Вечен живот

Седемнайсета глава

Тази нощ лежах будна дълго време и треперех между завивките. Не можех да спра да мисля за Рейн, за нашественика от север и за факта, че вратата ми нямаше ключалка. Исках отново да почувствам амулета си, да го подържа, но не се осмелявах да го извадя от скривалището му.

Ривър се опита да ме разпита внимателно, но аз не исках да говоря за случилото се. Извиненията ми бяха толкова нелепи и прозрачни, че в края на краищата ме остави на мира. Искам да кажа, нека разсъждаваме логично, това не можеше да е бил Рейн, нали така? Вярно е, че онзи варварин приличаше на него и това би могло да обясни защо от самото начало ми се беше видял толкова познат, но пък влизаше в пълен разрез с привличането, което изпитвах към местното викингско божество. Да не говорим, че Рейн не беше достатъчно стар.

Изгълтах билковия си чай, а Ривър направи някакво малко заклинание, за да ми помогне да заспя, изписвайки руни по челото ми с хладните си пръсти. Бях се отпуснала назад в леглото си, вече полузаспала, притиснала нервно ръка към шала си.

На следващата сутрин очите ми се отвориха минута преди будилникът да звънне. Огледах бързо стаята, сякаш очаквах варварина, отстоящ на четиристотин години и четири хиляди мили от мен, да е дошъл тук.

Бях потискала тези мисли и спомени твърде дълго. Сега те се процеждаха през пукнатината в черупката ми подобно на лава. Гадост. Измъкнах се от леглото, отбелязвайки мимоходом, че с всеки следващ ден се зазорява по-късно. В стаята ми беше студено, радиаторът тъкмо беше започнал да съска и бумти. Сложих си дънки, камизола, тениска и вълнена риза върху всичко това, обух си тежките обувки и тръгнах към долния етаж. Бях напрегната, опасявах се, че ако срещна Рейн, ще се разпищя като малко момиченце.

— Добро утро, Нас — поздрави ме Лоренц, когато влязох в кухнята. Разтвори ръце, в една от които продължаваше да държи шпатула. — Прегърни деня! Прегърни поредната красива зора! — запя той. Май беше нещо от операта „Бохеми“. Усмихнах му се.

Покрай нас мина препасалата престилка Брин, която се разсмя и го перна с кърпата за чинии. Да, така изглеждаха новите ми представи за нормално и честно казано, трябваше да призная, че те сритваха старите ми представи за нормално по задника.

Според написаното на дъската днес трябваше да събирам яйца, така че свалих кошницата от куката край задната врата и закрачих през покритата със скреж трева към кокошарника. Оглеждах се непрекъснато, сякаш очаквах откъм алеята за коли да се появи препускаща варварска орда. Първо отворих малката вратичка и кудкудякащите пилци започнаха да се сипят навън. После отворих голямата врата с човешки размери, сведох глава и влязох вътре.

Единственото хубаво нещо, свързано със събирането на яйца по зазоряване, беше фактът, че в кокошарника бе топличко, докато останалата част от света беше покрита с искрящи дантели от скреж.

Нел беше казала, че Рейн е само на 267 години. Той не я беше опровергал. Споменът ми беше от… не помнех съвсем точно, някъде от края на шестнайсети век. Може би около 1600 година. Тогава бях в Норегр… така де — в Норвегия. По онова време това беше Датско-Норвежкото кралство. Някога знаех онези диалекти, но те вече бяха изгубени.

Беше очевидно, че ако Рейн дори не е бил роден по онова време, нямаше как да бъде мародерът от моя спомен. Въпреки това можех да се закълна, че грабителят беше изглеждал точно, ама точно като настоящия Рейн. Само дето беше мърляв, дългокос, покрит с кръв, носеше животински кожи и грубо изработена броня. Като се изключат тези неща, двамата си приличаха като две капки вода.

— Спокойно, пиленце, кът-кът — промърморих, докато мушвах ръка под една кокошка. Конкретно тази не ме беше кълвала, но бях сигурна, че е доста раздразнена, задето продължаваме да й отмъкваме яйцата.

— Да не се изгуби?

