Вещиците: Талтош

Двайсет и девет

— А сега ме чуйте и двете — каза тя, без да откъсва поглед от шосето. — Оттук аз поемам контрола. Обмислям нещата, откакто се родих, и вече знам точно какво ни трябва. Баба спи ли?

— Спи — каза Мери Джейн от седалката отзад, където се бе изпънала така, че да вижда Мориган зад волана.

— Как така ще поемаш контрола? — попита Мона. — Контрола над какво?

— Ами над това — каза Мориган. И двете й ръце бяха в горната част на кормилото и го движеха с лекота, като се имаше предвид, че от доста време се движеха с деветдесет мили в час, без да ги спре полиция. — Слушах безкрайните ви спорове и установих, че се занимавате единствено със странични въпроси, с подробности от морално естество.

Косата й бе разрошена, спускаше се по раменете и ръцете й — беше по-светлочервена от косата на Мона, но със същия оттенък. Приликата на лицата им бе така свръхестествена, че бе в състояние да изкара Мона от кожата й. А колкото до гласа на момичето — е, това си беше истинска опасност. Мориган с пълен успех можеше да се представи за майка си по телефона. Беше го направила без проблеми с чичо Райън, който най-сетне се бе сетил да се обади във Фонтевро. Какъв невероятен разговор проведоха само! Райън бе попитал много тактично „Мона“ да не би да пие амфетамини и деликатно й напомни, че всичко може да навреди на бебето. Той така и не се усети, че това любопитно и бързо говорещо момиче в другия край на линията изобщо не е Мона.

Всички бяха издокарани с „великденските си дрехи“, както се изрази Мери Джейн. Включително и Мориган, заради която се наложи да обиколят всички модни магазини в Наполеонвил. Бялата памучна рокля щеше да е до петите на Мона или на Мери Джейн, но на Мориган й стигаше едва до коленете. Бе доста пристегната в талията, а острото деколте, символ на добър вкус и порядъчност, при нея бе стигнало чак до шията, защото големите й гърди надигаха твърде много плата. Все същата стара история; облечи някое ярко момиче с проста и изчистена рокля и то става още по-привлекателно. Обувките не бяха проблем, щом установиха, че носи десети размер. Ако бяха с един размер по-големи, щеше да се наложи да ги купуват от мъжкия щанд. Взеха й обувки с тънки токчета и тя бе потанцувала с тях петнайсетина минути около колата, преди Мона и Мери Джейн да я принудят да замълчи и да влезе вътре. После бе настояла да шофира. Е, не й беше за първи път…

Бабата, издокарана с разкошен памучен костюм с панталон от „Уол-Март“, спеше, завита с бебешко синьо термоодеяло. Небето бе синьо, а облаците — великолепно бели. Мона вече се чувстваше добре, слава богу, само бе доста отпаднала. Отпаднала и меланхолична.

Бяха на около час път от Ню Орлиънс.

— Как така „морални подробности“? — попита Мери Джейн. — Става дума за сигурността ти. И как така ще поемаш контрола?

— Става дума за нещо неизбежно — отвърна Мориган. — Ще ви го обясня на етапи.

Мона се засмя.

— Е, мама е достатъчно умна, за да разбере, естествено, да види бъдещето с дарбата на вещица, но ти, Мери Джейн, продължаваш да се държиш като нещо средно между досадна леля и адвокат на дявола.

— Сигурна ли си, че знаеш значението на тези думи?

— Скъпа моя, та аз погълнах съдържанието на два речника. Знам всички думи, които мама е знаела, преди да се родя, и още много от татко. Според теб откъде знам какво е „френски ключ“ и че в багажника на тая кола има цял комплект от тях. А сега да се върнем на най-важния въпрос за момента: къде ще идем, в коя къща и прочие глупости.

