Вещиците: Талтош

Пет

Самолетът се приземи на летището в Единбург в 11 вечерта. Аш дремеше, долепил лице до прозореца. Видя фаровете на колите, които се приближаваха към тях — все черни немски лимузини, които щяха да го отведат заедно с малкия му антураж по тесните пътища към Донелайт. Вече никой не яздеше дотам и Аш бе доволен от това, не защото не обичаше ездата през опасните планини, а защото искаше да стигне там възможно най-бързо.

Съвременният живот го бе направил нетърпелив. Колко пъти досега бе тръгвал към Донелайт, решен да види отново мястото на най-трагичните си загуби и да преосмисли съдбата си отново? Понякога пътят до Англия и оттам за Шотландия му отнемаше години. Друг път стигаше само за няколко месеца.

Сега този преход бе въпрос на часове. И той бе доволен от това. Защото не пътуването бе трудната и пречистваща част, а самото посещение.

Изправи се, щом грижовното момиче Лесли, което го придружаваше още от Америка, донесе палтото му, едно сгънато одеяло и дори възглавница.

— Спи ли ти се, скъпа? — попита той нежно. Прислужниците в Америка го озадачаваха. Понякога вършеха странни неща. Нямаше да се учуди и ако се бе преоблякла с пижама.

— За вас са, господин Аш. Пътуването ще трае почти два часа. Помислих си, че ще имате нужда от това.

Той й се усмихна, когато се размина с нея. Какво ли значеше всичко това за нея? Тези нощни пътешествия към далечни земи? Шотландия сигурно й се струваше просто едно от местата, които той посещаваше заедно с нея или друг от колегите й. Никой не се досещаше какво означава всъщност тази страна за него.

Щом стъпи на металната стълба, вятърът го изненада. Тук беше по-студено, отколкото в Лондон. Пътуването му го отвеждаше от един леден цикъл в друг. С детско нетърпение и леко съжаление той тъгуваше за топлината на лондонския хотел. Мислеше си за циганина, който спеше красиво на възглавницата — строен, слаб, смугъл, с ярка уста и катраненочерни вежди и мигли, извити нагоре като на дете.

Закри очите си с ръка и забърза по металната стълба към колата.

Защо децата имаха такива дълги мигли? И защо по-късно ги губеха? Дали имаха нужда от допълнителна защита? Така ли беше и при талтошите? Не можеше да си спомни нищо от онова, което бе знаел навремето, от детството си. Все пак и талтошите имаха детство.

— Изгубено знание. — Тези думи го спохождаха толкова често; не помнеше време, в което да не ги е знаел.

Това завръщане си беше агония, отказът му да продължи напред, без да проведе горчива консултация със своята препълнена душа.

Душа. Ти нямаш душа, или поне така твърдяха тогава.

Видя през затъмненото стъкло как младата Лесли се настанява на седалката пред него. Беше доволен, че е сам в задната част на колата. Сега щеше да е непоносимо за него да стои до човек, да слуша човешки говор, да усеща мириса на човешка жена — така хубава и млада.

Шотландия. Уханието на горите, на морето и на вятъра.

Колата потегли плавно. Шофьорът беше опитен. И слава богу. Нямаше да понесе да се клатушка насам-натам чак до Донелайт. За миг видя яркото отражение на фаровете на втората кола — в нея бяха охранителите му, както винаги.

Внезапно го обзе ужасно предчувствие. Защо се подлагаше на това мъчение? Защо отиваше в Донелайт? Защо ще се катери по планината, за да види онези светилища на миналото? Затвори очи и за секунда мярна красивата червенокоса вещица, в която Юри бе влюбен до уши. Видя зелените й очи да се взират в него от снимката и смешната детска панделка на червените коси. Юри, ти си глупак!

Колата набираше скорост.

Аш не виждаше нищо през затъмнените стъкла. Жалко. Почти влудяващо. Неговите коли в Щатите не бяха със затъмнени прозорци. Не държеше на уединението. Обичаше да вижда естествените багри на света. Нуждаеше се от това, както от въздуха и водата. Но пък можеше да поспи малко, без да сънува.

Нечий глас го стресна — младата жена говореше по вътрешната уредба.

— Господин Аш, обадих се в странноприемницата. Приготвят се за пристигането ни. Искате ли да спрем за нещо преди това?

