В земята пламък се крие

Глава 5 Загадката на стрелата

Самотна сълзица на съжаление се плъзна по бузата на Фоилзи, докато старицата завърташе големия тежък ключ, оставен от съпруга й. Никога не вярвах, че ще се стигне до това… — помисли си тя, прокарвайки ръка по тежката дървена врата. Е, този дом бе подарък. Време е да го оставя.

Тя прибра ключа в джоба си и прекоси улицата, присъединявайки се към северняците, които я изчакваха в утринния сумрак. Това можеше да се окаже най-опасната част от деня — с издигането на слънцето и появата на хората по улиците щеше да е лесно за издирващите отчаяна шайка убийци да се сдобият с множество охотни помощници. „Отчаяна шайка убийци“! Така бе казал информаторът — познат на инструърски стражник, по такъв начин ги описвали стражите.

Е, благодарение на продавача на риба знаят къде да ни намерят. Или поне са знаели. Да видим как ще ни открият сега.

Снощи бе приготвила убежище за северняците, но не беше сигурна дали ще го използват. Приказките в мазето бяха все обезкуражаващи, Фоилзи не бе съумяла да им покаже в каква сериозна опасност се намират. Не, не беше така, осъзнаваха, просто не изглеждаха да се впечатляват. Решението на Съвета и клането в Пиниона очевидно ги бяха лишили от силата, нужна им да продължат. На път са от месеци — припомни си тя. Тялото си има предел.

И нощта. Нещо се бе случило, след като ги остави в мазето, сигурна беше, слушайки приказките им днес на закуска. Резултатите бяха очевидни — равнодушни и апатични вчера, незаинтересувани от съдбата си, днес преливаха от енергия и планове, готови да приемат помощта й. Вероятно бяха взели някакво решение, а може би някой от тях бе изрекъл окуражаваща мисъл или обнадеждаваща реч. Ще се нуждаят от това там, където ги отвеждам. Все пак те не разполагат с избор. Аз също.

Ленан внимателно се намести, разположен неудобно върху купчина тухли. От изгодната му позиция върху покрива на постройка се откриваше взор към двете страни на улицата. Гледаше как Фоилзи заключва вратата на дома си, сетне се отправя по осветения от утринта калдъръм към Компанията.

Тя не е като мама Клотиър — помисли си горчиво той. Не е мила като нея. И е още жива. Видях мамчето да пада. Видях да я секат, докато тя ги молеше за милост. Тези двамата не го видяха. Прекалено заети бяха да си спасяват кожите. Устните му се сведоха до гънка цепка.

Вчера новините се бяха разнесли из цял Инструър. Затворниците се разбунтували и завзели Пиниона, убивайки множество от омразните стражи — така говореха първоначалните слухове и гражданите се радваха. По-късно се разбра, че Пинионът бил нападнат от врагове на града, посекли и стражи, и затворници без да подбират. Някои казваха, че по-късният слух бил пуснат от градските управници, но техните гласове бяха заглушени от твърденията на други, които твърдяха, че видели с очите си. Слухът, внимателно претеглен да засегне патриотизма на гражданите, бързо се пръсна из претъпканите постройки. Ескейн, казваха. Бунтовниците предприемат финалния си ход.

Ленан чу и двата слуха. Знаеше истината.

Премести се още няколко инча, колкото се осмеляваше. Тухлите се разместиха под него. Вдясно северняците крачеха по най-тясната от алеите. Развълнувани тръпки полазиха по тялото му, когато зърна друга, по-голяма група да се появява отляво, откъм портата Инна — поне двадесетима стражници в пълно въоръжение, поведени от едра фигура в огненочервена роба. Сетне по друга улица измарширува още един отряд. Трети — отдясно. Там пък четвърти. Поне осемдесет войници се подготвяха да арестуват Компанията, пристигайки с няколко минути закъснение. Ленан се отдели от ръба, отиде до другия край на покрива и заследи прогреса им през западната част на града. Каквото и убежище да намереха, Ленан щеше да го види, след което да се погрижи то по съвместителство да се превърне и в техен гроб.