Завъртях се с писък и изпуснах яйцето. Силуетът на Рейн изпълваше вратата, а утринният сумрак го превръщаше в съвършения двойник на грабителя, който бе стоял на прага на колибата ми преди четири века. Той присви очи, докато всеки нерв в тялото ми пламваше в адреналинов прилив.

— Махай се! — просъсках яростно. — Махай се оттук!

Аз вече не бях безпомощната селянка. Вече бяхме в двайсет и първи век и можех да го прегазя с колата си или да го намушкам с кухненски нож, ако ме нападнеше отново. Което щеше… е, определено щеше да забави един безсмъртен.

— Какво ти става по дяволите? — намръщи се Рейн. — Брин си иска яйцата, защото от вчера са й останали само няколко. — Дишах бързо, с разширени от ужас очи. В рамките на няколко секунди се бях превърнала от непредвидима загубенячка в доказана откачалка, подлежаща на освидетелстване. Той наклони глава на една страна и ме огледа внимателно. — Добре ли си?

В гласа му долових любопитство. Явно се чудеше какво е следващото нещо, което ще направи ненормалницата.

Преглътнах. Мразех да се чувствам по този начин.

— На колко си години?

— На двеста шейсет и седем — отвърна той с равен глас. — Защо?

— Къде си роден? Къде си израснал? — Задавах му въпросите, на които самата аз отказвах да отговоря. Оценявате ли иронията, а?

— Основно в Индия. Родителите ми бяха холандски мисионери. Едни от първите.

Беше възможно. Защо да ме лъже? По същата причина, поради която лъжеш самата ти, припомни ми едно тихо гласче в главата ми. Теглих му една майна, както обикновено. Бавно, без да изпускам Рейн от поглед, се наведох и вдигнах яйцето, което беше паднало в малко слама и бе останало цяло. Сложих го в кошницата и се огледах наоколо, броейки пилетата. Бях минала през всичките, като се изключи онази хищна кокошка, до която нямах намерение да припарвам.

— Хубаво — казах грубо. — Дръж.

Подадох му кошницата с надеждата, че ще я вземе и ще се махне. Той посочи с очи към двете ведра с мляко, които носеше. Ривър имаше няколко крави във фермата, но за щастие задачите ми за деня все още не бяха включвали доене.

Рейн се отдръпна от вратата, а аз си поех дълбоко дъх, наведох се и излязох в светлината на ранната утрин. Тръгнахме към къщата в мълчание. Вървях на метър-два зад него, а замръзналите листа хрущяха под краката ми. Дъхът ни образуваше малки облачета във въздуха.

Рейн изглеждаше като викинг. Приличаше много повече на руснак или норвежец, отколкото, да кажем, на холандец. В крайна сметка холандците приличаха повече на англичаните и германците. Очите му бяха леко скосени, с бадемова форма, а кожата му беше бледа, но с отенъци на по-тъмен тен. Изобщо не беше млечнобяла, както на повечето холандци. Беше висок като холандец, но от друга страна, викингите също бяха високи. Може би към метър и осемдесет и пет? Преди четиристотин години би изглеждал като истински великан.

В началото се шегувах, че Рейн е викингско божество, и допреди няколко дни това ми се беше струвало смешно. Истината е, че той действително изглеждаше като типичен северен нашественик. А те всичките изглеждат еднакво, ха-ха-ха. Това, разбира се, не означаваше, че той е мъжът от спомените ми. Беше напълно възможно наистина да е на 267 години и да е роден в Холандия. Също така беше възможно извратената ми психика да е взела един от кошмарно живите ми спомени и просто да е поставила в него мъжа, който и без това заемаше сериозна част от мислите ми в последно време. Никога преди не ми се беше случвало нещо подобно, но напоследък в главата ми цареше страхотна каша от мисли и спомени, а Бог ми е свидетел, че бях прекарала доста изтъкани от възбуда минути, в които си фантазирах за Рейн.

— Настасия? Ехо?

Осъзнах, че Рейн май ми е говорил от известно време, но хамстерът, въртящ колелото на мислите ми, беше решил да го игнорира.

— А?

