Вещиците: Талтош

Двайсет и три

— Мона, събуди се.

Тя чу шумовете от блатото, преди още да е успяла да го види. Чу крякането на жабите и писъците на нощните птици, плясъка на водата около нея — тинеста, неподвижна и все пак отнякъде се чуваше този шум, вероятно от ръждясалите тръби или пък под борда на лодката. Бяха спрели. Това сигурно беше пристанът.

Сънува най-странния сън. Бе на изпит, след който щеше да управлява света, така че трябваше да отговори на всеки въпрос. От всички области на знанието — наука, математика, история, любимите й компютри, финанси и дори за смисъла на живота. Последната бе най-трудната част, защото тя се чувстваше толкова жива, че не можеше да започне да оценява живота. Знаеше само, че е прекрасно да си жив. Дали бе стигнала максималните точки? Дали щеше да управлява света?

— Събуди се, Мона! — прошепна Мери Джейн.

Мери Джейн не можеше да види, че очите й са отворени. Мона гледаше през прозореца на колата към блатото, към разкривените и наклонени дървета, болезнено осеяни с мъх, към лозите, увити като въжета около огромните стари кипариси.

На лунната светлина в пролуките между водните плевели се виждаха части от блатото и колената на кипарисите, по които имаше множество опасни шипове, щръкнали навсякъде. Някакви малки черни създания летяха в нощта. Може би бяха летящи хлебарки, по-добре да не мисли за това!

Гърбът я болеше. Когато се опита да се наклони напред, почувства тежест и болка в цялото тяло. Пиеше й се още мляко. Бяха спирали два пъти да купят, но тя искаше още. В хладилната чанта имаше няколко кутии, но беше по-добре първо да влязат в къщата.

— Хайде, скъпа, слез и ме чакай тук. А аз ще скрия колата някъде, за да не я види никой.

— Как ще скриеш тази огромна кола?

Мери Джейн отвори вратата и й помогна да слезе, после се отдръпна назад и я погледна ужасена, въпреки че се постара да не го показва. Светлината от купето озаряваше лицето й.

— Господи, Мона Мейфеър! Ами ако умреш?

Мона я сграбчи за китката, за да се изправи. Стъпи уверено на меката земя, осеяна с бели сияещи мидени черупки. Тръгнаха по кея в тъмното.

— Престани да говориш така, Мери Джейн. Но за всеки случай ще ти дам тема за размисъл, за да не мислиш за глупости — каза Мона. Опита се да вдигне торбата с провизии от пода на колата, но не можа да се наведе толкова.

Мери Джейн тъкмо бе запалила фенера. Обърна се, лъчът освети очите й и тя доби доста призрачен вид. После освети порутената барака зад нея и няколко метра от разнебитения кей, както и мъха, който висеше от мъртвешките на вид клони над главата й.

Господи, в мрака се щураха всякакви летящи твари.

— Мона Мейфеър, скулите ти направо стърчат от лицето! — каза Мери Джейн. — Кълна се, мога да видя зъбите през кожата около устата ти.

— О, престани, започваш да откачаш. Това е от светлината. Ти самата приличаш на призрак. — Боже, чувстваше се ужасно. Имаше силни болки и бе много отслабнала. Дори краката я боляха.

— Няма да повярваш какъв е цветът на кожата ти! Господи, приличаш на човек, потънал във вана с мляко и магнезий!

— Добре съм. Не мога да вдигна това нещо.

— Аз ще го взема, ти се облегни на онова дърво. За него ти говорих — най-старият кипарис по тези места. Онова там беше езерце, малко езерце. Семейството излизаше в него с лодки. Ето, вземи фенера, дръжката не пари.

— Изглежда доста опасен. В уестърните винаги хвърлят по някой такъв фенер в обора, където главният герой е пленен от лошите. Фенерът се чупи и подпалва сеното. Не ми харесва тази работа.

— Е, тук никой няма да направи подобно нещо — извика Мери Джейн над рамото й, докато вадеше от колата торбите и ги стоварваше върху мидите. — Пък и тук няма никакво сено, а дори и да имаше, щеше да е влажно.

