В земята пламък се крие

Глава 8 Отпадникът

— Времето минава бавно — отбеляза Кърр. Усещане за провал си оспорваше сърцето му с нарастващ страх, предизвиквайки тези мрачни думи.

Фемандерак леко се изсмя.

— Макар че предстои да умрем, все още не тече достатъчно бързо.

— Какъвто и да е изходът, поне се радвам, че ще се махнем от този противен град.

— Не е толкова зле. Къде другаде ще намериш подобен пазар?

— Пазарът бе изненада — призна Перду. — В Мирвиддата нямаме изкормвачи на риба и амбулантни търговци. Нямаме и Пинион, хората ни не се крият едни от други.

— Разказвали сме много истории за злината на фенните — изтъкна Фарр. — Това надали ти е непознато.

— Фенните са жестоки, но непоколебими и справедливи — отвърна той. — Не държим пленници, много рядко измъчваме и защитаваме своето със страст.

— Липсват ли ти?

— Разбира се! — меко каза Перду. — Особено някои от тях. На теб Винкулен не ти ли липсва?

— Да — отговори Фарр. — Но Великата гора ми липсва повече, както и смехът на фодрамите. А най-вече брат ми! — той въздъхна. — Аз също искам да се махна от това отблъскващо място.

— На мен градът ми харесва — рече Стела. — Селото ми изобщо не ми липсва, ама никак.

— Нито дори родителите ти? — пожела да знае Хал.

— Особено те! — отвратено рече младата жена. — Те с радост щяха да ме пожертват на онзи Друин. Радвам се, че напуснахме Лулеа.

— Дори и ако умрем тук?

— Да, Хал — наблегна тя. — По-добре бърза, отколкото бавна смърт.

— Не познаваше Друин достатъчно добре — настояваше сакатият.

— Познавах го по-добре, отколкото ми се искаше — отвърна остро тя.

— Би било глупаво да съдим за града по някои от водачите му — каза Индретт. — Някога живеех в град, прекрасен град, градът на крал — с прогнила сърцевина, ала все пак красиво място. Обожавах Раммр. Инструър ми напомня за него. Красив и смъртоносен.

— Градовете са популярни места — каза Фемандерак. — На всяко голямо сборище възниква потенциалът за добро и зло. Обикновено хората просто гравитират около средата. В Златната ера Инструър е бил велик град, с въздигнати идеали, сега, след векове посредственост, клони към злината. Но не го съдете по днешното му лице. Ако легендите по някакъв начин отразяват истината, някога този град е бил бастион на всичко достойно. Заслужава си спасяването.

— Може би всеки град е най-добре да бъде преценяван спрямо хората като Фоилзи — рече хауфутът.

— Какво стана с нея? — попита Лийт. — В един момент беше с нас, в следващия я отведоха.

— Подозирам, че плешивият има нещо общо с това. Двамата се познават отпреди. Може да е използвал влиянието си, за да я спаси от съдбата ни.

— Ами ние? Нас кой ще спаси?

— С поемането на тази мисия вече сме избегнали най-лошата съдба — рече Хал. — Всичко останало е бонус.

— Е, аз бих желал колкото се може по-голям бонус — рече Кърр, мислено поклащайки глава пред баналността на сакатото момче. Как изобщо са могли да възприемат думите му за мъдрост? — Може би пазачите знаят нещо, което може да ни помогне.

— Може — съгласи се Лийт, внимавайки да не заговори прекалено високо. Махна на пазачите, които стояха при входа на малката стая. По-близкият, възрастен мъж с кичур посивяла коса, отвори вратата и се приближи към тях.

— Какво можеш да ни кажеш за Отпадника? — попита го Кърр.

— Съжалявам, приятелю, не разполагам с достатъчно здрав стомах за това — отвърна пазачът, поклащайки глава. — По-добре да не узнавате предварително. Аз гласувах за свободата ви. Не подкрепям онези, които призовават за освобождение от злото, а затварят други.

— Тогава ни освободи — с напрегнат глас прошепна Фарр. — По силите ти е да го сториш.

— Не е — дойде тихият отговор. — Другарят ми е особено настоятелен да види смъртта ви и ме държи под око. И как бих могъл да наруша клетвата си на Часовой към онези с по-висш ранг от мен?

— Нарушаваш я като ни държиш затворени — рече Кърр, но долавяше истината в думите на пазача. Никой Часовой нямаше да престъпи директна заповед от шести ранг.

— Мога да ви кажа за Отпадника — по-младият пристъпи към тях с усмивка.

Още един изпълнен с надменност — помисли си Кърр. Как Часовоите от Инструър са паднали толкова ниско? И как така ние във Фирейнс — включително далекозримият Кроптър — не сме го забелязали? Подобна информация би била от голяма полза.

— Не осъзнавате каква чест ви е оказана — рече мъжът. — Отпадникът е използван само три пъти от основаването на Ескейн.

— Е, вече се чувствам много по-добре! — рече Фарр. Излъчваната от планинджията заплаха накара фермера да затаи дъх.

