Вечен живот

Осма глава

Не можех да открия шибаната карта и нямах никакъв спомен как по дяволите да стигна до магистралата за Бостън. Закуската ми тежеше в стомаха и ми причиняваше киселини. С рязка маневра влетях на скорост в отбивката за паркинга пред някаква дрогерия на име „При Макинтайър“ на главната улица. Да, това място си имаше дори провинциална главна улица. Моля ти се, Господи, помогни ми да се разкарам от тук.

Сякаш опънатите нерви не ми стигаха, но и чувството на безпокойство, почти паника, поради липсата на по-добра дума, се беше завърнало и нарастваше прогресивно, колкото повече се отдалечавах от Ривърс Едж. Какво ми ставаше? Какво ме тормозеше? През изминалите двайсет и четири часа нервният ми срив изглеждаше като да се е поуспокоил. Сега обаче се бе завърнал с пълна сила — виеше в мозъка ми и настояваше да се скрия. Докоснах врата си, за да се уверя, че шалът си е там.

Две местни хлапета, облечени в черни дрехи по всички правила на готик модата, седяха на алеята между дрогерията и още някаква сграда, окичена с табела „Магазинът за храни и земеделски принадлежности на Ърли“ и пушеха цигари. Едно от тях, момиче с коса на зелени кичури и сребърна халка на носа, реши да си прави гаргара с пришълката в мое лице.

— Хей, не можеш да спираш там. Това е мястото за инвалиди.

Другото хлапе се разкикоти.

Показах им среден пръст, без да отговарям, и се насочих към дрогерията, слушайки ги как се смеят зад гърба ми. Огледах се бързо наоколо и забелязах стелаж с евтини тъмни очила, етажерка с риболовни принадлежности и древен на вид хладилник с надпис „Жива стръв“. Зад щанда стоеше някакво кльощаво високо момиче и подравняваше краищата на кутиите със старомодни будилници на рафта зад себе си. Под престилката й беше затъкната бърсалка за прах. Тя се обърна с усмивка, но заекна, когато ме видя:

— Мога ли да ви помогна?

— Имате ли някакви карти? — попитах грубо. — На Масачузетс или на североизточните щати?

— Разбира се, че имаме — отвърна тя и се измъкна иззад щанда. Отвън се чу нов пристъп на смях, последван от звън на счупено стъкло. Момичето погледна през витрината, после прехапа устни. Явно не й се искаше да вика местните органи на реда. — Ето там са. — Тя ме отведе до метален стелаж, чиято жълта боя бе започнала да се бели, разкривайки ръждата под нея. — Ето една на Масачузетс. А тази е на Северния атлантически регион.

Момичето изглеждаше безцветно. Бледата му пепеляво кафява коса беше с почти същия цвят като кожата и очите.

— Мериуедър! — Гръмкият груб глас накара момичето да подскочи.

— Тук съм, тате.

— Защо не си зад щанда? — излая мъжът, докато се появяваше в полезрението ми. Беше червендалест, с гъста черна коса и дълги бакенбарди, излезли от мода преди години. Изпод навитите му ръкави се подаваха дебели космати ръце. Видът му се допълваше от чифт червени тиранти.

— Просто показвам на това… момиче картите — каза Мериуедър. Очевидно се притесняваше от баща си. Или пък я беше страх от него. По-скоро второто.

Мъжът ме изгледа от главата до петите и явно бързо ме определи като отрепка, същата като онези, които висяха отвън.

— Какво искаш?

Вдигнах пред него двете карти, които Мериуедър ми беше дала, след което ги сложих върху щанда. Момичето побърза да мине зад него и започна да маркира стоката, въвеждайки цените на ръка. Погледът ми се спря върху някакви рекламирани като разтърсващи енергийни напитки и аз сложих опаковка от четири кенчета до картите. После добавих и няколко вафли.

— Добре — въздъхна останалата без дъх Мериуедър. — Това ли ще бъде всичко?

— Да. Благодаря ви много за помощта — казах съвсем преднамерено. — Помогнахте ми страшно много.

— О — примигна Мериуедър. — Благодаря ви.

Баща й изсумтя и се насочи към задната част на магазина.

