Вещиците: Талтош

Трийсет

Започнах да се чудя какво ли има в пещерата. Нямах желание да чувам гласовете от ада, но виж — райските песнопения…

Мислих, мислих и накрая реших да я отмина. Чакаше ме дълъг път. Бе твърде рано за почивка, а и бързах да се махна от долината.

Тъкмо се готвех да заобиколя тази част от склона, когато един глас ме повика.

Беше женски, много тих и като че го долавях от всички посоки. Чух го да казва:

— Ашлар, чаках те.

Обърнах се и се огледах. Мракът беше страховит. Сигурно е някоя жена от малките хора, казах си, иска да ме прелъсти. Отново се обърнах да продължа пътя си, но пак чух гласа, нежен като целувка:

— Ашлар, кралю на Донелайт, чакам те.

Погледнах към малката хижа, чиито светлинки блещукаха в мрака. Там стоеше някаква жена. Косата й бе червена, а кожата съвсем бледа. Беше човек. Вещица. От нея се долавяше слаба вещерска миризма, която можеше да означава, че във вените й тече кръв на талтош, но можеше и да не е така.

Трябваше да продължа по пътя си. Знаех го. Вещиците създаваха единствено неприятности. Но тази жена бе толкова красива, а и в тъмното много ми заприлича на моята изгубена Джанет.

Тя тръгна към мен и аз видях, че има зелените очи на Джанет, прав нос и уста като изваяна от мрамор. Имаше същите малки и кръгли гърди и дълга изящна шия. А да не забравяме и красивата червена коса, която винаги е била най-прелъстителна за талтошите.

— Какво искаш? — попитах я аз.

— Да живееш с мен — каза тя. — Ела в моя дом. Каня те.

— Ти си глупачка — отвърнах. — Знаеш какъв съм. Ще легна с теб и ти ще умреш.

— Не — каза тя. — Не и аз. — Засмя се като толкова много вещици преди нея. — Аз ще родя гигант от теб.

Поклатих глава.

— Върви си по пътя и бъди благодарна, че не се изкушавам лесно. Ти си много красива. Друг талтош нямаше да устои. Има ли кой да те защитава тук?

— Ела — настоя тя. — Ела в моята къща. — Приближи се още и на слабите лъчи здрачна светлина, които се процеждаха между клоните, аз видях красивите й бели зъби, гърдите, които изпъваха тънката дантелена блуза, и кожения колан, пристегнал силно талията й.

Е, нищо няма да стане, ако просто легна с нея и целуна гърдите й, рекох си. Но после? Та тя беше вещица. Как изобщо можах да допусна подобна мисъл?

— Ашлар — рече тя. — Всички знаем твоята история. Знаем, че ти си кралят, който предаде своя народ. Нима не искаш да попиташ духовете в пещерата как можеш да бъдеш опростен?

— Опростен ли? Само Христос може да опрости греховете ми, дете — отвърнах аз. — А сега ще тръгвам.

— А Христос има ли сила да отмени проклятието на Джанет?

— Не ме дразни повече — сопнах се аз. Исках я и колкото повече се ядосвах, толкова по-малко ме беше грижа какво ще стане с нея.

— Ела с мен — настоя тя отново. — Изпий отварата, която приготвих на огъня, а после иди в пещерата, за да видиш духовете, които знаят всичко.

Тя се приближи до коня и докосна ръката ми. Желанието ми нарастваше. Тя имаше пронизващите очи на вещица, като че душата на самата Джанет гледаше през тях.

Още не бях взел решение какво да направя, когато тя ми помогна да сляза от коня и тръгнахме заедно през гъстата гора.

Малката хижа изглеждаше страховито. Нямаше прозорци. Над огъня висеше котле на дълга кука. Леглото обаче беше чисто и покрито с красиво бродирана завивка.

— Подготвено за крал — каза тя.

Огледах се и видях отворена врата точно срещу онази, през която бяхме влезли.

— Това е таен път към пещерата — каза вещицата и внезапно целуна ръката ми. Дръпна ме към леглото, а после отиде до котлето и напълни една пръстена чаша с отварата.

