В земята пламък се крие

Глава 17 Отмъщението на стражите

Лийт можеше само да се тресе от безсилие, докато войници от инструърската градска стража пристъпваха от мъглата, понесли ярки факли. С мечове подръчкваха напред приключенците, сякаш имаха пред себе си глупавите овце на Кърр, а не някои от най-благородните и храбри герои на съвремието. Началникът на стражата, онзи, за когото Лийт се бе надявал да се спаси от наводнението, бе обгърнал Беладона с едната си ръка, с другата опрял нож в гърлото й. До него по-млад стражник държеше Фемандерак.

За Лийт разгръщането на събитията изглеждаше ясно. Инструърци очевидно бяха пленили Беладона първа, използвайки я като принуда срещу другите. Лийт не можа да измисли друга причина, достатъчна да попречи на брудуонеца и несъмнено принц Уизаго или Те Туахангата, да се впуснат в смъртоносна схватка със стражите. Разсеяно отбеляза промяната в Ахтал. Преди да стане слуга на Хал, той щеше да се впусне в бой въпреки всичко, пожертвайки дъщерята на магьосника.

Наслаждаващ се на плода на делото си, Аркосът на Немохайм напомняше тлъст паяк, самодоволно проснат в средата на мрежата си. Правилно бе напипал слабостта на северняците — неразумна убеденост в каузата им и съпътстващо доверие в насочващата ръка на мита и легендата. Съдбата. Глупци! Бяха решили, че са недосегаеми, без да се замислят за сбраните срещу им сили. Никакъв проблем не бе представлявало да открадне коне и да отиде в Бюрей, където да подири подкрепата на своя крал — нови, по-бързи коне, провизии, разрешение да отиде в долината на Нюм. Първоначално наличието на магически клопки го изненада, ала престоят в крепостта на Андратан му бе послужил добре. Никакво заклинание на света не можеше да му попречи, в това бе сигурен. Да, ужасяващо бе да види един от войниците си да избухва в пламъци и се бе забавил с противодействащото заклинание, за да го спаси (зачуди се дали моментната наслада, която бе изпитал от гледката, не бе забавила реакцията му), но самият той бе преминал невредим. Но неверието на архиваря бе подложено на сериозно изпитание. В хленчовитите му моменти на съмнение, Аркосът мечтаеше пламъците да бяха погълнали архиваря.

Прекосиха долината на Нюм, където откриха, че северняците, придружавани от пазителите, имаха няколко часа преднина, открили път в долината от север. Тогава се бе смял на висок глас, защото това улесняваше неимоверно работата му — трябваше само да ги последва, любезно да им благодари и да си получи Стрелата. И обратно към Инструър, където Съветът и целият град щяха да се проснат пред него и Аркосът щеше да се оправи с наглия Деорк. С това дело, храбро и дръзко, мястото му като дясна ръка на Рушителя щеше да е осигурено.

— Несъмнено се чудите как съм успял да изкача планината? — рече той. Дъхът му излизаше дори още по-накъсан от височината, докато Аркосът се подиграваше на пленниците си. — Чудите се и на присъствието ми от тази страна на стоманеното въже. Как ли съм го преминал?

Той се смя, звуците пронизали Аркимм като ножове.

— Арогантни глупаци! Нима мислите, че само вие сте способни на усилие в преследването на цел? Толкова ли е невъзможно за осъзнаване, че ако шайка северняци могат да се изкатерят по един хълм, то преследвачите им, предимно тренирани воини, биха ги последвали? Че наблюдавайки жалките ви усилия с въжето, може да са в състояние да ги повторят и надминат? Такава глупост не ще остане невъзнаградена, както много скоро ще откриете.

— За какво ти е Стрелата? — рязко запита Кърр. Не бе изплашен от самохвалкото.

— За какво? За какво? — изпищя едрият мъж, лицето му почервеняло, чернотата в него крещяща. — Тя е моя по право! Аз съм Аркосът на Немохайм, потомък на Бюрей! Това е моя земя! Вие сте нарушители! — той се приближи към пленниците си, забождайки дебел пръст в посоката на стария фермер. — Аз бях… аз съм председател на Съвета на Фалта — кой друг би могъл да предяви по-пълно изискване към тази реликва? Със сигурност не група парцаливи селяндури с илюзия за величие!

Смятахте, че ще бъдете спасителите на Фалта? Няма! Смятахте, че ще ни спасите от ноктите на злия Брудуо? Малоумници! Фалта трябва да бъде спасена от глупост като вашата. Простоватият ви поглед върху нещата не е нужен никому — сякаш Фалта е изцяло добра, а Брудуо е изцяло зъл! Да, бил съм в Брудуо. Да, смятам Каннуор, който погрешно е наречен Рушител, за свой съюзник. Кой не би се сприятелил с подобна сила и целенасоченост, ако му се отдаде възможност? Кой не би приел съдействие от подобна сила, ако бъде предложено? Със сигурност не глупаци като вас! Вие ни държите заключени в миналото, убедени в правотата си, отричайки бъдеще, преливащо от възможности — за онези, които притежават визията да ги съзрат. Зависи ли от вас, ще направите всички ни селяни. Е, аз не съм селянин! Не ще търпя намеса от такива!