И тя веднага отговори на собствените си въпроси:

— Така, аз смятам, че не е толкова важно къде ще идем. Къщата на Амелия стрийт не е подходяща, защото е пълна с хора, както вече ми обяснихте, и въпреки че е домът на мама, тя всъщност принадлежи на Древната Евелин. Фонтевро е твърде далече. Няма да се върнем там, каквото и да става! Твърде нетърпелива и обезпокоена съм, за да чакам да наемаме апартамент! Не искам да живея в някаква безлична квартира под фалшива самоличност. Не мога да живея в кутийки. Къщата на Първа улица действително принадлежи на Майкъл и Роуан, но Майкъл е мой баща! Точно там трябва да идем. Трябва да видя компютъра на Мона, записите й, записките на Лашър и бележките, които татко е направил по неговия екземпляр от прочутото досие на Таламаска. Искам да видя всичко в онази къща, всичко, до което Мона има достъп. Е, тя няма разрешение да чете записките на Лашър, но това отново е техническа подробност. Аз ще се позова на рожденото си право да видя тези записки. И нямам никакви скрупули, които биха ме спрели да прочета дневника на Майкъл, ако успея да го открия. А сега, моля ви се, не започвайте да крещите! И двете.

— Като начало просто намали скоростта! — извика Мери Джейн. — Направо ме побиха тръпки, като каза, че ще поемеш контрола.

— Нека обмислим всичко по-внимателно — обади се Мона.

— Вие няколко пъти казахте, че тук става дума за оцеляване — каза Мориган. — Имам нужда от това знание — от дневниците, досиетата, записите — за да оцелея. Къщата на Първа улица сега е празна и ние можем спокойно да се подготвим за завръщането на Майкъл и Роуан. И така, моето окончателно решение е, че ще отидем там, поне докато Майкъл и Роуан не се приберат и не им обясним ситуацията. Ако тогава баща ми пожелае да ме прогони от дома, ще си намерим подходящо местенце или пък ще задействаме плана на мама за пълна реставрация на Фонтевро. Е, запомнихте ли всичко?

— В онази къща има оръжия — каза Мери Джейн. — Мона не ти ли каза? И на долния, и на горния етаж. Майкъл и Роуан ще се изплашат от теб. Та това е тяхната къща. Ще започнат да пищят от страх! Нима не разбираш? Те смятат талтошите за зли същества, които се опитват да завладеят света!

— Аз съм Мейфеър! — обяви Мориган. — Аз съм дъщеря на баща си и на майка си. Майната им на оръжията. Те няма да стрелят по мен. Това е пълен абсурд, а ти забравяш, че те изобщо няма да очакват да съм там и ще са напълно неподготвени. Няма да тръгнат да търсят пистолети. А ако носят оръжие в себе си, вие ще сте там да ме защитите, да им обясните коя съм и дори да ги заплашите да не ме нараняват. И моля ви се, запомнете поне за пет секунди, че аз също имам език и мога да се защитя. Тази ситуация няма аналог досега и е най-добре да се установя там, за да проуча всичко налично, включително прочутия грамофон и задния двор. О, я спрете да викате и двете!

— Само недей да изравяш телата! — изкрещя Мона.

— Точно така, нека си стоят под дървото! — добави Мери Джейн.

— Точно така и ще направя. Нали ви казах. Няма да изкопавам телата. Това е много, много лоша идея. Мориган съжалява. Мориган няма да го направи. Мориган обещава на Мона и Мери Джейн. Няма време за разкопаване на трупове! Пък и какво общо имат те с мен? — Мориган тръсна глава и червената й коса се разлюля разкошно, после се разпиля от решително поклащане на главата. — Аз съм дете на Майкъл Къри и Мона Мейфеър. Само това има значение, нали?

— Просто сме изплашени, разбери! — обади се Мери Джейн. — Ако завием сега, можем да се върнем във Фонтевро.

— Не. Не и преди водата да бъде изпомпана и къщата изправена. Аз винаги ще питая най-топли чувства към нея през целия си живот, но засега просто не мога да остана там! Нямам търпение да видя света, нима не разбирате? Та светът не е „Уол-Март“ и Наполеонвил, нито последните броеве на „Таим“, „Нюзуик“ и „Нюйоркър“. Не мога да чакам повече. Освен това всички знаем, че Роуан и Майкъл вече са се прибрали, а аз нямам търпение за първата среща с тях. Без съмнение те ще ми предоставят всички записи, дори и тайно да им се иска да ги унищожат.

— Те не са у дома — каза Мона. — Райън каза, че ще се приберат след два дни.

— Ами тогава от какво се страхувате?

— Не знам — извика Мона.

