Вечен живот

Шестнайсета глава

— Значи ще се присъединиш към нас? — Ривър се усмихна и ми подаде ръка.

Ако не бях толкова сбъркана в емоционално отношение, сигурно щях да я приема приятелски и да оценя топлината и подкрепата. Аз обаче си бях аз, така че я пренебрегнах и просто стегнах шала си по-здраво. До момента Ривър не ме беше питала нищо за осемте династии, за реакцията ми снощи или за произхода ми, а и аз не се бях засилила да й говоря за тези неща. Нямах представа още колко дълго това ще ми се разминава безнаказано.

Крачехме през нападалите по земята сухи листа и усещахме как леденият вятър се вие около глезените ни. Както бе казала Ривър, нямаше и помен от луна и навън се стелеше мрак, какъвто в наши дни може да се открие единствено насред нищото. Преди двеста години звездите бяха толкова по-ясни, небосводът бе обсипан с проблясващите им студени пламъчета. Нервно опипах шала около врата си, докато се оглеждах наоколо. За неща от сорта на върколаци. Или пък сухоземни акули. За всякакви гадости, които можеха да бродят в тъмнината.

— Аха — отвърнах. — Искам да кажа, че мразя кръговете, но предполагам, че е за мое добро да превъзмогна това. — Лъжа виртуозно, а? Пък и трябваше да гледам как ще се развие действието в новия епизод от трагикомичния сериал Рейн/Нел.

— Мразиш кръговете?

Пак тази моя голяма уста!

— Аха. Просто мразя… да си играя с магика. Със сериозната магика, искам да кажа. Иначе приливът на енергия, разбира се, ми допада. — Можех да чуя другите пред нас, докато крачеха към поляната сред дърветата, но едва различавах силуетите им. — Обаче много мразя прилошаването, виденията и така нататък.

Ривър се закова на място и аз направих още няколко крачки, преди да осъзная, че съм я оставила зад гърба си.

— Моля?

Обърнах се към нея:

— Какво?

— Какво каза?

— Ъъ… какво да съм казала? Кога?

— Току-що. Каза, че ти прилошава в кръг. Че имаш видения.

— Аха, така става — свих рамене аз. — Понякога. Обикновено. Предполагам, че просто не го правя като хората.

— Не, Настасия — Тонът на Ривър прозвуча сериозно и някак официално. — Дори и да си Терава, не би трябвало да ти става зле по време на кръг или докато правиш заклинания. Освен това повечето хора обикновено нямат видения, освен ако целенасочено не се опитват да получат такива.

Не знаех какво да кажа. Никога не бях говорила за това с приятелите си — просто бях приела, че магиката действа на всички ни по различен начин, на някои им прилошава, а на други не. Като се замислех, всъщност не можех да си спомня някой да е споменавал, че му става лошо след кръг. Така или иначе обаче в моята компания гледахме на безсмъртните, които правят кръгове, като на… ами като на Марта Стюърт24, нали разбирате? Някакви си старомодни кръгове. На кого му се занимаваше с подобни глупости?

— Как точно ти прилошава? — Ривър изглеждаше много напрегната. Другите бяха продължили без нас и аз се радвах, че нямаше да ми се наложи да ги търся сама. Сигурно щях да се лутам из масачузетските гори с месеци. Истински кошмар.

Не бях сигурна защо Ривър беше толкова настоятелна с тези въпроси, освен ако те нямаха нещо общо с миналото и личната ми история. Бях почти сигурна, че е предположила къде съм родена. Може би не в пълни подробности. Може би не беше уверена в предположенията си. Може би просто това, че магиката предизвикваше подобни странични ефекти при мен, беше нещо важно. Тя се държеше също като Ан и Солис по време на онази история с медитацията.

— Ами… предполагам, че просто съм неопитна — произнесох бавно, чудейки се дали това действително е добра идея. — Никой не ме е учил как да правя тези неща. — Всъщност бях избягвала всякакъв вид обучения като чума. — Така че обикновено се чувствам… зле. Не мога да дишам, имам усещането, че главата ми ще експлодира, а сърцето ми ще се пръсне. — Беше ми неудобно, сякаш споделях някаква своя слабост. — След това буквално имам махмурлук. Искам да кажа, че кръговете са яки с целия този прилив на енергия, но на мен просто ми прилошава и затова се старая всячески да ги избягвам.

Ривър мълчеше. Стоеше толкова близо до мен, че можех да видя прикования й върху лицето ми поглед в мрака.

