Вечен живот

Двайсет и пета глава

Някак успях да продължа с обичайния си ритъм на живот. Ежедневните задачи придаваха усещане за смисъл и структура на ежедневието ми — знаех къде трябва да бъда и какво трябва да правя във всеки един момент. Можех да се справям със задълженията си, без да влагам много мисъл в тях: метене на листа от верандите, почистване на печката, носене на дърва, засяване на зимна ръж в кухненската градина. Движенията ми бяха механични, а всички ми се струваха извънредно мили в отношението си към мен, като се изключат Нел и Рейн, които ме избягваха.

— Майка ми е била продавана три пъти, преди баща ми да я откупи — каза ми Брин един ден, докато тупахме килимите. И двете бяхме привързали шалове през устите си, а прахолякът изпълваше въздуха край нас. Гласът й беше приглушен, но различавах ясно какво казва. — Отнели й другите деца, които имала. Нито едно от тях не било безсмъртно, така че по-късно или не успяла да ги открие, или вече са били на преклонна възраст, с единия крак в гроба.

Бях погълната от историята.

— Сега обаче тя е… щастлива — продължи Брин, зареяла поглед в далечината. — Все още е влюбена в баща ми. Обича нещата, с които се занимава. Наистина се наслаждава на живота си като безсмъртна.

Всеки имаше истории, ужасни или хубави. Всяка биваше извадена на бял свят, анализирана, разказана и след това сбутана настрана. Ставаше дума за неща, които се бяха случили; те не се случваха в настоящето.

Докато мозъкът ми се опитваше да смели тази идея, в ежедневието ми се появиха някои трудности. Забравих да преместя мокрите юргани и одеяла от пералните в сушилните и те плесенясаха. Трябваше да изпера проклетиите още три пъти, защото скъпите и екологично чисти перилни препарати, които Ривър беше купила, бяха пълни боклуци. Искам да кажа, че изобретяването на белината си беше стъпка напред в човешката еволюция, нали така? Тя щеше да свърши работа незабавно. Въпреки това беше същинско облекчение да се дразня и да псувам заради проблемите с прането, вместо да изпадам в депресия заради нещо друго.

На следващия ден бях в един от килерите, затънала до колене в стъклени съдове, които бършех от праха, опитвайки да се фокусирам върху настоящето, защото, както всички се убедихме, разходките из миналото си бяха шибан кошмар. През един процеп във вратата на килера виждах Рейн и Нел, докато миеха семплия железен полилей, който висеше над масата за хранене. Нел каза нещо и крайчецът на устните на Рейн се изви в полуусмивка. Някогашното напрежение между двамата беше забравено и простено. Това накара сърцето ми да се стегне.

Ядохме репи в продължение на три последователни вечери.

Демоничната кокошка отново ме клъвна по ръката и ми пусна кръв. На косъм й се размина да не й извия врата.

Солис учтиво ми предложи да се пробвам отново с гадаенето. Явно беше един от онези хора, следващи философията, че е най-добре да се качиш отново на коня, от който си паднал. Понеже личната ми философия беше да казвам майната му, казах майната му на това. Той ме записа за допълнителна работа в графика.

След инцидента с изкаляния под Нел ме избягваше старателно, но го правеше много умело и се съмнявах някой друг да го е забелязал. Въпреки това не пропускаше да ми погоди някой и друг гадничък номер от време на време. Откривах джобовете на палтото си пълни с кал, обувките си мокри, а храната — пресолена. Не я бях виждала да прави тези неща, да не говорим, че някои от номерата бяха трудни за изпълнение без помощта на магика. Аз обаче знаех, че е тя — тънката й надменна усмивка и многозначителните й погледи бяха предостатъчни доказателства. Така като се замисля, исках да извия врата не само на онази кокошка, ами и нейния. Или пък може би трябваше да я пребия с кокошката.

Сънят ми беше дълбок и лишен от сънища благодарение на чайовете, които Ривър ми приготвяше преди лягане.

Една нощ усетих как някой ме хвана за рамото и ме разтърси силно. Събудих се на мига и се изправих рязко, отворила уста, за да изпищя… когато Рейн ми каза:

— Тихо! Внимавай да не събудиш някого!

Сграбчих ръката му с двете свои и пробвах да го ухапя.

— Престани! — каза той раздразнено. Раздразнението не беше равносилно на варварска кръвожадност, така че наистина престанах и преместих очи от него към вратата. Усетих се, че напълно съм забравила заклинанието си за заключване. Забравях го вече за втори или трети път. Бях пълна идиотка.