Мериуедър, която междувременно се беше изчервила, ми върна рестото, след което затвори чекмеджето на касата.

— Благодаря ви, заповядайте отново — произнесе тя механично заучената си реплика.

Не бих се върнала тук, ако ще всичките дяволи от ада да ме преследват, помислих си.

Навън сутринта беше ярка и все така студена. Пронизващият вятър успяваше да проникне дори през коженото ми яке.

— Най-добре си премести колата — провикна се отново готик фенката.

Хвърлих й кръвнишки поглед, който явно я стресна, защото се изсмя нервно и погледна към приятелите си.

— Намери си някакво по-полезно занимание в живота — изръмжах, затръшнах вратата на колата зад себе си и запалих двигателя. Тя ме изгледа изненадано, после тръсна ядосано глава и сви рамене.

Струваше ми се, че май и самата аз трябваше да послушам съвета си. Но по принцип съм си непослушна.

Във всеки голям град има места, където се събират безсмъртните. Всичко е въпрос на моментна мода. В продължение на десетилетия много от нас могат да предпочитат Милано и градът ще бъде пълен с клубове на безсмъртни, техни апартаменти и къщи. Там винаги ще има много неща за правене и много хора, с които да излизаш. После обаче Милано постепенно ще спре да е толкова модерен. Нещо ще се промени — политическият климат, икономиката, може дори да избухне война. И тогава друг град, като например Сан Франциско, ще стане модерен. Въпреки това всички големи градове и разбира се, много от по-малките, имат почти неизменно, макар и по-малобройно, безсмъртно население.

Някои хора се влюбват в даден град и остават там с векове. Те обикновено мразят неизбежната модернизация и говорят с патос за доброто старо време, когато, примерно, не е имало осветление по улиците. Забравяйки факта, че преди уличното осветление пътищата бяха отвратителни и на човек му отнемаше цяла вечност, за да стигне от едно място до друго. Искам да кажа — ехо, опомнете се. Вътрешната канализация е част от същата тази модернизация. И си е страхотен плюс.

Така или иначе повечето от нас си имат любими места, любими епохи. Аз нямам. Точно в момента големият хит е Лондон. Но аз знам, че мога да намеря стари приятели в Бостън, знам и къде да ги потърся. Цялото това чувство за надвиснала опасност беше тъпо. Все едно наистина се налагаше да се крия някъде по селата. Беше тъпо и нерационално усещане и сега се канех да го пренебрегна най-демонстративно. В Бостън щях да се помотая с познатите си и да разпусна, докато реша какво да правя. Увеличих радиото в колата си под наем до дупка и полетях по шосе 9, от което трябваше да се кача на главен път 1–90.

Струваше ми се, че са минали години, откакто се бях наливала с джин в „Подземието“. Как беше възможно, при положение че ставаше дума за събития отпреди четири дни? Това обаче беше един друг живот, една друга Настасия. Може би бе дошъл моментът отново да променя името си, да преоткрия себе си, да се преместя в друг град. Бях Настасия вече от около трийсет години. Беше крайно време да се превърна в някой друг. Някой, който не се мотае с Инси и Боз.

Точно това се опитваше да направиш в Ривърс Едж.

Аз съм истински факир в игнорирането на гласовете в главата ми, така че просто се наместих по-удобно във високия си стол и направих жест на барманката да ми донесе още един скрудрайвър13.

Тя ми беше поискала личната карта, естествено, всички го правеха. Знаех, че не бива да се изсилвам с годините — американските ми документи показваха, че съм навършила двайсет и една едва преди няколко месеца. Беше далеч по-добре, когато възрастта, на която вече е легално да се пие алкохол, беше осемнайсет — това бе далеч по-близо до начина, по който изглеждах. Все още обаче мога да мина за младолико двайсет и една годишно момиче.

Бях пристигнала в Бостън в ранния предиобед, отседнах в хотел и поспах до десет вечерта — времето за излизане. Бях решила да отида в „При Кланси“ и открих бара точно там, където си беше преди десет години. За съжаление обаче бяха променили обстановката и това не ми допадаше. Заведението от спомените ми беше мрачно, долнопробно и с направо отвратителен маслиненозелен килим, заобикалящ дървен дансинг. Диджеят седеше в малка кабинка и пускаше която песен поискаш, ако му седнеш в скута. Беше приятно, уютно местенце, пълно с безсмъртни.

