Вещиците: Талтош

Осем

Майкъл каза на Клем да излезе през предната порта. Той сам щял да изнесе куфарите. Това не бе ваканция, на която вземаш купища багаж.

Погледна в дневника си, преди да го затвори. Имаше доста дълъг пасаж за неговата лична философия, записан в нощта на Марди Грас, преди дори да е мечтал, че по-късно ще се събуди от печалния звук на грамофон или пък от образа на Мона, която танцува като нимфа, облечена с бялата нощница. Панделка в косата, свежа и уханна като топъл хляб, като прясно мляко, като ягоди.

Не, сега не можеше да мисли за Мона. Чакаше обаждане от Лондон.

Освен това искаше да прочете отново онзи пасаж:

Шест седмици бяха минали от нощта, когато бе написал тези мисли — болен и печален. Тогава бе затворник в тази къща, както и до този настоящ момент.

Затвори дневника. Пъхна го в кожената чанта, нарами я и хвана куфарите. Тръгна надолу по стълбите, леко нервен от това, че няма свободна ръка, с която да посегне към перилата. Но бързо си напомни, че вече няма да се чувства замаян, че вече не е така слаб.

Е, ако пък не беше прав, поне щеше да умре, докато върши нещо полезно.

Роуан говореше с Райън до портата. Мона също бе там със сълзи в очите. Гледаше го с още по-силна преданост. Изглеждаше възхитително в коприна, както и във всичко друго; когато я погледна сега, видя онова, което Роуан бе забелязала първа и което преди бе личало и в нея самата — леко подуване на гърдите, порозовяване на бузите, блясък в очите, както и някак по-различен ритъм и на най-леките движения.

Моето дете.

Веднага й беше повярвал, когато му каза. Щеше да се притеснява за чудовища и гени, когато му дойдеше времето. Щеше да мечтае за син или дъщеря, когато възможността за това станеше реална.

Клем бързо пое куфарите от ръцете му и ги изнесе през отворената порта. Майкъл харесваше новия шофьор много повече от предишния, харесваше чувството му за хумор и деловитостта му. Напомняше му за едни музиканти, които някога бе познавал.

Багажникът на колата бе затворен. Райън целуна Роуан и по двете бузи. Чак сега Майкъл чу думите му:

— … и всичко друго, което можеш да ми съобщиш.

— Тази ситуация няма да трае дълго, но не си и помисляй да отпращаш охраната. Не позволявай на Мона да излиза сама при никакви обстоятелства.

— Ами, оковете ме за стената — обади се Мона и сви рамене. — Сигурно щяха да оковат и Офелия, ако не се бе удавила в потока.

— Кого? — попита Райън. — Виж, Мона, досега се справях със ситуацията съвсем добре, а и като се вземе предвид, че си едва на тринадесет…

— Замълчи, Райън — отвърна Мона. — Никой не се справя по-добре от мен. — Тя се насили да се усмихне. Райън я наблюдаваше объркано.

Ето това е моментът, помисли си Майкъл. Нямаше да издържи дълго на тези мейфеърски сбогувания. А в момента Райън бе достатъчно смутен.

— Райън, ще се обадя веднага щом мога — каза той. — Ще се видим с хората на Аарън, за да научим каквото успеем. И ще се приберем у дома.

— А ще ми кажете ли къде точно отивате?

— Не, не можем — отвърна Роуан. Беше се обърнала и вече вървеше към портата.

Мона внезапно изтича по стълбите след нея.

— Хей, Роуан! — извика тя и се хвърли в прегръдките й, увисна на врата й и я целуна. За миг Майкъл се ужаси, че Роуан няма да отвърне на това, че ще стои като статуя под дъбовете — нито отхвърляйки тази отчаяна прегръдка, нито отвръщайки й. Но стана нещо съвсем друго. Роуан притисна Мона към себе си, целуна я по бузата и я погали по косата. Дори положи ръка на челото й.

— Не се тревожи, всичко с теб ще е наред — каза й. — Но трябва да направиш каквото ти казах.

Райън последва Майкъл по стъпалата.

— Не ми остава друго, освен да ви пожелая късмет — рече той. — Ще ми се да ми бяхте казали какво точно сте наумили.

— Кажи на Беа, че се налага да заминем — каза Майкъл.

