В земята пламък се крие

Глава 12 Долината на хилядите огньове

Долината на хилядите огньове бе дълга и тясна, простираща се от североизток на югоизток, триста мили дълга и само петдесет широка. Аркимм, дирещите Джугом Арк, пристъпиха в долината откъм запада, някъде на половината й дължина. Тя следваше древен процеп в повърхността на земята, където мощният пламък стопляше крехката кожа, обитавана от човеците. Могъщи и неразбираеми за людете сили раздираха земята, на места разкривайки пламтящия отдолу огън. В западната част долината се нагъваше, оформяйки земята на Мъглата, а на север и юг стръмни планини обгръщаха дефилето. Ала и тези планини бяха под дълъг, бавен и неотменим натиск. На север Веридия, а на юг Алмукантара, се издигаха нагоре, изтласквани от могъщия подземен напор, дирещ изход. Земята се съпротивляваше на огромния натиск, опитвайки се някак да затвори раната, да предотврати кървенето.

Защото земята кървеше. В раните пламтеше огън, вероятно на стотици места. В източния край на цепнатината той изригваше яростно, оформяйки вулкани, изпълващи земята с прах, пепел и воня на сяра. Някои бяха високи и горди, конусовидни, а от страните на други се протягаха по-дребни паразити. Имаше и други, напомнящи плитки ями за тор, насипни пещи, които не хабяха енергия в строенето на елегантни върхове, а просто изплюваха съдържанието си презрително. Където огънят се издигаше през подземни проходи, нагорещената вода бликаше през крехката пръст под формата на димящи гейзери и фумароли, или горещи серисти потоци, или езера от кипяща кал — или фантастични комбинации от всичко изброено. На места самата повърхност бълбукаше и се разместваше като кожа, опъната твърде силно над развала — бълбукаше и се надигаше, ала не отстъпваше.

На изток от долината се простираше Керсос, Дълбоката пустиня, която не принадлежеше на никое кралство. Насред тази мрачна пустош слънцето бе абсолютен господар, не падаше капчица дъжд. Топъл, сух въздух от сърцевината на пустинята бавно се носеше на запад, сгорещявайки се допълнително при пътуването си над Долината на хилядите огньове, където покриваше дъното й с невероятни температури. Редица потоци намираха път към зеещата рана от север, юг и запад, оформяйки ивица езера в неравното дъно на долината. Никаква вода не се вливаше в процепа от изток, нито напускаше Долината на хилядите огньове, алчната паст поглъщаше цялата предложена й влага.

Такива бяха земите, където Аркимм искаха да навлязат, да оцелеят, да преминат.

Спускането им в Долината на хилядите огньове бързо се превърна в истински кошмар — скоро всички, включително и водачите, започнаха да се съмняват в избора на маршрут. Под пронизително чистото небе деветимата крачеха сред високи до кръста туфи остростръки треви — тусоки, назова ги принц Уизаго. В продължение на около половин час срещаха пръснати дръвчета, останки от някогашната гора, които им предлагаха временна сянка, сетне въпросните дръвчета изчезнаха напълно, оставяйки пътниците на милостта на горещото слънце. Светилото помнеше колко безсилно бе било да ги спре по Западния път през зимата. Сега глупавите създания бяха попаднали в територия, неподвластна на Куали — недокосвана от Куалилете в разгара на слънчевата сила. Щеше да ги накара да си платят.

Две езера проблясваха примамливо под тях. В нарастващата жега Лийт откри, че им възлага силни надежди. Помнеше селската ковачница, където бе отишъл да помага за един ден и пламенината на огнището го бе изсушила. И без това непоносимо горещо, а топлината се усили докато слизаха — излъчваше се не само от небето, но и от земята.

Въздухът стана по-противен, все повече и повече напоен със сяра, оставяйки металически вкус в устите им при всяко вдишване. Нужни са доста повече от хиляди огньове, за да породят такава жега! — прецени Лийт.

— Надявам се това да се окаже читав пряк път — промърмори Кърр.

Надеждите на Лийт посърнаха още преди да са стигнали езерата. Защото последните не бяха пълни с вода, а със сол. Навсякъде около тях се издигаха чудати колони, арки и фантастични форми, ерудирали в различна степен канари. Земята под краката им бе болезнена на допир и хрущеше като натрошено стъкло.

— Придържайте се към белите скали! — посъветва Уизаго. — Никой човек не може да крачи по черните.

Аркимм бяха принудени да подирят заслон от немилостивата горещина, прикляквайки зад високи асиметрични форми, увили главите си с парцали, леко навлажнени със скъпоценните запаси вода, които носеха на гръб. Нежен ветрец долиташе от дъното на долината стотици футове под тях. Ветрецът, който навсякъде другаде би бил приветстван, тук донасяше вулканична прах и непоносима воня със себе си, допринасяйки за страданието на пътниците.

— Не беше толкова зле последния път, когато минах оттук — оплака се Уизаго.

— Последен път? Значи е възможно да се оцелее? — хауфутът бе изпълнен с неверие.

— Ще ни стигне ли водата? — попита Кърр.

— Не — бе незабавният и обезкуражаващ отговор. — Но, вярвате или не, в тази долина има вода на няколко дни оттук. Там ще имаме достатъчно.

По-късно следобед отново поеха, макар въздухът все още да бе немилостиво жежък.

— Не се отделяйте от мен! — предупреди принц Уизаго. — Не напускайте пътеката. Навлизаме в опасни места.

— Искаш да кажеш, че става по-лошо? — запита хауфутът. Жегата никак не му се отразяваше добре.