— Бил съм там — продължи пазачът. — Край доковете. Отпадникът е стар склад с каменен под, отдавна изоставен след затлачването на Голямата река. Сега добрите граждани на Инструър си изхвърлят отпадните води там. О, да! — рече сред виковете им на отврата. — Тъй като Алениус се свързва с прилива на поне сто мили след устието си, градът не може да излива отпадъците си директно. Вместо това те се събират в Отпадника, изпразнен при прилив. Заедно с всичко, поставено вътре от Ескейн.

— Отлично — каза Фарр. Пазачът кимна.

— Тогава защо старейшините изчакват чак до утре? — запита Кърр.

— Не е ли очевидно? — презрително отвърна пазачът. — Вечер се събират повече отпадъци. Утре вечер приливът е по-силен. По-добър за изхвърляне на градските отпадъци. Е, може би „по-добър“ не е точно изразът, който вие бихте предпочели!

И той ги остави, кискайки се на шегата си.

— Прекрасна вечер! — провлечено каза Пазителят на Андратан. — Не се бях надявал да открия такава изтънченост в земята на Първородните. Трябва някой път да дойдеш в Андратан — като мой гост, разбира се.

— Изпълнен съм с доволство, че скромните ни условия ти допаднаха, повелителю! — отговори Аркосът на Немохайм. — Имаме още много да учим от опитни изпълнители като теб. Надявам се да наваксаме това, когато Фалта се превърне в брудуонска провинция.

И той пожела лека нощ на брудуонеца.

Усещанията му бяха искрени. Наистина бе впечатлен от умението на Деорк да изстиска информация от затворника. Брудуонецът изглежда знаеше точно колко ужас да предизвика, същевременно без да наранява отвъд потребност. Накрая затворникът ги бе умолявал и им бе казал всичко, което ги бе интересувало, включително точното местоположение на всяка част от Ескейн, която знаеше. И дори нещо още по-ценно…

Десетилетната мистерия е разкрита — мислеше си Аркосът, докато се поздравяваше наум. Десет години водителите на Инструър се бяха опитвали да открият Ескейн, смятайки, че става въпрос за въстаническа крепост някъде в Строукс или Деювър. Отново и отново съкровищата на града биваха обирани, важни люде убити и планове саботирани, сякаш вършителите познаваха Инструър из основи. Малцина биваха залавяни, никой от тях не проговаряше, дори и подложени на най-жестоките мъчения. До този момент. Аркосът на Немохайм не можеше да се нарадва на късмета си.

Затворникът бе заловен от страж в житницата, опитвайки се да плячкосва зърно. Твърдеше, че бил дребен крадец, но никой от връзките на Аркоса не го познаваше. Ала доказателствата говореха, че е част от организирана група, а всички организирани престъпни групи в Инструър плащаха процент на Съвета. В такъв случай къде принадлежеше този младеж? Това бе накарало Аркоса да се замисли и лично да разпита заловения. Бе го накарал да признае, че е от Ескейн. Това бе откритието…

И сега всичко си идваше на мястото. Светкавичните нападения, изключителното познаване на града, умението им да избягват стражите. Вплетен. Ескейн бе вплетен в Инструър, скрит в различни места из града и Деорк бе убедил затворника да им предостави местоположенията на най-големите анклави. Лесно щеше да е да постави тези места под наблюдение, при което ескейнци щяха да го отведат до останалите места, останали неразкрити. Затворникът бе разказал и още нещо, истинският бисер за връзката между жена от Ескейн и определена група северняци, трима от които бяха забъркани в атаката на Пиниона. Група, включваща и брудуонския воин, който щеше да се превърне в подарък за Пазителя на Андратан.

Деорк се бе насладил на предоставеното му забавление, това бе ясно, приемайки поканата на Аркоса да стане свидетел на завладяването на Ескейн и залавянето на северняците. Но имаше и по-неотложен въпрос и сега, останал сам в пищните си покои, Аркосът на Немохайм насочи мислите си към него със самодоволство. Докато затворникът бе признавал, издавайки Ескейн и Компанията, Аркосът от Асгоуан се бе опитал незабелязано да напусне камерата. Не можеше да го понесе, глупакът. Но Аркосът на Немохайм го бе държал под око, изчаквайки момент на слабост и в този миг бе скочил.

— Ето мъжът, който ме е издал! — бе викнал той, сочейки към слабата фигура в оранжева роба, опитваща се да се измъкне тихо. — Той ме е обвинил в предателство към господаря! Доведете ми го!

Бе разчел нещата съвършено. Вместо да задоволи апетита на Деорк, младият затворник само го бе разпалил. Бе достатъчно само леко загатване и предателят от Асгоуан бе предоставен на брудуонския пратеник. Останалите Аркоси, твърде стреснати да напуснат, бяха останали да изгледат недвусмислената демонстрация къде се крие истинската сила на Фалта. Аркосът на Немохайм бе толкова опиянен, че не знаеше къде да гледа — към асгоуанеца, който крещеше в агония, докато биваше разкъсван бавно, към заговорниците си, които гледаха с различни степени на ужас и страх, към Деорк, чиято душа се опиваше от страданието. Такава отдаденост. Двамата с Деорк можеха да бъдат такава сила, ако нещата бяха различни.

