Вещиците: Талтош

Двайсет и едно

Камбанката звънна… Той не сънуваше, по-скоро планираше. Но тъй като го правеше на ръба на съня, виждаше ярки образи, възможности, които не би могъл да осъзнае по друг начин.

Щяха да отидат в Америка. Щяха да вземат цялата информация, която бяха натрупали. Майната им на Стюарт и на Теса! Стюарт ги бе изоставил. Беше ги разочаровал за последен път. Щяха да носят спомена за него, неговата вяра и убеждение, благоговението му пред тайната. Но нищо друго от него нямаше да им е нужно.

Ще наемат някой малък апартамент в Ню Орлиънс и ще започнат систематично наблюдение на вещиците Мейфеър. Може да отнеме дори години. Но и двамата имаха пари. Марклин имаше истински пари, а Томи виртуални, които обаче се изразяваха в много милиони. Досега за всичко бе плащал Томи. Но Марклин можеше да се издържа, нямаше проблем. Колкото до семействата им, щяха да измислят някакво извинение — например обучение в чужбина. Вероятно дори щяха да запишат нещо в местния университет. Това нямаше значение.

Забавното щеше да започне, щом зърнат вещиците Мейфеър.

Камбаната, Господи, тази камбана…

Вещиците Мейфеър. Щеше му се сега да е в апартамента в „Риджънт парк“ и да чете досието. Да види снимките, последните доклади на Аарън, все още на факс хартия. Майкъл Къри. Да прочете изобилстващите от информация бележки на Аарън за Майкъл Къри. Това бе мъжът, който бе станал баща на чудовището. Това бе мъжът, когото Лашър бе избрал още като дете. Докладите на Аарън бяха изпълнени с вълнение, а към края с тревога — но по този въпрос бяха съвсем категорични.

Дали бе възможно обикновен човек да се научи на вещерска мощ? О, ами ако беше въпрос само на някакъв договор с дявола! Ами ако преливането на вещерска кръв му донесе телепатични способности? Глупости, пълни глупости. Но като се замислиш само за тази могъща двойка: Роуан Мейфеър, лекар и вещица, и Майкъл Къри, който бе станал баща на красивия звяр.

Кой го бе нарекъл красив звяр? Дали беше Стюарт? Къде беше той, по дяволите? Проклет да си, Стюарт! Избяга като подплашен заек. Напусна ни, без дори да се обадиш, без да оставиш бележка за сбогом, намек къде можем да те намерим.

Ще продължат без Стюарт. А колкото до Аарън, как ли можеха да вземат записките му от жена му в Америка?

Целият план се крепеше на едно нещо — трябваше да си тръгнат оттук с неопетнена репутация. Трябваше да поискат разрешение да отсъстват, без да събуждат и най-малкото подозрение.

Той отвори очи със сепване. Трябваше да се махне оттук. Не искаше да губи и минута повече. Но ето я камбаната. Сигурно обявяваше началото на мемориалната служба. Заслуша се в нея — ужасен, скъсващ нервите звук.

— Събуди се, Томи — каза Марклин.

Томи се бе отпуснал в креслото до бюрото и хъркаше. По брадичката му бе потекла слюнка. Тежките му очила с рамки от черупка на костенурка бяха стигнали до самия край на заобления му нос.

— Томи, камбаната бие.

Марклин седна, изпъна дрехите си, колкото можа, и стана от леглото.

Стисна Томи за рамото.

Той отвори очи много объркан, погледна го с тревожния поглед на току-що събудил се човек, но веднага се окопити.

— Да, камбаната — каза той спокойно. Прокара ръце през рошавата си червена коса и добави: — Най-после.

Измиха си лицата. Марклин взе една книжна салфетка, сложи върху нея паста и изми зъбите си с пръст. Трябваше да се избръсне, но нямаше време за това. Трябваше да идат на „Риджънт парк“, да съберат всичко и да потеглят за Америка с първия полет.

— Разрешение за отсъствие, мамка му — каза той. — Аз няма да отсъствам, просто се махам оттук. Не искам да ходя в стаята си за багажа. Измитам се оттук на мига. Майната й на церемонията.

— Не бъди такъв глупак — измърмори Томи. — Ще кажем каквото е необходимо. И ще научим каквото е необходимо. После ще напуснем по подходящия начин в подходящия момент.