Размахвайки ръце във всички посоки, дългострадалният главен прислужник на Аркоса на Немохайм крачеше притеснено подир господаря си. Никога не го бе виждал в такова отвратително настроение. Нищо казано от него не можеше да успокои повелителя. Бе чул слухове, прошепнати едва чуто в домакинството на посланика, че Аркосът се бил завърнал без роба, излагайки на показ безформеното си тяло, посрамен без предел. Безценните му телохранители, подарени му от брудуонските съюзници, ги нямаше, прислужникът получи най-неприятното потвърждение за това, тъй като бе част от отряда, пренесъл нахапаните от кучета трупове. Познаваше господаря. Аркосът нямаше да се усмири, докато не си отмъсти по екстравагантен начин, междувременно загърбвайки всичките си останали задължения. Ако някой застанеше на пътя му, умираше, без да има време да прояви съжаление за грешката. Всяка грешка, без значение дали на приятел или враг, щеше да бъде наказана. Самият живот на прислужника зависеше изцяло от качеството, с което изпълнява задълженията си.

Бе молил, заплашвал и заповядвал градската стража да подкрепи господаря му. Първоначално стражниците не бяха твърде склонни към битка, но особено ласкателни думи в определени уши в крайна сметка осигуриха осемдесет войници. Бяха прекарали миналия ден в претърсване на града, тревогите на слугата най-сетне усмирени, когато онзи вмирисан продавач на риба бе дал нужната информация. Плановете бяха съставени, атаката бе планирана за призори. Аркосът щеше да получи отмъщението си. Успехът бе жизненоважен, провалът немислим.

Знаците му изведоха напред хората с брадви. Властен жест на Аркоса на Немохайм накара брадвите им да се впият в старата дървена врата на къщата. Солидното дърво устоя на четирите остриета цяла минута, преди да се нацепи и впоследствие поддаде. Незабавно две дузини войници се втурнаха вътре, опитвайки се да изхвърлят мислите за железни колове и мечоносци. Бяха чули слуховете. Но едрият мъж с червена роба бе истински и разполагаше с властта и волята да нареди смъртта им при най-малкия признак на колебание. Безумие бе да оспорват волята на член на Съвета — а при този конкретно това означаваше смърт.

Отне им по-малко от минута да обезопасят постройката, а след още три стана ясно, че тя е лишена не само от обитатели, но и от вещи.

— Изгорете я! — просъска Аркосът хрипливо.

— Но, милорд, сградите от двете й страни също ще пламнат! — каза прислужникът, преди да се осъзнае. Моралните му задръжки глуповато заставаха пред себесъхранението. — Не трябва ли поне да предупредим обитателите?

Аркосът на Немохайм не бе в настроение да търпи въпроси. Не направи усилие да овладее черната си емоция. В настъпилата тишина, когато прислужникът осъзна, че с живота му е свършено, зърна мускул да потрепва на врата на господаря, сякаш под кожата шаваше нещо живо.

— Изгорете я! — повтори Аркосът, посягайки с месеста ръка и сграбчвайки слугата си за врата. Обърна се към един от стражниците. — Започнете с този!

Когато сърцераздирателните викове затихнаха, Аркосът на Немохайм се наслади на делото си. Глозгащата го отвътре чернота в никакъв случай не бе уталожена от гледката. Всички да изгорят! Тяхна вина е, че са живели толкова близо до тях, без да докладват! Нека измират!

— Блокирайте изходите на постройките! — нареди той. — Може да се крият в някоя от тях.

Колкото и да бе отвратително това, никой не се осмели да оспори чудовището в червено. Стражници с оголени мечове блъскаха обратно отчаяните обитатели, когато огънят се пренесе върху дясната къща. Лявата постройка упорито отказваше да пламне. Мъж с дете се появи на покрива вдясно, под тях сградата се размести, потъвайки отчасти в земята. Когато пламъците облизаха покрива, мъжът взе детето си и го хвърли над петнадесетте фута, които ги деляха от другия покрив. Детето падна с вик и застина неподвижно. Мъжът се приготви, сетне също скочи, но не му достигнаха няколко фута и падна на улицата с отчаян крясък.