Райън кимна, очевидно изпълнен с подозрение и тревоги, но все пак примирен.

Роуан вече беше в колата. Майкъл се плъзна до нея. След секунди вече се носеха под ниските клони на дърветата, а Мона и Райън се смаляваха зад тях — стояха до портата и им махаха — косата на Мона искреше, а Райън изглеждаше по-объркан и по-несигурен отвсякога.

— Явно е обречен да урежда всичко за хора, които никога не му казват какво точно става — каза Роуан.

— Веднъж се опитахме — рече Майкъл. — Трябваше да видиш с очите си. Той дори не искаше да знае. А и ще направи точно каквото му каза. Виж, за Мона… не знам, но той ще го направи.

— Още си ядосан.

— Не — отвърна той. — Мина ми, когато ти отстъпи.

Това обаче не беше вярно. Все още го болеше, че тя възнамеряваше да замине сама, че е гледала на него не като на спътник в това пътуване, а като на пазач на къщата и на бебето, което носеше Мона.

Е, но пък болката не беше гняв, нали така?

Тя се бе извърнала. Гледаше напред и той реши, че е безопасно да я погледне. Все още бе съвсем слаба, много слаба, но лицето й му се струваше по-хубаво отвсякога. Черният костюм, перлите, високите токчета — всичко й придаваше някакъв порочен и прелъстителен блясък. Тя обаче нямаше нужда от тях. Красотата й се криеше в чистотата — в костите на лицето, в тъмните прави вежди, които така живо определяха изражението й, в меката й дълга уста, която той искаше да целуне сега с бруталното мъжко желание да я разбуди, да разтвори устните й, да я накара да омекне в ръцете му, да я има.

Това бе единственият начин да я има.

Тя вдигна ръка и натисна бутона, с който кожената преграда между тях и шофьора се вдигаше. После се обърна към Майкъл.

— Сбърках — рече без злоба или молба. — Ти обичаше Аарън. Обичаш и мен. Обичаш Мона. Не бях права.

— Не е нужно да се замесваш в това — отвърна той. Беше му трудно да я гледа в очите, но бе решен да го направи, да се успокои вътрешно, да премахне болката, лудостта и всичко, което го измъчваше.

— Трябва да разбереш — каза тя. — Не планирам да бъда мила или пък да се съобразявам със закона по отношение на хората, които убиха Аарън. Не възнамерявам да отговарям пред никого за действията си, дори пред теб, Майкъл.

Той се засмя. Вгледа се в големите й сиви очи. Зачуди се дали това виждат и пациентите й, преди да заспят от упойката.

— Знам, скъпа — каза той. — Искам само да разбера какво знае Юри, нищо повече. Искам да бъда с вас. Не претендирам да имам твоите способности, нито твоето самообладание. Но искам да бъда там.

Тя кимна.

— Кой знае, може пък да намериш работа и за мен — продължи той. Гневът се бе завърнал. Вече бе твърде късно да го потисне. Знаеше, че лицето му се е зачервило. Извърна очи от нея.

Тя му заговори с тайнствения си глас, с който говореше единствено на него и който през последните месеци бе добил нова дълбочина на чувствата.

— Майкъл, обичам те. Но знам, че си добър човек. Аз обаче вече не съм добър човек.

— Роуан, не говориш сериозно.

— Напротив, сериозна съм. Аз бях сред гоблините, Майкъл. Стигнах чак до последния кръг на ада.

— И се върна — отвърна той и отново я погледна, опитвайки се да потисне чувствата, които бяха на път да изригнат. — Ти отново си Роуан и си тук. Има и други неща, заради които да живееш, освен отмъщението.

Така беше, нали? Не той я бе събудил от странния й унес. Събуди я смъртта на Аарън, тя я бе върнала сред тях.

Роуан реши, че ако сега не измислеше нещо, той ще си изпусне нервите, болката бе така голяма, че заплашваше да излезе от контрол.

— Майкъл, обичам те — повтори тя. — Обичам те много. Знам какво си изтърпял. Не мисли, че не зная.

Той кимна. Бе склонен да й повярва, но може би лъжеше и себе си, и нея.