— Само ако се отклоните от пътеката — подчерта принцът на Деруйс.

Отляво и отдясно Лийт забеляза малки кратери, някои от които бяха изпълнени със сива кал. Тя премляскваше и бълбукаше, извиквайки асоциация с яхния.

— Внимателно! — викна Уизаго отпред. — Стъпите ли в някой от тези, ще си изгубите крака.

Повърхността на каменистата земя бе обагрена в неуместен сблъсък на червени, жълти, охренокафяви и зелени петна. Тук и там от цепки се надигаше пара — веднъж от дясната им страна и някъде напред огромен облак изфуча поне на сто фута над земята.

Хиляди биха се насъбрали да видят подобно нещо — помисли си Лийт. Само ако не бе тук.

Сред подобна обстановка бе трудно да се мисли за нещо друго, освен непосредственото оцеляване. Аркимм се бяха надявали да отделят време от пътуването си на юг, за да оформят някакъв план, да обсъдят как да тълкуват Загадката на Стрелата, която Фемандерак им бе повтарял, докато се отпечата в умовете им и как да използват Стрелата, веднъж намерена, за да обединят фалтанци против врага. Ала въздухът бе прекалено задушливо топъл, за да се говори дълго, самото отваряне на устите бе достатъчно, за да напълни с течен огън дробовете. Във всеки случай нямаха за какво да говорят, тъй като суровостта на долината не позволяваше съсредоточаването върху тема, тъй езотерична като бъдещето.

Ала един съществен разговор все пак се бе провел в следобеда на втория ден, точно след като бяха подновили пътуването си. Те Туахангата бе прекарал утрото в мълчаливо крачене, мърморейки си, стигайки до неприятни заключения, ако можеше да се съди по изражението на лицето му. Този следобед той заговори с Уизаго.

— Значи си пътувал тук и преди? — тонът бе обикновен, ала Лийт можеше да усети скритата заплаха. Уизаго също бе наясно с това.

— Само веднъж, Туа — меко рече той. — Не е място, което посещавам редовно.

— Защо му е на човек да идва изобщо?

— Разузнаване, Туа. Преди години, когато нещата бяха много по-зле, татко смяташе, че е възможно да ви атакуваме от тази посока.

— Но чувството ви за чест ви задържа? — думите на Те Туахангата бяха пропити със сарказъм.

— Нещо такова.

— Нищо общо с факта, че никоя армия не би оцеляла отстъпление.

— Отстъпление? — Уизаго настръхна.

— Помисли си само! — продължи Те Туахангата. — Да влачиш ранените и победени войници обратно през тази долина. Никаква възможност да погребеш мъртвите. Дело за несъмнения ти талант.

— Не бихме ви атакували без подобаващите оповестявания.

— Тогава, глупако, нямаше да ви се налага да мислите за отстъпление, защото никой от вас нямаше да е оцелял!

Уизаго прехапа устна и не каза нищо.

— А що се отнася до оповестяванията, какво ще кажеш за Отане-атуа? — Туахангата спря, обърна се и застана пред Уизаго с ръце на хълбоците.

— Къде? — принцът бе объркан.

— Мястото, което наричате Огромната гора. Помниш ли? Или подобните предателски деяния срещу беззащитни села са тъй многобройни, че не си правиш труда да им помниш имената? Защото ние не забравяме!

— Брат ми бе сурово наказан за стореното.

— Както и селото Отане. Но поне брат ти заслужаваше това, което получи.

— Приятелю, многократно сме обсъждали тези болки! Страхувам се, че един ден отново ще се сражаваме с мечове, наместо с думи. Не разбирам света ти, признавам открито, но нямам нищо против него.

— Не е достатъчно! — сопна се Те Туахангата. — Земята е наша! От морето до пустинята, от полето до планината, от почвата до земята. Наша! Ала вие разрушихте духа ни, принуждавайки ни да живеем в оградена гора. Искате ни удобни за контролиране, така че да не можем да сторим нищо непредвидимо. Държите земите и богатствата ни в дланта на ръката си! — изплю се на земята. — И пак сте недоволни. Има ли нещо, което не ще заграбите?

Това дойде в повече на принц Уизаго. Ръката му се стрелна към дръжката на меча — преди някой от Аркимм да може да се намеси, той скочи напред. Ала тъкмо това Те Туахангата бе искал и очаквал. Подири и изтегли бойната си тояга, изсвистяла към незащитената глава на Уизаго.

Или по-точно, където се бе намирала тя секунда по-рано. Сега Уизаго държеше острието си на инчове от гръдта на Те Туахангата, а тоягата на Туа висеше над ухото на Уизаго.

За един миг всичко бе застинало, докато Аркимм се осъзнаят.

Никой от двамата не помръдваше, бе ясно, че всеки един от тях би могъл да убие другия веднага.

Хауфутът се раздвижи с подчертана бавност, пристъпвайки между противниците.

— И двамата сте мъже на честта — тихо рече той. — Свалете оръжия.

Никой от противниците не реагира.

— Отнема по-голяма храброст да последваш разума пред страстта — настоя хауфутът. — Казвам ви, за доброто на всички, свалете оръжия!

Принц Уизаго прибра меча в ножницата. Те Туахангата не помръдна.

— Нима синът на главния вожд не се отличава по мъдрост от едно дете? — запита хауфутът.

— Мерзавец! — процеди Те Туахангата.

— Не ще поверя бъдещето на земите ни на страстта в момента — равно изрече Уизаго. Очите му бяха потъмнели от потиснат гняв. — Не ще оставя годеницата си без брат.

