В земята пламък се крие

Глава 19 Златното езеро

Кърр видя преследвачите късно на третия ден след Кантара и Джорам. Досега бяха напредвали бавно из лабиринта на стръмностенните долини, през ледените планински потоци и гъстите гори. Нямаше много приказки. Аркимм се бяха провалили. Изгубили един от членовете си, намерили, за да изгубят завинаги Джугом Арк, а с нея и последния си шанс да повлияят върху изхода на опустошителната война, който скоро щеше да залее Фалта. Печални, отчаяни, лишени от всякаква воля за действие. Бяха се оттеглили в себе си като стадо зимуващи животни, посърнало влачещи крака.

Аркимм се чувстваха изгубени още от началото на пътуването си към дома. Страх и безсилие ги бяха прогонили от басейна, мястото на техния провал и бяха прекосили много левги, преди най-сетне да спрат и да се посъветват помежду си, да усетят горчилката на поражението. Доколкото можеха да определят, бяха се отправили на изток, отдалечавайки се от залязващото слънце. Но не бяха сигурни. Дори Те Туахангата и принц Уизаго не можеха да се ориентират с точност в такава обширна обстановка. Никой от тях не знаеше какво се простира на изток от планините на Алмукантара. Може би пустинята или Табул. Ако успееха да прекосят планините.

Двудневното насилено крачене ги доведе до края на планините — и до края на силите им. Бела често оплакваше загубата на баща си, без да скрива сълзите си, залитайки в края на групата. Членовете на оригиналната Компания, напуснала Лулеа преди толкова време — Кърр, хауфутът, Хал — лишени от движеща ги цел, бяха грохнали. Когато умът му се изчисти достатъчно, Кърр се зачуди над мълчаливия лик на Хал, мълчанието му, заменило разпалените слова на окуражаване, на поддържане на вярата в успеха на делото и в Най-възвишения. По това, дори в по-голяма степен от собствените си очи и уши, Кърр разбра, че мисията им е приключила. Стрелата бе изгубена. Инструър, сетне и цяла Фалта, щяха да бъдат пометени от кафявите орди. Рано или късно всички ги очакваше грозна и безнадеждна смърт. Дори инстинктът за самосъхранение ги бе изоставил.

Третият ден бе започнал като продължение на предишните два. Утринното слънце свари Аркимм да се запъват през плато, разположено между планините и яркосинята далечина. Вече се бяха спуснали много по-ниско и температурата ставаше все по-висока с всяка крачка на изток. По обед бе станало неприятно горещо, следобед температурите продължаваха да се покачват, напомняйки на Кърр за Долината на хилядите огньове. Той се обърна и погледна назад към планините, които чезнеха назад, сякаш Кантара, Джорам и гневът на стражите бяха само лош сън. Копнеж по дъжд и хладина пронизваше ума му.

Така видя четирите фигури, чиито очертания бяха изрязани върху залязващото слънце. Втората бе непогрешимо дебела и вървеше с онази особена провлачена походка…

— Преследват ни! — викна той. — Аркосът на Немохайм!

В същия момент принц Уизаго, вървящ начело, също нададе вик:

— Пазете се! Назад!

Бяха достигнали до ръба на урва, чиито стръмни склонове се простираха докъдето стигаше окото. Под тях две хиляди фута топъл, мъглив въздух се стелеше над полупустинните земи. Още една крачка и Уизаго щеше да е паднал.

— Не ме ли чухте? — настоя Кърр откъм края. — Аркосът е зад нас!

Огромната зев пред Аркимм ги държа в плен още няколко секунди, сетне предупреждението на стария фермер достигна уморените им съзнания.

— Зад нас! — повтори Кърр, сочейки.

Фемандерак простена:

— Трябва ни почивка. Няма ли да ни остави на мира?

— Вероятно мисли, че имаме Джугом Арк.

— А може би той я е взел? — предположи Беладона.

— Опознах го достатъчно, за да нямам никакво намерение да го попитам — сурово рече философът. — Трябва да продължим.

— С този каньон до нас? Сред новолуние? Дори мисълта е непоносима! — изплака хауфутът.

— Нямаме избор — каза Фемандерак. — Приключението може и да е свършило, но това не е причина да стоим тук и да чакаме края.

За неколцина от Аркимм смъртта изглеждаше почти за предпочитане пред безсмисленото бъдеще, но те не казаха нищо. С малкото останала им енергия те се завлачиха през платото, внимавайки да не се приближават прекалено до пропастта от дясната им страна.

Сред хладния мрак Кърр даде знак да спрат.

— Фемандерак, не можем да продължим — категорично изрече той. — Едва ходим. Трябва да починем.

Философът неохотно изръмжа в съгласие.

— Трябва да се отдалечим от пропастта — предложи Уизаго. — Ако Аркосът и хората му продължат да ни преследват, може да минат покрай нас.

— Слаба надежда — отвърна Кърр, — но не можем да вървим повече.

