беше вещица според генетичния профил и по силата на странна наследственост, за която не знаеше нищо, но не можеше да чете мисли. А и от мига, в който срещнаха Ашлар, разбра, че Роуан няма да пострада, ако прави любов с това същество, защото тя вече не може да има деца и не може да получи ужасния кръвоизлив, отнел живота на много от жените Мейфеър.

Колкото до Аш, ако желаеше Роуан, то с нищо не го показваше. Пък и сега пътуваше към женска от собствения си вид, която вероятно бе последната на този свят.

Налага се да бъде взето незабавно решение, помисли си той, когато седна до шофьора и затвори вратата. Нима ще стоиш и ще гледаш как този гигант убива Стюарт Гордън? Много добре знаеш, че не можеш да го направиш. Не можеш да гледаш как убиват човек. Това бе невъзможно. Единствения път, когато бе свидетел на убийство, то стана бързо — с един изстрел от пистолет.

Разбира се, ти сам уби трима души. А този лъжлив кучи син, този откачен, който твърдеше, че държи под ключ богиня, бе убил Аарън.

Излизаха от малкото селце, което бързо изчезна в сгъстяващия се мрак. Колко нежна и спокойна бе местността тук. При други обстоятелства щеше да помоли да спрат, за да се разходи покрай шосето.

Когато се обърна настрани, с изненада видя, че Роуан го гледа. Седеше извърната и бе опряла крак на седалката точно зад него, явно за да може да го вижда. Полуголите й крака изглеждаха великолепно, но какво от това? Тя бе дръпнала полата си прилично. Виждаше се малка част от обутото в найлонов чорап бедро.

Той протегна ръка зад облегалката и я сложи на рамото й. Тя не се възпротиви, само го погледна с огромните си тайнствени сиви очи и го дари с доста интимна усмивка.

Беше я избягвал в селото и сега се зачуди защо. Защо? Импулсивно реши да направи нещо грубо и вулгарно.

Наведе се напред, хвана я за тила и я целуна бързо. После се отпусна назад. Тя можеше да се възпротиви, но не го направи. Устните й докоснаха неговите и той усети остра болка, която прерасна във възбуда. Обичам те! Господи, дай ни още един шанс!

И още щом осъзна грубостта на постъпката си, той си даде сметка, че изобщо не бе говорил с нея; бе говорил на себе си за нея.

Седна назад и се загледа през предното стъкло, към небето, което се смрачаваше и губеше порцелановия си блясък. Отпусна глава настрани и затвори очи.

Нищо не можеше да попречи на Роуан да се влюби в това същество, което не можеше да й направи дете. Нищо, освен брачната й клетва и волята й.

Майкъл осъзна, че не е сигурен и в двете. Вероятно никога вече няма да бъде сигурен.

След двайсетина минути съвсем се смрачи. Фаровете на колата пробиваха мрака по магистралата, която приличаше на всяка друга магистрала по света.

Накрая Гордън заговори. Каза им да завият вдясно и после веднага вляво.

Колата излезе от откритата местност и се озова сред тъмни дървета — букове и дъбове, дори и малко цъфнали плодни дръвчета, които не се виждаха ясно. Цветчетата изглеждаха розови на светлината на фаровете.

След втория завой пътят вече не бе асфалтиран. Гората ставаше по-гъста. Може би това бяха останки от столетна гора, гората на друидите, която навремето се бе разпростирала в цяла Англия и Шотландия, вероятно и цяла Европа. Гора, която Юлий Цезар бе прочистил така безмилостно, че боговете на враговете му е трябвало или да избягат, или да умрат.

Луната бе приказно ярка. Виждаше се малък мост, а после още един завой. Минаваха по брега на малко спокойно езерце. От другата му страна се издигаше кула, вероятно норманско укрепление. Гледката бе така романтична, че поетите от миналия век със сигурност са били луди по това място. Вероятно дори я бяха построили и тя бе една от красивите имитации, пръснати навсякъде, както възродилата се напоследък любов към готиката бе трансформирала архитектурния стил по света.

