Вечен живот

Дванайсета глава

Бях се озовала на съвсем ново равнище от съществуването: в измерението на Ривър. Трябваше да уча отново толкова много неща, да променям навиците си — налагаше се да си прибирам нещата, защото нямаше прислужница, да си мия чинията след ядене, да си оставям обувките до вратата, за да не внеса вътре кал или нещо по-гадно.

Новите ми дрехи понесоха прането далеч по добре от комбинезона ми на „Жан Пол Готие“ или кашмирения ми пуловер. След като го прекарах през пералнята и сушилнята, пуловерът стана толкова малък, че вече беше по мярка единствено на Джаспър, който в момента гордо обикаляше наоколо в розовата дрешка на „Шанел“. Надявах се да не ми го осмърди на скункс.

Нямаше кабелна телевизия, само няколко местни канала с лош образ. Ривър имаше компютър в кабинета си и човек можеше да се запише в графика, ако иска да го ползва. На мен лично не ми трябваше за нищо. Получавахме всеки ден местния вестник и подтикната от унищожителната скука, установих, че прелиствам репортажи за посевите, чета чия крава е избягала, чия плевня е била ударена от светкавица и кой учител ще се кандидатира за място в градския съвет. „Лондон Таймс“ беше пълен с войни, правителствени скандали, арести на звезди, сватби във висшето общество, репортажи от състезания. Тук всичко това изглеждаше някак смътно и незначително — министър-председателите идваха и си отиваха, хората се вдигаха на протести и след това се успокояваха. В Ривърс Едж дори най-незначителното припукване на телевизионния екран минаваше за разтърсваща новина.

Останалите започнаха да ме учат на неща, които никога не бях искала да знам: наименованията на звездите, движението на слънцето, имената на дърветата, растенията, птиците и животните. Как да събирам билки и да ги суша след това. Как да фокусирам вниманието си върху пламъка на свещ. Йога. Медитация, която, между другото, мразех. Всеки път, когато вътрешният ми глас възроптаеше, което се случваше към осемдесет пъти дневно, винаги го укротявах с факта, че не мога да понеса идеята да правя нещо друго, да бъда някъде другаде. Така че просто преглъщах нежеланието си, защото щях да правя каквото там трябваше да се направи, докато не си намерех причина да се махна. Докато заминаването спреше да ме плаши толкова много.

Една сутрин работата ми беше да събера яйца от кокошарника. Ривър имаше около трийсет кокошки. Те тичаха из двора, кълвяха буболечки и като цяло бяха доста досадни. През нощта спяха заключени, за да ги предпазим от невестулки, лисици, ястреби, бездомни кучета и прочее хищници. Нашите собствени кучета гледаха на тях с презрение, но никога не ги нападаха.

Така или иначе, всяка сутрин някой нещастен мухльо (в днешния случай — аз) трябваше да се завира в ниския кокошарник, където винаги беше топло, влажно и смърдеше на перушина, слама и курешки. Дори аз не можех да стоя изправена вътре и до времето, когато съм проверила всяко гнездо, понякога след кратка схватка с отказващата да се помръдне кокошка, гърбът вече ме болеше зверски.

— Чупката бе! — подвикнах на една кафява кокошка. Тези пилета бяха големи и тлъсти, със загладена перушина и блестящи очи. Изглеждаха здрави и щастливи, също като останалите животни тук. Тази обаче беше особено проклета и имаше намерение да си седи върху яйцата и да не позволи на никого да ги отмъкне изпод нея. Тя показваше ясното си намерение да нападне всеки, който се приближи, а тази сутрин, както и всяка друга, аз си бях забравила кожените ръкавици. По тази причина ръцете ми с късо изрязани нокти вече изглеждаха като тези на Джес.

— Виж сега, ако зависеше от мен, щях да ти позволя да си задържиш скапаните яйца — казах й. — Онези в голямата къща обаче имат различни намерения. Те се дървят жестоко на шибаните ти яйца. Така че ми се разкарай от пътя.