Първият допир на зората ги изтръгна от неспокойна дрямка, изпълнена със сънища на провал и загуба. Кърр нервно огледа платото, но и на север, и на юг нямаше следа от преследвачите. След като споделиха студена закуска от нищожните си припаси, Аркимм провлачиха крак на север, походката им наподобяваща тази на обречени, отиващи към мястото за екзекуция. През този и през следващия ден не видяха и следа от Аркоса и хората му, ала жегата и жаждата ги измъчваха неимоверно — твърде малко потоци и никаква сянка не раздираха ширналата се равина. На места пътниците едва се движеха.

Те Туахангата изглеждаше най-разтревожен от всички. Макар физически той, заедно с Беладона и принц Уизаго, да бяха най-незасегнати от горещината — с изключение на Ахтал, разбира се — боецът от Мъглата очевидно се измъчваше от нещо.

— Това ми напомня за… има нещо, което трябва да си спомня.

— Какво е то? — запита Уизаго.

Те Туахангата се обърна към противника си и се намръщи, заслонявайки вдлъбнатите си очи от следобедното слънце.

— Не мога да си спомня — рече той.

Уизаго гледаше край него, на юг, напрегнато взирайки се в маранята.

— Вероятно бихме могли да запитаме Аркоса на Немохайм? — тихо рече принцът.

Осем глави се извъртяха на юг, осем чифта очи подириха и съзряха. На около половин миля зад тях вървяха преследвачите им.

— Защо бягаме? — запита Ахтал. Фемандерак се сепна. Това бяха първите думи на брудуонеца, откакто бяха напуснали осквернения басейн. — Те са само четирима.

— Не зная — бавно каза Хал. — Защо бягаме от него?

— Имат оръжия — рече хауфутът.

— Ние също… — напомни им Те Туахангата. — Аз си нося мерещо, Уизаго има меча си, а брудуонецът е боец със или без стомана.

— И защо бягаме тогава? — запита Беладона.

— Не… не мога да кажа — удивено рече Фемандерак, сякаш разбуждайки се от сън. — Няма какво да се страхуваме от тях.

— Под каква магия сме били? — попита Кърр.

— Вижте! — викна Хал. — Там, вдясно! — посочи дълбока цепнатина в платото, виеща се към каньона. — Пътека. Вероятно ще ни отведе до дъното.

— Защо не останем да се бием? — настоя Те Туахангата. — Никога не съм бягал от враг.

Останалите усетиха срама в гласа му, въпросът продължи да отеква в умовете им.

Защо бягаме? Несъмнено заради шока от случилото се в Джорам — прецени Фемандерак. Покъртителната загуба на Лийт — тъга, която още не се бе осмелил да докосне, загубата на Джугом Арк, провалянето на мисията… всичко това допринасяше за бягството им като вестители на поражението. Но не беше ли се провалил и Аркосът на Немохайм? Дали ги преследваше, или той също бягаше?

— Не! — викна Хал, молба изпълнила тъмните му очи. — Достатъчно смърт! По време на приключението се защитавахме, убивайки само при нужда. Никога не сме нанасяли първия удар. Нападнем ли сега, ставаме като тях. Ако ни настигнат, тогава ще се бием. Дотогава нека продължим да бягаме. Моля ви! Стига убийства!

— Изгубих баща си — рече Беладона. — Вие сте единствените, които са ми останали. Не искам да ви изгубя!

Те Туахангата въздъхна.

— Да продължим тогава. Всеки миг чакане стопява разстоянието между нас и Аркоса. Ако не искате да се бием с него, то тогава по-добре да поддържаме добра преднина.

Пътеката действително отвеждаше в каньона. Природата някак бе изсякла гладкостенния проход под ъгъл, предоставяйки стръмен, но проходим път за уморените им нозе. След миг колебание, Кърр ги поведе надолу, отчасти вървейки, отчасти плъзгайки се към залязващото слънце.

— Тук да не те завари буря — рече дългокосият принц Уизаго. — Сигурно водата от платото се изтича оттук в каньона.

— Но къде отива останалата част от водата? — запита Кърр. — Все още не сме се отдалечили много от Алмукантара. Източните им склонове трябва да се оттичат в тази равнина, а ние видяхме колко много вода се излива върху им. А попадаме само на мътни поточета. Къде са реките?

— Цялата тази земя ме притеснява — рече Илион. Останалите се извърнаха изненадано — подобно на Хал, тя също бе казала малко, сякаш не се доверяваше на гласа си извън сигурните стени на своя дом. Сякаш да потвърди това, тя добави: — Не бих могла да си представя насилието на външния свят.

Фемандерак за миг насочи мислите си към нея. Каква е целта й тук? Защо е била призована? Защото вече му се изясняваше, че както той бе примамен от древен стих да прекоси света, зад което ясно съзираше ръката на Най-възвишения, тъй и другите бяха призовани. Петимата от Ръката, призовани от Лулеа. Сетне братята Сторрсен, Перду от Мирвидда и отшелникът от Бандитската пещера се бяха присъединили към Компанията. Манум и Индретт се събраха отново със семейството си. И други се присъединиха към диренето на Джугом Арк — Уизаго, Те Туахангата, Илион от Ескейн и Беладона.

