Вечен живот

Четиринайсета глава

Същия ден на вечеря имах възможност да споделя триумфално, че вече си имам истинска работа с мизерно заплащане. Нел се разкикоти, но бързо потисна смеха си, когато Ашър я стрелна с поглед. Ривър ме дари с разбираща усмивка, а Солис изглеждаше доволен. Пръсках се от гордост, задето бях направила нещо, както трябва. Поне веднъж.

— Хей, сладурче, подай ми кльопачка — каза Брин и аз й връчих пълна чиния с риба. Буквално опустошавах храната си в опит да задоволя нарастващия си апетит. Кога точно рибата и оризът бяха придобили толкова прекрасен вкус? Искам да кажа, че в момента не живеех насред период на глад и мизерия, нали така?

В мрака отвъд прозорците проблесна светкавица. Ярката й светлина се разля из трапезарията и се отрази в голямото огледало над камината. Миг по-късно се чу грохотът на гръмотевицата.

— Крайно необичайно е да се разрази гръмотевична буря през ноември — отбеляза Ашър и Ривър кимна.

— Жалко — каза тя. — Тази вечер трябваше да се разхождаме и да гледаме звездите.

Благодарих наум на бурята, задето ми беше спестила разходката и гледането на звездите, и си сипах още горещ чай. Първите студени капки започнаха да блъскат по прозорците и аз се почувствах изненадващо уютно на това място, заобиколена от хора, които не познавах особено добре.

— Тази вечер около единайсет Зерузакур щеше да се вижда много добре — продължи Ривър и ако щете вярвайте, останалите вдигнаха очи и кимнаха заинтересувано.

Ръката, с която държах вилицата, се спря на половината път до устата ми, докато преравях мозъка си за тази дума. Звучеше ми леко познато. Е, какво пък, просто щях да попитам. Както се казва — няма глупави въпроси, само глупави хора.

— Какво е Зеру-закур?

Няколко човека ме изгледаха.

Най-накрая Солис ми отговори:

— Голямото куче.

Хубаво, това поне го бях чувала. Беше съзвездие. Също като Голямата мечка. Какво обаче му беше важното? Не можех да се сетя за нищо.

— Значи това съзвездие е много интересно, така ли? — попитах, докато пусках три бучки захар в чая си.

Този път всичките дванайсет чифта очи се насочиха към мен и аз се почувствах като неуко хлапе, изръсило някоя очарователна тъпотия. Минус момента с очарованието.

— Ще приема това за „да“ — промърморих и отпих внимателно от чая си. Беше врял.

Дори Ривър ме гледаше изненадано. Да изненадаш някого, живял хиляда и триста години, си беше сериозно постижение, така че спрях да пия.

— Какво искаш да кажеш? — смехът на Нел прозвуча неуверено.

— Знам, че това е съзвездие — казах, усещайки как раздразнението започва да се надига в мен. Погледнах към Рейн, който ме наблюдаваше с леко присвити очи, не злобно, а по-скоро замислено.

— Но… това е Голямото куче. Зеру-закур — дори Дайсуке, който винаги беше много учтив и мил, изглеждаше неспособен да повярва, че не схващам за какво става дума.

— Да бе, разбрах. И какво от това? — попитах, докато оставях чашата си с чай. — Просто ми кажете и след това всички заедно ще се посмеем на моята глупост.

Последваха няколко секунди мълчание, след което Ривър се обади със спокоен глас:

— Зеру-закур е древното има на съзвездието, което много хора днес познават като Голямото куче. Главната му звезда е Сириус, Кучешката звезда, и тя е най-ярката в небето.

— Хубаво — казах.

Всички мълчаха, като се изключи хихикащата Нел, но Ривър я стрелна с поглед и тя млъкна.

— Не сме сигурни защо — има много митове и легенди по въпроса, а множество от безсмъртните философи са изучавали загадката — но преди около пет хиляди години един безсмъртен астроном осъзнал, че по някаква причина звездите в Голямото куче отговарят почти точно на осемте извора. Или поне се смята, че са отговаряли съвсем точно преди няколко хиляди години. — Ривър си отчупи парче хляб в преднамерен опит да изглежда небрежно, след което се усмихна. — Не съм била там, така че няма как да знам.

— Извори? — повторих.

— О, бога ми, трябва да знаеш, че… — възкликна Нел и този път погледът, който Ривър й хвърли, беше пронизващ. Нел си пое дъх и сведе очи към ръцете си, насилвайки се да се усмихне фалшиво.

— Осемте извора или осемте династии на безсмъртните — продължи Ривър. — На нашата магика. Те са разположени върху земното кълбо по начин, отговарящ на разположението на звездите в Голямото куче. Тя наблюдаваше лицето ми в търсене на някакъв признак, че започвам да схващам за какво говори.