Щракнах с пръсти няколко пъти пред нея — в опит да я стресна, но тя изкудкудяка заплашително и се накокошини. В очите й се четеше обещанието да ме клъвне, ако се приближа още.

— Дяволите да те вземат! — Погледнах в кошницата си. Изглеждаше доста пълна. Най-вероятно никой нямаше да забележи, че яйцата са с едно-две по-малко. А този, който щеше да отговаря за кокошарника утре, сигурно щеше да се справи по-добре и да се докопа до съдържанието на добре охраняваното гнездо.

Кокошката ме гледаше с изражение, което казваше: „Да, пъзло, бягай“.

Може би трябваше да се опитам само още веднъж, много бавно и внимателно…

— Ехо?

Неочакваният глас ме накара да подскоча на няколко сантиметра и да ударя главата си в ниския таван. Внезапното ми движение паникьоса кафявата кокошка и тя заби твърдия си, остър клюн в дланта ми. Изпищях, изпсувах и заблъсках с крак по земята от болка, докато разтривах бързо нарастващата си цицина.

— Дяволите да го вземат! — изревах отново.

— Ъъ, съжалявам… Добре ли сте? — една пепелявокафеникава глава се подаде в кокошарника и ме видя как дивея в полумрака.

— Проклето пиле!

— Съжалявам — повтори гласът. — Ривър каза да дойда тук. Обикновено си взимам яйцата направо от къщата.

Очевидно бях закъсняла.

Хвърлих на кафявата кокошка най-злия поглед, който успях да докарам, след което се измъкнах от кокошарника. Майната им на проклетите й яйца.

Отвън ме очакваше Мериуедър, висока, кльощава и с кора за яйца в ръка. Изражението й подсказваше, че се опитва да се сети защо й изглеждам позната.

— О — възкликна тя, — минавали сте през магазина, нали?

— Аха. Купих си едни карти. Колко яйца искате?

— Дузина.

Тя измъкна дванайсет все още топли яйца от кошницата ми и внимателно ги постави в кората. Внезапно се почувствах така, сякаш се намирах около двеста години назад в миналото и това беше напълно обичайна сцена. Усещането не ми хареса.

Мериуедър се изправи, затвори кората си, след което ми подаде два долара. Въздъхнах тежко и ги пъхнах в джоба на дънките си. Не беше точно сделката на годината. Спомних си деня, в който бях заложила моята една трета от акциите на транссибирската железница, за да остана в игра на покер с високи залози. А сега висях насред някаква ферма с кални дънки и продавах яйца за два кинта.

— Благодаря — каза Мериуедър.

Отново ми се видя някак безцветна и лишена от жизненост. Е, кой можеше да я обвинява, при положение че баща й беше такъв задник? Тя се обърна да си върви, но аз я спрях с думите:

— Как вървят нещата с магазина?

Мериуедър се извърна изненадано.

— Ами добре, предполагам. Сега ситуацията в града е по-тежка, след като затвориха текстилната фабрика в Хийтъртън.

— Тъй ли?

— Правеха чаршафи и калъфки за възглавници — обясни ми тя, отмятайки паднал пред очите й кичур коса. — Бяхме единствената дрогерия в околността и бизнесът вървеше страхотно.

— Това ли е причината баща ви да е такъв темерут? — попитах, докато вървях с нея към колата й. — Проблемите с бизнеса?

Мериуедър нервно преглътна и видимо не й се щеше да признае, че баща й е темерут.

— Ами… е, той не е щастлив — промърмори тя, докато измъкваше ключовете за колата от джоба си. — Майка ми почина преди четири години и той просто… така и не го преживя.

Тя се настани на шофьорската седалка и спусна ръчната спирачка.

— О — отроних.