Но щом се приближиха, щом завиха към кулата, Майкъл я видя по-добре и осъзна, че наистина е кръгла норманска кула, поне на три етажа. Прозорците бяха осветени. Долната част на сградата бе затулена от дървета.

Да, беше истинска норманска кула — бе виждал такива като студент, докато скиташе по туристическите маршрути из цяла Англия. Вероятно в някоя събота, която вече не помнеше, бе видял и точно тази кула.

Не, не беше много вероятно. Езерото, гигантското дърво вляво, всичко изглеждаше почти съвършено. Сега се виждаха и основите на голямата постройка, които бяха доста порутени от дъждовете и вятъра и забулени от див бръшлян.

Продължиха през горичка от млади дъбове и кулата се скри от поглед. Появи се отново изненадващо близо и Майкъл видя, че пред нея са спрени две коли, а отстрани на голямата порта светят електрически крушки.

Всичко изглеждаше много цивилизовано и пригодено за живот. Но беше великолепно запазено, ненакърнено с каквато и да било съвременна намеса. Бръшлянът се извиваше по покрития с хоросан камък и пълзеше нагоре по обикновената арка над портала.

Никой не продумваше.

Шофьорът най-сетне спря колата на малка, покрита с чакъл алея. Майкъл веднага излезе и се огледа наоколо. Видя тучна дива английска градина, която продължаваше към езерото и гората, цветята в лехите бяха на път да разцъфнат. Той различаваше смътните им силуети, но мракът пречеше да ги види ясно. Колко ли красиво бе по изгрев?

Дали щяха да дочакат слънцето тук?

Огромна лиственица се възправяше между тях и кулата — вероятно едно от най-старите дървета, които бе виждал.

Той тръгна към дънера й и в същия миг осъзна, че се отдалечава от жена си. Но не можеше да се спре.

Застана под огромните клони на дървото и се загледа във фасадата на кулата. Видя самотна фигура на третия прозорец. Малка главица и рамене. Беше жена с дълга коса или пък носеше воал, не можеше да се разбере точно.

За миг гледката го завладя — сънливи бели облаци, ярката луна, самата кула и грубото й великолепие.

Чу стъпките на другите по чакъла, но не се отмести от пътя, не помръдна изобщо. Искаше да стои тук, да гледа това спокойно езеро, неподвижната вода, обградена от нежни плодни дръвчета с бледи, потрепващи цветове. Японска слива най-вероятно. Имаше такива дървета навсякъде из Бъркли, Калифорния, през пролетта дори караха светлината по малките улички да розовее.

Искаше да запомни всичко. Искаше никога да не го забравя. Вероятно още се чувстваше отпаднал заради часовата разлика, може би полудяваше също като Юри. Не знаеше. Но тази гледка си струваше цялото пътуване, всичките му ужаси и разкрития — високата кула и принцесата в нея.

Шофьорът бе изгасил фаровете. Останалите минаха покрай Майкъл, а Роуан се спря до него. Той погледна още веднъж към езерото и към огромната фигура на Аш, който вървеше пред него. Ръката му все така стискаше Стюарт Гордън, който крачеше така, сякаш всеки момент ще припадне. Белокос старец, чийто врат изглеждаше безкрайно крехък на светлината, струяща от входа на кулата.

Реалността отново го връхлетя като удар с боксова ръкавица. Женският талтош живееше в тази кула като Рапунцел, а Аш щеше да убие човека, когото водеше към вратата.

Може би от цялото това преживяване в паметта му щяха да останат само тези образи, само тази леко мразовита нощ. Да, много вероятно.

Аш взе ключа от Стюарт Гордън и го пъхна в голямата желязна ключалка. Вратата се отвори леко и те влязоха в нисък затоплен салон, пълен с удобни старинни мебели с красиви криви крачета, имитиращи животински лапи, и бродирана тапицерия — леко износена, но още красива.