Отблъснах ръката му и се присвих назад, припомняйки си за тъмните заклинания в стаята ми, за спомена си с мародера от онази нощ, както и за това, че някой в тази къща ме мразеше и ми желаеше злото… После обаче се сетих, че ако беше искал да ме нарани, щеше да го направи, докато спях, а не да ме буди преди това.

— Какво искаш? — попитах в опит да прозвуча властно и гневно.

— Според дъската със задачите ни е трябвало да дадеш сено на конете?- прошепна той.

Примигнах;

— Е, и?

— Не си го направила.

Вратата на стаята ми все още беше отворена. Дали щях да успея да се промуша покрай него и да я достигна, ако се наложеше? Най-вероятно не. Какво, за бога, правеше той?

— Предполагам, че съм забравила. Солис ме е натоварил с допълнителни задачи. Ще го направя на сутринта.

— Трябваше да го направиш след вечеря — настоя той.

— Добре, господин Трудов Надзорник — вече наистина бях ядосана, а страхът ми се бе изпарил. — Ще го направя утре. Сега чупката.

— Ще го направиш сега! Утре по зазоряване трябва да нахраня конете и да почистя обора, така че сламата трябва да бъде в хранилките. Нямам намерение да върша и твоята работа наред с моята. Така че ставай от леглото и си изпълни задълженията.

Направо не можех да повярвам на ушите си. След всичко, което бях преживяла, той ме тормозеше посред нощ, задето не си спазвах графика? Беше дошъл в стаята ми? Промърморих нещо, което започваше с „Начу“ и завършваше със „си го“.

Той ме изгледа ядосано, стиснал юмруци.

— Ставай веднага!

— Какво, по дяволите, ти става? — просъсках. — Махай се оттук! Ще го свърша утре!

— Утре по зазоряване трябва да доиш кравите. Ще станеш ли с час по-рано, за да свалиш сено от сеновала?

Гледах го с искрена омраза.

— Майната му на сеното! Ти си го сваляй, дяволите да те вземат! А сега се махай от стаята ми, задник такъв!

Той не ме беше поглеждал и не ми бе проговарял вече повече от седмица, а сега идваше в стаята ми, за да ми ръмжи посред нощ? Явно беше изперкал напълно.

Следващото му действие ме хвърли в пълен шок. Той ме хвана за глезена и започна да ме дърпа от леглото. Съвсем естествено аз го изритах с другия си крак. Стъпалото ми се заби в центъра на широкия му, твърд като скала гръден кош. Рейн залитна назад към малкия ми гардероб.

— Какво, за бога, става тук?

И двамата извърнахме глави и видяхме изправилата се на прага Ривър, която се опитваше да завърже колана на червения си халат.

Сценката изведнъж ми се стори крайно абсурдна.

— Тя не е дала сено на конете — заяви Рейн, опитвайки да контролира гнева си. — Утре сутринта нямам намерение да върша и нейната работа. Опитвах се да я накарам да си изпълни задълженията.

Ривър го погледна с удивление и явно чак тогава Рейн осъзна как изглеждаше всичко това отстрани. Той буквално се опитваше да ме измъкне от леглото, за да свърша някаква работа във фермата. Това сигурно беше най-нехарактерното за светец като него нещо, което бе правил в Ривърс Едж. Той заби поглед в пода, сякаш изненадан, задето изобщо се намира тук. Поклатих глава и вдигнах ръце във въздуха. Нямах обяснение за случващото се.

Ривър ме погледна.

— Наистина трябваше да дам сено на конете — признах. — Солис го беше включил в списъка с допълнителните ми задължения. Забравих. Щях да го свърша утре сутринта. Рейн обаче явно е получил мозъчен удар и идеята да дойде в собствената ми стая и да ме извлече от леглото му се е сторила добра. Посред нощ.

Рейн се изчерви, а някакво мускулче на бузата му трепна.

Ривър отмести очи към него, смръщила вежди, сякаш се опитваше да разреши наистина сложна загадка.

— Ти ритна ли го? — попита ме тя.

— Той се опита да ме извлече от леглото ми — напомних.

— Тя отказваше да стане — промърмори Рейн.

— А нарече ли го задник? — Ривър изглеждаше по-скоро развеселена, отколкото ядосана. Колкото до Рейн, той едва си поемаше въздух.

— Е, ами той си се държеше като… задник — изтъкнах очевидното.