Сетне бе наредил арестуването на Сараскар — деликатес, който щеше да бъде сервиран впоследствие или дори предоставен на господаря, когато последният дойдеше в града. Заделяйки миг да се наслади на натрошеното тяло на асгоуанеца, бе напуснал подземието с Деорк. Бе повикал началника на стражата, издал му няколко точни заповеди, сетне се оттегли с Пазителя на Андратан, преди да се отправи към покоите си. Изключително плодотворна вечер. Триумфът се възражда от пепелта на бедствието.

— Нещо не е наред — обяви Кърр, когато Компанията се събра за вечеря. Този следобед в другата стая се бе провела дискусия. Според малкото, което Кърр можа да чуе, стоейки на раменете на Фарр и Ахтал, опитвайки се да се доближи до отвора в тавана, някъде след обяд бе имало среща, проведена в Сборната зала. Нечий племенник очевидно бил заловен, макар да се знаело, че пращането му в града представлява голям риск. Добре известно на всички, с изключение очевидно на старейшините, които били толкова заети със затворниците си, че не знаели нищо за отправянето на хлапето към житниците. То било отведено в Пиниона, а всеки знаеше какво означаваше това.

Кърр бе чул малко от остатъка на разговора, прекратил се при влизането на някакъв командир, може би старейшина, който бе излаял заповеди. По-голямата част от думите му фермерът не бе успял да разбере, освен края: „Пригответе се за Вероятност три“. Вероятност три, каза им фермерът, представлявал стандартният часовойски сигнал за бягство.

— Бягство? Какво става? — Компанията се насъбра около стареца, опитвайки се да разбере.

— На мен ми изглежда очевидно — рече отшелникът. — Страхуват се, че плененият ще ги издаде.

— Смятам, че отшелникът разгада правилно — рече Манум. — Ескейн очаква разкритие и се готви да напусне Инструър.

— Ще ни вземат ли със себе си? — попита Стела.

— Съмнявам се — отговори Индретт. — По-вероятно ще се отърват от нас по план.

— Значи трябва да сме готови да реагираме незабавно.

— Да! — мрачно каза Кърр. — Но шансовете ни за успех намаляват с повишената бдителност на ескейнци.

— Те никога не са били особено високи — рече хауфутът.

— Ескейн ни тормози прекалено дълго — излая Аркосът към войниците си. — Ограбва домовете ви, обира съкровищата ви, пресуши този Велик град. Ескейн е причината градът ни да бъде само сянка на някогашната си слава. Ескейн е причината за слабостта ни. Зървали сте ги да се движат сред нас, без да знаете кои действително са те, но сега гнусните им свърталища са изложени пред остриетата ви. Те са безсилни пред силата на мишците ви! Разрушете ги и върнете Инструър на полагащото му се място като Съсредоточие на Фалта. Изкоренете ги без милост, не позволявайте милосърдие да смекчава ръката ви! Мъжете, жените и децата на това предателско общество трябва да бъдат отсечени изсред нас. Вдигнете мечове в знак на своята лоялност!

С мощен вик събраните стражи изтеглиха оръжия и ги насочиха към небето. Лоялността на глупци! — отбеляза Аркосът. Вършат работата на Брудуо, за което ще бъдат възнаградени със закривените остриета на брудуонците — след като станат свидетели на оплячкосването на града и отвеждането на близките им в робство. Тази мисъл допадна на черния му вътрешен глас — както му допадаха и очакванията за скорошна пълна разправа с Ескейн и северняците.

— Не ми допада идеята да убивам съграждани — рече един пазач в края на огромната тълпа.

— Нито на мен, друже, както и на повечето от стражите — рече другарят му. — Но ти ли ще бъдеш онзи, който ще откаже, ставайки пример за нелоялност? Или пък аз? Наясно си с репутацията на тази свиня.

Двамата потръпнаха и закрещяха с подновено увлечение.

Последният ден на Компанията в Ескейн приличаше на първия, започвайки със закуска от хляб и плодове. Бяха оставени сами, никой не ги надзираваше, макар мечовете на пазачите да указваха ясно, че не са свободни да напускат стаята — освен за кратките посещения за утоляване на нуждите.

Бяха изчаквали търпеливо, уверени, че ще им се разкрие удобна възможност, ала часовете изтичаха без нейната поява.

Никой от тях не бе сигурен какво точно очакваха. Някакъв шанс — вероятно и двамата пазачи да влязат в стаята едновременно — да ги надвият без шум. Ала пазачите бяха предпазливи. Вече не оставаше време за търпение. Днес бе денят на екзекуцията. Днес трябваше да рискуват, ако искаха да оцелеят.