Мамка му!

Някой почука на вратата.

— Идваме! — извика Томи и повдигна леко вежди. Поизпъна сакото си от туид. Изглеждаше някак разсеян и развълнуван.

Вълненият блейзер на Марклин бе много намачкан, а вратовръзката му я нямаше никъде. Е, добре, ризата си изглеждаше добре с пуловер. Връзката вероятно бе останала в колата. Беше я свалил, докато шофираше. Не, никога, никога нямаше да се върне тук.

— Три минути — чу се глас зад вратата. Беше някой от старите. Сега тук сигурно бъкаше от тях.

— Знаеш ли — обърна се Марклин към Томи, — не можех да понасям всичко това дори когато се мислех за предан послушник. Сега направо ме вбесява. Как може да ме будят в четири сутринта… Господи, всъщност е пет… за някаква мемориална церемония. Това е също толкова нелепо като онези модерни друиди, дето се обличат с чаршафи и ходят до Стоунхендж в деня на лятното слънцестоене или каквото там правят. Ще оставя на теб възможността да говориш от името и на двама ни. Може да те чакам в колата.

— Глупости — сопна се Томи. Той прекара гребена няколко пъти през косата си, но безрезултатно.

Излязоха заедно от стаята. Томи спря да заключи вратата. В коридора бе студено, както очакваха.

— Е, ти прави каквото искаш — каза Марклин, — но аз няма да се върна пак на този етаж. Могат да задържат всичко, което съм оставил в стаята си.

— Това ще е най-голямата глупост. Ще опаковаш нещата си, ако ще заминаваш по нормални причини. Защо не?

— Казвам ти, не мога да остана тук.

— А ако си оставил нещо съмнително в стаята си? Нещо, което ще разкрие целия заговор?

— Не съм. Сигурен съм, че не съм.

Коридорите и стълбището бяха празни. Вероятно те бяха останали последни от послушниците.

От първия етаж долиташе тих шепот. Когато стигнаха до подножието на стълбите, Марклин видя, че положението е по-лошо, отколкото си го бе представял.

Навсякъде имаше свещи. Всички, абсолютно всички, бяха облечени в черно! Електрическото осветление бе изключено. Въздухът бе задушлив и топъл. И в двете камини гореше огън. Мили боже! Дори бяха покрили прозорците с креп.

— О, ама всичко е много официално! — прошепна Томи. — Защо не ни казаха да се преоблечем?

— Тук е направо отвратително — каза Марклин. — Виж, давам им пет минути.

— По дяволите, престани да се правиш на глупак — сопна му се Томи. — Къде са послушниците? Виждам само старци.

Сигурно бяха стотина, на малки групички или насядали самотни до тъмните стени с дъбова ламперия. Навсякъде се виждаха само белокоси глави. Е, сигурно по-младите членове на ордена бяха някъде наблизо.

— Ела. — Томи побутна Марклин и го поведе към залата. На банкетната маса бе наредена разкошна вечеря.

— Господи, та това си е цяло пиршество! — изуми се Марклин. Направо му призля от гледката — печено агнешко и телешко, купи с димящи картофи, купчини искрящи чинии и сребърни вилици.

— Да, явно се канят да пируват — прошепна Томи.

Цяла редица възрастни мъже и жени пълнеха мълчаливо чиниите си. Джоан Крос седеше в инвалидния си стол. Беше плакала. До нея бе страховитият Тимоти Холингшед, който носеше безбройните си титли на физиономията, както винаги. Арогантно копеле без едно пени в джоба.

Елвера минаваше през тълпата с гарафа червено вино. Чашите стояха на една странична маса. „Е, виж, от това може да си взема, помисли си Марклин, може да пийна вино.“

Внезапно му хрумна, че само след няколко часа ще е далече оттук, на самолета за Америка. Спокоен, със събути обувки, а стюардесата ще му сервира питие и вкусна храна.

