В земята пламък се крие

Глава 6 Ескейн

— Това са те — тихо каза Фоилзи.

— Това? — объркано рече мъжът. — Как биха могли подобни…

— Какво очакваше? Небръснати войници в брони, потни и псуващи, сражавайки се с враговете си дори насън? Тези мили люде правят неща, немислими за онези с велика мощ. Колкото по-силни и прословути стават, толкова по-неподходящи са за мисията си.

— Значи задачата ни е да…

— Да ги държим скрити, неизвестни. Затова се нуждаят от помощта ти.

— Фоилзи, мила — любящо рече мъжът, стискайки ръката й, — двамата с Ферди дадохте толкова много. Без вашата помощ и тази на неколцина други нямаше да оцелеем. Как бихме могли да ти откажем?

Старицата се усмихна широко.

— Зная, че се смяташ за длъжник на мен и Ферди — рече тя, — но не прави това като отплата за мен, стори го в качеството му на правилно дело.

— Точно в това не съм особено сигурен — каза той, прокарвайки ръка по лъскавото си теме. — Фоилзи, ти си толкова доверчива, лесно е да забравиш колко е важна тайната ни. Всяко предателство може да струва животи.

— Тези хора са поемали много рискове заради теб, заради всички, макар дори да не подозират за съществуването ви. Време е някой да рискува заради тях.

Мъжът кимна. Фоилзи бе пряма жена. В думите й човек винаги можеше да чуе истината, затова бе обичана в Ескейн, от всички фракции в това объркано място. Приютяването на северняците бе правилната постъпка, дори и ако имаше последици. Но все пак той нямаше намерение безгрижно да излага на риск животи. Някому трябваше да бъде възложено наблюдението им.

Този ден бараката послужи като убежище на Компанията, където Лийт можа да възстанови силите си от предните четиридесет и осем часа на изпитания. Според Фоилзи улиците все още гъмжали от стражи, извличайки почтени граждани от домовете, за да ги разпитват. Дори след смрачаване опасността не беше преминала.

— Но къде ще бъдем отведени? — зададеният от Кърр въпрос интересуваше всички.

— В Ескейн — отвърна плешивият. — На сигурно място.

— Колко далеч се намира това? Как ще се промъкнем покрай стражниците на улицата и мостовете? — запита Индретт. Чувствайки се неловко в присъствието на плешивия, членовете на Компанията го заливаха с въпроси.

— Ние от Ескейн умеем да отбягваме стражите.

— Къде се намира Ескейн? Не е от Шестнадесетте кралства на Фалта. — Фемандерак бе изучавал картите, пътувайки надлъж и нашир из централна Фалта миналата година, чувайки много приказки за това мистериозно място, но никой не бе в състояние да му предостави конкретен отговор.

— Не, не е сред Шестнадесетте, но е фалтанска територия — суверенно кралство, ала без крал.

— Чухме нещо за Ескейн на пазара, но всеки имаше различна идея относно местоположението и характера му. — Индретт поклати глава.

— Не разбирам нищо — каза Кърр.

— Хубаво. Има причина да желаем страната ни да остане скрита. Фоилзи не ви е запознала с инструърската история — каза плешивият. — Но аз ще се постарая да поправя това по време на пътуването ни. Тръгваме ли?

В отговор Компанията започна да се приготвя. Хауфутът си мърмореше:

— Кой е чувал на път да се тръгва с празен стомах?

Поеха по пустите странични улички. След около десетина напрегнати минути навлязоха в част от града, която бе позната на Лийт — намираха се на около двеста ярда от пазара, когато водачът им спря, измъкна ивици плат и им ги раздаде.

— Завържете си очите! — рече им той. — Трябва да ги носите по време на пътуването ни. Ескейн е тайна.

Фарр мрачно замърмори, но позволи да му завържат очите. Вероятно осъзнаваше, че не разполагат с избор — оцеляването им зависеше от този мъж.

Лийт се опита да определи къде ги отвеждат, но след няколко завоя се обърка напълно. За известно време крачеха по калдъръма, сетне по мекия пясък на алея. В един момент водачът им прошепна „Долу!“ и те приклекнаха, затаявайки дъх, но Лийт нито можа да чуе, нито да види от какво се криеха. Последва още пясък, сетне спряха, докато мъжът почука и в тишината изслушваше някакъв отговор, какъвто явно бе имало, защото бе прошепнал нещо. Тогава се отвори врата и бегълците бяха вкарани в някаква постройка.

— Не можете да отнесете оръжията си в Ескейн — каза водачът им.

— Тогава няма да ида там — отвърна грубо Фарр. — Никъде не отивам без меча и тоягата си.

— Тъй да бъде. Вероятно бих могъл да спестя време като повикам градската стража? Не смятам, че осъзнаваш ситуацията си. Или дирите убежище в Ескейн, или се изправяте пред гнева на Инструър. Бъди уверен, че мечът и тоягата няма да ти помогнат в Пиниона, където ще се лишиш от живота си.

— Не бъди глупак! — каза Кърр на винкулчанина. — Предай ги. Не сме в позиция да преговаряме.

— Още не съм бил обезоръжаван от враг — упорито настоя Фарр.

— Тогава бъди благодарен, че не сме ти врагове — каза водачът им, — защото сега ще предадеш оръжията си.

— Вероятно бихме могли да обсъдим това по-обстойно, когато достигнем земята ви — каза Фарр.

— Можете да свалите превръзките, след като предадете оръжия — отвърна гидът им. — Намираме се на портите на Ескейн.

— Вече? — рече Кърр, изненадан. — Но ние още не сме напуснали Инструър!

— Положете оръжия и свалете превръзките — търпеливо повтори водачът им. — Елате и подирете отдих в Ескейн.

Около Лийт се разнесе дрънчене на оръжия. С лека неохота откачи късото острие, с което се бе сдобил в Пиниона. Пръстите му развързаха възела на плата пред очите му и младежът премигна няколко пъти. Мракът бе пълен, нямаше никаква разлика след свалянето на плата.

Поеха по тъмния проход, следвайки ехото на водаческите стъпки.

— Кой живее тук? — рязко запита старият фермер. Думите му отекнаха като шок, почти като разкъсване на мрачната тишина. Лийт се отдръпна.

Невъзмутим, водачът им отвърна с отваряне на врата в дъното на прохода. Внезапна светлина заля Компанията, чиито членове за миг не можаха да огледат ясно помещението, в което се намираха. Лийт премигна няколко пъти. Слабоосветеното затворено пространство бе изпълнено с хора.

