Вещиците: Талтош

Три

Беше обещал на малкия човек, че ще влезе в хотела малко по-късно.

— Ако влезеш с мен — бе казал Самюъл, — всички ще те видят. Не си сваляй слънчевите очила.

Юри кимна. Нямаше нищо против да остане в колата още малко и да погледа хората, които минаваха през елегантната врата на хотел „Кларидж“. Откакто бе напуснал долината на Донелайт, нищо не му действаше така успокояващо, както Лондон.

Дори дългото пътуване на юг със Самюъл по нощните магистрали, които приличаха на всички магистрали по света, не бе успяло да го извади извън нерви.

А долината беше съвсем жива в спомените му, съвсем ужасяваща. Как така бе решил, че е добре да иде там сам — да намери истината за малките хора и талтошите? Разбира се, беше открил точно каквото търсеше. И бе прострелян в рамото с куршум трийсет и осми калибър.

Това го потресе из основи. За първи път го раняваха така. Но най-ужасяващото откритие бяха малките хора.

Прегърбен на задната седалка на ролс-ройса, той отново си спомни онази нощ, с тежките кълбовидни облаци и призрачна луна. Планинската пътечка бе силно обрасла с трева, чуваше се зловещ тътен на барабани, към скалите се издигаше вой на рогове.

Чак когато видя малките хора, наредени в кръг, той осъзна, че те пеят. Чак тогава чу припяването им — думите бяха напълно непонятни за него.

Не беше сигурен дали изобщо съществуват, до този момент…

Гърбави същества, те се въртяха в кръг, вдигаха високо колене, люлееха се напред-назад и припяваха ритмично. Някои пиеха от чаши, други направо от бутилките. Носеха кобури през рамо. Стреляха с пистолетите си в черната ветровита нощ, и то с настървението на диваци. Пистолетите им не бяха шумни — по-скоро звучаха като избухването на малки бомбички. Много по-зловещи бяха барабаните с техния ужасен тътен и няколкото гайди, които виеха страховито.

Когато куршумът го уцели, той си помисли, че го е изстрелял някой от техните часови. Но грешеше.

Три седмици минаха, преди да напусне долината.

Сега щеше да бъде в „Кларидж“. Най-после щеше да има шанс да се обади в Ню Орлиънс, да говори с Аарън, да говори с Мона, да им обясни защо толкова време не се е свързал с тях.

Въпреки рисковете, които се криеха в Лондон заради близостта на метрополията на Таламаска, тук той се чувстваше неизразимо по-сигурен, отколкото в долината само миг преди куршумът да го повали.

Време беше да се качи по стълбите. Да види мистериозния приятел на Самюъл, който вече бе пристигнал и за когото той не знаеше абсолютно нищо. Щеше да направи каквото иска малкият човек, защото той му бе спасил живота, беше се погрижил за него и искаше да го срещне със свой приятел, който явно имаше изключително важна роля в цялата тази драма.

Юри излезе от колата и портиерът веднага се втурна да му помогне.

Болката в рамото беше силна и остра. Кога ли щеше да свикне да не използва дясната си ръка! Беше влудяващо.

За секунда студът стана особено свиреп. Юри тръгна право към огромното и топло фоайе на хотела. Пое по голямото извито стълбище вдясно.

От близкия бар се носеше мелодията на струнен квартет. Хотелът му действаше успокояващо, караше го да се чувства сигурен. Дори щастлив.

А и всички тези възпитани англичани — портиерът, пиколата, любезните джентълмени, които се разминаваха с него по стълбището, без да обръщат внимание на мръсния му пуловер и панталоните с лекета.

Тръгна по коридора на втория етаж и спря пред вратата на ъгловия апартамент, както му бе казал Самюъл. Тя беше отворена и той влезе в малко уютно преддверие, като в богаташките къщи, което гледаше към огромен салон, старомоден, но изискан, точно както му бе казал малкият човек.

Джуджето бе коленичило пред камината и стъкваше огън. Беше свалило сакото си от туид и сега бялата му риза се опъваше мъчително по гърбицата му.

— Ела, ела, Юри — каза той, без да вдига поглед от дървата.

Юри пристъпи през прага и видя, че в салона има още един човек.

Той бе не по-малко странен на вид от джуджето — но по напълно противоположен начин. Беше изумително висок, с бяла кожа и тъмна, естествена на вид коса. Тя беше дълга, падаше свободно и съвсем не се връзваше с черния му вълнен костюм и матовия блясък на скъпата бяла риза и тъмночервената вратовръзка. Определено изглеждаше доста романтично. Но какво означаваше всичко това? Юри не знаеше и все пак една дума веднага изникна в съзнанието му. Мъжът не изглеждаше особено атлетичен — не беше от онези спортисти гиганти по баскетболните игрища. Не, определено изглеждаше романтично.

Юри срещна погледа му без проблем. В този необикновен и доста официален мъж не се чувстваше никаква заплаха. Лицето му бе гладко и младо, красиво, с дълги гъсти мигли и пълни, красиво оформени устни. Никак не изглеждаше страховито. Само бялото в косата му вдъхваше някакъв респект, но беше очевидно, че мъжът рядко проявява властност. Очите му бяха лешникови и доста големи и гледаха Юри с интерес. Да, цялата фигура на непознатия беше много внушителна, с изключение на ръцете. Те бяха твърде големи, а пръстите изглеждаха неестествено, макар че Юри не можа да определи защо. Може би защото бяха изключително тънки.

— Ти си циганин — каза мъжът с нисък, приятен глас, може би дори леко чувствен и съвсем различен от хапливия баритон на джуджето.

— Влизай и сядай — рече джуджето нетърпеливо. Вече бе запалило огъня и го раздухваше с меха. — Поръчах нещо за ядене, но искам да влезеш в спалнята, когато го донесат, не бива да те виждат.

— Благодаря ти — каза тихо Юри. Внезапно осъзна, че не е свалил тъмните си очила. Колко ярка се оказа стаята, дори с тези тапицирани с тъмнозелено кадифе мебели и старомодните пердета на цветя. Приятна стая, личеше си почеркът на хората.

„Кларидж“. Познаваше хотелите по света, но никога не бе виждал този. Не бе отсядал в Лондон другаде, освен в метрополията, където сега обаче не можеше да отиде.

— Ти си ранен, моят приятел ми каза — рече високият мъж, приближи се до него и го погледна отгоре толкова мило, че страховитият му ръст не породи никакъв страх. Подобните на пипала на паяк ръце се вдигнаха и протегнаха, сякаш, за да види лицето на Юри, мъжът искаше да го хване с ръце.