— Изпийте това, Ваше Величество — каза тя. — И духовете в пещерата ще ви видят и чуят.

Или аз ще ги видя и чуя, казах си. Защото само Бог знае какви треви и масла бе сложила в тази отвара. Те караха вещиците да обезумяват и да танцуват като талтоши на лунна светлина. Знаех всичките им номера.

— Изпий го, сладко е — каза тя.

— Да, знам, надушвам меда.

И докато гледах чашата и си мислех, че за нищо на света няма да изпия тази отвара, вещицата ми се усмихна, аз отвърнах на усмивката й и в същия миг осъзнах, че надигам чашата и започвам да пия на големи глътки. Затворих очи.

— Ами ако в нея наистина има магия? — прошепнах аз леко развеселен и вече потъващ в сън.

— А сега легни с мен — каза тя.

— Заради теб няма да го направя — отвърнах, но тя вече сваляше меча ми и аз не се възпротивих. Станах само да залостя вратата и се свлякох на леглото, като дръпнах жената под себе си. Смъкнах блузата й от гърдите и само като ги видях, ми се прииска да заплача. О, мляко на талтош, как копнеех за него. Но тя не беше майка и нямаше мляко, дори и човешко. Гърдите й обаче бяха сладки и аз исках да ги смуча, да хапя зърната им, да ги дърпам и да ги ближа.

Е, това няма да я нарани, рекох си. А когато тя започне да изгаря от желание, ще пъхна пръсти между окосмените й срамни устни и ще я накарам да затрепери.

Веднага започнах да я смуча, да я целувам, да завирам лице в гърдите й. Кожата й беше стегната и млада, миришеше хубаво. Обожавах тихите й стонове, допира на белия й корем до бузата ми. Когато смъкнах полата й, видях, че космите между краката й са червени като косата й, искрящи като пламък и леко накъдрени.

— Красива, красива вещица — шептях аз.

— Хайде, направи го, кралю Ашлар — отвръщаше тя.

Смучех силно гърдите й и въпреки че членът ми беше болезнено твърд, си казах, че няма да я убия. Беше глупачка, но не заслужаваше да умре заради това. Тя обаче пъхна члена ми между краката си и внезапно се притисна към него. И тогава, като всички мъже, аз реших, че щом го иска, трябва да го направя.

Проникнах в нея силно и грубо, както го правех с женските талтоши, и започнах тласъците. Беше прекрасно. Тя гореше и стенеше, викаше имената на духовете, които никога не бях чувал.

И изведнъж всичко свърши. Тя ме погледна сънливо от възглавницата и с победоносна усмивка каза:

— Пий и отивай в пещерата.

После затвори очи и заспа.

Аз пресуших остатъка от отварата в чашата. Защо не? Щом бях стигнал толкова далече. Ами ако в онази черна дупка наистина имаше нещо, ако там бе скрита последната тайна, която моята земя, Донелайт, иска да ми довери? Само Бог знаеше какво щеше да ми поднесе бъдещето, какви болки и разочарования ме очакваха.

Станах от леглото, препасах меча си и се приготвих да посрещна всяка неприятност. После взех една груба лампа с восъчна свещ с фитил, запалих я и влязох в пещерата през тайната врата.

Изкачвах се все по-нагоре в мрака, като опипвах с ръка стената от пръст. Накрая стигнах до една студена кухина, откъдето в далечината видях да се процежда светлина от външния свят. Намирах се над главния вход към пещерата.

Продължих нагоре, като държах лампата пред себе си. Изведнъж спрях със сепване, защото видях празните очи на черепи да се взират в мен. Редица след редица от черепи! Някои бяха толкова стари, че почти се бяха разпаднали на прах.

Това сигурно е било някаква гробница, реших аз. Явно тук са погребвали само главите на мъртвите, защото са смятали, че духовете ще говорят чрез тях.

Казах си да не се поддавам на глупави страхове, но изведнъж се почувствах странно отпаднал.