— Добре дошли в Ескейн! — викна гидът.

— Но това още е Инструър! — каза Кърр, видимо объркан и малко разгневен. — С какво ни помага това?

Неколцина от хората в стаята бяха скочили на крака. Плешивият им направи знак да седнат.

— Те не знаят — рече той. — Простете им. Отношението им ще се подобри с увеличаване на знанието.

Обърна се към Кърр.

— Това не е Инструър. Из града са пръснати малки енклави като този, не повече от една-две стаи, скрити от враговете ни. Това е Ескейн — всички те са Ескейн, ние сме Ескейн. Скритите, вплетени в столицата, но отделени от нея.

— Отделете се от нея и самотни бъдете! — рече един от хората, млад мъж.

— Не се скушавайте от привичките й, не се сквернявайте със злината й. Така ще я освободите — произнесе напевно жената до него.

— Вие сте Ескейн, с чистота заделени — каза трети, по-стар глас от далечния край на стаята.

— Кой живее тук? — плешивият повтори питането на Кърр. — Гонените и лишените от градските водители. Никой не знае кой е бил първият, нито защо е основал това убежище, ала тук стои то. През по-голямата част на последното десетилетие хора са намирали пътя си до Ескейн. Тук мъж, там жена, семейство. Постепенно се умножили. Първоначално гледали на себе си като на наблюдатели, съзиращи нарастващата поквара на градските обитатели, затова продължавали да рискуват да посещават града, но с ожесточаването на режима, когато Съветът на Фалта поел контрола над Инструър, хората от Ескейн спрели да се излагат на риск. Тук има мнозина, които от много време не са прекарвали нощ в града. Недалеч е денят, в който в Ескейн ще има повече родени от онези, които напуснали.

— Съветът знае ли за съществуването ви? — запита Кърр.

— Знаят, наистина знаят — отвърна водачът им. — Погрижили сме се за това. Искаме всички инструърци да знаят, че съществува място на съпротива, място, където могат да намерят убежище, откъдето един ден ще се появим отново, за да си върнем принадлежащото ни по право. Знаят за Ескейн и се страхуват от нас, ала не могат да ни намерят. Не подозират, че стоим сред тях.

— Колко дълго ще ви гостуваме? — запита Перду.

— Малкото сред нас, които още посещават града, ще държат ушите си отворени. Когато имената ви не биват вече споменавани, ще е безопасно да напуснете. Дотогава изборът ви е мрак или смърт.

— Няма ли слънчева светлина в Ескейн? Не излизате ли да гледате изгрева? — Перду звучеше нервен. Това място беше пълната противоположност на обичната му видда.

— Много малка част от нас крачат между Инструър и Ескейн. Що се отнася до изгрева, може да бъде уредено, но ще е рисковано. Караулът се сменя точно по изгрев.

Лийт бързо заговори, съзнавайки дискомфорта на Перду:

— Моля ви, уредете го — рече той. — Намирам мрака за доста притеснителен.

Чувайки това, Фемандерак си помисли: момчето узрява, пръстът става по-дълъг.

Широко, добре осветено (макар и без прозорци, подобно на всички стаи в Ескейн) преддверие бе осигурено за Компанията. Когато се настаниха, обикновени на вид хора им донесоха храна и вода. Напрежението, сковало северняците през дългия ден, бавно се оттичаше и те започнаха да се отпускат.

— Нещо ме обърква — рече хауфутът между хапките овнешки бут. — Откъде идва тази отлична храна? Със сигурност не я отглеждаше в мрака?

— Колко нетипично за хауфута да се занимава с подобни неща — тихо каза отшелникът.

— Изненадан съм, че не сме чули нещо преди това — добави Кърр. — Пътуването му дотук от Бандитската пещера с един аскет бе най-големият риск, който е поемал досега — по мое мнение.

— Страхувам се, че аз научих повече от него, отколкото той от мен — рече отшелникът.

— Ех! — тъжно каза Кърр. — Прехраната на селския ни шивач бива покрита само от грижите за хауфута. Не можем да ти помогнем.

— Не им обръщай внимание! — обърна се хауфутът към водача им. — Те просто завиждат, защото не разполагат с моята солидност. Но бих желал да получа отговор, ако е възможно. Поне ако заговориш, те ще бъдат принудени да замълчат.

— Много около Скривалището — както наричаме хранителните си запаси — е тайна — внимателно отвърна плешивият. — Досети се сам. Ако, както каза, не можем да отглеждаме храна, трябва да я вземаме от Инструър. Имаме достъп до доковете, където работят някои от привържениците ни. Разполагаме почти с неизчерпаем запас богатство, тъй като в Ескейн всичко е общо. Достатъчна ли беше тази информация?

Бяха зададени още няколко въпроса, сетне гидът се извини и излезе, оставяйки ги сами в стаята. Храната бе доядена мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли…

Възможно ли е да е бил истина? Реален ли беше сънят в мазето на Фоилзи? Лийт се бе чудил цял ден. Толкова ярък сън, помнеше всеки елемент от него с яснота, каквато рядко изпитваше през съзнателния си живот. Цветовете бяха били по-ярки, звуците някак по-плътни — изобщо не приличаше на някой от досегашните му сънища. И точно това беше проблемът. Всичко това го правеше подозрителен, караше го да чувства, че просто си е въобразил. Какво искам повече от всичко? На това питане можеше да отговори откровено. Да бъде оценяван, да бъде обичан, без заплаха, че любимите му хора ще го изоставят — без значение за колко достойна кауза — и ще прекарат две години в преследване на призраци из земята на враговете им. Без обичаната от него да захвърля любовта в лицето му, като разказва присмехулно на останалите. Без брат му вечно да е прав, все да има последната дума, като трактат върху морала. Огънят в съня бе предложил типа обич, която желаеше. Прекалено съвършена. Трябваше да е дело на собствения му ум.

Но само да можеше да е истина…

Въздухът в стаята бе съвсем застинал. Запленен от покоя, Фемандерак измъкна видялата много свят арфа от раницата си и изсвири няколко едва чути ноти. Звукът изглежда придаде аромат на въздуха, подслаждайки го с нещо, прилично на радост — вдишаха с разширени ноздри.

Никой не помръдна, никой не се осмели да заговори, докато всички стояха омаяни. Ръката на Фемандерак се отпусна. Мълчанието, абсолютното ескейнско мълчание, ги обви. Намираха се в стаза.

— Снощи сънувах сън — внезапно рече Стела и сърцата на всички подскочиха. — Някой може ли да ми каже…

Гласът й замря с обръщането на всички лица към нея, срамът почервени шията и лицето й.