— Хмм — Ривър премести поглед от мен към Рейн и обратно. После кимна, явно взела решение. — Хубаво, сега двамата ще отидете, за да дадете слама на конете — произнесе тя с тон, който не предполагаше възможности за обжалване.

— Двамата? Ама и аз ли? — попита Рейн недоверчиво.

— Това очевидно е нещо, което намираш за важно — каза Ривър сериозно.

— Сега? — попитах на свой ред.

— Сега — кимна Ривър.

Отворих уста, за да протестирам, но тя ме стрелна с поглед и аз я затворих. Като никога си задържах езика зад зъбите. Ривър ни хвърли един последен поглед, поклати глава и тръгна надолу по коридора.

Гледах Рейн с присвити от отвращение очи. Целият ми страх си беше отишъл. Той излезе от стаята ми, докато се измъквах от леглото. Грабнах метнатите върху облегалката на стола дънки от вчера и няколко пуловера. Разбира се, по това време на денонощието навън трябваше да е кучешки студ.

Не можех да проумея смисъла в случващото се.

Псувах по целия път до конюшнята, докато леденият въздух изгаряше носа и устните ми. Бързах, сякаш нощта беше пълна с привидения, които щяха да ме сграбчат и да ме завлекат в сенките. Вътре в конюшнята беше по-топло и миришеше на коне и слама. Това е миризма, която бе невъзможно да забравиш, след като си я усетил веднъж. Слабото нощно осветление беше включено и трябваше да спра за момент в сумрака, за да се ориентирам.

Туп! Изпищях, когато нещо голямо се стовари на земята пред краката ми и издраска лицето ми. Отстъпих назад, притиснала длан към бузата си, докато мозъкът ми трескаво анализираше ситуацията. Голямото нещо беше бала сено, към шейсет килограма.

От сеновала над мен се подаде някакъв силует.

— Опита се да ме убиеш! — креснах, докато топлата кръв се стичаше по бузата ми. — Затова ли бе всичко? Примами ме тук, за да…

— Не, не съм се опитвал — заяви Рейн. — Не знаех, че си тук. — Той замълча за момент. — Добре ли си?

— Опита се да ме убиеш!

Е, определено нямаше да е най-странното нещо, което ми се е случило в последно време.

— Разбира се, че не съм се опитвал да те убия — каза той раздразнено. — Нямах представа, че си долу. Бях убеден, че ще се мотаеш още поне двайсет минути. Повтарям въпроса си: добре ли си, да или не?

— Не, не съм добре! — сопнах се аз. — Хвърли това чудо директно върху мен!

— Ако беше паднало директно върху теб, в момента нямаше да стоиш там и да се заяждаш с мен — изтъкна той.

Намирахме се в по-малкия обор, където живееха шестте коня на Ривър. Тук бяха прибрани още сенокосачката и купчина инструменти в единия ъгъл. Балите слама се намираха в сеновала отгоре, така че човек да може да ги хвърли по средата, между отделенията за конете. Обикновено балите се разпадаха при падането, така че беше по-лесно сламата да се загребе с вила и да се мята в хранилките.

Конете пръхтяха тихо, докато крачех покрай отделенията им към стълбата в края на конюшнята. Някои от тях спяха, така че се опитах да вървя по-тихо. С нежелание се покатерих в сеновала, където ме чакаше Рейн. На стената до него беше окачена малка лампа с батерии.

— Вече хвърлих долу три — каза ми той. — Ще се оправиш с останалите.

Изглеждаше висок и могъщ в сумрака, а в гласа му все още се долавяше гняв. Не исках да се приближавам до него, но идеята да се държа като пъзла ми се виждаше непоносима, така че тръгнах напред, без да му обръщам внимание. На практика от мига, в който се бяхме видели за първи път, двамата с него бяхме в непрестанен конфликт и фактът, че той беше идеалът ми за мъж, само ме вбесяваше допълнително. Сега внезапно аз му изглеждах позната със светлата си коса. Как? Защо?

Смело, в опит да се държа като Жената чудо от комиксите, смъкнах якето и пуловера си и ги хвърлих върху купчината с бали. Все още бях облечена в блуза с дълги ръкави и пуловер и разбира се, шалът бе омотан плътно около шията ми. Откакто бях доловила нечии мисли по време на груповата медитация, включващи целуване на шия, бях спохождана от опасни мисли за устните на Рейн върху моята. Поне в моментите, когато не му бях бясна.