Лийт стискаше Джугом Арк здраво, дишайки дълбоко, за да се успокои. Вече бе забелязал, че Стрелата бе синхронизирана с чувствата му, припламвайки, когато страстите му са разпалени, инак потъвайки в покой. Слушаше Аркоса с половин ухо, защото в съзнанието си дочуваше и още един глас. Не гласа на огъня, гласа, който го бе окуражил да вземе Стрелата, а гласа на самата земя, въплъщението на могъщата магия, поставена тук от Бюрей. Нечисти! — тихо крещеше той. Прочистете земята от това сквернение! Унищожете нашествениците! Слушаше думите с нарастващ страх. Макар в сърцето си Лийт да знаеше, че гневът на земята не бе насочен към него или някой от спътниците му — че от самото начало шепотът на Джорам е бил насочен към Аркоса и неговите хора — той се страхуваше, че земята не можеше и нямаше да направи разлика между нашествениците и онези, на които Стрелата се полагаше по право. Чудеше се дали обученият в магия Аркос на Немохайм чува тихия глас. Вероятно притежанието на Джугом Арк изостряше сетивата му към заклинанието, така че Лийт чуваше ясно пропуснатото от останалите. Зад него, над него, в мъгливата чернота се набираше сила. От какъв тип, с каква цел — това не можеше да отгадае. Но нещо щеше да се случи.

— Не му давай Стрелата! — каза Беладона, мъчейки се да пропусне думите в гърлото си край допряното острие. — Лапи като неговите не ще омърсят Джугом Арк.

— Тогава ще умреш! — злорадо се обърна към нея Аркосът на Немохайм.

— Според теб вече сме мъртви. Защо да ти се подчиняваме от страх.

Дебелакът похотливо огледа младата жена.

— Вероятно, сладка моя, въображението ти може да изтъкне редица причини. А ако няма да го стори, нека ти помогна. Мога да те накарам да желаеш смъртта, сред такава болка, че да не можеш да се примолиш да те пусна. А може и да ти намеря друго приложение, може би като награда за хората си за добре свършена работа. Жена като теб по-скоро би избрала смъртта, каквато и да е смърт, пред такъв тип живот. Вече виждаш ли причина да ми се подчиняваш?

Беладона побледня, но удържа погледа му храбро.

— Това ли са думите на човек, отвеждащ Фалта в бъдещето? — невярващо запита хауфутът. — Значи новата Фалта вече не се нуждае от морал?

— Моралът е само един от многобройните опити да се контролират чуждите животи — уморено рече архиварят. — Това е верига, задържаща прогреса на свободните люде. Добрината ви е само плащ за страх и себичност.

— Виж, не разполагам с нужното търпение да си подмятам думи с теб — със стоманен глас изрече Фемандерак, изпъвайки се в ръцете на заловилия го. — Доброто си остава добро, а злината си остава злина, без значение от названията. В хранилището си имаш трактат върху доброто и злото, който би могъл да преобърне сърцето ти, ако само го приемеш, но ти поставяш своята собствена мъдрост пред тази на древните. Не обвинявай нас в арогантност. Но достатъчно! Ще говоря с ловеца, не с неговите кучета.

Той се обърна към Аркоса на Немохайм.

— Наричаш Стрелата своя, претендираш за нея заради общото потекло с онези, които са я донесли тук. Ала не това казват книгите и свитъците. В тях пише, че Най-възвишеният дал Джугом Арк на Първородните като символ на единение, за да бъде използвана да призовава Фалта във време на война. Две хиляди години е била скрита, а сега е намерена. Фалта е изправена пред двойна заплаха — инвазия от вън и предателство от вътре. А ти възнамеряваш да я използваш за егоистичните си цели, правейки от нея символ на разделението. Нямаш право да докосваш оръжието, наказало господаря ти. Махни се, преди да те е сполетяла злина!

Аркосът избухна в смях, пристъп, заплашващ да го раздере от кашлица.

— Ох! — пое си дъх дебелият, обръщайки се към слугите си. — Такова забавление, а дори още стомана не е опитала плътта им.

В него черният глас жаждеше кръвта им. Дай ми ги!

— Нямам право? Нямам право? Ако не друго, разполагам с правото на силния. И това е право, което съм готов да предявя!

Тогава лицето му се промени, той разпери ръце в помирителен жест. Зад него сянката му се разшири, чернееща се като чудовищна прегръдка в светлината на факлите.

— Ала мога да бъда милостив и справедлив! Макар да ви очаква гибел за оскверняването на немохаймската Реликва, ще ви пощадя, ако ми я предадете доброволно. Просто ми дайте Стрелата и сте свободни.

Лъже — осъзна Лийт. Но защо? Защо иска нещо, което просто може да си вземе? Освен ако… освен ако не се страхува от нещо, което Стрелата може да стори, ако бъде отнета със сила. Бърз поглед към Фемандерак го уведоми, че и той също се опитва да разгадае мотива на Аркоса. Сведе взор към ръката си — Джугом Арк проблясваше леко в мрачината.