Не е достатъчно… — настоя черната лудост. Искам още!

Насред всичко това се появи Ленан, който видя Компанията да се укрива в малка постройка недалеч от стената. Бе му отнело по-дълго от очакваното да слезе от наблюдателния си пункт. Гледката на горящите къщи го ужаси и той започна да обмисля варианта да се откаже от отмъщението си. Страхливец — прорева огънят в него. Вземи съдбата в ръцете си. С бучаща в гърлото кръв, Ленан пристъпи на улицата.

Груби ръце го сграбчиха в мига, в който се появи на открито, един от пазачите завлачвайки го до Аркоса.

— Този беше в Пиниона — рече той. — Съмишленик на онези, които търсите.

— Не бях там! — викна Ленан. Стражникът го смълча с желязната си ръкавица.

Аркосът изтегли меча си. Стори́ го! — умоляваше чернотата в него. Знаеш, че ти се иска.

Стражите се отдръпнаха, оставяйки нещастното момче беззащитно в средата на улицата.

— Мога да ви кажа къде са! — примоли се младежът, опитвайки се да накара създанието пред него да се вслуша в разума. Но изглеждаше, че мъжът не го чува.

Аркосът се приближи към момчето, което се препъна в паническия си опит да избяга. Посланикът все така се приближаваше, замахвайки безразборно. На младини бе притежавал превъзходни фехтовални умения, но днес нищо от това не бе останало. Капитанът на стражата се извърна настрана, негодуванието му примесено с ужас от случващото се насред улицата. Но не можеше да запуши ушите си за ръмженето и писъците, за звуците на стомана срещу кост.

Когато капитанът се обърна отново, Аркосът непохватно прибираше меча си в ножницата, без преди това да си направи труда да го изчисти. Началникът на стражниците щеше да възложи на своя заместник да почисти кървавата пихтия върху калдъръма.

Чувствам се по-добре! — прошепна черната лудост.

— Чувствам се по-добре! — изрече Аркосът на Немохайм. Засега.

— Уфф! — отбеляза Стела след обстойно проучване. — Тук вони на умрели овце.

Индретт й се усмихна мило.

— Защото има умрели овце, мила! — рече тя, измъквайки мазна, прашасала кожа изпод младото момиче.

— Пфуу! — рече Стела, след като се огледа допълнително. — Къде сме?

— Прилича на някакво хранилище — рече Кърр.

Фоилзи кимна.

— Точно това е. Моят Ферди — нека душата му почива в покой — използваше това място да складира закупените от него стоки, докато цената им на пазара се вдигне. Сега ме изчакайте, милички, и не си подавайте навън дори носа. Обещавате ли?

Компанията кимна като един. Всичко, дори и смрадливият въздух в тази тясна барака бе за предпочитане пред улиците на града днес. Фоилзи изръмжа и затвори своеволната врата зад себе си, оставяйки ги сами.

Фемандерак изчака тридесет секунди, след което не можеше да се сдържа повече.

— Времето подходящо ли е да обсъдим бъдещето на Фалта и нашата роля в него?

— Имаш отличен усет към драматичното — каза Кърр. — Съмнявам се, че си намерил нещо толкова важно в архивите на подобен град.

— Ала го сторих — наблегна философът.

— Може би важно за някой учен.

— Защо не прецениш сам? Бих искал да споделя откритията си с Компанията. Всички вие трябва да решите дали намереното от мен притежава някаква стойност. Но искам да знаете, че независимо как бъдат посрещнати думите ми, ще ви помогна в начинанието да избягате от града и ако все още съзирате надежда в мисията си, ще продължа да помагам, с каквото мога. След като се съм се зарекъл тъй, свободни сте да преценявате, без да се притеснявате, че ще се обидя.

— Много добре — рече Кърр. — Изглежда ще останем тук известно време. Кажи ни какво си открил.

— Първо нека обобщим знанието си — предложи Фемандерак. — Брудуонците заплашват да нападнат Фалта и държат подготовката в най-строга тайна. Успели са да инфилтрират множество фалтански кралства и изглежда болшинството от Съвета на Фалта им принадлежи. Аркосът на Немохайм явно е техният водач.