По стените висяха средновековни картини, много от които се отличаваха с неувяхващия блясък на истински яйчни темперни бои14. Имаше и прашасала рицарска броня. Тук-там небрежно бяха пръснати и други старинни съкровища. Това бе убежище на романтичен човек, който обича английското минало и вероятно е безвъзвратно отчужден от настоящето.

Вляво се виждаше стълбище, което следваше извивката на стената. От стаята горе струеше слаба светлина.

Аш пусна Стюарт Гордън и тръгна нагоре, като се хвана за грубия парапет.

Роуан го последва незабавно.

Гордън като че не осъзнаваше, че вече е свободен.

— Не я наранявай — извика той внезапно, като че не можеше да измисли какво друго да каже. — Не я докосвай без нейно желание! — настоя. Гласът му бе побрал и последното му останало мъжество. — Не наранявай моето съкровище!

Аш спря и го погледна замислено. После продължи да се изкачва.

Всички го последваха, а Гордън изблъска грубо Майкъл и Юри от пътя си. Настигна Аш на върха на стълбището и изчезна от поглед.

Когато най-сетне се изкачиха горе, се озоваха в друга голяма стая, подобна на тази долу. Стените й бяха всъщност стените на кулата, с изключение на две малки помещения, изкусно издигнати от старо дърво, с отделни тавани — вероятно баня и дрешник. Те като че опираха право в каменната стена отзад. Голямата стая също бе обзаведена с меки дивани и позахабени стари кресла, пръснати тук-там лампи с лампиони от пергамент, които създаваха островчета светлина в мрака. Центърът на помещението обаче бе съвършено гол. Един истински полилей от ковано желязо с кръг топящи се свещи озаряваше голяма част от лакирания дървен под.

В първия момент Майкъл не забеляза, че в стаята има още някой, частично скрит от погледите им. Юри обаче вече го бе видял.

От другата страна на кръга светлина седеше много висока жена, която тъчеше. Една малка настолна лампа осветяваше ръцете, но не и лицето й. Виждаше се късче от платното и Майкъл забеляза, че е много сложно и разноцветно.

Аш стоеше като вкаменен и се взираше в нея. Жената отвърна на погледа му.

Никой не помръдваше, само Гордън хукна към нея.

— Теса, Теса, тук съм, скъпа. — Гласът му прозвуча като от друга реалност, в която останалите не съществуваха.

Жената стана и се извиси доста над крехката фигура на Гордън, който я прегърна. Тя въздъхна леко и докосна Гордън по слабите рамене. Въпреки ръста си беше много крехка и изглеждаше по-уязвима от него. Без да я пуска от прегръдката си, той я поведе към светлината.

Роуан изглеждаше някак мрачна. Юри бе изумен. Изражението на Аш беше неразгадаемо. Гледаше как жената се приближава и застава под полилея, а светлината озарява косата и челото й.

Като за жена, тя беше направо чудовищно висока.

Лицето й бе съвършен овал, безупречно, подобно на лицето на Аш, но не така дълго и скулесто. Устата й бе нежна и малка, очите, макар и големи, бяха плахи и със съвсем обичаен цвят — сини, обрамчени с дълги лъскави мигли. Като очите на Аш. Огромна бяла грива се спускаше по раменете й и падаше надолу почти като магия, защото изглеждаше съвсем неподвижна и мека. Приличаше по-скоро на облак и бе така фина, че светлината я правеше прозрачна.

Жената бе облечена с виолетова рокля, красиво набрана точно под гърдите. Ръкавите бяха богати, старомодни, събрани над лактите, а после отново бухваха и бяха пристегнати над китките.

Майкъл се сети пак за Рапунцел или по-скоро за всяка романтична приказка, която някога бе чел — за селенията на приказни кралици и принцеси с голяма власт. Щом жената се приближи до Аш, Майкъл забеляза, че кожата й е много бледа, почти бяла. Бузите й бяха гладки, а устните й леко лъщяха. Миглите й се открояваха ярко около сияещите сини очи.