— Сънувала си? — викна Лийт. — Аз съ…

— Тихо! — каза Фемандерак и в гласа му се доловиха стоманени нотки. — Ако някой е сънувал, нека го запази за себе си.

Лийт сви устни. Дали и останалите са чули гласа? Дали го чуват тази нощ? Не искаше да попита — моментът бе все още твърде скорошен, прекалено ценен за разгръщане. Може би, може би…

В течение на множество проточили се минути нищо не бе казано, но поне за Лийт моментите бяха изпълнени с неизразим копнеж.

— Вероятно оттук бихме могли да определим предстоящия си път — накрая рече отшелникът. Когато никой не отговори, той продължи. — Без значение какво е мнението ни за самоличността на Десницата, трябва да решим дали Компанията има още задачи, които й предстоят. Дали ще се отправим в търсене на Джугом Арк, както предлага нашият приятел Фемандерак? Или решаваме, че сме сторили всичко по силите си? Трябва да призная, че усещам призив да помогна на хората от Инструър, като онези, принудени да се крият по подобни места.

Това съживи Кърр.

— Други предстоящи задачи? Ти може да имаш някакво чувство за успех, аскетични ми приятелю, но аз не изпитвам нищо подобно. Вероятно би могъл да ми предоставиш списък с делата, които сме приключили успешно?

— Съзирам сред нас двамата брудуонски пленници — дойде отговорът с едва загатната грубост.

— Разбира се — призна Кърр. — Но ако това бе всичко, което трябваше да сторим, отдавна щяхме да се наслаждаваме на великолепната фирейнска пролет.

Хауфутът се присъедини към спора.

— Нека бъдем конкретни. Каква точно е втората задача на Компанията?

— Да спаси Фалта — дойде резкият отговор. — Понастоящем не можем да спасим дори себе си.

— Аз пък помня, че задачата ни беше не чак толкова въздигната. Възнамерявахме да изложим наученото от нас пред Съвета на Фалта.

— Което бе сторено — бързо рече отшелникът.

— Това бе свързано с показването на пленения брудуонец, който трябваше да ги убеди в надвисналата заплаха.

— Чия идея бе това? — настояваше отшелникът.

Настъпи пауза, в която членовете на Компанията се замислиха. Бе се случило толкова отдавна. Толкова много неща бяха станали от онази нощ в дома на хауфута, когато решиха да потеглят…

— Идеята беше моя — равно отвърна Хал.

— Твоя? — рече отшелникът, отмерената любезност в гласа му издавайки намерението му. — Защо ли не съм изненадан?

Хал се навъси, но не каза нищо. Индретт понечи да заговори, по Манум положи ръка върху рамото й, докосвайки устните си с пръст.

— Без значение откъде е произлязла, идеята е била добра. Но се провали заради фалтанската политика и предателството на посланиците и кралете — тежко изрече хауфутът. — Нямахме шанс. — Той въздъхна.

— А Фалта? — попита ги Манум. — Тя ще успее ли да се защити от армията, която може би точно в този момент стои на границата? Защото ако не…

— Ако хората разполагаха с достатъчно знание… — рече Перду.

— Ако армията можеше да бъде приготвена навреме… — добави Фарр.

— Ако имаха подходящо водачество… — каза хауфутът.

— Ако, ако, ако! — Фемандерак изгуби търпение. — Естествено, че Фалта може да се противопостави на брудуонците, ако армията бъде събрана сега и бъде поведена от достойни пълководци. Но проблемът е, че не разполага с такива! Водителите на Фалта са брудуонци! Те ще се погрижат да сте беззащитни и неподозиращи, сетне просто ще поканят кафявата армия да окупира градовете ви. Няма да има отбрана. Няма да има битка. Наместо това ще има клане! Ако си представяте, че сте приключили задачата си, вероятно ще ми позволите да се завърна в родината си, защото няма да остана да гледам как фалтанските реки почервеняват от кръв!

— Моля те, остани! — каза Лийт, изправяйки се на крака, не желаейки приятелят му да остане неразбран. В крайна сметка той носеше отговорност за Фемандерак. Той бе се сприятелил със странния чужденец и му бе разказал тайните на Компанията. — Вече не можем да седим и да си мислим за собствената безопасност, не и когато знаем неща, жизненоважни за оцеляването на Фалта. Не и когато ни е даден път, който може да отвежда до целта ни!

Седни! — пищеше злокачественият му вътрешен глас. Ти си само хлапенце! Трай и се учи от останалите! Далеч от намерението да го послуша, Лийт се радваше да чуе отчаянието му и се окуражи.

— Фемандерак казва, че Джугом Арк символизира единението. Може би е прав. Може би Джугом Арк ще обедини Фалта под водачеството ни. Не зная. Но няма да разберем това криейки се, докато не бъдем извлечени от вражи ръце! Не искам да прекарам колкото време ни остава преди инвазията в чудене дали би имало още нещо, което аз и приятелите ми бихме могли да сторим, за да спасим Фалта!

Стисна юмруци, изпънал ръце край тялото си, а гласът му изпълни стаята, като не остави на другите място да се скрият.

— Не се интересувам от пророчества и мечове! Не ме интересува дали съм млад или стар! Получил съм шанса да сторя нещо добро и искам да го направя. Цял живот съм искал да сторя правилното и никога не съм успявал.

Гласът му дрезгавееше, но той не обръщаше внимание.

— Нещо винаги ме дърпа назад, с малко попречвайки ми да достигна целта. Е, достатъчно! — пое си дълбок дъх. — Този път избирам да постъпя правилно. Дали ще успея или ще се проваля, дали ще оживея или умра, ще съм направил правдивия избор. И ако и други постъпят като мен, може би Фалта не е изцяло обречена, дори и Брудуо да я завладее. Чувате ли ме? Слушате ли ме? Слушате ли?

Никой не заговори.

В ума му отекваха съмнения — хвалипръцко… просяк на внимание… Хал можеше да изрича подобни неща безнаказано, винаги го бе правил, но от езика на Лийт звучаха нелепо, почти обидно… глупак…

— Фемандерак ни нарича Десница. Казва, че ръката е оформена от пет пръста. Аз виждам повече от пет пръста. Може би сме две ръце. Не знам. Ала зная, че сами по себе си пръстите са безсилни. Поотделно отново ще се провалим.