Спряхме пред задната врата на къщата, която водеше към кухнята. Отвътре се чуваха гласове, тракане на посуда, смях и звук на течаща вода. Навън обаче бе тихо, като се изключи песента на някаква ранобудна птичка и лекият ветрец, който шумолеше в последните листа по дърветата.

— Какво точно стана снощи в кръга? — попита ме той, приковал поглед в мен. Чувствах се некомфортно. Вече не бях точно уплашена, но просто… се радвах, че наоколо има още много хора.

— Обичайните неща — казах в опит да прозвуча нехайно. — Имах видения, прилоша ми, издрайфах се. Направо обожавам кръговете!

— Защо ти се случват подобни неща? — настоя той. Нервите ми бяха опънати до крайност и отчаяно исках да бъда вътре в къщата, по-далеч от него.

Задната врата се отвори и Нел подаде глава навън. Страните й бяха румени и изглеждаше отпочинала. Видях неуспешния й опит да прикрие подозрителния и изпълнен с ревност поглед, който ми хвърли, но можех да се обзаложа, че Рейн не е забелязал нищо.

— Не закъснявай заради Настасия! — смъмри тя Рейн весело.

Като доказателство за това, че не бях напреднала особено в опитите си да бъда добричка, първата ми реакция беше да кажа: „Съжалявам, ако сме се забавили, но се натискахме в кокошарника“, но в момента бях прекалено нервна, за да се шегувам.

— Разговаряме — каза Рейн. — Ще влезем след минутка.

— Брин си иска яйцата… — промърмори Нел колебливо.

— Нося ги — заявих и се качих по стълбите, зарязвайки Рейн зад себе си.

Докато се промушвах покрай Нел, за да вляза вътре, тя ми просъска:

— Той е мой!

Рязко извърнах глава, за да я погледна, но тя вече бе надянала очарователната си маска, усмихваше се мило на Рейн и му държеше вратата отворена, докато той се качваше по стълбите, понесъл двете си ведра.

До вчера той беше моята най-гореща сексуална фантазия; днес беше един от най-лошите ми страхове, един от най-лошите ми спомени. А на всичкото отгоре Нел смяташе, че искам да й открадна мъжа, в когото беше влюбена. Страхотно. Съдбата сигурно се спукваше от смях в момента.

А като си говорим за Съдба, този ден отново отидох на работа. Два дни в серия! Последния път, когато ми се беше случило нещо подобно, бях… Всъщност не можех да си спомня последния път. Може и никога да не ми се беше случвало. Но пък, бога ми, бях толкова удовлетворена, битието ми беше изпълнено със смисъл и красота, а аз бях напреднала сериозно по пътя към излекуването си, добродетелността и единението с вселената… Майтапя се, не се бе случило нищо подобно. Искам да кажа, че на никого не би могло да му харесва нещо подобно, никой не можеше да го намира за удовлетворяващо. Безсмисленото бачкане обаче ми се струваше по-малко депресиращо от безсмисленото безделие, така че се бях доверила на Солис и Ривър и бях приела, че си знаят работата. Чудех се колко ли дълго биха искали да ходя на работа извън фермата. Две седмици? Две седмици достатъчни ли бяха?

В три и половина Мериуедър Макинтайър се появи и прибра ученическата си раница зад щанда.

— Значи вече си завършила гимназия, така ли? — попита ме тя срамежливо, докато си обличаше раираната престилка, която носеше, докато беше на работа.

— Аха.

— Ще ходиш ли в колеж?

— Сигурно. Просто исках да поработя известно време, да спестя малко пари. Ами ти? Вече си последна година, нали? — Бях научила, че тя е в дванайсети клас и като се изключи ходенето на училище и работата тук, на практика нямаше друг живот.

Мериуедър кимна.

— Планове за колеж?

Тя се поколеба и се огледа плахо.

— Не съм сигурна, че ще мога да оставя татко сам — прошепна, сякаш се страхуваше, че той може да я чуе. — Най-близкият колеж е само на около час път оттук, но не мисля, че той би искал да уча там.

Хм. Скорошното ми прозрение относно това, колко обсебващ е бил Инси в действителност, ме караше да съчувствам още повече на бедничката Мериуедър, която контролираха като кукла на конци. Какво обаче можех да й кажа? Тегли му една майна и прави каквото си искаш?

