В земята пламък се крие

Глава 10 Деруйс

Напредналата пролет бе великолепно време за разходка из обгърнатите с тополи пътища и тучните поляни на Строукс. Ала Лийт и Аркимм, търсачите на Джугом Арк, не можаха да им се насладят. Низините на Уестрау се простираха от Алениус, Великата река, на повече от седемдесет левги към Виридия — планинската верига, която разделяше Строукс от безводната вътрешност на южна Фалта. Плодородна и равна, провинцията бе изградена от равно съотношение гори и обработваеми земи. Множество пътища разсичаха тази богата площ, протягайки нишки наляво и надясно към дървени къщи — ферми, които се струваха уютни, безопасни и приканващи на малката групица, проправяща си внимателно път на юг.

Моментален пристъп на носталгия жегна Лийт при навлизането сред редици могъщи дъбове. Помисли си за Общинското дърво, за всички дълги, лениви дни, в които с приятелите бяха играли на воля. Припомни си септемврийската буря, сварила го под голямото дърво, скрило го от дъжда и присмеха на селяните. Копнежът някак угасна при този спомен.

Бе почти обед, денят бе безоблачен и пети след бягството им от Инструър. Напрежението и страхът, излъчвани от града, обгърнали Лийт, Хал, Кърр, хауфута и Фемандерак, бавно се стопяваха. Не че и сега бяха в безопасност. Макар задушливото зло на града вече да се намираше зад тях, а мощният потоп да ги бе отделил от приятели и врагове, не се съмняваха, че ще бъдат преследвани. Въпреки това се наслаждаваха на земите, през които пътуваха. На Лийт му се струваше, че въздухът е някак по-лек — или оловото се бе отронило от крайниците му. Трябва да скачам и да викам — помисли си. Или пък не — додаде, поглеждайки към мрачните лица на двамата ескейнчани, които бяха останали с тях. Бяха изгубили много в разкриването на тайното скривалище и още повече в бунтуването си срещу него. Твърде много несигурност, твърде много загуба, за да съм истински щастлив.

Ала не можеше нищо да стори. Тя бе казала — е, не го бе казала с думи, но със сигурност бе имала предвид, че изпитва чувства към него. Умът му настояваше, че мнението на Стела не е от значение пред брудуонската заплаха, ала сърцето нашепваше друго.

Без значение какво щеше да се случи сега, той бе обичан.

Спря за момент под един от дъбовете. Слънце, пролетни ухания, топъл ветрец — толкова различно от деня, в който напразно бе чакал под Общинския дъб. Прокара пръсти по грубата кора, затънал в спомени… но в тях Стела крачеше към него, лицето й засияло от обич.

Три лица, лицата на близките му, се намесиха във визията. Тяхната любов имаше ли значение? Майка му, Индретт, го обичаше, знаеше това. А баща му? Може би, но го показваше по необикновен начин. Хал? Да, Хал го обичаше, но това бе строга обич, твърде силна, подлагаща го на прекалено голям натиск. Не че брат му изискваше нещо за себе си, тъкмо обратното. Осъзнаването се стовари с пълна сила отгоре му — обичта на Хал изискваше прекалено много от Лийт.

Но по някакъв начин загатнатите чувства на Стела означаваха за него нещо повече. Близките му бяха длъжни да го обичат. Желанието на Стела идваше от сърцето.

— Смяташ ли, че са добре? — за четвърти път тази сутрин Кърр се обръщаше към хауфута. И за четвърти път едрият мъж отвърна:

— Убеден съм.

— Един от нас трябваше да остане с тях — каза старият фермер, също за четвърти път. Лийт правилно отгатна последвалото изръмжаване от хауфута.

— Все пак стореното — сторено. Вече не можем да се върнем.

Лийт не можеше да позволи това да продължава, двамата възрастни се самоизмъчваха.

— Но къде отиваме? — запита той. Фермерът се обърна към него.

— В Кантара, както говорихме миналата нощ. Нямаме друг избор. Както се изрази хауфутът, това е същият избор, който стоеше пред нас и в Лулеа — да защитим обичните, без надежда за крайна победа — или рискуваме всичко. Трябва да довършим това, за което бяхме призвани.

— Но къде точно се намира Кантара? Има ли изобщо такова място?

— Знаем, че се намира в немохаймските планини, в долината Нюм — рече Фемандерак непосредствено зад тях. Лийт и Кърр се обърнаха към философа. — Бюрей скрил стрелата там.

— Дали още ще ни чака? — замислено запита хауфутът. — Със сигурност би трябвало да бъде намерена през последните две хилядолетия?

— Откриването може да се окаже най-малкия ни проблем — призна Фемандерак. — Свещената книга говореше за някаква защита — стражи и пазители.

— О! — каза Лийт. Нещата звучаха все по-зле при всяко обсъждане.

— Надеждата ми е, че Аркимм — петте пръста на Десницата — може да избегне капана или да открие заобиколен път — продължи философът. — Нещо в комбинацията на индивидуалните ви таланти, сплав от храброст и хитрина, честност и праволинейност, съмнение и увереност…

— Говориш завоалирано! — сопна се Кърр. — А дори и казаното от теб да е истина, няма ли отсъствието на Стела да създаде проблем?

— Точно от това се страхувам — продължи с признанията Фемандерак. — Но не можем да се върнем за нея. Ако останалите от Компанията успеят да избягат от града и се присъединят към нас по пътя към Кантара, отлично. Инак ще се изправим сами срещу очакващите ни предизвикателства.

— Първо трябва да намерим Немохайм! — припомни им Хал. — Никой от нас не е бил на югозапад от Инструър. Трябва да прекосим Строукс и Деруйс — две приятелски страни, така каза гостилничарят — преди да достигнем Немохайм.

— А преди това да намерим главния път — рязко рече единият ескейнчанин. — Ние няма да сме от полза в това, тъй като не сме излизали от Инструър повече от десетилетие.

— Надолу по този път, докато не достигнем малко селце, сетне по чакълестия път надясно, докато не стигнем нисък хълм — изрецитира другият. — Поне така каза гостилничарят. Големият южен път ще се намира от другата страна на хълма.

— Аз пък запомних, че по чакълестия път трябва да свием наляво — рече хауфутът.

— И колко остава до това село? — попита първият ескейнчанин, с ярките очи. — Смятам, че гостилничарят беше прекалено пиян, за да ни напъти правилно.

— На закуска? — Лийт изглеждаше усъмнен.

— И ти беше с нас миналата нощ — сухо отбеляза Кърр. — Видя го. Изпи повече бира от всичките си клиенти вкупом. Изненадан съм, че изобщо е могъл да се надигне от леглото тази сутрин.

Хауфутът поклати глава и потръпна. Вечерта бе била оживена.

— Изглеждаше като човек, който може да носи.

— Все пак не се доверявам на напътствията му — продължаваше по-ниският ескейнчанин. — Вече трябваше да сме стигнали до селото.

— Това село ли имаш предвид? — попита Кърр, сочейки надолу, където няколко грубовати постройки надничаха измежду дърветата.

— Търсете чакълест път — предложи високият ескейнчанин.

— По който тръгваме надясно — рече другарят му.

— Наляво! — поправи хауфутът.

Кърр въздъхна.

— Ще се отдръпнеш и ще ни пуснеш да минем! — рече огромният мъж с пронизителен, хрипкав глас. — Не разполагаш с авторитет да запречваш пътя ни. Отдръпни се!

Гневът на Аркоса наближаваше опасната точка. Зад него архиварят се взираше нервно към южния мост, опитвайки се да не обръща внимание на спора.

— За ваше добро е, сър! — от челото на младия стражник се лееше пот, той познаваше репутацията на този мъж. — Заради врагове никой не може да напуска Инструър до залавянето им.

— Това ли са заповедите ти? — в гласа се долавяше опасна нотка.

— Да, милорд. Не бих си позволил да заставам на пътя ви, ако не бях задължен — лицето на войника побледня видимо под свинеокия взор на Аркоса.

