В земята пламък се крие

Глава 16 В земята пламъкът се крие

— Можеш ли да намериш обратния път? — прошепна Лийт на Уизаго, докато пътниците слизаха надолу по пътеката. Далеч от лявата им страна, в малко дефиле, ручеят бълбукаше и ромолеше.

— Обратният път? Разбира се. Всичко бих сторил да се махна от това прокобно място! — практичният деруйсианец бе силно разтревожен от срещата с пазителите.

— Стори го тогава. Отведи ни до подножието на сипея.

Мълчаливо стигнаха до входа на величествената долина. Във всеки един друг момент Лийт би се насладил на гледката на малкия поток, полетял надолу по редица прагове, а бистрите му води уловили блясъка на внезапното слънце. Наместо това крадешком обхождаше членовете на Аркимм, улавяйки погледа им и опитвайки се безмълвно да им влее кураж. Задачата бе трудна, допълнително усложнена от факта, че самият той се нуждаеше от окуражаване. Ако трябваше да бъде честен, разчиташе единствено на интуиция, това и нещо, което бе видял, без в действителност да го дири. Бе преровил паметта си, опитвайки се да я принуди да му покаже търсеното, но не можеше да бъде сигурен. Пазителят изглежда бе потвърдил предположението му, но кой можеше да каже дали и това не беше част от плана на Маендрага? Хал и Фемандерак също вдъхваха увереност на спътниците си и това караше Лийт да се чувства отвратително. Моля те, не искам да ги разочаровам. Не мислеше за съдбата на Фалта. За него имаше значение единствено да оправдае доверието на приятелите си, рискът му да се окаже основателен. Нямаше да понесе, ако…

<Въпрос на доверие> — избухна глас в главата му.

Той се огледа, но никой не бе насочил очи към него. След всичко случило се в долината, заподозря за миг, че пазителят, Хал или Фемандерак бяха проговорили директно в ума му. Но не, помнеше този глас.

След всичко това, което ти рекох, защо продължаваш да ми говориш?

<Налагало ми се е да се оправям и с много по-лоши неща.>

Но аз казах, че не искам да чувам повече гласа ти.

<Истина е. Но замислял ли си се, че мога да съзра мотивите ти? Че докато част от съзнанието ти иска да задуши гласа ми, ти искаш да ме чуеш?>

Може ли да говорим за това по-късно? Точно сега трябва да мисля за… всъщност ти би могъл да ми кажеш дали съм прав или не.

<Бих, но няма.>

Точно така. Ще ме подобряваш, докато си играеш с хиляди животи.

<Лийт, повечето хора трябва да признаят нуждата си от други. Ала ти трябва да откриеш повече самостоятелност. Стоиш на ръба на зрелостта — и ще останеш там през целия си живот, освен ако не започнеш да поемаш отговорност. По тази причина си замесен във всичко това.>

Значи зависи от мен? Няма да се намесваш?

<Всичко ще се реши тук и сега.>

Джугом Арк, брудуонската инвазия, всичко?

<Въпрос на доверие. Довери ми се, довери се на приятелите си, довери се на себе си. Все още не е късно.>

За момент спряха да починат на обгорялата поляна. Лийт ужасно искаше да поговори с някого, ала присъствието на Маендрага и Беладона не му позволяваше.

Магьосникът се обърна към Лийт и преценяващо го огледа. На младежа се стори, че той не изпита особено уважение към съзряното.

— Накъде сега, млади господарю? — рязко запита той. — Не заблуждаваше никого.

— Зависи — отвърна Лийт, разгневен и доста объркан. — Зависи от това какво възнамеряваш да правиш, ако съм прав.

— Нищо. Ако Аркимм намерят Стрелата без моята помощ, не ще се намеся.

— В такъв случай ще тръгнем надясно, нагоре по долината. Търся нещо.

Взря се прямо в пазителя, сетне реши да рискува с друго налучкване.

— Никога не си бил там, нали? Никой от вас не е бил.

— Не.

— Затова идвате с нас. Ако я открием, искате да я видите.

— Ако ти си прекарал целия си живот в служба на предмет, не би ли искал да го видиш?

Лийт се усмихна и последва още едно предчувствие.

— Много пъти си се усъмнявал в съществуването й, нали?

Маендрага се усмихна уморено.

— След смъртта на съпругата си, почти не съм вярвал. Трябва да я видя. Трябва да узная дали моят живот и още множество преди него са били изхабени.

— Значи смяташ, че зная къде е? — вече всички пътници внимателно следяха разговора.