Бела.

Бела, с нейното правдоплетство, нейната магия, нейните очи… Напомняше му за жените в Дона Михст. Но тя не бе дребнава и затворена като тях. Макар родена и отраснала в изолирана долина, далеч от цивилизацията, тя имаше сърце, което обгръщаше света. Достатъчно състрадание за всяка нужда. Достатъчно обич…

Откъде зная това?

Нещо друго, някаква важна истина се криеше на ръба на съзнанието му. Отнасяше се до призоваването, до приключението им, до наличието на цел. Диренето на Джугом Арк приключи. Няма цел. Но дори докато изричаше думите в ума си, осъзна лъжливостта на това твърдение. Нещо бе останало. Тормозеше го, не му даваше покой, но не можеше да го определи. Търпение — рече си той. Ще се появи, ако изчакаш.

Преди да са прекосили и половината от цепнатината, отекнал над тях вик оповести, че са били видени. На върха стоеше Аркосът на Немохайм и малкото останали му войници, силуетите им размити от мрака. Зад тях слънцето залязваше сред червен огън, спускайки мрака като завеса.

— Няма да посмеят да слязат в тъмното — уверено рече Уизаго. — Можем да лагеруваме на дъното.

Отговориха му въздишки на облекчение.

— Стига самите ние да стигнем там преди смрачаване — настойчиво рече Бела.

С колекция от белези Аркимм прекосиха целия улей и отново стъпиха на равна земя. Вниманието ги подтикна да продължат още малко — докато и последните лъчи на слънцето не бяха изтрити от черната нощ, а умората на пътниците вече не можеше да бъде отричана. Върху къс оголена скала на няколкостотин ярда от склона доядоха провизиите си и отпиха по глътка от водата, която бяха налели онзи ден от последното намерено поточе.

През нощта сънуваха вода. В сънищата им тя капеше, пенеше се и бликаше.

Станаха преди зазоряване. Липсата на запаси допринесе за бързото им поемане на път. Но с развиделяването откриха причината за сънищата си.

По склона от лявата им страна течеше вода.

На места сълзеше по стръмната стена, капейки по пясъчника, потъвайки, преди да достигне дъното. Другаде бликаше с голяма сила, изливайки се от скалата като лисната от огромна кофа. На няколко места се спускаше като река, огромни водопади, вливащи кръвта на планините към суховатите равнини.

— Хилядоливник — промърмори принц Уизаго. — Сега разбирам.

— Какво разбираш? — запита Те Туахангата.

— Старите истории. Имате ли такава в мъглата? За Водоносеца?

Очите на Туа се разшириха.

— Една от нашите легенди — рече той. — През последните два дни се опитвах да си припомня нещо. Чудех се какво е. Не знаех, че сте я откраднали.

— Заели, приятелю. Заели. Не крадем всичко.

Те Туахангата изръмжа в отговор.

Пътят им на север ги отведе през много потоци. Спираха да пият от всеки като от последен, удивлявайки се на гледката на водата, лееща се от скалите.

— Е? В напрежение ли ще ни държите? — обърна се хауфутът към двамата южняци. — Каква е историята за Водоносеца?

— По-добре ти я разкажи, Туа — любезно предложи Уизаго.

Те Туахангата кимна и поде:

— Говори се в Хинепукохуранги, Мъглата, че някога цялата тази земя е била наша — място, където човеците живеели в прегръдката на небето и земята, където дъждът падал като единение между Майка и Баща, Земя и Небе. Но един ден най-великият от воините ни, наречен Хапута, се уморил от тази прегръдка и призовал семейството си.

— Братя и сестри — рекъл — знаете силата ми. Винаги съм в първите редици на боя. Никога не съм сещал поражение.

Ала сега вразите ми свършиха и земята умаля — рекъл Хапута, а семейството му потвърдило правотата на думите му. — Ето какво реших в сърцето си. Ще намеря друга земя, там ще дишам по-леко. Може би там ще открия врагове, достойни за уменията ми.

Семейството му било натъжено и се опитало да го разубеди, но той не искал да слуша. При следващата луна се сбогувал с тях и се отправил на изток, далеч от земите, които наричал свой дом. И ни веднъж през това пътуване не срещнал друг.

Накрая открил хубава земя, огромна долина, откопана от боговете. Ширести планини я обгръщали, а тя била осеяна с речни нишки и езера като скъпоценни камъни. Красотата й не можела да бъде преразказана. Тук наистина имало широта за воин като Хапута, където той можел да диша на воля и успокои сърцето си.

И за един сезон сърцето му наистина открило покой — дордето крачел сред огромните светли дървета и слушал бавната им реч, дордето гледал как бялата чапла пълни гушата си с риба, дордето лежал на тревата, милван от мъгли. Но през зимата тъгата му се завърнала, така че той взел бойната си тояга, с която бил поразил множество прословути бойци и я издигнал над главата си.

