Вечен живот

Двайсет и девета глава

Следващият ден беше неделя. Задачата ми беше да се погрижа за два от конете. Бяха ми разпределили Сорел и Титус. Сорел беше изящна дребна кобилка, която се използваше само за езда. Титус пък беше едър ирландски товарен кон, когото от време на време впрягахме в каруци или двуколки. И двата коня бяха прекрасни животни, търпеливи и спокойни, за разлика от кокошката от ада например.

Завързах Сорел и започнах да я търкам с гуменото чесало. Тя пръхтеше в косата ми, докато я почиствах от мръсотията и опадалата козина.

Конете. Дори не знам откъде да започна, ако тръгна да говоря за тях. Невъзможно е да се опише колко важна роля са играли в живота на хората допреди буквално стотина години. В продължение на хилядолетия конете и кравите са били това, благодарение на което човешката раса е оцеляла. Благодарение на тях хората са пътували, пренасяли са тежки товари или са обработвали достатъчно земя, за да изхранват семействата си. Един от периодите, когато бях живяла в Англия, в средата на осемнайсети век или някъде там, направо бях полудяла на тема коне. Яздех всеки ден, купувах си най-различни породи, имах изработени по поръчка седла. За съжаление обаче и тези прекрасни животни като всичко друго на този свят рано или късно умираха.

Така или иначе, мисля, че преодолях тази си страст. В момента предпочитах да избягвам конете. Умните им очи бяха способни да прозрат истината под пластовете глупости, също като тези на кучетата, котките и малките деца. Гледам да стоя настрана от всички тях. Да не говорим, че миризмата на кон събужда в мен адски много спомени по начина, по който успяват да го сторят единствено миризмите. Понякога мога да се намирам в абсолютно същата сграда или да наблюдавам позната гледка от някой мост и не мога да си спомня нищичко, освен че съм била на това място и преди. Ако споменът е придружен с миризма обаче, всичко нахлува обратно в съзнанието ми до най-малкия детайл. Ароматът на печени фъстъци в Манхатън. Уханието на Средиземно море в Ментон. Прясно окосената трева в Канзас. Снегът в Исландия. Намачканото грозде в Италия. Изпечените байганети с кафе в Ню Орлиънс.

И конете, разбира се.

Сорел удари леко по земята с предното си ляво копито, докато аз всячески се опитвах да не мисля за сеновала на някакви си три метра над мен. За няколко минути бях щастлива там горе. Първо чесалото, после малката четка, след това голямата четка и накрая кърпата. Накарах я да си вдигне копитата, почистих калта под подковите и бях готова. Докато я отвързвах, тя подуши косата ми. Дъхът й беше топъл и ухаеше на сено.

— Добре, конче — промърморих и я вкарах обратно в нейното отделение.

Титус беше по-голям и по-тежък, но беше същинско пони в сравнение с першероните или шаирските коне32.

Завързах го и взех чесалото във вече болящата ме дясна ръка.

Бойни коне.

Баща ми имаше такива. Не бяха огромни и тежки като онези в Европа, които трябваше да носят мъж и бронята му с общо тегло от двеста килограма. Въпреки това бяха едри и силни коне, създадени за битки. Децата не трябваше да се приближават до тях. Той също така имаше и коне, които наричаха „дамски“ — по-дребни, по-леки и обикновено женски, те бяха за мен, майка ми и по-малките ми братя и сестри. За първи път ме качиха на кон, когато бях на три годинки. По времето, когато бях на шест, вече яздех съвсем сама и имах своя собствена кобила — нямам представа как точно се изписва староисландското й име, но в превод означаваше „морска звезда“ заради странния й белег. Трябваше да яздим бавно и внимателно, докато излезехме от двора на замъка и се спуснехме по пътеката до каменистия бряг. Там заедно със сестрите и по-големите ми братя се упражнявахме да се изправяме върху седлото, като задържахме юздите с една ръка, а другата протягахме драматично във въздуха над главите си. Тогава смятахме, че това изглежда невероятно смело и предизвикателно.