— Не съм сигурен. Раздвоен съм. Част от мен иска да я откриеш — с нерационална надежда, защото тя е умело скрита, дори знанието за местонахождението на Стрелата не гарантира, че тя ще бъде твоя. Но друга част иска да остане скрита до събирането на Аркимм. Защо, защо не доведохте момичето?

— Трябва да е странно — отбеляза Лийт — да си Пазител на Стрелата. Никога да не я виждаш. Или да я видиш и да осъзнаеш целта си точно, когато тя вече е изпълнена. Не разбирам защо на Стрелата й е бил нужен Пазител.

— Бюрей не е искал да бъде намерена преждевременно. Той е бил ясновидец, разбира се, инак не би я скрил. Трябвало е да бъде намерена по времето на първата брудуонска инвазия преди хиляда години. Дошла експедиция, точно като вашата, само дето Петимата от Ръката били в пълен състав. Узнали от един мой предтеча местоположението на Стрелата, но не могли да я открият. Много е трудно. Така че брудуонците триумфирали. А сега вие идвате отново, точно както Бюрей е предрекъл. И ако се провалите…

— Трета група ще се появи след още хиляда години — довърши думите му Лийт. — А междувременно безчет животи ще угаснат, всички ще страдат заради провала на един или неколцина. Защо Най-възвишеният не си подбира по-внимателно представителите?

— Може би задачата не е по силите на никого от тях — тъжно каза Беладона.

— Никога няма да узнаем това, ако стоим тук — каза хауфутът. — Време е да продължим.

Долината отново се загърна с мъгла, впоследствие разпръсната от утринното слънце — Пазителите вече не се нуждаеха от заклинанието. Пара се извиваше от процепи и оврази по стените на долината, дали заради изпарение или от дълбоките вирове под многобройните водопади, Лийт не можеше да определи. Представи си малки къщурки, скътани в затулени долини, с весело запушили комини, изпълнени с весела гълчава — откри, че копнее за отдих от неспирните усилия, за усамотение и почивка, да бъде освободен от притискащите го очаквания. Не за пръв път в ума си се завърна в дните преди баща му да бъде пратен в Брудуо, времето преди появата на сияещите рицари.

Няма полза от тези мрачни мисли.

В ясния утринен въздух долината Нюм разкриваше истинската си красота. Планините бяха невъзможно високи, невъзможно стръмни. Не чак толкова високи като Гросберген, но изглеждаха по-масивни, по-заплашителни и потискащи, благодарение на стръмнината на туловищата си. Най-стръмните склонове представляваха оголени сиви скали, посочили небето, а по-полегатите можеха да се похвалят с плаха растителност, вкопчила се в плиткия слой пръст. На около три хиляди фута над дъното на долината гората свършваше — над леса кафеникави треви бяха наболи по раменете на планините. По-високо от това Лийт не можеше да види. От всяка страна се стичаха водопади, макар да не бяха толкова пълноводни, както преди два дни, крехката им красота само печелеше от това. Пред тях, в предната част на долината, два големи заснежени върха се извисяваха, долните склонове на десния бяха скрити зад скала, надигнала се от стената. В левия масив различаваше огромен белег, разсичащ го от върха почти до дъното на долината. Потърпи, потърпи… — рече си той, докато изчакваше снагата на другия връх да изникне.

Почти шестте месеца крачене из пустошта трябваше да е научило Лийт на търпение, ала той не спираше да се взира напред, протягайки врат в търсене на разлика.

— Какво търсиш? — запита го Беладона. Лийт я изслуша внимателно, но не откри намек или подбуда в гласа й.

— Смятам, че знаеш. Търся вода, падаща отвисоко.

— Толкова млад, а толкова сериозен — и тя се изсмя. Този път Лийт долови и нещо друго, но не се осмели да го проучва, с изключение на осъзнаването, че жена с такъв контрол върху гласа си трябва да е имала предвид точно това, което бе изрекла. Опита се да не се изчервява, макар да знаеше, че само се опитва да го разсее.

Внезапно, над хребета пред тях, той изскочи пред очите им — най-горният праг на водопад, който се лееше от скрит басейн, разположен между два огромни върха. Намираше се на около левга. Лийт си позволи облекчена въздишка.

— Това е, нали? — запита той Беладона, но бе по-скоро твърдение, отколкото въпрос.

Маендрага отговори вместо нея.

— Изглежда си разбрал нещо от думите ми или от някакво свое знание. Какво още знаеш?

— Нека продължим, докато изникне целият — храбро отговори младежът. — Искам да го видя.