Така или иначе, въздухът тук горе беше топъл и сладникав заради миризмата на слама. Прахолякът погъделичка носа ми и аз го потърках с ръка.

— Хубаво — казах кратко. — Ти слез долу и започни да пълниш хранилките.

Беше забавно да му давам заповеди. Въпреки че имах желание да му заповядвам коренно различни неща.

Рейн си пое дъх, сякаш се канеше да спори с мен, а после бутна лампата, за да освети по-добре лицето ми. Смръщи вежди и хвана брадичката ми. Пробвах да се отдръпна, но захватът му бе здрав.

— С онази бала ли те одрасках? — попита.

— Разбира се, че не. Една друга бала беснееше навън и ме нападна — казах подигравателно, докато междувременно опитвах да се съсредоточа върху работата, която ми предстоеше. Без съмнение Рейн можеше да вдига 60-килограмови бали с кутрето си и да ги размята наоколо, но някои от нас не бяха надарени от природата с изродски мускули.

— Аз… извинявай — произнесе той дрезгаво. — Наистина не знаех, че си долу. Не бих се опитал целенасочено да те ударя с бала сено. — Той се поколеба. — Най-вероятно…

Бях изненадана от извинението му и вдигнах рамене. Бузата ми пареше, но кръвта беше спряла.

— Както и да е. Още три бали ли да хвърля долу?

— Не искаш ли да слезеш долу, за да си измиеш бузата? — попита той с тон, който предполагаше, че нуждата да проявява загриженост не му беше по вкуса.

— Да бе, все едно ти пука — промърморих. — Знам, че не можеш да ме понасяш. Избягваш дори да ме поглеждаш. Така че, не, искам да приключим с това и да се връщам в леглото.

Наведох се, плъзнах пръсти под тънката връв, която задържаше сламата в балата и пробвах да я плъзна към края на сеновала. Помръднах я с около два сантиметра. По-малко от два сантиметра. Тежеше повече, отколкото бях предположила.

Рейн така и не се помръдна и аз вдигнах очи. Нямах никакво желание да ме гледа как се мъча.

— Какво? — намръщих му се.

Той сведе очи и плъзна пръст по собствената си буза, явно в опит да напомни, че съжалява.

Намръщих се още повече. Миризмата на слама и коне, тишината в плевнята, всичко това ми напомняше прекалено много за отминалите времена. Не ми харесваше да бъда тук.

— Забрави. Сигурна съм, че тази драскотина е добро допълнение към естествения ми хулигански чар. Сега ще ми се махнеш ли от пътя, добиче такова?

Отново се приведох над балата, този път готова да я тласна по-силно.

Той присви очите си с цвят на уиски по здрачаване. Преди да разбера какво се случва, ми подложи крак, а аз се препънах и тупнах непохватно върху задника си, отворила уста от изумление.

— Какво, по дяволите, ти става? — Вдигнах очи към едрото му тяло, надвесено над мен, и ми хрумна, че в крайна сметка май вече е време да се уплаша истински.

— Аз… не искам да си тук — произнесе бавно той. В гласа му се долавяха гняв и объркване. — Защо изобщо дойде?

Не знаех какво да кажа. Не беше единственият безсмъртен, който имаше нужда от терапия. Не за първи път се питах какви бяха неговите грехове. Той се приведе, сякаш за да ми помогне да се изправя, а аз вдигнах ръце пред себе си, за да се защитя. С бързо движение Рейн сграбчи китките ми и ги натисна надолу, а миг по-късно се озова върху мен и започна да ме целува.

Не можех да реагирам, не можех да мисля. Хиляди пъти си бях фантазирала за това как той е изцяло под мой контрол и изпълнява всяка моя прищявка, копнеех за докосването му от първия миг, когато го бях зърнала, но изобщо не бях вярвала, че в някакъв момент действително ще се окажа в обятията му.

А сега той ме целуваше, при това не по враждебен или страховит начин, а с топлина и нежност. В сеновала на конюшнята, посред нощ. Сценка, описана пълноценно от три думи: Какво, по дяволите?

