Вечен живот

Шеста глава

Нещото, което не можех да отрека на това място, бе, че имаше цели тонове много, ама много гореща вода. Това, с което трябваше да се примиря, беше фактът, че въпросната много, ама много гореща вода беше в общата женска баня на половин коридор разстояние от стаята ми. Вътре имаше дълбока вана с извити крачета в собствено малко отделение, кабинки за тоалетните и няколко душа. Край едната стена се простираше редица от пет мивки, над всяка от които бе окачено малко огледалце. Нямаше допълнителни лампи, които да ти помогнат при гримирането, нямаше огледало, в което да се огледаш в цял ръст — нищо, което да насърчава суетата!

Това всъщност е хубаво, когато не си обръщал особено внимание на външния си вид. Да кажем, няколко десетилетия. Потопих се във ваната и внезапно спомените ми ме пренесоха в една далеч по-забележителна вана, в една сравнително разнебитена, но изискана къща. Бях живяла известно време в Ню Орлиънс. В онази вана можеше да се побере полярна мечка. Агентът по недвижими имоти ми каза, че е била специално направена за някакъв съдия през трийсетте — той накарал да му разрежат две нормални вани наполовина и после да ги заварят заедно, създавайки истинско чудовище, вана Бегемот11, насред която можех да се излегна в цял ръст.

И тази вана обаче не беше лоша, като се изключат мижавите флуоресцентни лампи, чиято студена светлина караше помещението да изглежда като морга. От водата се вдигаше пара, сапунът беше домашен, с неправилна форма и аромат на лавандула, имаше и малка дървена кутийка, пълна с изсушени билки. Какво, по… Охо! Загребах малко и ги поръсих под водната струя, лееща се от чучура. Миризмата на билки изпълни носа и гърлото ми и аз се отпуснах назад, затваряйки очи.

Парата ми напомни за времето, което бях прекарала в Тайван през 1890 година. Това бе един от периодите, когато страната беше колонизирана от Япония. Бях лепнала туберкулоза и кашлицата ме подлудяваше. Опитах множество лекарства, докато най-накрая някой не ми препоръча да пробвам минералните извори в Тайван, на планината Янгмингшан. От едната страна на планината се стелеше миришеща на яйца пара, която покриваше зеленината подобно на ефирен копринен шал. Смрадта на развалени яйца първоначално беше отвратителна, но след няколко дни вече дори не я забелязвах. Всеки ден трябваше да сядам по два пъти в инвалидна количка край естествения горещ извор и да дишам топлите изпарения в продължение на час. Много хора бяха дошли тук заради различни здравословни проблеми — най-вече белодробни и кожни заболявания. Наблюдавах как местните коленичеха край извора, вземаха дървени клечици и ги забиваха в пясъчното дъно, оформяйки малки оградки, след което поставяха вътре яйца и ги оставяха да се сварят в нежно бълбукащата вода. Да се ядат яйца, приготвени по този начин, се смяташе за извънредно здравословно. Останах там два месеца, наслаждавайки се на тучната тайванска природа и вдишвайки въздуха с миризма на сяра. Туберкулозата ми беше излекувана.

Сега, повече от сто години по-късно, вдишвах пара без миризма на сяра в нея. Мислите ми се върнаха в настоящето. Нима бяха минали само два дни, откакто бях заминала от Лондон? Или пък беше един? Неочаквано изпод спуснатите ми клепачи потекоха сълзи, когато лицето на таксиджията изплува пред мен за пореден път. Дали все още беше жив? Какво ли си мислеха близките му, какво чувстваха, какво щяха да правят?

Изправих се до седнало положение, усещайки вината полепнала по мен, подобно на сапунена пяна, и грабнах шампоана. Аз не бях виновна, Инси го бе сторил. Всичко, което бях направила аз, беше… да си тръгна.

Измих си косата и се потопих под водата, за да я изплакна. Водата беше започнала да изстива, така че взех морската гъба от една кукичка и затърках тялото си, чувствайки се така, сякаш смъквам горния пласт на кожата си. Всяко място, което потърках, изтръпваше и порозовяваше и за моя изненада усетих как мислите ми се проясняват, а дишането ми се успокоява, докато наблюдавах как водата се оттича към канала. Чувствах се чиста, жива и с гладка кожа.