— Не, искам да идем направо там, Лесли. По-добре се завий с одеялото, пътят е дълъг. — И той затвори очи. Но сънят не идваше. Това бе едно от онези пътувания, които щеше да изживее миг подир миг, щеше да усети всяка дупка по неравния път.

Е, защо да не помисли за циганина тогава — за слабото му тъмно лице, за блясъка на белите му зъби — зъби на съвременен мъж. Вероятно беше богат. Богат циганин. И вещицата беше богата — това бе станало ясно по време на разговора. Той мислено посегна към копчето на бялата й блузка. Отвори я, за да види гърдите й. Показаха се розови зърна и той докосна сините венички, които трябваше да личат под кожата. Въздъхна и дъхът му излезе със свистене, през зъби. Той обърна глава настрани. Желанието бе така болезнено, че го отхвърли назад, към възглавницата. Отново усети аромата на горите и долината, който циганинът бе донесъл със себе си.

— Юри — прошепна той, обърна мислено младия мъж към себе си и го целуна по устата.

Това също беше изгаряща мъка. Изправи се на седалката, наклони се напред и облегна лакти на коленете си. Закри лицето си с ръце.

— Малко музика, Аш — каза той тихо и отново се отпусна назад. Опря глава на прозореца. Очите му бяха разширени, опитваше се да види нещо през ужасното черно стъкло.

Започна да си тананика тихичко, с фалцет, една песничка, която никой освен Самюъл не можеше да знае.

Беше два часът, когато каза на шофьора да спре. Не можеше да продължи. Отвъд тъмното стъкло се промъкваше светът, който бе дошъл да види. Не можеше да чака повече.

— Почти стигнахме, сър.

— Зная. До града остават само няколко мили. Ще караш право натам. Ще спреш в странноприемницата и ще ме чакаш. А сега се обади на охраната в колата зад нас и им кажи да те последват. Аз ще продължа сам оттук.

Не изчака неизбежните протести.

Слезе от колата и затръшна вратата, преди шофьорът да успее да заобиколи. Махна му леко за довиждане и тръгна бързо по края на шосето, към гъстата студена гора.

Вятърът вече не беше толкова силен. Луната, впримчена от облаци, излъчваше постоянно сияние. Той усети как го обгръща ароматът на шотландските борове, на черната земя под краката му, на дръзката остра ранна пролетна трева, която тъпчеше, и лекото ухание на цветя.

Кората на дърветата бе приятна на допир.

Той вървя дълго в тъмното. От време на време се препъваше и се опираше на някой дънер, за да не падне. Не спря дори да си поеме дъх. Познаваше този склон. Познаваше звездите горе, макар и облаците да се опитваха да ги скрият.

Това звездно небе събуди в него странно, болезнено чувство. Той спря чак на билото. Дългите му крака пулсираха леко от болка. Но тук, на това свещено място, което за него бе най-важното място на света, той си спомни времето, когато краката нямаше да го заболят, когато можеше да изкачи на бегом този склон, на подскоци.

Нищо. Какво бе малко болка? Така разбираше какво е болката за другите. Хората страдаха толкова много. Пак се сети за циганина, който спеше в топлото си легло и сънуваше своята вещица. Болката си беше болка — без значение дали бе физическа, или душевна. И най-мъдрите талтоши никога не биха разбрали кое е по-лошо — болката на сърцето или болката на плътта.

Най-сетне се обърна и потърси друг склон. Закатери се нагоре, въпреки че на места изкачването изглеждаше невъзможно. Често посягаше да се хване за клон или пък някой камък.

Вятърът се върна, но не така яростно. Смрази ръцете и краката му, но той издържаше на студ. Студът дори го освежаваше.

Пък и благодарение на Ремик имаше своето поръбено с кожа палто; благодарение на него самия пък имаше тези топли вълнени дрехи; благодарение на небесата вероятно болката в краката му не се засили, може би само мъничко.

Теренът стана по-неравен и той усети, че има опасност да падне. Но дърветата се издигаха като високи балюстради и му помагаха да се закрепи, помагаха му да продължи напред.

Най-сетне се обърна и откри пътеката, която познаваше — виеше се между два не много стръмни склона, обрасли със стари, недокоснати през вековете дървета.

После пътечката се спускаше в малка долчинка, осеяна с остри камъни, които нараниха краката му и го накараха да изгуби равновесие. Тръгна отново нагоре. Склонът изглеждаше невъзможен за изкачване, но той знаеше, че вече го е изкачвал преди и бе сигурен, че волята му ще надделее над доказателствата, предоставяни от сетивата.