Търговецът Манум е бил изпратен в Брудуо от фирейнския крал да разследва дочут в царския двор слух. Най-вероятно е произхождал от брудуонски посланици, изпратени да привлекат краля към каузата. В Брудуо Манум съумял да потвърди наличието на огромна армия, а в Андратан научил имената на фалтанските предатели, както и нещо за брудуонското разпределение на времето. Също така узнал, че Гласът на Андратан — който може би е самият Рушител — търси известна информация.

— Искаше да знае за Десницата — потвърди Манум. — Нямах представа какво има предвид. И все още нямам.

— Но сега като стана въпрос за това — продължи Търговецът, — от известно време възнамерявах да попитам Ахтал какво са знаели брудуонските воини за тази Десница. Водителят им бе неумолим в издирването й, не желаейки да приеме липсата ни на знание. Убеден съм, че именно заради тази информация двамата с Индретт бяхме отвлечени, а не убити.

Всички очи се обърнаха към брудуонеца, който невъзмутимо бе приклекнал в един сенчест ъгъл на бараката, все още облечен в червената роба на Аркоса.

Заговори Хал:

— Според казаното ми от него, водителят им играел опасна игра. Инструкциите им идвали от Андратан, отнасяйки се единствено до елиминирането на Търговеца и всеки друг, който можел да знае за брудуонските планове. Но в Брудуо имало и такива, които били в състояние да възнаградят богато онзи, който им донесе информация за нещо, което самият Андратан още не бил разкрил — въпросната Десница. Така че водачът на четиримата брудуонци оставил пленниците живи, надявайки се да се сдобие с тази информация или поне да ги предаде на онзи, който предложи най-много. Очевидно е имало човек — амбициозен и интригант, който е бил готов да заплати ужасно много пари за подобна информация.

— Ахтал защо не се е възпротивил, ако заповедите от Андратан са били други? — пожела да знае Стела.

— Брудуонските воини от неговия орден са обучавани в сляпо подчинение, така че изобщо не му е минавало през ума. Но по време на пътуването изгубил уважение към водача си — според него това раздвояване на целите им отнело силата и довело до поражението им.

— Какво представлява тази Десница?

— Ахтал знае колкото и ти — рече Хал. — Смята, че представлява някакво мощно оръжие или страховит боец с потенциала да нарани брудуонската кауза. За известно време смятал, че това може да си самият ти.

Манум се изсмя.

— Ако аз съм Десницата и Десницата е ключова част от защитата ни, то Фалта е в сериозна опасност.

Фемандерак продължи:

— Както разбирам, сред нас има и други, узнали за съществуването и важността, ако не и самоличността, на тази Десница.

— Така е — рече мъжът в бледосинята роба, като се усмихна широко. Инструър му се бе отразил добре и отшелникът се бе възползвал от възможността да се смеси със сънародниците си, припомняйки си тънкостите на обществото, които бе забравил по време на оттеглянето си. Умишлено бе избягвал да привлича внимание, прекарвайки много време настрана от Компанията, наблюдавайки и оставяйки нещата да следват естествения си ход.

— В уединението си чувах словото на Най-възвишения — рече убедено той. — Не като звучен глас, а като представа в ума ми, която ме уведоми, че трябва да очаквам посетители. За един от тях ми бяха казани специфични неща, също така ми бе дадена и фраза, която не бях чувал преди: „Десницата на Най-възвишения“.

— Да изясним — никой не ти е казвал за тази Десница? — Фемандерак не искаше да остава място за съмнение в опита да изяснят какво им се случва.

— Мога да потвърдя това — намеси се хауфутът. — Възстановявайки се, отшелникът повдигна темата с мен известен брой, пъти много пъти. Всъщност — додаде той — мисля, че отшелникът знае самоличността на Десницата.

— Така е — отвърна отшелникът. — Макар да е така чрез мои наблюдения и размишления, а не чрез разкритие свише — хвърли поглед към Хал, който не каза нищо. — И по мое мнение Десницата е част от вашата Компания, онзи, комуто говорих в Бандитската пещера.