— Страхливец! — изплю Туа. — Не си достоен за Хинеранги. Ще се противопоставя на този брак с живота си! Кълна се в…

— Не се кълни! — настойчиво рече хауфутът. — Чувал съм за резултатите от клетви. В рамките на едно поколение и двете земи ще бъдат опустошени. Чуйте ме! Вашите повелители ви изпратиха на тази мисия, така че и двамата сте под мое командване. Чуйте отсъдата ми! Имам право да заповядам смъртта и на двама ви за посрамващо поведение. Не подлагайте търпението ми на изпитание!

Лийт затаи дъх. Да ги убие? Хауфутът блъфира. Дали двамата ще разберат?

Те Туахангата не отстъпваше.

— Какво те кара да мислиш, че можеш да се съревноваваш с мен, дебелако?

— Осмисли доказателствата! — нетърпеливо изръмжа хауфутът, сякаш се касаеше за дребна разправия между хлапета. — Как инак ще обясниш смъртта на четирима брудуонски воини, подобни на които никога не си виждал, нито можеш да се надяваш някога да надвиеш? Със сигурност това би трябвало да предостави дори и на твърдоглав младок като теб нещо за размисъл?

Тъмнокожият воин се канеше да отговори, когато Кърр добави:

— Нарушиш ли волята на хауфута, нарушаваш волята на баща си. Смяташ ли, че това е мъдро? Когато изпаднеш в немилост, кой ще се противопостави на брака между Уизаго и Хинеранги?

— Така е, старче! — призна Те Туахангата. В продължение на още миг изгледа опонента си през присвити очи — според Лийт прекалено дълго, което говореше за омраза отчасти театрална, отчасти навик — сетне сведе тояга. — Тази мере жадува за кръвта му. Ще трябва да чуя по-сериозни причини от изброените досега, ако искам да удържа апетита й.

Отстъпи от принца. Миг по-късно пътуването продължи, Уизаго начело, Те Туахангата в края, с кисела физиономия.

Следобедът на втория ден пътниците най-сетне достигнаха дъното на долината — мястото, където течеше вода. Удивително, дори тук, в зенита на горещината, растителност надигаше колебливи листа и клонки в маранята. Макар валежи да не падаха през цялата година, тази земя не бе истинска пустиня. Всъщност ако не бяха жегата от изтока и ронливата вулканична почва, тази част от Фалта щеше да бъде сравнително плодородна. Дисоти весело разцъфваха край струите пара, малки туфи от едва живнали тусоки се криеха от изпепеляващото слънце зад по-големите камъни, а на места бодлив храсталак храбро отстояваше територия. Лийт веднъж дори помисли, че е видял пеперуда, малко, жълтеникаво хвърчащо, но при последваща мисъл реши, че е било игра на светлината, която тук отскачаше от слюда и обсидиан, толкова горещи, че дори и лъчите не се задържаха отгоре им.

Животът вирее дори и в долината на смъртта — навъсено си помисли Лийт. Няма достатъчно разум да се махне, дори и когато е очевидно, че ще изгуби. Поддържан единствено от силата на навика… Точно като мен, тук, единия крак пред другия, крачейки немислещо към кой знае къде, когато в действителност повече от всичко искам да бъда отново в Лулеа, играейки край Общинското дърво с Хейн и Хермеса, и Лони, и Друин, и Стела.

В ума си — тъй ясно, сякаш се намираше там — Лийт си представи как се крие от вятъра и дъжда под разперените клонаци на Общинския дъб. Около него пейзажът на Северните покрайнини, пълна противоположност на Долината на хилядите огньове — зеленината на поляните, огромното Дърво, жизнерадостните звуци на селото — на неговото село — приготвящо се за дълга есенна вечер и дъжд, благословеният дъжд, процеждащ се от меко осветеното небе, ободряващ, навлажняващ, съживяващ… Гърдите го боляха от копнение.

Тогава във видението му задуха вихър, пръснал спокойните му мисли. Дъждът се усили и промени посоката си от север. Болката в сърцето се съсредоточи, избистри се, придоби име, лице. Стела. Тя трябваше да го срещне там. И той чакаше и чакаше, и чакаше, и чакаше, и чакаше — думите отмерваха времето с потропването на ботушите му върху безмилостната скала — и чакаше, и чакаше — а тя не дойде. Смееха му се, всички му се смееха…

Стоеше пред огъня в малката им къща, чакайки, дълбаейки парче бреза, с усилия съумяващ да овладява треперенето на ръцете си, защото онзи, когото обичаше най-много, си бе отишъл и лицето, което се опитваше да издълбае, оставаше празно… Баща му нямаше да се върне — беше изоставен…

Сега той, Хал и Стела крачеха в тишината на мьолкбриджската нощ, къща край къща, край къща — Хал спира и ги оставя сами, но страхът и безсилието сковават гръдта на Лийт — не може да диша, още по-малко да говори… Всички остава неизказано… И по-лошо, мълчанията биват използвани в негова вреда…

Двамата със Стела седят на леда, след малко тя започва да трепери… без да се замисля, той я прегръща, сетне отваря уста. Красноречивите слова не са негови. Духът му крещи в отврата, а устата му продължава да оформя срички мимо неговата воля… Вътрешното хленчене остава нечуто… А ледът проскърцва и стърже, отделяйки ги далеч от Компанията…

Всичко ли случило му се бе метафора?