Тъпо, а?

За мой късмет успях да се върна в стаята си, без да срещна никого. Открих, че леглото ми е оправено, а на нощното шкафче ме очакваше чаша с горещ чай.

— Няма шоколадче? — промърморих и започнах да ровя из куфара си. Не си бях взела никакви нощници, но открих стара тениска, която не изглеждаше зле. Не можах да открия и гребен, но прокарах пръсти през късата си черна коса и успях да разреша повечето места, на които се беше оплела. После увих вълнения шал около врата си, опънах се в леглото и подуших чая. Разбира се, ухаеше на билки. Тези хора направо си умираха за билки. Накъдето и да се обърнеше човек, винаги се натъкваше на билки.

Вкусът на чая напомняше за мента и женско биле. Стаята беше студена, косата ми все още бе мокра, но затопленото ми тяло се чувстваше добре. Изключих осветлението и се мушнах под одеялата. Възглавницата се оказа изненадващо мекичка и удобна. Леглото беше малко и твърдо, но аз съм спала в трюмове на лодки, по задните седалки на коли и поне милион пъти във влакове, така че нямам проблем с това. Фактът, че вратата не се заключваше, сериозно ме дразнеше, но преди да успея да се замисля по въпроса, вече бях заспала.

По принцип не спя добре. Обикновено мозъкът ми просто отказва да се изключи, а аз лежа в просъница и започвам да обмислям дали да отида на някое място, дали най-сетне да не ремонтирам онази къщичка във Франция, къде съм зарязала някой безследно изчезнал чифт обувки, или пък дали мога да намеря някое конкретно ястие в някой конкретен град.

После, когато най-сетне заспя, обикновено сънувам кошмари. Не нормални сънища, в които разговарям с някой геврек, после катеричка ми се присмива и всичко това говори за някакви откачени неща, които се случват в подсъзнанието ми. Сънувам спомени. Лоши спомени. Спомени за хора, смъртни и безсмъртни, които съм познавала и сега са мъртви, за наистина гадните години, които съм преживяла (Между другото съм била в турски затвор. През 1770 година. Трудно може да мине за почивка в санаториум), за болести, световни войни, автомобилни катастрофи, влакови катастрофи, катастрофи с карети… Това е цялото бреме на лошите неща и щом затворя очи през нощта, когато съм толкова изтощена, че клепачите ми натежават — тогава спомените идват и ме зоват, настояват да ги изживея отново, сякаш искат от мен този път да реагирам по-емоционално на случващото се.

Обикновено успявам да се справя поне дотолкова, че да не помня нищичко на сутринта. Върши работа в известна степен, но страничните ефекти могат да бъдат унищожителни.

Когато се събудих на сутринта, стиснах по-здраво очи, за да ги предпазя от нахлуващата през прозореца розовееща светлина на деня, и бързо се отърсих от всички спомени, споходили ме снощи. Изчаках физическото ми неразположение да вземе връх и се опитах да изчисля на колко крачки е банята и дали няма да е по-добре просто да се издрайфам през прозореца.

Аз обаче… се чувствах добре. Отворих едното си око. Часовникът на нощното шкафче показваше 6:17. Сутринта? Леле, това си беше… раничко. Снощи… потръпнах при мисълта, но всъщност най-лошото нещо, което се бе случило снощи, беше, че се държах изумително тъпо пред викингският бог. В генерален план не беше чак толкова зле. Поех си дъх няколко пъти, но наистина изобщо не ми беше лошо. Всъщност се чувствах доста добре. Чувствах се така, все едно действително съм спала. Надигнах се бавно и си спомних, че не съм пила никакъв алкохол, а единственото нещо, което бях погълнала, беше най-гадната храна, известна на хората или животните. Мда. Стаята беше хладна, а радиаторът тъкмо бе започнал да съска. Разрових се из куфара си и открих „чисти“ дрехи — уточнявам, че използвам термина в най-общ смисъл. Бързо се намъкнах в тях, докато наблюдавах как при всяко издишване от устата ми в ледения въздух излиза пара. Натъпках останалите си неща в куфара и го закопчах. Щях да го сваля долу веднага щом изпиех чаша кафе.

