Вечен живот

Деветнайсета глава

На следващата сутрин продължавах да се чувствам неспокойна, а нервите ми бяха опънати. Психическото ми състояние беше разклатено допълнително от факта, че мрачният викинг трябваше да ме закара на работа. Исках да откажа и просто да взема собствената си кола, но нещо в погледа на Ривър ме накара да си затворя устата и да се кача безропотно в камиона. Седнах в края на седалката, максимално далеч от Рейн, и се вкопчих в дръжката на вратата.

Докато се отдалечавахме, видях, че Нел ни гледа от прозореца на гостната, и простенах наум. Супер. Тя вече беше напълно убедена, че се опитвам да заема мястото й до Рейн, и бе на път да предприеме нещо. Все едно параноите не ми стигаха, ами трябваше да мисля и за нея.

А знаете ли кое беше най-тъжното? Въпреки всичко — спомена ми, ненавистта на Рейн към мен, нашата очевидна несъвместимост и все по-ясно оформящата се заплаха от страна на Нел — аз все още го намирах за неустоимо секси и всъщност оценявах чувството му за отговорност. Искам да кажа, че точно в момента не вярвах на никого освен на Ривър и останалите учители, но нямаше как да не призная, че надали който и да е би поверил на Боз или Инси своя трактор, своя камион или пък… своя ученик. А аз съм човек, който никога не е възприемал чувството за отговорност като нещо позитивно. На самата мен по никой начин не можеше да се разчита. Инси, поне преди да се побърка, беше забавен и възбуждащ, но отговорен? В никакъв случай. Ако някой от приятелите ми кажеше, че ще ме вземе в четири, това означаваше, че може да го направи, а може и да не го направи. А аз може би щях да се появя за срещата, а може би нямаше. Всички ние просто се носехме по течението. Ако обаче Рейн кажеше, че ще ме вземе в четири, бога ми, той щеше да потропва нервно с крак на тротоара отвън в четири-нула-нула. Странно, но напоследък намирах това за очарователно, а не за досадно. Също така намирах за привлекателен факта, че не крещеше и не пишеше „кучка“ по стените. Личният ми свят беше с краката нагоре и бях емоционално нестабилна, така че не ми дремеше дали е грабител от Севера или дарител от Юга! Той каза, че е само на 267 години! Какъвто и да е!

Въпреки това не изпуснах дръжката на вратата по време на целия път до града, готова да скоча в движение от камиона, ако Рейн внезапно измъкнеше меч или нещо от сорта. Когато спряхме пред „При Макинтайър“, бързо отворих вратата си и изскочих навън, пристягайки по-плътно шала си.

— Мерси за возенето — насилих се да кажа, без да го поглеждам.

— Ще дойда да те взема в четири. Знаеш ли… — Рейн млъкна и стисна устни.

Погледнах го предпазливо.

— Какво?

— Нищо. — Той тръсна глава и извърна очи. Понечих да тръгна към магазина, когато добави. — Косата ти. Има светли кичури и малко прилича на скункс.

Той никога не беше коментирал външния ми вид и бях останала с впечатлението, че се опитва да гледа към мен колкото е възможно по-малко. Гневно погледнах отражението си в страничното огледалце на камиона. Олеле, майчице! Ченето ми увисна от ужас. Напоследък се бях запуснала напълно и не бях боядисвала косата си в черно. Сега естественият ми цвят започваше да прозира и имах една русоляво-белезникава линия по средата на главата, която наистина напомняше за скункс. Просто очарователно!

Затворих очи и поклатих глава.

— Точно когато си мисля, че нещата не могат да станат по-лоши… — промърморих.

— Винаги могат да станат по лоши — въздъхна Рейн. Горчивина ли долових в гласа му?

Копеле, помислих си и затръшнах вратата на камиона.

Съсредоточи се, казах си. Съсредоточи се върху работата си. Когато влязох в дрогерията на Макинтайър, се убедих от първа ръка, че някои неща действително могат да се подобрят. Тази дрогерия, например, изглеждаше по-добре. Двете с Мериуедър бяхме направили доста през последните две седмици. Старият Мак бе отказал да харчи пари за нови витрини и рафтове и дори се беше разкрещял гневно, когато му предложих да го направи, но въпреки това бяхме постигнали много. Бяхме изхвърлили старите зацапани витрини и бяхме открили нови начини да подреждаме стоките, върху които искахме да привлечем внимание. Мериуедър беше разкарала нещата, които човек трябваше да прескача, за да стигне до щанда с касата, и сега клиентите се придвижваха далеч по-комфортно. Предните витрини преди на практика бяха препречени от купчини боклуци, които бяхме изхвърлили, а след това бяхме измили стъклата и в момента магазинът беше изпълнен със светлина. Мястото най-сетне бе започнало да изглежда като дрогерия от двайсети век, въпреки че имаше да извърви още доста път, за да стигне до двайсет и първия. Старият Мак мърмореше и се оплакваше, но аз бях виждала изражението му, когато клиентите обсъждаха одобрително новия вид на магазина, и му се хилех нахално, щом ме погледнеше.

Мериуедър, въпреки че вече се държеше далеч по-приятелски с мен, все още изглеждаше бледа и износена, а старият Мак продължаваше да я навиква непрекъснато. Беше ми неприятно да си тръгвам в четири, защото оставах с впечатлението, че той запазва цялата си язвителност, за да я излее върху нея, когато свършеше училище и дойдеше на работа. Имах чувството, че започваше да я тормози веднага щом напуснех магазина. А това беше едно от нещата в дрогерията, които нямах идея как да променя.