Навел глава, очевидно заинтересуван от нещо на пода, Лийт усети как лицето му почервенява от обгърналото го внимание. Припомни си думите на отшелника — „въздигната съдба те очаква… кралства ще се покоряват на гласа ти… призован за време като това“. Също така си спомни и смущението, което му бяха причинили. Представляваха типа мечти, които си фантазираше като дете — да властва над онези, които не може да контролира, да бъде важен, прочут, обичан от всички… Това не е съдбата ми. Надявам се да не е. Би ме разрушило! Блянове посред бял ден.

Лийт повдигна глава, издал брадичка и огледа близките и приятелите си.

— Тези от вас, които ме познават, знаят колко малко вероятно е да се превърна в могъщо оръжие или велик воин. Нека забравим тази идея, както аз вече съм сторил.

Отшелникът отвърна невъзмутимо:

— Точно такъв отговор бих очаквал от Десницата.

Фемандерак взе думата:

— Когато за пръв път срещнах Лийт, му казах за пророческите думи на Хаутий — голям мъдрец и пророк от родината ми, който преди стотици години написал Арминия Скреуд. Разказва няколко неща — че брудуонците ще нападнат Фалта, че ще бъдат отблъснати от нещо, което той нарича Джугом Арк — артефакт, носен от Десницата Божия, чиято самоличност още е неизвестна, но скоро ще бъде разкрита, и тази ръка, заключава словото, произлиза от долината Лулеа във Фирейнс.

— Какво ни казва зависи от това дали вярваме на подобно пророчество — хауфутът се намръщи. — На мен лично нищо не ми говори. И нещо повече, възниква опасността да нагаждаме глупави решения към пророчеството. Стигнахме толкова далеч чрез отдаденост и усилия, не като следваме древни писания. Това не само е загуба на време, но и потенциална опасност.

— Бихме могли да обсъждаме това, след като информацията бъде представена — някак сприхаво рече Фемандерак.

— Ако разбирам правилно — рече Манум, — Десницата е воинът, а Джугом Арк е оръжието, което той използва.

Стела се намести върху овчата си кожа.

— Бих искала да чуя повече за Джугом Арк. Името ми звучи познато. Какво е?

— И би трябвало, ако си спомняш нещо от преподаваната ти история — изръмжа Кърр. — Останалите от Компанията също трябва да го разпознават, освен ако не са били заспали, когато им цитирах Домаз Скреуд. Джугом Арк е стрелата, с която Най-възвишеният надвил Рушителя, дадена на Първородните като символ на тяхното единство.

— И която символично е била почти незабавно изгубена — както и единството — кисело рече хауфутът. — Ето срещу какво се борим. Спасяването на Манум и Индретт от брудуонците е детска игра в сравнение със задачата да обединим различните фалтански фракции, още повече при наличието на предатели. Единна Фалта би била в състояние да отблъсне всяка брудуонска атака. Но — заключи едрият мъж, — това никога няма да се случи.

Фемандерак кимна ентусиазирано:

— С изключение на последния пункт си напълно прав. Единството е всичко, единството е ключът. Как бихме могли да го постигнем в такава разцепена земя като Фалта?

Един поглед към лицето на философа бе достатъчен за определянето на въпроса като реторичен — мъжът от Даурия смяташе, че знае отговора, бавно насочвайки и членовете на Компанията към позиция, от която те също щяха да разберат.

— Вероятно предсказанието на Фемандерак е символично, а ние допускаме грешката да го тълкуваме буквално. — Лийт се приведе напред. — Джугом Арк символизира нужното на Фалта единение, което ще дойде от Десницата Божия, зародила се във Фирейнс. Е, вече говорихме за единството и идваме от Фирейнс. Възможно е вече да сме сторили всичко, което се изисква от нас и нещата да се объркват, защото оставаме, където вече не сме нужни.

Лийт видя останалите да обмислят казаното от него за момент, сетне Фемандерак поклати глава.

