В земята пламък се крие

Глава 15 Пазителите

Кантара стоеше пред тях, новооткрита перла, проблясваща в лятното слънце — тогава, иззад гърба им, леден вятър трескаво насъбра мъгли, със замаха на фокусник скрил замъка. Магията на гледката бе развалена и Аркимм отново се заспускаха по склона. Ала не бяха се отърсили от влиянието на Кантара.

Лийт търчеше стремглаво надолу. Но без значение с каква скорост тичаше, мъглата в подножието отстояваше на едно и също разстояние. Един-два пъти му се стори, че съзира замъка, но всеки път, щом понечеше да се увери, околните мъгли се сгъстяваха, сякаш да подиграят желанието му. Наклонът намаля, младежът навлезе сред ивици дървета, след още миг навлезе сред мъглите на долината, където сипеят свършваше в каменисто поле над жизнерадостен поток. Там зачака другите, дишайки тежко. Спускането, включително спирането да погледнат белия замък, бе отнело по-малко от петнадесет минути.

Отне им и около половин час да оставят потока зад себе си.

— Какво прекрасно място щеше да е това, ако грееше и слънце — каза принц Уизаго, докато се катереше по неприемливо високи скали.

— Не толкова прекрасно като това, към което сме се отправили — вметна Фемандерак.

— Предполагам няма съмнение? — рече Кърр. — За замъка. Кантара е, нали?

— Ако не е, ще помолим да ни упътят — каза Уизаго. — Но от малкото което съм чувал за Немохайм, горната част на долината Нюм е необитавана. Трябва да е Кантара.

— Къде е долината Нюм? — запита Лийт, объркан за момент. — Смятах, че търсим Алмукантаранските планини.

— Така беше, но изглежда попаднахме на нея случайно — обяви принцът на Деруйс. — Макар че повечето реки в Астареа идват от планините, така че просто като пътувахме срещу течението, щяхме рано или късно да ги открием. Река Нюм извира от същия източник, но тече на югоизток, далеч от нас, преди да свие на север към морето, близо до Бюрей. Легендата разказва, че Кантара е скрита в долината на Нюм.

Стигнаха до широко, равно място в дъното на долината. Тук спряха да починат за малко сред знаците на скорошен горски пожар, макар да бе трудно да си представят пламъци насред всичките неспирни дъждове. Но овъглените дървета и почернялата трева бяха безмълвни свидетели.

— Днес ли ще опитаме да стигнем замъка? — обърна се Уизаго към Те Туахангата, двамата излегнати на влажната трева. — Остават ни около три часа дневна светлина, а трябва да изминем някъде две мили.

— Хората в замъка трябва да имат някакъв начин да слизат в долината — внимателно отвърна Туа, — което означава, че е твърде вероятно да има пътека. Ако я намерим за около час, ще стигнем пред портите преди тъмно. Ако не я открием, трябва да лагеруваме на някое закътано и скрито място.

— Де да знам — прозя се хауфутът. — За вас може и да не е било голямо усилие, обаче мен спускането по сипея ме поизтощи.

— Само преди шест месеца изобщо нямаше да успееш — отбеляза Кърр. — Радвай се, че изобщо се спусна.

— Просто казвам, че трябва да спрем тук и да се наспим добре. Утре с ентусиазъм ще потърсим замъка.

Тънък слънчев лъч просия над тях, пронизал мъглата, разкъсана от внезапен порив на вятъра. Тук в долината въздухът бе по-гъст, отбеляза Лийт и много по-горещ от хапещия студ на върха. А може би тичането по склона го бе уморило повече, отколкото бе склонен да признае.

— Най-добре би било да продължим — твърдеше Фемандерак, ала в гласа му не личеше особена убеденост. — Мислете за добра храна и топло, меко легло. Нощ на истинско спане.

— Мисля, мисля… — рече едрият мъж. — Мисля, че е възможно да не бъдем посрещнати с широко отворени обятия, като се има предвид, че идваме да отнесем съкровището им. Може да получим хляб и вода, съпроводени с ледената влажна стена на тъмницата. По-скоро бих се наспал сега, когато имам нужда, вместо да рискувам още една нощ като миналата. Вие не чувствате ли нужда от почивка?

Гласът му звучеше странно унасящо. Край него жената от Ескейн затвори очи, а гърдите й се повдигаха равномерно.

На известно разстояние, близо до ръба на поляната, Ахтал и Хал спореха за нещо — поне брудуонецът оживено говореше и жестикулираше бясно към сакатия. Лийт се опитваше да следи дискусията, но умората притискаше клепачите му…

— Слушайте! Чуйте! — Хал застана сред тях, говорейки високо и ясно. — Ахтал казва, че в долината има някакво заклинание, приспиваща магия да залови неподозиращите пътници. Казва, че и преди е попадал на подобни неща, в Брудуо. Не трябва да заспиваме. Не трябва! Чувате ли ме?

Един или двама от Аркимм се раздвижиха, повдигайки изтощени лица и морни за сън очи.

— Заклинание? — каза Фемандерак. — Преминал съм обучение за това. Бих разпознал всяка магия…

Внезапно философът скочи на крака.

— Прав си! — викна той. — Как съм могъл да го пропусна! Обърна се към Хал и брудуонеца.

— Разбудете ги! Не трябва да остават заспали.

— Мъглата е омагьосана — каза Хал. — Ахтал казва, че заклинанието няма ефект, докато се движим, но спрем ли, магията започва да действа.

— Магия във Фалта — рече Фемандерак, поклащайки глава. — За пръв път попадам на нея.