Камбаната още биеше. Колко ли щеше да продължи това? Неколцина мъже близо до него говореха на италиански. Бяха застанали от късата страна на масата. Тук бяха и старите сковани британци, приятелите на Аарън, повечето вече оттеглили се от активна дейност. Имаше и една млада жена — е, поне изглеждаше млада. С черна коса и силно гримирани очи. Да, веднага си личеше, че са старши членове на ордена. Тук беше и Брайън Холоуей от Амстердам. Както и онези анемични ококорени близнаци, които работеха в Рим.

Никой не поглеждаше никого, въпреки че разговорите течаха. Всъщност атмосферата бе тържествена, но някак празнична. Отвсякъде се чуваше шепот за Аарън, как направил това или онова… обичания, обожавания Аарън. Като че бяха забравили напълно Маркус и по-добре, помисли си Марклин. Само да знаеха колко евтино ги беше продал.

— Искате ли малко вино, господа? — тихо ги попита Елвера и посочи към редиците кристални чаши. Много фини чаши със столче. Всичко бе много изискано — по сребърните вилици имаше инкрустации.

Старите порцеланови чинии бяха извадени вероятно от някое хранилище. Сега бяха отрупани със сладкиши.

— Не, благодаря — отвърна Томи лаконично. — Няма да мога да ям, ако държа и чаша.

Някой се изсмя сред шепота и мърморенето, които се чуваха от всички страни. Друг глас се извиси над останалите. Джоан Крос седеше самотна сред тълпата, подпряла с ръка челото си.

— Но за кого точно скърбим? — прошепна Марклин. — За Маркус или за Аарън? — Трябваше да каже нещо. Свещите искряха дразнещо на фона на плаващия мраз около него. Той примигна.

Обичаше миризмата на чист восък, но тук тя бе абсурдно силна.

Блейк и Талмидж говореха разпалено в ъгъла. Холингшед се присъедини към тях. Доколкото Марклин знаеше, и тримата наближаваха шейсетте. Къде бяха послушниците? Не се виждаха никъде.

Дори Анслинг и Пери, официозните малки чудовища, ги нямаше. Какво ти нашепва инстинктът? Нещо не е наред, изобщо не е наред.

Марклин тръгна след Елвера и бързо я хвана за лакътя.

— Ние трябва ли да сме тук?

— Разбира се — отвърна тя.

— Но не сме облечени подходящо.

— Това няма значение. Ето, пийни. — Този път тя набута чашата в ръцете му. Той остави чинията си на ръба на дългата маса. Вероятно това бе нарушение на етикета, никой не бе направил така. Но, господи, каква маса само. На нея имаше дори печена глиганска глава с ябълка в устата и малко прасенце сукалче, гарнирано с плодове на сребърен поднос. Ароматът беше доста изкусителен, трябваше да признае. Като че огладняваше! Какъв абсурд.

Елвера си бе тръгнала, но Нейтън Харберсън бе съвсем близо до него и го гледаше отвисоко, защото си беше доста висок.

— Орденът винаги ли прави така? — попита Марклин. — Дава банкет, когато някой умре?

— Имаме си ритуали — каза Нейтън Харберсън с почти печален глас. — Ние сме много, много стар орден. Приемаме обетите си много на сериозно.

— Да, много на сериозно — каза един от ококорените близнаци от Рим. Май беше Енцо или пък Рудолфо. Марклин не можеше да си спомни. И двамата приличаха на риби, защото очите им бяха твърде големи, за да изразяват нещо друго, освен болест, която бе поразила и двамата едновременно. А когато се усмихнеха, както сега, изглеждаха почти страховито. Лицата им бяха сбръчкани и слаби. Но все пак между тях имаше някаква много важна разлика. Каква ли беше? Марклин не можеше да си спомни.

— Има някои основни принципи — каза Нейтън Харберсън с кадифения си баритон. Беше повишил леко глас и говореше някак поверително.

— И определени неща, които никой не оспорва — обади се Енцо, близнакът.

Тимоти Холингшед се приближи към тях и го изгледа над орловия си нос. Косата му бе бяла и гъста, като на Аарън. Марклин не го харесваше изобщо. Приличаше на по-жестока версия на Аарън, по-висок, по-показно елегантен. Господи, какви пръстени носеше само. Определено вулгарни и се предполагаше, че всеки от тях си има своя история за битки, предателство и отмъщение. Кога ли щяха да си тръгнат оттук? Кога ли щеше да свърши всичко това?