— Възможно, но не е характерно за загадките. Те трябва да бъдат приемани буквално, веднъж щом бъдат разгадани. Споменаваните от тях обекти са специфични, местата им са реално съществуващи, хората — истински и прочие.

— Позволете ми да добавя повече информация. В инструърските архиви има пет древни книги, съответстващи на петте в родината ми — бръкна в джоба си и извади смачкано парче хартия. — В една от тези книги открих друга гатанка, която преписах:

— Отнася се до Джугом Арк, металната стрела — предназначението й е подчертано — донасящо единство, скрита на определено място, до което може да достигнем някъде във въздуха, над водата и сетне в земята. Убеден съм в съществуването й. Макар да подозирам, че самата тя не разполага с магическа сила, притежава онази така неуловима власт да обединява хората, да събира врагове в едно, да сбира нации под знамето си. Ако успеем да намерим тази Стрела, бихме могли да убедим Съвета, кралствата и людете да застанат зад каузата ни.

Фемандерак говореше тихо, настойчиво — само неговите думи нарушаваха тишината на бараката.

— Много часове прекарах в четене на объркани писания в архивите, научавайки повече, отколкото ме интересуваше за управлението на Инструър, наказанията за търговците, използващи подправени мерки и посредничеството при разрешаване на гранични спорове. Но сред всичко това открих и писанията на Бюрей от рода Сайуиз, един от Първородните и основател на Немохайм, най-мистериозното от Шестнадесетте кралства. Според Домаз Скреуд на Бюрей била поверена Джугом Армклед като Фурист и Раупа се сражавали за нея и той я отнесъл далеч на юг, когато Първородните се разделили на северни и южни фракции. Но къде точно? В Немохайм ли я е отнесъл?

Отговорът се криеше в изписаните от него страници. Основал столицата, която сега носи неговото име, но според собствените му думи никога не е живял в нея. Вместо това се оттеглил навътре в сушата, придружаван от семейството си. Носейки Джугом Арк, последвал долината на Нюм, решен да се установи в Мълкт. Но бандити ги нападнали от засада и убили децата му. Успял да запази Стрелата, ала бил принуден да се оттегли още по-навътре в сушата, решавайки, че тя трябва да бъде положена извън досега на приятел и враг. Стигнал до Алмукантаранските планини.

— Кантара? — промърмори хауфутът. — Не може да бъде.

— Какво? — Фемандерак се извъртя и сграбчи ръката на едрия мъж. — Къде си чувал това име?

— Кантара не е тайна — рече хауфутът, изненадан от пламенността на философа. — Всеки знае легендата. Тя е сред любимите приказки на децата.

Останалите кимнаха.

— Каква е тази легенда?

Заговори Стела:

— Кантара е вълшебно място, където спокойствие цари — замък, заобиколен от мирно селце и открити поля, място в небето, където отиват добрите деца, умрели преждевременно. Веднъж на хиляда години Кантара се спуска на земята, слизайки от облаците, тогава майки и бащи могат отново да посетят челядта си. Там никой не остарява, никой не умира, ала никой не може да я намери, без значение колко усилено търси — с изключение на един ден и една нощ на всеки сто години. — Тя въздъхна. — Като деца рисувахме замъка, обвит в мъгли, разположен в облаците, копнеещи деца надничаха измежду бойниците, оглеждайки хоризонта в търсене на родителите си.

— Значи Кантара не е тайна? Скривалището на Джугом Арк е детска история? — Фемандерак се почеса по главата. — Може би това е представлявало най-добрата защита. Превърната в легенда, хората ще смятат, че не съществува.

— Кантара е скривалището? — запита Кърр. — Сигурен ли си, че и това не е символично?

— Чувайки историята съм убеден, че Бюрей е създал този мит като най-удобното скривалище. Обяснението на историята прави дори още по-вероятно наличието на истина зад мита.

— Да изясним — каза светлокосият отшелник. — Дневникът на Бюрей указва Кантара като скривалището на Джугом Арк, така ли е?

— Да — отвърна Фемандерак.

— Но казва ли как да достигнем това място?

