Вечен живот

Тринайсета глава

— Какво? Да си намеря… работа? Истинска работа? Ама защо? — попитах.

В деня след онази история с медитацията Солис се бе съгласил да ме учи на истинска магия, а не просто да ми обяснява колко красив е светът около нас. Още му бях ядосана, задето ме беше отрязал преди, и все още не можех да кажа, че бях сто процента отдадена на цялата идея… но ми бе хрумнало, че да знам повече за моята магика и за моята сила би било по-добре, отколкото да не знам нищо. Ако разполагах с нужната информация, може би щях да се науча как да я контролирам, да я предпазя, да я скрия. Незнанието не ме бе довело до нищо добро. Във всеки случай ми беше трудно да се съсредоточа, защото с векове бях избягвала всякакви заклинания освен най-незначителните. Сега обаче идеята да се потопя отново в дебрите на магиката ме привличаше и съблазняваше въпреки страха ми.

Но да се хвана на работа?

Солис се усмихна:

— Това е част от цялата картина. Ежедневната рутина, работата в колектив, сработването с останалите. Трябва да бъдеш добра в работата си на място, различно от тази ферма.

Изобщо не се опитах да скрия отвращението си:

— Ама аз върша тонове работа тук. Експлоатирате ме като ваша лична робиня от мига, в който се появих!

— И ние го оценяваме — каза Солис весело. — Да си намериш работа някъде навън обаче е важна стъпка от интегрирането ти в реалния свят — не просто в света на безкрайното време, многото пари и приятелите, които са повърхностни и егоцентрични също като теб.

Това беше мястото, където трябваше да възразя яростно, но честно казано, не виждах как мога да го оборя. Изскърцах със зъби.

— Преди си имала работа, нали? — попита Солис.

— Естествено — заявих. Ако говорим за неща от сорта на онзи публичен дом, който бях отворила в Калифорния през 1850 година. Бях направила цяло състояние. Или пък работата ми като модел за един френски дизайнер в Париж през 1930 година. Но истинска работа от скучния тип? Пробвах нов подход. — Всъщност наистина се надявах, че просто… ами ще размахаш някаква магическа пръчица и ще ме направиш по-добра.

Солис се подсмихна.

— Изглежда способностите ти наистина са много силни, Настасия. Много е важно да се научиш какво да правиш с тях.

Мислех да кажа „О, я стига глупости!“ или нещо от сорта, но се опитах да поставя под контрол изпълнилите ме емоции: гордост и страх.

— Готов съм да те уча — продължи той, — но трябва да го направя по моя начин. Не защото искам да те контролирам, а понеже опитът ми е показал, че това е най-добрият начин да ти преподам това, което трябва да знаеш. Така че — да, ще трябва да си намериш работа, също както направи всеки друг при идването си тук. За предпочитане — нещо нископлатено. Работа заради самата работа, а не нещо с голяма заплата, което да изстреля егото ти във висините. Чух, че в библиотеката си търсят някого, който да им помага при подреждането на книгите.

Гледах го отчаяно.

— Това беше засега, можеш да си вървиш — каза Солис. Тонът му беше мил, но в очите му се долавяше студенина. Можеше и да притежавам изненадващи магически способности, но си оставах таралеж в гащите и той все още имаше сериозни съмнения относно мен. Не бях получила пълно опрощение само защото бях убедена, че се представям невероятно и той трябва да забрави всичките ми простотии. Въпреки че, Бог ми е свидетел, това беше вършило работа при други хора.

Напуснах класната стая с въздишка и се насочих към задната врата на къщата. Ашър ми даде списък с нещата, които трябваше да купя от града, и аз отидох при колата си.

В „Закусвалнята на Силвия“, разположена на магистралата, казаха, че могат да ме наемат веднага. Някак бях успяла да преживея над четиристотин години, без никога да бъда сервитьорка или барманка, но на рекорда ми явно щеше да бъде сложен край. Пък и колко трудно можеше да е? Хората поръчваха храна, а от теб се очакваше да им я носиш. Не трябваше да я готвя, не беше нужно да се оправям с касовия апарат. Детска работа. Прекарах първия един час в разучаване на това кое, кое е.

Вторият час беше деморализираща документална драма за всичко, което може да се обърка по време на най-натоварения час в едно долнопробно заведение.

Напуснах две секунди преди да ме уволнят, при това без да имам възможност да опитам лимоновия пай с глазура.

Върнах се в малката си кола и отбих при магазинчето „Спри & Пазарувай“, откъдето си купих няколко очарователни сладкишчета. Обмислях следващия си ход, докато се тъпчех с храна, необременена от претенции за хранителни стойности, органичност или, опазил ме Господ, фибри.

Беше два часа след обяд. Аз си нямах работа.