— Значи отиваме на Първа улица и не искам да чувам повече възражения. Там има стая за гости, нали? Ще се настаня в нея. И искам да престанете с това дрънкане. След това ще имаме възможност да си намерим безопасен дом единствено на наше разположение. Искам да видя къщата, построена от вещиците. Нима не разбирате до каква степен самата аз и съдбата ми са свързани с тази къща. Тя е предназначена да увековечи съществуването на гигантската двойна спирала. Ако се отървем от всички възпрепятстващи ясната преценка сантименталности, става очевидно, че Стела, Анта и Деидре са умрели, за да мога да се родя аз. А нелепите поетични мечти на онзи зъл дух Лашър всъщност са довели до превъплъщение, което той е бил неспособен да предвиди, но което сега е моя съдба. Аз желая силно своя живот и искам достойна позиция в него!

— Добре тогава — рече Мона. — Но ще бъдеш тиха и няма да разговаряш с охраната, нито ще вдигаш телефона.

— Точно така, начинът, по който се хвърляш към телефона, щом звънне, направо може да ме подлуди.

Мориган сви рамене.

— Не можете да разберете, че всеки ден е безкрайна серия от нововъведения за мен. Аз не съм момичето, което бях преди два дни!

Тя внезапно потръпна и изстена тихо.

— Какво ти е, какво има? — попита Мона.

— Спомени, мамо. Връхлитат ме внезапно. Моля те, включи касетофона. Знаеш ли кое е най-странното — начинът, по който някои от тях избледняват, а други — не. Сякаш това са спомените на много, много хора. Хора като мен, имам предвид. Виждам Ашлар, но през чужди очи… Долината е същата като описаната в досието на Таламаска. Донелайт. Чувам Ашлар да говори.

— Говори по-високо, за да те чувам — обади се Мери Джейн.

— Пак говори за камъните. Вече не сме в долината, а близо до река. Мъжете влачат камъните върху дървени талпи. Казвам ви, няма нищо случайно на този свят — природата е достатъчно непоследователна и изобилна, така че всичко се случва неизбежно. Това може да ви се струва нелогично на пръв поглед, но искам да кажа, че след целия този хаос, болка и съпротива от страна на вещиците, ще настъпи момент, когато това семейство ще се превърне в семейство на хора и талтоши. Обземат ме странни чувства. Трябва да ида там, да видя това място. Долината. Там каменният кръг е по-малък, но също е изграден от нас. Ашлар е осветил и двата кръга. Звездите в небето са в зимна конфигурация. Ашлар иска гъстата гора да ни закриля, да ни отделя от враждебния свят. Изморена съм. Спи ми се.

— Само не заспивай на волана — каза Мери Джейн. — Опиши ни пак този Ашлар. Винаги ли е все същият. Имам предвид и в двата кръга, в двете епохи?

— Мисля, че ще се разплача. Още чувам музиката. Трябва да потанцуваме, когато стигнем там.

— Къде?

— На Първа улица, където и да е. В долината. В равнината. Трябва да танцуваме в кръг. Ще ви покажа и ще ви изпея песните. Знаете ли? С моя народ са се случвали ужасни беди! Смъртта, страданието са станали нещо обичайно. Само най-умелите са оцелявали. Те са успявали да разберат какво представляват хората. Останалите сме слепи.

— Само той ли имаше име?

— Не, но него го познаваха всички, всички. Той привличаше като магнит чувствата на останалите. Не искам да…

— Успокой се — каза Мона. — Когато стигнем, ще напишеш всичко на спокойствие. Имаме цели два дни, преди те да се върнат.

— И коя ще бъда аз този път?

— Аз знам коя си — каза Мона. — Знаех коя си още докато беше в мен. Ти си мен самата, мен и Майкъл, и още нещо, нещо могъщо и удивително, част от всички останали вещици.

— Говори, скъпа — каза Мери Джейн. — Разкажи ни за него и останалите, които са правили малки кукли от варовик. Искам да чуя как са заравяли куклите под камъните. Помниш ли какво ни каза?

— Мисля, че да. Тези кукли имаха гърди и пениси.

— Така ли, не си го споменавала.