— Добре съм. Улучи ме куршум, но твоят приятел го извади. Щях да бъда мъртъв, ако не беше той.

— Да, той ми каза. Знаеш ли кой съм аз?

— Не, не зная.

— Знаеш ли какво е талтош? Аз съм такъв.

Юри не отговори. Това бе не по-малка изненада за него от съществуването на малките хора. Талтош означаваше Лашър — убиец, чудовище, заплаха. Беше твърде шокиран, за да може да проговори. Взираше се в лицето на мъжа и си мислеше, че ако не бяха ръцете, той щеше да прилича на човек, на много висок човек.

— За бога, Аш — обади се джуджето и си изтупа панталоните. — Престани.

Огънят вече бе буен и разкошен. Джуджето седна в едно меко и леко безформено кресло, което изглеждаше изключително удобно. Краката му не стигаха до земята.

Беше невъзможно да прочетеш нещо по силно сбръчканото му лице. Наистина ли беше толкова ядосан? Гънките на плътта унищожаваха всяко изражение. Всъщност само гласът му изразяваше всичко и ярките очи, които се разширяваха само от време на време, когато говореше. Червената му коса много подхождаше на нетърпеливия му нрав. Той забарабани с късите си пръстчета по облегалките на креслото.

Юри тръгна към дивана и седна сковано в самия му край. Високият мъж отиде до камината и се загледа в огъня. Юри се сдържаше да не се втренчи в него.

— Талтош значи — прошепна той. Гласът му звучеше съвсем спокойно. — Талтош. И защо искаш да говориш с мен? Защо искаш да ми помогнеш? Кой си ти и защо дойде тук?

— Ти видя ли другия? — попита високият мъж, като се обърна и погледна Юри почти срамежливо, с широко отворени очи. Щеше да е почти поразително красив, ако не бяха ръцете. Кокалчетата на пръстите му приличаха на възли.

— Не, не съм го виждал — каза Юри.

— Но знаеш със сигурност, че е мъртъв?

— Да, знам го със сигурност — отвърна Юри.

Джудже и гигант. Не му беше смешно от това положение, но изведнъж му се стори ужасно забавно. Уродливостта на това същество го караше да изглежда някак дори по-приятно. А уродливостта на малкия човек му придаваше опасен и злобен вид. Нима и двамата бяха дело на природата? Тук имаше нещо далече надхвърлящо струпването на случайности и съвпаденията.

— А този талтош имаше ли приятелка? — попита високият. — Имам предвид друг талтош, женски.

— Не, той имаше връзка с жена на име Роуан Мейфеър. Казах на приятеля ти за нея. Тя е негова майка и любовница. В Таламаска такива като нея ги наричаме вещици.

— Аха — обади се джуджето, — и ние така ги наричаме. В тази история са замесени много могъщи вещици, Ашлар. Цял род. Остави човека да ти разкаже всичко.

— Ашлар, така ли е името ти? — попита Юри. Това беше удар за него.

Четири часа преди да напусне Ню Орлиънс, Аарън му бе разказал историята на Лашър, демона от долината. Свети Ашлар — името се повтаряше отново и отново.

— Да — каза високият. — Но Аш е едносричната му версия, която искрено предпочитам. Не искам да бъда нелюбезен, но го предпочитам толкова много, че често не отговарям, когато ме нарекат Ашлар. — Това бе казано доста категорично, макар и любезно.

Джуджето се засмя.

— Наричам го с пълното му име, за да го накарам да ме слуша по-внимателно — рече то.

Високият не отговори. Топлеше ръцете си на огъня; така разперени, пръстите му изглеждаха поразени от болест.

— Боли ви, нали? — попита мъжът и се извърна от огъня.

— Да, извинете ме, че ми е проличало. Раната е в рамото ми и всяко движение ми причинява болка. Ще позволите ли да се изтегна на дивана? Не мислете, че ми се спи. Съвсем бодър съм. Ще ми кажете ли кой сте всъщност?

— Нали ви казах? — учуди се високият. — По-добре говорете вие. Какво се случи с вас?

— Юри, нали ти казах — обади се джуджето нетърпеливо, но все пак добродушно, — това е най-старият ми приятел на този свят. Казах ти, че той познава Таламаска. Знае повече за нея от всяко друго живо същество. Моля те, довери му се. Кажи му каквото иска да знае.

— Вярвам ти — каза Юри. — Но защо да му разказвам за преживелиците си? Какво ще стори, ако е наясно с тях?

— Ще ти помогна, разбира се — бавно каза високият и леко кимна. — Самюъл ми каза, че хората от Таламаска са се опитали да те убият. Много ми е трудно да го повярвам. Винаги съм обичал този орден по свой си начин. Пазех се от него, както от всичко, което би могло да ме откъсне от света. Но хората от Таламаска рядко са били мои врагове… или поне не за дълго. Кой се опита да те нарани? Сигурен ли си, че са били от ордена?

— Не, не съм — отвърна Юри. — Ето какво се случи, накратко. Аз бях сираче и Таламаска ме прие. Аарън Лайтнър ме въведе в ордена. Самюъл знае за кого говоря.

— Аз също — рече високият.

— Цял живот съм служил на ордена, най-вече пътувах, изпълнявах задачи, които сам не разбирах напълно. Неусетно клетвата ми за вярност към ордена се превърна в клетва за вярност към Аарън Лайтнър. Когато той замина за Ню Орлиънс да разследва семейство вещици, всичко изведнъж тръгна на зле. Семейството се нарича Мейфеър, потомствени вещици. Прочетох историята им в старите досиета на ордена, преди да ми бъде отказан достъп до тях. Именно Роуан Мейфеър роди талтоша.

— А кой или какво е бащата? — попита високият.

— Бащата е човек.

— Смъртен човек? Сигурен ли си?

— Абсолютно, но има и други подробности. От много, много поколения това семейство е в общение с един дух — и добър, и зъл. Този дух се всели в детето в утробата на Роуан Мейфеър и така предизвика неестественото му раждане. Талтошът се появил напълно развит от утробата на жената, но с душата на онзи дух. В семейството наричаха това същество Лашър. Не знам да е имал друго име. Сега то е мъртво, както вече ви казах.

Високият изглеждаше искрено смаян. Той кимна леко и тръгна към близкия фотьойл. Седна и се извърна вежливо към Юри, кръстоса дългите си крака също като него. Стоеше много изправен, сякаш изобщо не се смущаваше от ръста си.