— Да изчакаме още малко — настояваше Фемандерак. — Няма разлика дали ще опитаме сега или по-късно. Междувременно нещо може да се случи.

Фарр не можеше да чака повече.

— Достатъчно чакахме! Могат да дойдат да ни отведат по всяко време! Тогава ще трябва да се разправяме с повече от двама.

— Но пазачът каза, че щели да изчакат пълноводие — рече философът. — Според моите изчисления това ще стане по-късно тази нощ.

Лийт стоеше в ъгъла, играейки си с парче портокал. Никога не бе виждал такъв плод до идването си на пазара. Допреди по-малко от няколко седмици. Поклати глава — изпитваше затруднения да поддържа ума си ясен.

Неочаквано Стела приседна до него. Малко си бяха говорили по време на пленничеството им, ала той бе видял — или така си бе внушавал — очите й понякога да се насочват към лицето му със странно изражение. Ако пътуването го бе научило на нещо, то бе да си държи езика зад зъбите, когато тя беше наоколо. Но днес можеше да бъде последният им ден, така че какво значение имаше?

Когато Лийт вече не можеше да понася мълчанието, той попита:

— Закуси ли?

— Не… да — рече тя. — Хапнах малко хляб. Но не и плодове. Мразя плодове.

— Така ли? — каза той. — Аз изядох своите. Искаш ли хляба? Не съм го докосвал.

— Благодаря ти — отвърна девойката и за известно време се възцари мълчание, през което тя дъвчеше твърдия хляб.

Не мога да повярвам. Вероятно последната утрин от живота ми, а аз изгарям от притеснение какво ще кажа на Стела. Някога имало ли е по-голям глупак?

— Мислиш ли, че ще се измъкнем живи? — попита го тя. — След всичко преживяно заедно, това изглежда ужасен завършек.

— Надявам се да ни пуснат — каза Лийт. — В Лулеа има неколцина, които бих искал да чуят историята ни.

— Всички хора, които означават нещо за мен, са в тази стая — рече му тя. На лицето й отново се появи странното изражение. Изглежда искаше той да разбере нещо.

Младежът сви рамене.

— Компанията преживя много. Не мога да си представя, че всичко ще приключи тук. Все още има толкова много да бъде направено.

— Това каза и онази нощ на Сбора — каза тя. — Никога не бях те чувала да говориш така. Може би, с изключение на нощта върху леда. Помниш ли?

Лийт сгърчи лице и поклати глава.

— Не зная какво ме беше прихванало тогава.

Стела прехапа устна.

— Каквото и да беше, хареса ми. Силно, храбро.

О! Лийт сякаш не бе чул. Не, това не бях аз, чувах гласове. Но не можеше да изрече думите, не и на момиче, чийто брат чуваше гласове дори и трезвен. Не можеше да заговори и стоеше глупаво, докато моментът отминаваше. Лицето й се приближи, близостта прерязала гърдите му с нож.

— Наистина ли сънува нещо онази нощ в мазето? — внезапно я попита той.

— Да — прошепна Стела и в очите й младежът видя, че тя е искрена. И че искреността означаваше много за нея. Случилото се онази нощ й бе повлияло силно.

— Да! — повтори девойката. — Бе нещо повече от сън. Наистина бях там, наистина ги чувах. Зная, че бяха изрекли чутото.

— Наистина къде? Какво е било казано, кой го е казал?

Първоначално засрамено, тя му разказа за визията. И очевидно я изживяваше отново чрез думите си. Всяка дума, всеки нюанс, сякаш сънят се бе отпечатал в ума й. Лийт усещаше загатната сила и можеше да предположи как й бе повлияло това. Сълзи навлажниха очите й — и неговите също, тя ги видя и разбра, че той не бе толкова студен и затворен, колкото изглеждаше.

— Не бях откровена — рече тя. — Дълбоко в себе си Лулеа ми липсва, заедно с родителите ми, всички, дори Друин. Не искам да изпитвам това, но е така. Още повече откакто пътуването ни ме научи да обичам.

Говори за Уайра, помисли си Лийт, а гърдите му се сковаха. Лицето й изглежда му нашепваше нещо друго, желаейки да чуе от него думите, които той не можеше да се насили да изрече.

— Аз също сънувах нещо — каза той, надвивайки мъката. — Ще бъде ли… искам да кажа, би ли имала нещо против да ти го разкажа?

Хауфутът погледна към ъгъла, където Стела и Лийт разговаряха оживено.

— Хубаво е да ги видя, че разговарят — рече той.

— Ммм… — отвърна Кърр, преглъщайки. — Крайно време беше. Отбягваха се от самото начало.

— Бил си млад. Помниш ли какво е?

— Не — тъжно рече фермерът. — Прекарах по-голямата част от младините си в опит да оцелея в Сивитар.

— Те споделят тайните на сърцата си — рече Фемандерак. — Тези приказки пораждат опасност. Споделянето на интимност поражда интимност.

— Млади са. Какво лошо има в това? — пожела да узнае хауфутът.