Тя му се усмихваше в Ескейн — той знаеше, че би дал целия си свят за тази усмивка. Приет си — казваше тя. — Вече не си отвън, подигравателният смях на света вече не е предназначен за теб, вече не си подминаван от всички. Сърцето му бе готово да прелее от щастие — стига да не отпуснеше нито за миг хватката над дребното гласче, дълбаещо в сърцевината му: не теб обича, а него — другия глас, другия глас, гласа на Хал, гласа на Най-възвишения, жесток бог, кукловод…

Невидими ръце дърпат конците и ескейнчани нахлуват, разделят Компанията, разделят го от Стела, разделят го от баща му, разделят го от Хал… Ледът проскърцва и стърже… Мечове проблясват под слънцето, а баща му мълви: „Изпратиха ме на сигурна смърт…“. Сурови лапи го сграбчват, отскубват го от склоновете на Щефл… Стаята гърми от трещерливото нахлуване на силуети, под безпомощния му взор отвели майка му…

И… О, жесток бог… върви подир добрия, разумния, свестния Хал през чревната тъмнина, додето онзи застава край ложето на отшелника, гледа смаяно как брат му протяга ръка… блясва син огън… отшелникът се строполява в хватката на болестта… Тъй се отнася Най-възвишеният към онези, които говорят със свой собствен глас…

<Не ставаш ли малко абсурден?> — попита омразният глас.

Млъкни! — сопна се Лийт, прикривайки изненадата си с гняв.

Гласът го послуша, сякаш бе дело на изтормозения му ум.

Следваната от Аркимм пътека не бе човешко дело. Уизаго им обясни, че долината била пресечена от редица животински пътеки, проправени от предимно малки — но и няколко изключително едри — животни в търсене на вода. Защото на места такава се намирало. В повечето случаи гнусна тъмна течност, гнояща от почвата, но се случвало и кристалночиста вода да забълбука от мъртвата земя и там природата ликуваше — разперени акации, злачни зелени килими, ята ентусиазирани птици, рояци насекоми, яростно налитащи върху събраните животни. Драмите на живота биваха разигравани на малките островчета сред долината на смъртта.

Ала пътниците не съзряха животни и почти никакви доказателства за съществуването им, с изключение на малко дири и повсеместните пътечки. След като бе изслушал Уизаговите описания, дори след като нанесе нужните корекции за разказваческо преувеличаване, Лийт се радваше на липсата им. Двуглави, огнедишащи гущери, стрелващи се като копия върху плячката си от дърветата, огромни котки с масивни зъби и нокти, дори по-дребните животни заплашваха пътника с хап и жило.

С третия поред огнен залез на жестокото пустинно слънце, Аркимм се спуснаха по тясна пътечка в овраг от пясъчник. Лицето на принц Уизаго се украси с усмивка, дори Те Туахангата му отдаде неохотно признание. Относно какво точно, Лийт не бе сигурен. Изглежда бе пропуснал разговора за маршрута им. Във всеки случай Уизаго получаваше поздрави.

— Уади се оказа истина — рече той. — Вярвам, че и с гуелтите ще стане така.

Радостта в лика му бе неподправена.

Дерето от пясъчник, въпросното уади се отправяше почти право на югоизток. В последните оставащи минути светлина — здрачът тук продължаваше много по-кратко от провлачените вечери, с които северняците бяха свикнали — Лийт оглеждаше странната обстановка. Бледна и загладена скала, наподобяваща гранит, съставяше дъното на уадито, тук-таме се срещаха цепнатини, запълнени с пясък. Спускащо се неизменно надолу, въпросното дъно бе около двадесет ярда широко, притиснато от мрачни склонове с шарките на кафяво и охра, простирайки се на повече от стотина фута към бързо помрачняващото небе. Ефектът бе заплашителен, сякаш протягащ някаква забрана, сякаш съществуването на подобна бездна бе доказателство за наличието на създания, много по-могъщи от тях. Само за минути мракът се стече като река, оставил незалята единствено тясната ивица звездно небе над главите им. Още няколко минути и пътниците бяха принудени да спрат за нощувка.

По-късно лунният сърп надникна над склоновете, за да хвърли стиска бледо сияние вуадито — луната ги огрява близо час. Когато се скри зад другия склон, Те Туахангата рече:

— Няма доказателства за тези гуелти. Без тях не ще оцелеем.

— Ако не друго, поне склоновете ще ни пазят сянка — рече Уизаго, несклонен да отстъпи.

Точно преди зазоряване Аркимм подновиха изморителното си пътуване, понесли раници като неизмерима тежест. Много малко думи бяха разменени, сякаш енергията за няколко приказки можеше да се окаже разликата между смърт и оцеляване, ала тази мълчаливост бе породена по-скоро от изнемогата, отколкото от мъдрост.

Хауфутът смътно съзнаваше, че трябва да насърчи единението на групата, по-конкретно между мъжа от Мъглата и деруйсианеца, но някак не можеше да събере нужната за това енергия. Ескейнчаните разговаряха рядко и то предимно помежду си — хауфутът се чудеше на обрата, запратил ги на пътуване, поднасящо им неразгадаеми изпитания на всяка крачка. За момент в ума му изникна картина, в която стоеше заедно със стария фермер в ъгъла на гробището, първата му реакция към нея бе остър копнеж по богатството, обилната зеленина и обичайността на дома. Ала тогава видението се изостри — съзря лицето на стареца: мъката в него бе толкова огромна, че дъхът на хауфута секна. Колко бе пожертвал старият човек за него, за всички тях? Този въпрос го накара да се замисли. Фемандерак, високият странник, от когото изглежда приключението им зависеше толкова много, се бе оттеглил в себе си — устните му от време на време потрепваха, сякаш си мълвеше гатанки и мистерии, прочетени в инструърската архива. Хауфутът се изсмя на нелепата си позиция. Едър, груб земеделец, несъмнено консервативен, доверил се на визията на мистик от приказна земя, преследващ въпросната визия в друга земя от приказките. Едрият водител вече не можеше да си припомни аргументите, които го бяха убедили да се отправи на това пътуване. Само едно нещо му вдъхваше увереност. През всичките си приключения бе срещал човешки същества, които вършеха познати неща — добри, извратени или безразлични — ала поне разпознаваеми, дори и ако бяха в по-голям мащаб от делата в селото му. Очевидно приказките представляваха истина, преплетена с лъжи. Какво караше хората да дирят обяснения, като намесват свръхестественото? Отново се изсмя сам. От цялото това мислене огладняваше…