— Чуйте! — ревнал той и боговете напрегнали слух да чуят любимия си син. — На земята не е останал кой да ме предизвика! Бях подкрепян от Майката Земя и Бащата Небе, но вече не се нуждая от тях. С тях ще се бия, защото тяхната прегръдка запречва звездите!

Тогава боговете побягнали уплашено, защото нямало такъв сред тях, който да се изправи срещу гневния и горд Хапута. Но Бащата Небе и Майката Земя не нарушили прегръдката си — за доброто на земята не помръднали. Разгневен, без да се замисля, той размахал тоягата си и с един удар ги разделил.

В този миг мъглата се вдигнала — и виж! Хапута стоял на планински връх, триумфално протегнал ръце над огряната от слънце красива земя. А звездите кръжали край главата му. Изкрещял горделиво: „Те тама уакаете ту ранга рау, и тити те упоко ки те кра а ранги! Младежът, който си проправя път през стотици места, чиято глава е украсена със сиянието на небесата!“

А земята, лишена от прегръдката на Земя и Небе, се разгневила от хвалбите му. Без мъгла, която да успокоява гнева й, земята избухнала в пламъци. Много планини се възпламенили и кръвта на земята потекла из долината като реки. С това Хапута не можел да се бори и макар да търчал из земята като огнен дух, не могъл да заздрави раните, които бил предизвикал. Тогава се обърнал към Майката Земя и Бащата Небе, молейки ги да се прегърнат отново, но те не го сторили. Макар да се покаял, Хапута не можел да поправи причинената злина.

Боговете се събрали и отсъдили да позволят на Хапута да възстанови стореното. Обединявайки сили, те прокарали линия в земята, прокопавайки каньон. Тогава боговете забили дълбачката си в земята и от скалата бликнала вода. От дълбачката си направили тас. Тогава се върнали при разкаяния воин и заговорили.

— Чуй ни, Хапута, най-велики от бойците — рекли боговете. — В гордостта си ти раздели Майката и Бащата — сега те никога не ще имат вече деца. Без мъглата земята кърви и ще умре, ако раните не бъдат заздравени.

Ето задачата ти. Вземи този тас и събери вода от Хилядоливника, та иди и потуши Хилядите огньове в долината. Дордето го правиш, земята ще се лекува. Но спреш ли, тя ще умре.

Хапута благодарил на боговете, защото най-сетне имал достойно предизвикателство. Нарамил таса, налял вода от Хилядоливника и го излял връз червените рани на някога красивата долина. Тъй раните започнали да заздравяват и земята си върнала част от предишната си красота.

Но с годините Водоносецът Хапута научил, че плътта му, макар могъща, е смъртна. Работел неспир, но все не можел да донесе достатъчно вода, за да излекува земята напълно. С напредването на възрастта раменете му вече не можели да издържат онова, което с лекота носел на млади години. Тъй Хапута оставил неизпълнимата си задача и се завърнал в Мъглата, където неговото ханау го поздравило с радост.

Но макар воинът Хапута да продължил да живее, Долината на хилядите огньове умряла. Необезпокояваните пламъци на земната кръв и жегавината на пустинното слънце изпарили водите, изсушили дърветата, обгорили животните, докато не останал никакъв живот. Смърт се установила в долината, напомняща за хвалбите на младостта, крехкостта на старостта и безсилието на крепкостта. Затова тази долина е свещена за людете от Мъглата, които могат да я прекосяват само при голяма нужда.

Те Туахангата приключи, усмихна се и обърса потните си ръце върху голата си гръд.

— Тази история винаги успява да ме развълнува! — рече засрамено той. — Аз съм пряк потомък на Водоносеца Хапута.

И вечно се стремиш да надминеш делата му — помисли си Фемандерак. Думите бяха така ясни, сякаш Туа ги бе изрекъл на глас.

— Чутата от мен история сочи Хилядоливника като свещено място — каза принц Уизаго, докато вървяха. — Посланикът от Табул ни каза, че хората му никога не навлизали там, макар въпросната територия да принадлежи към кралството му — махна с ръка на югоизток, където суховатата земя се губеше в мараня.

— Значи никой не оценява красотата й? — запита Беладона.

Уизаго хвърли поглед назад, преценявайки какво разстояние са изминали от цепнатината, по която се бяха спуснали. Аркосът и хората му още не се бяха появили.

— Никой — отвърна той. — Макар да се говори, че дивите пустинници от Керсос, Дълбоката пустиня, почитат Хилядоливника като извор на Кървена, реката, която като живителна кръв протича през земите им. Живеят на изток — добави, виждайки разтревожения поглед на Кърр. — Нямат нищо общо с Първородните. Преследват някакви свои незнайни цели.

— Видяхме един — каза Фемандерак. Твърдението му предизвика удивление. — В Долината на хилядите огньове, помните ли? Носеше бяла роба, а лицето му беше като на хищна птица. Държеше два меча и тояга. Смятам, че ни бе преследвал през цялото време в долината, радвайки се да ни види гърба.