Философът тръсна глава, опитвайки се да прогони умората от ума си. Желанието да заспи бе неуловимо, съблазнително, едва на ръба на съзнанието, ала веднъж избрал да се бори с него, веднъж изправил се на крака, раздвижвайки се отново, главата му се проясни. След секунди и останалите бяха разбудени, с изключение на един. Минута по-късно осмина будни и някак ужасени мъже стояха около проснатото тяло на жената от Ескейн.

— Как е възможно? — прошепна хауфутът. — Не, няма да повярвам! Просто сме прекалено уморени.

— Тогава как ще обясниш това? — пожела да знае Кърр, посочвайки ескейнчанката. Хал и Фемандерак се бяха надвесили над нея, философът шептеше нещо в ухото й. Тя потрепна леко, но не се събуди.

— Ами… — едрият мъж замлъкна. Вълните на умора отново бяха започнали да се надигат в тялото му сякаш самият въздух искаше да го обгърне. — Не можем да останем тук — изрече през тромави устни.

— Така е! — наблегна Хал. — Останем ли в това място, никога не ще го напуснем. Трябва да продължим!

— И да я оставим? — запита Лийт. — Не можем! Тя бе вярна! Вече погребахме спътника й.

— Може хората от Кантара да ни помогнат — каза Фемандерак. — Предполагам, че обитателите на замъка са омагьосали долината. Просто е, ако знаеш как. В Дона Михст ни преподаваха елементарна магия. Макар аз да не проявявах интерес към нея — Пириний се опита да ме обезкуражи от употребата й — не срещнах затруднения с научаването й. Зная, че само направилият заклинанието може да го развали. Почти сигурно е, че единствената надежда за тази жена е да намерим мъглотворителя и да го убедим — или да я убедим — да й помогне.

— Висок мъж прав — прогърмя Ахтал, гръмкият му глас оскверни съблазнителната тишина на гората. — Нея оставяй паднала, потърси заклинател и разруши заклинание. Убийство заклинател разруши заклинание.

Лийт винаги се чувстваше неловко от безразличието, с което брудуонецът се отнасяше към живота и смъртта, настръхнал бе слушал историите на баща си за залавянето му. Но може би убийството бе единственият начин.

— Няма да повярвам — упорито казваше хауфутът, докато се отдалечаваха от поляната. — Не е правилно. Не изглежда правилно. Ако подобни неща се случват, кой би могъл да каже какво е възможно? Сякаш светът се е преобърнал.

— Свойствената магия действително може да остави подобно впечатление — съгласи се Фемандерак. — Ала не е толкова лоша, колкото злата магия, така ме учеше Пириний. Свойствената магия използва естествените процеси на земята и ги обогатява, или ни прави по-податливи на тях. Какво по-естествено от това пътниците да се чувстват изтощени и сънени в топлата долина, защитена от вятъра? Злата магия разрушава природата, създавайки противоестествени неща.

— Мислех, че не си посещавал часовете — пошегува се Кърр. — Откъде знаеш толкава много?

— Не казах, че не съм ги посещавал, а че идоминикът ми се опитваше да насочи вниманието ми към други неща. Всеки в Даурия знае толкова — рече философът. — Първородните донесли със себе си това знание във Фалта. Но в даден момент, в далечното минало, то било забравено, редом с вярата в Най-възвишения. Двете вървят ръка за ръка. Вярвайки в съществуването на сила извън природата, човек трябва да допусне и вероятността самата природа да бъде манипулирана от въпросната сила — или от други сили на прозрение.

Фемандерак говореше на Кърр, но думите му бяха насочени към хауфута.

— Вече съм виждал магия по време на приключението ни — каза Лийт, наблюдавайки с крайчеца на окото си Хал. — От злия тип. Бе чудовищна и така и не ми бе обяснена задоволително.

Образът на чифт криле — черни, обгърнати от син огън — се бе запечатал дълбоко в ума на младежа от Лулеа.

— Кога е било това? — запита го хауфутът. — Разкажи ми.

— Не е моя работа да го разкривам — каза Лийт, тъй като не желаеше да посочи брат си открито. — Един сред нас знае много повече, тъй като делото бе негово.

Хал не се възползва от предоставената възможност. Лийт не го и очакваше. Вероятно ще помислят, че визирам Фемандерак — осъзна Лийт. Но вече не мога да си взема думите назад.

Няколко минути по-късно намериха пътеката. Тясна, чакълеста алея, недостатъчно широка за кола, но все пак невъзможно да бъде сбъркана. След половин час, докато се изкачваха по стръмнината край малък поток, хвърлящ се надолу от редица прагове, Хал леко докосна Лийт по рамото. Двамата постепенно изостанаха, докато накрая не се озоваха в гърба на групата.

— Време е да изясним това — каза той, поглеждайки с мрачни очи по-малкия си брат. — Между нас има много за изясняване.

— Като например малкия проблем с магията в пещерата на отшелника — отвърна Лийт, сякаш инцидентът е бил лична обида. — Магията, която използва върху него, трябва да е била злонамерена. Ти го разболя.

— Вече говорихме за това, забрави ли? Бе ми дадено разрешение да го направя, то стори добро на отшелника и на хауфута. Смяташ ли, че инак той щеше да е сред нас?

— Въпросът не е в това и ти го знаеш. Когато искахме да получим аудиенция със Съвета, ти сам говореше колко е неправилно да използваме неморални средства, за да постигнем целта си. „Никакви подкупи“ рече ти. Но в Бандитската пещера използва зла магия, за да постигнеш целите си. Как може един морален перфекционист като теб да живее с тази контрадикция? — Лийт запращаше думите като остриета. Кърви! Покажи уязвимост! Признай, че грешиш! Как бих могъл да те обичам, ако не си несъвършен?