Високо над него и отзад силата наближаваше връхна точка. Задръж го само още мъничко!

Последвал догадката си, Лийт пристъпи една крачка по посока на Аркоса, вдигнал високо Джугом Арк, позволявайки й да засияе по-силно.

— Защо се мориш с думи? — многозначително рече той. — Ела и си я вземи! Аз съм само момче, а ти имаш много войници. Какво ти пречи?

За миг маската на Аркоса се отмести, хвърленият от него поглед към Лийт съдържаше чиста омраза.

— Плъх! Как изобщо си оцелял? Трябвало е да те удавят при раждането ти! — рече яростно. Тогава, макар вътрешният глас да настояваше за още, Аркосът си възвърна контрол върху ума. — Но сега си тук — тихо рече той, — където визията ми за нова Фалта е подложена на съмнение. Но аз ще докажа, че тя е основана върху справедливост извън вашите способности да я проумеете. Всички сте свободни, до един, дори онези, които се осмелиха да повишат тон на Аркоса на Немохайм. Само ми дайте Стрелата. Дай ми я!

Лийт кимна и пристъпи напред. Беладона нададе мъчителен вик, осъзнавайки, че младежът ще остави Стрелата. По същата причина философът се мяташе в хватката на задържалия го войник. Но не можеха да сторят нищо. Лийт коленичи пред един камък, постави Джугом Арк отгоре му и се отдръпна.

— Ръката ми е изтръпнала — рече небрежно той. — Не оттеглям правото си над Джугом Арк.

Отстъпи назад. Зад него планините потръпваха.

— Моя! — изкрещя Аркосът, втурвайки се напред, за да вдигне стрелата.

И я издигна високо над главата си.

И запищя ли, пищя, когато Джугом Арк избухна в пламъци, плъзнали по ръката му, пронизали плътта до кост. Ужасният звук отекна из Джорам, разтърсвайки го като земетресение. Земята наистина се тресеше. Капитанът на стражата се хвърли към ранения си господар, а от височините с трясък се дотърколи канара, профучала край тях и стоварила се с плясък в езерото.

Стрелата изтрака на земята.

Земята отново се разтресе. Лийт бе повален, сетне се изправи на крака, дирейки Стрелата в мрака. Да можеше да свети отново! Навсякъде се сипеха по-дребни камъни. Вълни се издигаха по повърхността на езерото, разбушувано от движението на земята.

Аркосът продължаваше да пищи — неземен звук, идващ някъде от мрака, звучащ по-скоро като рева на ранено животно — чиста агония. Усилваше се, увеличен от заобикалящия ги като амфитеатър басейн. В езерото продължаваха да се сипят отломки.

— Какво става? — викна хауфутът. Войник му направи знак да мълчи, но инструърчани също бяха объркани. Господарят им бе зает, капитанът им се грижеше за него, което ги оставяше сами и без водачи. Не знаеха какво да правят, дали да остават — или да бягат.

— Стражите се събудиха — рече Беладона.

— Стражи? — настойчиво запита Кърр сред суматохата.

— Да. Двама Пазители — двама Стражи. Двете огромни планини, между чиито каменни ръце е Джорам. Съсредоточената в тях сила…

— Мълчи! — викна войник, удряйки я по челото. В този момент нещо черно и яростно връхлетя отгоре му. Ахтал се бе промъкнал в мрака и сега бе забил рамо в корема на стражника. Мъжът се строполи. Главата му изкънтя върху камъните и той се отпусна.

— Не убивайте никого! Не проливайте кръв тук! — предупреди Беладона, но думите й бяха изгубени сред бликащата ярост и виковете на Аркоса на Немохайм. Войници и Аркимм се движеха из мрака, опитвайки се да намерят и убият или да избягат и се скрият. Тук-таме проблясваха факли. Чакъл хрущеше под нозете им. Тъмни фигури, сред които и Лийт, се опитваха да запазят равновесие, когато други (приятел или враг, кой можеше да каже?) притичваха край тях в мъглата.

Фемандерак бе в най-тежка позиция. Капитанът на войниците бе освободил Беладона, за да помогне на господаря си, тя успя да избяга, подпомагана от Ахтал. Но философът бе държан здраво от войник, който обмисляше дали да убие пленника си. Нямаше кой да го насочи — ако само капитанът бе наблизо! Все пак взе решение и сам, изтегли дълъг нож и се приготви да го забие в сърцето на мъжа, когото държеше.

— Освободи пленника! — долетя гласът на капитана му. — Не е важен. Трябва да ми помогнеш с Аркоса.

Благодарен за това напътствие, пазачът отслаби хватка, блъсна Фемандерак и се обърна към капитана. Но бе прекалено тъмно, за да види нещо. Гласът се разнесе отново:

— Насам! Бързо!

Той се препъна в трескавостта си да се подчини, сетне се препъна повторно, тъй като бързането му го бе отвело до ръба на пропастта. Без да може да спре инерцията си, войникът полетя в нищото. За миг викът му на ужас се смеси с писъците на Аркоса, сетне мъглата го погълна и повече нищо не се чу от него.