— От две вещици! — каза високият шепнешком.

— Абсолютно — отвърна Юри.

— Как така абсолютно. Какво имате предвид?

— Има генетични доказателства, много доказателства. Таламаска също разполага с тях. Това семейство вещици носи необичаен набор от гени в множеството разклонения на рода. Гени на талтош, които при обичайни обстоятелства никога не са били отключвани, но в този случай — чрез вещерство или обсебване — те явно са проработили и се е родил талтош.

Високият се усмихна. Това изненада Юри, защото тази усмивка озари лицето му с някаква благост и чисто удоволствие.

— И вие говорите като хората от Таламаска — рече високият. — Като свещеника в Рим. Говорите, сякаш не сте рожба на нова епоха.

— Е, обучавал съм се по латински документи, написани предимно от тях — отвърна Юри. — Тяхната история на това същество започва още в шестнайсети век. Прочетох я цялата, заедно с историята на семейството — то е натрупало голямо богатство и мощ, благодарение именно на този дух Лашър. Чел съм стотици подобни досиета.

— Нима?

— Е, не истории за талтоши — отвърна Юри, — ако за това питате. Дори не бях чувал тази дума, преди да ида в Ню Орлиънс — и преди двама членове на ордена да бъдат убити там, докато се опитваха да освободят този талтош, този Лашър от човека, който искаше да го убие. Но за това не мога да разкажа.

— Защо? Искам да знам кой го уби.

— Когато ви опозная по-добре, когато отвърнете на откровеността ми с откровеност.

— И какво мога да ви кажа? Аз съм Ашлар. Талтош. Минаха векове, откакто не съм виждал представител на своя вид. О, сигурно има такива. Чувал съм за тях, дори ги търсех и в някои случаи почти ги откривах. Забележете — почти. Но от векове не съм докосвал същество от моята кръв, както обичат да се изразяват хората. Никога, през цялото това време.

— Вие сте много стар, това ли искате да ми кажете? Нашият живот е мимолетен в сравнение с вашия.

— Е, не ми личи много — отвърна мъжът. — Но съм стар. Дори вече имам бели коси. Но пък откъде да знам колко съм стар всъщност, не зная на колко човешки години се равнява моята възраст. Когато живеех щастливо сред своите, бях твърде млад, за да науча онова, от което се нуждаех по време на дългото си и самотно пътуване. А и Господ не ме е дарил със свръхестествена памет. Като всеки човек, и аз помня само някои неща с удивителна яснота, а други напълно съм забравил.

— От Таламаска знаят ли за вас? — попита Юри. — За мен е изключително важно. Таламаска беше моето призвание.

— И как се промени това?

— Както ви казах, Аарън Лайтнър отиде в Ню Орлиънс. Той е експерт по вещиците. Ние ги изучаваме.

— Това го разбрахме — обади се джуджето. — Давай нататък.

— Тихо, Самюъл, дръж се прилично — каза високият тихо, но много сериозно.

— Не ставай смешен, Аш, този циганин и без това вече е влюбен в теб!

Талтошът бе шокиран и вбесен. Гневът му се разбуни някак красиво. Той тръсна глава и скръсти ръце, сякаш знаеше как да се справи с него.

Колкото до Юри, той бе като зашеметен. Сякаш целият свят му предлагаше само зашеметяващи изненади и разкрития. Беше замаян и наранен, защото изпитваше огромна симпатия към това същество, много по-силна, отколкото към джуджето. Симпатията, която хранеше към Самюъл, бе по-скоро интелектуална.

Извърна се настрани притеснен. Сега нямаше време да разказва историята на собствения си живот — как бе попаднал изцяло под влиянието на Аарън Лайтнър и как му действа силата и властта на подобни мъже. Искаше му се да каже, че в това няма нищо еротично. Но не беше така, имаше еротика, както във всяко друго нещо на света.

Талтошът се взираше студено в джуджето.

Юри продължи разказа си:

— Аарън Лайтнър отиде да помогне на вещиците Мейфеър в тяхната безкрайна битка с този дух Лашър. Той не знаеше откъде идва Лашър, нито какво точно представлява. Знаеше само, че една вещица го е призовала в Донелайт през 1665 година. Чак след като това същество е станало от плът и кръв и е причинило смъртта на много вещици, Аарън Лайтнър го видя и научи от собствената му уста, че е талтош и е живял в плът и преди, по времето на крал Хенри, и че е срещнал смъртта си в Донелайт, в долината, където витаел, докато вещицата не го призовала.

Тази информация не присъства в нито едно досие на Таламаска, поне доколкото ми е известно. Минаха едва три седмици, откакто това създание бе убито, но вероятно новината вече е в някое секретно досие. Щом от Таламаска разбраха, че Лашър се е преродил, ако така може да се каже, те тръгнаха да го търсят за собствените си цели. Вероятно дори най-хладнокръвно са отнели няколко човешки живота. Не съм сигурен. Знам, че Аарън няма никакво участие в техните планове и се чувства предаден от ордена. Затова те питам дали знаят за теб. Има ли информация за теб в техните досиета, защото ако е така, значи са посветени в тайно окултно знание.

— И да, и не — каза високият. — Но ти не лъжеш, нали?

— Аш, опитай се да не говориш небивалици — изръмжа джуджето. То също се бе облегнало назад и късите му дебели крака стърчаха напред от креслото. Беше сплело пръсти върху жилетката от туид, а ризата му бе отворена на врата. Тесните му очички леко просветваха.

— Просто го отбелязвам, Самюъл. Прояви малко търпение. — Високият въздъхна. — Помъчи се сам да не говориш безсмислици. — Погледна раздразнен към дребосъка и после отново се обърна към Юри.

— Нека отговоря на въпроса ти, Юри — изрече името някак много естествено и сърдечно. — Вероятно днес хората в Таламаска не знаят нищо за мен. Нужно е невероятно усилие да се изкопаят историите за нас в архива на ордена, ако такива все още съществуват. Аз самият никога не съм разбирал статуса, нито пък значението на това знание — иначе казано, на досиетата на ордена. Чел съм това-онова преди векове и доста съм се смял на написаното. Но по онова време всяко писмено слово ми изглеждаше наивно и трогателно. Някои ми се струват такива и днес.