Много безсмъртни се привързваха към хора, разбира се, включително и аз. Влюбвахме се или се сприятелявахме. След моята история с войника Робърт, който беше умрял в Индия обаче, повече не допуснах грешката да се сближа със смъртен. В приятелския ми кръг нямахме навика да засягаме разни болезнени проблеми — просто се преструвахме, че такива не съществуват, и намирахме нещо, което да ни разсее или да притъпи възприятията ни. Не бях свикнала някой да споделя с мен болезнени лични проблеми и респективно не знаех какво да отговоря. Беше й прекалено тежко, за да мога да й помогна с нещо. Предполагам обаче, че бе свикнала с това.

— Благодаря ви отново — каза Мериуедър и даде на заден.

— Няма проблем. До скоро.

— Настасия, ела с мен — каза ми Ан. — Ще имаме урок по медитация. За първи път ще бъдеш с група.

Изправих се, а гръбнакът ми бавно се разгъна след дългите часове, прекарани в неудобна поза. Бях събирала орехи от земята. Редица от десетина големи орехови дървета се издигаше в края на предния двор и събирането на орехите беше обичайно есенно занимание. Беше студено, а самата работа беше досадна и неприятна. Понеже отново бях забравила ръкавиците си, ръцете ми бяха покрити с кафяви петна от черупките. Щяха да минат седмици, преди да успея да ги измия напълно. Панталоните ми бяха мръсни и мокри от стоенето на колене в калта, носът ми течеше и бях премръзнала до кости.

— Тежък избор — да кисна тук в кал до ушите или да скучая с вас, докато ми изтръпне задникът — изсумтях и Ан се засмя. До момента медитациите се изразяваха основно в безкрайно седене, придружено с повторното изживяване на ужасии от миналото. Не, благодаря. Миналата седмица го бях правила сама, само с един човек, който да ме напътства. Този път се очертаваше групово изживяване. Леле, колко яко.

— Хайде — каза тя отново и посочи към къщата. — Вътре поне е топло.

Погледнах към чувала си — беше пълен около три четвърти. С тежка въздишка го вдигнах и тръгнах след Ан.

— Днес ще използваме свещ, която ще ни помогне да се съсредоточим — обясни Ан с мек глас десетина минути по-късно. Седях с кръстосани крака върху малка твърда възглавничка, пълна със семена от елда. Бяхме петима и всеки от нас беше приседнал в един от краищата на нарисуваната с тебешир на пода пентаграма. Намирахме се на горния етаж в къщата и можех да видя смрачаващото се небе през мътното стъкло на прозореца. Чудех се дали мога да се измъкна оттук и да отида в стаята си, когато всички изпаднат в транс. Не исках да медитирам. Още по-малко исках да медитирам в компанията на Лоренц и Чарлз, въпреки че и двамата бяха много мили. Отборът мечта беше допълнен от Нел и Рейн.

— Сега нека всички се съсредоточим върху дишането си — каза Ан с тихия си и мелодичен глас. Натисна бутона на някакъв CD плейър и от колонките зазвуча нежна музика, напомняща за нещата на Ения21.

— Обърнете специално внимание на дишането си — продължи Ан на фона на музиката. — Трябва да почувствате как въздухът изпълва дробовете ви, а после как напуска телата ви. Вдишвате енергия, издишвате това, от което вече не се нуждаете.

Като въглеродния двуокис например.

— Ако това ще ви помогне, можете да броите до четири, докато вдишвате, и после отново до четири, докато издишвате. При следващото вдишване бройте до шест и поемете въздух шест пъти, за да напълните изцяло дробовете си. Когато издишвате, отново бройте до шест. Можете да си затворите очите, ако искате.

Веднага го направих. Ако не гледах нежното лице на Нел и каменното изражение на Рейн, може би щях да успея да се отнеса за малко и да дам воля на последната си романтична фантазия, включваща Рейн, бадемово масло и вана с гореща вода.

— Сега започнете от пръстите на краката си, искам да отпускате мускулите си един по един. Почувствайте пръстите си, почувствайте ги как се отпускат. Сега глезените. И прасците. Ако сте ги напрегнали, отпуснете ги. — Гласът на Ан беше успокояващ, сливаше се с музиката, виеше се край нас като дим.