— Да, има неща, които за нас са свещени — каза Тимоти. — Ние сме като една малка нация.

Елвера се бе върнала и сега се намеси:

— Да, не става дума просто за традиция.

— Не — обади се един висок, тъмнокос мъж с мастиленочерни очи и бронзов тен. — Става дума за дълбоко нравствено убеждение и за лоялност.

— И за почит — добави Енцо. — Не забравяйте почитта.

— За консенсус — каза Елвира, като гледаше право в Марклин. Всъщност всички гледаха него. — Консенсус по отношение на това кое е ценно и как то трябва да бъде защитено на всяка цена.

В залата бяха влезли още хора, все старши членове. Шумът естествено се усили. Някой отново се засмя. Нима не разбираха, че не е уместно да се смеят?

Тук имаше нещо много сбъркано. Та ние сме единствените послушници, помисли си Марклин. А къде е Томи? Внезапно го обхвана паника, осъзна, че е изгубил Томи от поглед. Не, ето го, ядеше грозде от масата като някакъв римски плутократ. Трябваше да има малко достойнство и да не прави подобно нещо.

Марклин кимна смутено на събралите се около него и тръгна през тълпата, като за малко не настъпи един човек. Най-сетне се добра до Томи.

— Какво ти става, по дяволите? — попита го той, като гледаше към тавана. — Успокой се, за бога. След няколко часа ще сме в самолета. После ще бъдем в…

— Тихо, не казвай нищо — скастри го Марклин и осъзна, че вече не може да владее гласа си. Не си спомняше някога да е чувствал подобна тревога.

Едва сега забеляза, че всички стени са покрити с черни драперии. Двата часовника в голямата зала — също! И огледалата бяха забулени в черно. Всичко това му подейства ужасно изнервящо. Никога не бе виждал толкова старомодни погребални обичаи. В неговото семейство мъртъвците винаги биваха кремирани. Някой просто се обаждаше по-късно, за да съобщи, че работата е свършена. Точно това се бе случило и с неговите родители. Той бе в пансиона, лежеше в леглото си и четеше Иън Флеминг, когато дойде обаждането. Той само кимна и продължи да чете. Наследяваше всичко, абсолютно всичко.

Изведнъж му призля от свещите. Навсякъде имаше сребърни свещници. Някои бяха дори инкрустирани с бижута. Господи, колко пари бе натрупал орденът в своите подземия? Може би колкото богатството на една малка държава. И всичко това благодарение на глупаци като Стюарт, който преди много години бе завещал цялото си имущество на ордена. Е, разбира се, с оглед на последващите обстоятелства вероятно бе променил завещанието си.

Да, последващите обстоятелства. Теса. Планът. Къде ли беше Стюарт сега — с Теса?

Разговорите ставаха все по-силни и по-силни. Чуваше се звън на чаши. Елвера се появи отново и му наля още вино.

— Изпий го до дъно, Марк — каза тя.

— Дръж се прилично, Марк — прошепна му Томи, като навря неприятно лице в неговото.

Марклин се обърна. Това не беше за него. Не можеше да стои така и да яде и пие на зазоряване, облечен в черни дрехи! Всички се бяха смълчали.

За секунда дори звънът на стъкло стихна, Марклин за малко да изкрещи. Желанието за това бе по-силно отколкото дори в детството му. Писък на ужас, на паника.

Томи го ощипа по ръката и му посочи нанякъде.

Двойните врати към трапезарията бяха отворени. О, значи затова се бяха смълчали всички. Господи, нима бяха докарали останките на Аарън у дома?

В трапезарията бе същото — свещи и черен креп — още една пещера на печал. Той бе решен да не стъпва там, но преди да успее да се измъкне, тълпата бавно и тържествено го повлече към отворената врата. Двамата с Томи бяха почти отнесени напред.

Не искаше нищо повече — само да се махне оттук…

Натискът отслабна, когато прекрачиха през вратите. Около дългата маса бяха насядали мъже и жени. Някой лежеше върху нея. Господи, не и Аарън! Не можеше да погледне Аарън. И те знаят, че не можеш да го погледнеш, нали? Чакат да се паникьосаш, а раните на Аарън да закървят!

Ужасно, глупаво. Той стисна ръката на Томи и веднага го чу да му шепне: „Стой мирен!“.