Фаровете на колата осветиха блатото, проникнаха дълбоко сред дънерите — дебели и тънки — и дивите разкривени палми и бананови дървета. Водата въздъхна и се раздвижи отново, вдигна се воня на застояло, а после всичко отново притихна.

— Господи, какъв пущинак — прошепна Мона, но някак с възхита. Харесваше й дори студеният въздух тук, безжизнен и мек, несмущаван от бриз, но все пак раздвижван, вероятно от водата.

Мери Джейн остави хладилната чанта на земята.

— Не, скъпа, гледай на другата страна. Когато обърна колата назад, ще видиш ей там светлините на Фонтевро!

Вратата се затръшна и гумите изхрущяха по чакъла.

Голямата кола зави надясно и светлините на фаровете се плъзнаха по тънките дървета фантоми. И ето, тя ги видя — огромни и ужасни в този полумрак — извитите прозорци на таванския етаж, които просветваха и примигваха, докато колата вземаше завоя.

Притъмня още повече, но силуетът на къщата се виждаше — огромна черна грамада на фона на небето. Невъзможно, но изглеждаше сякаш тя се срутва в момента.

Мона почти изкрещя от страх, макар че не бе сигурна. Не можеше да отиват в тази къща, не и в къща, която е така наклонена и буквално се срутва. Наводнена къща бе едно — но тази? Докато колата се движеше нататък, бълвайки малко облаче бял дим, тя забеляза светлина в тази невъобразима руина. Струеше от горния етаж, през полукръглия прозорец в средата на верандата. За миг на Мона дори й се стори, че чува там да свири радио.

Фенерът излъчваше доста светлина, но мракът все така си оставаше непрогледен. Не се виждаше нищо, освен лъча на фенера и мътната светлина, която струеше от порутената къща.

Господи боже, Мери Джейн явно не знаеше, че това проклето място е започнало да се срутва в нейно отсъствие! Трябва да извадим бабата навън, ако вече не е потънала без всякакви церемонии в това блато! Какво блато само, какво чудо! Миризмата беше най-зеленикавата миризма, която бе усещала в живота си. Но щом вдигна поглед, тя видя, че небето сияе в такова розово, каквото можеше да се види само в Луизиана. Немощните дръвчета протягаха крехките си клони, за да се свържат едно с друго, мъхът бе станал прозрачен, разстилаше се на безкрайни воали. Птиците, чуй само писъците на птиците. Най-горните клони на дърветата бяха тънки и покрити с паяжини, сребърни паяжини. Интересно от паяци ли бяха изпредени, или от копринени буби?

— Наистина виждам чара на това място — каза тя. — Само тази къща да не бе пред срутване.

Мамо.

Чувам те, Мориган.

Откъм пътя се чу някакъв шум. Господи, Мери Джейн тичаше към нея сам-сама в тъмното. Мона поне можеше да се обърне и да й освети пътя с фенера. Гърбът я болеше почти непоносимо, а дори не бе вдигала нищо, само държеше този ужасно тежък фенер.

Дали теорията на еволюцията важи за абсолютно всеки вид на планетата? Дали няма някоя вторична теория, теория за спонтанното развитие?

Мона разтърси глава, за да се събуди напълно. Пък и не знаеше отговора на този въпрос. Всъщност никога не бе виждала логика в еволюцията. Науката е достигнала точка, при която различни вярвания, навремето отхвърлени като метафизични, вече се приемат за напълно възможни.

Мери Джейн изникна от мрака, тичаше като малко момиченце. Бе свалила обувките си с високи токчета и ги държеше в дясната си ръка. Когато стигна до Мона, спря и се преви на две. Опита да си поеме дъх и после я погледна.

— Господи, Мона Мейфеър — каза тя задъхано. Красивото й лице лъщеше от пот. — Трябва да те заведа веднага в къщата.

— Чорапогащникът ти е съдран.

— Е, много важно — каза Мери Джейн. — Мразя чорапогащници. — Тя взе хладилната чанта и затича надолу по пристана. — Хайде, Мона, идвай. Имам чувството, че ще се споминеш пред очите ми.