Оставих го до вратата и нахлузих рокерските си ботуши. Плъзнах пръсти по единия ток. Най-вероятно си въобразявах, но все си мислех, че мога да усетя енергията на амулета. И ако някой го скриеше в някоя книга в голяма библиотека, аз можех просто да прокарам пръст пръсти по гръбчетата и щях да го открия веднага. Бях сигурна в това.

Ключовете от колата бяха в джоба ми; картата все още беше в колата. Лесно щях да намеря пътя до Бостън, освен ако някъде наоколо нямаше по-близко летище. Спрях се с ръка върху дръжката на вратата. Мисълта да се върна обратно в Лондон бе като тъмен облак, надвиснал над мен. Изпълваше ме с… ужас. Това беше същото онова чувство, което ме бе накарало да излъжа Гопала и да използвам паспорт, за който Инси не знаеше. Защо? Тогава се осланях на инстинктите си, но какви инстинкти бяха това? Инси никога не ме беше наранявал. Да ме отегчи? Да. Да ме вбеси? Често се случваше. Но да ме нарани? Да ме уплаши? Никога!

Не знаех къде да отида, какво правех в момента или защо. Това беше адски познато чувство, но по напълно различен начин.

Въздъхнах и отворих вратата. Щях да реша къде да отида, когато стигнех до летището. Първо обаче трябваше да пийна кафе. Тази безценна напитка, която ме изпълваше с живот, разлепваше очите ми и смазваше мозъчните ми клетки. О, Боже, много, много ти се моля, нека тук да имат кафе, истинско кафе.

В трапезарията нямаше никого и аз се насочих към кухнята, душейки въздуха. Бавно бутнах тежката врата и в рязък контраст с тихата, празна и сивкава трапезария, кухнята се оказа изпълнена с топлина и оживление. Светлините бяха включени, хора разговаряха и се смееха, а във въздуха се носеше цял букет от аромати.

— Настасия!

Завъртях глава и видях Ривър, която ми се усмихваше.

— Мислех да си взема малко кафе… — започнах.

— Закуската все още не е готова. По-голямата част от другите още се занимават с домакинската работа.

— Аз никога не закусвам. Но виж, кафе…

— Ела тук — нареди ми Ривър и за моя изненада краката ми й се подчиниха. — Дай да ти видя ръцете.

Какво беше това? Щеше да ми проверява ноктите? Вдигнах ги, за да покажа, че под тях няма никаква мръсотия, благодарение на продължителното ми къпане снощи. Или пък щеше да ми гледа на ръка? На това странно място всичко ми се струваше напълно възможно.

— Имаш невероятни ръце — заяви Ривър с доволен тон. — Силни ръце. Ето, заеми се с това.

— Ъ?

Ривър нави ръкавите ми до лактите и аз трепнах, когато хвана шала ми и го прехвърли над рамото ми, за да не виси пред мен. После грабна ръцете ми и буквално ги натика в една голяма купчина топло тесто, която лежеше върху дървената маса подобно на гигантска ларва.

Замръзнах на място.

— Ама…

Ясните жълто-кафяви очи на Ривър погледнаха дълбоко в моите и тя произнесе меко:

— Знам, че знаеш как да месиш хляб.

Страните ми се изчервиха; тя, естествено, беше наясно с факта, че много безсмъртни бяха родени, преди да бъдат създадени фабриките за тестени изделия, и повечето от нас (или най-малкото жените) най-вероятно са месили собствения си хляб хиляди пъти. Освен, разбира се, ако не са се родили богати и някак са успели да останат богати през целия си живот.

Самата аз бях родена богата, но по времето, когато бях на десет години, вече бях бедна като селянка. Живяла съм във ферми, в няколко различни ферми, докато не установих, че градовете ми допадат повече.

И, да, знаех как да меся хляб.