— Значи съм затворник в Инструър?

Младият страж не каза нищо, но отговорът бе очевиден, ясно изписан по лицето му. Деорк бе поел контрол, възнамерявайки да си играе с Аркоса на Немохайм като котка с мишка. Трябва да бъда внимателен — помисли си дебелият мъж, но поривите му бяха предадени от шумящата в главата му кръв.

— Аз затворник, а ти мой тъмничар? — попита тихо. Пристъпи крачка по-близо до младия мъж, заплашвайки. Останалите войници се поместиха нервно.

— Не вадете мечове, докато не дам сигнал! — рече младият страж, давайки знак на хората си да отстъпят.

Аркосът на Немохайм се усмихна, полагайки ръка върху дръжката на меча си.

— Точно така! — измърка той. — Не е нужно да забъркваме и други. Виждаш ли, аз възнамерявам да напусна града, а ти имаш заповед да ме спреш. Нека мечовете разрешат този спор.

Младият стражник бе зле надхитрен. Можеше да заповяда на войниците си да съсекат Аркоса, но щеше да изгуби престиж. Някога посланикът бе притежавал страховита репутация като мечоносец, но бе надебелял, така че двубоят вероятно бе най-доброто решение. Войникът бе напуснал академията трети по постижения, смяташе, че умее да върти меча и че без проблеми ще надвие тромавия шишко. Но също така бе получил заповед да не отнема живота му. Нямаше изход от тази дилема.

— Е, голобрадко? — Аркосът изхрачи тези думи. — Няма да се биеш с мен. Тогава престани да прикриваш страхливата си натура и отстъпи!

Преценената обида оказа желаното влияние. Младият войник изтегли меча си и зае полуприклекналата стойка, набита му в главата в академията. Аркосът на Немохайм се усмихна. Новак. Мога да предвидя всяко движение, всеки отговор.

Битката бе кратка и жестока, резултатът несъмнен. Младокът пристъпи две крачки напред, водейки с левия крак, сетне финтира надясно. Аркосът бе готов с острието си. Звукът на стомана върху кост накара архиваря да се обърне. Всичко бе свършило още тогава, макар войникът да се сражава храбро до края. Аркосът не трябваше да го убива, но чернотата в него крещеше за смърт, напомняйки му за злорадата усмивка на Деорк и смъртта на всичките му надежди, така че той сече беззащитния младок, докато онзи не спря да мърда, а и след това. Останалите стражници се стопиха и Аркосът поведе архиваря, петимата им слуги и конете по моста към Строукс.

— Умел сте с меча, милорд — каза един от слугите, покланяйки се, преди да се качат на конете. Махна тежката качулка, скривала дотогава чертите му. Под нея се показа капитанът на градската стража. — Бяхте прав. Важно беше да не ме познаят.

— По-добре е градът да си мисли, че си бил изгубен при наводнението — рече Аркосът, спирайки да обърше чело.

— Почти и така стана. Никога не бях виждал такава мощ у един човек, милорд. Той просто повдигна ръка и водите се издигнаха. Петнадесет от най-добрите ми хора бяха убити, удавени жестоко. Трябва да внимаваме пред лицето на подобни чудеса.

— Срещал съм момчето, предизвикало наводнението — рече Аркосът на Немохайм с гръделивото си хриптене. — Видях го във Вътрешната камера на Съвета на Фалта. Не направи никакво чудо, когато само такова можеше да ги спаси. Но идва от могъщо семейство, с което сме си имали работа и преди. Трябва да бъдат унищожени, преди намесата им да повлияе на плановете ми. Когато се сдобия с онази Стрела, ще ги унищожа до един!

Гласът му бе неумолим, а очите му бяха застинали върху града.

Последната руменина на залязващото слънце свари Лийт и останалите от Аркимм върху група ниски хълмове, увенчани с високи борове. Денят не бе протекъл спрямо плановете им — заблудени от махмурлията гостилничар, те се бяха надявали да намерят Големия южен път по обед и по това време вече да са заслонили удобно. Наместо това седмината загубиха целия си следобед. Лутането в непозната земя бе изключително неприятно за Лийт. Ето ни на мисия да обединим Фалта — кисело си мислеше младежът. — А не можем да намерим единение помежду си. Къде са въображаемите гласове сега?

Денят, започнал тъй обещаващо, се заоблачаваше, небето сякаш се надвеси над тях с надигането на студения западен вятър, тъмнозелените клони на боровете се поклащаха с подобаващ шум. Измръзнали, уморени, гладни и обезкуражени, Лийт и останалите най-накрая се изкачиха на хълма и огледаха здрачаващия се южен Уестрау.

На сто фута под тях сребърната ивица на бързоводна река се виеше надясно, а край нея Лийт различи някакъв друм — по-голям от съзираните досега — със сигурност Големия южен път. Далеч надясно, в неясната далечина, мъждукаха светлините на голям град, закътан в обятията на откъснати хълмове. Сърцето на младия лулеанчанин се сви при мисълта колко часа щеше да им отнеме да достигнат това убежище — а щяха да минат и още, преди да се намери между завивки.

Обща въздишка се отрони от малката група, докато гледаха към мястото си за почивка отвъд, сетне Кърр закрачи по склона към пътя. Лийт го последва. В този миг отляво долетя звукът на коне.

— Обратно в дърветата — изръмжа фермерът. — По-добре е да внимаваме. Тукашната територия ни е непозната.

Лийт, който вече бе напреднал на известно разстояние надолу по склона, трябваше унизително да катери обратно към прикритието на боровете.

За момент младежът не повярва какво — и кого — вижда. Със сигурност не можеше да има друг мъж с подобно телосложение или подобна червена роба, тъй ясно видима в гаснещата светлина. По-скоро усети, отколкото видя, как Кърр се вдървява при разпознаването, а отзад Фемандерак нададе сподавен вик, защото по Големия южен път пътуваше Аркосът на Немохайм, придружаван от архиваря (когото философът бе разпознал) и петима добре въоръжени спътници. Яздеха в бързо поглъщащ разстоянието лек галоп и след няколко мига се изгубиха в сенките вдясно.

Лийт изпусна дъха си с бавно свистене, напрежението, тормозило го от пристигането в Инструър, отново стисна гърдите му.

Зад него Фемандерак поклати глава.

— Познаваш ли мъжа, яздещ подир Аркоса? — обърна се той към Кърр.

Старият фермер сви рамене.

— Това е отговорникът на инструърските архиви. Знае за Джугом Арк — тъжно рече философът.

На Кърр му трябваше момент, за да осмисли нещата.

— Значи човек, който знае за мисията ни, е в съюз с главния ни враг, несъмнено познаващ околностите на Немохайм. Това променя всичко — върху суровото фермерско лице бе изписана безнадеждност. — Точно когато нещата изглеждаха малко по-опростени.

— Каквито и да са проблемите ни, пак предпочитам да съм тук, вместо в Инструър! — тихо рече Лийт.

Аркимм достигна покрайнините на града доста след смрачаване. Пътниците се впуснаха в познатата рутина да издирят възможно най-малко шумната странноприемница — с допълнителното условие в конюшнята й да няма новопристигнали коне. След дълго и предпазливо проучване се спряха на „Гуляйджийска стряха“ — малка странноприемница встрани от главния път. В нея узнаха, че градът се нарича Кинекин, най-големият град в западен Уестрау, разположен приблизително по средата между Инструър и южната граница на Строукс. След като наеха стаи, изгладнелите пътници се заеха с вечерята в едно ъгълче на главния салон, отделиха известно време (твърде недостатъчно по мнението на Лийт) да се подкрепят с безвкусната, но изобилна гозба. Юношата изхлузи ботуши и позволи на умората да се оттече от краката му. До него Фемандерак протягаше дългите си крайници.

— В Даурия ни учеха, че ходенето е полезно — рече той. — Не мога да си представя как са стигнали до тази теория.

Хауфутът се усмихна.

— Виждам, че и Аркосът на Немохайм не е неин поддръжник.