Огледа ги последователно: майка му и баща му, верния Перду, непроницаемото лице на отшелника, хауфута и Кърр, Ахтал — брудуонския Следовник, Хал, когото нищо не изненадваше, Фемандерак с широка усмивка и очевидно още по-обширна обич, Фоилзи, която му кимна и Стела… Стела, която накара гърлото му да се запъне, чиито очи сияеха толкова ярко, че заплашваха да го възпламенят.

— Обичам ви! — каза нежно той. — Обичам ви. Обичам всички ви. Не мога да ви кажа… Не мога…

Той се запъна и седна.

Нещо го блъсна, като едва не го събори. Отшелникът се изправи пред тях с повдигнато лице и затворени очи.

— Пътуването ви още не е приключило! — викна със звънък глас. — Ще крачите сред лудост и мъгла, сред дебрите и висините, нападнати от хиляда пламъка, а планините под нозете ви треперещи. Ще разкъсате воала на илюзията и ще подчините корена на магията на волята си. Макар и пръснати, ще се съберете, макар сделени, ще се едините. И когато се открие пред вас шансът да поемете огъня в ръцете си, хватката ви трябва да е изпълнена с вяра, нетрепваща и без никакво съмнение.

Отшелникът се усмихна и отвори очи.

Макар Лийт да очакваше нещо да последва тази реч, случилото се после го изненада. Провокативно вдигнал вежди, мъжът в синя роба плъзна очи по Компанията, за да срещне погледа на Хал.

— Нещо да добавиш към това, кьопчо?

Дори Хал бе изненадан, можа да види Лийт, макар да запази меко изражение. Кърр скочи на крака, последван от Фарр и Перду, всички крещейки в един глас. Хауфутът се провикна за тишина, но тя не настъпи веднага.

— Значи на нелюбезността бива отвърнато със същото — селският водител поклати глава. — Как очакваш да приемем думите ти на сериозно, когато са изречени по такъв груб начин?

— Ще ги вземете на сериозно, когато започнат да се сбъдват. Не очаквай да се извинявам за пророческите слова, които получавам. Обмислях случилото се от първата ми среща с вас, северняци и установих, че съм позволил да се повлияя от възгледите ви. Трябва да съпоставям скромността си с неоспоримите слова на Най-възвишения. За доброто на Фалта трябва да говоря каквото ми е казано.

— Това не е извинение за грубостта — сопна се Стела.

— Може би коментарът ми беше неблагоразумен — призна отшелникът. — Но смятам, че за вас ще е по-важно какво съм казал, а не по какъв начин.

— Може и да е така — рече хауфутът. — Кажи ми, отшелнико, твоето предсказание говори, че ни предстои още пътуване. По свой начин Лийт вече отправи подобен аргумент. Но за какво се отнасяше останалата част от пророчеството? Ако Най-възвишеният желае да говори с нас, защо думите му не са от по-голяма полза? Защо не ни каже: „Вървете на изток до Строукс, докато не достигнете река Алениус, сетне завийте на север и вървете тридесет дни, докато не се препънете в златна стрела“ — или нещо от сорта? Защо загръща думите в такава мистерия, че нищо да не може да бъде разгадано?

— Думи, думи. Казвам да ги загърбим — отвърна Фарр с типичния си рязък маниер. — Фемандерак ни предлага път. Аз предлагам да тръгнем по него. Ще отида в онзи Немохайм, в онова място на име Кантара и ще се опитам да намеря Джугом Арк. Би било хубаво да имам спътници. Някой ще ме придружи ли?

— Аз ще дойда — произнесе с уверен глас Стела — гордата Стела, вдигнала брадичка, очите й широки и тъй живи. — Нещата не могат да приключат просто така. Не можем да се приберем.

— Ех! — рече хауфутът. — Херца ще ме изяде жив, ако нещо се случи на дъщеря й. По-добре да дойда с теб.

— Аз също ще дойда — бързо рече Лийт, страхувайки се да не бъде оставен.

— Аз също — обади се дрезгавият глас на фермера. — Не се знае в каква каша ще се забъркате без моята помощ… — Той се изсмя, чист, ясен звук с онзи оттенък на пакостливост, който Лийт бе взел за злина в онзи ден, когато се бе страхувал да не остане заключен в плевнята на Кърр.

— Убеден съм, че ще дойдем всички! — каза Манум. — Сега в града е опасно за нас.

Лийт погледна към брат си. Ето го, онова изражение на превъзходство, което се появяваше върху лицето му, когато Хал знаеше нещо непознато на другите.

— Хал? Ти ще дойдеш ли?

Това питане бе толкова изнервящо, че на Лийт едва не му призля. Припомни си сходен разговор преди месеци в дома на хауфута, още преди да напуснат Лулеа, когато Хал бе нападал възрастните, страхуващи се да вземат решение, сковани от теглото на отговорността. Но бе типично за него да не изглежда объркан по никакъв начин от развоя на събитията. Виж го само как се хили! Сякаш бе доволен от поемането на ролята му от Лийт. Проклет да бъде! Не може ли веднъж да покаже малко смирение?

— Ако всички са убедени в теорията на Фемандерак за Петимата от Ръката, то изглежда имате нужда от мен. Естествено, че ще дойда.

— Изпитваш ли някакви съмнения относно идеята на Фемандерак? — не отстъпваше Лийт.

— Никакви — отвърна искрено Хал, но брат му усети някакво увъртане.

Фемандерак се изправи и моментът отмина.

— Значи и петимата, напуснали Лулеа ще продължат заедно до края, заедно с останалите от Компанията? Тъй трябва да бъде.

— Аз няма да ви придружа — каза отшелникът. — Най-възвишеният има друга мисия за мен. Трябва да отнеса думата му до хората в Инструър. Без значение от рисковете, без да обръщам внимание на опасността, трябва да подготвя Великия град за пришествието на Най-възвишения и прославения му Огън.

Изглежда бе твърдо решен да се самоизтъква днес, а денят вече бе станал свидетел на достатъчно изморителни приказки. Единственият въпрос бе кой първи ще прекъсне аскета.

— Трябва да се отправим възможно най-бързо — отбеляза хауфутът.

— Предстоят ни страшно много неща, които да подготвим — добави Кърр.

— Ами брудуонецът? Какво ще правим с него? — Лийт бе объркан от положението на магьосника воин, който можеше да убие всички им. Все още бе вързан, но след Пиниона връзките бяха символични. След като Хал отиваше в Немохайм, където и да беше това, дали Ахтал нямаше да поиска да го придружи? Можеха ли да го спрат?