Гърдите и стомахът ме боляха, а носът ми все още течеше от студа навън. Оставаха няколко седмици до Деня на благодарността тук в Америка и се чудех дали Ривър планира да го отпразнуваме подобаващо, надявайки се поне един ден да хапнем нездравословен десерт. Когато бях на пазар в града, съвсем сериозно мислех да си донеса контрабандно малко храна. Бога ми, наистина имах нужда от някое и друго шоколадово кексче.

Гласът на Ан беше нежен фон в съзнанието ми. Настаних се по-удобно, усетих как напрежението се оттича от раменете ми. Тъпи орехи. Тези петна щяха да останат по ръцете ми със седмици — никога нямаше да се измият. Ненапразно хората използваха орехови обелки, за да боядисват памук и вълна…

Вдигнах очи и видях семейната ни перачка, Олдбьорг Палсдотир, да разбърква съдържанието на огромен казан с дървена бъркалка, голяма колкото гребло. Денят беше хладен, но не и студен; огънят под казана облизваше страните му и придаваше руменина на загрубялото й лице. Горчивата миризма на боя от орехови черупки се примесваше с уханието на горящо дърво и изпълваше двора на замъка. Тук беше уютно, спокойно. Понякога двете с по-голямата ми сестра Ейдис се качвахме на върха на централната кула и гледахме отвъд крепостните стени, към черните гори, които ни заобикаляха. Зад тях се простираха голите скали на планините, където не растеше нищо. От другата страна беше морето. Светът извън замъка беше мрачен и неприветлив, но тук в двора, с блеещите над яслите си кози, с конярчетата, които почистваха конете, и с крещящия заповеди иконом на фадир, кипеше от живот.

Двамата с по-малкия ми брат Хаакон си играехме на една игра с камъчета. Той беше с три години по-малък от мен и вече не беше бебе, вкопчено в полите на майка си, а истинско момче, което можеше да тича, да играе игри и да пази тайни. Бяхме седнали така, че да не пречим на никого, върху висока купчина от овчи кожи, всяка от които напомняше за разпъната овца. Вълната беше мръсна и пълна с клечки, но все още бе мазна и мекичка, наистина удобна за седене.

— Мразя тази миризма — каза Хаакон, бърчейки нос.

— Е, не е толкова зле, колкото скалния мъх — напомних му и той кимна, спомняйки си за смрадта на врящите лишеи, събрани от брега. Използваха се за приготвянето на тъмнозелена боя.

Мернах с периферното си зрение нещо пурпурно да профучава край нас. Вдигнах очи и видях по-големите си сестри — Тинна и Ейдис — да тичат през двора към замъка. Двете се смееха и държаха с две ръце полите на роклите си. Зачудих се какво ли носеха. Боровинки? Кори за чай? Русите им коси, уловили слънчевите лъчи, се вееха зад тях. На следващата година Ейдис щеше да започне да носи косата си вързана, като възрастна, също както Тинна бе направила миналата година.

Усмихнах се на Хаакон и той отвърна на усмивката ми. Животът ни беше хубав.

Умри22.

Думата изскочи в съзнанието ми като мехурче на повърхността на езерце. Бавно си поех въздух, чудейки се защо задникът ми беше схванат. Върху какво седях? За момент не знаех къде се намирам и се запитах защо вече не усещам миризмата от коритата за пране в двора на замъка. После осъзнах: вече бях възрастна, а всичко, което си спомнях, се бе случило преди 450 години. Онова място и онези хора, те вече не съществуваха.

Не знам защо останах със затворени очи, защо продължих да дишам бавно и спокойно. Просто седях неподвижно и отворих съзнанието си към тази стая, към тези хора, оставяйки сетивата ми да се разгърнат край мен.

Тази кучка… аз я мразя.

Това беше мисъл, не спомен и идваше от някого тук.