Всъщност бях изненадана, че дори исках да го сторя.

Не бях виждала Дрей от няколко седмици и не знаех дали е засрамена, задето съм я хванала да краде, или ми е сърдита, понеже я накарах да плати онзи лак. В момента беше прекалено студено, за да виси пред магазина и да пие бира, и понякога се чудех къде ли прекарваше времето си сега.

Този ден сърцето ми започна да се стяга в три часа и когато Рейн дойде да ме вземе към четири, вече се чувствах като пренавита пружина. Бях навън и го чаках, а носът ми течеше заради студа. Камионът отби до бордюра, а аз се качих, припомняйки си коментара му за скункса. Нямах намерение да мисля за това. Исках просто да се прибера вкъщи, да пийна малко горещ чай и да видя какво имам да свърша преди вечеря. Можеше дори да съм част от отбора на готвачите — бях пропуснала да погледна графика. Щях да се чувствам по-добре, ако бях проверила предварително, защото щях да знам какво ме очаква. Тръснах глава и опрях чело на страничния прозорец. Подобен род мисли все още ми се виждаха странни и чужди.

Рейн ме погледна, но аз не му обясних какво ми се върти в главата.

Бях неспокойна край него, въпреки че продължавах да убеждавам сама себе си, че няма начин той да е мъжът от спомена ми. Беше прекалено млад. Мразех факта, че прецаканото ми подсъзнание бе решило да постави именно човека, който ме привличаше толкова много, насред един от най-лошите ми спомени, но в крайна сметка бях тук, за да се пречистя от всички тези гадости, нали така? Може би от самото начало ми се струваше толкова познат просто защото ми напомняше чисто физически за някакъв конкретен мъжки архетип, което не го поставяше задължително в ролята на кръвожаден мародер, изгарящ села.

Както се оказа малко по-късно, всъщност наистина бях в отбора на готвачите, но поне не и в този, който трябваше да мие чиниите след вечеря, а това си беше по-гадната работа. Измих малка планина от пащърнак, нарязах към десет фунта круши за сладкиш и като цяло се държах като малко кухненско духче, което хвърчеше нагоре-надолу, докато светът навън ставаше все по-тъмен и студен.

След вечеря Ривър ми протегна ръка.

— Ела с мен.

Мили Боже, нека не ме карат пак да се занимавам с магика. Поне за известно време. Всеки път, когато имах някакъв по-близък досег с магическите сили, в главата ми избухваше някаква психологическа граната. Вече не издържах. Ривър посочи към палтото ми и аз го облякох, мислейки си: „О, не, нека не съзерцаваме звездите! Не и тази вечер“. Всъщност бях доста запозната със звездите — това бяха единствените ми учебни часове, в които действително се справях добре. Бях кръстосвала с кораби различните океани повече пъти, отколкото можех да си спомня, още във времената, когато прекосяването на океан можеше да отнеме седмици или дори месеци. Повярвайте ми, когато нямаш какво друго да правиш, освен да зяпаш шибаните звезди, зяпаш шибаните звезди. Просто никой не ме беше открехнал за значимостта на Голямото куче, това е.

Тя ме поведе през задната врата към хамбара училище. Влязохме вътре и продължихме по централния коридор към някакво малко, тясно стълбище в края му, което така и не бях забелязала досега. То водеше към нова серия от стаи, много по-малки от тези на долния етаж.

— Някога това е бил сеновал — обясни ми Ривър. — Все още се усеща миризмата на слама, особено през лятото.

Промърморих нещо нечленоразделно, докато се чудех какво следва.

Ривър отвори вратата към много малка стаичка с големина от около един квадратен метър. Прозорецът върху скосения покрив беше на нивото на гърдите ми, а най-високата точка в стаята беше на около два метра от пода.

— Използваме тези стаи за по-малки кръгове или за лична работа — каза тя, докато палеше газена лампа и нагласяше фитила. — Най-малкото, тук е по-топло. — Дари ме с една от своите характерни усмивки, след което се зае да рови в грубовато скован шкаф. След малко ми подаде парче обикновен тебешир. — Вземи. Нарисувай кръг на пода, достатъчно голям за двете ни.

Погледнах я.

— Виж, аз още не съм се възстановила напълно от сребърното бедствие или от прелестното повръщане след последния кръг. Какво ще правим тук?

— Това няма да е такъв кръг. Не мисля, че ще ти прилошее. Освен това мога да вплета няколко думи в заклинанието, за да се почувстваш по-добре, ако искаш. Хайде, давай — нарисувай голям кръг, толкова равен, колкото можеш.

Имах лошо предчувствие, но какво пък — майната му. Кажете после, че не съм доверчива и послушна!

Приведох се и бавно и внимателно нарисувах тебеширен кръг върху дъските на пода. Крайният резултат беше малко разкривен, но какво толкова.

— Не го затваряй — напомни ми Ривър и аз оставих „вратичка“ от около половин метър. Тя дойде зад мен и наръси сол директно от кутията, оформяйки с нея нов кръг около моя. — Солта пречиства и дарява със защита.

— Това го знаех! — заявих.

Ривър ми се ухили и ме подкани да вляза в кръга.

— Сега ще го затворим — промърмори тя, след което довърши кръга от сол, а след това и тебеширения. Предположих, че вече няма мърдане оттук.

Ривър постави четири камъка, по един във всяка от посоките на света, и аз започнах да се тревожа. Изглеждаше все едно се кани да призове светкавица или нещо подобно.

— Е, ъъ, какво точно ще правим тук? — попитах отново.

— Ще направим заклинание за разкриване — отвърна ми тя.