Говорейки, Фемандерак също погледна назад, чудейки се какво е станало с Аркоса на Немохайм. Вече трябваше да се е спуснал! Не видя, че останалите са спрели и се удари в гърба на застиналата Беладона.

Пред Аркимм стоеше фигура в бяла роба — сякаш призована от думите на философа.

Мъжът в бяло нададе гърлен вик. Стотина като него наизскачаха от сенки, иззад скали, из пукнатини в земята. Всички въоръжени с мечове, готови да убиват.

Не бе нужно да се издава команда за бягство. Не можеха да се изправят срещу злобата, изписана върху стоте непреклонни лица. Никой от тях, нито Уизаго, нито Те Туахангата, нито дори Ахтал не помисли да се бие с диваците. Като един се обърнаха и побягнаха.

— Сануси, дивите! — задъхано изрече Уизаго. — Гневни са, че… че скверним Хилядоливника. Безмилостни… ще убият враговете си.

Тези думи — и в още по-голяма степен страхът по красивото му лице — ги тласнаха да затичат още по-бързо.

Ахтал поспря за момент, грабна Хал и го метна на якия си гръб. Единствено брудуонецът запазваше самообладание.

След няколко мига на паника Фемандерак си спомни за Беладона и магията й. Трескаво я подири с поглед. Ето я, точно пред него. Случилото се впоследствие го ужаси. Той извика името й и тя се обърна, реагирайки на настойчивия му глас, но междувременно се спъна и полетя напред, удряйки главата си о камък. Строполи се без стон, а от челото й бликна кръв.

Философът извика отчаяно. Без да спира, Уизаго се наведе, грабна безжизнената й снага и продължи.

Аркосът на Немохайм и войниците му тъкмо бяха прекосили цепката, но също затичаха с паникьосаните Аркимм. В невероятен фарс Фемандерак се намери бягащ до гигантското туловище на Аркоса, който драпаше с ръце пред себе си, сякаш да раздере въздуха и да набере повече скорост. Дебелакът също бе видял опасността. Също поназнайваше нещо за репутацията на тези пустинни мародери.

Зад тях санусите търчаха бързо, леко и почтително върху песъчливата земя. Крачката им бе уверена, видът им бе спокоен, целта им бе ясна. В движение навиваха бойните си покривала.

— Не мога да бягам повече! — изхриптя Аркосът на Немохайм с доматено лице. — Нека оставим враждата засега и да направим нещо относно тези диваци. Може би искат само храната ни.

Фемандерак бързо огледа Аркимм — приключенците бяха изчерпали издръжливостта си. Мотивираше ги единствено страх, а той не бе достатъчен. Каквото и да искаше врагът, трябваше да се изправят срещу него.

Няколко ярда пред тях се величаеше каменисто поле, връз което се издигаха произволно нахвърляни скали. Мършавият, изтощен философ даде знак на останалите, заръчвайки им да се прикрият. Оставаха само мигове, преди диваците да ги настигнат, дирейки мъст. Обмисляйки ситуацията, прецени силите — Те Туахангата и принц Уизаго, тримата войници на Аркоса, Ахтал… тогава осъзна, че брудуонецът е изчезнал, очевидно ги бе изоставил.

Философът Фемандерак винаги бе смятал, че животът му е специален, някак омагьосан, че биваше подготвян от Най-възвишения за някакво голямо дело в полза на света. Запази пълна вяра в съдбата дори и когато бе остракиран от учените мъже на Дона Михст заради избора си да напусне Даурия и да подири из Фалта Десницата на Най-възвишения. И беше я — ги — намерил. За няколко славни, зашеметяващи седмици бе вярвал с цялото си сърце, че моментът наближава, че щеше да изиграе важна роля в спасяването на Фалта, пресътворението на света и вероятно изкуплението на морално изостаналите люде от Даурия. Тогава Лийт бе загинал в Джорам и Стрелата… Стрелата… о, каква надежда бе изгряла у него, когато младежът бе поел Джугом Арк! Но сега Стрелата бе изгубена. За пръв път в живота му студеният вятър на съмнението лъхаше в ума му, заплашвайки внимателно издигнатите убежища на покой. Едва можеше да повярва какво им се случва. Бяха в капан — не, бяха подбрани като стадо — и бяха готови за заколение. Беладона се бе отпуснала като труп в ръцете на Уизаго. Остатъкът от Аркимм щяха да умрат мъчително, жестоко, обещанието за изкупление загиващо заедно с тях. Ахтал, единствената им надежда за спасение, ги бе изоставил.

Не можеше да повярва, че всичко щеше да свърши така.

— Къде е Ахтал? — извика Кърр. Загърнатите бедуини се намираха само на няколко ярда.

— Няма го! — долетя измъченият вик на Фемандерак. Безнадеждността го бе лишила от храброст и героят от Хелиг Холт бе отчаян.

— Как ще се отбраняваме? — запита тихо Хал. Той не се бе предал.

— Извадете оръжие! — каза Те Туахангата. — Стойте гръб до гръб. Изчаквайте ги да дойдат. Избирайте си един и го гледайте в очите. Истинското бойно поле е умът. Разколебайте ги с увереността си. Прогонете страха от мислите си!