Не, не, прости ми, нямах това предвид.

Шията й… да целуна шията й, да усетя топлината на кожата й…

Положих усилия, за да не реагирам по никакъв начин. Тези неща просто достигаха до мен и аз внезапно осъзнах воайорското очарование на груповата медитация. Това бяха мислите на мъже и жени, но аз не можех да ги разпозная като гласове, а просто като отделни личности.

Желая я.

Очите й. Устните й. Устните й върху кожата ми, върху гърдите ми.

Леле колко много я мразя! Не мога да направя нищо по въпроса!

Не, не, не мога.

Дишането ми се учести, чувствах ясно вдървените си пръсти, свити върху коленете ми, схванатия ми задник върху твърдата възглавничка, пресъхналата си уста. Дали тези мисли идваха от всички или само от двама души? Пък и кой си мислеше тези неща? Знаех, че Чарлз си пада по Лоренц, но Лоренц беше хетеросексуален, така че нямаше да му се отвори парашутът. Не трябваше да забравяме и мъчителния сапунен сериал за несподелената любов на Нел и Рейн. Ан всъщност си имаше съпруг, но той не живееше в Ривърс Едж, а и аз не знаех цялата им история.

Това беше най-възбуждащото нещо, което ми се беше случвало, откакто попаднах тук. Нямах търпение да чуя още, но точно тогава прозвуча удар на камбанка, музиката спря и аз неохотно отворих очи.

Ан ни оглеждаше един по един и си помислих, че изглежда доста напрегната и бдителна като за човек, който току-що е излязъл от дълбока медитация. Другите отвориха бавно очи, някои от тях изглеждаха толкова отпуснати, сякаш бяха спали досега.

Заливащите ме мисли секнаха и аз се протегнах върху възглавничката си.

— Благодаря — промълви Нел, разпръсквайки очарование. — Беше прелестно.

— Благодаря на всички ви — каза Ан. — Божичко, вече е почти време за вечеря.

Изправих се и раздвижих схванатите си задни части, след което понечих да тръгна към вратата, когато Ан ме спря.

— Настасия? Моля те, остани за минутка.

Почувствах се като ученичка, хваната да подава бележки в час, но изчаках, докато Ан затваряше вратата след останалите.

— Как се чувстваш? — попита ме тя. — Усещането при груповия сеанс беше ли по-различно?

— О, бога ми, да — възкликнах с ентусиазъм. — Нямах представа, че ще чуя всичките тези неща. Беше по-добро от сериала „Дни от живота ни“.

Пропуснах да спомена детския си спомен.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами всичките тези мисли. Някой мрази някого, някой желае някого, някой се терзае, задето не може да направи нещо. Беше страхотно. Направо нямам търпение да чуя какво ще се случи по-нататък!

Ан ме зяпаше, все едно току-що се бях превърнала в гълъб.

— Какво?

Объркана от реакцията й, промърморих:

— Е, знаеш, онези мисли. Нямах представа, че може да се случи нещо такова. Беше наистина интересно.

— Чула си мисли — произнесе бавно Ан, докато ме гледаше напрегнато. — Някой, който мрази някого, някой, който желае някого?

— Аха — отвърнах колебливо. Да не би да бях оплескала нещо? Може би не трябваше да казваш какво си чул по време на медитация? Трябваше ли да се преструвам, че не съм доловила нищо? — Как я целува по шията, за очите й, за устните й върху гърдите му. Такива неща.

Предвид това колко параноично бях настроена относно собствената си шия, ми се стори забавно съвпадение, че някой си бе помислил за „топлината на кожата й“. Топлина от изгаряне, може би? Ха-ха-ха. Не. Искам да кажа, че човекът със сигурност не беше имал предвид моята шия. Чарлз беше гей, Рейн не можеше да ме понася, а Лоренц никога не бе давал признаци, че намира вида ми на удавен плъх за привлекателен.

Ан само примигна.