Тя се смръщи и на челото й се появи бръчка. Приличаше на бебе, готово да се разреве.

— Талтош — прошепна тя, но без никаква тревога в гласа. Дори изглеждаше някак тъжна.

Юри въздъхна леко.

Гордън изглеждаше вкаменен от удивление, сякаш не бе очаквал да стане свидетел на подобна среща. За миг дори се подмлади, очите му грейнаха от любов и екстаз.

— Това ли е твоята женска? — попита тихо Аш. Той се взираше в нея и дори се усмихваше леко, но не пристъпи да я поздрави, нито да докосне протегнатата й ръка. Говореше съвсем бавно. — Това ли е женската, заради която си убил Аарън Лайтнър, заради която се опита да убиеш Юри, заради която на всяка цена искаше да намериш мъжки талтош?

— Какво говориш?! — рече Гордън боязливо. — Ако посмееш да я нараниш с думи или с дела, ще те убия.

— Не мисля — отвърна Аш. — Скъпа моя — обърна се той към жената, — разбираш ли ме?

— Да — рече тихо тя, а гласът й звънна като камбанка. Потрепери и протегна ръце напред като в религиозен екстаз. — Талтош — каза отново, поклати леко глава и се смръщи някак отчаяно.

Дали и обречената Емалет е била толкова красива и женствена?

Майкъл с ужас си спомни как лицето на Емалет се сгърчи, щом куршумите я поразиха, и я видя отново да полита назад! Затова ли плачеше Роуан сега или просто бе уморена и изумена — очите й се бяха навлажнили, докато гледаше как Аш се взира в жената, а тя в него. Какво ли значеше за нея всичко това?

— Красивата Теса — каза Аш и леко вдигна вежди.

— Какво не е наред? — попита Гордън. — Нещо не е наред и за двамата, нали? Кажете ми. — Той се приближи, но спря, очевидно не искаше да застава между тях. Гласът му бе дълбок и изпълнен с мъка. Като на оратор или на човек, който знае как да развълнува слушателите си. — Господи, не си го представях така — тук, сред хора, които не могат да схванат значението на всичко това.

Беше прекалено завладян от емоции, за да се преструва. Жестовете му вече не бяха истерични, а трагични.

Аш все така стоеше на мястото си и се усмихваше на Теса. После кимна от удовлетворение, когато малката й устичка се разтвори в усмивка.

— Много си красива — прошепна той и вдигна ръка към устните си, целуна пръстите си и леко докосна бузата й.

Тя въздъхна, протегна дългата си шия и остави косата й да се спусне назад. После посегна към него и той пое ръцете й. Целуна я, но без никаква страст.

Гордън застана между тях, прегърна Теса през кръста с лявата си ръка и леко я дръпна назад.

— Не тук, моля ви. Не го превръщайте в бордей.

Той остави Теса и се приближи до Аш със събрани за молитва ръце. Гледаше го без никакъв страх, сякаш вече нехаеше за собствения си живот.

— Кое място е подходящо за брак между талтоши? — попита той почтително с дълбок и умоляващ глас. — Може би на някое свято място в Англия, там, където пътят на свети Михаил се спуска от билото на хълма, там, където все още стоят руините на кулата на древната църква на светеца?

Аш го погледна почти тъжно, сдържано.

— Нека ви заведа там — продължи Гордън. — Позволете ми да видя сватба на талтоши на Гластънбъри Тор! — Гласът му затихна и той заговори по-бавно. — Ако видя това, ако видя чудото на раждането на светата планина, там, където самият Христос е дошъл в Англия — където са поваляни стари богове и издигани нови, където е проливана кръв в защита на светостта — ако видя раждането на ново поколение, което идва на бял свят съвсем пораснало и готово да прегърне родителите си, самият символ на живота, тогава за мен вече няма да има значение дали ще умра.