Сякаш рецитираше древно бойно кредо, в което дори той не изпитваше особена увереност.

— Досега си съдрахме краката от бягане — горчиво отбеляза Илион в мълчанието преди битката. — Как ще ги убедим, че не ни е страх?

— Така! — изрева Те Туахангата. Подскочи върху един камък пред очите на белоробите диваци. Размахвайки огромната си бойна сопа, Туа изкрещя войнствено: — Каоре е пау, хе икаунахи нуи!

Думите още незатихнали, той разви омотана около кръста връв и я завъртя над главата си. От малката черупка в края й се разнесе страховит звук. Пустинниците неволно отстъпиха крачка, сетне отново поеха напред, спирайки току извън обсега на мечовете.

За момент всички стояха неподвижно. Сетне редиците на омотаните бедуини се разделиха и водачът им пристъпи напред. Вървешком размотаваше воала си и прибираше закривения си ятаган.

Възнамерява да преговаря — осъзна Кърр.

Един от хората на Аркоса скочи напред с жестока усмивка и замахна да посече беззащитния мъж. Отвратеният вик на Кърр още не бе заглъхнал, когато нож профуча във въздуха и се заби дълбоко в лицето на инструърчанина, спирайки удара му и поваляйки войника на земята. Там той потръпва миг-два, след което утихна.

Водачът не бе помръднал.

Кърр побеснял се обърна към Аркоса на Немохайм.

— Надявам се това да не е било твоя идея! — изкрещя той, но коварството и жаждата за смърт в свинските очички му предоставиха отговора.

Белоробият водач се обърна към Те Туахангата, който все още стоеше върху камъка.

— Щях да пусна всички ви — изрече думите на общия език със силен акцент, — но заради страхливостта на този мъж не ще го сторя.

Срита трупа в краката си. Сетне се обърна към останалите си пленници.

— Гледахме как пиете от водите на свещените извори. За това престъпление трябва да платите с живота си. Как смеете да отпивате от източника на животворната кръв? Чухме легендата за Хапута, когото ние наричаме а-Хами-аг-Шейх, Пустинотворец и Водоносец, Баща на живота. В почит към легендата ще пуснем разказвача.

Той се обърна и вдигна длани към челото си, сетне ги разпери в знак на почит.

— Щяхме да пуснем всички ви, след като ви кажем никога вече да не пиете от тези извори, ала сега гневът ни е разпален от подлия удар на вашия спътник. Всички останали ще бъдете вързани и отведени в Гадир Масаб, където ще бъдете продадени като роби.

— Не ще остана свободен, докато приятелите ми са вързани! — разгорещено заяви Те Туахангата. — И с какво право ни заповядваш? Ние сме свободни хора. Кой си ти, та да ни задържаш?

Зад гърба на водача бедуините заръмжаха гневно.

— Тишина! — заповяда мъжът, докато загръщаше главата си. — Тази земя е наша. Нямате право да осквернявате извора на Кървена. Още от дните, когато глупаците от Табул замърсяваха реката в диренето на злато, ние я обявихме за наша — от Хилядоливника на запад до Намаказар на изток, съвсем до границата със Сариста. Това е нашата земя, Хамадабат и Бадият, тук отсъждаме ние. Щом се спуснете по Тиммис-зао, навлизате в нашите земи, където зависите от нашите закони. Според тях ви се полага смърт. Припомнете си милостта ни.

Но Туа не можеше да бъде умирен.

— Тогава ни убийте! — викна той. — Решили сте да спечелите от продажбата ни. По-скоро ще умра, отколкото да живея като роб.

Водачът кимна на един от съплеменниците си, който издърпа дълъг камшик от гърба си и мълниеносно замахна. Преди Аркимм да осъзнаят какво се случва, Те Туахангата се строполи от камъка с болезнен вик. На гърба си имаше широка рана.

— Добре — примири се Кърр. — Достатъчно. Ще се подчиним.

Бедуините наизваждаха въжета и вързаха пленниците здраво. От едно пресъхнало корито изведоха високи товарни животни, наподобяващи коне, но с много по-дълги вратове и голяма издутина на гърба. Всеки от пленниците бе поставен върху подобно животно, точно пред издутината. Беладона бе метната напряко. Главата й още кървеше обилно. Натоварените с пленници животни бяха поведени през пустинята.

В края на втория ден познатият пейзаж бе останал зад тях. Каньонът го нямаше, потънал зад хоризонта преди известно време. Възвишенията му бяха отстъпили на пръснати могили, изчезнали на свой ред. Зад, под и пред себе си пленниците виждаха само черен чакъл. Никаква растителност, никаква следа от живот. Никакви камъни, нищо не нарушаваше монотонността. С изключение на тях самите. Дори хоризонтът бе изчезнал в жегата, загърнат от трептяща белота толкова напомняща вода, че не един от пленниците отправяше копнителни погледи. Горещ сух вятър духаше на пресекулки от север. Пустинните обитатели се бяха насочили срещу него, сякаш не разполагаха с друг начин за ориентиране. Затихнеше ли, единственият звук бяха меките стъпки на животните. Тази пустош можеше да обезкуражи и най-храброто сърце.