Накрая излезе на малка полянка и се загледа в далечината, в извисяващия се над всичко наоколо връх. Тук дърветата растяха така нагъсто, че пътеката се губеше. Но той все пак продължи, като разкъса малък храсталак по пътя си. Щом се обърна надясно, видя далече под себе си, отвъд една дълбока клисура, водите на езерото. Те сияеха бледи на лунната светлина, а отвъд тях, на високото, се издигаха руините на катедралата.

Дъхът излетя от гърдите му. Не бе предполагал, че са я построили отново толкова голяма. Взря се в развалините и успя да различи кръстовидния план на църквата, или поне така му се стори. Видя и четвъртитите палатки, сградите и няколко блещукащи светлинки, големи колкото връхчета на топлийки. Облегна се на скалата и надникна отвъд нея, за да види своя свят, без изобщо да се страхува, че може да падне.

Добре знаеше какво е да падаш, да падаш до безкрай, да посягаш във въздуха, да пищиш и да не можеш да спреш летежа си; безпомощното ти тяло набира скорост от собствената си тежест и неумолимо се приближава към каменистия терен долу.

Палтото му беше разкъсано. Обувките бяха пълни със сняг.

За миг уханията на тази земя го обгърнаха така, че той изпита почти еротично удоволствие, стисна се за слабините и по цялото му тяло се разляха тръпки на наслада.

Затвори очи и се остави на ласката на безобидния вятър.

Беше близо, съвсем близо. Трябваше само да продължи нагоре и да завие при онази сива канара, която се виждаше там, точно под пълната луна. За миг облаците може би щяха да закрият светлината, но това нямаше да му попречи.

Дочу далечен звук. Помисли, че си е въобразил. Но пак го чу — нисък тътен на барабани, пронизително и монотонно виене на гайди, печално и лишено от ритъм и мелодия. Това го хвърли в паника. Звукът ставаше все по-силен или пък той самият лека-полека си позволяваше да го чува все по-ясно. Вятърът също набра мощ, после отмря; барабаните се чуваха ясно от подножието на склона, гайдите виеха. Той отново се опита да види плана на постройките долу, но не различи нищо. Стисна зъби и запуши ушите си с длани, за да се спаси от звука.

Пещерата. Давай. Върви в пещерата. Отдалечи се от барабаните. Какво общо имат те с теб? Ако знаеха, че си тук, нямаше ли да свирят мелодия, която да те привлече? Дали изобщо помнеха тези мелодии?

Той продължи напред и все по-нагоре, заобиколи канарата, като прекара ръце по каменната й повърхност. Пещерата бе няколко метра по-нагоре. Входът й бе обрасъл с растителност и скрит за очите на всеки друг. Той обаче добре познаваше каменното струпване върху нея. Изкачи се по-нагоре, крачеше широко и стабилно. Вятърът свиреше между боровете.

Навлезе в гъсталака и малките клончета изподраха лицето и ръцете му. Но не му пукаше за това. Най-сетне пристъпи в мрака и се свлече до стената на пещерата, като дишаше тежко. Отново затвори очи.

Нито звук не достигаше до него тук. Само вятърът пееше и милостиво заглушаваше далечните барабани и грозния им тътен.

— Тук съм — прошепна той. Тишината се отдръпна от него и вероятно се спотаи в най-дълбоките недра на пещерата. Все пак отговор не идваше. Дали щеше да посмее да изрече името й?

Пристъпи плахо напред, после още веднъж. Продължи, като се опираше в стените. Косата му се докосваше в тавана на пещерата, докато проходът не се разшири и ехото от стъпките му подсказа, че и таванът се издига нагоре. Не виждаше обаче нищо.

За миг го обзе страх. Дали не бе вървял със затворени очи; не знаеше. Може би просто се бе оставил на ръцете и слуха да го водят. А сега, щом отвори очи, нямаше светлина, която да ги привлече — само мрак. Така се изплаши, че щеше да падне. Усещаше, че не е сам. Но не искаше да тича, не искаше да се катери като някоя изплашена птичка — тромаво и унизително, вероятно дори с опасност да се нарани.

Забърза се малко. Мракът си оставаше все така непрогледен. Той чуваше само тихото свистене на дъха си.

— Тук съм — прошепна. — Дойдох отново. — Думите му се стопиха в нищото. — О, моля те, пак те моля, прояви милост… — добави той.

Отвърна му само тишина.