Най-накрая стигнаха до огромната стара маса. Там лежеше мъж с прашно вълнено сако и кал по обувките. Да, кал. Всъщност трупът не бе подготвен подходящо.

— Това е нелепо — прошепна Томи.

— Що за погребение е това?! — чу се да възкликва Марклин.

Той бавно се наведе, за да види лицето на мъртвеца, което бе извърнато на другата страна. Стюарт! Стюарт Гордън, мъртъв, проснат на тази маса! Изключително слабото лице на Стюарт, с орловия нос и с безжизнени сини очи. Господи боже, та те дори не бяха затворили очите му! Всички ли са откачили?

Отстъпи тромаво назад и се сблъска с Томи. Усети как го настъпва по пръстите и той бързо отдръпва крака си. Изведнъж изгуби способността си да разсъждава. Бе скован от страх. Стюарт е мъртъв, Стюарт е мъртъв, Стюарт е мъртъв!

Томи се взираше в тялото. Дали бе разбрал, че това е Стюарт?

— Какво означава това? — попита Томи с нисък и пълен с ярост глас. — Какво се е случило със Стюарт… — Но думите му не звучаха особено убедително. Гласът му, винаги монотонен, сега бе немощен от страх.

Останалите се приближиха към тях и ги принудиха да се притиснат към масата. Безжизнената лява ръка на Стюарт висеше току пред очите им.

— Господи боже! — извика гневно Томи. — Някой да му затвори очите.

Около масата стояха облечени в черно членове на ордена — цял низ от оплаквани. Или пък бяха чудовища? Дори Джоан Крос беше там, начело на масата. Ръцете й бяха отпуснати на облегалките на инвалидната количка, зачервените й очи бяха приковани в тях!

Никой не продумваше. Никой не помръдваше. Първият етап от тишината бе липсата на разговори. Това бе вторият етап — липса на движение, всички бяха така неподвижни, че Марклин дори не чуваше някой да си поема дъх.

— Какво се е случило с него? — извика пак Томи.

Отново никой не отговори. Марклин не можеше да откъсне очи от малката глава на мъртвеца с рядката бяла коса. Нима си се самоубил, жалки, откачени глупако? Така ли направи? От страх да не те разкрият?

И внезапно, съвсем внезапно, той осъзна, че погледите не са насочени към Стюарт, а към него и Томи.

Почувства болка в гърдите, сякаш някой бе започнал да притиска гръдната му кост с невъзможно силни ръце.

Обърна се отчаяно, за да огледа лицата на хората около него — Енцо, Харберсън, Елвера и останалите. Взираха се в него със зловещо изражение. Елвера се бе втренчила право в очите му. Точно до него стоеше Тимоти Холингшед, който го гледаше студено.

Само Томи не се взираше в него. Той се взираше към отсрещната страна на масата, а когато Марклин погледна натам, за да види какво го изпълва с толкова очевиден ужас, видя Юри Стефано, облечен като за погребение. Стоеше само на няколко метра от тях.

Юри! Юри бе тук, бе стоял тук през цялото време! Той ли бе убил Стюарт? Защо, за бога, Стюарт не е успял да го заблуди? Целта на цялото това подслушване и подмяната на факсовете бе само една — Юри никога, никога да не се свърже с метрополията отново. А този идиот Ланцинг бе позволил на циганина да избяга от долината.

— Не — каза Елвера, — куршумът го е улучил. Но не смъртоносно. И ето, той се върна у дома.

— Вие сте били съучастниците на Гордън — каза Холингшед с отвращение. — Вие двамата. И само вие изчезнахте.

— Неговите съучастници — обади се Юри от другата страна на масата. — Неговите любимци, неговите гении.

— Не! — извика Марклин. — Не е вярно! Кой ни обвинява в това?

— Стюарт ви обвини — каза Харберсън. — Документите, пръснати из кулата му, ви обвиняват, дневникът му ви обвинява, поезията му ви обвинява, Теса ви обвинява.

Теса!

— Как сте посмели да влезете в дома му?! — избуча Томи, почервенял от гняв.