— Правила съм го преди много време — промърморих, все още без да помръдвам. Наистина много време. Нещо като стотици години.

— Да — каза Ривър още по-меко. — Така е. Но човек никога не забравя как се меси.

Тя постави ръце върху моите и с лек тласък ме накара да загреба тесто, след което натиснахме ларвеното нещо напред, събрахме страните му и натиснахме отново.

В другия край на стаята някой — Чарлз ли се казваше онзи тип с яркочервената коса? — започна да пържи бекон в железен тиган върху старомодната печка. Чернокожото момиче — май се казваше Брин — извади няколко форми за хляб от фурната и ги постави върху чистата покривка на масата. Прясно опеченият хляб беше златист на утринната светлина и от него се вдигаше пара.

Да! Надуших кафе. Да! Благодаря ти, Господи, благодаря ти, Брама, благодаря ти, свети Франциско, или който там се беше погрижил за мен. Бъдещето ми беше белязано от знака на кафето!

Осъзнах, че Ривър ме е оставила и е започнала да пълни кани с ябълков сайдер. Аз обаче продължавах да меся хляба, дланите и ръцете ми се движеха автоматично, следвайки познатите движения.

Когато вдигнах очи, видях, че Брин ми се усмихва.

— Добре се справяш — похвали ме тя, докато бършеше потта от челото си.

Промърморих нещо неразбираемо и точно тогава осъзнах, че не помнех кога за последно някой ми е казвал, че се справям добре с нещо. Всъщност нещата, които правех добре, не бяха много. Не и напоследък.

— Ето. — Ривър поднесе тежка порцеланова чаша към устните ми и без да вадя ръце от тестото, отпих глътка горещо кафе, примесено с мляко и леко подсладено. Това беше най-съвършеното шибано кафе, което някога бях пила.

Мисля, че простенах от удоволствие, защото Ривър се разсмя. Изглеждаше красива, загорялото й лице беше поруменяло от топлината на кухнята. Вързала бе на опашка сребристите си коси, но няколко косъмчета се бяха измъкнали и висяха пред лицето й. Отпих нова глътка кафе и си помислих, че тази жена е на почти хиляда и триста години. Което бе необичайна мисъл дори и за безсмъртен и аз трябваше да поразсъждавам по-сериозно над нея, но точно в момента това прелестно силно кафе се плъзгаше по гърлото ми, чувствах се будна и с прояснено съзнание, изобщо не ми беше лошо… пък и викингският бог тъкмо влизаше през задната врата с излизаща от устните му пара.

Носеше риза на шотландско каре, подобно на дървар от скеч на Монти Пайтън. Огледа стаята, докато сваляше кожените си работни ръкавици, а аз си стоях там като някаква изпаднала селянка, която меси тесто с професионални движения и пие кафе, приготвено от шефката на нашата манифактура. Забавлението от месенето? Да кажем — двайсетина долара. Това съвършено кафе? С радост бих дала за него седемдесет и пет долара. Изражението върху лицето на Рейн, когато ме видя да работя в кухнята по зазоряване? Безценно! Ухилих му се самодоволно, докато никой не ни наблюдаваше, и едно мускулче на челюстта му се напрегна. Той отиде до каната с кафе и си наля една чаша, докато аз разделях тестото на две, после завих едната половина в кърпа и започнах да търкалям другата по масата. Когато получих дълга, дебела около инч тестена змия, с бързи движения завих краищата и оформих самун, който поставих в намаслената тава. Ето го и него, хляб, готов за изпичане.

Рейн изглеждаше толкова разочарован, че просто нямаше как да не се изкикотя. Стомахът ми изкъркори; въздухът беше изпълнен с аромата на чудесен бекон, на печен хляб и сайдер, а от последния път, когато бях припарвала до нещо дори бегло напомнящо за закуска, бе минало ужасно много време. По принцип самият ми стомах не може да понесе мисълта за утринно ядене и никога не огладнявах преди обяд, ако и тогава изобщо огладнеех. Но сега бях гладна.

Вероятно можеше да остана още един ден. Никой не знаеше къде съм, пък и щях да видя как се е получил хлябът ми.