Юри беше поразен. Джуджето се оказа право — той наистина бе очарован от това същество, беше изгубил здравословния си скептицизъм и недоверие, но пък нали в това бе тайната на всяко очарование? Да бъдеш лишен така всепоглъщащо от обичайното отчуждение и недоверие, че последващото възприемане бе нещо като интелектуален оргазъм.

— А какво писмено слово не те разсмива? — попита Юри.

— Съвременният жаргон — отвърна високият. — Реализмът в литературата и журналистическата реч, изпълнена с разговорни думи. В тях наивизмът често липсва почти напълно. Те са чужди на всякакъв формализъм и са крайно сбити. Начинът, по който хората пишат днес, е като писък на свирка в сравнение с песните, които се пееха навремето.

Юри се засмя.

— Мисля, че си прав — рече той. — Но това не се отнася до досиетата на Таламаска.

— Така е. Както вече казах, те са мелодични и забавни.

— Е, има документи и документи. Та значи ти смяташ, че не знаят за теб.

— Почти съм сигурен и докато слушах разказа ти, ставах все по-уверен, че вероятността да знаят за мен е нищожна. Но продължавай. Какво се случи с този талтош?

— Опитаха се да го отведат и умряха заради това. Мъжът, който уби талтоша, уби и двамата от Таламаска. Преди това обаче те се опитаха да вземат Лашър под своя опека, ако може така да се каже, загатнаха, че имат женски талтош и от векове търсят мъжки, за да ги съберат. Загатнаха и че това е главната цел на ордена. Тайна и окултна цел. Това подейства особено зле на Аарън Лайтнър.

— Разбирам защо.

Юри продължи:

— Талтошът, Лашър, като че не беше изненадан от всичко това; сякаш го знаеше. Дори в предното му въплъщение Таламаска се бе опитала да го отведе от Донелайт, вероятно за да го чифтосат с женска. Но той не им повярвал и не тръгнал с тях. Тогава е бил свещеник. Дори се е смятал за светец.

— Свети Ашлар — каза джуджето много сериозно, гласът му като че извираше не от сбръчканото му лице, а от набития му торс. — Свети Ашлар, който винаги се завръща.

Високият сведе леко глава, но дълбоките му лешникови очи зашаваха напред-назад по килима, сякаш се опитваше да разчете заплетените ориенталски шарки. Вдигна поглед към Юри, все така със сведена глава, и тъмните му вежди засенчиха очите.

— Свети Ашлар — каза той тъжно.

— Вие ли сте този Ашлар?

— Аз не съм светец, Юри. Имаш ли нещо против да те наричам по име? Да не говорим за светци, ако обичаш…

— Но, разбира се, наричайте ме Юри. А. аз мога ли да ви наричам Аш? Но аз попитах всъщност вие ли сте този Ашлар? Онзи, когото наричат светец? Нали казвате, че сте преживели векове! Сега седите в този салон, огънят пращи, а сервитьорът чука на вратата, за да ни донесе напитките. Трябва да ми кажете. Не мога да се предпазя от собствените си събратя от Таламаска, ако не ми кажете и не ми помогнете да разбера какво всъщност става.

Самюъл се смъкна от креслото и тръгна към нишата.

— Юри, иди в спалнята, моля те. Не бива да те виждат — рече той и мина наперено покрай него.

Юри стана и рамото го заболя много силно. Влезе в спалнята и затвори вратата. Озова се в мрачна тишина — меките, богато надиплени завеси приглушаваха утринната светлина. Той вдигна слушалката на телефона; бързо се включи в директната линия и набра кода на САЩ.

После се поколеба, чувстваше се напълно неспособен да изговори успокоителните лъжи, които трябваше да каже на Мона. Нямаше търпение да се чуе с Аарън и да му съобщи какво е научил. Пък и почти се страхуваше, че някой може да му попречи и да не успее да се свърже.

По пътя от Шотландия на няколко пъти намираше обществени телефони и пак го завладяваше същата дилема, но джуджето му нареждаше да се качи веднага в колата.

Какво да каже на малката си любима? Каква част от информацията да каже на Аарън за краткото време, в което успееше да разговаря с него?

Бързо набра кода на Ню Орлиънс и номера на къщата на Мейфеър на Сейнт Чарлз и Амелия. Зачака леко притеснен, че в Америка сега вероятно е посред нощ, и в следващия миг осъзна, че наистина е така.

Груба и ужасна грешка, каквито и да бяха обстоятелствата. Но някой вдигна слушалката. Гласът беше познат, но Юри не можа да го свърже с определен човек.

— Обаждам се от Англия. Много съжалявам. Трябва да говоря с Мона Мейфеър — каза той. — Надявам се, че не съм събудил цялата къща.

— Юри, ти ли си? — попита жената.

— Да! — призна той, без да се изненада, че тя разпозна гласа му.

— Юри, Аарън Лайтнър е мъртъв — каза жената. — Аз съм Силия, братовчедката на Беатрис. И на Мона. На всички съм братовчедка. Аарън беше убит.

Последва много дълго мълчание. Не знаеше какво да каже. Изведнъж се скова от смразяващ, ужасен страх — страх от значението на тези думи — че никога, никога вече няма да види Аарън, че никога вече няма да говори с него, че Аарън вече го няма.

Опита се да раздвижи устни, но не можа. Направи някакъв безсмислен, нелеп жест с ръка и сграбчи кабела на телефона.

— Съжалявам, Юри. Много се тревожехме за теб. Мона много се притесни. Къде си? Можеш ли да се обадиш на Майкъл Къри? Ще ти дам номера му.

— Добре съм — отвърна тихо Юри. — Имам номера му.

— Мона сега е там. В другата къща. Те ще искат да разберат къде си, как си и как да се свържат с теб.

— Но Аарън… — започна той умоляващо, неспособен да довърши. Гласът му бе съвсем слаб, заглушаван от смазващите емоции, които замъгляваха зрението му и го лишиха от понятие дори за самия себе си. — Аарън…

— Беше прегазен нарочно. Беше тръгнал от хотел „Пончартрейн“, където оставил Беатрис и Мери Джейн Мейфеър. Настанили Мери Джейн там. Беатрис тъкмо влизала във фоайето на хотела, когато чула шума. Двете с Мери Джейн видели всичко. Аарън бил прегазен от колата няколко пъти.

— Значи е убийство — рече Юри.

— Абсолютно. Хванаха онзи, който го е извършил. Някакъв безделник. Наели са го, но не знае кой. Дали му пет хиляди в брой да убие Аарън. Опитвал се от цяла седмица. Вече бил похарчил половината пари.