— Може би теорията е предназначена само за едри мъже — жилна го Кърр.

Селският водач се обърна към Лийт, Хал и двамата ескейнчани:

— Чудя се кого визира? — усмихна се печално той.

— Не теб, ако това те притеснява — добронамерено изръмжа фермерът. — Отслабнал си твърде много, за да бъдеш споменаван в едно изречение с Аркоса на Немохайм.

— Ако не искаш да изгубиш и още тегло, предлагам да намерим коне — рече Лийт с целия си възможен такт. С връщането на хауфута Кърр отново му бе отстъпил водачеството, но очевидно преходът не беше лесен.

— Отлична идея! — рече хауфутът. — Само ако имахме достатъчно пари да си ги позволим! Повечето от средствата ни останаха в Инструър с другите от Компанията.

Компанията, посрамено си помисли Лийт. Твърде малко бе мислил за тях — с изключение на Стела — а те вероятно се намираха в ужасна ситуация. Фемандерак им бе разказал в какво положение ги бе оставил — в клопка между реката и градската стража. Единствената надежда, изразена с приглушени гласове в първата нощ извън Великия град, бе внезапният потоп, който вероятно бе предоставил на Компанията възможност да избяга — а ако са били заловени, поне са още живи. Такъв съм егоист! — укори се той. Можех да помисля за тях. Така че той се насили да отдели момент за всеки, да извика образ в ума си. Индретт, майка му. Блеснали от сълзи очи, очакваща завръщането на любимия. Манум, баща му, фигура от брезова кора, вече получила лице. Фарр, винкулчанинът, силни очи, навъсено чело, размиващ се в горските сенки. До него брат му Уайра, вече изчезнал. С широки плещи и широка душа, с дълбоко скрита рана, Перду. Прями очи, измъчвани от раздялата със семейството и съплеменниците. Зад него призракът на Парлевааг, застинал в самопожертвование. Отшелникът, обгърнал се в мощ, с думи на мистерия в уста. Неговият облик бе най-смътен. Ахтал Последователят — жесток и безмилостен, някак нечовечен, но вече не враг. И Стела. Мислите му се спряха на образа й и останаха там, докато пълният стомах и топлината на огъня не го унесоха.

Минаха час или два, в които четиримата лулеанчани обсъждаха нещата с Фемандерак и ескейнците. Общите им пари стигаха за един товарен кон, така че бе решено Кърр да огледа пазара на сутринта. Разговорът се насочи към Инструър и ескейнчани заговориха за живота си, семействата и бунта срещу владетелите на града. Верни на обичая си, не разкриха имената си. Имената носят могъщество — припомни си Фемандерак. Без тях двамата са само представители на своя съюз, с които е невъзможно сближение. Вероятно това е било нужно в място като Ескейн, скрито общество, където доверието е всичко, предателството е заплашвало с гибел, а общото бе по-важно от индивида, общество, заживяло собствен живот. Каква разлика от Даурия — мислеше си той, — с нейния култ към индивида, софизми, правила все още съществуващи, но неписани, поради което още по-могъщи. А може би Даурия и Ескейн не се различават толкова — скрити, вглъбени, без знание за външния свят, уязвими. А Фалта? Фалта разполага с достатъчно добри хора за спасяването на Шестнадесетте кралства — стига да бъдат пробудени, стига да бъдат обединени да се противопоставят на задаващата се от изток мрачина. Но изпод всичко това нещо го тормозеше. Беше ли кафявата вълна от Брудуо по-черна от чернотата в сърцето на Фалта? Кой бе по-големият враг? Кой се събираше край снагата на Фалта, готов да изпие очите на трупа й? Ястребите от изтока или лешоядите на запада?

Извън странноприемницата, в мрака на безлунната нощ, мрачни фигури обграждаха малката постройка. Мълчаливи сигнали напътстваха движението на сенките, а привидно случайни нощни звуци ги отвеждаха до предварително определени позиции.

Огънят отмря с изпразването на пивницата. Гостилничарят, кръглолик веселяк, се зае да мие халби. Аркимм се бяха отпуснали в ъгъла, на границата на съня, изтощени от пътуването и неспирните тревоги. Вратата се отвори с пукот. Вътре нахлу голяма група хора, водени от дългокос мъж в ливреята на инструърската градска стража. Преди Аркимм да отърсят съня от клепачите си, вече бяха наобиколени от мъже, заплашително изтеглили мечовете си, мъже, които не обърнаха внимание на острите протести на гостилничаря, насочили стоманените си очи в сепнатите лица на жертвите.

— Няма да има проблеми, пивничарю — с равен глас рече дългокосият. — Тези гости тъкмо си тръгваха.

— Какво искате от нас? — запита хауфутът, неуспешно опитвайки се да не позволи на страха да се просмуче в гласа му.

— Ние сме ваши приятели — рече униформеният на диалект, какъвто Лийт бе чувал на пазара в Инструър. Гласът му в никакъв случай не можеше да се нарече дружелюбен. — Просто искахме да се убедим, че няма да ви се случи нещо на път за леглата. В мрака е лесно да си навехнеш пръста. Ала не и когато ние сме наблизо. — Той се усмихна, а неколцина от спътниците му се изсмяха. — Ще се грижим за вас.

— Не се нуждаем от грижи! — рече Кърр, старата му войнственост ясно различима в стойката му, несъмнено проклинащ решението да остави меча си горе. Бе подарък от ескейнци, даден му на южния бряг на Алениус, а сега щеше да бъде изгубен, заедно с кой знае още какво. — Отседнали сме тук за през нощта.

— Промяна в плана! — весело рече дългокосият мъж. — Господарят ни иска да се срещне с вас и ми нареди да го уредя.

Усмивката му стана по-широка, което позволи на Лийт да види, че част от зъбите на мъжа липсваха. Младежът се надяваше, че загубата им е била болезнена.

— И кой е господарят ти?

Дългата коса се обърна към другарите си.

— Старчето е бъбривец! Цяла нощ ще ни залисва, ако го оставим! — обърна се обратно към Кърр с подигравателна учтивост. — Уви, сър, не разполагаме с времето да се насладим на бирата, макар да казват, че е най-добрата по тези места! — рече, кимвайки към слисания гостилничар. — Хайде! — подкани Аркимм. — Да вървим и то без да губим повече време, за да няма загуби на телесни части — прокара пръст по меча си и избухна в смях, сякаш изрекъл великолепна шега.

Аркимм нямаха избор. Съпроводени от остриетата напуснаха кръчмата и излязоха в студената, спокойна нощ, където двама от нехранимайковците преровиха нещата им. Всичко това дойде в повече на Лийт, заловен на ръба на измъкването. Мисълта за връщането в Инструър и Пиниона бе непоносима. Зарида тихо.

На около две-три мили извън Кинекин дългата коса и хората му поведоха пленниците настрани от главния път, към висок плет, зад който бяха вързани коне и се простираше открито поле. За един ужасен момент Лийт си помисли, че краят е настъпил.

— Наистина съжалявам за притесненията, но трябваше да изглежда убедително — рече дългокосият без следа, от какъвто и да е градски акцент. — Исках гостилничарят да вярва, че сте били пленени от инструърчани.

— Кой си ти? — удивено попита Кърр. — Какво искаш от нас?

— Личността ми не е от значение в настоящия момент — отвърна той. — Важното е, че кралят на Деруйс пожела да ви види. Не се отчайвайте! Мисията ви ни е известна! Желаем да ви помогнем, не да ви попречим. — Той им се усмихна широко. — Ако не ви бяхме отвели, щяхте да бъдете заловени от инструърчани. Сега, ако ми позволите, ще се отърва от тази противна одежда.

Той пристъпи в сенките на плета и започна да сваля ливреята.

— Кралят на Деруйс? — рече Кърр.

— Мисията ни е известна? — по лицето на Фемандерак имаше изписан шок.

— Не сте от Инструър? — с облекчение в гласа запитаха ескейнчани.