— Лийт, аз не използвах зла магия върху отшелника. Изслушай ме. Отшелникът бе ухапан от черна муха преди около ден. Аз само ускорих естественото развитие на отровата, така че болестта да бъде разпозната и излекувана докато наблизо има помощ. Поради липсата на по-подходящо описание може да се определи като свойствена магия. Би ли предпочел да загърбя състоянието му и да го оставя да умре в агония ден след като сме си отишли?

— Не! — викна Лийт, карайки неколцина от другите да се обърнат назад, за да видят какво го притеснява. — Няма да се измъкнеш толкова лесно!

— Нещо не е наред ли, Лийт? — обади се Кърр.

— Разбира се, че не е! — отговори младежът. — Но ще се оправя сам.

Видимо засегнат от незаслужената грубост, фермерът отново се обърна напред.

— Естествено, че не е трябвало да го оставяш! — яростно прошепна Лийт на брат си. — Но ти си лечител. Защо просто не спря естественото развитие на отровата, така че той да се оправи?

— Това би било зла магия, Лийт — търпеливо каза Хал. — Не чу ли Фемандерак? Злата магия нарушава закономерностите на природата. Не бих могъл да ускоря възстановяването му, преди фодрамецът да се бе върнал с естествено лекарство, върху което да работя. Освен, разбира се, ако не би предпочел да използвам зла магия… — сега в гласа му се долавяше нотка на огорчение.

— Защо тогава не го излекува, след като донесоха кората?

— Знаеш отговора. Естественото му възстановяване помогна на хауфута. Лийт, не съм го наранил. Ускорих действието на отровата, спестявайки му много часове на агония. Помогнах за първоначалното му възстановяване, спирайки когато той бе вън от опасност. Спасих двама мъже на границата на отчаянието. Защо ме виниш?

Лийт не се предаваше.

— А черните криле?

— Приех формата на отровата, докато работех с нея — отвърна Хал. — Черна муха, черни криле. Не е много сложна магия. Не съм звяр. Оставам такъв, какъвто съм бил винаги. Още от много малък умея да правя неща. Моя ли е вината?

— Ти и вина! Как очакваш да гледам на човек, който остава напълно недостижим? Ти си като Най-възвишения, въздигнат и недосегаем, намесващ се в делата ни само когато ти изнася, играейки си с нас, за да постигнеш неразбираемите си цели. Чувам се да говоря с гласа ти! Чувам мислите ти в главата си! Или не теб — Най-възвишения — няма значение! Искам да бъда оставен на мира! По-скоро бих страдал от собствените си грешки, отколкото да бъда използван като някаква отрова, използван, без да го съзнавам, използван върху другиго. Какви са твоите — неговите — планове да ме усъвършенствате? Много ли ще боли? — гледаше брат си в очите, полузаслепен от сълзите в своите собствени. — Надали колкото ти ме нарани!

Хал изчака един момент, почитайки чувствата на Лийт с мълчание. Сетне отговори:

— Някога хрумвало ли ти е, че смятаното от теб за злина всъщност може да е добро? Че страхът да изгубиш себе си ти пречи да видиш какво може да ти донесе полза?

— О, значи не съм достатъчно добър в настоящия момент, тъй ли? — Лийт изпитваше отчаяна нужда да се гневи на нещо.

В отговор Хал се усмихна.

— Самият факт на съществуване те променя, за добро или лошо. Не можеш да го отбегнеш. Дори нашият приятел, отшелникът, не можа да го избегне.

— Но аз сънувах — рече Лийт. — Хората ме обичат — видях мащабите на обичта им. Никое мое дело не може да ме отдели от това.

— Видение на истината. Ала да обичаш някого е различно от това да имаш доверието му. — Лийт забеляза нещо особено в усмивката на брат си. Ала откритието проблесна само за миг, сетне изчезна. Лийт отново се намери в обичайното си състояние — губеше спор с брат си.

С изкачването нагоре по пътеката мъглата се сгъсти, но не срещнаха други пътници, а мъглата не ги закачаше, докато се движеха.

— Стъмва се — отбеляза Уизаго. — Наближава здрач.

Миг по-късно той извика — бе се изкачил над мъглата или тя се бе разкъсала. Аркимм стояха под стените на крепостта.

Непроумяващо високи, укрепленията се издигаха толкова над крепостните стени, че разположените там арбалетчици едва се забелязваха. Стените бяха увенчани с масивни зъбери, изникнали от самата скала, протегнали се над пътниците, сякаш засенчвайки ги в страх. Величествено място, страховито място, напомнящо на Външната камера на Съвещателната зала, ала далеч по-внушително, сътворено да разтрепери духа, по-огромно от сърцата човешки.

— Това е само стена — изрече Кърр, без да се обръща към конкретен човек.

Стената имаше и порта, сводест вход, запречен от решетка, внушаваща много по-силно страхопочитание от Желязната врата на Външната камера. Измежду пръчките се появиха лица.

— Странници! — изрече глас със силен акцент. — Какво дирите тук?

Уизаго погледна към другите с безмълвен въпрос как да отговори; останалите му отвърнаха с празен поглед. Да разкрият ли мисията си — или да съчинят друга история?

— Тук в безопасност ли сме от магии? — прошепна Кърр.

— Не — отвърна Фемандерак. — Ала вече съм подготвен.

Междувременно решетката се издигна безшумно, за да пропусне трима хералди на снежнобели коне. Екипировката им сияеше на късната следобедна светлина, копринените им дрехи бяха обагрени в червено и зелено, копията им бяха дълги и готови за борба, гордите коне пристъпваха без звук сред тучната трева. Първият хералд слезе от седлото и се изправи пред пътниците.

