Вечен живот

Петнайсета глава

Нямах представа дали старият Макинтайър беше изненадан да ме види как пристигам навреме на следващата сутрин, но самата аз бях дяволски изненадана. Отне му около двайсет минути да ми обясни как е сортирана стоката, още пет, за да ме светне относно тънкостите при работата с антикварния касов апарат и после още четирийсет и пет, за да насади в мен страх от Господа и да ми обясни, че ще горя в ада, ако открадна нещо. При положение че секцията от магазина, където бяха всички лекарства, беше заключена, той явно се опасяваше, че мога да натъпча тампони, бебешки шампоан или жива стръв в дамската си чанта. Както и да е.

Навих ръкавите на своята секси и провокативна вълнена риза на карета, отворих кашон с боя за коса „Гарние Нутрис“ и започнах да подреждам рафтовете. Съсредоточена изцяло върху тази малоумна дейност, бях неспособна да мисля за каквото и да е било друго. Всъщност бях изцяло отдадена на идеята да не мисля за каквото и да е било друго толкова дълго, колкото успеех. Снощи си бях изпила билковия чай и спах изненадващо добре, без кошмари или спомени. Нямах намерение да се ровя повече в онази история с осемте династии. Искам да кажа, как можех изобщо да приема всичко това? Имаше толкова много неща за миналото и наследството ми, които не знаех и никога не бях искала да знам. Страх ме беше да ги знам. Вземете за пример амулета ми — сега, когато бях наясно какво точно представлява, параноята ми беше изведена до съвсем нови нива. Забавно, а?

След цяла вечност, прекарана в робски труд, внезапно осъзнах смисъла на това начинание. Солис се беше надявал, че отегчението и безсмислеността на това, което правех, ще ми докарат някоя нервна криза, аз ще хукна, пищейки, по улицата и ще изчезна от живота му завинаги. Бях убедена, че планът му е бил точно такъв.

И бога ми, наистина ми оставаше съвсем малко, за да го сторя. Съвсем мъничко. Нещо вътре в мен обаче ми даде сили да продължа и аз се вкопчих в унизителната и плашеща увереност, че животът ми не би бил по-добър дори да бях някъде другаде и да правех нещо различно. Също така, колкото и тъпо да беше заниманието ми — а повярвайте ми, ставаше дума за тъпотия с космически пропорции — това беше най-доброто прикритие, което бе възможно да си създам. Никой, когото познавах, не би могъл да повярва, че някога ще бъда на такова място и ще правя подобни неща. Чувствах се добре скрита, а безименният страх, който бе надвиснал над мен, ме караше да вярвам, че да бъда скрита, е нещо изключително важно. Защо ли? Нямах представа. Аз бях една огромна мистерия дори за самата себе си.

Внезапно осъзнах, че близо до мен има някого. Както ми беше обяснила Мериуедър, в този град не се случваше почти нищо, а конкретно „При Макинтайър“ го караше на животоподдържащи системи и клиентела почти липсваше. Сега обаче осъзнах, че тук има и някого другиго. Почувствах го, почувствах енергията му, въпреки че не бях чула звънчето над вратата.

Събрах няколко празни кашона и се насочих към задната част на магазина, като се оглеждах между рафтовете. Тогава видях готик фенката. Момичето, на което налитах вече два пъти, защото този забравен от бога град беше толкова малък, че нямаше как да не се сблъскваш с едни и същи хора отново и отново.

Тя ме погледна с предизвикателното си изражение, което й беше нещо като запазена марка, и аз се направих, че не я разпознавам. Въпреки това продължих да я наблюдавам в кръглото огледало, окачено в единия край на дрогерията, и я видях как пъхна две шишенца с лак за нокти в джоба си. Въздъхнах и хвърлих кашоните в коша за боклук отзад.

Когато се върнах, тя ме чакаше нетърпеливо на касата. Господин Макинтайър изпълняваше рецептата на някаква възрастна дама, така че се помолих тихичко на Господ да съм запомнила как се работи с тъпия касов апарат, след което се мушнах зад щанда.

Старият Мак ми беше дал няколко съвета относно обслужването на клиентите, но след като въпросният тип беше един от най-неприятните хора, които някога бях срещала, просто не му бях обърнала внимание.

Сега вдигнах нещата, които момичето беше оставило върху щанда, и започнах да удрям по някакви бутони на касовия апарат с надеждата, че правя каквото трябва. Сред покупките нямаше лак за нокти.

Пуснах останалите неща в найлонова торбичка, след което казах:

— Хубаво, дай сега и лака.

— Какво? — Момичето се справяше добре с театъра, като демонстрираше сравнително убедително неразбиране, съчетано с лек намек за враждебност, който би накарал повечето хора да отстъпят.

— Лакът за нокти, който отмъкна — отсякох. — Давай го.

Лицето й придоби буреносно изражение.

— Не съм отмъквала никакъв лак за нокти!