— Със сигурност утре сутринта ще бъде удачно време да мислим за всичко това — простена хауфутът. — Все още ми предстои много работа, за да наваксам за умората и глада.

— Утре сутринта да бъде! — рече Кърр, смеейки се. — Ама ни липсваше през всички тези седмици. Без теб е толкова трудно да се държат нещата в правилната перспектива! — кимна към едрия водач, сетне се обърна към всички. — Трябва да изразим желанието си към нашите домакини и да ги помолим за съдействие да избегнем мрежата на Аркоса. Нека отпочинем тази нощ, защото утре ще сме на път.

В Ескейн утре имаше, но не и изгрев. Перду, първият събудил се, прекара миговете след събуждане в мисли за семейството си — най-вероятно лагеруващи нейде в северна Мирвидда — сетне разопакова приготвената за Компания закуска и ги разбуди.

— Ставайте! — рече им феннито. — Съжалявам, задето не съм отворил прозорците, но утрото е на около стотина ярда оттук, в друга земя. Хайде, хауфуте, не си заспал, хъркаш много по-силно, когато спиш.

И той продължи в същия дух, докато възглавница не го удари по тила.

Домакинът им — плешивият приятел на Фоилзи, се появи когато приключваха закуската. В отговор на питането им им отвърна, че денят вече бил напреднал, сетне небрежно уведоми гостите си за свикано съвещание — Сбор, нарече го той — заради Компанията.

— Може да минат дни преди връщането ви в Инструър — рече той. — Следователно си помислих, че бихте желали да бъдете представени на хората ни.

— Спомням си да казваш, че хората в Ескейн не пътували през Инструър? — каза Кърр, моментално подозрителен.

— Така е — дойде отговорът. — Повечето от нас остават в Ескейн. Но достатъчно ще дойдат, за да свикаме Сбор.

— И за какво ни е това събрание? — настояваше Кърр. — Бързахме да опитаме да се промъкнем на части край стражите на моста към Строукс, колкото по-скоро, толкова по-добре. Защо е нужно това забавяне?

— Някои биха искали да ви видят — рече плешивият. Лийт долови нотка на предпазливост в гласа му, която очевидно убягна на останалите, защото никой не каза нищо, затова младежът се изправи с намерението да прояви допълнителен интерес.

— За водачите на Ескейн ли става въпрос? — попита Лийт. — Бихме желали да се възползваме от възможността да ги убедим в мирните си намерения и че сме достойни за доверие.

Домакинът сви устни.

— Разбирам, че ти си бил един от воините, които нападнали Пиниона — съмнението в гласа му бе доловено от всички. — Неколцина от избягалите дойдоха в Ескейн и ни разказаха за делата ви. Водачите ми искат да се уверят, че подобни храбри бойци няма да представляват опасност за сигурността ни. Както можете да си представите, тя е от първостепенно значение. Вероятно срещата с вас ще им осигури това спокойствие.

Лийт се изсмя.

— Би било добре да помните, че външният вид лъже. Макар поне в моя случай това да не е така. Късметлиите успяват там, където ловките се провалят. Не съм боец.

— Ала историите за делата ти и тези на твоите спътници се пръснаха из Ескейн по-бързо от огън. Дали са били преувеличени или не — не зная, макар да вярвам на Фоилзи. Във всеки случай водачите ми възнамеряват да разберат дали слуховете са оправдани.

Вече и останалите членове на Компанията започваха да проявяват интерес към разговора, Кърр и хауфутът се изправиха.

— Съществуват въпроси, относно които не би било разумно да се говори на подобни сбирания — дори и в доверен кръг.

— Така е — отвърна плешивият, чийто глас сега носеше загатната заплаха. — Но ако съществува информация, отнасяща се до оцеляването на Ескейн, бъдете сигурни, че ще я получим.

— А ако подобна информация ни заплашва, ще я скрием! — прогърмя Фарр.

— Мирувай, Фарр! — изстреля фермерът, но в гласа му имаше мекота, която трябваше да умири планинджията, същевременно предразполагайки домакина.

— В думите на спътника ми има нещо вярно — каза хауфутът. — Ще подбираме приказките си. Помнете, че се намираме на повече от хиляда мили от дома, скрити във враждебен град, далеч от всякаква помощ. Объркващо е, зная, да сме достигнали решение, а да не можем да сторим нищо за него. Нека бъдем търпеливи!

Сборът се състоя по-късно утринта в голяма зала, оформена със забележително умение и търпеливост от вътрешността на две съседни постройки. Когато Компанията пристигна, прекарала мъчителен час в отбягването на стражи из мрачния подгизнал град, поне стотина души изпълваха помещението. Поне стотина чифта очи обгърнаха северняците, отведени към средата на празното място. Имаше нещо много странно, дори изнервящо, в тази зала, сякаш всичко вътре ги притискаше.

В другия край на празното пространство дузина души седяха на високи табуретки върху ниска сцена. Компанията бе поканена да се присъедини към тях.

— Каква е целта на всичко това? — прошепна Фарр на Перду. — Събраните тук хора не ще научат много на среща, от която не могат да чуят нищо.

— Бъди уверен, че людете ни не ще пропуснат и дума! — рече глас откъм сцената. — Има причина да се събираме точно тук.

— Съвършена акустика! — тихо изрече Фемандерак. — Цял живот…

Той се обърна, сякаш да погледне зад себе си.

— Ще ми се да си бях донесъл арфата. Ще ми се някой да не я бе взел за оръжие, принуждавайки ме да я оставя на прага.

— Заповядайте и седнете! — долетя глас от сцената.

Невъзможно! — помисли си Лийт. Та ние се намираме на поне тридесет крачки от говорещия, а чувам всяка негова дума!

Но бе истина. Стените на това внимателно изработено пространство по несравним начин отразяваха и усилваха звука — всяка отронена дума, без значение колко тиха, биваше увеличена многократно, така че всички можеха да я чуят. Всеки шепот, всяко прокашляне, всяко провлачване на крака. Това, осъзна младежът, бе източникът на неудобството му, акустиката сякаш скупчваше цялата тълпа около него.

Щом членовете на Компанията седнаха, висок чернокос мъж с нездрава кожа и мършави черти се изправи и ги приветства.

— Бих желал да припомня на всички правилата на Сбора! — тържествено рече той. — Не трябва да има ни…

— Какво е сбор? — прошепна Стела на Индретт.

— Сборът е официалното събиране на Ескейн! — бе резкият отговор. — Събираме се да решим дела, прекалено важни да бъдат преценени единствено от старейшините.