Сега си имаха по-добро осветление, дразнещо лъскав дървен под и истински диджейски пулт над дансинга, където някакво момиче с розова коса на две опашки пускаше винилови плочи. Съотношението на хората и безсмъртните сред клиентелата изглеждаше петдесет на петдесет. Разпознавах някои лица, но все още никой не се беше втурнал към мен, изпращайки ми въздушни целувки в движение.

Надявам се, разбирате, че ние, безсмъртните, сме хора. Не сме извънземни, които са дошли да завладеят земята. Ние сме си съвсем нормални хора, само дето… не умираме много-много. Когато бях малка, баща ми ни разказваше приказки за някаква принцеса, която била толкова добра, че била дарена с безсмъртие. Винаги съм се чудила дали наистина вярваше в тези неща. В различните култури има различни митове и теории за произхода ни, но когато ги анализираш, установяваш, че всичко се свежда до: „Бум! В един момент просто се е случило!“. Това беше дар или проклятие, някой е пил магическа вода или е изял магическо растение. Аз лично си мисля, че става дума за някаква спонтанна генетична мутация. Като рака или далтонизма.

Искате ли да чуете нещо забавно? Аз дори не осъзнавах, че съм безсмъртна, докато не станах на двайсет и една. Знаех, че все още изглеждам много млада, но помнех, че и майка ми беше младолика. Както и да е, бях слугиня в една къща в Рейкявик. Господарката на дома, Хелгар, разпозна, че съм безсмъртна, и започна да ме убеждава в това.

Тя се превърна в най-добрата ми приятелка и ме научи на повече неща, отколкото бях научила през всичките двайсет и една години дотогава.

Един ден двете седяхме в гостната с изглед към павираната улица. Беше зима, но не валеше сняг, а огънят припукваше в голямата камина. Хелгар седеше в стола си и бродираше цветя и зайчета върху нещо, което щеше да се превърне в постелка за мястото, където се коленичеше пред олтара в семейната църква. Самата аз се бях научила да бродирам като дете, докато живеех в семейния ни хрокур. Това беше нещо като замък, но средновековен и груб, нищо лъскаво и луксозно от сорта на Версай.

Сега обаче бях слугиня, така че седях на дървеното си столче и чепках вълна.

— Не знам как е започнало — говореше ми Хелгар. Имаше силен, дълбок глас. — Собствената ми майка е била родена през 1380 година в Англия. Тя все още я нарича Албион. Казва, че е познавала хора от своето село, които са били родени през лято Господне 1000.

Очите ми се бяха разширили.

— Във всеки случай, Суна, логично е да се смята, че винаги е имало безсмъртни — продължи Хелгар. Тя достигна края на конеца си, скъса го със зъби и вдяна нов. — В крайна сметка винаги е имало зло. — Гласът й издаваше увереност. — Бих предположила, че първите аефрелифени са дошли от Райската градина, веднага след Ева и Адам. Първо е дошла светлината, а после — мракът.

— Не разбирам — промълвих. — Какво имаш предвид под зло?

— Терава — произнесе бавно Хелгар. — Вашите не са ли ти разказали?

— Родителите ми умряха, когато бях съвсем малка — казах с наведена глава, усещайки как познатата болка ме изпълва.

Хелгар изглеждаше смаяна, бродерията лежеше забравена в скута й.

— Умрели са! Умрели? И двамата?

Прехапах устни, усещайки непознат ми досега срам, задето съм имала безсмъртни родители, които въпреки всичко са успели да умрат.

Хелгар беше удивена и без съмнение се питаше какво би могло да е убило родителите ми. Беше ясно, че са били безсмъртни, след като и аз бях такава. Но, да — те бяха мъртви. Бях сигурна в това. Напълно сигурна.

— И какво за Терава? — подсетих я.

След няколко секунди Хелгар примигна и заговори отново:

— Терава. Мракът. Безсмъртните са родени в мрак и живеят в мрак. Не можем да направим нищо по въпроса. В нас има зло.