— Не сте намерили Теса, не ви вярвам! — изпищя Марклин. — Къде е тя? Всичко това заради нея ли е? — И после, осъзнал ужасната си грешка, той най-после проумя в цялост това, което вече знаеше. О, защо не бе послушал инстинкта си! Той му казваше да си тръгне, а сега безспорно му шепнеше, че вече е късно.

— Аз съм британски поданик — тихичко промърмори Томи. — Не мога да бъда задържан тук от никакъв импровизиран съд.

Тълпата веднага се раздвижи и се приближи към тях, изтика ги леко към другия край на масата. Някой хвана Марклин за раменете — беше онзи отвратителен Холингшед. Томи започна да протестира отново: „Пуснете ме!“, но вече бе късно. Тълпата ги повлече надолу по коридора, мекият тропот на крака по лъснатия под отекваше под дървените арки. Тази сган ги бе пленила, нямаше как да се измъкнат.

Вратите на стария асансьор се отвориха със силно изскърцване на метала и Марклин бе набутан вътре. Веднага се извъртя, но клаустрофобията го сграбчи така, че той отново изпищя.

Вратите обаче вече се затваряха. Двамата с Томи се притискаха един към друг, заобиколени от Харберсън, Енцо, Елвера, някакъв тъмнокос мъж, Холингшед и още няколко силни мъже.

Асансьорът потракваше и бучеше по пътя си надолу. Към подземията.

— Какво ще правите с нас? — попита Марклин внезапно.

— Настоявам да ни отведете отново на горния етаж — каза Томи надменно. — Настоявам да ни пуснете незабавно.

— Има престъпления, които смятаме за крайно отвратителни — каза тихо Елвера. Сега, слава богу, бе приковала поглед в Томи. — Има неща, които ние, като орден, не можем да простим или забравим.

— И какво означава това, бих искал да знам?! — настоя Томи.

Тежкият стар асансьор спря с поклащане. Излязоха в коридора. Ръцете отново сграбчиха Марклин.

Водеха ги по някакъв непознат пък към подземията, коридорът бе укрепен с груби дървени греди, като на минна шахта. Миришеше на пръст. Сега останалите вървяха или до тях, или зад тях. Отпред, в края на коридора, имаше две врати — големи дървени врати, вдадени под ниска арка и залостени с резе.

— Нима мислите, че можете да ме затворите тук против волята ми? — попита Томи. — Аз съм британски гражданин.

— Вие убихте Аарън Лайтнър — обяви Харберсън.

— Убихте и други хора, и то от името на ордена — обади се Енцо. Брат му стоеше до него и повтори думите му като влудяващо ехо.

— Вие ни очернихте в очите на хората — каза Холингшед. — Извършихте неимоверно зло от наше име!

— Не признавам нищо — отвърна Томи.

— Нямаме нужда от признанието ви — каза Елвера.

— Нямаме нужда от нищо — добави Енцо.

— Аарън умря, вярвайки във вашите лъжи! — извика Холингшед.

— По дяволите, няма да търпя това! — изрева Томи.

Но Марклин не можеше да се принуди да бъде възмутен и оскърбен, че го държаха като затворник и го принуждаваха да върви към вратата.

— Чакайте, моля ви, недейте. Чакайте — замоли се той. — Стюарт самоуби ли се? Какво се случи с него? Ако той беше тук, щеше да ни оправдае. Нали не мислите, че човек на неговите години…

— Запази лъжите си за Господ — прошепна Елвера. — Цяла нощ преглеждахме доказателствата. Говорихме и с вашата белокоса богиня. Освободи душата си чрез истината, ако искаш, но не ни пробутвай повече лъжите си.

Всички се притиснаха още по-плътно към тях. Принуждаваха ги да се приближат към помещението, или пък тъмницата. Марклин не знаеше.

— Спрете! — извика той внезапно. — Спрете, за бога! Спрете! Има неща за Теса, които не знаете, които просто не разбирате.

— Не им се подмазвай, идиот такъв! — изръмжа Томи. — Нима мислиш, че баща ми няма да задава въпроси? Аз не съм проклет сирак! Имам огромно семейство. Нима мислиш, че…

Някаква силна ръка сграбчи Марклин за кръста. Друга го стисна за врата. Вратите се отвориха навътре. С крайчеца на окото си Марклин видя, че Томи се бори и се опитва да изрита мъжете зад него.