Движението бе изгубило смисъл. Нямаше бързо, нямаше бавно, само стелещата се край тях пустиня. Засухата изсушаваше дори и горещината, вятърът немилостиво се нахвърляше върху всяко късче оголена кожа. Лицата на пленниците бяха покрити, но въпреки това кожата им започна да почернява. Различаваха само ден и нощ. Не неравномерни интервали някъде край хоризонта проблясваше акациево дърво, но това можеше да е само игра на въображението им. Единствено гневното бяло слънце над главите им разкъсваше еднообразието на бледосиньото небе. При залезите си то се уголемяваше, ставаше жълто, сетне яркочервено, придърпано в яйцевидна форма от тежестта на земята, за да бъде погълнато от ламтящия пясък. Мракът се разпръскваше с изненадваща бързина и най-сетне безбрежността навред биваше сведена до човешки мащаби. Кърр внезапно се чувстваше облекчен.

Тази нощ Беладона помръдна, така че приключенците се убедиха, че е жива. Хората от пустинята се опитаха да помогнат, с каквито лечебни умения притежаваха, но бе ясно, че раната е сериозна. Дишаше, приемаше храна и вода, но това бе всичко. Светлината в очите й липсваше.

Вторият ден извън каньона бе по-мъчителен от първия. Жега, жажда, жега, жажда. Пленниците започнаха да халюцинират. Тук, в дълбините на Керсос, Дълбоката пустиня, дори и местните не пътуваха лесно. Ала изглеждаха притиснати от някаква настойчивост. Кърр не разбираше езика им, но го усещаше. Пътуваха право напред, като че поемането на по-дълъг маршрут — например да последват Кървена — щеше да е безсмислено.

Никой от пленниците не помнеше какво се бе случило след третия ден.

Когато Кърр отново дойде на себе си, хората от пустинята хранеха пленниците си. Бе почти залез, еднообразната рег бе отстъпила на пръснати ниски храсталаци. Отпред и вляво лежеше мираж, по-голям от съзираните в халюцинациите им — огромно златно езеро. Изящната му, сурова красота накара душата му да потръпне.

— Съзрете Бир Биркат, Златното езеро! — викна водачът. — Тук лежи богатството на народите, никой не може да го събере. Отвъд е Гадир Масаб, градът на сануси. Пристигнахме точно навреме за Хадж Кахал, лятното събиране на сануси. Ще получите добри цени.

Кърр потърка болящите го очи. Езерото си оставаше там, упорито отказвайки да се вдигне по подобие на останалите миражи. Това бе най-странният от всички негови сънища — като се изключи халюцинацията, че ги следва скала. Дори сега я виждаше в ума си…

Пленниците бяха отведени в града. Сгушен в южния бряг на златното езеро, на пръв поглед Гадир Масаб не се отличаваше от сбирщина шатри и други временни постройки. Движението на животни, наподобяващи пренеслите пленниците, заедно с мулета, коне и хора, повдигаше задушлив облак прах. Шумът говореше за люде, вършещи ежедневните си дела, стори им се оглушителен след тишината на пустинята.

Фемандерак се опита да поговори с Кърр през напуканите си устни, но бе приканен да замълчи с дръжката на камшика. Всички бяха опитали ужилването му по ръцете и гърбовете си, но Те Туахангата страдаше най-силно от всички, раната му очевидно още го болеше. Кърр искаше да го попита как е, но бдителността на стражите не му позволяваше.

Веднага подир изгрев на следващото утро пленниците бяха раздигнати от шатрите си край Гадир Масаб и отведени в града. Дори и по това време вече цареше оживление. Хора купуваха и продаваха с оживени, често спорещи гласове, пееха и танцуваха под звуците на имзада — еднострунна цигулка, доколкото Фемандерак можа да прецени, други приготвяха храна или хранеха животни — едър добитък и овце, както и гърбестите товарни животни. Имаше и много кучета, които диреха храна из импровизираните улици между шатрите.

Но в центъра на града нямаше шатри. Гадир Масаб бе повече от временно поселище. Сърцевината му биваше обградена от каменна стена, двойно по-висока от човешки бой, зад който имаше множество постройки. Ала нещото, отличаващо този град от всички останали, бе материалът, използван за издигането на тези сгради. Всички те бяха от чисто злато.

Две деца и мъж с многожилест камшик стояха върху златна платформа. Пред нея бе събрана голяма тълпа. След миг Фемандерак осъзна, че тук се продават роби.

Без повод камшикът се стовари върху гърба на едно от децата. Момиченцето изпищя и се строполи. Мъжът отвратено срита гърчещата се фигура, събаряйки я от сцената. Хал ахна и се замята в опит да достигне до проснатото дете. Удар с дръжката на камшика го спря.

С толкова много богатство, за какво са им роби? — зачуди се философът. И какво ги прави толкова жестоки?