— Все още не сте свободни да си идете — отбеляза дългата коса, изтривайки чернилката от зъбите си. — Повелителят ми желае да се срещне с вас, а той е неумолим.

— Но защо е нужна дегизировката? — запита Лийт.

— Ще отговоря на въпросите ви по пътя. — Той махна на хората си, които върнаха на пленниците принадлежностите им. — Сега на конете! Предстои ни дълъг път.

Стражите предпазливо заобиколиха постройката, без да издават присъствието си по никакъв начин. Бяха правили това многократно — нощни нападения над предатели, противници на Съвета, извличайки ги от домовете им към безмилостния Пинион, където да бъдат разпитани и пречупени. Тази вечер се очертаваше да бъде по-интересна заради репутацията на северняците — според докладите надвили дузина брудуонци — която бе подчертана от гнева в тлъстото лице на Аркоса от Немохайм, докато последният бе обсъждал стратегията с войниците. Така че те бяха взели допълнителни мерки, погрижвайки се да се възползват максимално от предимството на изненадата.

Но изненаданите се оказаха самите те, когато счупиха вратата на „Гуляйджийска стряха“, откривайки празна странноприемница и шашардисан гостилничар, който можа да каже само:

— Но нали вече ги отведохте!

Претърсиха гостилницата и откриха облекло, което съвпадаше с описанията на носеното от северняците при бягството им от Инструър. Няколко меча, малко пари, нищо важно. Страхувайки се от гнева на Аркоса, те привикаха клетия пивничар, за да го запознаят със специалните си методи за опресняване на паметта.

— Значи имаме друг враг! — скръцна със зъби Аркосът, когато най-сетне можа да заговори. — Северняците изглежда имат съюзник — могъщ съюзник.

Мотивиран от омраза, не му отне много време да достигне до логичното — единственото — заключение.

— Деорк!

Рушителят, дано се пържи жив!

— Милорд? — капитанът на стражите стоеше в очакване. Нощта бе била изтощителна, още откакто хората му бяха зърнали северняците да влизат в града — нещата не се бяха развили добре. За няколко мига след съобщаването на лошите новини се бе страхувал за живота си.

— Ръката на врага ми е замесена в това. Личат неговите следи. Предателство, коварство, потайност. Трябва да бъдем нащрек.

— Да, милорд! — каквото и да е, само да успокои господаря.

— Прати двама от хората си по пътищата на север и на юг. Искам да зная точното им местоположение. Ако ги следваме, те ще ни отведат до Стрелата. Моята Стрела!

— Още сега, милорд? — не трябваше да прави това, но бе късно вечерта, а и още не се бе възстановил от спасяването на косъм от наводнението.

Вместо да избухне, дебелият мъж просто премести мъртвите си очи върху капитана.

— Върви — изрече с безизразен глас.

И капитанът го послуша.

Пътуването до Брунхавен, столицата на Деруйс, отне девет дни. През това време Лийт научи много за Бесния крал на Деруйс, като след изслушването на всички тези истории не гореше от особено желание да се срещне с него. „Луд“ бе най-безобидното нещо, изречено по негов адрес. Очевидно монархът, заемащ престола вече в продължение на почти петдесет години, имаше навик да говори по заобиколен начин. Бе имал склонността да се впуска в ексцентрични занимания, докато артритът не го пленил в замъка, но дори и сега лудориите му, извършвани (често неволно) чрез царедворците, аристократите, стражите и дори семейството му, донасяха много веселие в сивото кралство. Очевидно лудостта му прикриваше сериозна цел.

Нищо от това не бе казано от дългокосия деруйсианец, който — макар и достатъчно общителен — не прекаляваше с приказките. Повечето от това, което северняците научаваха за предстоящия си домакин, бе дочувано от носещите се край тях приказки — до момента, в който дългокосият водач не ги прекратеше с думите:

— Достатъчно е, че кралят ни е такъв! — строго казваше той. — Не ни посрамвайте допълнително.

В късния следобед на шестия ден прекосиха границата между Строукс и Деруйс, мост над малка рекичка, спускаща се от възвишенията вляво. Граничните стражи подеха вял опит да ги разпитват, прекратен с излизането напред на дългата коса. Лийт отчетливо видя лицата им да побеляват и отбеляза бързината, с която им бе даден знак да преминат. Граничарите несъмнено познаваха този главорез и хората му, вероятно спонсорирани от него — а може би просто изплашени.

— Веридия — рече дългокосият, докато навлизаха в Деруйс, размахвайки ръка към моравото петно на изток. — Отвъд лежи Керсос, Дълбоката пустиня. Нашият път отвежда на запад, към крайбрежието.

— А между тях? — Лийт гледаше към планините, ширнали се пред тях, по-ниски, но по-нагънати от стръмните върхове на Веридия.

— Мъглата… — тайнствено рече водачът им. Лийт се взря в лицето на стройния младеж в служба на деруйсианския крал, но не откри лукавство в лицето му.

— На мен ми изглежда ясно — изтъкна юношата от севера.

— Така я наричат. Там вали много дъжд — твърде често е обгърната в мъгла. Не е част от Деруйс, не още. Хълмиста земя, покрита с храсталаци, неподходяща за обработване. Малцина живеят там.

— Красиво е! — рече един от ескейнчани, гледайки как в далечината слънцето целува хълмовете. — Не съм си представял, че външният свят може да изглежда така.

— Не помня защо стояхме в Ескейн — рече другарят му, извръщайки се на седлото. — А ти?

— Убягва ми.

За момент Лийт се замисли за тях. Изглеждаха толкова млади и уязвими отделени от дома. Миналата нощ бяха стояли настрана, на известно разстояние от огъня, разговаряйки тихо и опитвайки се да проумеят широкия свят. Естествено, че бяха научили за него в Ескейн, но тук бе различно — по-мащабно, по-сложно. Не бяха възнамерявали да се отправят толкова далеч на юг, непосредствено след потопа решавайки да се отдалечат достатъчно, за да са сигурни, че чужденците ще открият Пътя, сетне да се върнат в Ескейн, ала бяха силом въвлечени в това пътуване, тази мисия, с чието напредване ставаше ясно, че Ескейн е само частица от много по-голяма картина.

Младежът от Лулеа искаше да им помогне, да ги утеши или с мъдри думи да обясни мястото им сред случващото се в света, ала и самият той не знаеше за въпросното място, не разполагаше с думите, нямаше как да им помогне. Дори не знаеше имената им. По-високият, видимо в началото на тридесетте, бе завел Лийт до Отпадника, така че лулеанският юноша му бе дал прозвището „Ярките очи“ — неизменно усмихнат, винаги готов да прибави жизнерадостен коментар към всяка ситуация. Вторият от двамата дори не беше мъж. Бе шок за членовете на Аркимм да узнаят, че вторият ескейнчанин всъщност е жена — макар Лийт да не бе сигурен какво точно е изненадващото в това, онази първа нощ извън Инструър, когато Яркоокият бе настоял спътницата му да получи отделна стая. В крайна сметка Индретт и Стела също пътуваха с Компанията, нали? Макар никоя от двете да не бе се присъединила доброволно, бяха станали жизненоважни за приключението. Защо с тази жена да е различно? И все пак, толкова бе изненадан, че се затрудняваше да даде прозвище на жената, накрая спирайки се на „Луничка“ по очевидни причини.

Кърр се бе опитал да узнае истинските им имена, опирайки се на званието си на Часовой от Шести ранг, но очевидно подготовката им бе била по-добра от тази на повечето ескейнчани, защото те не му обърнаха внимание. Учтиво изслушаха историята на Компанията, разказана от Кърр и хауфута и споделиха малкото, което знаеха за историята на Инструър и Ескейн. Лийт също слушаше, чудейки се кисело дали в това повтаряне на истории не се зараждаха легендите. Делата им вече звучаха героични, извършени от титанични люде, докато в действителност бяха неприятни дейности, сторени от нуждата, отнели животи — и несъмнено предстоящи да отнемат още. Може би в стотното разказване Лийт щеше да бъде десет фута висок, размахал могъщ меч, всяващ страх в сърцата на най-могъщите воини на света.