— Казва. Кантара се намира в началото на долината Нюм, огромен бял замък по склоновете на Хоуксхед, разположен между Стражите. Според дневника Кантара е реално място.

— Стражите?

— Два огромни върха, които охраняват Стрелата — рече Фемандерак. — Макар че как точно две планини биха могли да пазят нещо, не съумях да разбера.

Отшелникът сви рамене.

— И къде по-точно в Кантара се намира Стрелата?

— Нямам представа, дневникът не казва. За това ще трябва да се допитваме до гатанката.

— Значи предлагаш следващата част от мисията ни да е посветена на издирването на Джугом Арк? — тихо запита Индретт.

Философът кимна.

— Не смятам, че делото ви е завършено. Трябва да я откриете и с това да обедините Фалта пред лицето на настъпващата инвазия.

Защо иначе прекосих пустините от Даурия, ако не да ви помогна? Кралете, Съветът и хората ще се заслушат, когато Стрелата се появи отново. Хората ще се погрижат за това. Ако не друго, трябва да я намерите, за да не бъде използвана от други за не толкова въздигнати цели.

Навън вятърът се усили, хвърляйки дъжд по стените на бараката.

— Има и други, които издирват Стрелата? — запита Кърр.

— Аз лично не зная за такива — рече философът. — Макар да очаквам, че ще бъдете наблюдавани, така че някой може да отгатне целта ви, освен ако не я прикривате усърдно.

— Ако съм разбрал правилно загатването в думите ти — каза Перду, — подтикваш ни да използваме Джугом Арк, за да обединим Фалта? Загадките казват, че това дело е отредено на Десницата. Чухме отшелника да говори за вътрешния си глас и как смята, че един от присъстващите тук е Десницата. Наистина ли си убеден, че Десницата е някой от членовете на Компанията?

Навън вятърът бе спрял, утрото бе тежко и задушно, вероятно предвещаващо следобедна буря. Единственият звук бе монотонният тропот на дъжда.

— Да — изрече Фемандерак. — Поне смятам, че Десницата е сред Компанията, но не е конкретна личност. Нека обясня.

Миналата нощ, каза им Фемандерак, той бил заспал край огъня в мазето, в жилите му пулсираща мисъл, посята в съзнанието му по-рано през деня.

— Вероятно е била там със седмици, може би още от Адунлок, когато за пръв път чух историята на Лийт и отговорите му относно питанията му за Десницата. Отне ми цялото това време да осъзная, че отговорът е бил под носа ми още от самото начало. Колко глупав може да бъде човек понякога! Колко сляп!

Мисълта, която го била споходила тогава, която не му давала мира и сега, била следната — ръката има пет пръста. Това било. Ръката има пет пръста. Тогава си помислил за Компанията и петимата, първоначално поели от Долната долина в Огнената плащаница — Лийт, Хал, Стела, Кърр и хауфутът… ръката има пет пръста… и внезапно Десницата на Най-възвишения била пред него.

Десницата не е определена личност! А тази сърцевинна група от Компанията, група, чиито съдби се преплитали по някакъв специален начин. Съставена от пет пръста Ръка, всеки от които е слаб сам по себе си, но вкупом способни да се вкопчат здраво във Фалта и да я насочат по пътя на правдината.

Опитал се да отхвърли мисълта, по стотици различни начини я подлагал на съмнение. Ами Манум и Индретт? Те също са от Аулеа. Те били само причината, извадила наяве Десницата — научила Ръката да се затвори около жертвата си. Какво бе постигнала Компанията? Нищо, с изключение на онова, сторено чрез Десницата. Оцеляването на Покрития път било дело на Стела от Ръката. Излекуването на отшелника — на хауфута от Ръката. Сразяването на брудуонските воини — планът на Кърр от Ръката. Стела зашеметила Повелител на страха с камък. Лийт нанесъл завършващия удар. Колцина можели да се похвалят с убийството на един Повелител на страха? Кърр и хауфутът водели Компанията. Дали Фемандерак наистина бе спасил Лийт от крепостта на уайдузите — или било обратното? Философът вече не беше сигурен. Убеден беше само в едно — дружните приключения изковавали от лулеанските селяни заплашително оръжие. Нямало съмнение. Те били Десницата на Най-възвишения.