— Нуждаем се отколкото се може по-малко затруднения на подобно пътуване — бе отговорът.

— В такъв случай можехме да минем без Ескейн — кисело рече Кърр.

Лийт разказа на Стела за съня си и как го беше възприел, без да прикрива пропилото се в гласа му чувство. За известно време забрави за момичето край себе си, съзирайки отново монолитността на видението.

Тя слушаше и преживяваше съня заедно с него, но най-вече усещаше страстта и осъзнаваше без никакво съмнение, че той е способен на дълбоки чувства, да отправя и получава обич.

— Лийт! — рече тя и звукът на името му го покърти. — Искам да ти кажа нещо.

Отметна косата от челото си, както често правеше — и за момчето от Лулеа изглеждаше прекрасна.

Погледна в очите й, в дълбоките черни очи. Знаеше какво щеше да каже.

Затаи дъх.

В този момент вратата се отвори с оглушителен трясък и в стаята нахлуха въоръжени люде.

— Значи смятахте, че ще бъдете екзекутирани тази нощ? — викна по-младият от пазачите им. Чух ви да си говорите. Изчисленията ви са погрешни. Нима вие, идиоти, си мислите, че можете да надхитрите Часовоите? Чухме жалките ви подобия на планове. Станаха повод за много смях в Ескейн. Ние се подготвяме отново да надхитрим стражата на Инструър. Нима мислите, че ще отклоним вниманието си за групица като вас?

Компанията стоеше безмълвна.

— Приливът идва два пъти дневно — продължи младият мъж, без вече да скрива усмивката си. — Забравихте ли? Идва вечерта, да, но също така и сутрин. Вечерта щеше да е по-добре, но и сутринта става. Сега се изправете и ме последвайте. Имате уговорена среща с реката.

В стаята влязоха още мъже, около дузина, изпълвайки помещението. Лицата им се размиваха пред Лийт. Краката му изглежда бяха изгубили силата си. Очите му диреха Стела, отчаяни да открият неизречената връзка между тях, но вече биваше сграбчен и повлечен към вратата. Посрамен от слабостта си, той позволи да бъде развързан, сетне с огромно усилие на волята си наложи да последва останалите.

Бяха изведени в главното помещение, където бяха разделени на групички. Ескейнците изглеждаха изнервени и бързащи. По тази причина онези отзад, сред които Лийт, Кърр и хауфутът, получаваха грубо отношение. Отпред ядосан пазач блъскаше Хал срещу стена, сетне заби юмрук в стомаха му. Хал сдави вика си, но Лийт не можа. Понечи да се притече на помощ на брат си, ала държащите го пазачи не му позволиха. Стела се хвърли към побойника, сграбчвайки ръката му. Лийт я изгуби за миг, сетне я видя да бъде извличана през някаква врата заедно с Хал. Не видя другите.

— Разделят ни — изръмжа Кърр. — Не очаквах това.

Хауфутът разполагаше с отговор:

— Трябва да ни прекарат тайно през града.

— Не е само това — спореше фермерът. — Ескейн е под някакво напрежение. Това е Вероятност три, били са предадени. Виж — тези хора носят нещата си със себе си. Виж онова семейство. И там!

— Евакуация — съгласи се хауфутът.

Бяха отведени през вратата и Ескейн се затвори след тях. Останалите от Компанията вече бяха изчезнали в града, но последните трима не ги последваха веднага. Секундите се превърнаха в минути, а те все още изчакваха. Накрая пазачите им получиха очаквания сигнал и Лийт и останалите пристъпиха на дневна светлина.

Утрото бе облачно със силен вятър от морето, който разнасяше лек дъждец, но и тази светлина бе достатъчна да прониже отвикналите им очи. Тежките наметала щяха да бъдат по-удобни, но след нощта на Сбора Компанията запази само настоящите дрехи. Не само оръжията, но и резервните дрехи, парите и другите им принадлежности бяха отнети. Дори турът Уайзънт вече бе извън досега им.

Тази мрачна сутрин градът изглеждаше напрегнат. Малко хора — нетипично малко за това време — се задържаха навън, за да не се излагат на дъжда. А може би за да се скрият от очите, наблюдаващи улиците. Нямаше и следа от останалите членове на Компанията и фермерът започна да подозира, че биват отвеждани до Отпадника по различни маршрути, за да не бъдат засечени. Не виждаше и никакви стражи. Може би тревогата в Ескейн бе напразна и нямаше никакво предателство.

Аркосът на Немохайм се задушаваше от гняв. Всички с чувство за самосъхранение се държаха настрана от него. Повиканите слуги изпълняваха дейностите си бързо и тихо, молейки се представянето им да бъде достатъчно задоволително. Дори Деорк — Пазителят на Андратан, бе впечатлен от изключителната пламенност на гнева на фалтанеца. За късмет на всички засегнати Деорк не разбираше, че именно той е причината за гнева на Аркоса. В това най-черно свое настроение, където мастилените гласове поемаха контрол и рационалността биваше изтикана в някое ъгълче, Аркосът не бе в състояние да се овладее достатъчно, за да изрази мислите си.