Юри искаше да затвори. Струваше му се напълно невъзможно да продължи този разговор. Облиза горната си устна и се насили да заговори:

— Силия, моля те, кажи на Мона Мейфеър и на Майкъл Къри, че съм в Англия и съм в безопасност. Скоро ще се свържа с тях. Трябва много да внимавам. Предай съболезнованията ми на Беатрис Мейфеър. Изпращам й цялата си обич.

— Ще им кажа.

Той затвори телефона. И да бе казала още нещо, не я чу. Потъна в тишината. Меките пастелни цветове на спалнята като че успяха да го успокоят за миг. Светлината озаряваше красиво огледалото. Стаята миришеше на чисто.

Отчуждение, липса на вяра както в щастието, така и в останалите. Рим. Аарън идва. Аарън е изличен от живота — не от миналото, а от настоящето и от бъдещето. Напълно.

Не знаеше колко дълго стоя така.

Струваше му се, че е стоял като вкоренен до тоалетката много, много дълго. Усети, че Аш, високият мъж, влезе, но не за да му попречи да говори по телефона.

Топлият му съчувствен глас внезапно успя да се докосне до дълбоката ужасна скръб, която изпълваше Юри.

— Защо плачеш, Юри?

Този въпрос бе изречен с чистотата на дете.

— Аарън Лайтнър е мъртъв — отвърна Юри. — Така и не му се обадих да му кажа, че се опитаха да ме убият. Трябваше да му кажа. Трябваше да го предупредя…

Откъм вратата се чу леко дрезгавият глас на Самюъл:

— Той е знаел, Юри. Знаел е. Нали ми каза как те е предупреждавал да не се връщаш тук, че могат да дойдат за него всеки момент.

— Да, но…

— Не се обвинявай, млади приятелю — рече Аш.

Юри усети как големите паяковидни ръце лягат нежно на раменете му.

— Аарън… Аарън беше мой баща — рече Юри някак монотонно. — Аарън беше мой брат. Аарън ми беше приятел. — Мъката и вината кипяха в него и ужасният страх от смъртта почти го скова. Не можеше да повярва, че този човек вече го няма, че не съществува, но мисълта лека-полека ставаше все по-възможна, по-реална и по-необратима.

Сякаш отново беше дете с майка си, в онова селце в Югославия. Стоеше до трупа й на леглото. Тогава бе познал толкова силна болка; непоносима болка. Стисна зъби, защото се страхуваше, че ще завие нечовешки.

— От Таламаска са го убили — рече той. — Кой друг може да е? Лашър е мъртъв. Не го е сторил той. Те са виновни за всички убийства. Талтошът уби жените, но не и мъжете. Таламаска са го сторили.

— Аарън ли уби талтоша? — попита Аш. — Той ли бе баща му?

— Не. Но той се влюби в една жена и сега и нейният живот е напълно разбит.

Искаше да се заключи в банята. Всъщност не беше наясно какво иска да направи. Да седне на мраморния под със свити колене и да плаче.

Но тези две странни същества нямаше да го пуснат. Загрижени и уплашени, те го завлякоха в дневната и го настаниха на дивана. Високият много внимаваше да не нарани рамото му, а джуджето хукна да приготви чай. Донесе им кекс и бисквити на една табла. Скромна, но пък изкусителна храна.

На Юри му се струваше, че огънят гори твърде бързо. Пулсът му се бе ускорил. Чувстваше, че се облива в пот. Свали дебелия си пуловер, като го издърпа грубо през главата и това събуди силната болка в рамото. Чак тогава се усети, че отдолу няма нищо, седеше гол до кръста с пуловера в ръце. Облегна се назад и прегърна пуловера, чувстваше се неловко от голотата си.

Дочу нещо. Малкият му бе донесъл бяла риза, все още опакована в картон от пералнята. Юри я взе, отвори картона, разкопча я и я навлече. Беше му много голяма. Сигурно беше на Аш. Но той нави ръкавите, закопча няколко копчета и почувства облекчение, че вече не е гол. Ризата беше удобна — като огромна пижама. Пуловерът падна на килима. По него още имаше полепнали трева и пръст.

— А аз се мислех за много благороден — заговори отново, — като не му се обаждам. Да не го притеснявам. Мислех си, първо да зарасне раната и да се пооправя, тогава ще говоря с него, ще му кажа, че съм добре.

— Но защо Таламаска ще убива Аарън Лайтнър? — попита Аш. Той се бе върнал в креслото си и седеше, сключил ръце между коленете си. Отново бе изправен като бастун, странен и много красив.

Юри като че беше изпаднал в безсъзнание и виждаше този момент за първи път. Видя простата черна каишка на часовника на китката на Аш и самия златен дигитален часовник. Видя и червенокосия гърбушко до прозореца, който сега бе леко открехнат, защото огънят гореше много буйно. Почувства как леденото острие на вятъра нахлува в стаята. Видя как огънят кърши снага и съска.

— Защо, Юри? — попита отново Аш.

— Не зная. Надявах се да грешим, че те не са замесени дотолкова във всичко това, че не са убили невинни хора, че става дума за някаква ужасна лъжа или нещо подобно. Не можех да повярвам, че имат женски талтош. Беше немислимо да са били движени от подобна жалка цел. О, не исках да те обидя…

— … разбира се.

— Искам да кажа, че вярвах, че техните цели са възвишени, че цялата им история е изключително чиста — орден учени, които записват и изучават, но никога не се намесват заради егоистични причини; изследователи на свръхестественото. Бил съм глупак! Те убиха Аарън, защото той знаеше всичко. Затова искат да убият и мен. Те трябва да дадат възможност на ордена отново да се занимава с обичайните си дела, да не се тревожи за всичко това. Те ще наблюдават метрополията. Ще ми попречат да проникна там с всякакви средства. Сигурно подслушват телефоните. Не мога да се обадя там или в Амстердам и Рим, дори и да искам. Прихващат всеки факс, който изпратя. Никога няма да свалят гарда, няма да спрат да ме търсят, докато не ме видят мъртъв.