Той започна да се поти въпреки студа. Чувстваше как потта се стича по гърба и кръста му под ризата, под кожения колан, който пристягаше вълнените му панталони. На челото му също изби влага, някак мазна и мръсна.

— Защо дойдох ли? — попита той, но този път гласът му бе някак слаб и неясен. Нарочно заговори колкото можеше по-високо: — Защото се надявах, че отново ще поемеш ръката ми, както преди, и ще ми дадеш утеха! — Думите отмряха и го оставиха целия разтреперан.

Тук обитаваше не някое нежно привидение, а спомените за долината, които никога не го бяха напускали. Битката, димът. Чу писъците! Чу гласа й отново сред пламъците:

— … проклет да си, Ашлар! — Горещината и гневът поразяваха душата му така, както барабаните поразяваха слуха му. За миг изпита предишния ужас, предишното осъждане.

— … дано светът се продъни, преди твоите мъки да секнат.

Тишина.

Трябваше да се връща, трябваше да намери по-пряк проход. Ако останеше тук, щеше да падне, не виждаше нищо, не можеше да стори нищо, освен да си спомня. В паника, той се завъртя и се втурна напред, докато не почувства каменните стени около себе си — груби и сключващи се над главата му.

Когато най-сетне видя звездите, той си пое дъх така дълбоко, че в очите му за малко да избият сълзи. Остана неподвижен с ръка на сърцето, а звукът на барабаните се усилваше — вероятно защото вятърът отново бе утихнал. Сега имаше някаква мелодия — бърза и игрива. Но после ритъмът отново се забави и барабаните забиха като на екзекуция.

— Не, махнете се от мен! — прошепна той. Трябваше да се маха оттук. Цялата му слава и богатство трябваше някак да му помогнат да се отърве. Нямаше как да свърши на този висок връх, сред ужаса на барабаните и воя на гайдите, който сега като че се превръщаше в някаква зловеща мелодия. Как е могъл да бъде такъв глупак, че да дойде тук? А и тази пещера, жива и дишаща току зад гърба му.

Помогнете ми. Къде бяха онези, които се подчиняваха на всяка негова команда? Как може да се отдели от тях, за да се изкачи сам на това ужасно място. Болката бе така силна, че той изохка и изстена като дете.

Тръгна надолу. Не му пукаше дали се препъва, дали е разкъсал палтото си и дали косата му се заплита в трънаците. Откъсваше се бързо и продължаваше, острите камъни нараняваха краката му, но той не спря.

Сега барабаните се чуваха по-силно. Трябваше да мине покрай тях. Трябваше да чуе пулсиращия вой на гайдите — грозен и неустоим. Не, не слушай. Запуши уши. Продължи надолу и въпреки че бе запушил ушите си с ръце, все още чуваше гайдите и мрачната стара мелодия — бавна и монотонна, сякаш извираща от мозъка му, от костите му, сякаш целият бе изпълнен с нея.

Затича се, падна и си скъса панталоните. След това пак политна напред и нарани ръцете си на камъните и бодливите храсти. Но не спря. Изведнъж барабаните сякаш го обкръжиха. Гайдите го обкръжиха. Пронизителната им песен го впримчваше и омотаваше като въже. Той се въртеше насам-натам, неспособен да се отърве, а щом отвори очи, видя сред гъстата гора светлината на факли.

Те не знаеха, че той е тук. Не бяха доловили миризмата му, нито го бяха чули. Вероятно вятърът бе насрещен и му помагаше. Той се опря на дънерите на две малки борчета, сякаш бяха пречки на решетката на килия, и погледна надолу — към тъмната полянка, на която те танцуваха в малък и нелеп кръг. Колко тромави бяха, колко ужасяващи.

Барабаните и гайдите създаваха отвратителна какофония. Той не можеше да помръдне. Можеше само да гледа как скачат и се въртят, как се обръщат напред-назад. Едно дребно създание с дълга рошава сива коса танцуваше насред кръга, протягаше напред малките си безформени ръце и надвиквайки тътена на барабаните нареждаше на древния език:

— О, богове, бъдете милостиви. Бъдете милостиви към своите изгубени чеда.

„Гледай, гледай“ — рече той на себе си, макар че музиката не му позволяваше да артикулира дори мислено. Гледай и не позволявай да бъдеш пленен от мелодията. Погледни само какви дрипи носят, какви патрондаши са препасали през рамо. Виж пистолетите в ръцете им. Ето, свалят пушките си, за да стрелят, дулата бълват малки пламъци! Нощта се изпълва с тътена от пушките им! Факлите почти угасват на вятъра, но после се разгарят отново като призрачни цветя.