Той се отдръпна назад и сведе блесналия си поглед към лицето ми, върху което несъмнено беше изписано смайване. Тъмнорусата коса падаше над челото му, а бузите му бяха зачервени. В този момент, най-сетне способна да се отърся от всичките си истерии и неврози, осъзнах, че той е по-секси, отколкото някога съм вярвала, че един мъж би могъл да бъде. И на всичкото отгоре бях абсолютно трезва, докато си го мислех. Гледах го, гледах устните му, гледах как гърдите му бързо се издигат и спускат. Бавно, сякаш ми даваше шанс да се възпротивя, той целуна наранената ми буза. Заболя ме мъничко, но не спирах да го гледам, неспособна да проумея случващото се, да призная пред себе си унизителната истина, че въпреки всичко аз действително го желая. Желая го повече, отколкото някога съм желала когото и да било в целия си предълъг живот. Той мушна пръсти в косата ми, повдигна леко главата ми и се приведе отново към мен.

— Целуни ме — промълви, загледан в устните ми. — Целуни ме.

Нервите в тялото ми започнаха да се разбуждат от вцепенението, така че пак усещах краката и гърдите си, ръцете и лицето си. Той отново притисна устните си към моите, силно и бавно, и докато мозъкът ми се опитваше да анализира невъзможността на случващото се, аз отвърнах на целувките му.

Бяха минали месеци, откакто бях целувала мъж за последно, да не говорим, че едва си спомнях онзи тип от лондонския склад. Дори не можех да си спомня последния път, когато бях целувала някого в пълно съзнание, напълно трезва и съвсем целенасочено. Сериозно ви говоря, наистина не можех да си спомня. Сигурно е било преди години, преди десетилетия. Беше… прекрасно. Не можех да повярвам, че мъжът над мен наистина беше Рейн. Рейн! Въпреки всичко, което се бе случило между нас. Дъхът ми се учести.

Рейн мушна крака си между коленете ми и се притисна по плътно към мен, усещах топлината и тежестта на тялото му. Ново и уникално усещане. Другата му ръка се плъзна отстрани под пуловера ми. Той се отдръпна назад за секунда, погледна ме в очите и после устните ни отново се срещнаха в целувка. Ръцете ми бяха около врата му, кракът ми беше преметнат върху неговия.

Усещането бе… неописуемо. Тежестта му, ароматът на кожата му, косата му под пръстите ми, устните му върху моите, неговият дъх, който се сливаше в едно с моя… това беше най-прекрасното нещо, което ми се бе случвало от и аз не знам колко дълго време. Емоциите изпълваха гърдите ми — щастие ли бе това? — и аз се притиснах още по-плътно в него. Телата ни си пасваха идеално, сякаш бяха създадени едно за друго. Докоснах гладката тъмна кожа на гърдите му точно над копчетата на ризата и усетих колко е гореща.

О, ако беше мой…

Стиснах очи в опит да изключа съзнанието си, исках просто да се отпусна, да се оставя на възбудата и замайването. На щастието, което изживявах.

Той отдели устните си от моите и се плъзна надолу, за да целуне шията ми точно под челюстта.

— Красива си — мълвеше Рейн, докато аз извивах глава. — Толкова си красива.

Погледнах право в скосените му очи с цвят на златисто шери.

— Та ти дори не ме харесваш.

— Харесвам те твърде много — каза той дрезгаво. — Желая те твърде много. Опитах да стоя настрана.

Той отново целуна устните ми, докато смаяно си повтарях думите му наум. Този момент изтриваше от мислите ми всеки спомен за други мъже, изпепеляваше четиристотин години на лица и целувки. Всичко ми се виждаше ново, важно и спиращо дъха, сякаш отново бях тийнейджърка. Той бе всичко, което исках, всичко, което някога щях да искам. Той бе олицетворението на представата ми за съвършения мъж, единствения мъж, когото исках до себе си. Докато слушах учестеното ни дишане сред тишината на сеновала и го наблюдавах, устните ми започнаха да се извиват в усмивка… и тогава видях как ледът на осъзнаването сковава лицето му, видях го как нахлува в очите му и угася пламъците там.

Не, не…

Рейн примигна, все едно се събуждаше от дълбок сън, а стомахът ми се стегна, пронизан от внезапен ужас. Той погледна кичура от косата ми, който държеше между пръстите си, а после очите ми, сякаш ме виждаше за първи път. Ръцете ми се стегнаха около него в опит да го задържа в обятията си, но той ме отблъсна. Не, не, не… върни се, върни се…

— Очите ти. Косата ти. Ти си пораснала.

С шокирано изражение той се изправи рязко и блъсна силно главата си в ниския таван на сеновала. Изръмжа някаква дума, която не разпознах, но бях сигурна, че преводът й на английски е „Мамка му!“.