Бе вдигнал ръце така, сякаш удържаше с тях святата си мечта, а гласът му бе изгубил всяка нотка на истеричност. Очите му бяха ясни и почти спокойни.

Юри го наблюдаваше с подозрение.

Аш бе самото търпение, но за първи път Майкъл видя в очите му и дори зад усмивката някаква мрачна емоция.

— Тогава — настоя Гордън — ще видя онова, за което съм живял. Ще стана свидетел на чудото, което възпяват древните поети. Чудо, по-велико от всичко, което някога съм познавал, за което съм чел, което съм слушал, което мога да изразя с думи. Моля ви, подарете ми този последен момент, нека идем там. Не е далече. Едва на четвърт час оттук е — само няколко минути. А на Гластънбъри Тор аз ще я предам на теб, както баща предава дъщеря си, съкровището си, любимата ми Теса, за да се осъществи онова, което и двамата желаете.

Той замълча, все още вгледан отчаяно в Аш и някак дълбоко натъжен. Сякаш с тези си думи е показал, че вече напълно приема собствената си смърт.

Не обърна никакво внимание на погледа на Юри. Майкъл се чудеше на трансформацията, която бе настъпила у стареца. На силата на убеждението му.

— Гластънбъри — прошепна Стюарт. — Моля ви. Не тук. — И накрая поклати глава. — Не тук — повтори и замълча.

Изражението на Аш не се бе променило. А после внимателно, сякаш разкриваше ужасна тайна на някой много уязвим, почти със състрадание каза:

— Няма да има никакъв съюз, никакво поколение. — Замълча, после продължи: — Твоята красива Теса е стара. Пресъхнала е. Изворът й е пресушен.

— Стара ли?! — Стюарт беше объркан, не можеше да повярва. — Стара! Луд ли си, как можа да го кажеш? — Обърна се безпомощно към Теса, която го гледаше без болка и разочарование в очите.

— Ти си луд — повтори Стюарт и извиси глас. — Виж я само! — изкрещя той. — Виж лицето й, тялото й. Тя е великолепна. Доведох те при такава красавица, че трябва да паднеш на колене и да ми благодариш! — Бе поразен, невярващ и все пак лека-полека се прекършваше.

— Лицето й ще остане такова до деня на смъртта й — каза Аш с обичайната мекота в гласа си. — Никога не съм виждал талтош с по-различно лице. Но косата й е напълно бяла, не е останал и един тъмен кичур. Тя не излъчва никаква миризма. Попитай я. Хората са я използвали отново и отново. Или вероятно тя се е скитала по-дълго от мен самия. Утробата й е мъртва. Изворът й е пресъхнал.

Гордън не направи опит да протестира. Притисна устните си с ръце, сякаш се опитваше да потисне вик на болка.

Жената изглеждаше леко объркана, но почти не бе разстроена. Пристъпи напред и прегърна треперещия Гордън с дългите си ръце. После заговори на Аш:

— Съдиш ме за онова, което мъжете са ми причинили, задето ме използваха във всяко село, във всеки град, в който отивах. Задето през всичките тези години кръвта ми изтичаше отново и отново, докато не остана нищо?

— Не, не те съдя — каза Аш искрено, дори загрижено. — Не те съдя, Теса. Наистина.

— О! — Тя се усмихна лъчезарно, сякаш това бе повод за огромно щастие.

Обърна се внезапно към Майкъл и после към неясната фигура на Роуан, която стоеше близо до стълбището. Изражението й излъчваше нетърпение и любов.

— Бях спасена тук от този ужас — каза тя. — Тук Стюарт ме обича целомъдрено. Тук е моето убежище. — Протегна ръце към Аш. — Ще останеш ли при мен, ще поговорим ли? — Дръпна го към центъра на стаята. — Ще потанцуваш ли с мен? Когато погледна очите ти, чувам музика. — Тя привлече Аш към себе си и каза развълнувано: — Така се радвам, че дойде.