Беладона изплува от мрака и помогна на Фемандерак да се изправи на крака.

— Твоят глас? — почтително рече той.

Тя кимна.

— Кръвта му няма да се разлее на това място.

— Така е.

— Всичко е наред, не е нужно да ми благодариш — рече тя някак сприхаво. — Ако не се бе поддал на илюзията ми, щеше да ме насече на парчета, но предполагам рискът си струваше.

Тя се обърна и изчезна в нощта, раменете й свити гневно.

— Но… аз съм благодарен… — заекна философът, знаейки, че тя не го чу. Раздразнителна е като баща си.

С гръмовен трясък басейнът се разтърси отново, гърчейки се под краката му, сякаш се канеше да се разцепи. Далеч над себе си Фемандерак съзираше слабо червено сияние. Може би самите планини бяха пламнали, реагирайки на заплахата, в която се намираше Джугом Арк и насилието в Джорам. Къде бяха другите? В паника се хвърли напред, но си припомни пропастта точно навреме. Пое надясно, дирейки останалите. Сблъска се с тъмна фигура. Войник, който лежеше в безсъзнание на земята. Къде са другите? Къс скала се пръсна пред нозете му, заливайки го с отломки. Планината се руши, опасно е да оставаме тук. Къде е Лийт? Къде е Стрелата?

Само случайно Лийт можеше да намери Джугом Арк. Глух за околната суматоха, за борбата, за хленченето и хлипането на Аркоса, за катаклизмичната ярост на Стражите, той опипваше в чернотата, дирейки Стрелата. Изплъзваше се. С всеки изминат миг усещането й в ръката му се изплъзваше от паметта му. Щеше ли да може отново да я вдигне, дори и да я намереше? Може би бе сгрешил като я остави — и сега тя се криеше от него, в нежелание да го приеме. Осени го идея, вероятно вдъхновена от земята, а може би и от някакво друго присъствие. Съсредоточи се върху й. Мисли за победата, за надвиването на враговете! Стори го — и в този миг светлина проблесна на няколко ярда. Ето там, край потока, оттичащ се от езерото. Втурна се към нея, тогава земята отново се разтресе, по-яростно и младежът падна по лице. След миг главата му се избистри и той я повдигна. Стрелата моментално проблесна в отговор на мисълта му. Но за негова изненада бе по-далеч — Лийт осъзна, че тя е в потока. След секунди щеше да е изгубена. Нова експлозия, оглушителен трясък, като леда на Южния маршрут и за негов ужас земята се разцепи. По-дълбока тъмнота сред нощта. Потокът бе запречен. Цепнатината започна да се вие към езерото и да изпразва Джорам.

— Не! — викна Лийт, хвърляйки се надолу по склона. Нов трус хвърли Стрелата във въздуха. Със сигурност този път щеше да падне в беснеещите води и черната цепнатина, но не! Падна на самия ръб. Молейки се земята да остане в покой само още миг, Лийт достигна малкия ръб, върху който се намираше Стрелата. Без колебание, забравяйки за съдбата на Аркоса на Немохайм, той взе Джугом Арк в ръката си и отново — тя не го изгори.

Обърна се, но неподбиращата земя не бе склонна да го остави толкова лесно. Земята се разтърси отново и отново. Лийт се мъчеше да запази равновесие, за да не се търколи към празнотата. Лазейки по корем, той се бореше да се отдалечи. Земята потрепери, този път захвърляйки го настрани, удряйки брадичката му. Нагоре, нагоре към сигурното. Нещо прелетя край него, разбивайки се в скалите отдолу, простенвайки, докато се плъзгаше към чернотата пред погледа на Лийт, който не бе в състояние да помогне. Кой беше това? Приятел или враг?

Грохотът и трусовете продължиха през дългата нощ. Доколкото можеше да прецени, Лийт се намираше на източния бряг на езерото. Или където някога се бе намирало езерото, тъй като сега бе потънало в земята. Известно време обикаля насам-натам, дирейки приятелите си, но винаги вървейки предпазливо, за да не попадне в някоя новозейнала цепнатина или в пропастта, за която знаеше, че се намира някъде надясно. От време на време се провикваше, макар да осъзнаваше какъв риск поема. Ако някой от инструърчани бе оцелял в басейна и от неговата страна на цепнатината, щеше да узнае за присъствието му. По тази причина не позволяваше на емоциите да го овладеят, макар да се намираше на ръба на паниката. Стрелата, удобно топла в ръката му, излъчваше едва забележимо червено сияние. Но в дългата, студена нощ, изпълнена със земен гняв и самота, Лийт не откри никого от спътниците си. Някъде призори намери закътана дупка близо до цепнатината, в която се сви и заспа.