Откъм отворените врати лъхна леден повей. Чернота. Не могат да ме затворят в мрака. Не могат!

И той най-сетне запищя. Не издържа повече. Писъкът му започна, преди да го блъснат напред, преди да се препъне в прага, преди да осъзнае, че полита надолу в тъмата, към нищото, и че Томи пада с него, проклинайки ги, заплашвайки. Писъкът му отекна твърде силно в каменните стени.

Удари се в твърда земя. Мракът бе навсякъде — и отвън, и в него самия. След това дойде и ужасяващата болка в цялото тяло. Той лежеше сред твърди неща с режещи ръбове. Господи боже! Седна и започна да опипва предметите, които се трошаха под пръстите му и издаваха гадна пепелива миризма.

Присви очи към единствената светлина, която струеше от една пролука горе. Загледа се и с ужас установи, че тя идва от вратата, през която бе паднал. На фона на светлината се очертаваха черните силуети на хора.

— Не, не можете да направите това! — изпищя той и задрапа напред в тъмното. А после, без да има къде да се опре, някак се изправи на крака.

Не можеше да види тъмните им лица; не можеше да различи дори очертанията на главите им. Беше паднал много дълбоко, вероятно на десетина метра.

— Престанете, не можете да ни държите тук, не можете! — изрева той и вдигна умолително ръце към тях. Но фигурите отстъпиха от осветения отвор и той с ужас чу познат звук — пантите изскърцаха и вратите се затвориха.

— Томи, Томи, къде си? — извика той отчаяно. Ехото го изплаши. И то бе заключено с него. Нямаше къде да излети, освен да се върне обратно към него, към ушите му. Той посегна и докосна пода, докосна изпотрошените отломки и внезапно напипа нещо топло и влажно!

— Томи! — извика той с облекчение. Опипа устните му, носа, очите. — Томи!

И после, за част от секундата, която обаче му се стори дълга като целия му живот, той осъзна всичко. Томи беше мъртъв. Беше умрял при падането. А на тях изобщо не им пукаше. Нямаше да се върнат и за него, никога. Ако изобщо имаха намерение да се съобразяват със закона, нямаше да ги хвърлят от такава височина. И ето че Томи бе мъртъв. А той бе сам в мрака, до мъртвия си приятел, притиснат до тялото му и до другите неща — до костите.

— Но не можете да направите това, не можете да извършите подобно нещо! — Гласът му се извиси в писък. — Пуснете ме! Пуснете ме! — Ехото се върна, писъците се издигаха и после го връхлитаха. — Пуснете ме! — Думите вече не се различаваха. Виковете му ставаха все по-тихи и изпълнени с агония. А ужасният им звук му донасяше някакво странно успокоение. И той знаеше, че това ще е последната утеха, която някога ще получи.

Накрая легна до Томи и хвана ръката му. Може пък да не беше мъртъв. Може би щеше да се събуди и двамата щяха да изследват заедно това място. Вероятно от тях се очакваше да направят точно това. Сигурно имаше път навън и останалите очакваха от него да го открие; сигурно искаха да мине през долината на смъртта, за да намери изход, но не искаха да го убиват. Та те бяха негови братя и сестри от ордена. Не, Елвера, милата Елвера, Харберсън и Енцо, и онзи стар злобен Клермон, те не бяха способни на подобно нещо!

Най-накрая се обърна и се надигна на колене. Когато опита да се изправи, левият му глезен се изкриви болезнено.

— Е, поне мога да пълзя, мамка му! — прошепна. — Мога да пълзя! — извика отново. И запълзя. Разбутваше костите пред себе си, заедно с мръсотията — някакви начупени скали или кости, кой знае. Не мисли за това. Не мисли и за плъхове. Не мисли!

Главата му внезапно се удари в нещо, в стена.

За шейсет секунди беше обиколил всички стени. Помещението беше съвсем малко — просто шахта.

О, добре, сега нямаше да мисли за излизане. Поне докато не се почувства по-добре и не стане на крака. Тогава ще потърси някой отвор, нещо като прозорец може би. Все пак тук имаше въздух, свеж въздух.