— Има… осем династии? — попитах.

В стаята беше тихо като в гробница.

— Не си ли изучавала това? Никога? Сигурна съм, че си чувала други аефрелифени да говорят за тези неща.

Замислих се:

— Да не би да говориш за столиците на безсмъртните? Като онази в Бразилия или другата в Австралия?

— Точно така — включи се Солис. Гласът му беше мек и внимателен. — Тези, които спомена, са две от тях. Има, или по-скоро е имало, шест други. Тези осем столици, в които са били разположени осемте династии, отговарят на осемте звезди в съзвездието Зеру-закур. Да разбирам ли, че никой не ти е говорил за историята на безсмъртните?

Спомних си Хелгар и нейната теория за Адам и Ева.

— Не и в подробности. Само за това как никой не знае как сме се появили или защо.

— Срещал съм хора, които никога не са чували за осемте извора — обади се Джес с дрезгавия си глас. — Хора, в чийто живот тези неща не са играли никаква роля по една или друга причина. Дяволите да го вземат, самият аз не знаех почти нищо, преди да дойда тук.

— Всъщност и аз съм срещала такива хора — каза Ан. — Да, повечето безсмъртни са наясно с изворите, но не ми е чак толкова странно, че някой може да не осъзнава значимостта им.

Благодаря ви, Джес и Ан, помислих си. Хрумна ми, че родителите ми може би е трябвало да ми разкажат за тези неща, за нашата история, за нашите сили. Може би имаше някакъв ритуал или нещо подобно, в края на който получаваш грандиозното прозрение. Възможно бе най-големите ми брат и сестра да са преминали през него преди… онази нощ. Това беше нещо, което никога нямаше да науча.

Ривър отново взе думата:

— Добре, Настасия. Съжалявам, задето те накарах да се почувстваш неловко. Хората идват от различни обкръжения и различни социални кръгове, в които има различни традиции и разбирания за това кое е важно и кое не. Понякога забравям този факт. — Усмихна ми се и аз си помислих, че това е най-искрената жена, която някога съм срещала. — Във всеки случай за мен ще бъде удоволствие да те науча — добави тя с изражение, което подсказваше, че тази идея наистина й допада. — По традиция тези осем извора са били основните… места, където е била концентрирана силата на безсмъртните. Не е ясно дали безсмъртните произхождат от тези места, но те със сигурност могат да извличат огромна мощ и магика от тях. Основното място, където магиката е най-силна, е в Южна Африка и се нарича Могалаквена. То отговаря на Кучешката звезда. От двете му страни, по линията на Тропика на Козирога, са разположени двата извора, за които вече знаеш — в Корал Бей, Австралия, на изток, и в Кампинас, Бразилия, на запад.

Бях посещавала тези места през годините, защото безсмъртните наистина обичаха да ходят там. Не си бях задавала въпроса какво ги привлича. Усетих как се изчервявам. Беше унизително да осъзная колко много неща не знаех. Някак бях успяла да пропилея всички години от дългия си живот. Бях виждала всичко в черно и бяло и сега Ривър ми показваше, че цветовете са си били там през цялото време, но аз съм била твърде глупава, за да ги видя.

— След това, като се придвижим на североизток от Могалаквена, достигаме до Авейнат в Либия, точно до Египет — продължи да обяснява Ривър, докато междувременно похапваше небрежно, сякаш не говореше за нищо важно. Тази линия е мъртва от две хиляди години и по-конкретно от две хиляди и триста. Вече не съществува.

— Две хиляди и триста години? — възкликнах. — Какво се е случило със силата там?

— Никой не знае — сви рамене Ривър. — Не мисля, че някога ще научим. Когато продължим на североизток от Авейнат, ще се озовем в Генуа, Италия.

Очите ми се разшириха, когато чух името на града. Ривър се усмихна.

— Аз произхождам от тази династия — потвърди тя. — Това е една от причините да съм толкова силна. Аз и четиримата ми братя все още сме живи, а най-големият от тях още е… крал на династията.

— Крал? — Усещах как ледените пипала на осъзнаването започват да пълзят по тялото ми. Стомахът ми се сви и аз бутнах чинията си настрана.

— Поради липса на по-добра дума — обясни Ривър. — Но ако някога го срещнеш, за бога, не го наричай крал Отавио. Ще те изяде с парцалите.

Солис и Ашър се разсмяха. Предположих, че са го срещали. Пробвах да се съсредоточа върху думите й.

— Когато продължим от Генуа, се оформя нещо като буквата „Y“. Едното разклонение ни отвежда в Северна Русия, в Тарко-Сале, но тази линия също е мъртва от 1550 година. Узурпатори са превзели столицата и са отрязали главите на всички от тамошната династия.