След като изгубих всичко и заживях с осиновителите си, които ме омъжиха за Асмундур, баща му ни подари малка товарна кобила като сватбен подарък. Това беше кралски дар — наш собствен кон! В превод името й би било нещо от сорта на Мъхливка, наричахме я така заради вида на гривата и опашката й. Тя беше дребничка, но много силна и смела, а освен това се трудеше здраво. Обичах я, въпреки че никога не успях да я пояздя — когато не работеше, трябваше да си почива. После Асмундур почина и именно Мъхливка изтегли ковчега му до гробищата. Мъничката Мъхливка теглеше каруцата с ковчега, а ние крачехме отзад.

След това ми се наложи да продам Мъхливка — не можех да си позволя прехраната й през зимата, пък и сама нямаше как да поддържам дори съвсем мъничка ферма. Освен това, ако останех в онова село, не след дълго щяха да ми намерят нов съпруг. Бях млада и здрава вдовица — направо страхотна оферта. Така че продадох Мъхливка, събрах толкова багаж, колкото можех да нося на гръб, и се сбогувах с мащехата, и семейството на Асмундур, които изобщо не искаха да заминавам. По-късно осъзнах, че те имаха още един син, който бе едва на четиринайсет по онова време, но след някоя и друга година щеше да бъде съвсем естествено да се омъжа за него.

Стигнах до следващия голям град, Аелфдинг, в пълната със сено каруца на съседите. Пътувахме през целия ден и част от нощта. Плаках през целия път, отчасти заради бедничкия Асмундур, но най-вече заради прелестната, безстрашна и силна малка Мъхливка, която не видях никога повече и усещах болезнената й липса над петдесет години.

В Аелфдинг потърсих майка Берглинд, която живееше в таванската стаичка над една конюшня и си изкарваше прехраната, като тъчеше груби ленени платове за престилки и подобни неща. Тя беше много стара и почти сляпа, на практика работеше опипом на стана си. Трябваше да се приближа съвсем близо, за да може да ме види. Тя присви очи и наклони глава. Бях се променила — сега бях на осемнайсет години, жена и вдовица, а последния път, когато ме беше видяла, бях на десет. Въпреки това тя ме позна и уплашено се отдръпна назад.

— Какво искаш, дете? — попита.

— Помниш ли ме? Аз бях… сираче, а ти ме даде на едно семейство фермери в долината. Гунар Одурсон?

Тя се поколеба, докато ме оглеждаше с присвитите си очи, сякаш се чудеше дали да отрече, или да признае.

— Така е — промърмори с нежелание най-сетне.

— Домът на семейството ми беше близо до Хеолфдавик. Знаеш ли дали там все още живее някой?

Старицата се огледа, сякаш се страхуваше, че някой може да ни подслушва. Изглеждаше разтревожена от посещението ми. Искаше ми се да й благодаря, задето ми бе намерила осиновители, но виждах, че няма търпение да се махна от дома й.

— Там няма никого — отсече тя.

— Не са ли останали хора в селото? — настоях.

— Не! Там не живее никой! — каза тя ядосано, след което ми обърна гръб и закуцука към пейката пред стана си.

Не знаех какво да кажа, а и бях смутена от поведението й. Така че просто си тръгнах, без да се сбогувам, и забързах надолу по тесните полегати стъпала.

Предполагам, че беше съвсем естествено да се върна. Още повече че не беше толкова далеч, колкото си мислех — когато бях малка, разстоянието между бащиния ми хрокур и Аелфдинг, а оттам до фермата на Одурсонови ми се бе видяло огромно. Сега обаче го изминах за около шест часа.

По някое време пътят стана по-тесен и кален, с дълбоки коловози. Помнех го съвсем бегло, защото бях минавала по него едва няколко пъти, но в откъслечните ми спомени той бе далеч по-широк, равен и оживен. На някои места дори бе препречен от храсталаци и ми се налагаше да си пробивам път през тях, за да продължа напред. Някога това беше главният път между Хеолфдавик и Аелфдинг, който минаваше през земите на баща ми и нашето село. Беше странно, че вече никой не го използваше.

За малко да пропусна отклонението към земите на баща ми. Видях няколко камъка сред високата трева и след секунда осъзнах, че някога това е била портата към селото ни. Тръгнах надолу по пътя и след половин час, когато краката ми вече бяха изранени, а раменете ме боляха от тежестта на торбата със скромните ми притежания, видях бащиния си замък.

Когато бях малка, той бе обграден с каменни стени, високи може би три метра и половина и дебели към четири при основите си. Сега пред погледа ми се разпростираха единствено каменни отломки.