Макар капитанът на градската стража да имаше известен опит в наместването на счупвания и намазването на рани, ужасяващите обгаряния на господаря му, Аркоса на Немохайм, бяха далеч над силите му. Разполагаха с известни лекарства, но те се намираха долу в долината с конете, така че не бяха достъпни до сутринта. Ръката на Аркоса бе жестоко обгорена, мехури до лакътя покриваха стопената кожа. Те щяха да зараснат след време и не тревожеха капитана. Но китката, стискала Стрелата за миг, бе в много по-сериозно положение. Стоманената стрела бе прегорила месото като нагорещен нож — мас. Костите на дланта бяха оголени. Имаше учудващо малко кръв, тъй като горещината бе обгорила раната, но за известно време бе изглеждало, че Аркосът може да умре от шока. Войникът бе виждал подобни случаи. Рана от меч, загуба на крайник, макар и не опасна за живота сама по себе си, но все пак убила жертвата си, защото тялото й реагираше прекалено остро. След като писъците и виковете бяха утихнали, Аркосът бе седнал и огледал раната си, тогава бе настъпил шокът. Така че капитанът го накара да се изправи, принуждавайки го да върви, държейки го буден, в съзнание, докато един от хората му не раздра риза, за да превърже раната.

Борбата бе страховита, но Аркосът изникна на другия бряг на болката си с леденоспокойни емоции и чисто съзнание. Може би най-ясно от идването на Деорк в Инструър. Смъртоносният допир на Стрелата го бе накарал да се осъзнае. Той не бе от хората, които биха се нуждаели от магия или каквито и да било оръжия. Можеше да си върне властта единствено чрез силата на личността си, коварството и безмилостността. Джугом Арк щеше да помогне — и още можеше, ако намереше някакъв начин да я получи. Но, запита се той, нима наистина бе толкова неуверен в себе си, та да се страхува да се изправи срещу Деорк без Стрелата в ръка?

Дай ми Деорк! Дай ми ги всичките! — крещеше черната празнота у него. Изненадан, дори ужасен, Аркосът на Немохайм осъзна, че тази част от него се бе насладила на болката, бе искала още, бе смукала и смукала, сякаш опитвайки се да извлече живота от него. Смъртта е върховното изживяване — припомни си той. Само тя докарва насита. Собствената му смърт, когато най-сетне настъпеше, щеше да бъде най-приятното изживяване в живота му.

Със сивата светлина на развиделяването Аркосът се почувства достатъчно силен да се изправи и да се огледа. От дузината градски стражи и немохаймски войници, формиращи отряда му, бяха останали само четирима: самият той, капитанът на стражата и двама войници — един от Инструър и един от Бюрей. Архиварят бе потънал в огромната пукнатина, отворила се сред тях. Ако бе оцелял, Аркосът щеше да заповяда хвърлянето му с все златото му.

А от врага нямаше и следа. Мъглата трябва да се бе раздигнала в известна степен, защото имаше видимост от около двеста ярда — само те четиримата се намираха от западната страна на зейналата пропаст. От другата страна, в плитка кухина, зееща в тяхната посока, лежеше свито неподвижно тяло, очертанията му малко неясни в мъглата, но несъмнено мъртво. Дали някой от северняците, или от собствените му хора — не можеше да определи.

Време беше да изготви планове и докато останалият инструърски войник му сменяше превръзките, Аркосът на Немохайм привика верния си капитан.

— Трябва да приемем, че поне един, а по-вероятно всички, от северняците са останали живи — тихо рече той. — Определи ли дали можем да прекосим тази цепнатина и да ги последваме?

— Разделила е басейна на две, милорд. Продължава към скалите зад езерото. Няма как да бъде прекосена.

— Ала ние трябва да я прекосим — рече Аркосът. — Няма връщане в долината, поне не и за мен. Как бих могъл да премина стоманения кабел с тази ръка?

Той я повдигна — розова, капеща маса от плът и кост.

— Милорд, кабела го няма. И той, и дълбоката просека, над която се простираше, бяха погълнати от лежащата под нас пукнатина. Тъй като сме от правилната страна, само част натрошена земя ни дели от конете. — От тона на гласа му бе очевидно каква линия на действие препоръчваше. — С тях ще можем да ги преследваме. Но не бихте могли да вървите пеш във вашето състояние.

Аркосът кимна.

— Врагът може да се върне. Ако са изгубили някои от спътниците си, със сигурност ще се върнат да ги потърсят. Трябва само да се скрием, сетне да пленим един от търсачите. С един в ръцете ни — до един ще бъдат в ръцете ни.

— Ако ние не можем да прекосим цепнатината, то те също не могат, милорд — напомни капитанът. — Макар че бихме могли да простреляме приближилия се твърде близо до ръба. Дуней е много опитен с лъка.

— И каква полза би имало от това? — изръмжа Аркосът на Немохайм, макар че мисълта за подобно действие, макар и само мъст, накара кръвта да запее в ушите му. Дай ми ги. Дай ми ги до един! — Може ли да го направи?

— Виждал съм го да прави дори по-трудни неща от това да уцели цел с човешки бой от сто крачки — дойде отговорът.

— Бихме могли само да го раним, което ще привлече останалите? Искам момчето със стрелата. Ако го накарам да ми се предаде или успеем да го простреляме, пътуването ни няма да е било напразно.