Не погледна към Гордън, който бе сбърчил чело. Притиснал уста с пръсти, той отстъпи назад към един стар дървен стол. Седна в него, отпусна глава на твърдата облегалка и я извъртя немощно встрани. Духът го бе напуснал. Като че и самият живот го напускаше.

— Танцувайте с мен — повтори Теса. — Искате ли да танцувате? — Тя разпери ръце, отметна глава назад и развя косите си, които наистина не приличаха на безжизнените бели коси на старица.

Започна да се върти, докато дългата й широка виолетова рокля не се завихри около нея във формата на камбанка. Теса танцуваше на пръсти. Краката й бяха мънички и обути в пантофи.

Майкъл не можеше да откъсне очи от нея, от нежните въртеливи движения, от начина, по който пристъпваха краката й, сякаш в ритуален танц.

За Гордън тази гледка явно беше много болезнена. Явно разочарованието му се бе оказало по-силно от жаждата за живот. Сякаш най-сетне му бе нанесен фаталният удар.

Аш също се взираше в Теса — вероятно трогнат, със сигурност притеснен и може би нещастен.

— Лъжеш — промърмори отчаяно Гордън. — Това са ужасни, извратени лъжи.

Аш не си направи труда да му отговори. Усмихна се и кимна на Теса.

— Стюарт, пусни моята музика. Моля те, пусни я. Пусни моята музика… за Аш! — Тя се поклони пред Аш и отново се усмихна. Той отвърна на поклона й и я хвана за ръце.

Гордън сякаш не бе способен да помръдне. Само измърмори:

— Не е истина. — Но като че и сам не си вярваше.

Теса бе започнала да си тананика и отново се завъртя.

— Пусни музиката, Стюарт, пусни я.

— Аз ще я пусна — каза тихо Майкъл. Обърна се и затърси с поглед някаква техника. Надяваше се да не става дума за инструмент — арфа, цигулка или нещо подобно, защото тогава нямаше да се справи.

Беше дълбоко трогнат, ужасно тъжен, неспособен да изпита огромното облекчение, което би трябвало да изпитва. За миг погледна към Роуан. Тя също изглеждаше тъжна, стиснала ръце, изпънала тяло до перилото на стълбата. Очите й не се откъсваха от танцуващата Теса, която тананикаше някаква разпознаваема мелодия — нещо, което Майкъл познаваше и обичаше.

Той най-сетне откри една стереоуредба с извънредно модерен дизайн, със стотици малки екранчета и копчета, с жици, които пълзяха към говорителите, които висяха на неравни интервали по стените.

Наведе се и се опита да прочете надписа на касетата в касетофона.

— Това е — каза Стюарт, без да откъсва очи от жената. — Просто я пусни. Тя я слуша постоянно. Това е нейната музика.

— Танцувайте с нас — обади се Теса. — Не искате ли да танцувате? — Тя се приближи до Аш и този път той не можа да устои. Хвана я за ръцете и я прегърна както мъж прегръща жена за валс.

Майкъл натисна бутона на касетофона.

Музиката започна тихо, чу се бавна мелодия на струнен инструмент; после се включиха тромпетите и потрепващите трели на клавесин, който скоро поде мелодията, а струнните го последваха.

Аш веднага поведе партньорката си в кръг с широки елегантни стъпки.

Това беше канонът на Пахелбел15. Майкъл веднага го позна, въпреки че никога не го бе чувал в подобно изпълнение: с цялата брас секция, вероятно съгласно замисъла на композитора.

Едва ли имаше по-жална, по-печална, по-лишена от романтика музика? Тя се разливаше, преодоляваше границите на барока. Тромпетите, цигулките, клавесинът пееха мелодия, изпълнена с толкова трогателна дълбочина, че изглеждаше неподвластна на времето и съвършено съкровена.