Внезапно в мислите ми изплува образът на Иносенсио — сякаш можех да го видя как седи в мрачен, задимен луксозен ресторант. Щеше да си поръча охлюви и да запали цигара, докато вече пие второто или третото си мартини. Сервитьорът или сервитьорката щеше да се суети около него, за да изпълни всяка прищявка. Хората от персонала винаги го правеха. Инси беше неустоимо елегантен, строен и гъвкав, облечен в копринена риза и панталони с прелестна кройка. Косата му беше толкова тъмночерна, че изглеждаше почти синя, а кожата му носеше неустоима карамелена отсянка. Устните му бяха със съвършена форма, леко пухкави, въпреки че можеха да се извият в наистина жестока усмивка. Той беше толкова забавен, винаги правеше язвителни коментари относно другите заведения. Помня как лежах на едно канапе в „Ле Дьо Маго“ в Париж, с глава в скута на Инси. Чувствах се уморена и бях пила прекалено много. Той ме хранеше с мънички ягоди, първите за сезона, а красивите му пръсти едва докосваха устните ми. Помня как тогава си мислех, че трябва да съм щастлива, че имам всичко, от което се нуждая, но вместо това чувствах как ме изпълва кошмарна, бездънна чернота. Бях я скрила от Инси, бях я скрила от всички.

Помня как не исках да ходя в Ница, но Инси ме бе умолявал и бе отправял шеговити заплахи, докато не се съгласих. Беше ме накарал да отидем до Санкт Петербург, убедил ме бе да посетим Хонконг. Винаги се бях наслаждавала на пътешествията, бях се влюбила във всички тези места. Сега, когато поглеждах назад, обаче осъзнавах, че всъщност никога не съм искала да ходя там, но Инси ме бе убеждавал. Той просто не искаше да пътува сам. Не искаше да ходи без мен.

Спомените бушуваха в главата ми, пред очите ми изплуваха хиляди образи. Колко пъти бях правила нещо сама през последните трийсет години? Инси не бе контролирал всеки мой ден — имаше стотици пъти, когато самата аз бях решавала къде ще ходим и какво ще правим. Но той почти винаги беше идвал с мен, дори когато твърдеше, че не иска, и се оплакваше непрекъснато. Той не искаше да ходя някъде сама. Не искаше да бъде далеч от мен.

Никога не ми беше хрумвало да погледна на нещата от тази гледна точка. Просто смятах, че сме най-добрите приятели. Мислех, че искам да бъда с него, и го правех. Само дето не беше така. Сега, когато поглеждах назад, осъзнавах, че бих направила повече неща сама или с други хора, но Инси просто винаги беше до мен. Винаги, абсолютно винаги. Въпреки тълпите от неземно красиви момчета и момичета, които бяха преминали през живота му, през апартамента му, през леглото му, аз бях неговата константа. А той беше моята. Току-що го бях осъзнала.

Той сигурно полудяваше без мен. Почувствах се… ами странно, защото живеех този стъписващо обикновен живот, но не се чувствах така, все едно ще умра, защото не съм с него. Чувствах се добре. Какво ли си мислеше той? Какво чувстваше? Какво правеше? Адски бе странно, че никога не бях забелязала колко е зависим от мен.

Внезапно се почувствах извънредно сама и побързах да запаля колата и да потегля през града. Щях да взема нещата на Ашър от единствената бакалия — „При Питсън“. После трябваше да се върна при Солис, без да съм си намерила работа, което ме караше да се срамувам, въпреки че провалите ми никога досега не ме бяха притеснявали.

Докато минавах покрай дрогерията на Макинтайър, си помислих за безцветната Мериуедър и тогава видях табелата: „Търсим помощник“.

Хмм.

Продължих, после бързо направих обратен завой насред главната улица. Тя беше по-пуста и от Сахара, това не беше особен проблем.

Паркирах пред магазина и се замислих. Дали бащата на Мериуедър не я беше уволнил? Дали нямаше да заема нейното място на огневата линия.

Любопитството ме убиваше. Трябваше да разбера.

Когато влязох, магазинът бе сумрачен и сивкав. Бях сполетяна от прозрението, че това място е безцветно и лишено от живот също като самата Мериуедър.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — гласът на господин Макинтайър беше груб и недружелюбен. Страхотно! Винаги бях мечтала за такъв шеф.

— Тук съм за работата — казах, посочвайки към табелата.

Той ме огледа от главата до петите — напоследък хората имаха навика да го правят доста често.

— Имате ли някакъв предишен опит?

— Да. Работила съм в секцията „Красота и здраве“ на един магазин от веригата „Супер Таргет“ — излъгах, без да ми мигне окото.

— Това тук не ви е „Таргет“ — изсумтя той и аз си помислих: „Страхотно е, че ми го казваш, сама никога не бих могла да намеря разлика“. — Трябва ми някой, който да подрежда рафтовете. Да посреща клиенти. Да движи нещата, докато моето момиче е на училище.

Неговото момиче. Не каза „дъщеря ми“. Леле, какъв изрод.

— Мога да правя това.

— Знаете ли как да работите с касов апарат?

Стрелнах с очи онзи върху тезгяха.

— Ами този е малко по-старичък от онзи, който използвахме в „Таргет“. Може да имам нужда от кратък опреснителен курс.

Господин Макинтайър изглеждаше така, сякаш се опитва да измисли добра причина да не ме наеме, но нуждата му от служител явно взе надмощие.

— Заплащането е минимално.

— Добре.

Солис щеше много да се гордее с мен.

— Защо не сте на училище? На колко сте години?

Ако се наложеше, можех да мина за двайсет и няколко годишна, но знаех, че не е добре да си насилвам късмета.

— На осемнайсет. Завърших гимназия по-рано. Сега ще си направя една година почивка преди колежа.

— Ами хубаво. Нека ви разведа наоколо.

Така започна моята бляскава кариера като продавачка в дрогерията на Макинтайър, в Пущинаквил, Масачузетс.