— И тези старейшини са…

— Разположените на сцената — довърши думите й бледният мъж. — Сега ще обявя правилата за онези, които не са наясно със Сбора. Няма да бъдат споменавани ескейнски имена. Ще говори само по един глас, никакъв друг шум не бива да се чува. Не бива да се повишава тон. Помнете, ако бъдем дочути, гибелта на Ескейн е сигурна! Председателствуващият старейшина ще ръководи Сбора. Събранието ще приключи с гласуване. Приемливи ли са тези правила?

Откъм стената се отдели жена.

— Хората намират тези правила за приемливи — рече тържествено тя, по начин, указал на Лийт, че наблюдава някакъв ритуал.

— Много добре. Нека Сборът започне.

Лийт скоро осъзна, че срещата е свикана в угода на ескейнци — по-точно старейшините — и срещу Компанията. Един подир друг хора биваха извиквани, за да задават въпроси. Те бяха любезни, но внимателно оформени и представени с прецизност, която говореше, че други бяха взели участие в измислянето им. Отговорите биваха внимателно разглеждани от старейшините — най-вече от мъжа с нездравия цвят, който очевидно беше председател, сетне биваха задавани още въпроси. Всичко бе привидно миролюбиво, без пряка злонамереност, която Лийт можеше да посочи, но нещо зловещо се криеше зад това привидно формално събиране, нещо отвъд простото събиране на информация, младежът бе убеден в това.

— Бях една от освободените при битката в Пиниона — каза млада жена с дълга провиснала коса и големи, почти изпъкнали очи, понастоящем изпълнени с неподправена благодарност. — Биха ли се представили спасителите ми, за да им благодаря?

Чувствайки се леко неловко, Лийт се изправи, както сториха Манум и Ахтал. Кратки аплодисменти се понесоха из залата, прекъснати от жест на председателствуващия старейшина. Очевидно и други бегълци от затвора бяха подирили убежище в Ескейн. Лийт усещаше вниманието на старейшините върху себе си.

— Кой изготви плана? — запита бледният мъж.

— Не беше планирано — отговори Манум. — Синът ми и аз бяхме затворници на Съвета, заедно с още един от спътниците ни, който биваше разпитван. Ако познавате Пиниона, знаете какво означава това. Имахме намерение да го избегнем, останалите затворници също имаха сходни нагласи.

— Ами воинът със стоманения кол? Кой е той?

— Трябва ли да питаш? — рече Фарр, очевидно отегчен от Сбора.

Председателствуващият старейшина се обърна към жената с широките очи.

— Кой е той?

Тя посочи Ахтал.

— Този! — в подобния й на детски глас се долавяше нещо, близко до възхита.

— Благодаря ти — каза тя.

Брудуонецът, разбрал намерението, ако не думите й, кимна.

— Истина ли е, че си брудуонски воин, изменил във Фалта? — запита неособено възрастен сламенокос мъж.

Ахтал се намръщи, мъчейки се да оформи отговор.

— Брудуонски воин, да. Изменил? Не съм се изменил.

— На Фалта ли служиш сега? — перифразира Кърр.

Брудуонецът поклати глава.

— Слуга на Лийт, слуга на Хал. Никой друг.

Лийт изненадано се обърна при това твърдение, виждайки, че и другите постъпват по същия начин. Слуга на Лийт? Кога е станало това? Несъмнено отново работа на Хал. Не за пръв път Лийт чувстваше причина да се съмнява в сакатия си, привидно невинен брат, който изглежда дърпаше невидими конци, прикачени към всичко и всички. Къде бе научил брудуонецът думи от общия език? Разпитването продължаваше, докато той размишляваше над това.

— Би ли могъл да ни обясниш как брудуонецът е станал ваш слуга? — обърна се председателят към Кърр.

— Това би изисквало да ви кажа какво прави група от Фирейнс в Инструър — отговори фермерът, внимателно подбирайки думите си. Той също долавяше някаква загатната заплаха. Нещо около този мъж с нездрав цвят на лицето го притесняваше…

— Тогава продължи! — каза старейшината. — И нека отсъдим.

— Това дело за отсъждане ли е? — рязко отвърна Лийт. Това бе въпросът. На съд ли бяха изправени? Преди да кажат друго, трябваше да установят защо старейшините на Ескейн бяха поискали публична среща вместо дискусия в тесен кръг.

— Бе ви предоставено безопасно убежище в Ескейн. Досега със сигурност щяхте да сте погинали в града. Приютявайки ви като знаем, че Аркосът от Немохайм — управляващ града във всяко отношение, като се изключи официално — ви преследва, излагаме страната си на голяма опасност. Тази среща е свикана да прецени дали е оправдано приемането на подобен риск. Трябва да ви предупредя, че ако вашата Компания се окаже недостойна за доверие или какъвто и да е риск за нас, без колебание ще ви предадем на Аркоса или ще ви убием лично.

Лийт кимна. Затова значи било всичко.

— Това е възмутително! — викна Кърр. — Ако знаехме какво ни застрашава, щяхме да се предадем на Съвета!

Лийт пристъпи пред стария фермер, правейки му знак да замълчи. Кърр объркано седна.

— Тогава ще успокоим притесненията ви и ще се погрижим преценката ви да бъде в наша полза — рече Лийт, опитвайки се да излъчва солидност, искреност, интегритет. Случваше се отново — нещо напираше в него, търсейки начин да излезе. Това е публична изява с публично гласуване. Ако се гневим против моралността на това дело, нещата няма да се развият добре за нас. Надяваше се другите да не осъзнаят какво прави.

— В нощта на Средозимника селото ни бе нападнато от четирима брудуонски воини, пленили Манум и Индретт, моите родители. — Лийт внимаваше емоциите му да не бъдат видими, макар че в действителност не би могъл да ги скрие, дори и да иска. — Петима от нас се отправиха в преследване по дългия и труден път, сдобивайки се с още двама спътници, също пострадали от тези разбойници. Преминахме Западния през зимата — постижение, неопитвано през последните поколения. Срещнахме и се сприятелихме с дивата раса на фенните, прекосихме Челюстните планини, прекосихме Южния маршрут с помощта на фодрамите и се спуснахме през Бързеите на Мосбанк — първите, прекосили ги по вода. Сетне устроихме засада на брудуонците в планината Щефл, където убихме всички без Ахтал, когото пленихме и спасихме родителите ми. Бях заловен от уайдузите — жестока раса воини и в тъмницата им срещнах Фемандерак, двамата успяхме да избягаме. Баща ми, преследвал заловилите ме, освободил уайдузките затворници. Накрая всички успяхме да стигнем в Инструър, преследвани от уайдузки отряд.