— Ъъ… поне ти ще бъдеш до мен по време на този кръг — добавих в неубедителен опит да кажа нещо мило. — Нали разбираш, аз искам да опитам. Щом ти си тук…

Бях почти убедена, че всеки момент ще бъда изпратена обратно в къщата, за да мия чинии или нещо такова.

Ашър и Солис бяха забелязали, че Ривър не е с тях, и се върнаха безшумно, заставайки до нас.

— Какво става тук? — попита Ашър и прокара ръка около кръста на Ривър.

— На Настасия често й прилошава, когато е в кръг — каза тихо Ривър. — Освен това има видения. Ашър, ще те помоля тази вечер ти да водиш кръга. Аз искам Настасия да стои между Солис и мен.

Ето го отново усещането, че съм експонат в зоологическа градина. Чувствах се глупаво, задето привличах вниманието към себе си по подобен начин. И без това вече ме възприемаха като някакъв изрод. Надявах се, че Ривър ще успее някак да ме излекува от тези странични ефекти, да ме научи как да правя магика, без след това да се чувствам като прекарана през центрофуга. Дори като се вземеше предвид миналото ми, не можех да повярвам, че съм единствената, която реагира по подобен начин.

Излязохме на поляната, която бе около трийсет метра в диаметър, заобиколена от високи дървета. Сухата трева се слягаше под краката ни, докато вървяхме към останалите. Бяхме точно тринайсет и знаех, че това се възприема за „щастливо“ число при формирането на кръг. По принцип обаче бройката нямаше особено значение — по време на онзи гаден кръг в Бостън бяхме само деветима. Солис коленичи в средата на кръга и струпа малка купчинка от сухи клони. Промърмори някакви думи, след което направи жест с ръка и — абракадабра! — Ярък пламък затанцува сред подпалките. Ето това вече е полезно заклинание, помислих си аз. Не бих имала нищо против да науча как да призовавам огън от нищото.

— Тази нощ сме се събрали, за да отпразнуваме появата на новата луна — произнесе Ривър с ясния си глас. — Днешният ден разделя този месец от предишния и ни дава възможност да положим ново начало. Днес лунната богиня си почива, но въпреки това нейната магика е край нас.

Суеверните селяни в отминалите времена понякога бяха говорили за лунната богиня, но самата аз не знаех много за нея. Останалите изглеждаха спокойни и изпълнени с очакване: бяха правили всичко това и преди.

Самата аз бях послушала Ривър и стоях между нея и Солис. Чувствах се защитена, сигурна и — за моя голяма изненада — мъничко нетърпелива. Предположих, че това е част от феномена с кодово название „Няма да ти уври главата“. Ан беше застанала срещу мен и ме наблюдаваше внимателно. Бях изумена от начина, по който се отнасяха с мен, и в пристъп на моментно безпокойство се зачудих дали няма да започна да левитирам или нещо от сорта. Виж, това би било нещо ново и различно.

— Хванете ръцете си — каза Ривър, — така че и двата ви палеца да сочат наляво.

Обърнах лявата си ръка с дланта нагоре, а дясната — с дланта надолу. Когато се събрахме, видях, че ръцете на всички пасваха перфектно една с друга — лява с дясна, дясна с лява. Яко.

— Знам, че и преди си била в кръгове — каза ми Ривър, — но те винаги са различни в зависимост от групата. Просто следвай останалите и всичко ще бъде наред.

Кръгът започна да се движи надясно край огъня. Първо се обърнахме с лица към пламъците, после, при следващата си крачка, се извъртяхме с лявата си страна към огъня. След това отново обърнахме лица към огъня и този път се извъртяхме надясно. Продължихме да се движим по този начин — наляво, напред, надясно, напред, наляво, напред, и така нататък. Въпреки че от мен се очакваше да прочиствам съзнанието си и да се подготвям за мига, когато магиката щеше да ме обгърне — алилуя! — нямаше как да не ми хрумнат няколко неща.

Първата мисъл беше, че на света нямаше по-щастлив човек от мен, когато модата на танцовите забави отмина. Аз бях страхотно дърво, лишена чувство за ритъм, с нулева способност да спазвам такта и пълна липса на разбиране относно това къде свършва моето лично пространство и започва това на партньора ми. Всемогъщи Боже, направо не исках да си спомням неизброимия брой унизителни танци, на които съм била подложена, и непохватните ми опити да следвам трилионите малки точни стъпчици. Бях известна като „хубавицата, която танцува като мечка“ в няколко различни държави.