В онези времена всяко поселище с повече от четири или пет колиби беше оградено със стена, за да се предпази от нападенията на варварите. Не че стените можеха да ги спрат — всъщност нищо не можеше да ги спре — но поне ги забавяха малко. Нашето село бе обградено от стената, през останките от чиято порта бях минала, а вътре бяха къщите, колибите и малките парчета земя, където хората държаха козите, прасетата или овцете си, като се намираше и някой друг кон. Имаше и зеленчукови градинки. На върха на хълма бе разположен семейният ни… точният превод на думата е „замък“, но всъщност ставаше дума за малък замък. Той беше най-голямата и представителна сграда на стотици мили околовръст, но въпреки това беше груба постройка, изработена изцяло от камък, а не от замазани с глина дървени греди.

Баща ми беше крал на тази земя, също както баща му преди него и неговият баща преди това. Бях родена в кралско семейство и въпреки че говорехме за много по-малък мащаб и не можехме да се сравняваме с европейските крале и кралици, нашето кралско семейство притежаваше огромна сила — магическата сила на Четвъртата безсмъртна династия. Родът на Улфур. Стените около замъка ни ограждаха около пет акра33 и бяха по-високи и по-широки от онези, които предпазваха селото. Освен това върху тях имаше място, където да се разположат войници. Огромните дървени порти, покрити с железни остриета, се отваряха отвътре навън, което правеше разбиването им с таран по-трудно. Точно пред портата имаше дебела дървена платформа, нарочно покрита с мръсотия и пръст. Ако човек не знаеше, че е там, щеше да мине директно по нея. В случай на нападение обаче тя можеше да бъде издърпана, а отдолу се криеше адски дълбока дупка със заострени колове по дъното. Предполагах, че някои от хората на Рейн са срещнали смъртта си в нея през онази нощ.

Това не беше замък като Версай или Уиндзор — беше много по-грубо изграден и много по-стар — но въпреки това носеше всички отличителни белези, с които сме свикнали да свързваме един замък. Тесни процепи в стените за стрелците с лък, виещи се каменни стълби и прочее. Слугите ни живееха във вътрешния двор, малките им къщички бяха подредени край стените. Там бяха и оборите за нашите коне, кози, прасета и овце. Имахме си и собствени градини. При нападение хората от селото грабваха най-ценните си притежания и хукваха към бащиния ми хрокур. Високите дървени порти се затваряха след тях, а после всички се подготвяхме за атаката.

Нашествениците никога не бяха преодолявали стените на замъка. Чак до нощта, в която успяха да го направят.

В деня, когато се върнах там, от нападението бяха минали почти девет години. Не знаех какво ще открия. Мислех, че селото може би е построено отново. Че замъкът може би си има нов господар, който е поправил щетите. Това, което открих обаче, бе нищо.

Видях развалините от стените на селото, а след това и руините от стените на замъка. Бащиният ми дом беше построен от огромни камъни, извадени направо от земните недра в местната каменоломна. Докато оглеждах руините обаче, най-големият камък, който видях, може би беше с размерите на кратуна. Сякаш всичките се бяха разпаднали на прах, също като содалита на Нел. Сега вече знаех, че бащата на Рейн се е опитал да използва амулета на майка ми, предмета, който й е помагал да съсредоточи цялата си магика. Той обаче не е имал нейните знания и нейните заклинания и е загинал в стихията от отприщена мощ. Рейн е видял как баща му, братята му и техните воини са се превърнали в пепел пред него. Беше получил белег от изгаряне, също като мен.

Нашествениците винаги разрушаваха градовете — палеха всичко, взимаха със себе си или избиваха добитъка, отвличаха или избиваха местните жители. Винаги обаче оставаха обгорените скелети на колибите, основите, комините. Понякога разрухата не беше пълна и хората имаха възможност да построят отново домовете си, но това не се случваше често. В онези времена имаше вярване, че ордите на нашествениците са следвани от кръвожадни тролове, така че останките от къщите бяха оставяни на чудовищата, а оцелелите изграждаха ново селище някъде наблизо.

Но това… никога не бях виждала нещо подобно. Огромната каменна постройка, с най-малкото четиринайсет стаи, беше превърната в прах. Освен това, за разлика от пътя, водещ насам, нищо не бе пораснало на мястото, където се бе издигал семейният ни хрокур; дори природата не бе посмяла да се върне на това място. Знаех, че след пожар всичко израства отново, понякога дори по-буйно от преди, но земята тук бе останала гола, черна и напукана.