Докато Лийт изреждаше делата им, тъй кратко сбити, осъзна, че списъкът нямаше как да не прозвучи внушително. Макар слушателите да не познаваха хората или местата, за които говореше, самата тежест на постиженията трябваше да говори за правдоподобността им. Продължавай да говориш! — окуражи се той. Трябва да чуят увереност в гласа ми. Помисли си за Уайра и как младият мъж от планините бе успял да разсее напрежението край лагерния огън на фенните с храбри, но отстъпчиви слова. Уайра, колко си ни нужен сега!

Последваха множество въпроси относно пътуването по Западния път, на които членовете на Компанията отговаряха и Лийт видя уважение да се изписва по лицата на онези в залата. Накрая бледият председател прекъсна тези въпроси. По негово настояване темата се измести към делата на Компанията в Инструър, където Лийт и останалите бяха притиснати да отблъскват проницателните умове на старейшините.

— Казваш, че си се събрал отново със спътниците си зад стените на града? — рече един старейшина, гъстовежд мъж с черна брада, насочвайки поглед към Лийт. — Но не обясни защо изобщо сте дошли тук, нито защо Компанията ти просто не е поела обратно към Фирейнс след освобождаването на пленниците.

Мъжът впери в Лийт пронизващ взор.

Кърр му хвърли предупредителен поглед, но и без стария фермер, Лийт знаеше опасността, скрита зад любезните въпроси.

Оставяйки старейшините, той се надигна от стола, пристъпи напред и с ясен глас заговори към събраните:

— Не ще крия от вас, че сме поели на мисия и пазим голяма тайна — рече той и хората се приведоха като един. — Но от името на спътниците си моля мисията ни да остане неизказана. Разкрихме я на Съвета на Фалта и бяхме предадени. Не можем да рискуваме да я разкрием отново, защото дори старейшините не могат да бъдат сигурни, че сред вас няма предател, който може да ни предаде на Съвета.

Лийт усещаше гнева на сцената отзад.

— Страхувам се от това, което може да се случи на мен и приятелите ми, ако тази среща отсъди против нас. Но повече се страхувам от това, което ще се случи на Ескейн, Инструър и цяла Фалта, ако мисията ни бъде предадена на Съвета.

Толкова мога да разкрия, понеже Съветът вече го знае. Родителите ми не бяха отвлечени от брудуонците произволно. Манум, баща ми, е Търговец и бе изпратен от фирейнския крал в Брудуо, за да разкрие истината относно определени слухове. На остров Андратан узнал, че армиите на Рушителя отново биват сбирани срещу нас за съкрушаващ удар срещу Фалта и сърцето й в Инструър и че въпросното сърце вече е почернено с предателство. Избягал да предупреди краля си, но бил отново заловен, преди да успее да го стори.

След като спасихме родителите ми, продължихме към Инструър с надеждата да предупредим Съвета за надвисналата опасност. Вярвахме, че показанията на брудуонеца ще бъдат достатъчно убедителни. Но се оказа, че предателството е било по-голямо, отколкото подозирахме, бройката беше срещу нас. Няма да има отбрана. Ескейн, Инструър и цяла Фалта лежат беззащитни, готови да бъдат заграбени от Рушителя по всяко време. Противникът ни в Съвета бе Лркосът от Немохайм.

Из залата се понесе мърморене, укротено от тропота на председателския жезъл.

— Хората му ни спряха на улицата и силом взеха трима от Компанията ни. Несъмнено искаше да узнае защо един брудуонец, трениран за война и помазан със злина, би се противопоставил на господаря си. Двамата с баща ми се опитахме да го освободим, но както някои сред вас несъмнено ще потвърдят, брудуонецът показа, че може сам да се грижи за себе си. Благодарение на уменията му избягахме от Пиниона, но Аркосът е напълно наясно с действията ни и несъмнено гори от желание да поговори с нас.

Не сме се отказали да предупредим фалтанци за надвисналата опасност и съставихме план, който според нас ни дава шанс за успех. Но трябва да бъда честен. За да има той успех, част от нас трябва да поемат на път колкото се може по-скоро, ала не сме в състояние дори и най-общо да ви разкрием подробности от него.

— Да напуснете? — рече главният старейшина. — Да напуснете? За късметлии можете да се смятате, ако останете живи, затворени тук до края на живота си, за да запазите нашата тайна, която е много по-важна от вашата.

— И да отнесем в гроба тайната, която може да спаси цяла Фалта? — отвърна Лийт. — Не сте достатъчно добре скрити, за да убегнете от вниманието на брудуонците. Когато приключат с оглозгването на инструърските кости, ще дойде и вашият ред! Не бих искал да бъда на мястото на старейшината, комуто ще се падне отговорността да удържа брудуонците да не прекосят прага ви.

Внезапно Лийт скочи от сцената, притича напред и взе малко дете в ръцете си.

— Това дребосъче е в безопасност, но докога? Може би Аркосът ще реши да събере армия срещу Ескейн, ако наистина знае за съществуването ви и за нашето присъствие между вас. Но жестоката смърт на това дете е сигурна в ръцете на Рушителя.

Ужасената майка закри устата си с ръка, представяйки си безсърдечен меч, разсякъл стените на детската кошарка.

— Онези от вас, които са видели уменията на Ахтал, съмнявате ли се? И ви казвам съвсем искрено, че този воин е още неопитен, отстъпвайки многократно на истинските брудуонски бойци. Кой измежду вас може да се изправи срещу Ахтал? Старейшините ви ще защитят ли това дете, когато убийците на Рушителя дойдат за нея?

Постави момиченцето в прегръдките на ужасената му майка.

Младият лулеанец закрачи сред хората, говорейки, смайвайки Компанията.

— Казвам, че имаме шанс, но с всеки изгубен в приказки час пълчищата на Рушителя се доближават. Вече може да е прекалено късно и може да не сме в състояние да предотвратим безмилостните орди да опустошат домовете ви. Моля ви да помислите за невинните — децата на Фалта — чието право на дълъг и щастлив живот ще бъде отнето, ако останем затворени тук!

Кой е този, който говори? Кърр бе заинтригуван безпределно дори насред делото. Преди по-малко от година това хлапе се ужасяваше от мен и плевнята ми, а днес премерва ум и храброст с могъщи странници.