— Аха, разбира се, че съм пораснала — промърморих. Обятията ми бяха болезнено пусти, а тялото ми беше обгърнато от студ сега, когато топлината на Рейн си беше отишла.

— Ти… ти си… — промърмори той почти на себе си. В очите му се четеше ужас, докато ме гледаше, притиснал длан върху прекрасните си твърди устни. Точно тогава, докато малката лампа очертаваше силуета му и усещах аромата на конюшнята сред студения мрак на нощта, осъзнах кошмарната истина.

Замръзнах, докато спомените профучаваха през главата ми. О, Исусе, о, Боже мой, о, не…

Той изглеждаше отчаян, застигнат от мрака на миналото си.

— Ти си от рода на Улфур. — Гласът му прозвуча като шепот. Сърцето ми пропусна един удар, а дъхът заседна в гърлото ми. — Тази коса, тези очи… твоята сила. Ти си от рода на Улфур и си оцеляла. Единствената оцеляла.

Очите ми бяха приковани в него, докато кръвта се оттичаше от лицето ми. Не можех да дишам. Светът наоколо избледняваше, на фокус остана единствено лицето му, очертано от светлината на лампата.

— А ти… ти си зимният нашественик — гласът ми беше дрезгав и тънък, едва се чуваше. — Зимния касапин.

Рейн залитна назад и протегна ръка, за да се хване, преди да е паднал от сеновала. Дори и на слабата светлина виждах ясно как лицето му придобива болнав зеленикав оттенък, чувах хрипливото му дишане.

Бях го целувала. Него.

— Ти не си на двеста шейсет и седем години — казах бавно. — По-стар си от мен. Може би си на петстотин? На шестстотин? Идвал си от север на всеки няколко години, винаги през зимата. Идвал си, за да грабиш. Ти и тези като теб сте обезлюдявали цели села. Изнасилвал си съседите ми. Почти изнасили самата мен. Почти уби сина ми. Крал си конете, кравите и всичко, което сметнеш за ценно. Оставял си хората без нищичко, хора, които след това са умирали от глад. Разбира се, това се отнася за онези, които не си убивал веднага.

Цялото ми същество беше ужасено, пищящо и разтреперано, но гласът ми си оставаше спокоен, докато мозъкът ми продължаваше да подрежда парчетата на пъзела: спомени, дочути слухове, картини, звуци и миризми. Имах усещането, че конюшнята се изпълва с чернотата на спомените ми. Изправих се до седнало положение и опрях гръб в балите слама.

— Ти не си холандец — казах с горчив смях. — Ти си исландец, викинг, монголец. Сблъсквала съм се с такива като теб четири пъти из Норегр, Свипьой и Исланд. Най-накрая ви избягах — преместих се в Хесе през 1627 година. Дори и там обаче чувах ужасяващи истории за деянията ви на север.

Рейн гледаше право през мен, зареял поглед в нищото.

Внезапно се почувствах могъща, изпълнена с хладна увереност. Станах и се изправих пред него.

— В момента си представям лицето ти, боядисано в бяло, черно и синьо.

Рейн започна да се дави, все едно бе на път да повърне.

— Ти беше, нали? Ти изби цялото ми семейство? Ти разруши селото на баща ми. Твоята орда е унищожила династията в Тарко-Сале, а после се е насочила на запад, към Исландия.

Той повдигна брадичка, погледът му беше див:

— Майка ти одра брат ми жив. Брат ти му отряза главата. Аз бях в залата. Видях го.

— Тогава кой изби всички останали? Кой отсече главата на моето малко братче? — повишавах тон, докато гневът се надигаше в мен.

— Баща ми — прошепна Рейн.

— А къде е баща ти сега? — Чувствах се така, все едно можех да разтворя длан и да хвърля огнено кълбо по него.

Чувствах се като страховита могъща вещица, готова да въздаде правосъдие.

— Мъртъв е. Той се опита да използва тарак-сина на майка ти, амулета. Не беше достатъчно силен. Нещо в заклинанието се обърка и всичко бе пометено в буря от огън и светкавици. След нея остана само пепел. Баща ми, другите ми двама братя и седем от верните му мъже. Всички бяха… изпепелени.

— Ами ти? Защо бурята не е изпепелила и теб?

Рейн поклати глава.

— Не знам. Но ми стори това.

Той разкопча вълнената си риза и смъкна надолу яката на тениската си. Там, върху гладката златиста кожа на гърдите му, имаше белег от изгаряне. Също като моя.