— От отварата е — прошепнах на себе си. — Ще седна да си почина.

Така и направих. Облегнах се на стената вляво и се загледах към голямата кухина, в която стотиците маски на смъртта се хилеха зловещо пред мен.

Грубата свещ падна от ръката ми, но не изгасна. Изтърколи се в калта и когато се опитах да я достигна, не можах.

Щом вдигнах поглед нагоре, видях моята Джанет.

Идваше към мен през кухината с черепите. Вървеше съвсем бавно, сякаш не беше наяве, а насън.

— Но аз съм буден — казах на глас.

Видях я да кима и да се усмихва. Спря пред малката свещ.

Беше облечена със същата роба, с която бе изгорена на кладата. И аз с ужас видях, че коприната е почерняла и прогорена от огъня, а през дупките се виждаше бяла кожа. Дългата руса коса също бе опърлена и почерняла по краищата. Лицето, ръцете и босите крака на Джанет бяха изцапани с пепел. И все пак тя бе пред мен, жива.

— Какво става, Джанет? — попитах я аз. — Какво ще ми кажеш сега?

— О, а какво ще кажеш ти на мен, мой обични кралю? Аз те последвах от големия кръг в равнината до Донелайт, а ти ме унищожи.

— Не ме проклинай, моля те — отвърнах аз и се надигнах на колене. — Дай ми това, което ще помогне на всички ни! Аз търсех пътя на любовта, но той се оказа път към разрухата.

Изведнъж изражението й се промени, стана някак объркано и напрегнато, усмивката й изчезна. Тя хвана ръката ми и заговори, сякаш разкриваше общата ни тайна:

— Ще откриеш ли друг рай, господарю мой? — попита тя. — Ще построиш ли друг монумент като онзи, който издигна в равнината? Или пък ще създадеш танц, така прост и грациозен, че всички хора на света да могат да го танцуват?

— Танц, да, бих могъл да създам танц. И ще направим най-големия жив кръг.

— А ще създадеш ли песен, така сладка, че да няма мъж или жена, които да й устоят?

— Да — отвърнах аз. — И ще я пеем вечно.

Лицето й просветна и устните й се разтвориха. А после, с леко изумено изражение, добави:

— Тогава чуй моите думи.

Аз заплаках.

Тя вдигна ръка, за да ме накара да замълча и занарежда някакъв стих или песен на бързия език на талтошите:

Изведнъж притъмня и малката свещ угасна. Джанет помаха леко за сбогом, усмихна се отново и изчезна.

Думите й се запечатаха в съзнанието ми като изсечени на камък от свещения кръг. И аз ги видях, запазих ги за вечността, дори след като забравих гласа й напълно.

В пещерата бе пълен мрак. Аз изкрещях и затърсих с ръка свещта. Бързо се изправих и видях в края на тунела светлината на огъня, който гореше в малката хижа.

Избърсах очи, завладян от любов към Джанет, от ужасно объркване, от копнеж и болка, и забързах към малката топла къщурка, където заварих червенокосата вещица още в леглото.

За миг ми се стори, че това е Джанет! Но не нежният дух, който ме бе погледнал с любящи очи и бе изпял стиховете, обещаващи някакво опрощение.

А изгорената Джанет, обзетата от смъртна агония жена, с лумнала в пламъци коса, с тлеещи кости. В болката си тя бе извила гръб и се опитваше да ме достигне. Аз изкрещях и посегнах да я избавя от пламъците. И в този мит… тя отново се превърна във вещицата, в червенокосата жена, която ме бе вкарала в леглото си и ми бе дала да пия онази отвара.

Беше мъртва, бледа и спокойна в смъртта. Набраната й пола беше прогизнала от кръв. Нейната малка хижа се бе превърнала в гробница, а огънят й — в огън на надгробно бдение.

Аз се прекръстих.

И избягах оттам.