Сравнено с пустошта на долината, пътуването през задълбочаващото се уади бе почти приятно. Макар още да не се бяха възстановили достатъчно, за да говорят, членовете на Аркимм поне обръщаха внимание на заобикалящия ги пейзаж. Рано сутринта зърнаха група от нещо, прилично на зайци, подслонили се в сянката на левия и по-стръмен склон. С приближаването обаче Лийт можа да установи, че въпреки цвета на зайци, плахите животинчета по-скоро наподобяваха къртици с къси уши и тъп нос. Баща и майка, заедно с три — не, четири — малки, цвърчейки нервно при появата на неканените навлеци. Щом прецениха, че човеците не представляват заплаха, животните възобновиха гризенето на оскъдните треви, наболи в основата на склона, поглеждайки боязливо между хапките.

— Дасита — рече Уизаго, почти нежно. — Скален даман е другото им име, но звучи прекалено въздигнато за глупави животинки като тях.

Уади започна да се извива наляво, сетне надясно, така че надигащото се слънце хвърляше различни петна върху склоновете, където Лийт можеше да съзре някакви храсталаци, растящи по камъка. Почти наподобяващите зидария стени създаваха впечатлението за таен проход между стени на замък или прашна инструърска улица, обградена от безлични постройки.

Отляво и от дясната страна други уади се присъединяваха към главния проход, тъй като очевидно всички води в тази част се насочваха на югоизток. За северняците, в чиито земи изобилстваше от доказателства за вода, изглеждаше почти невероятно, че подобни клисури като тези уяди са водно дело. Постоянните дъждове и енергичните реки на Фирейнс не бяха създали нищо подобно, а го бяха сторили в тази сушава, привидно безводна земя. Можеше ли тези проломи да са спомен от по-влажни времена? Възможно. Но, по-вероятно, отсъствието на пръст правеше скалата — въпреки привидната й твърдост — уязвима за насека и напора на оцелялата тук вода. Към това се добавяше и непостоянността, компенсирана от обема на валежите тук, на границата на пустинята. Уизаго бе чувал истории за внезапни гръмотевични бури, чийто екот оглушавал за дни засвидетелствалите ги, за преливащи от бесни води уади, за цели склонове, подкопани само в рамките на един следобед. Принцът обяви, че не им вярвал, но Лийт изпитваше съмнения.

Накрая, в средата на деня, престолонаследникът откри търсеното. Тук стръмностенната уади бе към триста фута дълбока, ако не и повече — високо над пътниците допускаше само късче светлина. Ала тя бе достатъчна за откриването на малкото езерце в пясъчниковото дъно. С размери тридесет на двадесет фута, то охлаждаше въздуха около себе си. Край ръба му растяха шест високи кипариса, сгърчени от старост, последни останки от някогашно лесисто минало — от по-умерен климат. Стоеше директно на пътя им. С възторжени викове приключенците захвърлиха багажа и се втурнаха надолу. Дори лицето на Те Туахангата бе усмихнато, след като беше почистено от мръсотията.

— Откри своята гуелта! — рече той на Уизаго с благодарност в гласа. Докато останалите се наслаждаваха на откритието, пиеха до насита, пълнеха меховете, крещяха и се смееха, сякаш езиците им се бяха нуждаели единствено от смазване, Лийт се отдалечи, дирейки усамотение. Малко радост съзираше в откриването на мърляво езерце, когато по-големите мистерии оставаха неразкрити. Ако гласът в огнения сън идваше само да го пороби, къде можеше да подири спасение? Имаше ли глас, който да го освободи? Или целият му живот щеше да представлява едно дълго подчинение на чуждите прищевки?

След един завой на уадито откри две по-малки езерца, на дълбочина десет фута. Слънцето стоеше право над главата му, на някои места отразено от дъното. Едно от тези места бе по-близкото вирче, което проблясваше в дъното на ямата. Два мълчаливи кипариса пазеха скъпоценното бижу.

Нещо се стрелна край самия ръб на езерцето, на дъното на стръмния склон. Лийт присви очи и накрая можа да различи, че това бе даман. Почти бебе. Панически се опитваше да се изкачи от гуелтата, но успяваше да се издигне само малко нагоре, преди да се изтърколи обратно до водата. Същевременно надаваше пронизителни, хленчещи звуци.

В гърлото на Лийт заседна буца. Бедната живинка бе в капан, неспособна да се измъкне. Може да е част от онова семейство, което видяхме по-рано днес. Макар да знаеше, че това е малко вероятно, бе се вкопчил в тази мисъл. Бе изоставено, захвърлено тук да умре под горещото слънце от онези, които го обичаха, но не можеха да му помогнат. На бедния даман му оставаше единствено да се бори напразно.

Нещо се скъса в Лийт.