Просто си почини малко, помисли си той и се сгуши отново до Томи. Притисна чело в ръкава му и се опита да измисли какво да прави. Беше немислимо да умре тук, та той бе млад, как ще умре така, захвърлен в тъмница от някакви откачени старци… невъзможно. Да, почини си, подготви се за следващия си ход. Почини си…

Унесе се. Колко глупаво от страна на Томи да игнорира напълно втората си майка, да й каже, че не иска да поддържа никакъв контакт с нея. Бяха минали шест месеца оттогава, дори година… Не, банката щеше да ги търси. Банката на Томи, неговата банка ще го потърси, когато той не изпрати чека за тримесечието. И кога беше това? Не, не бе възможно да са решили да ги заровят живи на това ужасно място! Той се стресна и се събуди от странен шум.

Чу го отново и отново. Беше му познат, но не можеше да се сети какъв е. По дяволите, в този пълен мрак не можеше да различи дори посоките. Трябваше да се заслуша. Всъщност бе цяла серия от шумове. Опитай да си ги представиш, да си ги представиш. И той го направи.

Някой зидаше стена, нареждаше тухли и ги слепяше с хоросан. Тухли и хоросан, високо горе.

— Но това е абсурдно, абсурдно. Това е средновековно, ужасяващо. Томи, събуди се! Томи! — Сигурно щеше да запищи отново, но бе твърде унизително да пищи пред тези копелета, които зазиждаха проклетата врата.

Той заплака тихо до ръката на Томи. Не, това беше просто наказание, за да ги накарат да съжаляват, да се разкаят, преди да ги изправят пред властите. Те нямаха намерение да ги оставят тук, да ги оставят да умрат! Беше просто някакво ритуално наказание само за да ги сплашат. Но най-ужасното бе, че Томи вече бе мъртъв! Но все пак беше нещастен случай. Когато дойдат за него, той ще е съвсем покорен. Важното е да се махне оттук! Само това искаше от самото начало — да се махне оттук!

„Не мога да умра така, това е немислимо. Невъзможно е да ми вземат живота, мечтите, величието, което едва успях да зърна заедно със Стюарт и Теса…“

Някъде, в дълбините на ума си той знаеше, че в логиката му има огромни, ужасни недостатъци, но продължи да си представя бъдещето. Как те ще дойдат, как ще му кажат, че са искали само да го изплашат, че смъртта на Томи е била нещастен случай, че не са очаквали падането да е толкова опасно. Глупаци, отмъстителни глупаци и лъжци. Трябваше да е готов, да е спокоен, вероятно дори да поспи заслушан в звуците от зидането над главата му. Не, те бяха спрели. Вратата бе зазидана, но това нямаше значение. Сигурно имаше и друг изход от тази тъмница, други пътища навън. По-късно ще ги открие.

Засега бе най-добре да се притиска към Томи, да се сгуши в него и да чака паниката да отмине, за да може да измисли какво да стори.

О, как можа да забрави, че Томи има запалка. Томи никога не бе пушил, също като него, но винаги носеше луксозна запалка. Палеше цигарите на красивите момичета.

Пребърка джобовете на панталоните му, не, беше в сакото. Намери я, малка златна запалка. Дано имаше газ и да не е изхабена.

Седна бавно, като нарани дланта на лявата си ръка на нещо остро. Щракна запалката. Изскочи малко пламъче, което скоро се издължи. Около него се разля светлина, която разкри тясната тъмница, изсечена дълбоко, дълбоко в земята.

А тези остри, потрошени неща наоколо бяха кости, човешки кости. Точно до него лежеше скелет, който го гледаше с празните си орбити, а ето и още един… Господи! Костите бяха толкова стари, че някои се бяха превърнали в прах! А Томи бе мъртъв, от устата му бе потекла струйка кръв, която пълзеше по врата му и влизаше в яката. И навсякъде, навсякъде имаше само кости!

Той изпусна запалката и ръцете му сами полетяха към главата. Очите му се затвориха, а устата се раззина в неспирен, оглушителен писък. Писъкът се изливаше от него в мрака и отнасяше ужаса и страха му към небесата. С цялата си душа той вярваше, че всичко ще е наред, че всичко ще е наред, ако някак спре да крещи, но викът се изливаше от него все по-оглушителен, вечен и безспирен.