Вечен живот

Пета глава

Най-накрая вечерята приключи. Тъкмо се канех да изтичам до „моята“ стая, където да се свия в ембрионална поза върху леглото и да се отдам на самосъжаление, когато една от ученичките ме попита дали ще дойда на вечерната разходка.

Лицето ми трябва да е показвало доста красноречиво липсата на ентусиазъм, защото тя се разсмя, докато обличаше дебело яко без ръкави и омотаваше вълнен шал около врата си.

— Излизаме на разходка почти всяка вечер, след като се навечеряме — обясни ми Ривър с приятния си мелодичен глас. Сложи си червена барета и ми се усмихна. — Това е част от желанието ни да обръщаме внимание на света около нас — наблюдаваме звездите, луната, сенките на дърветата.

— Нощем се срещат различни птици — добави един от учениците, привлекателен тип с вид на италианец. Май се казваше Лоренц. — Изучаваме различните им крясъци и навиците им.

Кимнах мрачно, чудейки се дали този пич не си прави гаргара с мен.

— По това време на годината по-голямата част от листата на дърветата са опадали — каза Нел, която имаше вид на особено сладка туристка със своя тренчкот „Бърбъри“. — Ще научиш моделите, по които всяко едно от тях губи листата си, както и дали това се случва бързо или бавно.

Да бе, само през трупа ми, помислих си. Честно, дори и безсмъртните използват тази фраза. При нас обаче минава за извънредно забавна.

— При пълнолуние навън е светло като ден — включи се Солис. Лешниковите му очи ме наблюдаваха внимателно, сякаш се опитваше да разбере каква бе истинската причина да съм тук. — Тази нощ луната е почти пълна, което също има своето очарование.

Щом казваш…

— Е, какво ще кажеш да си вземеш якето и да дойдеш с нас? — попита Ривър. Долових шеговити искрици в погледа й. Дали това беше някакво изпитание? Ако беше така, с радост бих се провалила на него.

— Не, благодаря — отвърнах учтиво.

— О, чудесно — възкликна облекчено Ривър. — Хората, които остават вкъщи, помагат с вдигането на масата и миенето на чиниите. Кухнята е ей там. — И ми посочи една врата.

Зяпнах я.

Тя направо се кикотеше, докато групичката излизаше през голямата боядисана в зелено врата. Резултат от мача? Ривър — 1 точка, Насти — 0 точки.

Предвид напредналата ми възраст, желанието ми да угаждам на хората съвсем естествено се беше изпарило преди около 440 години. Така че нямаше да ме преследва гузна съвест, ако просто се качах горе и заемех ембрионална поза в леглото, както бях запланувала, пък каквото имаше да става — да става.

Въпреки това…

Наистина се чувствах, все едно Ривър е надделяла над мен. Обзалагам се, че е била убедена как ще откажа да изляза на нощна разходка с нея и останалите природолюбители. Била е убедена, че ще се скатая и в резултат ще получа пълна мивка с мръсни съдове. Крайно досадно. Сега тя без съмнение очакваше от мен просто да се прибера в стаята си и да заема ембрионална поза в леглото. Мислеше, че съм й ясна като отворена книга. Което си беше абсолютно унизително.

Изскърцах със зъби и се насочих към кухнята. Аз съм тук по свой собствен избор, напомних си. Аз съм тук, защото вече не можех да понасям съществуването си на местата, различни от тук. Аз съм тук, защото не мога да различа правилното от погрешното, светлината от мрака. Аз съм тук, защото съм отвратена от себе си. Аз съм тук, защото не искам никой да знае къде съм.

Кухнята беше голяма и слабо осветена. Сигурно е минавала за върха на удобството и лукса някъде през 1935 година. Нямаше миялна машина, която да лъсне до блясък половин тон съдове за две минути, нямаше плотове или стъклени вратички на шкафовете. Имаше високи и отворени дървени рафтове, натъпкани с тежката керамична посуда, която бяхме използвали на вечеря. Стъклени буркани с паста, ориз, боб и зърнени закуски бяха подредени на друг рафт. Големите прозорци показваха мрака навън и отразяваха мижавите лампи на тавана.