Изглеждаше разтърсена. Тя взе бродерията си, без да ме поглежда. Истината за родителите ми я бе накарала да погледне на мен с други очи, беше ме превърнала в нещо различно за нея. Престорих се, че не забелязвам.

— Какво имаш предвид под зло? — попитах отново.

— Нашата магика — отвърна Хелгар, но явно нямаше желание да ми каже повече.

— Настасия!

Преглътнах и примигнах няколко пъти, установявайки, че все още се намирам в „При Кланси“, четиристотин години по-късно.

Някакво момиче се наведе и ме целуна по бузите. Лявата, после дясната и след това отново лявата. Тя се отдръпна и аз видях лъскава кафява коса, кафяви очи и широка усмивка.

— Алана — възкликнах, полагайки усилия да прозвуча ентусиазирано. Преметнах шала си през рамо и се усмихнах.

— Скъпа! Вече съм Беатрис, между другото — тя се отпусна на съседния стол и чукна чашата си в моята. Алана/Беатрис беше сравнително млада, едва на деветдесет, и изпълнена с енергията и ентусиазма на младостта. Прическата й беше шик, перлите й бяха истински и бе облечена в кашмирен пуловер с леопардова шарка и прилепнали черни панталони. Изглеждаше страхотно.

— Насти… все още ли си Настасия всъщност? — Кимнах. — Насти, не съм те виждала от цели векове. — Тя се усмихна на барманката и плъзна към нея няколко банкноти бакшиш. — А ти… — обърна се отново към мен — … ти изглеждаш… — Запъна се и ме огледа по-внимателно.

Изчаках.

— Добре ли си? — попита тя най-накрая.

— Добре съм. — Отпих няколко солидни глътки от питието си. Беше цитрусово и свежо, оставяше след себе си хладния вкус на водка. — Как са нещата при теб?

— Страхотни. Оценявам дългата давност на ценните книжа. — Тя се разкикоти, явно решила да не задълбава в темата за външния ми вид. — Прекарах миналото лято във Венеция и беше страхотно, като се изключат туристите. Мисля следващото лято да отида пак.

В момента просто нямах сили да й задавам въпроси за екскурзията й или пък да й препоръчвам ресторанти и хотели. Иначе наистина харесвах Ал… Беатрис. Тя винаги беше весела, винаги се радваше на нещо. И направо обожаваше факта, че е безсмъртна. Смяташе, че това е най-якото нещо на този свят след изобретяването на климатика. Нямах нищо против компанията й.

— Знаеш ли, странно е, че те виждам точно сега — отбеляза Беатрис, докато правеше знак на барманката да се приближи. — Разни хора разпитваха за теб.

— Какво искаш да кажеш? — попитах, усещайки надигащата се в мен паника.

— Двама хубавци ме питаха дали съм те виждала и аз им казах, че не съм. Ще ме направиш най-щастливото момиче на света, ако ми донесеш един сайдкар14. — Беатрис се усмихна на барманката, след което отново насочи вниманието си към мен. — Не е ли странно? Какво съвпадение само! Единият беше Инси, разбира се. Двамата с Боз разпитваха наоколо дали някой те е виждал. Какво става? Къде са те? Та вие винаги сте заедно бе, хора.

Мислите ми препускаха.

— Уф, малко е глупаво — казах с притеснена усмивка. — Една вечер спорихме за това как всеки познава всеки и Инси твърдеше, че никой от нашата групичка не може наистина да изчезне, нали разбираш?

Би отпи от коктейла си и кимна. Изглеждаше заинтригувана.

Въздъхнах театрално.

— В крайна сметка се обзаложих с него, че мога да изчезна успешно и той няма да успее да ме открие. Знам, глупаво е. Трябва да остана изгубена за най-малко два месеца.

Беатрис се разсмя:

— Да, това звучи като идея на Инси. Но два месеца! Какво заложи?

Намръщих се.

— Ако ме открие, трябва да татуирам името му на задника си.

Беатрис отметна глава назад и се разсмя гръмогласно. Удари леко по бара с ръка. Мда, такъв си беше Инси — дявол и половина.

— О, божичко — изхриптя тя, опитвайки да си поеме дъх. — А какво ще стане, ако ти го победиш? Той ще трябва да татуира твоето име върху своя задник?