Шестият ден приключи с пламенен залез и уютен огън, наръчкан под безлунно небе. На сутринта достигнаха обширни крайбрежни равнини и закрачиха по голям път, обграден с къщи и фермици, скътани зад добре оформени плетове и каменни стени. Късно на следващия ден, след изморителна езда, пътниците достигнаха до Северната порта на Брунхавен.

Брунхавен бе величествен град, изскочил от детска рисунка на столица. Стените бяха ниски и градът се извисяваше зад тях — дали сградите ставаха по-високи с приближаването към центъра на града, или градът беше построен върху хълм, пътниците не можеха да определят. Съзираха кули с развети знамена, куполи, сияещи в златисто на слънцето, изчистени линии, ред и спретнатост навсякъде. Лийт напразно търсеше бездомни кучета, просяци или открити канали, докато яздеха по изпънатите калдъръмени улици, екотът на копитата отекнал болезнено силно в спокойния обеден въздух. От двете страни ивици цветя обграждаха пътя, а отвъд туфите зелено, червено и жълто, варосани сгради се издигаха в стройни редици. Лийт си пое дълбоко въздух — никаква гнилота, никаква развала. Не можа да не сравни белотата на Брунхавен със сивото и кафявото на Инструър, покоя с шума, реда с хаоса, целенасочената походка на местните с безцелното шляене във Великия град. Най-вече отсъстваше чувството на увиснало напрежение, така характерно за Инструър.

Непосредствено пред него Луничка се обърна към Яркоокия.

— Ама че скучно място! — рече тя, поклащайки глава.

Замъкът се намираше на възвишение в близост до центъра на града, висок хълм, обграден с бяла стена и син поток. И стената, и замъкът бяха построени от бял камък, старателно положен да радва окото — подвижният мост бе спуснат, така че можаха да прекосят рова.

— Истински замък — рече Лийт. За пръв път намираше сграда за красива.

— Точно като замъците над Инверел — обърна се Кърр към хауфута. — Един ден и този ще е руина.

Тесен калдъръмен път се виеше от поляната към двореца, по него дългокосият поведе гостите си. Войниците и царедворците му се покланяха, а той им кимаше. Огромните дървени порти бяха дръпнати настрана от двама високи войници в пълно снаряжение, бяха надути тромпети, разменени формалности и групата поведена през безчет коридори към огромна зала с колони и сводест таван. Тронната зала.

Зад трона се издигаше прозорец с арка, чийто витраж хвърляше цветна светлина по пода, осветявайки редиците царедворци, изсечения трон, фигурата в бяла роба върху му и златната корона, положена на главата й. Семплотата, елегантността, красотата на всичко това спря дъха на Лийт. Наистина ли се случваше на просто селско момче от Северните покрайнини на Фирейнс? Кралят на Деруйс се надигна и подкани групата да се приближи. Дългата коса ги поведе по кървавочервения килим до подиума, на който се издигаше трона.

Лийт болезнено осъзнаваше облеклото им — простоватите, изцапани наметала, раниците, изтощените лица — насред цялата тази изтънченост.

Хауфутът се приближи до Кърр.

— Ще ми се Индретт да беше тук — прошепна той. — Прекарала е по-голямата част от живота си в двореца. Щеше да знае какво да прави.

— Говори колкото се може по-малко и бъди искрен — отвърна старият фермер. — Деруйс няма злодейска репутация.

— Както и Инструър — отвърна селският старейшина.

Групата изкачи стъпалата до трона и Лийт можа да огледа по-добре Бесния крал на Деруйс, както го бяха нарекли хората на дългата коса. Беше стар, поне на седемдесет, ала обгърнатото от дълга бяла коса лице бе забележително гладко. То се отличаваше с лека усмивка, очите бяха леко замъглени от влага. Лийт не знаеше какво да очаква. Насилственото прекъсване на приключението им и слуховете за този човек не го бяха подготвили за вежливостта, която съзираше у краля.

— Сине! — изрече кралят с ясен, приятен глас. За изненада на Аркимм, дългата коса пристъпи напред.

— Милорд! — рече той и се поклони.

— Събирачо на цветя и камъни, добре дошъл сред стените ни! Посади ли ги, за да видиш кей ще поникнат? — запита кралят.

— Не, милорд — рече дългокосият. Изглежда очакваше подобно питане. — Оставих делото на онези, които са по-умели в градинарството.

Старецът се усмихна.

— А къде е кралицата ми?

— Очаква заповедите ви, милорд! — долетя тих, красив глас откъм царедворците. — Просто посаждам свои цветя.

Лийт погледна към Фемандерак, който сви рамене в отговор на незададения въпрос.

Кралицата пристъпи напред и застана до трона на съпруга си. Тя бе много по-млада, ниска, но стройна, може би не по-възрастна от майката на Лийт. Но дъхът на юношата застина от интелигентния вид на лицето й, очите й притежаваха орлов поглед, вкопчващ всеки, върху когото припламнеха, като ноктите на хищна птица.

Тя огледа членовете на Аркимм, сетне се обърна към краля си.

— Може би трябва да ги полеем, милорд.

Кралят кимна мъдро, сетне протегна ръка към гостите си.

— Елате да получите благословията ни, далечни пътници! Поднасяме ви изобилието на нашето кралство.

— Това включва ли и най-бързото ни отпращане? — с ирония запита Кърр.

Кралят остана невъзмутим.

— Кърнат от Сивитар, впоследствие от Лулеа в далечен Фирейнс, Часовой от Шести ранг, Пазител, остромеч и гръбнак стоманен, бъди добре дошъл! Рядко е виждал дворът човек с твоя ранг. Ала не ти си водачът тук.

— Не, милорд! — рече старият фермер, покланяйки се и отстъпвайки назад, почервенял до уши.

— Хауфуте на Лулеа, Сърце и Живот, волохрабър и дълбок като кладенец, бъди добре дошъл. Ти водиш надеждата на Фалта в сплитането на времената. Тази зала не е достатъчно голяма за теб.

Очите на хауфута се присвиха, несигурен дали е възхваляван или осмиван, но се поклони по подобие на Кърр. Кралят се усмихна с топлата си усмивка.

— Фемандерак, домини от Даурия, Вода на Живота, обгърнат в мъгли и далекозрим, бъди добре дошъл! Виждаш твърде ясно, за да се чувстваш добре в нашите земи.

— Наистина, милорд! — рече Фемандерак, след като се поклони. — Ала съзирането без разбиране служи единствено да увеличи наличния избор и повиши объркването. Разбиране търся, за да изостря зрението си.

Владетелят на Деруйс плесна с ръце и се изсмя високо като дете.

— Виждаш ли, кралице моя? Полей ги и гледай как растат!

— Но не ги откъсвай преждевременно! — предупреди тя, вперила очи в мършавия философ. — Инак ще завехнат и умрат.

— Милейди! — поде кралят. — Ще напоиш ли тези? — указа ескейнчани.

— Неизменно, милорд. Сео и Илион, Часовои от Втори ранг, впоследствие от Ескейн, Колона и Скала, мрачни основи, върху които Фалта ще бъде препостроена, бъдете добре дошли! Тъгувам да узная за съдбата на дома ви.

Двойно възклицание се отрони от ескейнчани при словата й — колкото за изричането на имената им, толкова и за предричането на падението на Ескейн.

— Имате ли новини за нас, милейди? — запитаха те. — Новини за Ескейн?

— Така е — рече тя, — но повече подобават да бъдат съобщени поверително. Не бива да се изключва вероятността от дъжд, понякога валежите са прекомерни. Ще ви подслоним от бурята.

Кралят отново кимна и Лийт започна да подозира, че управлението на кралството не зависи изцяло от белокосия монарх.

— Нещата винаги са такива, каквито изглеждат — рече кралят, насочвайки очите си към него. — Ако бъдат съзрени с правилното разбиране. Лийт Манумсен, селянин от Лулеа, предстоящият да се разбуди у всички ни огън, бъди добре дошъл. Пламъкът е готов да докосне подпалките.