Въздъхнах и поклатих глава.

— Знаеш ли, изобщо не го правиш както трябва. Сви две шишенца с лак за нокти, които така или иначе са на промоция и вървят по две на цената на едно. Междувременно си плащаш чинно за тези сенки за очи „Пикси Луми Лукс“, които струват три пъти повече. Напълно е очевидно, че трябваше да свиеш сенките и да си платиш лака. Другото просто е тъпо.

Готик фенката ме зяпна.

— Ако ще крадеш, кради нещо, което не е на промоция — продължих. Беше приятно разнообразие аз да поучавам някого, вместо някой да поучава мен. — Искам да кажа, че кражбата ти поне трябва да си струва усилията, нали така? Сега ми дай лака за нокти. Ще те накарам да си го платиш просто като житейски урок. Така следващия път ще мислиш какво правиш.

Протегнах ръка и зачаках.

Момичето продължи да ме зяпа още няколко минути, след което се огледа из магазина за стария Мак или охранителни камери. После със смутено изражение бръкна в джоба на дънките си, извади двете шишенца с лак на „Л’Ореал“ и ги постави на щанда.

— А сега какво? Ще извикаш ли полиция? — долната й челюст беше леко издадена напред, а гримираните й в черно очи ме гледаха напрегнато.

— Сега просто ще ти таксувам лака за нокти. Картата ти вече е в мен, така че — хоп! — приключихме с това.

— Но ще ми забраниш повече да стъпвам в магазина, нали? — Тя грабна пликчето си и ме дари с едното от — както предполагах — трите си основни изражения: надменна предизвикателност. Леле, на кого ли ми напомняше това момиче? Нека да помисля.

Изсумтях:

— Няма начин. Ти си най-забавното нещо, което ми се е случвало цяла сутрин.

— Коя си ти? — попита тя. Изглеждаше, все едно не е искала да зададе точно този въпрос.

— Настасия. Приятелите ми ме наричат Насти.

След секунда момичето каза:

— Аз съм Дрей. Съкратено е от Андреа, което е адски тъпо име, така че не го използвам. — Тя се тупна по гърдите. — Приятелите ми ме наричат „Хей, кучко“.

— Приятно ми е да се запознаем, кучко — протегнах ръка аз. Всъщност наистина се радвах да се запознаем. След цялата добрина, която струеше от порите на всички в Ривърс Едж, досегът с малко старомодна бунтарщина ми подейства освежаващо.

След кратко колебание тя стисна ръката ми и я разтърси:

— И на мен ми е кеф да се запознаем, Насти.

— Как мина работният ден? — невинният въпрос на Ривър накара всички от моя край на масата да млъкнат и да вдигнат очи.

Зарових вилица в чинията си с храна и промърморих:

— Предполагам, че ще се върна там и утре.

Нел ме погледна невярващо. Имах чувството, че почти можех да чуя гласа й в главата си: „Ти сериозно ли искаш да ми кажеш, че са ти позволили да се върнеш и утре?!“

Тя обаче не произнесе нищо гласно и аз се зачудих дали просто си бях въобразила, или разбудените ми магически сетива набираха сила. Първото ми се струваше по-вероятно.

— Това е страхотно — възкликна Ривър с толкова широка и искрена усмивка, че се почувствах неловко. — Сега ме чуйте всички — днес нощта е безлунна и според прогнозата няма да вали, така че ако някой иска да се присъедини към мен, за да направим кръг след вечеря…

Повечето хора кимнаха утвърдително. Исках да се скрия някъде. Все още не се бях възстановила от снощните шокиращи разкрития. Да си играя с магика тази вечер ми се струваше особено опасно. Започнах да мисля трескаво в търсене на приемливо оправдание, когато ми хрумна, че бях прекарала последните 450 години в опити да избягвам разни неща. Да избягвам познанието. Да избягвам магиката, силата и всичко, което имаше някаква връзка с моето наследство. Опитвах се да избягвам болката, да се преструвам, че нещата не са верни, не са истински.

Бях тук, защото исках да променя всичко това, нали така? Логическото заключение бе, че е крайно време да се изправя лице в лице с нещата, които ме плашеха.

Мразех логиката.

Въпреки това беше очевидно, че ще трябва да поема някакви рискове, различни от това да се обличам в пълен разрез с всякаква мода. Само дето няколкото кръга, в които бях участвала, ме бяха накарали да се чувствам ужасно. От друга страна, Ривър беше тук и аз… й вярвах. Което само по себе си беше изумително.

Тогава забелязах, че и Рейн кимна. Нел, която го наблюдаваше, побърза да кимне на свой ред. Това сложи край на колебанието ми: как бих могла да пропусна подобна възможност? Подобно на Оскар Уайлд можех да устоя на всичко освен на изкушенията.

— Вътре съм — заявих безразсъдно и бях възнаградена с пронизващ поглед от Нел. Добре де, все още не съм особено добричка.