Кимнах:

— Оградено със сърце. Знаеш колко дълго остават татуировките върху нас.

Беатрис продължаваше да се хили.

— О, бога ми, това е извънредно забавно! Вие сте идиоти бе, хора! Е, предполагам, искаш да запазя това, че съм те виждала, в тайна?

Опитах се да я погледна като ококорено малко кученце, но май докарах по-скоро изражението на бясна катерица.

— Освен ако не искаш татуировката върху задника ми да ти тежи на съвестта.

Беатрис отново се разсмя.

— О, Боже, в никакъв случай! Не мога да понеса това! Няма да кажа нито думичка.

Дарих я с широка благодарна усмивка, но вътрешно бях на път да изпадна в паника. Инси вече беше започнал да ме търси и разпитваше хората за мен. А двамата с Би дори не бяха близки — тя най-вероятно беше към самия край на списъка му. Наистина трябваше да изчезна и да се скрия добре.

— Е, мислиш ли да оставаш в Бостън за дълго? — попита Би. — Най-вероятно ще налетиш на още хора, ако го направиш. Самата аз мисля да остана за Коледа. Тук е толкова красиво през зимата, с всичкия този сняг.

— Не — отвърнах. — Тук съм само за тази вечер. — Насилих се да се усмихна отново. — Мисля да се присъединя към един планински преход в Перу. Искам да го видя как ще ме открие там!

Всъщност това не беше чак толкова лоша идея… Поръчах си от барманката ново питие. Вече усещах как приятната топлина се разлива из стомаха ми, а всичките ми мускули се отпускат.

— Добре измислено! — отбеляза Би възхитено, след което направи жест с ръка, все едно закопчава устата си с цип.

— Би! — провикна се някой от другия край на бара и Беатрис се извъртя развълнувано.

— Ким!

Мляс, мляс, мляс.

Ким беше готина и изискана красива блондинка, която се изявяваше като топ модел през седемдесетте. Под различно име, разбира се. Беше й наистина тежко, когато й се наложи да се престори, че остарява, и да изчезне от модните подиуми. Но изборът й беше или да го стори, или да търпи слуховете за пластичните си операции, които ставаха все по-злобни и язвителни.

— Здрасти, Ким — поздравих я с усмивка.

— Настасия, направо не можах да те позная — възкликна тя. Мляс, мляс. — Кога си си отрязала косата?

— Честно казано, нямам идея — отвърнах напълно искрено.

— А и това черно — тя ме изгледа критично. — Толкова… контрастира с цвета на кожата ти.

— Аха. Аз съм по-скоро пролетно момиче — казах небрежно.

— Не — Ким поклати глава, — не си. Ти си зимно момиче с тази твоя бледа кожа и странно тъмни очи. Всъщност някога виждала ли съм истинския цвят на косата ти?

Ким обожаваше тези неща — коси, прически и гримове.

— Уф… Честно казано, нямам идея — повторих. — Както и да е. Какво ново покрай теб?

Би бързо осведоми Ким за откачения ми облог с Инси, а Ким се разсмя и се съгласи да пази тайната ми. Няма как да не отбележа, че идеята ми беше брилянтна. После тя се впусна в обяснения за това какво е правила напоследък и както се оказа — изобщо не беше скучала.

Точно това исках, нали? Светлини, шум, питиета и весела компания. Разбира се, не си бях представяла, че пипалата на Инси могат да ме достигнат дори тук. Най-малкото обаче се чувствах по-добре, отколкото насред онази студена къща в Уест Лоуинг. Въпреки това спомените за нея ме бяха последвали и тук: ароматите в кухнята, смехът, килимът от есенни листа под краката ми, миризмата от вълнената риза на Рейн, докато стоеше до мен.

— … и така реших да проверя как стоят нещата в „При Кланси“ — завърши разказа си Ким.

— Аха — кимнах и довърших питието си.

Барманката безмълвно плъзна към мен нова чаша, а аз кимнах с благодарност и й подадох десетачка.

— Ким! — възкликна Би, внезапно осенена от идея. — Покажи на Настасия твоя номер!

Това пък какво трябва да е, помислих си.

— О, онова ли? — Ким махна скромно с ръка. — Това е просто един купонджийски фокус, не е нищо особено.