— Ще престанеш ли? Бебето може да те чуе!

Чу се силен плисък. Мери Джейн бе хвърлила хладилната чанта в лодката. Значи имаше лодка. Мона се опита да ускори ход по проскърцващите дъски, но всяка стъпка бе мъчение. После внезапно усети, че става нещо. Почувства болка в кръста и гърба, сякаш я шибнаха с камшик. Спря и прехапа устни, за да не закрещи.

Мери Джейн вече тичаше назад към лодката с втората торба.

— Искам да ти помогна — каза Мона, но едва успя да изрече думите. Вървеше бавно покрай ръба на пристана. Зарадва се, че още е с ниски обувки, макар че не си спомняше да ги е обувала. После видя плитката баржа, в която Мери Джейн остави и последните торби, възглавниците и одеялата.

— Сега ми дай фенера и стой тук, докато не приближа лодката — каза тя.

— Мери Джейн, аз май малко се страхувам от водата. Чувствам се някак тромава, не знам дали ще мога да се кача в лодката.

Болката пламна отново.

Мамо, обичам те. Много ме е страх.

— Не се страхувай и млъкни! — извика Мона.

— Какво каза? — попита Мери Джейн.

Тя скочи в голямата метална лодка, стисна дългата тояга, която бе прикрепена някак за единия й борд, и приближи лодката до пристана с няколко бързи тласъка. Фенерът беше на носа, където имаше нещо като малка поставка, на която се закачаше. Багажът бе зад гърба на Мери Джейн.

— Хайде, скъпа, просто стъпи вътре. Бързо, точно така, сега и другия крак.

— Господи, ще потънем.

— Стига, скъпа, не говори глупости. Дълбочината тук е по-малко от два метра! Може да се изцапаме, но няма да се удавим.

— Спокойно мога да се удавя в два метра вода — каза Мона. — А и къщата, Мери Джейн, погледни я само.

— Какво й е?

Светът милостиво престана да се върти пред очите й. Май твърде здраво бе хванала ръката на Мери Джейн. Сега трябваше да я пусне. Добре, лесна работа! Мери Джейн хвана с две ръце пръта и те се отделиха от пристана.

— Но, Мери Джейн, погледни — каза Мона.

— Да, скъпа, не е далече, просто се успокой. Лодката е голяма и стабилна. Нищо няма да се случи. Ако искаш коленичи или пък седни, но не ти препоръчвам да се тревожиш за това.

— Къщата, къщата е килната на една страна.

— Скъпа, тя е така от петдесет години.

— Знаех си, че така ще кажеш. Но ако потъне? Господи, не мога да я гледам! Ужасно е такава грамада да се килне толкова много, като…

Болката отново я връхлетя — злобна, силна, мимолетна.

— Е, недей да я гледаш тогава! — каза Мери Джейн. — Няма да повярваш, но аз самата измерих наклона с парче стъкло и компас. По-малък е от пет градуса. Изглежда така килната заради колоните.

Тя вдигна пръта и лодката с плоско дъно се плъзна бързо напред по инерция. Сънливата нощ се сключваше около тях, зелена и мека, пълзящите растения се спускаха от голите клони на дърветата, които изглеждаха готови да паднат в блатото.

Мери Джейн отново заби кола във водата и натисна силно. Лодката полетя към огромната тъмна сянка, издигаща се пред тях.

— О, господи, това предната врата ли е?

— Ами сега е малко увиснала на пантите, ако това имаш предвид, но такова е положението. Скъпа, ще те заведа точно до вътрешното стълбище. Ще вържем лодката точно отпред, както винаги.

Бяха стигнали до верандата. Мона притисна устата си с ръце, прииска й се и да закрие очите си, но знаеше, че ще падне, ако го стори. Тръгна право към дивите лози, сплетени над главите им. Накъдето и да погледнеше, виждаше тръни. Сигурно навремето са били рози, може би отново щяха да бъдат. В тъмното се виждаха и някакви цветя — глициния. Обичаше глицинията.