— Добре дошли, странници! — изискано рече той. — Прекосили сте мъглата и сигурно сте уморени. Бихме ли могли да ви помогнем по някакъв начин?

Гласът му бе мек, внимателен, любезен, почти женски.

Широка усмивка изгря върху лицето на хауфута. Предложението за помощ надминаваше надеждите му. Изглежда страховете им бяха безпочвени.

Ала Фемандерак се изсмя.

— Хайде сега! — насмешливо рече той. — Дотам ли се простират всичките ти умения? Или е защото си прекалено далеч от господаря?

Хауфутът със зяпнала уста се взря във философа.

— Да не си си изгубил ума?

Ала смехът бе развалил магията. Тримата хералди и конете им изчезнаха.

— Илюзия — рече Фемандерак в настъпилата тишина, сякаш преподаваше. — Хубав номер. Внушението оперира директно с умовете ни. Податливи сме, защото очакваме чудо в подобно място. Чудя се какво ли още е илюзия?

Останалите зяпаха учудено, а той се приближи към стената на замъка.

— Само най-добрите илюзионисти могат да придадат солидност на формата — замислено рече той. — Готов съм да се обзаложа, че илюзия от подобен мащаб няма как да получи плътност. Дали съм прав?

Замахна да удари стената.

Замъкът изчезна.

Лийт изкрещя в смесица от страх и удивление.

Фемандерак извинително сви рамене.

— Трябваше да му дам шанс да си запази достойнството.

На мястото на някогашния замък се издигаше тревист склон, отвеждащ към грубо построена колиба. На прага й стоеше млада жена с красива усмивка.

— Нямаше да ни откриете, ако татко беше тук — рече тя. — Заповядайте. Добре дошли, пътници, в замъка Кантара. Освен ако не бихте предпочели предишния?

Фемандерак закрачи по хълма, другите останаха по местата си. Той се обърна:

— Смятам, че е по-добре да влезем вътре. Мисията, забравихте ли?

В къщурката имаше две легла, заемащи едната стена. Самотният прозорец откриваше гледка към склона и мъглата, издигаща се от падините. Огромна камина заемаше срещуположната стена, от двете страни на огнището имаше по един стол. Жената трябваше да е към двадесетте — руса коса, кожа като слонова кост, съвършени зъби.

— Седнете — рече тя, все така усмихната. Раздвижи ръце и още шест стола се появиха.

— Солидни? — запита Фемандерак с вдигнати вежди.

— Не и докато татко не се прибере — смехът й струеше като злато.

— Престани с това — рече Фемандерак. — Просто бъди себе си.

Лийт затаи дъх, очаквайки жената да се превърне в дърта бабичка или дракон. Но тя не го стори. Фемандерак напрегнато се взря в нея и очите му се разшириха.

— Добре — рече той. — Но облечи нещо подходящо. Не се знае какво може да те накара да изгубиш контрол над илюзията. Ще се обърнем, ако желаеш.

Някак притеснена, жената се извърна и започна да рови из голям сандък до леглото.

Когато Аркимм отново погледнаха, жената щъкаше из колибата, палейки лампи и подреждайки. Отново им се усмихна, възвърнала спокойствието си.

— Бих желала да чуя имената ви — изрече тя. — Сетне, когато баща ми се върне, ще говорим.

— Има един малък проблем с наш спътник — тихо каза Фемандерак. — Убеден съм, че знаеш за нея, паяците винаги узнават, когато в паяжината им попадне жертва.

— Но къде мислиш, че е отишъл татко? — изненадано отвърна тя. — Не бихме оставили спътника ви там, не и в сезона на дъждовете.

— Но той ще очаква да открие девет тела — търпеливо продължи философът. — Как е възнамерявал да пренесе всички?

— Трябва да попиташ него — рече жената, като се изправяше. Вратата на колибата се отвори, пропускайки малка, уродлива фигура. — Татко! — викна тя, пляскайки с ръце. — Имаме гости.

Фигурата пристъпи в светлината на лампите. Не повече от четири фута висока, гърбава, с дълга бяла брада и коса като слама, носеше прекалено големи дрехи от зелен плат и бледосиня шапка. Ефектът бе по-скоро комичен, отколкото притеснителен.

Първо погледна към дъщеря си, сетне махна с лявата си ръка.

— Върни замъка! — изръмжа той. — Не знаеш кой се навърта наоколо. След като глупаци като тези ни откриха, кой знае кой ще се дотресе след това?

Той тропна с крак, очевидно разгневен.

— Трябва да наблегна още по-сериозно върху обучението ти, момиче. Какво щеше да си помисли майка ти?

Насочвайки малките си очички към новодошлите, той ги запита:

— Как преминахте препятствията ми?

— Внимавайте! — прошепна Фемандерак. — Този мъж не е каквото изглежда. Видът му е предназначен да приспи бдителността ни. Той е опасен.

— Да, опасен съм! — рязко каза джуджето. — Особено за онези, които не отговарят на въпросите ми! Ти! — викна, сочейки към Фемандерак. — Ти ли си водачът им? Отговори!

— Не, милорд, не съм аз. Но аз ще говоря от името на групата, защото останалите сред нас може да те сплашат.

— Какво? Да ме сплашат? — личицето почервеня от гняв. — Не блъфирай! Сред вас няма ни един с достатъчно акъл да разбере, камо ли да се съревновава с умението ми. Как се осмеляваш да ме предизвикваш?

Стройният философ сви рамене. Лийт го наблюдаваше, изнервен и леко объркан от събитията, изпълнен с отчаяната надежда, че приятелят му наистина контролира ситуацията.