— Не, не, направи го — настоя Би, отпивайки от тънката сламка в чашата си. — Много е яко. — Тя се обърна към мен. — Ким го е измислила и е направо божествено. Ким, трябва да й го покажеш. Освен това виж там — това са Лео и Джъстин. И Сузи. Те също ще се радват да го видят.

— Е, хубаво, щом настояваш. — Ким се изчерви по крайно очарователен начин и се смъкна от стола си. Би хукна да събира хора, само безсмъртни, никого от които не познавах.

— Хайде! — провикна се Би и посочи към дъното на бара.

Тя беше събрала деветима от нас и ни поведе през една мрачна задна стаичка и нагоре по някакво разнебитено стълбище. И нагоре. И нагоре. Изкачихме четири етажа, Би бутна една черна метална врата и групичката ни се озова върху покрива на сградата. Въздухът беше изпълнен с миризмата на катран и дърво, както и на готвено от съседния ресторант.

Повечето сгради в този район бяха не по-високи от шест етажа, защото това беше максималната височина, на която цистерните по покривите можеха да изпомпват водата по времето, когато са били построени. Всъщност цистерните още си бяха тук — ръждиви метални конструкции с висящи от едната им страна счупени стълбички.

— Хубаво, да започваме — каза Би. — Много е яко. Като за начало обаче ще трябва да оставите питиетата и цигарите си. Девет човека ще бъдат ли достатъчни, Ким?

— Би трябвало. Ще трябва да застанем в кръг и да се хванем за ръце.

Ким протегна своите.

Щяхме да правим магика. Усетих как ме изпълва смесица от ужас и възбуда. Не бях участвала в кръг от… някъде към двеста години. По принцип избягвах „голямата“ магика, а и повечето от приятелите ми бяха твърде мързеливи, за да научат всички неща, необходими за да я приведат в действие. Няколкото пъти, когато се бях пробвала с нещо по-сериозно от разни незначителни заклинания, винаги си бях докарвала неприятни последствия, включващи повръщане, главоболие и припадъци… Заклинанието за разкриване, което бях използвала, за да открия Ривърс Едж, беше първото, дори от незначителните, което бях използвала от страшно много време. Никак не ми се искаше да се занимавам с магика, но всички около мен изглежда нямаха подобни притеснения и щях да се почувствам тъпо, ако се откажех в последния момент. Може би в крайна сметка ще успея да преодолея предразсъдъците си към „голямата“ магика. Може би този път нещата ще са по-добри. Може би самата аз ще се справя по-добре. Кимнах сама на себе си, спонтанно почувствала се дръзка, непоколебима и развеселена. Точно от това имах нужда. Това беше точно едно от онези неща, които не можех да имам в Ривърс Едж.

Пристъпих напред и хванах едната ръка на Би и едната ръка на Сузи. Разменихме усмивки и Би стисна дланта ми. Бях любопитна и превъзбудена, чувствах се истинска късметлийка, че съм тук.

— Добре, всички знаете как да ми заемете силите си — каза Ким и ние кимнахме. — Изчакайте, докато ви помоля, после произнесете думите. Първо обаче ще трябва да подготвя нещата.

Тя си пое дълбоко дъх няколко пъти и затвори очи. Около минута стояхме в мълчание, единствените звуци бяха разговорите и виковете на хората пет етажа под нас. Автомобилни клаксони в далечината. Приглушена музика. Крясъците от някакъв семеен скандал в съседната сграда. Тук горе обаче всичко бе неподвижно, спокойно. Забавих дишането си и затворих очи. След като превъзмогна информацията за смъртта на родителите ми и отново започна да се държи нормално,

Хелгар ми бе описала нашата магика като черна змия, свита на кълбо в гърдите ни. Когато произнасяхме правилните думи, нейната сила изригваше през устите ни. Звучеше гадничко, но все още си представях нещата точно по този начин.

Сега се концентрирах, за да събера силата си. Това не беше просто, като например да стегнеш някой мускул. Изискваше по-фокусирана концентрация, като при йогата или медитацията. Между другото, и двете винаги са ме отегчавали до смърт.