Знаете ли кое беше най-хубавото? Моята дружка Рейн стоеше до огромната мивка от шуплест камък и ме наблюдаваше. След малко въздъхна, изви нагоре очи и ми подаде насапунисана чиния.

— Можеш да ги изплакваш — промърмори и ми посочи другата мивка, пълна с чиста вода.

Доказвайки, че съзряването не идва задължително с годините, аз козирувах тържествено и замарширувах към мивката.

— Тъй вярно, хер комендант!

Прехвърлих шала през рамото си, запретнах ръкави, потопих чинията в чистата вода и после я оставих до мивката.

Той ми подаде втора. Изплакване и след това поставяне на оформящата се купчина.

Правех всичко възможно да изглеждам равнодушна, прекалено готина, за да се занимавам с него, и напълно незаинтересована от личността му. Той беше просто една висока неприветлива машина, която ми подаваше насапунисани чинии. Унизителната истина обаче бе, че този тип наистина беше стъписващо готин, а от близостта му направо ми се виеше свят и краката ми се подкосяваха. Изобщо не бях свикнала мъжете да ми действат по този начин.

Принципно не си падам по определени типажи, които да намирам за привлекателни — не е нужно мъжете да бъдат високи или ниски, мускулести, кльощави или едри; цветът на косата или кожата нямат значение. За мен свалките са просто забавление, с тях си убивам времето. Връзките са като някакво леко възпаление, което се появява рядко, и от мен се очаква да го почеша. Последното ми наистина сериозно влюбване приключи трагично, защото половинката ми умря в Индия, когато англичаните най-сетне успяха да присъединят Марата. Беше… хмм… някъде през 1818 година, ако не се лъжа. Това бе началото на британското владичество над една огромна страна, в която нямаше нищо английско, и краят на всичките ми желания да се привързвам истински към когото и да било. Оттогава не съм била влюбена, дори и в някой безсмъртен. Връзките с безсмъртни оставят отвратително усещане за вечност, което просто не мога да понеса. Само си представете — късаш с някого и после рискуваш да го виждаш, може би дори щастлив с някоя друга, в продължение на стотици години. Не, благодаря.

Сега обаче, докато стоях до Рейн и усещах топлината на тялото му, миризмата на чисто, която излъчваха дрехите му, той ми изглеждаше… уникален. Човек, способен да се справи с всичко. Нещо в мен желаеше да обвия ръце около кръста му, да опра буза на гърдите му, точно над сърцето. При тази мисъл страните ми пламнаха. Усещането обаче оставаше. Бях убедена, че би могло да се случи всичко — да падне метеорит, правителството да бъде свалено, да настанат масови безредици — и Рейн просто щеше да пристъпи напред и да разреши проблема, да защити… тази, която е с него. Въпреки цялото му недружелюбно поведение, може би дори неприязън към мен, с него се чувствах… защитена. Бях сигурна, че винаги ще вземе правилното решение, ще направи правилното нещо, пък било то и с нежелание.

Той ми изглеждаше като пълната противоположност на Инси, чиито умения се свеждаха единствено до това да получава каквото иска, да очарова хората, да заобикаля правилата, законите и социалните норми.

Рейн, за когото не знаех нищичко, създаваше впечатлението за солидност, за сила и решителност и аз бях поразена от мисълта, че не бях срещала друг такъв човек. През целия си живот.

Разбира се, той създаваше и впечатлението, че е надменен сноб, така че явно имаше истина в думите „Никой не е съвършен!“. Просто изплаквай и оставяй чиниите до мивката, казах сама на себе си. Примири се, той е просто един неустоим задник, на когото не му пука дали е готин или не, и по-важното — не му пука дали ти си готина или не, защото желанията му да флиртува са нулеви, а умът му видимо е зает с по-възвишени и важни неща.