— Не, ваше величество! — отвърна Лийт във внезапен проблясък, осъзнавайки, че е подобаващо да отвърне. — Подпалките вече горят. — В крайна сметка съм грешал. Този мъж знае нещата по подобие на отшелника, но ги завоалира толкова, че останалите да не видят истината в думите му.

Кралят се усмихна хитро.

— Значи ти също си правдодумец? Добри новини.

Лийт се замисли върху имената на ескейнчаните. Сео и Илион. Но кой, кой е?

Деруйсианският крал пое дълбок дъх.

— Хал Манумсен, селянин от Лулеа, Рушител и Лечител, бъди добре дошъл. Уверявам те, че зная какво може да бъде изречено и какво трябва да остане премълчано от страх за развала на постигнатото.

Хал му се усмихна и му кимна.

Сега кралят се обърна към всички от Аркимм.

— Пазителят и Сърцето-Живот, мъжете, които ви водят, стоят пред мен. Съзирам онзи, който сграбчва огъня и онзи, който ви пои със знание. Разпознавам Камъка и Колоната. Треперя пред Рушителя и Лечителя. Но къде са останалите? Толкова много исках да срещна Звездната, Страдащата и нейния съпруг Пътника, заедно с Рицаря на Лечителя. Къде е Отдаденият? А Онзи, който предизвиква всички? А Тълмачът? Защо съм лишен от присъствието им?

С изричането на имената Лийт се опитваше да ги съпостави с Компанията, но без голям успех.

— Щом знаете съдбата на Ескейн, знаете и къде са — рече Кърр. — Което вероятно е повече от нашето знание.

— Добре ще е да внимаваш с обноските, старче! — изръмжа един от кралските стражи. — Към краля ще се отнасяш с уважение.

— Когато си го заслужи! — сопна се Кърр. Вежливостите бяха го отегчили, изчерпвайки и малкото останало му търпение. — Имаме мисия, а „Онзи, който изглежда знае всичко“ би трябвало да знае какво ще се случи при евентуалния ни провал. Ще си спечели уважението ни, когато ни отведе до границите си и ни помогне в изпълнението на мисията!

Мигновено двама стражници пристъпиха напред, насочвайки върховете на остриетата си към гърлото на фермера.

— Ще умре за тези думи, милорд! — рече единият.

— Вдигнете ли ръка срещу мен, вдигате ръка срещу цяла Фалта! — Кърр вече не бе подвластен на разума. Не бе прекарал седмици в Инструър, понасяйки провала на мисията им пред Съвета и вероятната загуба на останалата част от Компанията, само за да слуша приказките на някакъв остроумен дърдорко. — Чий враг ставате тогава? Деруйс на страната на Брудуо ли застава? Защо се намесвате в мисията ни?

Из двора се разнесе шепот.

— Прости ни, хауфуте! — рече кралят, без да обръща внимание на Кърр и телохранителя си. За миг очите му изгубиха занесеността си и Лийт разчете в тях същата ярка яснота като в тези на кралицата.

— Наистина зная съдбата на спътниците ви. Затворени са те в позлатен кафез, но още пеят. Нов мъж, кафяв мъж, държи ключа, ала още не знае какво е пленил. Не е разкрил вплетените, но нито те, нито птиците не ще избягат сега.

Мъжът планина, червеният мъж, бе заменен. Сега той дири нова плячка, за да си върне благоволението на пазителя на кафеза. Пазителю, бъди нащрек! Червеният мъж има черно сърце!

— Зная — тихо каза Кърр. — Видяхме.

— Тъй изпратих сокола си да събере пръснатите пилци, да ги защити от червения и да им даде каквито семена им трябват. Що се отнася до полета на юг за през лятото, членовете на пръснатото ято е по-добре да потърсят водач, който е летял из тези небеса преди.

— Значи се предполага да бъдем благодарни? — гневът на фермера още не се бе уталожил. — Защо ни заловихте? Защо просто не предложихте помощ?

— Вероятно не си слушал — рече дългокосият. — Знаейки важността на мисията ви…

— И откъде точно знаете?

Дългата коса погледна косо към баща си на престола.

— Аркосът на Сариста изпрати вестоносец от Инструър преди две седмици, но друг бе заловен и екзекутиран малко след това. Историята на първия пратеник ни предупреди и оттогава получаваме доклади от хората си в Инструър. Градът жужи от слухове, но ние смятаме, че можем да отсеем истината за случилото се.

— Хората ви? Кои са те?

— Наистина, приятелю, нима очакваш това да бъде оповестено пред всички? Събираме новини, за да помогнем на минаващи странници, това е всичко, което трябва да знаеш.

— И какво се е случило?

— Отново трябва да изтъкна, че няма гаранция всички събрани да мислят доброто на Деруйс, Фалта или групата ви. Би било по-разумно да се оттеглим на по-уединено място, ако желаете да узнаете повече.

— А утре? — Кърр не се отказваше.

— Ще сторим всичко по силите си. Повече от това не можем да обещаем.

Аркимм седяха заедно с кралския син в малка стая. Там бяха обядвали печена риба върху канапе от маруля и се готвеха да чуят предложенията на краля. Само дето монархът се бе оплакал от внезапно главоболие (макар да не бе толкова директен в описанието на оплакването си) и ги бе оставил на грижите на сина си, принц Уизаго — дългокосия.

— Той не е единственият с главоболие — оплака се хауфутът, когато кралят и неговият антураж излязоха. — Как понасяш постоянното умствено напрежение?

— Не забравяй, че съм отраснал с това — отбранително рече Уизаго, отмествайки кичур от очите си. — Гордостта на династия Уитенгамот! — гласът му придоби нотка на съжаление. — И какво име решават да ми дадат? Имам приятели, носещи имената на диви зверове, герои от миналото или изключително трудни удари, но не, родителите ми решили, че „всезнайко“ е достойно име за най-големия им син. Това означава името ми на стародеруйски. Благодаря, татко!

С това настроението се подобри и членовете на Аркимм узнаха малко за обичаите и нравите в Деруйс. Лийт бе объркан от привичката им да пътуват до брега, за да плуват в морето („Намираме го за отпускащо!“, бе рекъл Уизаго в отговор на невярващите погледи на Лийт и останалите — никому нямаше и да мине през ума да се къпе в ледените води на бурното фирейнско море). Фемандерак подпита принца относно архитектурните особености („Деруйсианци обичаме реда“, бе краткият отговор, „но по-добре се обърни към татко, тъй като той е експертът по архитектура. Стената на двореца е негово дело“.) Накрая след чаша вино и отпускането на напрежението, придружило залавянето им, приказките се насочиха към мисията на Аркимм.

— Разбираме сериозността на ситуацията — рече дългата коса. — Повечето кралства или захвърлят слуховете за война като параноични, или самите те са съзаклятници на Брудуо. Знаем за предателството на Съвета, макар да не сме получавали вести от нашия посланик — Аркосът на Деруйс, брат на баща ми и мой чичо — почти четири седмици. Позволете да ви уверя, че сте попаднали в единствения кралски двор, който едновременно вярва на историята ви и е готов да ви окаже съдействие.

— Каква помощ можете да ни окажете и как можем да ви се отплатим? — искаше да знае хауфутът. — И най-вече, откъде знаете за мисията ни, когато и самите ние не сме убедени какво точно се опитваме да постигнем?