— Милорд, позволете да изразя открито страха си от това момче. Видях го в деня на наводнението. Водите на Алениус се отдръпнаха под протегнатата му ръка, нахвърлиха се върху хората ми в отговор на същата команда. Той е някакъв магьосник, чудодеец. В ръката му се крие голяма сила. Видяхте как държи Стрелата, милорд, макар нагорещена, без да се нарани.

— Видях.

— Тогава по-добре би било да опитаме с един от другите…

— Ще опитаме с попадналия в обсега ни — реши Аркосът. — Ще го задържим в обсег под заплахата от смърт. Тогава ще принудим хлапето-магьосник да ни даде Стрелата.

— Пак остава проблемът с пропастта — изтъкна началникът на градската стража.

— Ако му предоставим достатъчно мотивация, вероятно младият чудодеец ще се заеме с този проблем — с равен глас изрече Аркосът.

С постепенното вдигане на мрака, докоснало мъглата с най-бледа светлина, хауфутът започна да се оглежда и да преценява резултата от разразилото се бедствие. Намираше се върху ската на източния Страж, от далечната спрямо сипея страна на пукнатината. Планината над него бе предимно утихнала, но все още имаше моменти, в които се разтърсваше. Мъглата се бе изтънила. Не бе достатъчно да огледа целия Джорам, но достатъчно, за да види приятелите си.

Непосредствено под себе си видя Кърр, Те Туахангата, принц Уизаго и ескейнчанката, разговаряйки тихо, както бяха правили от часове, след завръщането от последното безплодно дирене на Лийт. На известно разстояние, почти изгубваща се от поглед, застанала толкова близо до пропастта, колкото се осмеляваше, стоеше Беладона — отчаяна фигура, несъмнено опитвайки се да открие какво е станало с баща й. От Хал и брудуонеца нямаше и следа — без съмнение те продължаваха търсенето, вън от всякаква рационалност и надежда. Нямаше надежда. Самият хауфут бе видял силуета на Лийт да се строполява надолу по каменистия склон към раззиващата пропаст.

— Стражите отмъстиха — тъжно бе рекъл Фемандерак, след като най-лошото от объркването бе отминало и те се бяха събрали на ръба на басейна. — Свещеното място на Стрелата бе осквернено, така че дивата магия, скрита в хълмовете, скочи да защити Джугом Арк от нечисто докосване. Огромната зев погълна Стрелата, отнасяйки я отново под земята.

— И Лийт — рече хауфутът. Сърцето му кървеше. — Видях го да пада.

— Аз видях, че някой пада — каза жената от Ескейн. — Но Лийт ли беше?

— Сиянието на Стрелата падаше с него — потвърди селският водач. — Изгубен е.

— Но защо? Защо? — беснееше Фемандерак. — Нищо лошо не сме сторили, убеден съм. Ние бяхме избраните. Защо Стражите разрушиха делото ни?

— Може би не са в състояние да правят разлика между приятел и враг — предположи Кърр. В гласа му се долавяше скръб, сякаш момчето бе значело за него много повече, отколкото бе осъзнавал. — Всички чухме пошепнатите им заплахи.

— Чудя се, дали татко е бил прав? — тихо рече Беладона.

Толкова много тъга — помисли си хауфутът.

— Той каза, че момичето също трябвало да присъства. Каза, че Аркимм били незавършени. Може би планините нямаше да ни отхвърлят, ако бяхме останали тук сами, но с появата на другите всички сме били определени за нечисти.

— Каквото и да е обяснението, изгубихме Лийт, а с него и надеждата да спасим Фалта — дълбока депресия бе притиснала хауфута, тежестта на проваленото водителство започваше да го премазва.

— Въпреки това ще го потърсим — твърдо бе рекъл Хал. — Ако брат ми може да бъде открит, ще го открием. Кой ще дойде с мен?

Така те бяха дирили и дирили, препъвайки се от умора и мъка, обикаляйки сред пропастта и източния край на басейна, докато накрая не започна да им се струва, че нощта никога няма да има край. В отчаянието си хауфутът си припомни моментите от детството си, когато бе изгубил нещо ценно, обикновено нещо на баща си и си припомни отвратителното чувство в стомаха, докато диреше с нарастваща безнадеждност въпросното нещо. Помнеше обещанията, отправени към Най-възвишения, ако само предметът се намери. Тогава, както и сега, тревогата бе прераснала в безсилие и накрая отчаяние, придружено от осъзнаването, че богът е срещу него. Тогава, както и сега, не бе намирал търсеното. Но сега поне не отправяше обещания.

Въздъхвайки заради глупавите си реминисценции, едрият лидер заслиза към останалите.

Началникът на градската стража едва имаше време да приклекне, а Дуней — да постави стрела в лъка си, когато фигурата в дупката бе започнала да се движи. Първоначално бе помислил, че е ранена, но след няколко мига осъзна, че тя се протяга, като че прекарала неудобна нощ.

— Милорд! — призова настойчиво.

Моментално Аркосът се събуди и застана до своя подчинен. Ако изпитваше болка от ръката си, не го показваше. Забележителен човек — помисли си началникът на стражата, почит за миг погълнала неприязънта, която обикновено изпитваше към Аркоса.

— Жив е — прошепна, сочейки отвъд пропастта. Миг по-късно добави. — Един от северняците.