Но не успях да открия коня си в тъмната гора, като от време на време чувах смеховете на малките хора. Накрая, останал без дъх, изплашен от видението, от клетвите и проклятията, които чувах, аз се обърнах срещу тях и ги предизвиках да се приближат, да се бият. В следващия миг бях напълно обграден. Извадих меча си, посякох двама и другите хукнаха да бягат. Но не и преди да разкъсат и свалят от гърба ми зелената туника. Отмъкнаха и кожения ми колан заедно с малкото ми вещи. Конят ми също беше изчезнал.

Тези разбойници ми бяха оставили единствено меча. Не тръгнах да ги преследвам.

Поех към главния път, воден от инстинкта си и от звездите, както само талтошите могат. Когато луната изгря, вече се бях отдалечил на юг от родната земя.

Не се обърнах да погледна за последно Донелайт.

Наистина отидох в земята на лятото, както я наричахме — в Гластънбъри. Застанах на свещения хълм, където Йосиф беше забил своята тояга. Измих ръцете си в Кладенеца на Граала. Пих от водите му. После прекосих Европа, за да ида при папа Григорий в руините на Рим. Отидох чак до Византия и накрая до Светите земи.

Но дълго преди пътят да ме отведе в двореца на папа Григорий, сред печалните останки на римските езически храмове, моята мисия вече се бе променила. Аз вече не бях свещеник. Аз бях скиталец, търсач, учен.

Мога да ви разкажа хиляди истории от онези времена, включително и историята за моята среща с Отците от Таламаска. Но не мога да твърдя, че познавам тяхната история. Знам за тях каквото знаете вие и онова, което Гордън и неговите помощници са открили.

В Европа от време на време виждах талтоши — и мъже, и жени. Мислех си, че винаги ще ги срещам, че рано или късно ще срещна някой от моя вид, с когото ще седнем до огъня и цяла нощ ще говорим за изгубената земя, за равнината и за всичко, което си спомняме.

Има още една частица информация, която държа да споделя с вас.

През 1228 година аз все пак се върнах в Донелайт. Не бях виждал талтош от много дълго време и започнах да изпитвам страх. Проклятието на Джанет и поезията й не излизаха от ума ми.

Завърнах се като шотландски пътешественик и нямах търпение да разговарям с бардовете от планините за старите истории и легендите, които знаеха.

Сърцето ми бе разбито, когато видях, че старата църква вече я няма, а на нейно място се издига огромна катедрала, зад самите порти на голям търговски град.

Бях се надявал да видя старата църква, но кой не би се впечатлил от тази могъща постройка и от величествения замък на графовете на Донелайт, който се издигаше като страж над цялата долина?

Аз се приведох, закрих глава с качулката си и като се подпирах на тояжка, слязох в града. С радост видях, че кулата ми още стои в долината, заедно с много от кулите, построени от моите хора.

Очите ми се изпълниха със сълзи на благодарност, когато разбрах, че и каменният кръг е още там, далече от бойниците на крепостта. Издигаше се както винаги сред високата трева — вечен символ на танцуващите талтоши, които някога се бяха събирали тук.

Големият шок дойде, когато влязох в катедралата и след като потопих пръсти в светената вода, вдигнах очи към витража на свети Ашлар.

Та на стъклото бях изобразен аз самият, облечен със свещеническо расо, с дълга гъста коса, каквато носех в онези дни. Образът се взираше в мен самия, в прототипа си, с тъмни очи, които толкова приличаха на моите, че се изплаших. Вцепенен от изненада, аз прочетох думите на латински под витража:

Плаках дълго, не можех да разбера как е възможно това. Помня, че без да преставам да куцукам, отидох до олтара и коленичих да се помоля. След това излязох и се отправих към хана.

Платих на един бард да изпее всички стари песни, които знае, но нито една не ми беше позната. Езикът на пиктите бе отмрял. Никой не знаеше какво пише на кръстовете в църковния двор.

Накарах барда да ми разкаже всичко, което знае за този светец.

А той ме попита дали наистина съм от скотите.

Нима никога не съм чувал за езическия крал на пиктите Ашлар, който покръстил цялата долина в името на Христа?

Нима никога не съм чувал за магическия извор, чрез който той е творил своите чудеса? Можел съм сам да сляза да го видя.