Сега обаче, притисната като плънка от сандвич между Ривър и Солис, не се справях чак толкова зле със спазването на ритъма в кръга. Огънят огряваше лицата на всички и ни караше да изглеждаме като маскирани за Хелоуин. Контрастът между топлината на пламъците и ледения нощен вятър край нас ме караше да се чувствам все едно… все едно съм се разделила на две, едното ми аз беше горещо, а другото — студено. Едното бе светло, другото — тъмно.

Тази мисъл ме стресна и бързо се опитах да я изтласкам от главата си и да се съсредоточа върху това, което се случваше край мен. В момента хората пееха, но аз никога не бях чувала тази песен. Тя нямаше нищо общо с песента на Ким в Бостън, към която можех да се присъединя. Тази беше структурирана по различен начин.

Докато слушах, осъзнах, че всъщност всеки припява нещо различно и уникално, а гласовете и мелодиите се сливаха в едно. Долових отделни думи на няколко различни езика, но чувах и просто звуци, развлечени срички, напомнящи за песните на китовете.

Беше прекрасно, и което бе по-важно, започвах да усещам силата му.

Никой не ми обръщаше внимание — всеки бе изгубен сред своите собствени мисли и блянове, съсредоточен върху собствения си глас и движенията си. Започнах да си припявам съвсем тихичко.

Това припяване ме накара да се почувствам добре, затова извисих глас. В няколкото кръга, където съм била, дори и в този на Ким, песните, които призоваваха силата бяха… ами настоятелни. Груби. Заповедни. Понякога изкусителни.

Докато тази беше като… дар. Нещо, което дарявахме на небесата, на горите, на луната и един на друг. Сега вече можех да се включа в песента, усетих как правилният ритъм се надига в мен. Разтворих уста и оттам се изплъзнаха звуци, които се присъединиха към песента на китовете, гласът ми се сля с гласовете на останалите. Някои от тях звучаха наистина красиво и затрогващо и аз напаснах своя към тях, следвайки ги, без да им се пречкам.

И тогава, няколко минути по-късно, усетих прилива на сила, която ме изпълни като разливащата се из тялото топлина на силно уиски, като помитащ сетивата взрив от щастие, могъщество и възбуда. С радост отдавах всичко, което имах, в името на заклинанието, щастлива да бъда проводник на тази сила. Бях щастлива, без да се интересувам от това какво точно правим в момента, не ми пукаше дали карахме царевицата да расте по-бързо, задържахме снежните облаци по-далеч, или се опитвахме да катурнем правителството. Всичко бе наред, всичко беше възможно и аз никога не се бях чувствала толкова изумително щастли…

Когато си поех отново дъх, видях, че се намирам в малка колиба. Стените бяха почернели от пушека, гредите, които поддържаха покрива, бяха покрити с дърворезба. Навън чух писъци, тропот на конски копита, крещящи мъже. О, Боже, о, Боже, о, Боже, помислих си, изпаднала в паника. Сърцето биеше лудо в гърдите ми, дъхът бе заседнал в гърлото ми. Бях направила всичко, което можех — нямаше начин да се подготвиш за нещо подобно.

С трепереща ръка угасих единствената свещ и пропълзях зад сламеника. Може би щяха да решат, че колибата е празна, и да я подминат.

Вратата се отвори е трясък. Писъците на болка и паника се усилиха. Можех да чуя как конете джвакаха в заскрежената кал отвън. Чух груби гласове. Някакъв мъж нахлу през вратата, застана в центъра на колибата и се огледа. Дългата му пристегната на плитки златиста коса беше опръскана с кръв, още кръв засъхваше по ризницата му от метални брънки. Насочи се към огнището и вдигна висящото над него котле, но котлето беше празно и той го хвърли през стаята с яростен рев. Същото това котле, което самата аз едва можех да повдигна. Халбите ни бяха празни, единственото нещо за ядене бе коричка стар хляб. В гнева си мародерът ритна малката масичка и удари един от столовете в стената, разбивайки го на парчета.

Бяхме чували за тях, разбира се, за нашествениците от Севера — всяко селище си имаше своите страховити истории. Никой обаче не предполагаше, че те ще прекосят степите през зимата, защото това би бил самоубийствен поход. Оказа се, че грешим.

Мъжът понечи да си тръгне, но нещо го накара да се закове на място. Тих шум. Той се завъртя на пета и огледа внимателно мрачната стая. Докато стоях притаена, затаила дъх, ми се стори, че хаосът навън е започнал да намалява.

Той ме откри след секунда, сграбчи ме с една ръка и ме издърпа от скривалището ми. Можеше да ме убие, ако ми отсече главата с мощен замах, но можеше да ми стори и много други неща, заради които щях да моля оглушалия Бог да ме дари със смърт.