Долови миризмата на горяща плът, но тя не бе истинска; бе само спомен. Дори можеше да чуе писъците.

„Проклет да си, Ашлар!“

А химните, о, да, химните на новия език, на езика на римляните, и вонята, вонята на поглъщаната от огъня плът!

Силен писък разкъса глъчката на барабаните; музиката спря. Само един барабан продължи ритъма си.

Ашлар осъзна, че той е изпищял и те са го чули. Бягай, но защо? Защо? Къде? Вече не се налага да бягаш. Ти вече не принадлежиш на това място! Никой не може да те принуди да останеш тук.

— Талтош! — извика груб глас.

Факлите започнаха да се приближават.

Сега той вече виждаше ясно лицата им, докато те го обграждаха отвсякъде и се взираха нагоре с факли в ръце. Пламъците запращаха грозни сенки по очите и бузите им, по малките им усти. А миризмата, миризмата на горяща плът, идваше от факлите!

— Господи, какво сте сторили! — просъска той и стисна юмруци. — Нима сте ги потопили в мазнината на непокръстено дете?

Долетя грозен див смях, после още един и накрая се извиси цяла стена от звуци, която като че се сключваше около него.

Той започна да се върти във всички посоки.

— Окаяници! — просъска отново, така гневен, че вече нехаеше за собственото си достойнство и за неизбежно разкривеното му от гнева лице.

— Талтош — произнесе един от тях, като се приближи по-близо. — Талтош.

Виж ги само, виж ги на какво приличат. Той стисна още по-силно юмруци, готов да се защитава, да ги размахва на всички посоки и да ги удря, ако трябва.

— Точно така, Ейкън Дръм! — извика той, щом разпозна един старец със сива брада, която се спускаше чак до земята като покрит с кал мъх. — И Робин, и Рогард, виждам ви.

— Ашлар!

— Да, и Фейн, и Ургарт. Виждам те, Раннох! — И чак сега осъзна, че сред тях няма никакви жени! В него се взираха само мъжки лица, които познаваше, но нямаше никакви вещици, които да врещят с протегнати напред ръце. Сред тях нямаше никакви жени!

Той започна да се смее. Нима бе възможно? Да, така беше! Тръгна напред и ги принуди да отстъпят. Ургарт замахна към него с факлата да го удари или просто да го освети по-добре.

— Ооо, Ургарт! — извика Ашлар и посегна към него, без да се страхува от пламъка — сякаш да сграбчи дребосъка за гърлото и да го отлепи от земята.

Те се разпръснаха с гърлени викове в мрака. Бяха мъже, само мъже. Мъже, и то не повече от четиринайсет души. Най-много. Само мъже. О, за бога, защо Самюъл не му беше казал това?

Той се свлече бавно на колене. И започна да се смее. Накрая се отпусна по гръб на горския под, за да може да вижда нагоре през клоните на боровете, към звездите, пръснати разкошно над руното на облаците, и към луната, която плаваше нежно на север.

Но той трябваше да знае. Трябваше да се досети. Трябваше да се досети още предния път, когато дойде тук. Тогава жените бяха стари и болни, хвърляха камъни по него и се втурваха напред с писъци.

Беше подушил смъртта около тях. Подушваше я и сега, но това не бе кървавата миризма на жени. Това бе сухата, кисела миризма на мъже. Той се обърна по корем и отпусна лице на земята. Отново затвори очи. Чуваше ги как се щурат около него.

— Къде е Самюъл? — попита един от тях. — Кажи му да се върне.

— Ти защо дойде? Да не би вече да си освободен от проклятието?

— Не ми говори за проклятието! — извика той. Седна и магията се развали. — Не ми говори, нищожество. — И този път наистина посегна и взе факлата от ръцете на дребния мъж. Доближи я към себе си и помириса — нямаше съмнение, беше намазана с човешка мазнина. Хвърли я с отвращение.

— Вървете в ада, проклети изчадия! — извика той.

Един от тях го удари по крака, а друг хвърли камък, който раздра леко бузата му. Към него полетяха пръчки.

— Къде е Самюъл?

— Той ли те изпрати тук?

После се чу силният кикот на Ейкън Дръм.