— Не! Не! — викна той, втурвайки се надолу по склона. Трябваше да го спаси, да го върне при семейството му. Нещо трябваше да се стори, някакъв опит да бъде променен светът, където подобни неща биваха допускани да се случат, допускани от могъщи гласове, обясняващи назидателно как страданието причинявало добро. Слънцето се отразяваше немилостиво във водните лещи на езерцата, Лийт бе плувнал в пот.

— Ела! — рече окуражително, протягайки ръка. Дребното създание се отдръпна, погълнато от ужас. — Хайде! — рече Лийт с най-нежния тон, на който бе способен. — Не знаеш ли какво е добре за теб?

Всичко се случи едновременно. Сянка пробяга над момчето и дамана. Лийт вдигна глава и видя огромен крилат силует да се вие отгоре. Животинчето нададе ужасен писък, затихнал внезапно. Младежът се извъртя, очаквайки да види животното в ноктите на хищната птица, наместо това го съзря застинало неподвижно.

— Какво? Какво? — изрева Лийт в агония, сякаш изживяваше собствената си смърт.

Дребното животинче не помръдваше.

— Събуди се, моля те, събуди се! — прошепна умоляващо. То не помръдна.

— Аз го убих — тихо рече Лийт, сетне извика. — Аз го убих! Викът съдържаше цялата му душа.

Когато останалите, сепнати от вика, препредаден от стените на каньона, дойдоха, отне им известно време да узнаят какво точно се е случило. Разстроен, разкъсван от някаква вътрешна мъка, Лийт не казваше нищо. Погребаха животното под струпани камъни.

— Какво го е прихванало? — сопна се Кърр, прикривайки по този начин притеснението си.

— Всички се нуждаем от почивка — внимателно рече хауфутът. Старият фермер изръмжа.

— Нямаме време за почивка.

— Но може да не успеем да поддържаме това темпо. Все още се намирам из планините на Фирейнс, стари приятелю. Още не съм стигнал Инструър. Трудно ми е да повярвам, че Манум и Индретт са били спасени, искам просто да седна и да се впуснем в сладки приказки. А, и да има нещо за ядене.

— Но си упорит. Не хленчиш над мъртви животни. Момчето е прекалено слабо.

— Кърр, животът те е закалил. Научихме неща за младините ти, които вероятно не би споделил с нас. Би ли желал Лийт да преживее същото като теб? Не цели ли цялата тази мисия деца като него да не трябва да преминават през подобни неща?

Кърр сви устни, но не каза нищо.

— Всъщност той дори е подложен на по-сериозни изпитания от теб. Превърнал се е в друг човек от онзи, който напусна Лулеа преди месеци. Ще бъде мъж, преди всичко това да е свършило. Вероятно се бори с неща, пред които ти още не си се изправял? — спря, сетне изгледа проницателно приятеля си. — Може би с неща, които отказваш да погледнеш в очи.

Кърр зина да отговори, но хауфутът го спря.

— Щом нямаме време за почивка, не разполагаме и с време за подобни дискусии. Тази долина е сурово място, друже. Говори грубо за другите, само ако си готов и другите да говорят грубо за теб. Сега да продължим!

И с това селският водач взе торбата си и закрачи.

Мъжът се променя — помисли си Кърр, гневът му овладян от истината, която бе чул. Лийт също се променя. Един от нас трябва да си остане същият!

По-късно същия ден уадито достигна до огромна, плитка падина, склоновете му се спуснаха и се разпростряха настрани, за да се превърнат в ограждение на изток и на запад. Пред пътниците лежеше бляскава празнота, която криеше последното нещо, което бяха очаквали да открият тук, в сухата яма за мъчения.

Езеро.

Езерото — ако в действителност беше езеро — достигаше петдесет мили от север до юг, макар през сезоните големината му да се менеше — в минаващото за зима се простираше за да покрие солта на изток, учетворявайки размер. Заемаше огромна падина, по форма напомняща копито. Копитото съдържаше уникална субстанция, която не беше изцяло течност, смес от алкална вода и изключително разяждаща сода. Сместа очевидно бе смъртоносна, тъй като брегът бе осеян с труповете на малки птици, в повечето случаи натъкнали се случайно на езерото.

На неравномерни интервали върху повърхността му можеха да бъдат съзрени мрачно розови пигментации, прилични на засъхнали петна кръв. Това бяха растителни колонии, които по някакъв начин съумяваха да оцелеят в задушаващата живота сода. Големи содисти кратери, накъсали петната, изпускаха противни пари. И най-жестоките ветрове надипляха едва-едва лепкавите води. Над повърхността нагрятият въздух трептеше, през него се виждаха димящи вулкани отвъд езерото. Вятърът запозна бързащите пътници с гнусната воня на сода.

Това със сигурност бе сред най-противните места, които Лийт бе посещавал по време на приключенията си, по-заплашително от уайдузките гори, по-отблъскващо от Ринн на Торидон, дом на загниващи замъци, по-враждебно дори и от Пиниона с цялата му злина и отчаяние. Имаше нещо безстрастно ефективно в злобата, просмукала се в тази долина, нещо противопоставящо се на самия живот, което се зараждаше над — или в — гнусните води.

Бедствието настъпи по-късно през деня. Може би трябваше да отпочинат през най-горещите часове, макар че заради сянката на уадито пътниците бяха взели решение да продължат. Тогава бе изглеждало разумно.

Водещият групата изпитваше затруднения да определи къде свършва земята и къде започва езерото, толкова солидна изглеждаше повърхността му, ала содената корица бе коварно тънка на места. Ескейнчани, чийто ред да водят бе дошъл, се държаха достатъчно далеч от водата — според собствената си преценка — ала не достатъчно далече. Крачещ в края, обезводнен и лишен от сили дори да изрази умората си, Лийт внезапно дочу уплашен вик и тихо припляскване. Един от ескейнчани бе пробил сивата кора на езерото и бе паднал по лице в серистата воня.