Ашлар Велики построил първата християнска църква на това място през 586 година, а после тръгнал за Рим на първото си поклонение. Бил убит от разбойници още преди да напусне долината.

В светилището се пазели свещените останки от окървавеното му наметало, кожения му колан и разпятието, което е носил. Както и писмо до светеца от самия свети Колумба. В скриптория съм можел да видя псалтир, който сам Ашлар изписал в книжовния стил на великия манастир на Айона.

— О, вече разбирам — отвърнах аз. — Но какво означава онази странна молитва под витража. Кой ще се върне отново?

— О, това е друга история. Иди утре сутрин на месата и се вгледай внимателно в свещеника, който ще я отслужи. Ще видиш, че е много висок млад мъж, висок като теб. Такива хора не се срещат често тук. Но се говори, че той е завърналият се Ашлар и разказват невероятна история за рождението му. Как излязъл от утробата на майка си говорещ и пеещ, готов да служи на Господ. Още тогава му се явили видения на Великия светец и Свещената битка в Донелайт, както и на изгарянето на езическата вещица Джанет, когато градът се покръстил въпреки съпротивата й.

— Нима това е истина? — попитах аз изумен.

Но как бе възможно това? Кой бе той — див талтош, който е роден от човеци и не знае каква кръв носи във вените си? Не. Не можеше да бъде. Та имаше ли хора, които да са в състояние да създадат талтош? Сигурно беше хибрид, заченат от някой тайнствен гигант, прегрешил някоя нощ с човешка жена с вещерски дарби. А после я е изоставил заедно с чудовищното й отроче.

— Случвало се е три пъти досега — каза бардът. — Понякога майката дори не знае, че носи дете. А друг път ражда още в третия или четвъртия месец. Никоя от тях не е знаела, че детето в утробата й ще започне да расте така бързо и да се роди в образ и подобие на светеца, който се завръща сред хората.

— А кои са бащите на тези деца?

— Все знатни мъже от клана Донелайт, защото самият свети Ашлар е негов родоначалник. Но в тези гори се разказват доста странни истории. Всеки клан си има своите тайни. Не говорим много за тях, но от време на време се ражда гигантско дете, което не знае нищо за светеца. Виждал съм едно от тях със собствените си очи. Беше с цяла глава по-високо от баща си и то само минути след като излезе от утробата на майка си, която береше душа до огнището. Страховито създание. Плачеше от страх и нямаше никаква идея за Бог, нареждаше само за някакви езически каменни кръгове! Горката заблудена душа. Нарекоха го вещица, чудовище. И знаеш ли какво правят с такива същества?

— Изгарят ги — отвърнах аз.

— Да — потвърди той. — Гледката е ужасна. Особено ако бедното създание е жена. Защото тогава веднага я осъждат като дяволско творение, тъй като няма никаква възможност да е прероденият Ашлар. Но такива са хората в планините, а обичаите им винаги са обвити в тайнственост.

— А ти самият виждал ли си такова женско създание? — попита той.

— Не, не съм. Но някои казват, че познават хора, които са виждали. Сред магьосниците и онези, които почитат езическите обичаи, се говори много за това. Те мечтаят да се сдобият с женско и мъжко създание от този вид. Но не бива да говорим за това. Търпим тези вещици, защото от време на време могат да лекуват, но никой не вярва в брътвежите им, които не са подходящи за ушите на християнин.

— О, да, разбирам — отвърнах аз и му благодарих.

Не чаках чак до службата на сутринта, за да видя странния висок свещеник.

Долових миризмата му още щом наближих до ризницата. А когато той влезе вътре, долови моята. Стояхме и се взирахме един в друг.

В очите му съзрях старата кротост и доброта, устните му бяха меки, а кожата свежа и съвършена като на бебе. Нима наистина бе роден от човешки същества, от две мощни вещици вероятно? Вярваше ли в своята съдба?

Роден знаещ и помнещ, да, и слава богу, че се бе родил в подходящото време, за да помни подходящата битка и подходящото място. А сега се бе отдал на призванието, което ни бе натрапвано от стотици години.