Свалих торбата от рамото си и седнах на земята. Завръщането ми беше напразно. Тук нямаше никой, който да ми разкаже какво се е случило. Тайничко се бях надявала да открия някои от книгите на фадир, може би малко пообгорени, но скрити под отломките. Или пък бижутата на майка ми, нещо, което грабителите са пропуснали. Тук обаче нямаше нищо и никого. Сякаш никога не бе имало. Потърках задната част на врата си. Това беше мястото, където бях прекарала първите десет години от живота си, където бях имала истинско семейство. Ние бяхме богати; татко беше могъщ. Важни хора изминаваха огромни разстояния само за да се срещнат с него. Имахме слуги и учители, книги и музикални инструменти, коне и дори малка каручка, теглена от кози, за моето малко братче.

Сега тук нямаше нищо. Аз нямах нищо. Нямах никого.

През онази нощ бях видяла как главата на баща ми падна в камината и се изтърколи по пода. Бях видяла как майка ми одра един човек жив, а после Зигмундур му отсече главата. Бях оставила моята по-голяма сестра и малкото ми братче и бях изтичала при майка ми, за да се вкопча в полите на роклята й. В съзнанието ми тази сцена бе съставена от отделни, откъслечни образи и разпилени звуци. Отвън в коридора имаше мъже, толкова много мъже. Замъкът гореше, всичко в двора гореше. Конете и овцете пищяха. Децата на слугите ни плачеха. Понякога чувах как тези плачове рязко секваха.

Тялото на одрания варварин лежеше на пода, всеки сантиметър от него кървеше. В следващия миг по-едрият нашественик, онзи със златисточервената коса и боядисаното лице, нададе гърлен рев и се пресегна над рамото си, за да сграбчи бойната си брадва. Всичко сякаш се случваше в един безкраен забавен каданс. Видях как металното острие изсвистя във въздуха и как брат ми се опита непохватно да отскочи назад, видях как брадвата се заби в рамото му, почти отсичайки дясната му ръка. Зигмундур закрещя, а след това в стаята нахлуха още берсерки. Някои от тях останаха да пазят пред вратата и посичаха стражите на баща ми, които тичаха по коридора към нас.

Зигмундур се олюляваше и стенеше от болка, но въпреки това успя да вдигне меча с другата си ръка. Тогава брадвата на нашественика се завъртя отново и главата на брат ми падна на земята, последвана от бавно свличащото се тяло.

Скрита зад полите на майка си, аз чувах нейната груба, мрачна, кошмарна песен, видях светкавиците, изригнали от ръцете й, които се забиваха безмилостно в лицата на варварите, изгаряйки очите им. Те падаха назад с писъци, но на тяхно място идваха нови и нови.

Някой отсече главата на Ейдис и тя падна като покосено от сърп цвете на полето. Главата й остана съвсем близо до тялото й очите й продължиха да примигват, а ръцете й потрепваха. Тежък ботуш изрита главата на няколко фута встрани и след няколко минути очите й се затвориха.

Тинна беше следващата. Тя винаги беше мразила битките и мечовете, винаги се опитваше да се измъкне от тренировките. Сега стоеше, облечена в нощничката си, с лице бяло като платно, а мечът се изплъзна от ръката й. Един от мъжете пристъпи напред, хвана я и я метна на рамото си. Докато излизаше от стаята обаче, няколко от стражите на баща ми го нападнаха и забиха мечове в корема му. Вътрешностите му се разпиляха по пода.

Нечия брадва отсече главата на Тинна. Най-едрият и най-възрастен от мъжете крещеше заповеди — все още беше жив, макар да бе оплискан с толкова много кръв, че боята от лицето му се отмиваше. Говореше на диалект, който се различаваше от нашия, но все пак бе достатъчно подобен, за да различа думите: „Убийте ги всичките! Не оставяйте никого жив! Дори и децата! Ако дори един остане жив, той ще прокълне тяхната магика!“.

Хаакон се стовари на колене, а малките му ръчички все още стискаха кинжала. Някакъв мъж се втурна към него, а той инстинктивно вдигна ръце и заби острието в глезена му. След секунда най-малкият ми брат също беше мъртъв.