Носовирещ носоврящник! Пратените от него шпиони го бяха уведомили, че Ескейн е наясно с предателството, така че той бе приготвил плановете си, събрал хора и издал заповеди, а Деорк се месеше на всяка крачка, отменяйки заповедите му, обърквайки хората на Аркоса, изпъвайки нервите му. Тогава започнаха да пристигат доклади, всички с едно и също съдържание — ескейнци излизаха в града — и Аркосът подири надмощие в съревнованието с брудуонеца, като отлага удара си. Не даде сигнал на силите си. Никакъв опит да залови ескейнци, да ги заобиколи, да ги последва.

— Ще изчакаме още малко — бе рекъл той, рискувайки — риск, пресметнат да демонстрира пред Деорк спокойствието на Аркоса под напрежение. — Нека всички плъхове изникнат от дупките, преди да ударим. Ще попаднат право в капана ни. Имай търпение! — бе уверявал нетърпеливия Деорк. Но плъховете не бяха попаднали в капаните. Със синхронизирана внезапност различните ескейнски групи из града, всички наблюдавани от разстояние от стражите, просто изчезнаха.

— Господарят ще чуе за това! — злорадстваше Деорк. — Ако не оправиш нещата бързо — рече му Пазителят на Андратан — може аз да бъда този, който ще те замести. Може аз да бъда този, който ще те унищожи!

Аркосът си бе придавал храбър вид, ала събитията от деня здравата го бяха разтърсили. Вбесяваше го подобно публично унижение. Знаеше, че ако ситуацията не бъде поправена бързо и забележително, животът му щеше да стане мъчителен, кратък, а може би и двете. Най-много го влудяваше фактът, че бе правил демонстрации пред този позьор, пред това конте. Естествено, че трябваше да нареди атака много по-рано, но с отлагането й се бе надявал да впечатли брудуонеца. Вината беше на Деорк. Той, а не Аркосът, трябваше да си плати. Нейде в кътчетата на ума му започна да се заражда подозрението, че стройният превзет мъж го бе надхитрил. В крайна сметка Пазителят на Андратан бе предприел това дълго пътуване, за да постави своя човек, Асгоуан, начело на Съвета на Фалта. Аркосът бе подценил способността му за интриги.

Докато двамата водители сражаваха умове, подчинените им желаеха просто да вземат някакво решение. Всеки миг отлагане позволяваше на ескейнчани да се отдалечат още повече и стражите кипяха от нервност, не успявайки да разберат какви обстоятелства ги задържат. На два пъти капитани поеха нещата в свои ръце и заловиха известно количество ескейнци, макар да не успяха да хванат и водителите им. Останалите, по-дисциплинирани капитани, скучаха.

Ескейн не бе сварен неподготвен. Още от самото начало лидерите му бяха наясно, че съществуването им изцяло се опира върху тайната и че в определено време ще настъпи момент, в който ще бъдат открити или предадени. Така че огромни ресурси и усилия бяха заделени в изготвянето на паралелен Ескейн, убежища в Инструър, за които дори обикновените бежанци не знаеха. Някои се намираха по високите етажи на високите жилищни постройки, други в забравени складове, трети под земята в закътаните части на канализацията или стари скривалища, наследени от брудуонската окупация. Още щом новини за предателството достигнаха до старейшините, отдавна запланираният план бе приведен в изпълнение. Провизии и принадлежности бяха пренесени в новите скривалища, постепенно хората също бяха преместени. Макар наясно с наблюдението на градската стража, разчитаха на закалените си умения да останат незабелязани. Дори и така, по-голямата част от работата трябваше да бъде свършена рано сутринта. За известно време ситуацията бе критична, но по някаква незнайна причина стражниците не се възползваха от преимуществото си и ескейнци успяха да приключат под носа на враговете си. За известно време на това щеше да се гледа като на триумф, но в действителност времето им изтичаше. Най-важната тайна, разположението на Ескейн в Инструър, бе станала достояние. Скоро стражите щяха да започнат да претърсват всяко ъгълче на всяка греда в обширния град. Време беше Ескейн да премине в атака.

И това бе съобразено с плана.

Лийт не позволяваше на ума си да отива прекалено напред, свеждайки вниманието до случващите се наоколо неща. За известно време се чудеше как ескейнчани ще ги преведат през градските стени. В крайна сметка единствената врата към доковете, където се намираше този Отпадник, несъмнено щеше да е добре пазена. Ако се чувстваше по́ на себе си, щеше да се изсмее на съвпадението, отвело ги през същата малка портица, през която бе въвел Компанията в града. Кърр може би също я бе разпознал, но не показа с нищо.