Той се приближи към мен. Искаше да ми каже нещо. Вероятно не вярваше на очите си, че вижда същество като него самия.

— Отче — започнах аз на латински, за да може да ми отговори. — Нима наистина си роден от човешки майка и баща?

— А как иначе? — попита той ужасен. — Ако искаш, иди при родителите ми. Питай ги. — Изведнъж пребледня и започна да трепери.

— Отче, има ли такава като теб сред жените? — попитах го аз.

— Не, не! — извика той. Едва се сдържаше да не избяга от мен. — Братко, откъде идваш? — попита ме. — Тук можеш да потърсиш божията прошка за греховете си, каквито и да са те.

— Значи никога не си виждал жена от своя вид?

Той поклати глава.

— Братко, аз съм избран от Господ. Избран от свети Ашлар.

Сведе глава и аз видях, че по бузите му избива руменина. Явно смяташе гордостта в думите си за греховна.

— Сбогом тогава — казах аз и си тръгнах.

Излязох от града и поех към каменния кръг. Пях старите песни, въртях се като обезумял на вятъра, а после поех към гората.

Зазоряваше се, когато започнах да се катеря по хълма към пещерата. Гората около нея бе все така мрачна и страховита, както преди петстотин години. Но не бе останала никаква следа от къщата на вещицата!

И в раждащото се студено утро, което предвещаваше настъпването на зимата, аз чух един глас да ме вика:

— Ашлар!

Обърнах се и огледах мрачната гора.

— Ашлар Прокълнатия, виждам те!

— Ти ли си, Ейкън Дръм? — извиках аз и чух злобния му смях. Малките хора се криеха сред клоните на дърветата. Виждах жестоките им дребни личица.

— Тук няма висока красавица за теб, Ашлар — изкрещя Ейкън Дръм. — И никога няма да има. Вече не остана никой от твоите, от вещиците се раждат единствено хленчещи свещеници, които падат на колене, щом чуят нашите гайди. Ето! Ела. Вземи си малка невеста, сладка сбръчкана хубавица, и виж що за чудо ще създадеш! Бъди благодарен и на това — каквото дал Господ!

Те започнаха да бият барабаните си. Запяха грозни, зловещи песни, които обаче ми бяха някак познати. После завиха и гайдите. Та това бяха старите песни, старите песни, на които ние ги бяхме научили!

— Кой знае, Ашлар Прокълнати — изврещя той. — Може пък от наша жена да се роди твоя достойна дъщеря! Ела при нас; ние имаме много малки женички, готови да те забавляват. Помисли само — дъщеря на Твое Кралско Величество! И тогава високите хора отново ще управляват тази земя!

Аз се обърнах и хукнах между дърветата, не спрях, докато не изминах прохода и не се озовах на главния път.

Разбира се, Ейкън Дръм казваше истината. Не бях открил жена от моя вид в цяла Шотландия. А именно това бях търсил.

И това щях да търся още векове.

Но в онази студена утрин не вярвах, че вече няма да видя женски талтош с плодовита утроба. О, колко често в началото на скиталчествата си бях срещал жени-талтоши и се бях отвръщал от тях. От страх да не стана баща на нов талтош, който да страда на този странен свят и да мечтае за сладката прегръдка на изгубената земя.

А къде бяха те сега, къде бяха тези великолепни красавици?

Стари, белокоси и лишени от миризма бях срещал много пъти и щях да ги срещам отново. Тези създания — диви и изгубени, или пък отдали се на магьоснически занимания — ме даряваха единствено с непорочни целувки.

По тъмните градски улици веднъж долових много силна миризма, която ме влуди, защото не успях да открия меката потайна плът, която я излъчваше.

Много пъти бях примамвал в леглото си човешки жени. Понякога ги предупреждавах за опасността от моите прегръдки, но друг път не го правех — защото вярвах, че жената е достатъчно силна, за да износи моето дете.