— Момчето — рече Аркосът с почуда в гласа. И тъй близо! Право в ръцете ми. Съдбата почита правдата на каузата ми. Нейде дълбоко черният глас крещеше за кръв. Убий го! Той е онзи, който те унизи!

— Не — рече в отговор, без да забелязва, че е изрекъл думите на глас. — Ще го хвана жив.

Лийт отново се протегна, напразно опитвайки се да отстрани натрупалата се в мускулите болка. Стрелата лежеше до него. Той я сграбчи без страх и Джугом Арк засия в червено. Жива магия — помисли си. Или може би не магия, а нещо по-свято. Докосването на Най-възвишения е останало в Стрелата. На какво ли е способна тя? Той бавно се изправи на крака.

— На прицел е — безизразно докладва Дуней. — Да стрелям ли?

— Изчакай сигнала на капитана си — отвърна Аркосът на Немохайм.

Първата му задача бе да намери останалите, знаеше това. Ако някой от тях бе оцелял. Бих разменил Стрелата и цялата й сила за живота им — помисли си той, почти отправяйки молба към Притежателя на Стрелата. Сякаш в отговор, той осъзна, че точно такава размяна би изисквал в определен момент Най-възвишеният — когато размяната ще се отнася до Фалта, а не до приятелите му. Видях Фалта — мрачно си помисли Лийт. Предпочитам приятелите си.

<Ами брат ти? Какво ще стане с него?>

Трябва ли да питаш?

<Не. Но ти трябва да отговориш.>

Тогава да. Да. Бих предал Стрелата и принадлежащата й сила, за да видя брат си жив.

<Добре. Ще ти напомня за това.>

Гласът го остави, очевидно доволен от нещо значително, което се бе случило току-що. Лийт се прозина, подири кураж да посрещне онова, което му предстоеше — дори и ако то бе откритието, че той е единственият оцелял — и се приготви да започне диренето си.

— Капитане! — настойчиво прошепна Дуней. — Мога да го раня.

— Задръж стрелата — напрегнато рече Аркосът. Сетне, съпроводен от преднамерената ирония на думите си, той се изправи, за да бъде видян. Аз не можах да я задържа. Да видим дали ти ще успееш.

— Не мърдай! — долетя глас от другата страна на пропастта. Лийт застина при звука на омразния глас на Аркоса. — Към теб са насочени стрели — продължи той — и не ще се поколебаем да ги използваме, ако не правиш точно каквото ти казвам. Кимни, ако разбираш.

Без да се обръща към мъчителя си, Лийт можеше да съзре триумфиращото му лице в ума си — свинските очички, проблясващи в злорадство. Дори и вчера бих бил уязвим за това — помисли си той. Но не и днес. Не и след като бе намерил Джугом Арк. След този риск, този ужас, след последвалото благоговение, с което бе поел Стрелата на единението, заплахата от обикновена стрела не изглеждаше да го притеснява по начина, по който би очаквал. Всичко това проблесна в ума му само за миг, оставяйки го след това да кимне. Все пак още не бе приключил със задачата си.

Аркосът нетърпеливо пристъпи напред с протегната ръка.

— Ела! — провикна се към Лийт. — Ела, внуче Модалов! Прекоси пропастта. Присъедини се към нас! Ако не можеш, хвърли ни Стрелата!

В тези думи Лийт усети загатнато предложение, покана за предателство. Обърна се и се изправи с лице към тлъстия мъж.

— Пропастта между нас е прекалено дълбока. Не мога да се присъединя към теб.

Гласът му, звънък и ясен, подчертаваше двоякото значение на тези думи.

— Милорд — прошепна началникът на градската стража. — Някой идва — посочи към мъглата над фирейнското момче, където се движеха сенчести фигури.

— Легни на земята! — заповяда Аркосът на Лийт. — Мръднеш ли, арбалетчиците ми ще стрелят.

Аркосът изчака още миг, за да се убеди, че Лийт се подчини, сетне също се скри. Под него земята потрепери, раздвижвайки се леко.

Кърр и Фемандерак слизаха надолу до самия ръб на пропастта, търсейки някаква следа от своя приятел и спътник и Стрелата, която носеше, решени да претърсят дори дебрите на пропастта, ако можеха. Старият фермер стискаше разплитащите се нишки на емоциите си, на целия си живот, докато гледаше в черната рана под тях. Сълзи замрежваха погледа му по време на търсенето, сълзи, които Кърр никога не бе мислил, че ще пролее след смъртта на Тинеи. Бе изглеждало като част от призванието му, пътуването до Фирейнс преди толкова много години, обучението от Кроптър, единственият жив Часовой седми ранг във Фалта. Да съзре отблизо събитията около започващото разкриване на Десницата на Най-възвишения, участието му в тези събития, разкритието, че самият той е Пръст Божи, един от Петимата от Ръката. Един от Аркимм. Това бе съсредоточието на делата му. Дори смъртта на Тинеи, освободила го да придружи останалите на запад и юг до Инструър и отвъд, бе нужна, колкото и да бе мъчителна. Джугом Арк бе придала значение на всичко. А сега, когато тя бе изгубена, заедно с единствения, който можеше да я държи, крехките основи на скорошната му вяра се бяха срутили. Отново бе сам срещу суров и немислещ свят, където съдбите изчезваха и животът не носеше смисъл, нищо и никой не чуваше молитвите, а Тинеи бе умряла напразно.