— Тогава би се замислил как успяхме да се измъкнем от мрежите ти — спокойно отвърна Фемандерак.

— Не всички от вас! — изликува старецът. — Плених един от вас. Кой чародей би оставил спътника си пленен? Освен ако не разполага с нужната сила!

— Или ако не е възнамерявал първо да се погрижи за дъщерята — непринудено отвърна Фемандерак. — Благодаря ти, че си донесъл слугинята ни. Тя бе предупредена, но реши да не се вслушва в думите ни. Посрамването й да бъде пленена от нищожник като теб ще бъде подобаващо и справедливо наказание.

— Как преминахте препятствията ми? — джуджето почти изкрещя.

— А, и още нещо! — Фемандерак подмина въпроса. — Можеш да спреш с позите. Не ти прави чест. Зная, че си мъдър старец толкова, колкото дъщеря ти има съвършена фигура. Зная и имената ви — прочетох ги в книга на две хиляди години. Вие сте Маендрага и Беладона.

— Кой си ти? — изпищя гномчето. — Как си се сдобил с подобно знание?

— Първо възвърнете естествените си форми! — заповяда Фемандерак. — Сетне ще видим дали бихме извлекли някаква полза от сътрудничеството.

Старецът кимна към дъщеря си. Пред очите на Лийт телата им започнаха да сияят и проблясват, разливайки се в други форми. Мъжът се издължи, гърбът му се изправи, а шкембето изчезна. Пред пътниците застана строен оплешивяващ мъж в средата на четиридесетте. Трансформацията на жената бе по-малка. Чертите й леко се втвърдиха, появиха се няколко петна, станът й леко натежа и малка цепка се появи между предните й зъби. Лийт не видя други промени.

— Доволен? — с мелодичен глас изрече мъжът. Не разпитвайте прекалено, сякаш казваше гласът.

— И гласа — уморено каза Фемандерак. — Словоплетството ти няма да проработи върху нас. Мисията ни не търпи отлагане. Не разполагаме с време за игрички.

— А аз съм гладен — вметна хауфутът.

— Много добре! — рече магьосникът, а думите му бяха пропити с напрежение. — Чрез някакво неведомо за мен изкуство си узнал имената ни. Би ли разкрил тези на спътниците си и причината да сте тук? Сигурно нещо важно е докарало в Кантара единствените фалтански магьосници, които съм съзирал. Предполагам няма да ми кажете как сте избегнали всички капани, заложени от мен в долината. Дори не усетих някой да преминава през тях.

Фемандерак се усмихна.

— Имаме си тайни — учтиво рече той. — Ала имената ни не са сред тях. И, за разлика от твоето, не се споменават в легенди. Аз съм Фемандерак. С мен са моят господар — хауфутът на Лулеа, съветникът му Кърр, братята Лийт и Хал, всички от Фирейнс. Техният рицар Ахтал, както несъмнено си забелязал, е брудуонец. Отдели миг да прецениш силата му и се запитай как един Повелител на страха ни служи. Принц Уизаго от Деруйс е тук в ролята си на представител на южните кралства, а Те Туахангата е родом от Мъглата. Спящият ни слуга е от Инструър, което обяснява непознанството й с изкуствата ти.

— Ами ти? Каза ми името си, но не и откъде си. Познавам фалтанци и брудуонци. Ти не приличаш на нито едно от двете.

— Защото не съм нито едно от двете. Аз съм Фемандерак Пътникът, първият напуснал Дона Михст и стъпил във Фалта за повече от две хиляди години.

— Дона Михст? Долината?

— Разбира се. — Фемандерак въздъхна, сякаш се бе уморил да поучава. — От рода Стейн. Доведен тук по причина, която ви касае сериозно, Пазители на Стрелата.

Сега достигаме същината — помисли си философът. Сега е най-рискованият момент.

— Стрела? — тихо рече мъжът на име Маендрага, без нищо да проличи върху лицето му. — Не държа лък в къщата. Не ловуваме. Сдобиваме се с храна по други пътища. Но вие сте движени от някаква цел. Как се нарича компанията ви?

— Вече си отгатнал названието, ала желаеш да го чуеш от нас. Отвори уши, защото ние сме Аркимм. Джугом Арк е нашата цел.

Маендрага неволно пристъпи крачка назад и хвърли предупредителен поглед към дъщеря си.

— Няма смисъл да отричате — настоя Фемандерак. — Или бихте предпочели господарят ми да пристъпи към разпит?

— Това няма да е необходимо — бързо рече Беладона. Баща й я изгледа сурово, ала не каза нищо. — От баща на дете учението се е предавало от времето, когато Бюрей назначил първите пазители. Знаем кои сте. Знаех кои сте още преди да достигнете стените ни. Може да се каже, че ви чакахме. Но ще трябва да представите доказателство, преди да се сдобиете с тайната на знанието ни. И не мислете, че ще можете да я изтръгнете от нас — никаква сила не може да ни принуди да разкрием причината за съществуването си в подобно място.

— Значи историята за убийството на децата на Бюрей от разбойници е лъжа?

— Разбира се! — каза жената.

— И вие сте потомци на Бюрей? — пъзелът се подрежда, помисли си Фемандерак.

— Понякога сме вземали съпруги или съпрузи от малцината, попадали на това място, или сме ги дирили сред овчарите в долината на Нюм по на север. Но, да, ние сме деца на Бюрей.

Ето така е била оформена легендата за Кантара.

— И ви е оставил като пазители на най-ценното свое — или по-скоро на Първородните — притежание.

— Да.