— Но не си мисли, че знаеш какво е да си като мен. Аз родих онова същество, аз съм му майка. Аз бях причината, аз бях най-важният инструмент. И платих за това. Платих, платих, платих. Вече не съм същата. Обичам те както винаги, любовта ми към теб никога не е угасвала. Но аз не съм същата и не мога да бъда същата. Знаех го още когато седях в градината, неспособна да отговоря на твоите въпроси или да те погледна, да те прегърна. Знаех го. И все пак те обичах, обичам те и сега. Разбираш ли какво ти казвам?

Той кимна отново.

— Искаш да ме удариш, нали? — каза тя.

— Не, не да те ударя. Не да те ударя, просто… просто… да разкъсам това великолепно копринено сако и да те принудя да разбереш, че съм тук, че аз, Майкъл, съм тук! Това е срамно, нали? Отвратително. Защото това е единственият начин да те имам, защото иначе ме изолираш, напускаш ме…

Замълча. Беше му се случвало и преди — насред надигането на гнева осъзнаваше безполезността на думите и действията си. Виждаше празнотата на самия гняв и осъзнаваше, че не може да продължава така и ако го стори, няма да постигне нищо, освен собственото си нещастие.

Седеше неподвижен и усещаше как гневът го напуска. Тялото му се отпускаше и като че го завладяваше умора. Облегна се на седалката. После отново погледна към Роуан.

Тя не се обърна към него. Не изглеждаше нито изплашена, нито тъжна. Той се зачуди дали дълбоко в сърцето си не е отегчена, дали не иска той да си бе останал у дома, докато тя замисля следващия си ход.

„Разкарай тези мисли, човече, защото ако не го направиш, вече никога няма да можеш да я обичаш.“

А той наистина я обичаше. В това нямаше никакво съмнение. Обичаше силата й, студенината й. Така беше и в нейната къща в Тибурон, когато правиха любов под голия дъсчен покрив, когато говореха безспир, без да осъзнават нито за миг, че през целия си живот са се стремили един към друг.

Той протегна ръка и докосна бузата й, но изражението й не се промени. Тя се владееше перфектно, както винаги.

— Наистина те обичам! — прошепна той.

— Зная — отвърна тя.

Той се засмя под сурдинка.

— Наистина ли? — Усети, че се усмихва, почувства се добре. Засмя се тихичко и поклати глава.

— Да — отвърна тя и леко кимна. — Страхувам се за теб, както винаги. Не защото не си силен или пък неспособен, не защото не си такъв, какъвто трябва да бъдеш. Страхувам се, защото в мен има сила, която ти не притежаваш. Враговете ни също имат сила — онези, които убиха Аарън. Сила, която идва от пълната липса на скрупули. — Тя изтърси прашинка от тясното си сако. Когато въздъхна, тихият звук изпълни цялата кола като парфюм.

Роуан сведе глава и косата й се спусна меко покрай лицето. Щом вдигна очи, веждите й изглеждаха особено дълги, а очите — красиви и мистериозни.

— Наречи я вещерска сила, ако искаш. Може би наистина е просто това. Може би се крие в гените. Може би е просто физическа способност да вършиш неща, които нормалните хора не могат да вършат.

— Тогава и аз я имам — каза той.

— Не. Може би ти имаш допълнителните гени по случайност — рече тя.

— По случайност ли? Глупости! — отвърна той. — Той ме избра за теб, Роуан. Лашър ме избра. Преди години, когато бях дете, аз спрях до портата на онази къща и той ме избра. Защо го направи според теб? Не защото някога е смятал, че съм добър човек, който ще унищожи неговата трудно спечелена плът. Избра ме, защото видя вещицата в мен. Роуан, ние произхождаме от един и същ келтски корен и ти го знаеш. Аз съм син на работник, затова не знам своята история. Но тя започва там, където започва и вашата. Силата е в нея. Силата беше в ръцете ми, когато можех да чета миналото и бъдещето само като докосвах хората. Тя беше в мен, когато чух музиката на призрака, който ме заведе при Мона.

Роуан се смръщи леко, за миг очите й се присвиха, но после се разшириха като в почуда.