Бях прекосил целия свят, в буквалния смисъл на думата, за да търся някоя мистериозна, вечно млада жена с изумителен ръст и спомени от древни времена, която посреща мъжете със сладки усмивки, но не може да износи техните деца.

И всеки път се оказваше, че тя е или човек, или изобщо не съществува.

Или закъснявах, или се озовавах на грешното място, или пък моята красавица се бе споминала от болест преди много години. Или война бе опустошила града и никой не знаеше какво е станало с нея.

Нима винаги щеше да е така?

Още се разказваха истории за гиганти, високи, красиви и надарени.

Сигурно не всички бяха изчезнали! Какво ли бе станало с онези, които избягаха от долината? Нима не се бе родил и един див женски талтош от човешки родители?

Сигурно някъде, в дебрите на шотландските гори или пък в джунглите на Перу, или в снежните полета на Русия, в добре укрепена каменна кула живее семейство талтоши или цял клан. Жената и мъжът пазят своите книги, споделят спомените си, играят заедно, любят се, но пристъпват към акта на зачатие със старото страхопочитание.

Не е възможно всички от моя вид да са изчезнали.

Светът е огромен, светът е безкраен. Сигурен съм, че не съм последният талтош. Сигурен съм, че не това означаваха ужасните думи на Джанет, че ще скитам през времето, вечно сам и бездетен.

Е, вече знаете моята история.

Мога да ви разкажа още много — за странстванията ми из различни земи, за занаятите, с които се захващах; мога да ви разкажа за малцината мъжки талтоши, които срещах през годините, за историите, които чух за създания от моя вид, живели в някое измислено селце.

Винаги разказваме само онова, което изберем да разкажем.

А това всъщност е наша обща история, Роуан и Майкъл. Вече знаете как е бил основан кланът на Донелайт. Знаете как се е вляла кръвта на талтошите в човеците. Знаете историята на първата жена, изгорена в онази красива долина, и печалния разказ за земята, на която талтошите понесоха толкова страдания, и то неведнъж, а отново и отново.

Джанет, Лашър, Сузан, нейните наследници, дори Емалет.

Вече знаете, че когато сте вдигнали оръжието, когато ти, Роуан, си вдигнала оръжието и си застреляла детето си, момичето, което те е накърмило, това не е бил позорен акт, от който трябва да се срамуваш — това е просто съдба.

Така си спасила и двама ни. Вероятно си спасила всички. Спасила си и мен от най-ужасната дилема, която надали щях да мога да разреша.

Каквото и да става, не плачете за Емалет. Не плачете за расата от странни същества с добри очи, прогонени преди векове от тази земя от по-силни от тях създания. Така е устроен светът, а на нас е съдено да живеем в него.

Ще попитате за другите странни, безименни създания, които живеят в градовете и горите на нашата планета. Виждал съм много неща, чувал съм безброй истории. Ако използвам думите на Джанет, дъждът и вятърът разорават земята. Какво ли ще поникне в някоя скрита градина?

Нима бихме могли да живеем заедно на този свят — талтоши и човеци? Възможно ли е това? Та това е свят, в който човеците се сражават безкрайно, в който хора от различни религии все още се избиват взаимно. Религиозни войни се водят от Шри Ланка до Босна, от Йерусалим до американските градове, където християни убиват ближните си в името на Исус Христос, убиват дори своето семейство и не щадят малките деца.

Племе, раса, клан, семейство.

Дълбоко в нас се спотайват семената на омразата към различните. Не е нужно да се учим на това. Трябва да се научим да не й се поддаваме! Семената на омразата са в кръвта ни, но с умовете си ние можем да я победим чрез милосърдие и любов.

Как биха могли да оцелеят днес моите добродушни съплеменници, ако се възродят на този свят? Ако са така глупави като преди, неспособни да отвърнат на яростта на човеците и плашещи дори най-невинните сред тях със своя дързък еротизъм? Или просто трябва да си изберем някой тропически остров, на който да се отдадем на чувствени игри, на омаята на песните и танците?