Двойката танцуваше с леко сведени глави, широките им стъпки бяха красиви и бавни, в перфектен синхрон с музиката. Аш се усмихваше, Теса също. Щом ритъмът се забърза, тромпетите започнаха да извисяват глас в перфектен синхрон, а останалите инструменти се сляха великолепно в най-кулминационните моменти на композицията, Аш и Теса затанцуваха все по-бързо и по-бързо. Той я въртеше почти игриво, в много по-широки кръгове. Полите й се развяваха красиво, а малките й крака пристъпваха със съвършена грация. Токчетата й потропваха леко по дървения под, усмивката й беше сияйна.

Сега още един звук се смеси с музиката и Майкъл осъзна, че Аш пее. Пееше без думи, само тананикаше с отворена уста. Теса го последва с безупречния си глас, който се извиси над тромпетите и без усилие последва кресчендото. Завъртяха се още по-бързо, с изправени гърбове, смехът им бе породен от чисто блаженство.

Очите на Роуан се изпълниха със сълзи, докато гледаше високия царствен мъж и крехката грациозна приказна кралица. Старецът също заплака, отпуснат в стола си и сякаш стигнал до ръба на силите си.

Юри като че се разкъсваше вътрешно, сякаш бе на път да изгуби контрол. И все пак стоеше неподвижен, облегнат на стената.

Аш сега гледаше игриво, с обожание, докато се въртеше все по-свободно и по-бързо.

Танцът им продължаваше по самия край на басейна от светлина, после към сенките. Теса изглеждаше като в екстаз, подобно на малко момиче, на което са сбъднали най-голямото желание.

Майкъл си помисли, че е редно да се оттеглят. Да ги оставят насаме. Вероятно това щеше да е единствената им прегръдка. Пък и като че бяха забравили за тях и за онова, което предстоеше. Той обаче не можа да излезе. Никой не се помръдна, а танцът продължи, докато ритъмът не се забави и мелодията не затихна — знак, че скоро ще ги изостави. Всички гласове на инструментите се сляха за последно, после се отграничиха, тромпетът извиси последната жална нота и настъпи тишина.

Танцуващата двойка спря в средата на стаята, светлината озаряваше лицата и блестящите им коси. Майкъл се облегна на камъка, не можеше да помръдне.

Такава музика можеше да наранява. Изоставя те разочарован и пуст. Сякаш ти казва: „Такъв е животът, запомни“. Тишина.

Аш вдигна ръцете на приказната кралица и ги погледна внимателно. После целуна дланите й и я пусна. Тя го гледаше като влюбена, вероятно не в него, а в музиката, в танца, в светлината, във всичко.

Той я поведе към стана, внимателно я насочи към стола й и обърна главата й така, че да погледне платното, което тъчеше и което като че бе забравила напълно. Пръстите й посегнаха към нишките и веднага се върнаха към работата.

Аш се оттегли безшумно, после се обърна към Стюарт Гордън.

Старецът мълчеше, беше се отпуснал на една страна в стола, очите му се местеха от Аш към Теса и пак към Аш.

Вероятно бе дошъл ужасният момент. Майкъл не знаеше. Но със сигурност щеше да го предшества някаква история, някакво дълго обяснение, отчаян разказ. Гордън трябваше да се опита. Някой трябваше да се опита да спаси това нещастно човешко същество; нещо трябваше да предотврати тази екзекуция.

— Кажи ми кои са другите — настоя Аш все така кротко. — Искам да разбера кои са твоите съучастници, в ордена и извън него.

Стюарт не бързаше да отговори. Не помръдваше, нито извръщаше поглед от него.

— Не — рече накрая. — Никога няма да ти кажа кои са. — Това прозвуча по-категорично от всичко, което Майкъл бе чувал. Старецът явно бе потънал в болка и нямаше намерение да се оправдава. Аш тръгна бавно към него.

— Почакай — каза Майкъл. — Моля те, Аш, почакай.

Талтошът спря и се вгледа любезно в Майкъл.

— Какво има? — попита, сякаш не можеше да се досети сам.

— Позволи му да ни разкаже каквото знае — отвърна Майкъл. — Нека чуем историята му!