— Добре… добре ли си? — попитах. Наистина, ама наистина се надявах, че нито една от тези мисли не беше дошла от нея.

— Какъв опит имаш в медитацията? Мислех, че не я харесваш? — каза тя, без да отговори на въпроса ми.

— Боже, направо я ненавиждам. Отвратителна е. Не съм я практикувала много-много.

Ан приседна на ръба на масата, без да откъсва очи от мен.

— Нещо лошо ли направих? Следващия път няма да казвам, ако чуя нещо.

— Не, не — промърмори Ан. — Не е това. Въпреки че на твое място щях да запазя чутото за себе си. Просто… също долових тези емоции, но аз съм много напреднала. Много могъща. Сигурна съм, че никой друг в тази стая не е чул или почувствал нищо освен случващото се в собствената му глава.

Я пак? Да не би тя да беше чула и моите мисли? Кофти…

— Усетих нечие съзнание, но не знаех, че си ти — продължи Ан. — Реших, че може да е Солис. Той е в съседната стая и преподава урок за билките.

— Значи… това обикновено не се случва с никого другиго?

— Не — погледът на Ан беше втренчен и пронизващ. — Никога не се случва с учениците. Абсолютно никога.

Егати. Тази история подсказваше, че… май бях наистина могъща. Нали така, Настасия? Ти трябва да си могъща, нали? Последната притежаваща могъщество. Почувствах как мозъкът ми се изключва, как се опитва отчаяно да заобиколи тези мисли, подобно на вода, танцуваща в нагорещен тиган.

Точно тогава някой почука леко на вратата и Солис влезе в стаята. Той се огледа наоколо, видя двете ни с Ан и се намръщи.

— Само вие двете ли сте тук? — попита.

— Да — отговори Ан. — Ти… защо влезе?

Солис сви рамене и се усмихна:

— Помислих, че усещам нещо. Нещо странно.

— Наистина си усетил нещо — Ан изглеждаше необичайно мрачна. — Усетил си нея.

Солис замълча, сякаш се опитваше да си преведе думите, които бе чул току-що.

— Какво? — промълви неразбиращо най-накрая.

— Настасия е освободила съзнанието си по време на групова медитация. Усетих я как докосва ума ми, а освен това е доловила мислите на останалите. Може да ги чува. При това — вярно.

Кога, кога ще се науча да си държа устата затворена. В момента се чувствах като експонат в зоологическа градина, който тези двамата изучаваха.

— Ще се опитам да не го правя повече — предложих. Вече определено щях да си трая за всичко.

Солис наведе глава на една страна.

— Къде каза, че си родена?

В главата ми започнаха да вият сирени. Бях готова да правя всякакви тъпи неща, докато съм тук, но да говоря за миналото си не беше едно от тях.

— На север.

Звукът на камбанката за вечеря ме накара да подскоча.

— Еха! Умирам от глад — заявих, докато си вземах възглавничката със семена от елда. — Благодаря за урока, Ан, беше страхотно. Ще ви видя на вечеря!

Беше очевидно, че бягах като подплашено зайче, а те ми позволиха да го сторя, въпреки че усещах прикованите им в гърба ми погледи, докато се отдалечавах по коридора. Слязох по стълбите и се насочих към трапезарията.

Възможно ли беше все още да притежавам сила? Силата, която бях наследила? Възможно ли беше наистина да е толкова могъща след всичкото това време? Трябваше да я скрия. Докато си мислех за това обаче, бях пронизана от яростен копнеж, от желанието да усетя отново тази сила, да я последвам там, където искаше да ме отведе. Да науча докъде се простира.

Не можех. Не можех. Не смеех. От това нямаше да излезе нищо хубаво… бях се убедила в това със собствените си очи.

Човек трябваше да бъде много, много силен, за да подчини подобна мощ. Аз не бях достатъчно силна. Никога нямаше да бъда достатъчно силна.

Настаних се на пейката. Мислите ми продължаваха да препускат. Това чувство, то беше… вълшебно.