Тогава кой ще им се противопостави? Кой ще разкаже на останалите? Кой ще разкрие ужасната тайна на братята и сестрите — че орденът е зло… че старата максима на католическата църква вероятно е истина. Всичко свръхестествено, което не е от Бога, е зло. Да откриеш мъжки талтош! Да го събереш с женска…

Той вдигна глава. Аш изглеждаше тъжен. Самюъл се бе облегнал на вече затворения прозорец и сбръчканото му лице също изглеждаше тъжно и притеснено. „Успокой се, помисли си Юри, подбирай си думите. Не изпадай в истерия.“

— Ти говориш за векове, Аш — продължи той. — Така, както останалите говорят за години. Тогава и този женски талтош в Таламаска може да е живял векове. Може това да е била единствената им цел. Още от мрачните времена се простира зловеща мрежа, която носи толкова зло, че съвременните хора дори не могат да я разберат! Твърде просто е — всички тези глупави мъже и жени търсят просто едно същество — талтош, създание, което да може да се чифтоса с партньорката си така бързо и успешно, че неговият вид бързо да завладее целия свят. Чудя се какво прави онези невидими и тайнствени Старши така сигурни в себе си…

Той замълча. Това никога не му бе хрумвало. Но, разбира се. Та досега никога не се бе озовавал в една стая със същество, което не е човек. Ето, сега беше с него и кой можеше да каже колко такива същества живеят необезпокоявани в нашия малък свят. Колко от тях ходят сред нас, минават за хора и работят за постигането на собствените си цели. Талтоши. Вампири. Джуджета на хиляда години, злобни, всезнаещи…

Двамата му събеседници се бяха умълчали. Дали не се бяха споразумели безмълвно да го оставят да бълнува колкото си ще?

— Знаете ли какво ми се иска да направя сега? — рече Юри.

— Какво? — попита Аш.

— Ще ида в метрополията в Амстердам и ще ги избия, ще избия Старшите. Само че не знам дали ще мога да ги открия. Не мисля, че са в метрополията там или че някога са били. Не зная кои са, нито какво точно представляват. Самюъл, искам да взема колата. Трябва да ида в метрополията тук, в Лондон. Трябва да се видя с братята и сестрите си.

— Не — отвърна Самюъл. — Ще те убият.

— Не може всички да са замесени. Това е последната ми надежда; те са просто неволни оръдия в ръцете на малцина. Моля те, искам да взема колата и да ида извън Лондон, в метрополията. Трябва да действам сега, преди някой да се усети и да промие мозъците на всички. Разбери, налага се! Трябва да ги предупредя. Та Аарън е мъртъв!

Той замълча. Осъзна, че плаши своите странни приятели. Дребосъкът отново скръсти ръце, някак гротескно, защото бяха твърде къси, а гърдите му — много широки. Набръчканото му чело бе смръщено. Аш просто го гледаше — видимо необезпокоен.

— Какво ви пука на вас! — извика Юри внезапно. — Ти ми спаси живота в планината, но никой не те е молил за това. Защо? Какво съм аз за вас?

Самюъл изсумтя, сякаш искаше да покаже, че не си струва да отговаря. Аш обаче отговори, и то с много нежен глас:

— Може пък и ние да сме цигани, Юри.

Юри не отвърна нищо, но не вярваше, че го правят само от съчувствие. Вече не вярваше на нищо, освен на факта, че Аарън е мъртъв. Представи си Мона, малката червенокоса вещица. Видя красивото й лице и дългата червена коса. Видя очите й. Но не почувства нищо. От все сърце искаше сега да е при него.

— Нищо, аз нямам нищо — прошепна той.

— Юри — обади се Аш. — Моля те, помни какво ти казах. Таламаска не е основана, за да търси талтоши. Можеш да ми вярваш. И макар днес да не знам нищо за Старшите на ордена, в миналото ги познавах. Те не бяха талтоши тогава и не ми се вярва да са такива сега. Какви са според теб сега, Юри — женски от нашия вид?

Говореше бавно и внимателно, но твърдо и убедително.

— Женските талтоши са също така невъздържани и подобни на деца, като мъжките — продължи Аш. — Един женски талтош би отишъл веднага при онзи Лашър. Нищо не би могло да я спре. Защо ще изпращат смъртни мъже да им водят плячката? О, знам, че не изглеждам страховит, но може доста да се учудиш на някои от историите ми. Сега се успокой. Твоите братя и сестри не са оръдия на ордена. Но вярвам, че сам ще се натъкнеш на истината. Не Старшите покваряват целта на Таламаска, не те са искали да хванат това създание, Лашър. Става дума за малка групичка членове на ордена, които са открили тайните на тази древна раса.

Аш замълча и като че секна някаква музика. Той не откъсваше своя търпелив и прям поглед от Юри.

— Сигурно си прав — рече тихо Юри. — Не бих могъл да го понеса, ако не си.

— Ние ще открием истината — каза Аш. — Ние, тримата. И честно да ти кажа, още щом те видях, изпитах към теб само топли чувства и бих ти помогнал и само заради теб самия, и защото съм добър и щедър по душа. Но ще ти помогна и по друга причина. Помня времето, когато Таламаска още не съществуваше, когато имаше само един човек. Помня времето, когато катакомбите, в които се помещава тяхната библиотека, не бяха по-големи от тази стая. Помня и времето, когато имаше само двама членове, а после трима, после петима — после десетима. Помня всичко това, помня и онези, които основаха ордена, аз ги обичах. И разбира се, моята собствена тайна, моята собствена история, е скрита някъде в техните досиета, които вече са преведени на съвременни езици и съхранявани в електронен вид.

— Той иска да каже — обади се Самюъл рязко, но бавно, въпреки че бе доста раздразнен, — че ние не искаме Таламаска да бъде покварена. Не искаме нейната същност да бъде променена. Таламаска знае твърде много за нас, за да позволим подобно нещо. Те знаят много за много неща. За мен това не е толкова въпрос на лоялност, а на желание да бъдем оставени на мира.

— Аз обаче говоря точно за лоялност — рече Аш. — Говоря за любов и благодарност. Говоря за много неща.

— Да, вече го разбирам — каза Юри. Чувстваше се все по-уморен — естествен резултат от силните вълнения, неизбежното спасение — оловна, тежка умора, жажда за сън.

— Ако те знаят за мен — тихо рече Аш, — тогава тази малка група ще ме потърси, както е търсила и Лашър. — Направи лек успокоителен жест. — Хората са го правили и преди. Всяка огромна сбирка от знание е опасна. Защото всяко скрито знание може да бъде откраднато.

Юри бе започнал да плаче. Безмълвно. Сълзи така и не потекоха. Очите му обаче бяха пълни с тях. Взираше се в чашата с чай. Така и не бе отпил и чаят вече бе студен. Взе ленената салфетка, разгърна я и избърса очите си. Тя беше доста груба, но не му пукаше. Беше гладен, сладкишите на таблата изглеждаха апетитни, но не искаше да ги яде. Някак бе неуместно да яде след подобна новина.