Скалата под краката му се разтърси, влизайки в тон с настроението му. Недоловим шепот се понесе из Джорам. Заплаха, предупреждение — думите бяха неразличими. Коленете на Кърр се подкосиха, както бе ставало всеки път, когато Стражите започваха да се тресат от отмъстително негодувание за сквернението на святата им долина. За миг твърдта спря да се движи. Фермерът понечи да направи нова крачка, когато от недрата на земята се разнесе рев. За миг всичко бе застинало — моментът, в който вселената около тях се състоеше само от стърженето на камъни. Кърр и Фемандерак несъзнателно се вкопчиха един в друг. Тогава земята блъсна нозете им, поваляйки ги.

Разклати се и пак, и пак, скалите трепереха под проснатите им тела. Всяка мисъл за търсене бе забравена. Ужасени, те диреха единствено да избягат от конвулсиите й, тъй като ставаше ясно, че Стражите още не бяха приключили. Трябваше да избягат, а дори не можеха да се надигнат. Ревът и спазмите се обединиха, сливайки звук и движение в едно.

Докато басейнът около него трепереше, Лийт не можеше да стори нищо друго, освен да се вкопчва в стените на плитката падина, в която бе спал. Бе се притиснал към стената, държейки се здраво, блъскан и удрян, потръпващ от ужас, в невъзможност да се възползва от настаналия смут и да избяга от враговете си. Но не пускаше Стрелата, макар да рискуваше да бъде отпратен в пропастта.

Отново и отново Аркосът се изправяше на крака, само за да бъде повален повторно от агонизиращата земя. Раната на ръката му се отвори отново и закърви, но той не обърна внимание. Огромната ярост от осуетяването на плановете му не оставяше място за страх.

— Стреляй! Стреляй! — изкрещя към войника, но гласът му бе погълнат от оглушителния шум. Дуней не можеше да стреля така или иначе, тъй като лежеше по гръб с изкаран от лошо падане въздух. Капитанът не се виждаше никъде.

— Да изчезваме! — викна Фемандерак в ухото на Кърр. — Веднага!

Във всеки един момент самите планини и разположеният между тях басейн можеха да се срутят в долината на Нюм. По няколко препъвания в паузите между трусовете — само с толкова напредваха двамата.

Лийт бе притиснал глава към скалата, така че не видя пропастта да се затваря, огромна рана, излекувана в пропит с могъщество миг. Твърдата скала се вълнуваше като повърхността на море, леейки се наляво и надясно, докато всеки от Стражите запращаше сила в самите корени на земята. Пропастта се изпълни със скали, като не остана и следа от зевта, само миг преди това отделяла Аркоса на Немохайм от търсачите на Стрелата.

Лийт изпусна Джугом Арк. Тя отскочи извън полезрението му, тракането й останало безшумно сред царуващия грохот. Рязко вдигна глава да я проследи и хрясна черепа си срещу изникнал камък. Мракът изрева и умът му угасна като духната свещ.

Когато се свести, светът около него бе променен. Мъглата се бе разсеяла под погледа на утринното слънце, надвесило се над него като разгневен баща. Земята все още се тресеше, но не толкова яростно — трусовете вече бяха затихващи. Първата му мисъл бе за Стрелата. Къде е? Опита се да се изправи, падна на колене, догади му се. Малко по-късно се изправи на крака, бавно и предпазливо, за да не му се завие отново свят. В устата си усещаше отчетлив металически вкус.

Обгръщаше го странен пейзаж. Някога — едва до вчера — красивото свято място сега представляваше хаотична руина, показателна за силата на магията, която Бюрей бе вложил в скалите. Островът на Стрелата бе изчезнал, заедно с обгръщалото го езеро. Басейнът на Джорам сега бе камениста яма, напомняща на каменоломната в долината Уайт Форкс у дома, на няколко мили северно и на запад от Вапнатак, насечени склонове и разцепени при падането канари. Камъни продължаваха да се търкалят.

Лийт изви врат към небето, за да погледне Стражите. Стръмни върхове, от двете му страни, отчасти закрити в облаци, сякаш неохотни да разкрият пълната си тайна.

— Какво сторихте на приятелите ми! — изкрещя той. Те не отговориха, а от усилието едва не му причерня отново.

Няколко ярда зад него басейнът свършваше рязко — там земята се спускаше две хиляди фута към долината на Нюм, която бе обгърната от мъгли. Лийт преглътна. Не бе осъзнал колко близо до ръба се намира.

Звук от потракване на камъни го накара рязко да извърти глава. Отчасти заради това, отчасти заради гледката на огромната фигура в роба на не повече от пет ярда, Лийт припадна.

Така Маендрага, пазител на Джугом Арк, се приближи до Лийт от Лулеа, единственият останал член на Аркимм.