Или пък нашият свят ще се превърне в свят на електрониката — на компютри, на филми, игри във виртуалната реалност, или пък на интригуващи математически загадки — все занимания, подходящи за нашия ум, с неговата любов към детайла и неспособност да поддържа ирационални концепции, като концепциите за гняв и омраза? Или пък ще се влюбим в квантовата физика, както навремето се влюбихме в тъкачеството? Виждам как талтошите ден и нощ проследяват пътя на частиците по магнетизираната повърхност на компютърния екран. Кой знае на какви постижения сме способни, ако се влюбим в подобни играчки?

Моят мозък е два пъти по-голям от човешкия. Аз не старея съгласно приетата концепция за време. Способността ми да усвоявам съвременните науки и медицина е невъобразима.

Но ако един сред нас се окаже достатъчно амбициозен, като Лашър например, и реши да превърне своята раса във владетели на света? Какво ще стане тогава? Само за една нощ двойка талтоши може да създаде цял батальон напълно развити потомци, готови да превземат цитаделите на човешката власт. Готови да разрушат оръжията, с които хората така умело си служат, готови да превземат храната и водата, всички ресурси на този пренаселен свят и да лишат от тях не така добрите, не така любезните, не така търпеливите като тях, като възмездие за вековете кърваво господство.

Разбира се, не искам да научавам отговорите на тези въпроси.

Прекарах векове в изследване на физическия свят. Или на употребата на властта. Но ако реша да постигна победа, просто заради самия себе си, светът няма да ми устои, всички препятствия пред мен ще паднат като направени от хартия. Моята империя, моят свят е свят на кукли и пари. Но със същия успех можеше да произвеждам медикаменти, които укротяват човешките мъже, разтварят тестостерона във вените им и заглушават бойните им викове завинаги.

Представете си, ако искате, какво представлява талтош, отдаден на подобна идея. Той не би бил мечтател, който броди из мъгливи земи и се храни с езическа поезия, а пророк, верен на принципите на Христа, решен да изкорени насилието от света и уверен, че мирът на земята си струва всяка жертва.

Представете си легионите новородени, създадени в името на тази кауза, армии от потомци, проповядващи любов във всяко село, във всяка долина, които обаче стъпкват, в буквалния смисъл, онези, които им се противопоставят.

Какъв съм аз в крайна сметка? Просто банка на генетичен материал, който един ден може да разруши света? А какви сте вие, вещиците Мейфеър — нима не сте пренесли през вековете същите тези гени, които могат да сложат край на Царството Христово чрез нашите общи синове и дъщери?

Това е споменато в Библията, нали така? Звярът, демонът, Антихристът.

Кой би имал куража за подобна слава? Глупавите стари поети, които още живеят в каменни кули и мечтаят за ритуали на върха на Гластънбъри Тор, за да обновят света.

А нима дори за този луд старец, за този изкуфял глупак, убийството не бе главен способ за осъществяване на мечтата му?

Аз пролях кръв. Изцапах ръцете си с нея, за да въздам възмездие — жалък начин да излекувам рана, но единственият, към който се връщаме отново и отново в нашата нищожност. Таламаска пак е цяла — без значение на каква цена. А нашите тайни засега са опазени.

Ние с вас сме приятели. И аз се моля никога да не се нараняваме взаимно. Иска ми се да мога да протегна ръце към вас в тъмното. А вие да ме повикате и аз да се отзова.

Но ако се случи нещо друго? Нещо съвсем ново. Мисля, че мога да го видя, мога да си го представя… но то бяга от мен.

Не мога да намеря отговора.

Знам само, че никога няма да обезпокоя вашата червенокоса вещица — Мона. Никога няма да създам тревоги на могъщите жени от вашия род. Много векове минаха, откакто похотта или надеждата са ме вкарвали в неприятности.

Аз съм сам-самичък, аз съм прокълнат, аз съм забравен.

Обичам своята империя от малки красиви предмети. Обичам играчките, които предлагам на света. Куклите с хиляди личица са моите деца.

По някакъв начин те са и моят танц, моят кръг, моята песен. Символи на вечната игра и вероятно творения на небесата.