Аш продължи:

— Не искам да бъда ангел-хранител на Таламаска. Никога не съм го искал. Но в миналото имаше моменти, когато орденът беше в опасност. Доколкото зависи от мен, никога не искам да го видя покварен или разрушен.

— Има много причини — обади се Самюъл — онази група изменници от ордена да търси Лашър. Помисли си що за трофей би бил той за тях. Вероятно са хора, които искат да заловят талтош по съвсем непонятна за нас причина. Не заради наука, магия или религия. Те не са дори изследователи. Просто може да искат да притежават това рядко и неописуемо същество; може да искат да го разгледат, да поговорят с него, да го изучат, да го разберат и да го накарат да се чифтосва под техния надзор, разбира се.

— Може да искат да го нарежат на парченца — рече Аш. — Може и да искат да го бодат с игли, за да видят дали ще вика.

— Да, в това има смисъл — каза Юри. — Някакъв външен заговор. Ренегати и аутсайдери. Но аз съм уморен. Искам да поспя в легло. Изобщо не зная защо ви наговорих толкова ужасни неща.

— А аз знам — каза джуджето. — Приятелят ти е мъртъв. А аз не бях там, за да го спася.

— Ти ли уби онзи, който се е опитал да те убие? — обърна се Аш към Юри.

Отговори Самюъл:

— Не, аз го убих. Не нарочно, наистина. Блъснах го от скалата, защото иначе щеше да стреля още веднъж по циганина. Трябва да призная, че не съм наясно защо го направих, та тогава с Юри не се познавахме. Просто видях човек да се цели в друг човек. Тялото на онзи е още в долината. Искаш ли да го намериш? Твърде възможно е малките хора да не са го преместили оттам.

— Да, възможно е — рече Аш.

Юри не каза нищо. Знаеше, че е трябвало да открие трупа на нападателя си. Трябваше да го огледа, да потърси документи, да установи самоличността му. Но тогава това просто не беше възможно, той бе ранен, а теренът бе ужасен. Тялото сигурно бе изгубено завинаги в пустошта на Донелайт, а малките хора нямаше да си направят труда да го погребат.

Малките хора.

Дори след като падна, той не откъсна очи от малките мъже в малката тревиста долчинка под него — те танцуваха като сбирщина уродливи съвременни румпелщилскиновци8. Последното, което видя, преди да загуби съзнание, бяха факлите им.

Щом отвори очи, видя Самюъл, своя спасител, с кобур и пистолет, с така мършаво и старо лице, че приличаше на плетеница от дървесни клони. Тогава си помисли, че джуджето ще го убие. Прииска му се да се обади на Аарън. Малките хора. Той ги беше видял…

— Да, групата е извън средите на Таламаска — каза Аш, откъсна го от нежеланото видение и го върна в салона. — Не е вътрешна работа.

„Талтош, помисли си Юри, аз виждам талтош. Стоя в стая с това същество, което е талтош.“

Ако честта на ордена не бе опетнена, ако болката в рамото не му напомняше всеки миг за насилието и предателството, объркало живота му, колко ли невероятно щеше да е това събитие — да види талтош. Но пък каква цена бе платил за това. Аарън му беше казал, че винаги има цена. А сега той вече никога, никога нямаше да може да разговаря за това с него.

Самюъл заговори малко кисело:

— Откъде знаеш, че не е вътрешна работа?

Сега изглеждаше съвсем различен от онази нощ, когато седеше до огъня, облечен с къс кожен елек и бричове и приличаше на крастава жаба, докато броеше патроните си и ги зареждаше в патрондаша, пиеше уиски и постоянно предлагаше от него на Юри. Юри никога не се бе напивал. Но все пак алкохолът помагаше, нали?

— Румпелщилскин — бе казал той, а джуджето отвърна:

— Можеш да ме наричаш както си искаш. Наричали са ме и с по-лоши имена. Иначе името ми е Самюъл.

— На какъв език пеят? — „Кога щяха да престанат с това пеене и с барабаните!“

— На нашия. Млъквай, защото броя.

Сега обаче малкият човек се бе настанил удобно в креслото. Беше облечен в цивилизовани дрехи и се взираше с нетърпение в невероятния гигант, Аш, който не бързаше да отговори.

— Да — обади се Юри, само колкото да се изтръгне от спомена. — Какво те кара да мислиш, че тази група не е от Таламаска? — Забрави студа, мрака, барабаните и ужасяващата болка.

— Твърде непохватно е извършено — рече Аш. — С пушка. Кола, която прегазва Аарън Лайтнър на тротоара. Има много начини да убиеш някого, без другите изобщо да се усетят. Те знаят това; научили са го от изследванията на вещиците, магьосниците и другите принцове на злото. Не. Не биха отишли в долината, за да преследват човек като на лов. Това е невъзможно.

— Аш, днес в долината всички имат пушки — каза Самюъл. — Защо онези магьосници да нямат?

— Пушките са играчки на малките хора от долината — отвърна Аш спокойно. — И ти знаеш това. Онези от Таламаска не са чудовища, преследвани и шпионирани, и не трябва да се крият в пустошта, когато ги забележат, защото ужасяват човешките сърца. Тази заплаха не е дело на Старшите от Таламаска. Според мен става дума за малка група отвън, хора, които някак са се добрали до определена информация и са решили да й повярват. Книги, компютърни дискове. Кой знае? Възможно е дори тайните да са им били продадени от прислужници…

— В такъв случай ние сигурно им изглеждаме като деца — каза Юри. — Като монаси и монахини, които въвеждат в компютрите своите записи, досиетата си, събират стари тайни в информационни банки.

— Кой е баща на талтоша? Кой го уби? — внезапно настоя Аш. — Ти обеща да ми кажеш, ако и аз ти кажа каквото знам. Какво друго искаш да знаеш? Бях повече от отзивчив. Кой стана баща на талтоша?

— Казва се Майкъл Къри — рече Юри. — Те вероятно ще се опитат да убият и него.

— Не, не биха го направили — отвърна Аш. — Напротив, ще се опитат да предизвикат ново зачеване. Вещицата Роуан…

— Тя вече не може да има деца — каза Юри. — Но има и други вещици в това семейство, а една е особено силна…

И в този миг главата му натежа. Той притисна челото си с дясната си ръка. Ръката му беше много гореща. От навеждането напред му прилоша. Бавно се отпусна назад, като се опитваше да не си мърда рамото. После затвори очи. Посегна към джоба на панталоните си, извади малкото си портмоне и го отвори.