За Лийт това утро все повече заприлича на сън. Беше уморен, ужасно уморен, с изтощен дух. След нощта в Пиниона и бягството от квартирата искаше само едно — да спи. Въздухът в бараката бе толкова тежък, задушавайки членовете на Компанията. Лийт забеляза и други — Манум, Кърр, Перду, хауфута — едва да удържат натежалите си клепачи. Той не можеше да повярва, че тази „Десница“ — могъщият воин, щеше да се появи от редиците на парцаливата група селяни. Може би брудуонецът, но той не бе най-велик от бойците дори в собствената си земя. Как можеше Ахтал да се надява сам да надвие кафявите орди, които щяха да залеят Фалта? Да ги промуши смъртоносно със Стрелата?

Сега Фемандерак заразказва за Петте книги, които открил в инструърската архива. Обясни теорията си как всяка от тях съдържала определен аспект от Десницата. Книгата на Слънцето, пълна с прекрасни песни на надежда, оприличи на Стела. Горестно-сладкият Марисуон, съдържащ „Песента на Аозианите“ го затрудни, но накрая разчете между страниците й характера на Лийт. Книгата на Сключените ръце със своите резки твърдения и поразяващи обобщения моментално му напомни на Кърр. Любимата му Книга на Златната стрела носеше много от наблюденията върху живота, които бе дочувал от хауфута. Законите й се отличаваха с типа обич, която Фемандерак бе виждал едрият водач да демонстрира. А Книгата на Вълната, съдържаща трактат върху управлението, законите й демонстрирани в сполетялото Долината наказание, философът искаше да покаже на Хал. Пет книги, пет пръста, една Ръка.

Можеше ли да е така? Нима светът на древните пророчества се отнасяше до тази група хорица, криещи се в смрадлива барака? По кое време бяха напуснали последователното си, логично битие? Ако можеха да надвият елита на Брудуо и да си върнат Манум и Индретт, тогава може би… само ако не бяха толкова уморени…

Фоилзи се върна точно преди обед, заварвайки бараката утихнала. За един кратък миг тя се опасяваше от най-лошото. Припряно дърпайки вратата, старата жена намери членовете на Компанията проснати върху кожите, меките килими и чувалите с памук, всички заспали дълбоко. Тя направи знак на високия плешив мъж до нея — влязоха вътре и затвориха вратата зад себе си.

Навъсено стоманеносиво небе заплашително надвисваше над брудуонската армия, неспирно подлагана на изпитания. Нервността бе осезаема. Всички — от най-неопитния наборник до генерала, посивял старец с почерняла кожа и стомана вместо мускули — всички членове на най-голямата армия, събирана някога, усещаха страха от присъствието на господаря си. Като жив организъм войската се движеше напред и назад из песъчливата долина, без дори да трепне, когато блясъкът на светкавицата и трясъкът на гръмотевиците бяха заменени с проливен дъжд, оставяйки зад себе си тук и там неколцина мъртви войници, подобно на късчета мъртва кожа, но изпълнявайки учение подир учение с ужасяваща прецизност, удивила малцината наблюдатели на една скалиста могила. И насред всичко това една висока, обвита в черно фигура ликуваше, повдигайки ръка към небесата, сякаш подчинявайки стихиите на волята си. Макар генералът да знаеше, че това трябва да е съвпадение, почти бе готов да помисли, че господарят повелява бурята — знаеше, че армията щеше да повярва в това. Така легендата щеше да се разрасне, вдъхвайки храброст на малодушните, посявайки страховит респект сред редиците. Подобен страх и подобен кураж щяха да са необходими на толкова обширна и многообразна армия. С приключването на последното учение и заглъхването на сетния вик, дъждът внезапно спря — като че бе спусната преграда. Черната фигура пристъпи напред, вдигнала меч в ръката си — и жесток, триумфален рев се понесе към душното небе. Ученията бяха приключили. Инвазията бе на път да започне.