— Те бяха свещени. Но цялата тази болка сигурно е имала някакъв смисъл, трябва да има изкупление за нея… Искам спомените да си отидат, но не и преди да извлека всичко ценно от тях. Мери Джейн, моля те, сладурано, вземи една салфетка и ми избърши очите. Казвах го само за протокола — това е поток на съзнанието. Ние завличахме дългия камък в равнината. Всички танцуваха и пееха около него много дълго време, а после започваха да правят скеле от трупите, за да изправим камъка. Всички носеха своите кукли. Не се различаваха много — всяка кукла приличаше на останалите. Ох, спи ми се. И съм гладна. Искам да танцувам. Ашлар призовава всички към внимание.

— Още петнайсет минути и ще сме пред задната порта — каза Мери Джейн. — Така че си дръж красивите зъркели отворени.

— И не казвай и дума на охраната — настоя Мона. — Аз ще се оправя с тях. Какво друго си спомняш? Те са закарали камъка в равнината. Как се казваше тя? Кажи я на вашия език.

— Ашлар я наричаше просто „равната земя“ или „сигурната земя“. Ако го изрека правилно, ще ви прозвучи просто като свирукане. Но всички знаят за тези камъни. Сигурна съм. И баща ми знае за тях, дори ги е виждал. Господи, мислите ли, че има друга като мен в целия свят? Не мислите ли, че трябва да има? Друг като мен, освен онези нещастници, погребани под дървото? Не може да съм единствената, не може!

— Успокой се, скъпа — каза Мери Джейн. — Има много време, ще разберем.

— Ние сме твоето семейство — обади се Мона. — Помни това. Каквато и да си, ти си Мориган Мейфеър, следващата наследница на завещанието. Имаш и акт за раждане, и кръщелно свидетелство. Както и петнайсетина фотографии, с моето официално потвърждение за раждането ти на гърба.

— Някак си това ми звучи недостатъчно — каза Мориган. Вече плачеше, нацупила устичка като бебе. Примигваше начесто заради сълзите. — Безнадеждно фалшиво, може би дори без законова стойност. — Колата продължаваше напред с постоянна скорост, но още щом навлязоха в Метаир, трафикът стана по-оживен. — Вероятно ще трябва да се направят и видеозаписи. Какво мислиш, мамо? И все пак нищо няма да е достатъчно, нищо, освен любовта. Защо изобщо говорим за тези законови подробности?

— Защото са важни.

— Но, мамо, ами ако не ме обичат…

— Мориган, на Първа улица ще направим видеозапис. Веднага щом стигнем. И ще получиш любов, помни ми думите. Аз ще ти я дам. Няма да позволя нещата да се объркат този път.

— И защо си толкова сигурна? Като знам всичките ти страхове, опасения и желанието да се скриеш от любопитни очи.

— Обичам те. Затова съм толкова сигурна.

Сълзите извираха от очите на Мориган сякаш безкрайно. Сърцето на Мона се сви.

— Не е нужно да ме застрелват, ако не ме обичат — каза Мориган.

Болката беше непоносима.

— За нищо на света! — отвърна Мона, като се опитваше да говори спокойно, да контролира гласа си като истинска жена. — Нашата любов е достатъчна и ти го знаеш! Ако се наложи, ще забравиш за тях. Ние сме ти достатъчни и не смей да казваш, че не сме, чу ли? — Тя се втренчи в това изящно създание, което шофираше разплакано, като задминаваше всички коли по пътя. Това е моята дъщеря. Винаги съм имала чудовищна амбиция, чудовищна интелигентност, чудовищен кураж, а сега и чудовищна дъщеря. Та каква е природата й, освен изключителен ум, импулсивност, любвеобилност, ентусиазъм, свръхчувствителност към най-малката болка и податливост към всякакви фантазии и екстаз? Какво ще стане с нея? Какво означават тези древни спомени? Дали може да се учи от тях? Какво ще излезе от всичко това? Не знам и всъщност не ми пука. Не и сега, не и в началото, когато всичко е толкова вълнуващо.

Изведнъж видя как удрят нейната висока дъщеря, как тялото й се свива, как ръцете й политат да я защитят, как главата й се свежда към гърдите. Само да посмеят!

Вече всичко беше различно.

— Добре, добре — обади се Мери Джейн. — Дай аз да карам, тук е доста натоварено.

— Да не си луда, Мери Джейн — извика Мориган, изправи се напред и натисна газта, за да изпревари идващия отляво автомобил. После вирна брадичка и избърса сълзите си с опакото на дланта си. — Аз ще откарам тази кола до дома! За нищо на света няма да пропусна това!