Майка ми се бе изправила, висока, ужасяваща и могъща. Видях как във въздуха проблесна мълния и се заби в окото на най-едрия варварин. Очната ябълка избухна и мъжът с писък изпусна брадвата си и притисна ръка към кървавата дупка в лицето си. Докато майка ми вдигаше отново ръце, нашественикът завъртя меча, който държеше в другата си ръка, по-бързо, отколкото смятах, че е възможно. Тялото на майка ми трепна от удара и после бавно, много бавно тя започна да пада назад. Вкопчих се още по-здраво в полите й и стиснах очи, а тя се стовари право върху мен. Главата ми се удари в каменния под толкова силно, че пред очите ми заиграха звезди, а хаосът в стаята избледня за момент. Усещах тежестта на майчиното ми тяло, а платът на вълнената й рокля ме задушаваше. Не виждах нищо, не можех да помръдна. Крясъците бяха приглушени. Носът ми се изпълни с ужасяващи миризми на горяща коса, горящи дрехи, горяща плът.

Не знам колко дълго съм лежала там. В някакъв момент настана тишина, но аз не помръдвах от мястото си, въпреки че почти не можех да дишам. Димът изпълваше ноздрите ми, изгаряше гърлото ми. Най-накрая осъзнах, че наистина не мога да дишам. Бутнах внимателно тялото на майка ми, но бързо установих, че ще трябва да забия крака в пода и да вложа повече сила. Тя се изтърколи от мен. Отворих очи. В стаята не беше останал жив човек. Край мен лежаха телата на братята и сестрите ми. Лицето на майка ми, все още ослепително красиво, беше на метър от мен. Коридорът отвън беше празен. Чух приглушени викове отвън. Замъкът под мен гореше, цялата стая бе обхваната от пламъци, а топлината беше почти непоносима.

Бавно се изправих на крака. Бях схваната, неспособна да мисля или да чувствам. Зачудих се дали не са убили и мен, дали в момента не бях просто един дух. Наложи ми се да прекрача тялото на Ейдис, след това тялото на Хаакон. Предположих, че ако бях дух, просто щях да прелетя над тях.

Вратата на кабинета беше разбита и аз тръгнах към нея, когато с периферното си зрение видях една от стените да помръдва. Погледнах я и видях движението отново — тясно каменно парче точно до големия шкаф се отмести встрани. Коленичих до него, докосвайки, без да искам, напоените с кръв коси на Зигмундур.

От процепа надникна ужасено женско лице. Жената огледа стаята и притисна длан към устните си, за да не изпищи. Примигнах и я разпознах: това беше Гилдун Харалдщотир, съпругата на бащиния ми коняр. До нея се появи и мъж. Степан, съпругът й. Лицето му се изкриви от ужас и мъка и той постави ръка на рамото й.

Изправих се.

И двамата подскочиха уплашено, когато ме видяха да стоя сред труповете и пламъците. С разтворени в безмълвен писък устни, Гилдун ми махна да отида при нея. Бавно се насочих натам, едва осъзнавайки какво точно правя. Нещо изхрущя под крака ми и аз сведох очи надолу. Видях тежката златна верижка от амулета на майка ми. Самият амулет липсваше, а главата на мама беше отсечена. Направих нова крачка към Гилдун, оставяйки верижката да си лежи на пода.

Конярят и жена му ми махаха да побързам. Никога досега не бях виждала тази тайна врата и нямах представа накъде води. Сега започнах да разбирам защо мама ни бе довела в кабинета. Нещата обаче явно се бяха развили прекалено бързо и тя не бе успяла да ни отведе до тайния тунел за бягство. Или пък вратата към него можеше да се отвори само от другата страна. Не знаех. Никога нямаше да разбера.

Пламъците облизваха краищата на килима под краката ми. След миг нощницата ми щеше да пламне. Още нямах представа, че съм безсмъртна, а и току-що бях видяла как семейството ми бе избито. Знаех, че смъртта от огън би била много неприятна. Направих още една крачка и стъпих върху нещо. Страхувах се, че може да е нечия ръка, не исках да поглеждам надолу. Въпреки това го направих. Сред пламъците лежеше майчиният ми амулет. Или поне половината от него. Другата, върху която се намираше лунният камък, липсваше. Бързо се огледах за нея, но не я видях никъде. Наведох се и вдигнах парчето от амулета, но то изгори ръката ми, така че веднага го пуснах.