Знаех, че не беше толкова лесно. Което със сигурност бе повече, отколкото знаех преди месец, когато драмите на Мериуедър щяха да ми се сторят напълно неразбираеми.

— Предполагам, че дистанционното обучение винаги е вариант — казах неуверено, убедена, че тя има нужда от нещо далеч по-добро.

— Аха — отвърна Мериуедър с надежда в гласа. — Еха, я виж ти, ама ти си свършила много работа!

Виждах, че се чувства неловко край мен. Предполагам, че бях доста по-различна от обичайните й дружки в училището.

— Така си е. Аз съм работлива пчеличка — ухилих се. Стана ми ясно, че би искала да сменим темата. Огледах добре изчистените рафтове и се опитах да не мисля за това как слизам по стъпалата на някоя опера в Прага, облечена в зашеметяваща рокля. Хората извръщаха глави подире ми, мъжете ме зяпаха, а жените ме мразеха и в червата си. Доброто старо време. Ама наистина старо, преди сто и петдесет години. — Трябва да остана тук до четири — продължих, докато бършех прашните си ръце в дънките си. — Знаеш ли какво си мисля? Риболовният сезон свърши, нали така? Защо не преместим рибарските боклуци в задната част на магазина и не сложим на тяхно място… де да знам, примерно носните кърпички и лекарствата за простуда?

Нейните почти безцветни очи се разшириха и тя възкликна:

— Отдавна искам да направя точно това! Попитах баща ми, но той каза…

— Какво сте се разприказвали вие двечките? — извика господин Макинтайър, докато крачеше към нас. — Не ти плащам, за да стоиш и да дърдориш!

Мериуедър подскочи, но самата аз наскоро бях изживяла отново кошмар, включващ нашественици от Севера, така че един кисел магазинер трудно можеше да ме впечатли.

— Тъкмо казвах, че трябва да преместим риболовните принадлежности отзад и да изложим в предната част на магазина стоки, свързани със зимата — обясних спокойно. — Не искате ли хората да влязат, да видят нещо и да си помислят „Хей, аз имам нужда от това“. После ще решат, че в „При Макинтайър“ се продава точно това, от което имат нужда. Разбирате ли? Няма смисъл, когато клиентите влязат, да се озоват срещу стръв за риба и кремове против изгаряне. Вече сме в проклетия ноември.

Господин Макинтайър ме зяпаше, загубил дар слово, а аз чаках да видя дали онова с пушека, който излизал от ушите, е само метафора, или ще се случи в действителност.

Той се завъртя и огледа магазина си, все едно го виждаше за първи път — избелелите рекламни плакати, ръждивите петна на металния таван, старомодните рафтове и изтъркания линолеум.

— Ти си тук от… колко, два дни? — попита ме той. — И вече се имаш за експерт?

Изсумтях:

— Не съм експерт в това как трябва да се управлява един магазин, но имам, нали разбирате, очи.

Мериуедър беше затаила дъх от началото на разговора и се запитах дали скоро няма да припадне от задушаване.

След още една минута, прекарана в пълна тишина, по време на която двамата със стария Мак бяхме приковали погледи един в друг, той отсече:

— Само гледай да не направиш голяма бъркотия. — Обърна се и тръгна към аптеката, добавяйки през рамо: — И се надявам, че ще почистиш всичко, което докоснеш!

Едва се сдържах да не се разсмея, докато гледах изуменото изражение на Мериуедър, вместо това обаче тръгнах към предната част на магазина.

— Не мога да повярвам, че се съгласи — промълви Мериуедър, след като най-сетне си пое дъх. — Когато аз му предложих същото, той имаше желание да ми откъсне главата.

— Така си е… трудно ще спечели наградата за най-милия човек на света. Ще си направим план и ще действаме бавно с преустройството, за да не му се набива на очи. Аз ще започна утре, а когато дойдеш, ти ще продължиш.

— Звучи ми добре — каза Мериуедър и ме дари с мимолетна, но искрена усмивка.

Съвестно останах до края на смяната си, след което се качих в малката си кола и подкарах към… е, предполагам, че можех да го нарека „вкъщи“.