— Тогава ще знаете, че във време на огромна беда Стрелата трябва да бъде показана — гласът на философа се повиши и се кали с метален оттенък. — Това време настъпи. Ето знаците. Брудуонски воин от най-висш порядък стои сред нас, понастоящем наш слуга, но някога изпратен в Лулеа да дири Десницата на Най-възвишения.

Маендрага и Беладона реагираха на името — той си пое дъх, а очите на жената се уголемиха.

— Десницата ще се разкрие, когато Брудуо заплаши Фалта. Ахтал е знак, че Брудуо наистина ни заплашва. Пълчищата на Кафявата армия може точно в този момент да се изливат през Просеката. Не се ли възправи срещу тях обединената мощ на Шестнадесетте кралства, те ще залеят цяла Фалта като потоп, който ще ни опустоши.

Но Шестнадесетте кралства не ще се възпротивят. Покровителите им служат на Рушителя. Множество инструърци са подирили убежище от предателските водачи — спящата жена отвън е една от тях. Тя е вторият ни знак.

По това време Десницата ще бъде разкрита. Преди две години напуснах дома си в Дона Михст, за да търся Дясната ръка на Най-възвишения. Аз, Фемандерак от Даурия, съм третият знак. И това знание ви давам в потвърждение:

Разпознавате този куплет, част от Загадката на Стрелата. Позната е само на нас — и вам, които сте го научили в майчиния скут. Да разгадаем гатанката и открием Стрелата, сетне да я използваме да обединим Фалта — това е нашата мисия. Какво ще речете, пазачи?

— Само това? — каза Маендрага и Лийт бе изненадан да открие страх в гласа му. — Къде е момичето? Съзирам четирима от Аркимм. Къде е петият? Не можете да получите Джугом Арк, докато и Петимата от Ръката не присъстват. Не ще го позволя.

— Задържана е в Инструър от могъщи врагове. Не можем да чакаме освобождението й. Не можем да се върнем. Ще рискуваме да вземем Джугом Арк само четирима от Аркимм — и с каквото съдействие могат да предложат останалите от групата ни.

— Няма — тъжно рече Маендрага. — Знаците ви красноречиво показват достойнството ви за тази мисия. Знайте, че ако петимата бяхте тук, нищо не би възрадвало повече сърцето ми — и това на дъщеря ми — да ви разкрия тайната на Джугом Арк. Ала момичето също трябва да е с вас. Доведете я.

— Не ни ли чу? Не разполагаме с нужното време. Каузата ни ще бъде изгубена в месеците, които това ще отнеме. Тогава може и да получим Стрелата, но не ще има кого да повеждаме. Не ни бавете и споделете тайната! Тогава ще може да загърбите пазителството и отново да пристъпите в света на хората, както сте желали дълго.

— Не ще направим нищо без момичето. Знаете, че няма. Що за закрилници сте вие, позволявайки си да изгубите момичето, сетне опитвайки се със заплахи да ме принудите да сдам тайната?

Фемандерак се усмихна.

— Опасно близо си — рече той. — Справих се добре, но изглежда не достатъчно. Но няма да се откажем.

— В такъв случай изглежда, че магическото ви умение ще бъде премерено с моето — мрачно изрече Маендрага. — Ще започваме ли?

— Не и преди вечеря! — оплака се хауфутът. — Това не може ли да почака?

За своя изненада Лийт чу други думи зад изречените от хауфута. По-спокойно! Изпълнявай дълга си с чест! Отдай на гостите си известно уважение! Ако думите бяха насочени към него, щеше неизменно да им се подчини. Принудата бе силна. У младежа се зароди подозрение — познаваше тембъра на този глас.

— Какво правиш? — прошепна Лийт на брат си.

— Обогатявам — бе отговорът.

— Разбирам защо те почитат като повелител — отвърна Маендрага с дълбока почит в гласа. — Подчинявам се не по принуда, ала защото си прав, което придава власт на думите ти. Като груб домакин се представих пред такива разнообразни представители на Първородните — и други.

Той им се поклони.

— Дъще, приготви на тези пътници подобаваща вечеря, докато аз се погрижа за спътничката им.

Вдървено, с голямо усилие, склонило раменете му, той излезе от стаята.

— Нека ти помогна! — предложи Хал на Беладона. — Зная как да приготвям храна по вкуса на господаря. Гневът му не е красива гледка.

Фемандерак нямаше възможност да обсъди с останалите стратегията си по време на приготвянето и последващото изяждане на храната. Разчиташе на разума им и мълчанието на Илион, която несъмнено нямаше да си спомня нищо от заклинанието. Маендрага и Беладона не ги оставяха сами нито за миг, сякаш не искаха да позволяват на Аркимм да заговорничат.

Маендрага и Фемандерак премерваха сили по време на храната, сякаш преценявайки един друг — бе очевидно, че след вечеря ще има битка. Каква точно, Лийт нямаше понятие. Ала сега, когато брат му се бе разкрил като магьосник, младежът не се притесняваше за резултата. Всъщност чудеше се дали изобщо би имало значение. Дали Джугом Арк се намираше някъде в тази къща? Съмняваше се. Каква полза от гатанката, ако Стрелата можеше да бъде открита тъй лесно? Лийт внимателно следеше разговора, дирейки някаква догадка за разкриването на загадката. Разбра, че Фемандерак вижда шанса им в това да убедят стражите да разкрият тайната си.

— Стрелата не е тук, това е ясно — рече Фемандерак. — Но вие знаете къде е.

— Разбира се! — потвърди Беладона. — Щях да бъда лош пазител, ако не знаех къде се намира пазеното от мен.

— И не може да е далеч — продължи той.

— Не виждам логика или причина, налагаща да бъде близо.