— Лиля, побързай! — гласът на Гилдун беше приглушен и уплашен. — Пожарът!

Откъснах подгъва от нощницата си и увих дългата лента плат около ръката си. Вдигнах амулета, след което отново погледнах към Гилдун. След още няколко крачки бях при нея и Степан протегна ръце, хвана ме и ме издърпа в мрачния тунел. Гилдун затвори вратата зад нас и взе факлата си. Степан стисна здраво ръката ми и ме поведе бързо надолу по тунела.

— Почакайте — извиках и освободих ръката си. Увих амулета в парчето плат и го вързах здраво около шията си. После отново хванах ръката на Степан и тримата се затичахме по ниския, тесен и кален тунел, вонящ на влага и пръст.

Чувствах се така, сякаш сме тичали с часове. Препъвах се в корени и камъни и веднъж се наложи Гилдун да ме изправи на крака. Най-накрая стигнахме до огромна скала. Изходът беше естествен тесен процеп в нея, скрит от гъст храсталак. Пробихме си път през листата и клоните и се озовахме на тесен черен път, разположен доста далеч от замъка. Обърнах се и видях, че цялата сграда е обхваната от пламъци.

Нямах представа дали ще тичаме по целия път до Аелфдинг, но след около четвърт миля някакъв фермер, когото не познавах, ни чакаше с каруцата си, пълна със сено. Гилдун и Степан бързо направиха дупка в сеното, след което Степан ме вдигна и ме натика вътре, все едно бях торба. Нахвърляха върху мен още слама, но достатъчно нарядко, за да мога да дишам, макар и с усилие. После фермерът подвикна на магарето си и тежката каруца затрополи по пътя.

На следващия ден фермерът ме отведе при майка Берглинд, а тя ме отведе във фермата на Гунар Одурсон. Така аз станах Сунна Гунарсон. Лиля и нейният живот бяха забравени, те бяха затворена книга, която никога повече не исках да отварям. Живях там шест години, докато не се омъжих. Така и не видях повече Гилдун, Степан или фермера, който ме бе откарал до града. Нямах представа какво се е случило с тях.

С течение на времето свикнах с живота си като фермерска дъщеря и единственият знак, че някога съм била нещо различно, беше кръглият белег отзад на врата ми, там, където амулетът бе прогорил плата и беше белязал кожата ми. Дори не бях забелязала кога е станало това.

Слънцето беше високо в небето и трябваше да побързам, за да се върна в Аелфдинг преди залез. Внезапно кожата отзад на врата ми настръхна и аз бързо се изправих и заслоних очи с ръка, за да огледам далечните гори. Не видях никого и нищо. Чак тогава се усетих, че не съм чула нито една птича песен, не съм зърнала нито едно диво животно да притичва край мен. Наоколо нямаше дори насекоми. Това място не бе просто мъртво, то беше прокълнато.

Грабнах торбата си и отново се върнах на пътя. Сега товарът ми се струваше пет пъти по-тежък, а дървените обувки — непоносимо тежки и неудобни. Всичко бе натежало; имах чувството, че самият въздух ме притиска, засяда в гърлото ми. Ускорих крачка. Струваше ми се, че дори и слънчевата светлина не е ярка. Това място бе обгърнато от мрак, от сянка, каквато нищо живо не би могло да хвърля. Родното ми място се бе просмукало с ужас, кръв и зло.

В този миг бях пронизана от болка, превих се на две, а торбата се изплъзна измежду пръстите ми.

Прокарах леко малката четка по топлите силни крака на Титус. Щеше ми се някога да бях имала всичките тези модерни инструменти, за да се бях грижила по-добре за Мъхливка. Бях правила за нея всичко, което бе по силите ми, но тя щеше да бъде толкова по-щастлива в тази първокласна конюшня, заредена с цели бали сено от тимотейка34.

Всичко това се бе случило толкова отдавна. Онова беше тогава, това беше сега. Ръката ми се стегна. Една мисъл избухна в мозъка ми като ярка бяла светлина и аз с удивление проумях думите на Ривър. Тогава аз бях там, в едно друго време, в един друг, далечен свят, а самата аз бях съвсем различен човек. Сега бях тук, точно тук, в настоящето, а това бях аз сега. Вече не бях там, вече не бях онова момиче. Незнайно защо, никога досега не бях осъзнавала напълно тези неща.