— Не сте говорили открито за мисията си, тъй че предложената от нас помощ може да не е специфична спрямо нуждите ви. Но можем да предположим с каква цел сте се отправили. Поели сте на юг, когато опасността идва от изток, което означава, че или бягате — малко вероятно, позволявам си да добавя — додаде той, хвърляйки поглед към настръхналия Кърр, — или търсите нещо или някого. Зад вас върви Аркосът на Немохайм, който съвсем доскоро държеше сърцето на Фалта в ръката си. Придружава го началникът на стражите, за когото се мълвеше, че се бил удавил в придошлите води, макар както виждате да не е така, както и един любопитен човек, когото идентифицирахме като инструърския архивар. Мога да разбера присъствието на капитана, ако целта на Аркоса е да събере армия, с която да си върне Инструър. Ала не, той пътува на юг с пълна скорост, без да се свързва със слугите си в Уестрау, очевидно търсейки някого — непрекъснато консултирайки се с архиваря. Затова разпитахме за вашия отряд и научихме, че един от вас прекарвал много време с въпросния архивар, като самия той е учен. Всъщност измежду нас имаше такива, които си спомняха мъж като него да минава две години по-рано през Деруйс, задавайки въпроси, свойствени за един човек на знанието. Така стигнахме до заключението, че с Аркоса търсите на юг някаква реликва.

Фемандерак сви устни и повдигна вежди в безмълвно потвърждение на логиката на принца.

— Не че вярвам в реликви. Всяко кралство си има легенда за някакви изгубени реликви и от време на време заблудени мечтатели се отправят в диренето им, приключенията и гибелта им добавяйки към легендата. Легендите са неуловими, трудни за разбиране, вечно променящи форма. Аз лично вярвам в солидните неща, небето, земята, човешката злина и нуждата от ярка стомана, договори, лъжи и граници. Ала баща ми не обръща много внимание на тези неща, така че когато доказателствата му бяха представени, той предположи, че търсите една конкретна легендарна реликва. Не в кралството ни, а още по̀ на юг. Правилно ли насочвам стрелата си?

— Да, правилната реликва си поставил в лъка си — призна хауфутът. — Макар подобно на теб също да не вярвам в подобни неща. Ала изглежда, че не ни остава друго. В крайна сметка, ние сме само селяни от севера.

— Които, ако историите вече не са се превърнали в легенда, победили група елитни брудуонски воини — бих дал наследството си само да срещна един на бойното поле! — и опразнили Пиниона от затворниците му. Не зная колко мъдро е било това, но със сигурност е било храбро. Каквото и да сте, надали сте прости селяни от север.

— Ала сме именно това — настоя Кърр. — Може би селяни с минало, но пак си оставаме селяни. Опитахме се да предупредим Съвета за опасността, само за да открием, че сме закъснели с месеци. Така че сега издирваме единственото нещо, което може да убеди кралствата в надвисналата угроза. С него бихме могли да се очистим от обзелата ни чума и да се противопоставим на брудуонската напаст.

— Все пак не вярвам в съществуването на диреното от вас — рече дългата коса. — Но баща ми вярва. Както и бащите на Шестнадесетте кралства, дори и онези, поканили напастта да пирува в земите им. Доколкото разбирам, идеята на този предмет, единението, което въплъщава и символичността му като оръжие на Най-възвишения, с което сразил Каннуор — ето в това се крие истинската му сила! Сам по себе си не разполага със сила. Така ли е, учени?

Фемандерак кимна и се усмихна.

— Писачите на история се наслаждават на необичайното и несъмнено биха отбелязали — и подчертали — някакви чудотворни или свръхестествени сили в самия предмет. Няма такива.

— Тогава нужно ли е да бъде открита истинската реликва? Дали някакво сходно оръжие няма да свърши същата работа? В крайна сметка е нещо обикновено. Защо се изправяте пред риск, забавяне и — по мое мнение — неизбежен провал? Оръжейната ни гъмжи от стрели, дори и позлатени, ако пожелаете. Убеден съм, че бихме могли да пожалим една.

Очите на хауфута се разшириха, но Фемандерак поклати глава.

— Хубава идея, но няма да проработи по две причини. Първо, Стрелата имала марисуонски пера. И освен ако не сте виждали някоя от тези легендарни птици напоследък, трудно ще направим убедително копие.

— Нужно ли е хората да я оглеждат толкова отблизо? — принц Уизаго не искаше да изостави идеята си.

— Несъмнено мнозина, сред които и враговете ни, ще пожелаят да потвърдим откритието си, ако я намерим. Но има и втора, много по-важна причина. Самите ние няма да вярваме в автентичността на стрелата.

— Защо ни е това? Та нали ще знаем, че е фалшива? — принцът изглеждаше пообъркан.

— Голяма част се опира на вярата — отвърна му Фемандерак. — Ако самите ние не сме уверени, как бихме могли да вдъхнем увереност на останалите? Как бихме могли да поведем армия фалтанци срещу брудуонските войници с ясното съзнание, че сме ги заблудили? Силата на Стрелата се крие в същността й.

— Значи казвате, че мисията ви е нещо повече от търсенето на предмет, който да докара единение? Поддържате ли мнението на татко, че Стрелата е символ на Най-възвишения, завръщащ се при Първородните?

— Ще трябва да изчакаме развитието на събитията. Но не можем да изчакаме Стрелата по чудотворен начин да изникне в Съвещателната зала в тлъстата лапа на Аркоса на Немохайм. Понякога хората сами трябва да изпълнят желанията на Най-възвишения.

— Или за да продължат мита за съществуването му — рече дългата коса, но смекчи думите си с усмивка. — Все още не съм убеден за самата реликва, но вече разбирам причините да отхвърлите малката ми заблуда. Подозирам, че татко също би отхвърлил плана ми. Както и да е, все пак предостави залъгалка на ума за известно време — младежът въздъхна.

Лийт внезапно проумя истинската му природа. Интелигентен, умел в битка, ала без предизвикателство, в което да се докаже, сред кралство, което се гордееше с реда и предвидимостта. С удивление осъзна, че знае какво се кани да рече принцът. Не вълшебно предварително знание, но все пак знание. Цялата магия ли бе такава?

— Позволете ми да дойда с вас — рече принц Уизаго. — Бих искал да последвам една легенда. Стига, разбира се, липсата на вяра да не представлява проблем.

Присвивайки очи, Кърр погледна към хауфута. Селският старейшина се приведе напред.

— Подозирам, че баща ти щеше да те изпрати тъй или иначе — и се престори, че го боли глава, за да няма принуда. Благодаря за предложението и го приемам. Би ли предал това съобщение на баща си? Също така му кажи, че въпреки цялото напояване, още не сме мокри.

Хауфутът се облегна назад, съзнавайки втренчените в него погледи. Усмихна се:

— Е, крайно време беше да оправдая лидерското си място в тази благородна експедиция.

Кърр се изсмя, съпроводен от Лийт, двамата споделяйки звук, облекчил сърцата им.

По-късно принц Уизаго се върна с новините, че кралят действително предлагал сина си да бъде техен водач, препоръчвайки също така още един придружител, когото щели да срещнат на вечеря. Също така научиха съдбата на остатъка от Компанията, пленени в Инструър.

— Очевидно в суматохата на наводнението са се измъкнали от стражниците и са избягали обратно в града, където се крият и от Инструър, и от Ескейн — рече дългата коса. — Знаем, че са живи, но нямаме представа за местонахождението или плановете им. Градът е затворен, не можем да вкараме или получим информация. Невъзможно е другарите ви да ви последват на юг.

— Жалко! — рече Фемандерак. — Един от тях трябваше да ни придружава.

Лийт знаеше, че приятелят му визира Стела и петте пръста на Ръката. Нему също се щеше тя да е тук, макар и по различни причини.

— Наистина жалко — повтори принцът. — Защото разбрах, че с вас имало мечоносци, а — простете — такива не виждам сред присъстващите.

— Простете? — хауфутът се престори на разгневен. — Простете? Държа да те информирам, че съм ненадминат с нож и вилица, ако беше агне или глиган, отдавна да съм ти видял сметката! — той се усмихна, сетне въздъхна. — Да, никакви мечоносци. Може би Фарр, но дори и той не би могъл да се мери с ваше височество, ако сме склонни да повярваме на придворните менестрели. Цял следобед ляха хвалби. Доста отегчително. Наистина ли си извършил всички тези неща?