Мразя такива типове. Имаше един главозамайващо секси свещеник в Малта през трийсетте… но това е друга история.

Сега страните ми горяха и трябваше да положа усилия, за да дишам по-бавно. Изплакване и оставяне до мивката. Когато вече разполагах със солидно количество измита посуда, господин Сноб ми подаде кърпа. Започнах да подсушавам чиниите и да ги трупам на друга купчина. Отново се чувствах неспокойна и изнервена, нещо, което не е привично за мен и определено не ми допадаше. Моите хора бяха свикнали с характера ми; те ме приемаха такава, каквато съм, без да оспорват действията ми или да задават излишни въпроси. Сред тях се чувствах добре. На това място се откроявах прекалено очебийно; осъзнавах, че съм се отдалечила толкова много от обичайните норми на обществото, че покрай тези принципно нормални хора изглеждах като някакъв изрод. Чувствах се некомфортно и исках да се махна. И разбира се, моята изнервеност подсили коефициента ми на противност:

— Предполагам, че това трябва да минава за нещо като Дзен — заявих с тон, който ясно показваше, че исках да бъда Дзен общо взето толкова, колкото ми се щеше да се разболея от чума.

Рейн сведе очи надолу към мен за секунда, но не каза нищо.

Аз съм висока 160 сантиметра, което по мое време беше наистина сериозен ръст за жена. Бях същинска амазонка, сравнена с останалите жени, дори и в Исландия, покрай местните северни върлини. Допреди стотина години минавах за доста висока в практически всяка държава, като се изключи Холандия, където хората направо не знаят кога да спрат да растат. Напоследък обаче, благодарение на по-качествената храна и по-добрите родителски грижи, всички хора край мен са се изстреляли към висините и ръстът ми вече не може да мине дори за средностатистически. Това е адски несправедливо, защото очевидно вече съм приключила с порастването. При това съм приключила много отдавна.

Сега бях вбесена от ръста на Рейн. Бях вбесена от това, че е висок, бляскав и че е най-красивият човек, когото някога съм виждала, независимо дали мъж или жена. Бях вбесена, че е попаднал в полезрението ми и се е настанил в мислите ми с неканена и неочаквана настоятелност.

— Вземи.

Примигнах, все още увлечена в мисловната си тирада, и видях, че Рейн ми подава поредната чиния. Очевидно беше стоял така известно време, без да го забележа.

Грабнах я и я изплакнах с мрачно изражение, представяйки си колко прекрасно би било, ако аз бях графиня, а той — моят беден кочияш. Тогава бих могла просто да го вкарам в леглото си без никакви последствия. Ех, добрите стари времена.

Не че някога съм била графиня де.

За моя огромна изненада Рейн заговори:

— Времето утре ще бъде студено и ясно.

Сега, когато внимавах, успях да доловя лекия акцент, който издаваше холандския му произход. И този акцент, разбира се, беше неустоимо привлекателен. Приех това за поредното му тежко провинение.

— Благодаря за информацията — измърморих.

Подсуших още една чиния, сложих я върху останалите, след което пренесох цялата купчина до един от дървените рафтове, където я очакваха другите й приятели от чиниената тайфа.

— Мисълта ми е, че няма да имаш никакви проблеми с пътищата, когато си тръгваш — продължи той и най-сетне ми проблесна. Аха! — Ясно е, че мястото ти не е тук — произнесе с тевтонска твърдост и ми подаде нова чиния. — Знам, че и сама си стигнала до същото заключение. Очевидно начинът ни на живот те ужасява. — Сви рамене. — Не е за всекиго. Всъщност повечето хора не биха го понесли. Това не значи, че си слаба или нещо подобно.

Той тикна в ръцете ми нова чиния малко по-рязко, отколкото трябваше, докато клокочещият в мен гняв започна да се надига.

— Нека да позная — казах, докато плакнех чинията. — Опитваш се да ми приложиш обърната психология. Да ме вбесиш и да ме накараш да се почувствам нежелана, за да ме мотивираш да остана и да ти докажа, че грешиш. Права ли съм?