Усещах как кръвта се оттича от лицето ми.

Один Отвратителния внезапно се изправи, избутвайки назад пейката, върху която седяха още няколко човека.

— Мисля, че оставих печката включена — заяви той и излезе от трапезарията. Негова си работа. Предположих, че е слушал тази история хиляди пъти.

Положих известни усилия, за да открия къде се е дянал гласът ми:

— А какво се е случило с тяхната сила?

— Узурпаторите така и не са открили тарак-сина на династията. Инструментът, в който е била съсредоточена цялата им мощ. Убили са всичките тези хора напразно, защото магиката им била изгубена завинаги. Затова са продължили на запад в търсене на друга династия, чиято сила да заграбят.

О, Боже. Пръстите ми се стегнаха около горещата чаша с чай.

— Какво е тарак-син? — Гласът ми прозвуча пискливо и неуверено.

Ривър въздъхна тъжно и аз осъзнах, че тя е била жива, когато всичко това се е случило. Зачудих се дали е разбрала веднага, или е научила по-късно.

— Всяка династия има… поради липсата на по-добра дума ще го нарека магически инструмент. Древното име на тези инструменти е тарак-син. Те обикновено биват пазени в тайна, въпреки че една легенда разказва за церемониалния нож от Авейнат. Друга династия може да има специална книга, кристал но кълбо, пръстен или пък жезъл. Този древен артефакт е зареден с огромна магическа мощ, специфична за съответната династия. Главата на рода може да го използва, за да прави могъщи заклинания.

О, Боже. Този тарак-син можеше да бъде и амулет. Амулет, направен от древно злато с изписани по него магически символи. Примерно. Зави ми се свят.

— Виждал съм тарак-сина на дома в Корал Бей — обади се Чарлз.

— Наистина ли? — Ривър изглеждаше изумена.

— Да — отвърна сериозно Чарлз. — Представлява барбекю. Пекат магически скариди върху него.

За момент настана тишина, после Джес се разкикоти. Ашър избухна в смях и замери Чарлз с парче хляб. Лицето на Ривър изгуби част от сериозността си. Тя постави ръка пред устата си и поклати глава.

— Винаги сме дразнили брат ми, че тарак-синът на нашия род е неговата награда „Оскар“, която спечели за сценарий, подписан с истинското му име — призна Ривър. — Държи си го в банята.

Последва нов смях, към който се присъединих, въпреки че пищях вътрешно.

Ривър прочисти гърлото си и продължи сериозно:

— Нека се върнем към нашата история. На запад, по другото разклонение на буквата „У“, се намира династията в Хеолфдавик, Исландия. Или по-конкретно в едно малко селце, разположено близо до Хеолфдавик. За съжаление тази линия също е мъртва, разрушена през 1561 година от нашественици. Силата на тази династия също е изгубена.

Не можех да кажа нищо. Сведох очи към чинията си и се зачудих дали лицето ми е също толкова бяло.

— Наистина изгубена? — попита Рейчъл. — Това никога не съм го разбирала.

— Да — кимна Ривър. — Нашествениците са избили цялото семейство, след което са открили тарак-сина на династията и са се опитали да го използват. Те обаче не са били достатъчно силни или нещо се е объркало, защото според легендата всичко е било погълнато от една чудовищна светкавица, след която е останала единствено пепел. Никой не знае какъв е бил този тарак-син.

Бил е амулет. Амулет, чиято значимост никога не бях осъзнавала. Знаех, че е магически, знаех че беше най-ценното притежание на майка ми, и винаги го бях крила, защото това бе последният спомен от някогашния ми живот. Сега се оказваше, че това е тарак-син. Притежавах половината, така че нашествениците трябва да са взели другата половина. Нищо чудно, че опитът им да използват магиката му се е издънил. Стараех се да дишам нормално, но очите ми бяха разширени и приковани в лицето на Ривър. Мисля, че тя забеляза изражението ми, защото видях очите й да проблясват.

Рейн се върна и седна на мястото си, без да каже нищо.

Сведох поглед. Усещах в гърлото си буца с размерите на топка за голф и се опитах да я преглътна. Имах въпроси, но не можех да ги задам в момента.

— Брин — каза Ривър, сменяйки рязко темата, — има ли нещо за десерт?

Брин скочи на крака и произнесе възмутено:

— Дали има десерт? Аз ли приготвих вечерята? Някога да съм приготвяла вечеря, без да направя и нещо за десерт. Не мисля!

Тя отиде в кухнята и се върна след минута с два ябълкови пая върху поднос.