Людете със закрити лица наддаваха за плътта на по-клетите си събратя, а след като закупеха нужното се оттегляха, без дори да погледнат назад. С напредване на утрото тълпата оредя. Слаба надежда припламна в гърдите на Фемандерак — може би никой нямаше да ги купи. Но надеждата се оказа неоснователна. Когато чужденците отвъд Тиммис-зао бяха извлечени на платформата, мъжете съблечени до кръста, повече от стотина души бяха останали в тълпата.

Реакцията към тези странници бе предвидима — много смях и малко желаещи. Дори извеждането на застиналата Беладона не предизвика интерес. Водачът на племето, който влезе в ролята на аукционер, правеше всичко по силите си, но купувачите бяха изпълнени с подозрение относно качествата и издръжливостта на стоката му. Вцепенението на Беладона само потвърждаваше съмненията им. Фемандерак изгаряше от желание да отиде до нея, да помогне за раната й, която несъмнено вече се бе инфектирала, ала въжетата не му позволяваха.

От задните редици на струпаната тълпа долетя предложение, привлякло вниманието на водача. Наддаващият бе мъж в тъмносиня роба, черният воал не позволяваше пустинните му черти да бъдат разгледани по-внимателно. Фемандерак бе видял неколцина подобни. Доколкото можеше да прецени, очевидно идваха от далечно място.

Догадката му се потвърди при започването на пазарлъка. Двамата трябваше да използват общия език, така че пленниците можаха да проследят по-голямата част от преговорите.

— Шест нентачки? — невярващо рече мъжът в синя роба. — Искам дузина роби, не петдесет. Давам един нентачки и две кюлчета сол.

Водачът се изплю театрално пред платформата.

— Един? — рече той, повишавайки глас. — Един? Да не мислиш, че сме в нужда? Я се огледай! Да виждаш недоимък?

— Не можеш да ме заблудиш — дойде търпеливият отговор. — Зная, че ви е позволено да вземате от Бир Биркат само толкова злато, колкото ви позволи вашият марабут. А съм чувал, че е пестелив. Един нентачки и четири кюлчета сол.

— Тук имам единадесет работници, не дванадесет и не ще се разделя с тях за по-малко от четири нентачки. Осем дни сме ги водили през пустинята. Искаш да не спечелим нищо ли?

— Не приличат на сануси — рече предпазливо мъжът в синята роба. — Фалтанци изглеждате еднакво. Как мога да зная дали ще работят? Две нентачки.

— Че погледни ги! — молеше се водачът. — Я виж този! — посочи към принц Уизаго. — Ако си наясно с този тип плът, сигурно знаеш, че небелязаните са рядкост. Това показва покорен и трудолюбив роб. Големи печалби ни докара. Три нентачки и шест кюлчета сол.

Някъде отзад пустинният вятър разнасяше музика. Нови пристигащи обогатяваха карнавала в Хамадабат, който привечер щеше да е истинска буря от звук и цвят.

— След като са толкова добри, защо ги продаваш? Не съм сигурен дали мога да ти вярвам, но господарят желае да приключа бързо. Дай ми единадесетте и още един — момичето ще свърши работа — и ще вървя. Три нентачки.

— Продаваме ги от нужда — рече водачът, свивайки рамене, за да покаже безнадеждност. — Когато долети вихърът на десиката, какво му остава на човек, освен да пристегне шатра? Три нентачки да бъде. Но за какво ти е момичето?

Той посочи към детето, което бе паднало по-рано от сцената и сега стоеше наблизо и плачеше.

— Господарят поиска дванадесет, сред тях да има три жени, които да раждат деца. И тя ще свърши работа — гласът му бе равен, безизразен, груб. Фемандерак потръпна. Колко ли дълго щеше да издържи като роб? Седмица? Ден?

Сделката бе приключена с докосване на пръстите до дланта, сетне до гърдите. Пленниците, наброяващи осмината от Аркимм, Аркосът на Немохайм, двамата му войници и плачещото дете, бяха вързани заедно и отведени настрана, за да посрещнат новия си стопанин. Зад тях друг сануси се покатери на платформата, излагайки своята стока. Никой от пленниците не погледна назад.

Мъжът в синя роба ги влачеше немилостиво бързо край стените на Златния град, през прашните улици на Гадир Масаб, през пазари, където водопродавци и търговци на сол предлагаха стоките си, сетне през пустинята, под лъчите на слънцето, отвеждайки ги към мястото край три големи скали. Там господарят му ги чакаше с редица гърбести животни. Новите роби бяха принудени да ги яхнат — бяха извършени приготовления за потегляне. Слугите първо напоиха животните, сетне себе си. Робите получиха по глътка от останалото.

Господарят, също облечен в синя роба, поздрави слугата си за направената покупка. Гласът му се стори странен на Фемандерак и същевременно не чак толкова непознат. Тогава той дойде по-близо и погледна към философа. За миг сърцето на Фемандерак застина.

Брудуонецът Ахтал, в чиито очи проблясваше весело пламъче.