— Не съм използвал силата си, за да се преборя с Лашър — продължи той. — Бях твърде изплашен, за да го сторя. Използвах чисто човешката си, мъжка сила, най-простите инструменти, както ми каза Жулиен. Но силата е в мен. Трябва да е там. И ако това е нужно, за да ме обичаш истински, тогава съм готов да посегна дълбоко в себе си и да открия какво може да стори тази сила. Винаги съм бил готов на това.

— Моят скъп, невинен Майкъл — прошепна тя, но в гласа й се четеше по-скоро учудване.

Той поклати глава. Наведе се и я целуна. Може би не трябваше да го прави, но не можа да се сдържи. Хвана я за раменете и я притисна назад към седалката, после впи устни в нейните. Веднага почувства взаимност — на мига тялото й бе обзето от страст, ръцете й се плъзнаха по врата му, устата й отвърна на целувката. Роуан се притискаше към него така, сякаш искаше да се слеят в едно.

Той я пусна само защото нямаше как да стори друго.

Колата се движеше бързо по магистралата. Летището се виждаше в далечината. Нямаше време за страст, за потушаване на гнева и болката, за потъването в любовта, от което отчаяно се нуждаеха.

Този път тя посегна към него, стисна лицето му и го целуна.

— Майкъл, любов моя, моя единствена, единствена любов.

— С теб съм, скъпа — отвърна той. — И не се опитвай да промениш това. Каквото трябва да се направи за Аарън, за Мона, за бебето, за семейството, за каквото и да било — ще го направим заедно.

Той се опита да поспи, чак когато прелитаха над Атлантика. Лакомо изядоха храната си в самолета, пиха малко повече от необходимото и говориха около час за Аарън. В самолета бе тъмно и тихо и те се бяха сгушили под няколко одеяла.

Имаха нужда да поспят. Аарън би ги посъветвал да поспят сега, без съмнение.

Щяха да се приземят в Лондон след осем часа, рано сутринта, макар че за телата им щеше да е още нощ. Щяха да намерят Юри, нетърпелив да разбере всичко около смъртта на Аарън. Щеше да е съсипан от болка и мъка. Това бе неизбежно.

Унасяше се, но не можеше да определи дали потъва в кошмар, или в нещо като ярък и напълно безсмислен комикс, когато почувства, че тя го докосва по ръката.

Обърна се отпуснато към нея. Тя лежеше по гръб до него и потупваше ръката му.

— Ако минем заедно през това — прошепна тя. — Ако не се отдръпнеш от мен и от онова, което ще сторя, ако не ме изоставиш…

— Тогава…

— Тогава вече нищо няма да може да застане между нас. Никой не би могъл да ни раздели. И между теб и твоята малка невеста няма да има нищо освен игра.

— Няма никаква невеста — каза той. — И никога няма да има. Не съм помислял за други жени, докато те нямаше. Обичам Мона по свой собствен начин и винаги ще я обичам, но тя е част от всички нас. Обичам я и искам детето. Искам детето толкова много, че дори не мога да говоря за това. Твърде скоро е и аз съм твърде отчаян. Но искам само теб още от деня, когато те срещнах.

Роуан затвори очи, но ръката й още стискаше неговата. След миг се отдръпна почти естествено, сякаш потъна в сън. Лицето й изглеждаше спокойно и съвършено.

— Знаеш, че съм отнемал живот — прошепна той, не бе сигурен дали е още будна. — Три пъти съм отнемал живот и не съм изпитал съжаление. Това може да промени всекиго. — Тя не отговори. — Мога да го сторя отново — добави той, — ако се наложи.

Устните й помръднаха.

— Знам, че можеш — каза тя тихо, без да отваря очи, сякаш потънала в дълбок сън. — Но трябва да разбереш, че аз ще го направя без значение дали се налага, или не. Аз бях смъртно наранена.

Приближи се към него и го целуна отново.

— Не можем да го направим в самолета — каза той.

— Сами сме в първа класа — отвърна тя и повдигна вежди, после го целуна. — Вече съм правила любов в самолет. Може да се каже, че тогава за първи път Лашър ме целуна. Беше невероятно, почти като електричество. Но искам да го направя с теб. С твоя член. Искам твоето тяло! Не мога да чакам до Лондон. Моля те, направи го.

„Достатъчно“, помисли си той. Слава богу, че тя откопча сакото си, иначе той сигурно щеше да скъса копчетата.