Ами ако тези колони рухнат точно сега. Не бе виждала по-широки колони. Господи, не беше виждала такива дори на рисунките. Та това си беше абсолютно разкошна постройка в стил Гръцко възраждане. Но досега не бе познавала никой, който е живял тук, поне не можеше да си спомни.

Орнаментите по тавана на верандата бяха изгнили, грозна дупка зееше над нещо, което можеше да е убежище на гигантски питон или пък цяло гнездо на хлебарки. Може би жабите ядат хлебарки. Жабите не спираха да крякат, хубав звук, много силен в сравнение с по-нежните песни на градинските цикади.

— Тук няма хлебарки, нали, Мери Джейн?

— Хлебарки ли? Скъпа, тук има отровни и водни змии и много алигатори. Котките ми ядат хлебарките.

Те влязоха през входната врата и се озоваха в огромно фоайе, изпълнено с миризмата на влажен гипс, на лепило от белещите се тапети и вероятно на дърво. О, тук всичко миришеше на гнило, на блато, на непознати твари. Леко развълнуваната вода хвърляше зловещо сияние по стените и тавана. Вълнички светлина, които бяха почти хипнотични.

Внезапно Мона си представи Офелия, която се носи по водите на потока с цветя в косите.

През големите врати се виждаше порутен салон, където светлината също танцуваше по стената. Имаше и някакви мокри остатъци от драперии, така потъмнели от водата, че цветовете им вече не личаха. Тапетите висяха на големи парчета.

Малката лодка се удари в стълбите с трясък. Мона посегна да се хване за перилата. Сигурна бе, че ще падне, но не стана така. Още една вълна на болка стегна корема й и се вряза дълбоко в гърба й. Тя сдържа дъха си.

— Мери Джейн, трябва да побързаме.

— О, и още как! Мона Мейфеър, много се страхувам.

— Недей. Бъди смела. Мориган има нужда от теб.

— Мориган!?

Светлината от фенера потрепери и се заиздига към високия таван на втория етаж. Тапетите бяха на малки цветни букетчета, които бяха така избледнели, че приличаха само на скици. Големи дупки зееха на стените, но тя не можеше да види нищо през тях.

— Стените са тухлени, не се притеснявай за това. Всяка стена вътре е тухлена, като на Първа улица. — Мери Джейн връзваше лодката. Наистина бяха акостирали на самото стъпало. Сега вече не се люлееха. Мона се хвана за перилата. Страх я беше да слезе, както и да остане в малката лодка.

— Качвай се нагоре, аз ще взема багажа. Качвай се и иди да поздравиш баба. Не се притеснявай за обувките си, имам няколко сухи чифта. Ще ти донеса всичко.

С леки стонове Мона посегна предпазливо към перилото и го стисна с две ръце. Излезе от лодката и запази равновесие, докато не застана съвсем стабилно. Стълбището нагоре беше сухо.

Ако не беше наклонено, вероятно щеше да изглежда съвсем сигурно. И ето я сега — застанала там, с една ръка на перилото, а другата — опряна на меката прогизнала гипсова стена отляво. Погледна нагоре и почувства къщата, почувства гниенето й, силата й, упорството й да не падне в необятните води.

Къщата бе масивна и силна, поддаваше съвсем бавно. Вероятно щеше да си остане така завинаги. Но когато си помисли за блатото, Мона се зачуди как така не ги е погълнало досега, както лошите типове по филмите загиват в плаващи пясъци.

— Качвай се нагоре — каза Мери Джейн, която вече бе хвърлила едната торба на стъпалото пред нея. Трополеше, местеше нещо. Явно бе много заета.

Мона пое нагоре. Да, стълбището бе стабилно и удивително сухо, когато тя стигна до върха му. Толкова сухо, сякаш тук бе пленено ярко пролетно слънце, от което дъските бяха избелели, да, избелели като плавеи.