— Имахме си вкусен циганин за вечеря, докато Самюъл не го отнесе на Ашлар!

— Къде е нашият циганин? — изпищя Ургарт.

Смях. Викове, писъци, подигравки. Кикот и проклятия.

— Дано дяволът те отнесе у дома парче по парче! — изпищя Ургарт. Барабаните отново забиха. Джуджетата ги удряха с юмруци, гайдите отново завиха ужасната си мелодия.

— Дано се продъните в ада всички — извика Аш. — Защо ли не ви изпратя там още сега?

Той се обърна и затича отново, без да е съвсем сигурен за посоката. Но се спускаше по склона и това бе достатъчно. Водеше се единствено от хрущенето под краката си, от пукането на храстите и въздуха, който го обливаше — вече не бе в плен на техните барабани, на гайдите им, на присмеха им. Много скоро вече нямаше да чува музиката, нито гласовете.

Най-сетне осъзна, че вече е сам.

Дишаше тежко, чувстваше тежест в гърдите, краката го боляха, ходилата му бяха разранени. Но той продължи бавно, докато след доста време най-сетне не се озова на шосето и не стъпи на асфалта, появил се като от сън. Отново бе сред света, който познаваше — празен, студен и тих свят. Звездите изпълваха всяко късче от небето. Луната махна за миг булото си и после отново го спусна. Мекият бриз караше боровете да трептят съвсем лекичко, а вятърът се втурваше надолу, сякаш да го пришпори да продължава напред.

Когато стигна странноприемницата, Лесли, малката му асистентка, го чакаше. Тя изпищя леко от изненада, но побърза да го поздрави и да вземе раздраното палто. Хвана го за ръка, докато изкачваха стълбите.

— О, тук е толкова топло — рече той.

— Да, сър, и млякото ви чака. — До леглото му имаше висока чаша. Той я изпи до дъно. Лесли започна да разкопчава копчетата на ризата му.

— Благодаря ти, скъпа моя — каза той.

— Поспете, господин Ашлар — отвърна тя.

Той се отпусна тежко в леглото и почувства как големият пухен юрган пада отгоре му. Възглавницата се издуваше под бузата му. Леглото бе прекрасно, удобно и меко — то го приласка и го потопи в първия сън, затегли го надолу.

Долината, долината, езерото, моето езеро, моята земя.

Предател на собствения си народ.

На сутринта хапна набързо в стаята си, докато хората му се приготвяха за пътуването обратно. Не, този път нямаше да иде да види катедралата, каза им той. Да, беше прочел статиите във вестника. Да, чувал е и легендата за свети Ашлар. Младата Лесли бе много озадачена.

— Нима искате да кажете, че не дойдохме тук да видим светилището му?

Той само сви рамене.

— Ще дойдем някой друг път, скъпа. — Може би друг път щяха да слязат до катедралата. Но по обяд той кацна отново в Лондон.

Самюъл го чакаше до колата. Беше много спретнат — с костюма си от туид, с изпрана и изгладена бяла риза и вратовръзка — същински миниатюрен джентълмен. Дори червената му коса бе сресана прилично, а лицето му имаше респектиращото изражение на английски булдог.

— Нима си оставил циганина сам?

— Тръгнал си е, докато съм спял — призна Самюъл. — Не съм го чул да излиза. Изнизал се е тихомълком. Не е оставил дори бележка.

Аш се замисли и след доста време каза:

— Вероятно така е по-добре. Защо не ми каза, че жените вече ги няма?

— Глупак. Щях ли да ти позволя да идеш там, ако още имаше жени. Трябваше да се досетиш. Ама ти изобщо не мислиш. Не броиш годините. Не си използваш мозъка. Играеш си с твоите играчки, правиш пари, живееш в разкош и всичко си забравил. Забравил си и затова си така щастлив.

Колата ги понесе към града.

— Ще се прибереш ли у дома, в детската си площадка сред небето? — попита го Самюъл.

— Не. Знаеш, че няма да го направя. Трябва да открия циганина. Трябва да разкрия и тайната около Таламаска.

— И вещицата?

— Да. — Аш се усмихна и се обърна към него. — Трябва да намеря вещицата, да, вероятно. Поне да докосна червената й коса, да целуна бялата й кожа, да отпия от миризмата й.

— И…?

— Откъде да знам, дребосъко?

— О, знаеш. Знаеш и още как.

— Тогава ме остави на мира. Ако е писано да се случи, дните ми най-сетне са преброени.