— Легенди — добродушно рече принцът. — Традиция е менестрелите да преразказват старите легенди, вплитайки името на съвременен герой по техен избор. Никого не съм убивал, макар да съм ставал свидетел. Имахме няколко погранични сблъсъка с диваците, които населяват Мъглата, зелените планини, които ви посочих вчера. Но все пак се надявах да притежавате някакво умение. Или брудуонците просто паднаха в краката ви?

— Всъщност нещо подобно — Кърр се изкикоти. — Макар че тогава не беше смешно.

— Ами Ахтал? Той умее да върти меч — каза Лийт.

— Дори той ще се затрудни с напускането на Инструър понастоящем — рече Фемандерак. — Пък и не мисля, че мечът му би ни помогнал в откриването на Стрелата.

— Но може да помогне в отблъскването на Аркоса на Немохайм и хората му — отбеляза Кърр.

— Което можем да сторим и ние — намеси се принцът. — Заради мисията ви — всъщност и без нея, защото не питаем особена любов към този Аркос — най-добрите хора на баща ми ще завардят пътищата, за да се подсигурим, че той няма да ни последва по-натам.

— Това би било отлично! — рече хауфутът. — Благодарим за цялата ви помощ, гневът ни за прекъснатата почивка в „Гуляйджийска стряха“ е уталожен. Сега, ако бъдеш така добър да ни оставиш, ще се подготвим за предстоящата трапеза. Човек не бива да бъде неподготвен за подобни случаи — рече той, облизвайки устни в очакване.

— Много добре, приятелю! — принцът се изсмя. — Да ти оставя ли и нож, с който да пробиеш нова дупка в колана си? За съжаление наистина предлагаме нещо като пиршество за гостите.

— Ужас! — рече хауфутът. — Виждаш ли какво трябва да изтърпим? По-малко въздигнати люде не биха оцелели.

— След тазвечерния пир ще бъдеш по-заформена личност, обещавам.

— Тогава по-добре ме остави да се приготвя! — рече селският водител. — Но не забравяй да ми кажеш, когато вечерята стане готова.

Пирът наистина се оказа обещаващ и дори нещо повече. И в най-смелите си мечти Лийт не си бе представял да пирува на кралската трапеза в качеството си на скъп гост сред благородници, издокарани в пищни премени, седейки в залата на истински замък, където менестрели възхваляваха делата на Компанията. Песните не бяха съвсем точни, но на Лийт сърце не му даваше да поправи певците, които очевидно бяха вложили толкова усилия.

— Яж, Лийт! — прошепна в ухото му Фемандерак. — Скоро може да настъпи време, в което храната ще е само спомен.

Лийт чу предупреждението, но насред блясъка и веселието не можа да го вземе на сериозно. От дясната му страна седеше възрастен царедворец, който неспирно се опитваше да изврънка истории за пътуването им на юг и изток от Фирейнс, но Лийт не говореше за Компанията, тъй като не бе сигурен колко му е позволено да каже. Придворният имаше посивяваща коса, крива усмивка, пронизващи кафяви очи и необикновено умение да кара Лийт да казва повече, отколкото бе възнамерявал. Огледа се в търсене на развлечение и забеляза погледите на няколко млади жени от двора. С известна неловкост осъзна, че след вечерята ще има танци. Може би можеше да използва оправданието на краля — малкото изпито вино наистина го бе ударило в главата.

Страховете му бяха неоснователни. За голямо неудоволствие на много от дъщерите на благородниците, северняците бяха отведени от принца след края на пиршеството, за да бъдат представени на тъмнокож странник с проблясващи очи.

— Това е Те Туахангата — рече им принц Уизаго. — Баща ми иска да знае дали ще го приемете за свой спътник.

— Поздрави! — рече тъмнокожият мъж, сетне се приведе, докосвайки нос с всеки от тях. Лийт усещаше смущението на останалите от обичая, но не отказа, когато дойде и неговият ред.

— Не искам да обиждам — предпазливо рече хауфутът, — но трябва да знаем много повече за този мъж, преди да му позволим да ни придружи. Очевидно не е от Деруйс, откъде е родом? И защо желае да дойде с нас?

Думите вероятно бяха по-груби от намерението, но бе късно и беше пил малко повече от необходимото.

— Те Туахангата е от Мъглата. Повярвайте ми, хората от Мъглата не общуват лесно с външните. Оказана ви е чест.

— Ако срещата с чужденци им е толкова неприятна, защо иска да дойде с нас? — Кърр беше твърде уморен, за да се прави на отстъпчив.

— Можехте да го попитате — рече Те Туахангата с преувеличена любезност. — Много години напрегнато усилие е посветил на усвояването на езиковите ви тънкости. Вече говори почти като истински човек.

— О! — заекна хауфутът, посрамен. — Съжалявам.

— Всички ли цивилизовани хора сте такива?

— Остави ги, Туа! Те не знаят историята.

— Несъмнено самите те са се заели с изграждането на такава — Първородни, отправили се арогантно през дивия и пуст север. Но все пак не може да им бъде търсена отговорност, нали?

Очите на принца проблеснаха гневно, но в гласа му се долавяше нещо, близко до състрадание.

— Трябва да запазим тези неща между нас, приятелю. Тук те са в неизгодно положение.

— Сърцето ми се къса. Сигурно е неприятно да не знаеш какво се случва?

Нещата със сигурност не вървяха добре.

— Може да сме арогантни, невежи или и двете — рече Лийт. — По-вероятно и двете. Така че ако желаеш да дойдеш с нас, с радост ще изслушаме причините ти.

Те Туахангата кимна рязко.

— Трябва ви човек, който да ви преведе през Мъглата. Познавам всички тайни пътеки. Баща ми каза, че било добре хората ми да се интересуват от случващото се в тази земя. Ще дойда с вас.

Той се обърна и се отдалечи.

Дори Кърр бе леко смаян.

— Някой спомня ли си да сме приемали предложението му?

— Винаги ли е толкова обидчив? — хауфутът още не се беше отърсил от срама си.

— Има добра причина да бъде — мрачно рече принц Уизаго. — Ще я чуете от него, ако сте търпеливи, а вероятно дори и да не сте. Ще кажа само, че имаше война между земите ни, така че бащите ни се опитват да заличат древната вражда.

— И защо ни е той за водач? — искаше да знае Кърр. — Немохайм се намира непосредствено на юг от Деруйс. Смятах, че ти ще ни водиш.

— Да, за известна част от пътя. Но ако искате да избегнете главния път и вероятността да попаднете на Аркоса на Немохайм, то Туа знае друг път през Алмукантара.

— С колко ще удължи това пътуването ни? — разтревожено запита хауфутът.

— Ще ни спести поне седмица, макар пътят да е труден. Главният път до Бюрей — столицата на Немохайм, отива на юг и запад, докато планините, за които се говори в легендите на Кантара, се намират на изток и юг. Пък и на света няма по-красиво място от Мъглата. Пътуването там ще подслади сърцата ви.

— Мъглата? — рече Лийт. — Никога не съм смятал, че в една мъгла има нещо красиво.

Дългата коса се усмихна.

— Ще видиш! Много пъти съм бил там и още копнея да се върна.

Фемандерак се вгледа напрегнато в принца и също се засмя.

— Приятелю, уверен съм, че визията ти за тези земи е обогатена от красотата на неин определен обитател. Прав ли съм?

За изненада на Лийт принцът леко се изчерви и сведе очи.

— Тя държи сърцето ми в ръката си. Ще я видя отново преди края на седмицата и ще я взема за жена, без значение какво казва законът.

— Законът?

— Става късно! — принц Уизаго смени темата, сякаш бе казал прекалено. — Знаем, че бързате — несъмнено ще искате да тръгнем призори. Много неща ме очакват, преди да си легна — танци, вино, отговорности. Ще се видим на изгрев-слънце.

След затварянето на вратата Кърр и хауфутът се спогледаха.

— Нещата излизат от контрол — рече старият фермер. — Изглежда ние не решаваме нищо. Пътят ни изглежда все по-предопределен.

Едрият водител сгримасничи кисело, докато отговаряше:

— Че кога са били под контрол?