Най-накрая се озова на втория етаж. Реши, че ъгълът на наклона може и да е по-малък от пет градуса, но е достатъчен да те влуди. После присви очи, за да види по-добре дъното на коридора. Там се издигаше още една голяма и красива врата с полукръгъл прозорец отгоре и електрически крушки от двете, страни, които висяха на кръстосани жици от самия таван. Имаше и мрежа против комари. Много мрежи против комари, през които струеше мека електрическа светлина.

Пристъпи няколко крачки, като все още се придържаше към стената, която сега вече бе съвсем твърда и суха. От дъното на коридора се чу тих смях. Когато Мери Джейн стигна до втория етаж с фенер в ръка и остави торбата на върха на стълбището, Мона видя едно дете да стои на прага на стаята в края на коридора. Беше момче, с много тъмна кожа, с големи черни очи и мека черна коса. В лицето приличаше на малък индийски светец, който се взираше в нея.

— Хей, Бенджи, ела ми помогни. Хайде де! — извика Мери Джейн.

Момчето тръгна спокойно напред. Щом се приближи, вече не изглеждаше така малко. Беше високо може би колкото Мона, което не означаваше кой знае какво, защото Мона още не бе прехвърлила метър и петдесет и вероятно нямаше и да ги мине.

Момчето бе от онези красиви деца с мистериозна смесица от африканска, индийска, испанска, френска и може би мейфеърска кръв. На Мона й се прииска да го докосне, да докосне бузата му и да провери дали кожата му е такава, каквато изглежда — много, много фина. Спомни си думите на Мери Джейн как се продавал в центъра на града. И изведнъж пред очите й блесна образ — виолетова стая с много лампиони, джентълмени-декаденти като чичо Жулиен в бели костюми и прочие. Видя и самата себе си в месингов креват заедно с това възхитително момче!

Откачена работа. Болката отново я сепна. За малко да падне на земята, но упорито запристъпва напред. Ето ги и котките. Боже, вещерски котки — големи, с дълги опашки, пухкави, с демонични очи. Бяха поне пет, стрелкаха се покрай стените.

Красивото момче с блестящата черна коса понесе двата сака с провизии по коридора пред нея. Тук дори беше чисто, той май беше помел и обрал праха.

Обувките й жвакаха. Всеки миг щеше да припадне.

— Ти ли си, Мери Джейн? Бенджи, моето момиче ли се върна? Мери Джейн!

— Идвам, бабо, идвам. Какво правиш, бабо? — Мери Джейн притича край Мона, понесла тежката хладилна чанта. Лактите й стърчаха встрани, а косата й се развяваше.

— Хей, здравей, бабо! — И тя изчезна зад вратата. — Какво правиш?

— Ям крекери и сирене, искаш ли?

— Не, не сега. Дай ми целувка. Телевизорът да не е развален?

— Не, скъпа. Просто ми омръзна. Бенджи записваше песните, които му пеех. Бенджи!

— Виж, бабо, трябва да вървя. Водя Мона Мейфеър. Ще я заведа на тавана, където е по-топло и сухо.

— О, да, да — прошепна Мона. Облегна се на стената, която сякаш избяга от нея. Боже, почти можеш да легнеш на такава наклонена стена. Почти.

Краката й пулсираха, болката се върна отново.

Мамо, аз идвам.

Задръж, скъпа, трябва да се кача на горния етаж.

— Доведи Мона Мейфеър тук. Доведи я тук.

— Не, бабо, не сега! — Мери Джейн излетя от стаята, бялата й пола се плъзна покрай касата на вратата, ръцете й бяха протегнати към Мона.

— Нагоре, скъпа, право нагоре, хайде, ела тук, зад завоя.

Чу се някакъв шум точно когато Мери Джейн я преведе по завоя на стълбището и застанаха в подножието на стъпалата. Мона видя от стаята зад тях да изниква миниатюрна женица. Сивата й коса бе сплетена на хлабави плитки, прихванати с панделки. Лицето й бе много сбръчкано, а очите — изумително черни, присвити от веселие.

— Трябва да побързаме — каза Мона и тръгна колкото можа по-бързо, като се държеше за перилата. — Става ми зле от този наклон.

— Лошо ти е заради бебето!