Пазачите им ги водиха покрай стената поне в продължение на половин час. Тук, извън града, на запад, въздухът бе значително по-студен, хладният сив дъжд ги притискаше към черната стена. Накрая стигнаха до редица ниски постройки, към които се отправиха ескейнчани — впоследствие към малка вратица в обкована с желязо постройка. Тя на свой ред отвеждаше в тесен коридор между сградите и стената, едва допуснал туловището на хауфута дори и в сегашното му отслабнало състояние.

Пътят отвеждаше надолу, почти под основите на стената и Лийт предположи, че се намират близо до Отпадника. Сърцето му се ускори, сякаш предстоеше да се случи нещо вълнуващо, а не ужасно. Отново се съсредоточи върху непосредствено заобикалящата го среда. Тесен, грубо оформен път, стени от камък, тухли, желязо и слама, силната миризма на пръст и рядка кал, приглушените звуци от доковете, по-ясното отекване на ботушите върху камъка, неохотните му крака движейки го неспирно напред.

Отпред и вдясно се издигаше ниска сламена стена, очевидно гърбът на някакъв склад. Отвъд Лийт можеше да види реката. Пътуването почти бе приключило. Подминаха стената.

С изненадващо малко шум тесният проход се изпълни с хора. Настъпи суматоха. Фигури крещяха и се блъскаха, някои си разменяха удари. Лийт също осъзна, че крещи, настоявайки някой да му обясни какво става. Получи лакът в лицето от един от пазачите и падна на земята — над и около него стълкновението продължаваше. Отне му миг да се освести. Зад него Кърр биваше влачен към сламената стена, а отдясно поне шестима се бяха надвесили над хауфута. Лийт се изправи на крака. Скочи към най-близката фигура и я повали на земята, нанасяйки удар в плешивия й тил…

Отскочи и обърна мъжа, за да се взре в лицето на въвелия ги в Ескейн гид. Той простена и вдигна ръка към главата си.

— Съ… съжалявам! — заекна Лийт. — Но какво става?

— Просто ме последвай! — рече мъжът, като се изправяше. — Бързо.

Раздели сламата, промъкна се и направи знак на Лийт да го последва.

Складът бе почти празен. Отпред Лийт видя Кърр и хауфута, съпровождани от голяма група хора. Не можеше да разбере кои са. Не можеше да мисли. Сякаш умът му бе отказал, претоварен от множеството околни събития. Фалта и Брудуо, Инструър и Ескейн, Пинионът и огненият сън, Стела и Отпадника — напрежението бе неспирно и Лийт просто искаше да се отпусне и затвори очи.

Отново излязоха навън сред дъжда. Мъж с ръчна количка вървеше от другата страна на пътя, очевидно необезпокояван от времето и малката леко облечена групица, минала край него. Някъде вдясно се пазаряха хора. Ароматът на прясно уловена риба бе донесен до тях от същия солен въздух, довел настойчивия говор на продавача и мърморенето на пазарящите се. Скоро престанаха да ги чуват, криволичейки сред открити места, тесни алеи и големи сгради.

В определен момент Лийт отново дойде на себе си. Отново се обърна към плешивия с питане какво става и този път получи отговор.

— Старейшините отсъдиха несправедливо, избирайки лесния начин вместо правдата. — Той се изсмя. — Извинявам се, ако звуча като Фоилзи, слушам я от вчера. Със сигурност е властна жена.

Видял си каква е ситуацията в Ескейн. Дадохме на своя главен старейшина прекалено много власт — и сега Ескейн страда от това. Като старейшина не мога да сторя нищо, затова предадох водителите и се осъдих, помагайки ви. Вече съм враг на Ескейн.

— Но къде са останалите? — Лийт виждаше Кърр и хауфута, зърна и други някъде напред.

— Можах да спася само трима от вас — каза плешивият.

Чувство на обреченост притисна раменете на Лийт.

— А останалите? — гласът му бе по-груб от възнамеряването. Мъжът примирено поклати глава.

— Нищо не можех да сторя. Другите бяха отведени в Отпадника. Вече не мога да им помогна.

— Моля те! — отчаяно каза младежът. — Моля те, прати им помощ. Или нека се върнем и да ги намерим.

— Не мога да поема този риск — рече плешивият мъж, а лицето му се навъси. — Трябва да бъдеш благодарен за собственото си спасяване.

— Как мога да бъда благодарен, когато родителите ми ще умрат? И не само родителите ми. Има и дру…

Мъжът сграбчи ръката на Лийт и го завъртя. Останалите се бяха събрали около двамата.

— Много семейства ще изгубят близки през следващите часове — гневно рече мъжът. — Спасяването ви не остана безвъзмездно. Оставих синовете си в Ескейн. Нима мислиш, че ще ги видя отново?

Но Лийт вече не бе в състояние да размишлява.

— Пусни ме и ги намери! — викна той.

— Няма да допуснем това! — рече раздразнено един от ескейнските ренегати. — Спорове на улицата! Най-добрият начин за привличане на внимание! — с пламтящи очи погледна към лицето на водача си. — Зная мястото, където възнамеряваш да ги отведеш. Ако ни изчакате, ще отведа този обратно до Отпадника.