Чух как Ким започна да пее, а думите й бяха древни и мрачни, също като няколкото, които самата аз знаех, но явно произхождащи от друг език, може би романски. Усетих как нещо ме пробожда в гърдите и се съсредоточих върху бавното вдишване и бавното издишване, едно, две, три, четири. Ким пееше, а нейното заклинание се виеше край нас, енергията течеше през ръцете ни, свързвайки ни в едно цяло. Дланите ми се стоплиха от досега с магиката на Би и Сузи от двете ми страни, а гръдният ми кош започна да се стяга. Винаги бях мразила тази част, когато чувствах, че не мога да си поема дъх, главата ми пулсираше, сякаш се кани да експлодира, и бях изпълнена с ужас, че ако опитам да извикам за помощ, от устните ми няма да се чуе нито звук. Това обаче винаги отминаваше, така че задържах паниката си под контрол и се съсредоточих върху дишането. Чувствах как силата ни расте, как магиката се събира край нас, подобно на насекоми, изпълзяващи от запалено дърво.

Сега вече разпознавах думите на Ким: Тя искаше силата ни. Запях тихо „Гефта, ала, мин каровтер. Пав мин гефта, хилгора силдер“. Изпях думите няколко пъти. Думи, чийто превод не знаех. Бяха ме научили на тях много отдавна, като начин да отдадеш силата си на някого, който прави заклинание. Бях ги използвала само няколко пъти, но веднъж научиш ли ги, беше невъзможно да ги забравиш.

Няколко минути по-късно чух някой да ахва. Отворих очи. Видях Ким, силует на фона на нощното небе. Беше разперила ръце и се смееше.

Сузи пусна ръката ми и заръкопляска. Дланите ми горяха.

Другите си шепнеха възхитено. Купонджийският фокус на Ким беше наистина забележителен. Вратът и раменете й бяха покрити с пойни птички, подредени по цвят. Кадънките оформяха яркожълт контур, нежното сиво на синигерите очертаваше ръцете й, кафявите мушитрънчета върху раменете й бяха нейната пелерина от кафяви пера. Въздухът припукваше, оживял под досега на магията, а птичките стояха съвършено неподвижни, примигвайки бавно. Коприварчета, мухоловки, авлиги, всички те оформяха сложна, прелестна плетеница от цветове, изпълнена с енергия, живот и мънички биещи сърчица.

Това беше едно от най-красивите неща, които някога бях виждала, но въпреки това нямаше как да не се чудя какво, по дяволите, я беше накарало да „изобрети“ нещо подобно. Как й бе хрумнало? Какъв беше смисълът в него? Да, факт е, че разполагахме с наистина много свободно време, но…

— Не е ли невероятно? — попита Би, поставяйки ръка на рамото ми. — Аз лично мисля, че е направо изумително.

— Впечатляващо е, няма спор. — Не можех да отклоня поглед — толкова много чифтове черни блестящи очи, които гледаха в нищото, сякаш птичките бяха дрогирани. Стомахът ми се сви и внезапно съжалих, задето се бях съгласила да участвам в този фокус. Поредната грешка, която бях направила в живота си.

— Благодаря ви, благодаря ви — промълви Ким и направи изящен реверанс. — За съжаление не мога да го поддържам още дълго, така че… — тя издиша въздуха от гърдите си и освободи птичките от заклинанието си. Чаках да видя как ще тръснат главички, ще дойдат на себе си и ще отлетят в нощта, объркани от случилото се.

Когато първите от нас тръгнаха към стълбите обаче, видях как птичките затвориха очи и отпуснаха малките си главички настрани. После, една по една, започнаха да падат от гърба на Ким, без да издадат и звук. Бяха мъртви.

— Я виж ти — изкоментира Хари. — Птички за еднократна употреба, а?

Хората се разсмяха, а Ким сви рамене в изящен жест:

— Номерът не им понася.

Всички се насочиха към вратата и скоро останах сама върху покрива на този бостънски бар, със зверско главоболие, лош вкус в устата и крака, заобиколени от стотици пойни птички, чиито меки пернати телца вече бяха започнали да изстиват.

Притеснявах се, че няма да успея да заспя, но изтощението взе връх и скоро започнах да потъвам в бездната на черен ужас, надолу и все по-надолу към спомените от детството ми, към нощта, когато животът ми се промени за първи път.