— Продължавай напред и светни лампите — извика старицата, като стисна ръката на Мона с удивително силната си и суха ръчица. — Защо, по дяволите, не ми казахте, че това дете е бременно?! Господи, та това е детето на Алисия, което едва не умря, когато му отрязаха шестия пръст!

— Какво? Мен ли имате предвид? — Мона се обърна към древното сбръчкано лице с малки, плътно притиснати устни.

Жената й кимна.

— Искаш да кажеш, че съм имала шести пръст? — попита Мона.

— О, имаше, скъпа, и за малко да отидеш на небето, когато те упоиха. Никой ли не ти е казвал, че сестрата ти би два пъти упойка и сърцето ти почти спря. Евелин дойде и те спаси!

Бенджи се втурна покрай тях нагоре по стълбището. Босите му крака шляпаха по голия под.

— Не, никой не ми е казвал. Господи, имала съм шести пръст!

— Нима не разбираш — това ще ти помогне! — обяви Мери Джейн.

Тръгнаха нагоре, до светлината имаше около стотина стъпала. Малката фигурка на Бенджи, който бе включил лампите, сега слизаше бавно надолу. Мери Джейн обаче вече бе започнала да вика по него.

Бабата стоеше в подножието на стъпалата. Бялата й нощница стигаше чак до мръсния под. Черните й очи сякаш измерваха Мона. „Мейфеър, да, истинска Мейфеър“, помисли си Мона.

— Вземи одеялата, възглавниците и всичко останало — каза Мери Джейн. — Побързай. И донеси млякото, Бенджи, млякото.

— Чакай малко — извика бабата. — Струва ми се, че това момиче няма време да се настанява на тавана. Трябва да отиде веднага в болница. Къде е камионът? На пристана ли е?

— Остави това, тя ще роди тук — каза Мери Джейн.

— Мери Джейн! — изрева старицата. — За бога, не мога да се кача горе заради крака си.

— Просто се върни в леглото, бабо. Накарай Бенджи да побърза с багажа. Бенджи, да знаеш, че няма да ти платя!

Те продължиха по стълбите към тавана. С изкачването ставаше все по-топло.

Помещението беше огромно.

И тук се виждаха оплетените жици на електрическите крушки. Имаше отоплителни печки и гардероби във всяка ниша. Във всяка, освен в една, където имаше легло, а до него — газена лампа.

Леглото беше огромно, с тъмни семпли колони, типични за провинцията. Балдахин нямаше, само мрежа против комари, спусната от върха и надиплена. Мрежа имаше и на входа на нишата. Мери Джейн я повдигна, когато Мона политна напред към мекия матрак.

О, беше съвсем сух! Наистина. Пухеният юрган падна върху нея. Възглавници, много възглавници. А газената лампа, макар че изглеждаше опасно близо, превръщаше нишата в нещо като палатка.

— Бенджи! Донеси хладилната чанта веднага.

— Шери, ама аз тъкмо я занесох на задната веранда — каза момчето с явен каджунски акцент. Изобщо не звучеше като старицата. „Тя говори като една от нас, помисли си Мона, е, може би с малка разлика…“

— Тогава иди я донеси! — нареди Мери Джейн.

Мрежата отразяваше златистата светлина и разкрасяваше нишата с леглото. Да, това бе хубаво място за умиране, може би по-хубаво дори от потока с цветята.

Болката се върна, но този път бе много по-поносима. Какво трябваше да прави сега? Беше чела за това. Да си сдържа дъха или нещо подобно? Не помнеше. Точно по този въпрос не се бе информирала достатъчно. Исусе Христе, май че се започваше.

Тя стисна ръката на Мери Джейн, която седеше до нея, гледаше я и попиваше потта от челото й с нещо меко и бяло, по-меко от носна кърпа.

— Да, скъпа, тук съм. То става все по-голямо, Мона. То не е просто… не е…

— То ще се роди — прошепна Мона. — То е мое. Ще се роди, но ако умра, ще трябва да направиш нещо за мен. Ти и Мориган.

— Какво!