— Е, трябва да я пазиш. Как може да я пазиш, ако тя се намира далеч?

— Нима магията е ограничена от разстоянията? — отвърна Маендрага.

— Ограничена е от силата и въображението на магьосника — отговори Фемандерак. — А разстоянието е ограничение на силата, което не може да бъде преодоляно лесно. Стрелата податлива ли е на илюзии? Може ли да изглежда като нещо различно?

Маендрага сви устни.

— Никога не съм опитвал — откровено рече той. — Силно се съмнявам.

— Подайте свинското! — намеси се хауфутът, съвършено играейки ролята на могъщ, но незаинтересован водач.

— Загадката е свързана с география, нали? Отговорът е местоположение?

— Може би — отвърна лукавият пазител. — А може и да е метафора: въздух, вода, огън, земя — четирите елемента. По кой път дойдохте в Кантара?

— През Деруйс и Мъглата, сетне прекосихме Долината на хилядите огньове и преминахме Астареа. А, виждам какво загатваш. Да не искаш да кажеш, че разгадаването зависи от това от кой път е приближена Кантара?

— Значи сте дошли от север — усмихнато рече Маендрага. — Това обяснява как сте се изплъзнали от мрежите ми, освен от една. Северният път е малко употребяван.

С напредването на разговора семенце на съмнение покълна в ума на Лийт. Не можеше да го определи, още не, ала усещаше нещо. Умишлено го остави, позволявайки му да нараства само.

— Дребна подробност — каза Фемандерак. — Но очевидно очакваш търсачите на Стрелата да се появят от юг, от Немохайм, следвайки река Нюм. Не си ни очаквал.

— Не. Но очаквах някого. Ето новини, които може да ви заинтересуват. Мрежите ми край Нюм усетиха приближаването на човек, в състояние да командва илюзии. Друг отряд наближава Кантара.

Той спря и прецени ефекта на думите си върху Аркимм — и не остана разочарован. Немохайм — отчетливо размърда устни Кърр към Фемандерак. Философът кимна.

— Това са онези, които дирят да попречат на мисията ни. Подпомага ги Брудуо. Трябва да намерим Джугом Арк преди тях!

— Ще имат успех колкото вас, уверявам ви! Всичко се свежда до това. Доведете ми момичето! Трябва да видя завършен Аркимм, преди да ви напътя към Стрелата.

— Я кажи! — рече Лийт, внимателно придал на лицето си безгрижно изражение, погрижил се гласът му да не изразява нищо. — Наоколо има ли водопади?

Фемандерак се обърна към него с объркано изражение.

— Безбройни хиляди, приятелю! — отвърна Маендрага. И Лийт долови това, което търсеше — лек намек за словоплетство. Не питай за водопади. Никой, който не търсеше тези думи, нямаше да ги долови. Магьосникът не бе в състояние да задържи мислите си настрана от гласа си. Вероятно дори не подозираше, че е издал местоположението на Джугом Арк, но ако подозрението на Лийт бе основателно, точно това бе сторил Маендрага.

— Разбира се — отговори Лийт. — Не очаквам да се огънеш и да ми кажеш.

Бе подбрал думите внимателно и също внимателно наблюдаваше мъжа. Отново видя това, което се надяваше да види — лекото стесняване на очите, едва забележимото побеляване на кокалчетата. Не допусна изражение на задоволство или радост върху лицето си, стараейки се да изглежда млад и наивен. Лесно беше.

Всички помогнаха в отсервирането, сетне пътниците се настаниха в предоставените от Маендрага столове (не питаха откъде са се появили, но изглеждаха достатъчно солидни). Пазителят и философът се бяха изправили един срещу друг, пронизвайки се с очи. Хал седеше до Лийт с непроницаемо изражение.

— Намираме се далеч от дома — рече сакатият на брат си. — Не се учудвай от съществуването на неща, за които не сме чували.

Искаш да кажеш, за които аз не съм чувал — поправи го Лийт, но не каза нищо.

— Сега — поде Фемандерак, — обясни ми как възнамеряваш да ни попречиш да открием Стрелата на единението.

— Веднага след като ти ми обясниш как възнамеряваш да се сдобиеш с нужната ви информация — сладко отговори Маендрага. — Бъдете предупредени — ще убия всеки, който се сдобие с информацията, без Десницата да е пълна.

Лийт, който тъкмо се канеше да заговори, стисна зъби.

— По силите ми е! — продължи пазителят. — Не всички мои умения се отнасят до илюзии. Смъртта от магията ми не е приятна.

Словоплетството бе силно подчертано: Откажете се. Не искам да ви убивам, но ще го направя.

— Несъмнено можеш — отвърна Фемандерак, невнимателно отговаряйки на словоплетството. — Несъмнено.

— Може ли? — обърна се Лийт към брат си.

— Възможно е. Ако може да съзира семената на зараза или нездраве в нас, то би могъл просто да ги обогати, докато те не се превърнат в доминиращата сила в телата ни. Подобно на случилото се с отшелника.

С Фемандерак нещо не бе наред — очите му се бяха изцъклили, а устата му бе леко отворена.

— Несъмнено можеш! — повтаряше той.

— Глупак! — злорадо викна Маендрага. — Отговори на мисълта ми и беше поробен от нея. Какво ще сториш сега, хауфуте? — той се обърна към селския водач.

Хал присви очи в концентрация — хауфутът сви рамене, очевидно спокоен, а очите на философа мигновено се проясниха.

— Не беше кой знае какво Словоплетство — каза Фемандерак. Превъзхождам те — говори истината! Маендрага шокиран се извъртя.