Внимателни ръце го издърпаха в сравнителната безопасност на надвиснала издълбана от вятъра скала. Ала вече бе твърде късно за Яркоокия и всички го знаеха.

По ужасно обгорените му лице, ръце и крака се издигаха гневни червени мехури, които се срастваха и почерняваха пред безпомощните им погледи. Хауфутът опита да полее раните с вода, но това само предизвика пронизителни писъци от обречения мъж. Плътта на раните му буквално се топеше пред втрещените им очи. Лийт се извърна към брат си, въпрос заформящ се на устните му. В лицето на подобно страдание бе забравил подозренията и бе готов да го помоли за помощ, но сякаш прочел мислите му, Хал поклати глава в отговор на неизреченото питане. По лицето и врата му пълзеше напрежение, сякаш се бореше срещу нещо — и губеше борбата. Чертите му като че бяха изсечени от камък, безлично копие на вулканичната скала вдясно от прокълнатата пътека в прокълнатата земя. Лийт дори позова огнения глас, викайки за помощ в мислите си, нещо като молитва, прецени той, но никакъв отговор не дойде, никаква визия не им се притече на помощ.

Никаква надежда за чудо.

Лийт никога не бе наблюдавал смъртта на човек в такава ужасна агония и с предварителното знание, че умира. Бе отвратително.

— Бил е изгорен жив — тъжно промълви Фемандерак. — Щеше да е по-добре да не го бяхме изваждали.

Макар да бе познавал мъжа с ярките очи за по-малко от три седмици, младежът от Лулеа се чувстваше отговорен за страданията му, сякаш самият Лийт носеше някаква вина, сякаш се бе провалил в нещо, което трябваше да върши, а не правеше. Помнеше напрегнатите моменти, които двамата бяха споделили в трескавия път към Отпадника, когато мъжът, който сега се гърчеше пред него, тогава го водеше да спасят Компанията от надигащите се води. Помнеше как ескейнчанинът се оплакваше от мрака на скрития си дом. Помнеше, че последните му думи бяха за свободата.

Със свечеряването му се искаше всичко да свърши бързо, ала агонията продължаваше. Най-лошото — по-лошо от писъците, от накъсаното съскаво дишане на обгорените дробове, по-лошо от ужасяващите рани — най-лошо бе знанието, че нищо не можеше да бъде сторено.

Яркоокият не говореше — към края вече и не разполагаше с възможност. На негово място щях да моля всички да сторят нещо — призна пред себе си Лийт. Но страданията на мъжа бяха очевидни въпреки храброто му мълчание. Дълго преди най-накрая да склопят очите на трупа и да започнат да търсят подобаващо място да го заровят, Лийт бе започнал да се пита защо. Защо? Смъртта на останалите двама — Уайра и Парлевааг — мога да разбера. Благородството на саможертвите им бе безценен дар за нас. Но това? Живот, отнет по приумица на Най-възвишения? Ескейнчанинът умря без дори да разкрие името си. Толкова малко ли значеше? Не можеше да повярва в божествената обич в това изоставено от бога място. Тук нямаше цел, нямаше план, само пустота, опасност и страх.

Точно като дамана. Убит от безразлична ръка. И макар умът на Лийт да му казваше, че това бе само съвпадение, че това бе жестока земя, където смъртта е постоянна заплаха, нещо в него, по-дълбоко от разума, винеше гласа в главата му. Но имаше и друго — някакво смътно притеснение, придобило форма едновременно със залеза на слънцето. Дали поклащането на главата на Хал бе означавало неспособност да помогне, невъзможност да излекува ранения, или борбата върху братовото лице бе израз на отказ да се намеси, отказ, покъртен от крещенето на мъжа? Дали това не бе поредният от онези моменти, в които „добрината“ на Хал навличаше одеждите на злина?

Положиха клетия ескейнчанин върху твърда вулканична скала и го покриха с камъни. Не поеха риска да обхождат рискованото място, за да открият топос за подобаващо погребение. Една смъртоносна среща с долината им стигаше.

— О, Сео! — проплака другата ескейнчанка. — Трябваше да си останеш в Ескейн! Трябваше да останеш, където бе в безопасност!

— Ескейн вече не е безопасно място — тихо отбеляза Фемандерак. — Нито Фалта.

Добри думи бяха изречени над тялото, сълзи бяха пролени, ала впоследствие Лийт не помнеше нито словата, нито кой ги бе изрекъл. Не бяха облекчили стегнатото му сърце насред тази пустош.

Едва много дни по-късно Лийт бе в състояние да осъзнае, че с обръщението към мъртвия си спътник, Илион от Ескейн им бе разкрила името си.

Следващият ден им донесе откритие, което при други обстоятелства щеше силно да възрадва сърцата им. В средата на утрото, около час преди да потърсят закрила от най-жегавата част на деня, завой в пътеката ги отведе до малък ръкав на езерото, с големина около миля. Първоначално това само увеличи отвратата им, защото трябваше да заобикалят допълнително, проправяйки си път през натрошена скала и врящи потоци. В тази долина има ли нещо, което да не крие опасност? — горчиво си бе помислил Лийт. Тогава един от тях — Кърр, по-късно си спомни юношата — зърна движение на малко островче, на около сто ярда от близката страна на залива.