— О, не. — Той сведе златистите си, очарователно скосени в краищата очи към мен. — Наистина не го правя. Съвсем сериозно смятам, че трябва да си отидеш. Животът ни е добър, имаме своите уроци и своята работа и последното нещо, от което се нуждаем, е някакво побъркано торнадо, което да профучи оттук и да разруши всичко.

Челюстта ми се стегна и фактът, че той беше абсолютно прав за повечето неща, ме вбеси още повече.

— Всички ще те разберат. — Рейн ми подаде последната чиния и потопи ръце в чистата вода. — Ривър ще те разбере. Не си първата изгубена душа, която си търси лесно спасение — Ривър ги събира като бездомни кучета. — Той разви вдигнатите ръкави на ризата по мускулестите си, обрасли с тъмноруси косъмчета предмишници. — Ню Йорк, Рим или Париж — това са местата за теб. Ярки светлини, големи градове. — Рейн се изсмя язвително. — Не пущинаците на Масачузетс, където няма нищо друго за правене, освен да работиш, да дишаш, да наблюдаваш звездите, луната и падащите листа на дърветата. Просто забрави, че някога сме съществували.

Той ме погледна напрегнато, сякаш съвсем буквално искаше да изтрие от мислите ми спомена за тях. Може би използваше магика. Може би всички тези хора използваха магика непрестанно. Върху перваза на прозореца над мивката имаше малка саксия с някакви билки и аз бързо я погледнах, за да проверя дали листата не се сгърчват, докато той изсмуква силата им. Те обаче си оставаха свежи и зелени и когато отново погледнах към Рейн, той леко повдигна вежди.

Трябва да се отбележи, че постъпвах изумително зряло, защото все още не му бях разбила някоя тежка порцеланова чиния в главата, за да изтрия презрителната усмивка от лицето му.

Бях бясна и това беше странно, защото обикновено не стигах по-далеч от отегчението или скуката. Отдавна се бях отказала от бурните емоции, защото изискваха прекалено много енергия. Рейн обаче бе пронизал твърдата ми черупка със своята красота и открито презрение и в момента пищях истерично в мислите си. Всъщност поне се надявах, че пищя само в мислите си.

Вдишах и издишах бавно, търсейки най-унизителната възможна реплика, с която да спукам балона на егото му и да го оставя разгромен насред тази тъпа кухня. И тогава…

— Ти… ти всъщност не си чак толкова хубав — отсякох най-накрая. Очите му леко се ококориха — явно бе очаквал контраатаката от моя страна да бъде малко по-качествена. — Носът ти е прекалено остър. — С ужас установих, че гласът ми трепери. — Устните ти са прекалено тънки, прекалено си висок, а косата ти е по-скоро кафява, а не златиста. А очите ти са малки и кривогледи!

Сега вече ме зяпаше, сякаш никога не бе виждал как някой получава нервен срив, и намираше гледката за забележителна.

Хвърлих кърпата за чинии, унизена от самия факт, че правя нещо толкова клиширано, и изсъсках:

— Освен това ти си пълен задник!

Завъртях се на пети и изхвърчах от кухнята, блъсвайки тежката двукрила врата. Ако бях Скарлет О’Хара, той щеше да се втурне след мен, да ме вземе в мъжествените си обятия, да ме отведе в стаята горе и да ме превърне в жена. Вместо това вратата зад мен си остана затворена, аз все така изглеждах като кръгла идиотка и на всичкото отгоре чух звука от стъпките и смеха на весели и явно добре разходили се хора, които наближаваха входната врата.

Взимах стъпалата по две наведнъж и първоначално се паникьосах, когато не успях да открия стаята си веднага, а после се втурнах вътре, затръшнах вратата и облегнах гръб в нея, докато се борех за въздух. Точно като по филмите.

Ето, ето защо съм положила толкова много усилия да притъпя емоциите си.

Защото боли.