— Имаме ли сладолед? — попита Ривър и Брин кимна с изражение, което казваше: „Ама разбира се, че има сладолед, нали съм направила пайове!“. След малко тя донесе купа с органичен сладолед, приготвен в една мандра на няколко километра от тук.

Имах чувството, че Ривър ми дава време, за да се стегна, и вътрешно наистина полагах зверски усилия, за да подредя разпилените късове от здравия си разум, да се държа и изглеждам нормално и да не привличам внимание към себе си.

— И никой от тези династии не е оцелял? — попита Рейчъл.

— Дори и да има такива, никой не знае за тях — отвърна Ривър тихо, докато мажеше парче пай със сладолед. — Авейнат е пълна загадка, а и никой не е чувал за оцелели от Тарко-Сале или Хеолфдавик. Пък и тарак-сините на тези династии са били изгубени.

— Някой друг път можем да поговорим повече по тази тема — каза Ашър, докато гледаше към Ривър. — А сега нека да ви кажа за последната династия, която отговаря на последната звезда от Голямото куче. Тя се намира в Салем, Масачузетс.

— Майтапиш се! — Наложих си да хапна парче пай. — Говориш за града, известен със салемските вещици23.

Гласът ми беше дрезгав. Парчето пай беше заседнало в гърлото ми и ме задушаваше.

— Същият. Познай колко от тези „вещици“ в действителност не са умрели на кладите — промърмори Солис мрачно.

— Солис е от династията в Салем — уточни Ривър и пред очите ми изплува образът му, обхванат от пламъците на кладата, лишен от благословията на смъртта.

— Но нали в Америка не е имало никакви хора преди няколко хиляди години? — попита Чарлз. — Като се изключат индианците.

— Това е дълга история — каза Солис, споглеждайки се с Ривър. — Във всеки случай тази вечер няма да излезем на разходка, за да гледаме звездите.

Сякаш за да подчертае думите му, някъде съвсем наблизо проехтя мощният тътен на гръмотевица. Опитвах се да преглътна нова хапка от десерта, докато слушах как дъждовните капки барабанят по прозорците.

Имах много неща, над които да размишлявам.

По-късно, когато излязох от банята след дълъг горещ душ, видях, че Ривър ме чака в коридора отвън. Мрачният й поглед контрастираше с милата й усмивка.

— Добре ли си? — попита ме тя.

— Разбира се — отвърнах, докато бършех мократа си коса с кърпа. — Защо пък да не съм добре?

Тя замълча за момент и тръгна с мен към стаята ми.

— Тази вечер те затрупахме с информация, а? — каза най-накрая.

— Аха — съгласих се, докато отварях вратата. Хвърлих мократа кърпа върху облегалката на един стол до радиатора. — Направо е изумително какви големи пробойни имам в знанията си. От друга страна, мога да псувам на осем различни езика. Всъщност може и да са повече.

— Настасия… — тя се поколеба. — Родена си през 1551 година. Къде?

Сърцето ми се стегна. Казах първото нещо, което ми дойде на ум:

— В Япония.

Тя присви устни.

— Все някога ще трябва да поговорим за това, миличка.

— Да поговорим за кое? — погледнах я безизразно. Бях отработила до съвършенство това си изражение.

Тя кимна, след което ме прегърна и ме погали по мократа коса.

— Поспи. Утре си на работа.

Начумерих се. Това го бях забравила. Ривър се усмихна, когато видя нацупената ми физиономия, след което си тръгна. Нямаше да опита да ме притисне в ъгъла, за да проговоря, нали? Какво щях да сторя, ако го направеше? Бях изумена, че са съществували осем различни династии, осем исторически линии. Предположих, че това са само основните, тези, които са успели да се докопат до повече мощ. Сигурно имаше хиляди други. Едва осем истински тарак-сина? Какъв ли бе произходът им? Притиснах пръсти към тънкия шал, омотан около шията ми. Какво ли би си помислила Ривър, ако знаеше, че исландският тарак-син бе прогорил кожата отзад на врата ми?

Когато вече не чувах стъпките й, пропълзях под леглото. Вкарах пръстите си в една цепнатина и издърпах счупената дъска. Бръкнах в дупката и плъзнах пръсти по масивното злато, което винаги беше топло, независимо от това къде се намираше. След като се убедих, че си е на мястото, поставих отново дъската и издухах малко прах върху нея, за да прикрия по-добре импровизирания си тайник. После се измъкнах и седнах върху леглото.

Ако този амулет действително беше тарак-синът на моя род, тогава той бе дори по-могъщ и по-ценен, отколкото бях предполагала. Той беше причината цялото ми семейство да бъде избито. Нашествениците бяха дошли именно заради него. Бяха умрели заради него.

Дали някой подозираше, че половината от този тарак-син все още съществува? Дали заради тази половина все още си струваше да се убива?