Може би това, което Ривър имаше предвид, беше, че самото време е като река35, която непрестанно се движи напред, и реално човек се озовава в нови води всеки ден, всеки час. Досега бях възприемала целия си живот като езеро. Езеро, в което всичко оставаше завинаги непроменено. Всичките ми изживявания, всички хора, с които съм била, всичко, което бях притежавала, всичко, което бях изгубила… носех тези неща с мен през цялото време. Те бяха изграждали пласт след пласт от моята все по-твърда черупка, подобно на шеллак върху японска кутийка. Тази черупка, която ме бе задушавала, която ме бе карала да се чувствам полумъртва, неспособна да взаимодействам нормално с нищо и никого.

Времето, което бях прекарала тук, по-малко дори от два месеца, беше обелвало бавно тези пластове, един по един. И моето окаяно, уплашено и затворено в себе си аз беше започнало да излиза на бял свят, разлиствайки се подобно на почти изсъхнало цвете, докоснато от дъждовните капки. Защо това се случваше? Защо се оставях на тази промяна след толкова дълго време?

На същия този ден преди повече от 440 години бях лежала върху почернялата земя на бащините ми владения и бях плакала от страх и болка. Последната връзка със стария ми живот беше разкъсана след смъртта на Асмундур. Тогава наистина почувствах, че съм изгубила всичко — семейството, дома, осиновителите, съпруга си, любимия си кон и моето единствено дете, което бе живяло, без да го забележа, и бе починало, преди да осъзная какво става. Вече не ми бе останало нищичко, нямаше къде да отида. Вече не бях никоя — не бях дъщеря, не бях съпруга, не бях дори нечий приятел.

На следващия ден, когато най-сетне успях да се изправя на крака, събрах багажа си и поех по пътя, по-далеч от това място на ужас, смърт и загуба. Вървях, докато не открих някакво високо растение с месести листа, обкичено с красиви пурпурни цветове. Изядох голяма част от него, давех се с цветовете и едва преглъщах твърдите, жилави листа. Нашата перачка някога ни беше казала, че самакитката е смъртоносно отровна и никога не бива да я докосваме.

Изядох толкова, колкото можах, чак докато усетих как отровата започна да изгаря устата ми. Ръцете ми изтръпнаха и се превих надве заради жестока болка в стомаха. Плаках, пищях и повръщах с часове чак докато не изгубих съзнание.

Цялата ирония, разбира се, беше, че аз бях безсмъртна, но просто не го знаех. След неуспешния ми опит за самоубийство, след като дори не смогнах да умра, както му беше редът, аз някак успях да се добера до най-големия град наоколо, Рейкявик. Бях взета на работа като слугиня от една икономка, която ме представи на новата ми господарка, Хелгар. Така започна животът ми като безсмъртна, така бе сложен краят на стария ми живот. Точно толкова рязко и неумолимо, колкото ако самакитката ме беше убила. Тогава се появи и първият пласт от черупката ми.

— Ако продължаваш да търкаш този кон, няма да му остане козина.

Извърнах рязко глава и видях широкия гръб на Рейн, който минаваше край мен, понесъл няколко тежки седла. Рейн е бил там през онази нощ. Той е бил един от нашествениците в централната зала на замъка. Лично той не бе убил никого от семейството ми, което си беше облекчение, защото в противен случай трябваше да го убия, а отсичането на нечия глава си е доста трудоемко начинание. Той обаче е бил там през онази нощ. И бе единственият друг оцелял, споделил ужаса от случилото се. Ето го тук, с дънки „Ливайс“ и работни ботуши.

Лицето му не беше боядисано, не бе препасал меч. Просто един нормален мъж. Нормален, вечно кисел и досадно наперен мъж, който, също като мен, бе загубил семейството си преди четиристотин години.

В този момент Титус извърна глава към мен и ми хвърли поглед, който казваше: „Прав е, между другото“.

— Съжалявам — промърморих, оставих инструментите си за почистване и го отвързах.

Отведох го в отделението му, напълних хранилката му със сено, след което тръгнах обратно към къщата, изгубена сред мислите си.