Извади малка училищна снимка на Мона, много ярка и цветна; милото му момиче бе усмихнато, виждаха се равните й бели зъби, а най-ярка бе гъстата красива червена коса. Дете-вещица, любима вещица, но все пак вещица.

Юри изтри отново очите и устните си. Ръката му трепереше така силно, че обичното лице на Мона се размаза пред погледа му.

Видя как дългите тънки пръсти на Аш докосват крайчеца на фотографията. Талтошът стоеше над него, едната му ръка бе зад Юри, прегърнала облегалката на дивана, а другата поддържаше снимката, която Аш мълчаливо разглеждаше.

— Тя от същата родова линия ли е като майката? — попита тихо Аш.

Внезапно Юри дръпна снимката и я притисна към гърдите си. Наведе се напред, отново му прилоша, а болката в рамото внезапно го парализира.

Аш се отдръпна вежливо и тръгна към камината. Огънят вече догаряше. Аш застана пред него и опря ръце на полицата. Гърбът му беше много прав, а държанието му почти военно. Дългата му черна коса се къдреше по яката и напълно скриваше врата му. От мястото си Юри не виждаше белите кичури.

— Значи те ще се опитат да се доберат до нея — рече Аш, без да помръдва. — Или до нея, или до друга вещица от същото семейство.

— Да — каза Юри. Беше замаян, почти обезумял. Как можа да си помисли, че не я обича? Как се бе оказала така далече от него? — Те ще се опитат да я хванат. Господи, ние им дадохме такова преимущество — каза той, едва сега осъзнал цялата картина. — Господи, та ние сме играчки в ръцете им! Компютри! Досиета! Ето какво се е случило с ордена.

Той се изправи. Рамото му пулсираше, но на него не му пукаше. Все още притискаше снимката към ризата си.

— Как така играчки в ръцете им? — попита Аш, като се обърна. Пламъците заиграха по лицето му така, че очите му за миг изглеждаха също толкова зелени, колкото и тези на Мона, а вратовръзката му приличаше на голямо петно кръв.

— Генетичните изследвания! — каза Юри. — Цялото семейство бе изследвано, за да не се съберат отново две вещици и да се роди талтош. Не разбираш ли? Бе събрана огромна информация — генетична, генеалогична, медицинска. В тези досиета е написано кои са силните вещици. Господи боже, така те ще знаят кого да изберат. Те знаят това по-добре от онзи глупав талтош! С това знание имат оръжие, каквото той никога не е притежавал. Лашър се опита да се чифтоса с много от жените и така ги уби. Всяка от тях умря, без да го дари с онова, което желае — женско дете. Но…

— Може ли да видя отново малката червенокоса вещица? — попита Аш плахо.

— Не — отвърна Юри. — Не може.

Кръвта пулсираше в слепоочията му. Почувства влага по рамото си. Беше отворил раната. Имаше треска.

— Не, не може — повтори той, като се взираше в Аш.

Талтошът не каза нищо.

— Моля те, не настоявай — рече Юри. — Имам нужда от теб, имам нужда от помощта ти, но не ме моли да ти покажа лицето й, не сега.

Двамата се гледаха известно време, преди Аш да кимне.

— Добре тогава — рече талтошът. — Разбира се, няма да настоявам. Но да обичаш толкова силно една вещица е опасна работа. Знаеш го, нали?

Юри не отговори. За миг осъзна всичко — че Аарън е мъртъв, че Мона може скоро да пострада, че почти всички, които някога е обичал. Могат да му бъдат отнети, почти всички. Че му е останала съвсем малко надежда за щастие или радост, че е така слаб и уморен, така наранен, че вече не може да мисли, че трябва да си легне в съседната стая, към която дори не бе поглеждал. Че трябва да легне в първото легло, което вижда, откакто куршумът го улучи и едва не го уби. Знаеше, че никога, никога няма да покаже снимката на Мона на това същество, което сега го гледа с измамна нежност и безкрайно търпение. Знаеше, че той самият може да падне в несвяст всеки момент.

— Ела, Юри — каза Самюъл с мрачна нежност и тръгна към него с обичайната си наперена походка. Посегна с дебелата си изкривена ръка към него. — Искам сега да си легнеш. Поспи. Ние ще бъдем тук, а когато се събудиш, ще те чака топла храна.

Юри се остави да го заведе до вратата. И все пак нещо го спря, нещо го накара да се противопостави на джуджето, което обаче бе силно като всеки голям мъж, когото Юри познаваше. Озърна се назад към високия до камината.

После влезе в спалнята, сам изненадан от себе си, и се свлече на леглото. Дребният мъж му свали обувките.

— Съжалявам — каза Юри.

— Не се тревожи — рече джуджето. — Да те завия ли?

— Не, тук е топло.

Чу вратата да се затваря, но не отвори очи. Вече се унасяше някъде надалече, далече от всичко, но на границата на съня, реалността го сграбчи отново и го събуди. Той видя Мона да седи на леглото си и да го вика при нея. Интимните косми между краката й също бяха червени, но по-тъмни от косата й.

Той отвори очи. За миг виждаше само тъмнина, тревожната липса на светлина. После постепенно осъзна, че Аш стои до него и го гледа. Изпита инстинктивен страх и отвращение, но продължи да лежи неподвижно, приковал поглед в дългото вълнено палто на талтоша.

— Няма да взема снимката, докато спиш — прошепна Аш. — Не се тревожи. Дойдох да ти кажа, че трябва да замина на север тази нощ и да посетя долината. Ще се върна утре и трябва да те намеря.

— Голям съм глупак, нали? — попита Юри. — Показах ти снимката й. Голям съм глупак.

Все още се взираше във вълненото палто. После видя точно пред лицето си белите пръсти на Аш. Обърна се бавно и погледна нагоре, близостта на огромното лице на мъжа го ужаси, но отново не издаде и звук. Просто се взираше в очите, приковани в неговите с някак стъклено любопитство, после погледна похотливата уста.

— Мисля, че полудявам — каза Юри.

— Не, не полудяваш — отвърна Аш, — но наистина трябва да започнеш да действаш по-умно. Заспивай. Не се страхувай от мен. Ще бъдеш на сигурно място тук със Самюъл, докато се върна.