— Ти ме превъзхождаш — непредпазливо рече той, сетне, осъзнал грешката си, нададе такъв писък, че колибата потрепери.

— Изрече истината — обяви философът. — И попадна в капана ми. Моля те, Маендрага, в Даурия играем на това като деца. Нима изкуството ти е станало толкова немощно?

Но Маендрага не можеше да помръдне или говори. Сплитането го бе лишило от воля.

Беладона уморено се изправи.

— Предполагам, че след като сега е впримчен в мрежата на истината, ще го накарате да ви разкрие местоположението на Джугом Арк, което той ще стори. Ала то ще бъде грешка, предупреждавам ви! И ще се противопоставя с цената на живота си, колкото и нищожни да са силите ми.

Фемандерак се приготви да зададе питането. Решението на загадката! Умът му на учен изгаряше от нетърпение да се сдобие със знанието.

Забравен в надвисналото напрежение, Хал се обърна към Лийт.

— Той трябва ли да разкрие тайната? — прошепна сакатият.

— Не мисля така — внимателно отвърна Лийт, вдигнал ръка пред лицето си.

— Добре — рече Хал. — Разкриването по този начин може да го пречупи.

Хал се приведе напред, сякаш нетърпелив да чуе.

— Маендрага! — заповяда Фемандерак. — Кажи ми къде се намира Джугом Арк!

Въпросът увисна във въздуха. Зад тях Беладона се занимаваше с наклаждането на огъня, несъмнено нежелаеща да гледа бащиното унижение.

— Местоположението! — настоя философът. — Къде е Стрелата?

От устата на пазителя се отрониха думи:

— Няма… да… ти… кажа.

— Какво? — изрева Фемандерак. Беладона ахна и закри уста с длан. — Невъзможно! Трябва да кажеш истината! Не може да се съпротивляваш!

Приятелят на Лийт бе извън кожата си.

— И въпреки това… не ще… ти кажа! — дойде отговорът.

Мъжът от Дона Михст опита да перифразира въпроса, но не можа да преодолее съпротивата на пазителя. С ругатня се стовари върху стола си, който изчезна.

— Това сигурно заболя! — язвително отбеляза Беладона, докато философът се опитваше да запази достойнство. — Сега освободи баща ми, послушай го и доведи момичето.

— Свободен си — изрече Фемандерак. В гласа му се долавяше поражение. — Не смятах, че е възможно някой да се възпротиви на правдосплитание.

— Аз също — отговори с побледняло лице Маендрага. — Но се благодаря, че се оказа така. Усетих безбрежна сила, сякаш можех да сторя всичко. Не знам откъде дойде.

— Патова ситуация — рече хауфутът. — Възможно е да продължим играта на сутринта, но сега ще отпочина. Би ли могъл да създадеш илюзия, достатъчно солидна за целта?

Маендрага се изсмя, моментално възстановил силите си.

— Това ще бъде най-тежкото изпитание на уменията ми, но ще опитам.

— Хубаво — рече едрият мъж. — Само ме предупреди, когато не можеш да я поддържаш повече.

Аркимм спаха до късно сутринта. Само Фемандерак излезе рано на разходка. Не се сдържеше от нетърпение, чакайки да се срещне с младия лулеанчанин, но отдели време да потърси заклинания — такива нямаше. Посрещналото Лийт утро бе сиво и мрачно. Мъглата бе обгърнала колибата. Ако мога да се доверя на очите си! — помисли юношата. Нямаше следа от пазителите.

Закусиха леко от скромните си припаси. Фемандерак се върна точно когато напускаха масата (с изключение на хауфута, който диреше нещо допълнително). Философът моментално дръпна Лийт настрана.

— Какво научи? — запита той. — Разполагаш ли с тайната? Разреши ли гатанката?

— Така мисля — отвърна Лийт. — Свързано е с…

В този миг вратата се отвори, за да пропусне Маендрага и Беладона. И двамата носеха роби — бледосинята на мъжа му придаваше царственост, а семплото сиво подчертаваше красотата на девойката. Фемандерак скръцна със зъби.

— Не прекъсваме нещо важно, нали? — със злорадство запита Маендрага. — Добре е да внимавате. Зная заклинание, което кара думите да увисват във въздуха, дълго след като са изречени.

Фемандерак сгърчи лице.

— Това е само една от многото причини, поради които се каним да напуснем. Ние сме Аркимм, търсачите на Джугом Арк. Понесохме изпитания и лишения, за да стигнем дотук, така че повече няма да търпим упорството ти. Ако Най-възвишеният желае да открием стрелата, то той самият ще ни води.

Маендрага повдигна вежда. Очевидно играта не бе свършила.

— Ще дойдем с вас — усмихна се Беладона.

Красива и смъртоносна — осъзна Лийт.

— Не мисля — отговори Фемандерак. — Получихме достатъчно от помощта ви.

— Тогава предполагам, че имате известно понятие къде би могла да бъде Стрелата?

— Не точно. Ала новините ти за други в долината означават, че не можем да чакаме. Трябва да потърсим Джугом Арк.

— Каза ли им, че напускаме? — рече хауфутът, все още играейки ролята си добре. — Вече щяхме да сме на път.

Скоро Аркимм напуснаха колибата на пазителите, но не и тяхната компания. Трябваше им храна, така че позволиха на Беладона и Маендрага да дойдат с тях в замяна на нови припаси. Младата жена затвори вратата, а с жест баща й възстанови илюзията на величествения замък — прекараха няколко минути в крачене през коридор, сетне през градина, за да излязат през портата в стената.

Фемандерак крачеше точно до Лийт, който по необходимост бе повел групата.

— Надявам се да си прав — промърмори под носа си философът. — Разчитаме на теб.