Плешивият се замисли за момент.

— Но няма да ви чакам дълго. Нежеланието ни да убием пазачите заплашва оставането ни в досега на Ескейн. Имате един час.

Младежът с огнените очи хвана Лийт за лакътя.

— Да побързаме! Оттук до Отпадника е поне двадесет минути.

Останал сам в покоите си за пръв път след завръщането от Пиниона, Сараскар, Аркосът на Сариста, сви замислено устни. Каквото щеше да предприеме, трябваше да бъде предприето бързо — вече бе охраняван от един от хората на Немохайм, а привечер градът щеше да се изпълни със стражи и заговорници. Инструър бе на път да се превърне в затворен град. Истината? Бе в капан, изцяло в ръцете на онова дебело животно. Но въпреки това дългът изискваше да предупреди Сариста.

Трудността на това решение сгърчи лицето му в болезнена гримаса. Трябваше да прати някой от доверените си хора, но вероятността той да се промъкне покрай стражниците и по моста бе наистина малка. Дори и ако станеше чудо и съобщението биде доставено, поради дългото си отсъствие Сараскар нямаше как да гарантира за лоялността на своя крал. Ако изобщо той още управляваше. Може би всички усилия щяха да бъдат напразни.

Нямаше време. Отлагаше, защото единственото възможно решение бе неприятно, вероятно осъждайки вестоносеца на мъчения и смърт в Пиниона. Взе лист вертензиянска хартия от чекмеджето на бюрото си, потопи перото във фавонско мастило, написа съобщението и го подпечата с печата на Съвета. Надигайки се от стола и повиквайки слугата си, Сараскар не си правеше илюзии за нивото на защита, което това щеше да осигури на съобщението.

По-късно сутринта, след кратка борба, тъмнокож чужденец, който твърдеше, че носи съобщение от Съвета на Фалта, бе арестуван при опит да прекоси южния мост. Бе отведен в Пиниона, където въпреки всички убеждавания отказа да издаде господаря си. Ала и съобщението само по себе си бе повече от достатъчно да подпише присъдата на Аркоса от Сариста, вече намиращ се под наблюдение в подозрения за измяна към Съвета. Точно подир обед отряд градски стражници тихо посети саристанското посолство и без съпротива отведе Аркоса, семейството и слугите му. Горчиви сълзи бяха пролети при раздялата с баща им, но в действителност вече се бяха сбогували. Изходът, Аркосът и съветниците му не си правеха илюзии, бе неизбежен още от времето, когато лоялистите в Съвета бяха решили да изчакват, вместо да действат, по този начин придавайки сила на противниците си. Добрите люде бяха подценили степента, в която колегите им от Съвета бяха корумпирани. Щяха да платят за грешката си с всичко, което притежаваха.

Индретт се опита да седне, но бе вързана твърде здраво и не можеше да набере инерция. Но не й беше нужно да сяда, за да разбере позицията им. Сякаш заети с по-важни неща, заловилите ги набързо бяха пристегнали ръцете и краката им, оставяйки ги на калното дъно на Отпадника. Белег върху една трета от стената показваше нивото на водата от предната нощ. Пред тях камерата се отваряше към реката, която оплискваше отвора. Чуваха потракването на речните раци в далечината. А като просмукваща се във всичко противна отрова, прогнилата воня на града задръстваше обонянието. Малкото останали факти в живота им бяха мрачни и неизбежни.

— Трябва ми помощ — долетя гласът на Манум някъде иззад нея. — Връзките ми са стегнати, но може да успея да се изхлузя. Може би заедно ще успеем да ги разхлабим.

Той не се е предал! — помисли си Индретт. Никога не го е правил и никога няма да го стори. Той не беше най-умният мъж в Раммр, припомни си тя, не можеше да мери акъл с двора, ала бе най-храбрият, най-разпаленият човек, когото някога бе срещала. Заля я осъзнаването, че имаше много неща, които да му каже. Колко време ни остава? Под себе си усещаше влага, докосването на вода, пълзяща бързо по пода. Тресейки се от усилие, Индретт се замъчи да се изтласка към плътния, звучен глас, който познаваше така добре.

Пред нея, в крайчеца на окото й, танцуваше ярка бяла светлина. Друга заплува едва до самия фокус. Тя продължи да се изтласква, напук на прорязващите китки и прасци. Вик на отчаяние се отрони от устните й при осъзнаването, че няма да успее навреме.

Край нея Отпадникът бе обгърнат с бяла светлина, плискащата се вода бързо запълвайки мястото. В светлината бликна висок силует, последван подир миг от още една фигура — боговете, идващи да ги приберат, Северното сияние, дошло да освети последния й миг. Индретт се извърна и видя една от фигурите да изважда нож от колана си. Ослепителна светлина заигра по острието, принудила очите й да подирят закрилата на клепачите, междувременно чувайки познат глас да зове името й. Лийт! Лийт също бе там. Всички щяха да се съберат в ярката светлина.