Мъжът изрева отново като звяр, след което ме хвърли върху леглото. Беше два пъти по-едър от мен, покрит със смрадта на войната — кръв, пот, страха на другите. Покрих лицето си с ръце, докато той с ръмжене издърпа рязко полата ми, а после и дрипавата ми фуста. Нека просто да се приключва по-бързо, да се приключва по-бързо, повтарях си отново и отново наум.

Той хвана предницата на панталоните си и тогава тихият шум отново привлече вниманието му. Мародерът ме притисна с едната си ръка към сламеника, след което огледа стаята за пореден път. Този път и двамата го чухме — бебешки плач. Сграбчих ръката му, когато той се насочи по посоката на звука, опитвайки отчаяно да си спомня някакви варварски думи, които бях чувала. Той ме изтръска от себе си като есенен лист.

Изрита с покрития си с кал и кръв ботуш коритото, което бях подпряла в ъгъла. И откри сина ми.

Той сведе очи към бебенцето, което едва бе навършило три месеца, и очите му се присвиха. Паднах на колене в краката му, готова да му обещая всичко, да му предложа всичко, когато нов трясък откъм вратата накара и двама ни да извърнем глави.

Някакъв друг варварин, у когото трудно можех да открия каквито и да било човешки черти, изкрещя нещо на нападателя ми, след което кресна повторно, по-настоятелно, когато насилникът се поколеба.

След няколко безкрайни мига, които ми се сториха замръзнали във времето, мъжът с плитките изруга през зъби, блъсна ме на земята и излезе с бързи крачки, разбивайки по пътя си делвата ни с бира.

Пропълзях до сина си и го притиснах към себе си в сгъстяващия се мрак, докато варварите опустошаваха всичко наоколо. Затворих очи и тихичко запях приспивна песен, когато…

— Настасия? Настасия?

Примигнах.

Беше тъмно, а аз лежах на пода в моята… не, всъщност лежах на земята сред сухите есенни листа и гледах към надвесилите се загрижено над мен Ривър, Солис, Ан и някои от останалите. Примигнах отново и преглътнах няколко пъти, докато душех въздуха в опит да доловя кошмарните миризми на битка и смърт, на горящи домове и овъглена плът, на заклан добитък и…

— Настасия? — Ривър изглеждаше много притеснена.

Въздухът си миришеше чудесно. На гора.

Спомних си за кръга, за изпълнилото ме щастие, за нарастващото усещане за мощ… а после нещата бяха отишли по дяволите, а аз бях запратена четири века назад.

— Какво й става? — чух гласа на Нел. Някой й изшътка и тя промърмори: — Покрай нея винаги се разиграва някакъв театър.

— Знаеш ли къде си? — попита Солис.

Кимнах и опитах да се изправя.

— Недей, остани долу — спря ме Ривър. — Притисни колкото се можеш по-голяма част от тялото си към земята.

Поклатих глава.

— Ще повърна — казах дрезгаво. Изправих се на ръце и колене и се насочих със залитане към някакви храсти, неосветени от огъня. Избълвах съдържанието на стомаха си, изненадана, че не драйфам воднистата овесена каша и последните репи за сезона от спомена ми.

Ривър дойде при мен и ме прегърна през раменете. Тя отметна кичур коса от челото ми и започна да шепне някакви думи. Хладните й пръсти рисуваха символи върху челото ми, по гърба, по ръката и конвулсиите в стомаха ми постепенно изчезнаха.

Приведох се и поставих ръце върху коленете си. Бях потна и задъхана, чувствах се напълно изпразнена от съдържание.

— Ела, нека се върнем в къщата — каза Ривър и ми помогна да се изправя. — Ще ти направя чай, а ти ще ми разкажеш какво се случи.

Кимнах вяло, облекчена, че всички освен останалите учители вече си бяха тръгнали. Ан угаси огъня, огледа внимателно мястото, за да се убеди, че не са останали живи въглени, и после тръгнахме през нападалите листа към топлата, светла и уютна къща, която изглеждаше като фар на здравия разум и волята.

Кимнах отново, но знаех, че няма да разкажа на Ривър или на когото и да било друг за това, което бях видяла. Това не беше видение… беше спомен. Лицето на сина ми, на моето бебче… То не беше безсмъртно — детето, за което бях готова да направя всичко през онази нощ, почина три години по късно от грип. Всеки път, когато си спомнях кръглото му личице, болката от загубата раздираше душата ми. Но това не беше всичко. За първи път от векове си бях позволила да видя и да си спомня лицето на нападателя си.

Това беше Рейн.