Вечен живот

Седма глава

На закуска няколко човека ми се усмихнаха и казаха здрасти, а тези, които не го сториха, оставяха впечатлението, че просто не са особено адекватни сутрин, а не че вече са успели да ме намразят. Не ядох много и усетих, че съм неприятно сита, наистина бързо, но прясно опеченият хляб с масло беше изненадващо хубав, а беконът беше много по-вкусен и ароматен от онзи, който принципно съм свикнала да ям — солен, крехък и добре запържен.

След като културно отнесох празната си чиния в кухнята, Ривър ми каза да изляза с нея. Грабнах протритото си черно кожено яке и я последвах навън в хладния есенен ден. Тя ме поведе покрай явровите дървета, чиито червени листа се ронеха, подобно на капки кръв. Няколко кучета дотичаха при нас и ни наобиколиха. Наблюдавах ги притеснено, докато Ривър не протегна ръка, за да ги потупа по главите:

— Да, Джаспър, да, Моли, вие сте най-добрите кучета на света.

Стигнахме до дълъг тесен хамбар със затворени двойни врати, разположена по диагонал от къщата. Ривър ме поведе към една по-малка странична врата и щом влязохме, установих, че вътре няма животни, слама или трактори. Сградата беше разделена на големи стаи, които гледаха към централен коридор, а през високите прозорци нахлуваше слънчева светлина. Хората вече се събираха, местеха столове и палеха газовите отоплителни печки. Това беше училището на Ривърс Едж.

Ривър ме въведе в третата стая отляво. Солис вече беше там, приседнал на някаква плоска възглавница, поставена директно върху неравния под. Той вдигна очи и двамата с Ривър си размениха погледи, чието значение не успях да разчета. Тя ме дари с една последна усмивка и си тръгна, без да каже нищо.

След малко още няколко човека — старчето Джес, ухиленият японец Дайсуке и Брин, която бе чернокожа и красива, а косите й бяха завити в сложна прическа — влязоха и окачиха палтата си върху кукички на стената. Те ме изгледаха с любопитство, но заеха местата си и разтвориха опърпани книги. Майчице мила, аз съм в Хогуортс, помислих си. Солис ме подкани с жест да седна до него. Останах с яке и разбира се, нямах никакво намерение да си свалям шала.

— Настасия — прошепна ми той тихо, за да не го чуят останалите. — Ривър поиска от мен да те уча, помоли ме да го направя. Но аз не мога да те приема като ученичка. И няма да го сторя.

Това беше неочаквано, така че продължих да си седя, без да кажа нищо. И без това почти си бях тръгнала. Но все пак…

— Тъй ли? И защо? — обадих се след малко. Опитах се да говоря тихо, но гласът ми прозвуча гръмко и войнствено. По лицето ми се разля топлина. Думите на Солис ме бяха засегнали.

Мъжът изглеждаше тъжен и мил, подобно на замислен калифорнийски спасител, което не променяше желанието ми да го удуша.

— Ти не си отдадена — каза той простичко, без да ме баламосва с излишни глупости. — Може би изживяваш някаква криза. Може би смяташ, че си имала нужда от промяна. Спомнила си си Ривър и си решила, че това място ще ти се отрази добре. Но не си действително тук и нямаш намерение да останеш. Сърцето ти не е тук. Вече си прекрачила прага на външната врата с единия си крак. Аз не… аз не искам да си губя времето.

Няколко изречения се сблъскаха в мозъка ми в опитите си да излязат едновременно през устата. Това, което произнесох, беше шокиращо:

— Ти пък откъде знаеш къде е сърцето ми, а?

Звучах като гаменче от улицата.

Солис примигна, а падащата върху него светлина караше къдриците на късата му тъмноруса коса да блестят:

— Просто знам — натърти той, все едно го бях попитала откъде е сигурен, че слънцето ще изгрее утре. — Мога да го усетя.

Чувствах се смутена и унизена пред останалите ученици. Усмихнах се подигравателно и промърморих презрително, докато ставах на крака.

— Ами хубаво, щом знаеш. Както искаш. Прав си, не искам да бъда тук. Няма да ти губя времето, няма да губя и своето.

Отворих вратата, усещайки любопитните погледи върху гърба си.

— Както искаш — повторих през рамо, след което затръшнах вратата след себе си и тръгнах по коридора. Подът се тресеше под тежките ми ботуши. Блъснах вратата на хамбара и се стоварих директно в обятията на Негова Святост, който протегна ръце, за да ме подхване.

— Чупката, тъпанар — изръмжах, докато възстановявах баланса си. — Ти печелиш. Малкото ти Ксанду12 отново си е изцяло твое. Аз се махам.

Рейн присви очи. Бях успяла да го изненадам отново. Браво на мен. Издърпах ръцете си от хватката му и закрачих към къщата. Солис ме беше изритал от това място — без съмнение Ривър щеше да ми позволи да остана. Но той беше отказал да ме учи. Всъщност кой изобщо имаше нужда от подобни простотии. Пет минути по-късно влачех куфара си, модел „Мъртво пони“, надолу по стълбите и към колата ми под наем. Бях на път да се разрева от гняв и раздразнение, докато се опитвах да вдигна тъпото нещо и да го натикам в багажника, но предпочитах да си докарам херния пред алтернативата да помоля някой от тези хора за помощ.

Най-накрая се тръшнах в шофьорската седалка, включих на скорост и дадох мръсна газ, изхвърляйки фонтан от камъчета зад гумите на колата, с което доказах имиджа си на незряла нахалница.

Майната им!