— Невинни? — викна глас. — Кой може да остане невинен в земя, където хората са принудени да се крият, никога невидели слънцето през очите на свободата? Защо да се интересуваме за съдбата на своите тъмничари? — отровата от този долетял от сенките глас изпълни залата, отново председателстващият старейшина трябваше да удря с жезъла си по пода.

— Така е! — съгласиха се старейшините, скачайки на крака.

— Тревогите на Фалта не ни касаят — рече един. — Може да умрат или да оживеят и някои от нас биха предпочели първото. Ала може и да удържат нападението на кафявата армия, дори да я надвият, независимо от вашите предупреждения и планове. А ако градът около нас падне, може да останем незасегнати. Подобно развитие е желано от мнозина в тази зала, защото изгубихме приятели и обични заради опустошителните действия на повелителите на този град — за нас е трудно да си представим режим по-зъл от този, който ни прокуди в Ескейн.

Сега Стела скочи на крака, повдигайки лице към противниците си, очите й пламнали.

— Злото в Инструър се е разпалило като предшественик на предстоящата Злина. Аркосът на Немохайм, колкото и да е прогнил, е само марионетка на Рушителя, който иска да се промъкне сред вас и да унищожи потомството ви. Чуйте ме! Ако желаете да нанесете удар срещу Аркоса — най-могъщият такъв трябва да е насочен срещу повелителя му. Пуснете ни, помогнете ни да се отскубнем от хватката на Аркоса на Немохайм и така ще нанесете този удар.

Главният старейшина заговори.

— Желаем да нанесем много по-сигурен и по-скорошен удар. Дълги години се подготвяхме да съберем армия, която да възвърне принадлежащото ни място в града, да ни върне къщите и земите, слънцето и луната. Точно тогава в ръцете ни попадат хора, които притежават информация и умения, които ще подсигурят успеха ни. Присъединете се към нас, помогнете ни в нападението, помогнете ни да отървем града от злината му веднъж завинаги — и ще бъдете богато възнаградени! Тогава ще сте свободни да продължите с мисията си, макар според мен от нея тогава вече да няма нужда, защото старейшините, които виждате на тази сцена, ще управляват Инструър, заели мястото на Съвета на Фалта. Със сигурност ще се подготвим за предстояща брудуонска инвазия. Помогнете ни! Историята ще ви запомни като храбрите освободители на столицата на света!

— Но освободителите могат да бъдат покварени, а бойците на свободата може да наложат сурови ограничения върху своите поданици — храбро отвърна Стела, забравяйки отстъпчивостта в името на истината. — Ако плячкосаме града в диренето на справедливост, благородните ни цели ще бъдат почернени от страданието на невинните и ще станем същите като онези, които искаме да заменим. Пред нас е изборът между единство и разделение, между вашата армия, която неминуемо ще унищожи града и нашата мисия, която, ако успее, ще обедини Фалта срещу истинския противник.

Тя се обърна към събралите се ескейнци, както бе сторил Лийт и разпери ръце.

— Избор! Лична мъст или целостта на Фалта. Вие решете!

Изръмжавайки, чернокосият старейшина потропа трижди с жезъла си.

— Край на обсъжданията! — викна той. — Бе ви даден избор. Връз този избор ще гласуваме — от това зависи съдбата на тези странници. Изберете или да ги освободим, за да поемат на мисията си, разчитайки, че те няма да издадат замисъла ни пред Съвета. Или да продължим с плана си да нападнем града и отмъстим на враговете си, оставяйки гостите да решат дали да се сражават с нас или да се изправят срещу смъртта.

Той пристъпи и положи жезъла си по средата на дървения под.

— Какво изричате? Тези, които са за чужденците, да застанат от тази страна на жезъла, тези за старейшините — от другата.

Стела седна и гледаше как Сборът се подрежда на два лагера. Онези, които вече бяха взели решение, пристъпваха към съответната половина, взирайки се към останалите, някои с неприкрита неприязън. Други, нерешили как да гласуват, оглеждаха двете групи в търсене на някаква подсказка, вероятно приятел, на чиято преценка се доверяваха, или дори преценка коя група е по-многобройна. След около минута-две бяха останали само неколцина, но на тях им отнемаше цяла вечност да решат.

Стела трескаво се опитваше да преброи двете групи, но хората се движеха непрекъснато, което затрудняваше задачата. Изглежда привържениците на войната надвишаваха останалите, поне така изглеждаше за разтревожения й поглед. Най-накрая и последните взеха решение. Тълпата въздъхна.

— Отбройте! — рече бледният мъж.

При тази команда ескейнци застанаха по двойки, по един от всяка страна на жезъла, и се отдръпваха назад. Двете групички ставаха все по-малко, докато във всяка не останаха само по неколцина.

— Равен резултат! — яростно прошепна Фарр, забравяйки, че думите му ще достигнат до всички в залата.

— Наистина? — рече председателят, опитвайки се да остане спокоен. — Равенство. Разяснение!

При последната му дума един от старейшините се изправи и рече:

— В случай на равен брой гласове, решението ще бъде взето от старейшините.

Мъжът с нездрава кожа се усмихна.

— Разяснение! — викна Лийт, одързостен неимоверно. — Кой оформя Сбора?

— Всички присъстващи в залата — дойде отговорът.

— Тогава ние също трябва да гласуваме — той се обърна към останалите. — Да го сторим!

Изтича и застана от дясната страна на линията, последван от Компанията.

— Няма равенство! — рече Лийт. — Следователно Сборът е решен.

— Не! — изкрещя бледният мъж. Отчаяно се обърна към другите старейшини, сетне гневно прекоси линията, заставайки срещу Лийт. Един по един старейшините го последваха, двете групи изправили се очи в очи.

Фоилзи пристъпи напред и протегна ръка. В същия миг Лийт разпозна един от старейшините — плешивият мъж, който ги бе довел в Ескейн.

— Ела! — рече Фоилзи. — Знаеш, че това е грешно.

Той мрачно поклати глава.

— Не мога да проявя неподчинение. Нямам избор.

— Имаш. Просто прекоси линията.

— Не мога! — каза той. Наведе глава и отстъпи назад в сенките.

— Отбройте! — гласът бе изпълнен с триумф.

Един по един отстъпиха, член на Компанията и старейшина. Но далеч преди ритуалът да е достигнал горчивия си край, резултатът бе ясен. Лийт и председателят прекосиха залата заедно, сетне се обърнаха — плешивият мъж стоеше самотен.

— Сборът е решен! — рече старейшината, сетен потропа три пъти по пода с жезъла си. — Отсъдено е в полза на старейшините. Чужденците ще служат в армията ни или ще умрат.