— Ще ми направиш смъртен одър от цветя.

— Какво?

— Тихо, говоря за нещо наистина важно.

— Мери Джейн! — изрева бабата от долния етаж. — Ела долу и помогни на Бенджи да ме занесе до тавана, момиче!

— Ще направиш сал, пълен с цветя — каза Мона. — С глициния, рози и всичко, което расте навън, блатни ириси…

— Добре, добре и после какво?

— Ами ще го направиш съвсем крехък, много крехък, за да може, докато се нося на него, той да се разпадне от течението и аз да потъна във водата… като Офелия!

— Да, добре, както кажеш! Мона, много съм изплашена. Много.

— Тогава бъди вещица, тук няма кой да възрази, нали така?

Нещо се спука! Сякаш вътре в нея се отвори дупка. Господи, нима започваше да умира?

Не, мамо, аз идвам. Моля те, бъди готова да поемеш ръката ми. Имам нужда от теб.

Мери Джейн се свлече на колене, ръцете й полетяха към лицето.

— Господи боже!

— Помогни й, Мери Джейн! Помогни й! — запищя Мона.

Мери Джейн стисна здраво очи и сложи ръце върху издутия корем на Мона. Болката беше ослепяваща. Опита се да види светлината по мрежата, да види стиснатите очи на Мери Джейн, да почувства ръцете й, да чуе шепота й. Но не можеше. Потъваше. Потъваше сред блатните дървета, протегнала ръце, за да се хване за клоните им.

— Бабо, ела да ми помогнеш! — извика Мери Джейн. И тогава се чу бързото топуркане на старицата!

— Бенджи, махай се оттук — викна тя. — Слизай долу, вън, махай се.

Мона потъваше все по-надълбоко, болката я стягаше все по-безмилостно. Господи, нищо чудно, че жените се страхуваха от раждането! Не беше шега работа. Направо си беше ужасно. Боже, помогни ми!

— Господи, Мери Джейн! — извика бабата. — Та това бебе ходи!

— Бабо, помогни ми, хвани я за ръката. Знаеш ли какво представлява тя?

— Това е ходещо бебе. Чувала съм за тях, но никога не съм виждала такова. Господи! Когато бях малка, тук в блатата се е родило ходещо дете, от Ида Бел Мейфеър. Казват, че станало по-високо от майка си и проходило веднага. Дядо Тобиас дошъл и го съсякъл с брадва пред очите на майка му, която пищяла на леглото! Нима не си чувала за ходещи бебета? В Санто Доминго са ги изгаряли!

— Не, не и това бебе! — зави отчаяно Мона. Тя блуждаеше в тъмното и се опитваше да отвори очи. Господи, каква болка. Изведнъж малка хлъзгава ръчица хвана нейната.

— О, Богородице Милостива — възкликна бабата, а Мери Джейн занарежда същата молитва, само с един стих по-назад, като на канон: — Най-благословена сред жените…

— Виж ме, мамо! — чу Мона шепот до ухото си. — Виж ме! Мамо, имам нужда от теб, помогни ми, помогни ми да порасна голяма, голяма, голяма.

— Да порасне голяма! — извикаха жените, а гласовете им заглъхваха дълго. — Да порасне голяма! Света Дево Милостива, помогни й да порасне голяма.

Мона се засмя! Точно така, Божа Майко, помогни на моето ходещо бебе!

Но тя продължаваше да пада между дърветата. Внезапно някой сграбчи и двете й ръце. Тя погледна в блещукащата зелена светлина и видя над себе си своето лице! Нейното собствено лице — бледо, със същите лунички и същите зелени очи, със същата вълниста червена коса. Нима тя самата посягаше да се спаси от падането? Та това бе нейната усмивка!

— Не, мамо, това съм аз. — Ръцете пак стиснаха нейните. — Виж ме. Това съм аз — Мориган.

Мона бавно отвори очи. Опита да си поеме дъх въпреки тежестта, която чувстваше. Опита да вдигне глава, да посегне към красивата червена коса, да достигне лицето, да го хване и да го… целуне.