То гъмжеше от хиляди птици. Най-големите крилати създания, които бяха видели в долината. Първоначално Лийт виждаше само енергично розово петно, но постепенно започна да различава отделни представители. Птиците не приличаха на нищо, което бе виждал и чувал досега. Големи шест фута — от върха на големите закръглени човки до трите ципести пръста, слаби, с нелепо дълги шии и толкова тънки крака, сякаш постоянно заплашени от пукотливо строшаване. Меките им розови тела, разположени между подчертаните крайности, бяха обгърнати от вишневочервени, почти алени криле с черни връхчета. В друг момент Лийт би се развеселил от вида на тези тромави, почти нелепи птици.

Но тогава видя една от тях да се носи във въздуха и присмехът бе заменен от удивление. Над земята абсурдната кокошка се превръщаше в крилата елегантност, по-изтънчена от лебед, понесла се като стрела. Именно на стрела му напомняха по някакъв начин тези птици.

Аркимм забавиха ход въпреки нуждата от бързане, на места дори спирайки изцяло, за да наблюдават полета на фантастичните птици. Лийт зърна група от тях да се държи странно, хвърляйки се във въздуха с редица тромави стъпки, сетне прелитайки близо до далечните склонове и летейки наляво и надясно, сякаш затворени сред невидими стени. Внезапно една от птиците се издигна високо над останалите без видимо усилие и съпроводена от удивените погледи на Аркимм, се издигна все по-високо, без да използва криле. Една по една и останалите хвъркати намериха скритото течение, издигайки се нагоре като дръпнати с конец. Първата изчезна над скалите, следвана от останалите.

Пътеката се приближаваше по-близо до острова, така че се намираха на не повече от сто ярда от птиците, достатъчно близо, за да видят, че те мътят. Под шаващата розова маса щапукаха малки сивопери пиленца, дирейки храна и защита — и двете предоставяни от огромните им родители. В миг десет хиляди изригнаха във въздуха като пламък към синьото небе — най-яркият от всички пламъци в Долината на хилядите огньове.

Фемандерак бе най-разчувстван от всички. Докато птиците завиваха, уверили се, че няма опасност, той падна на колене, без да мисли за опасностите на пътеката и прошепна:

— Марисуон… — сякаш думата носеше специално значение за него.

Гледката бе забележителна, нямаше съмнение. Ала Лийт би я разменил за още един ден в компанията на Яркоокия, за забравата на писъците му, за облекчението на неспирната вина, която погрозняваше красотата и радостта, хвърляни присмехулно на пътя им от стоманеноликия Най-възвишен.

Два безкрайни дни по-късно Долината на хилядите огньове рязко свърши. Пред тях се издигаха склон подир склон, нагоре към заоблачените върхове, от които малки поточета колебливо се спускаха към зейналата падина. Лийт въздъхна дълбоко, облекчен най-сетне да стъпи върху нанагорнище, далеч от долината. Последните няколко дни го бяха лишили от малкото самоувереност, с която се бе сдобил в Инструър, оставяйки го дребен, незрял и уязвим. Навел глава, не откъсваше очи от пътеката и крачещите по нея ботуши. Когато останалите започнаха да се изкачват нагоре, Лийт поизостана.

В отговор на неприятното усещане между раменете — напомнящо онова, когато човек бива наблюдаван от враг — той се обърна да хвърли последен поглед към загърбения казан. В този миг повей на вятъра раздигна парата и Лийт се озова лице в лице със страховит непознат.

Чертите му бяха като на лешояд. Дълбоко хлътнали очи, клюнест нос и дълга, увиснала сива брада, обгърнати с качулката на бяла роба, покрила го от глава до нозе. Кървавочервеният му колан имаше неприятни за окото декорации — два закривени меча висяха от него. Чепатата му ръка стискаше посох.

Лийт съзря всичко това в един миг. Нямаше време да предупреди останалите от Компанията, които несъмнено продължаваха пътуването си нагоре. Никакви думи не бяха разменени между юношата и видението, ала той знаеше, че това е воин на Керсос, Дълбоката пустиня, за които принц Уизаго им бе разказал миналата нощ. Старите истории очевидно продължаваха да доказват истинността си. Мъжът повдигна лице към това на младежа, пропил го с ожесточено отвращение, сетне насочи тоягата си към Лийт и започна да крещи груби, пронизителни думи на собствения си език. Аркимм, които се бяха върнали назад да потърсят Лийт, застинаха при този звук. Всички осъзнаваха, че това бе проклятие от сърцето на пустинята, положено върху пътниците, извадили щастието да я прекосят живи. С това дойде и осъзнаването, че несъмнено са били наблюдавани от навлизането си в долината — от фигура, (или по-вероятно фигури) желаеща да се махнат, желаеща да ги види да умират или напускат. Такава злоба струеше от гласа и пращеше край лицето, че Лийт не я понесе и извърна глава. Единствено Фемандерак оставаше невъзмутим, наблюдавайки изблика на непредизвикана агресия, докато накрая с презрение, породено от непоклатимото му усещане за превъзходство, белоробият не се изплю в нозете им и не се обърна.

В последвалите си размишления Лийт осъзна, че в стореното от мъжа се криеше голяма злина. Да, те бяха нашественици, нарушители в земята му и според самата природа на тази земя, пустинните обитатели не бяха привикнали на подобно престъпване. Ала белоробият воин проклинаше самото съществуване, бунтуваше се срещу наличието на различни от неговите хора, на места, различни от неговото. Последната мисъл на Лийт, преди да изхвърли случката от ума си (единствена и далеч не най-сериозна от станалото в долината), бе да се увери отново в правотата на делото им срещу брудуонците.