Пейзажът атакуваше сетивата. В кристалния планински въздух склоновете изглежда се устръмняваха, върховете нарастваха, а водопадите трещяха и се пенеха, докато ушите не замолеха за милост. Гората не облекчаваше чувството им за незначителност. Огромните разперени борове, ели и букове се извисяваха над тях, обгръщайки ги в шумолене на листа и чирикане, дори планината не можеше да се мери с величието им. Долината на Нюм, обгърната от планините на Алмукантара, не бе място, където смъртните можеха да оцелеят лесно.

— Как живеете сред всичко това? — обърна се Лийт към Маендрага, същевременно размахвайки ръка наоколо.

— Човек се научава да го начупва на сегменти — отвърна магьосникът, интуитивно разбрал въпроса на Лийт. — От полза е, че магията ми помага да контролирам част от него, като например мъглата, инак бих намерил земята твърде мъчителна. Трябва да призная, че съм се чудел какво ли представлява остатъкът от света.

— Скучен — незабавно отговори Фемандерак. — Сравнен с това.

— Всичко би изглеждало такова, ако бъде сравнено с този водопад — добави принц Уизаго.

Говорейки, заобиколиха скалата, така че началото на долината се изправи пред тях. Двата върха приличаха на огромни стражи, бдящи над някаква тайна между себе си. От мястото, където билата им се срещаха, се спускаше водопад, привидно бликащ от самата скала — разтърсваща духа каскада, спускаща се от две хиляди фута височина, разделена на три прага, всеки от които по-голям от предишния.

— Красиво е — промълви Те Туахангата. — Сравнени с този, всички останали водопади са просто капещи струйки.

— Да, красиво е! — Лийт не можа да удържи мрачината от гласа си. — Красиво е и трябва да го изкатерим.

Аркимм и техните спътници обядваха близо до подножието на водопада — толкова близо, колкото можеха да се приближат, без да бъдат окъпани от капките. Вляво поточе ромолеше в тясна клисура, а над него се издигаше сипеят, по който бяха слезли. Ала сред пейзажа царуваше водопадът. Строполяваше се край тях от неназоваеми височини, а великанският му рев прикриваше факта, че всъщност носеше сравнително малко вода. Изпъвайки вратове, пътниците можаха да съзрат най-високия от трите прага. Лийт се съсредоточи върху плискащата вода и се опита да проследи пътя й по скалата. Водопадът се забиваше в каменен праг, отхвърчаше надолу, проблясвайки с диамантени искри, сетне отново се блъсваше в стената, за да се хвърли стремглаво в черния вир в основата на скалата.

— Да изкатерим това? — рече хауфутът. — Изморително е само да го гледам.

— Има ли си име? — обърна се Те Туахангата към Маендрага.

— Не. Всички останали водопади си имат названия. Не зная кой ги е наименувал. Вероятно някой от дедите ми. Но този, Бащата на всички, няма име. Това е Водопадът.

— Но басейнът над него си има име — бавно, предпазливо рече дъщеря му, сякаш се страхуваше, че ще издаде тайната. — Нарича се Джорам.

— Някой би ли обяснил какво общо има това с мисията ни? — запита Кърр с горчилка. — Всичко е много хубаво, макар че аз лично предпочитам малко по-тихо и спокойно местенце, обаче не виждам Стрела.

— Добре — каза Лийт. Бе настъпило времето да обясни и той се чувстваше леко посрамен, ясно съзнавайки риска от подигравки. Прочисти гърло и заговори. — Слушайте. Единственият начин да се достигне Кантара от север е през Мъглата и пустинята на Долината на хилядите огньове. Всички помним колко трудно бе това. Догадката ми е, че Бюрей и поставените от него Пазители не са взели под внимание възможността някой да се приближи към Стрелата от тази посока, така че не бяха поставили достатъчно клопки, както видяхме. Наместо това са очаквали пътниците да дойдат в долината Нюм от юг, от Немохайм — имало предостатъчно капани, които да се погрижат за идващите от тази посока. В крайна сметка се предполага, че във Фалта никой не разполага с магическо знание — тук Лийт не можа да се сдържи да не погледне косо към брат си. — Най-малко пазителите биха били уведомени, че някой се приближава. По този път щяхме да тръгнем ние, ако принц Уизаго не ни бе отвел в Кинекин. Може би нямаше да стигнем толкова далеч.

Така че ако капаните са съсредоточени на юг, за да предотвратят достъпа до долината, Стрелата би трябвало да се намира на север, в началото на долината.

Тук гатанката става важна:

Това е карта от думи, насочваща ни към местоположението на Стрелата. Предполагам, че ако Аркимм бе в пълен състав, пазителите щяха да ни доведат тук, да ни кажат да изкатерим водопада и да ни оставят сами да разгадаем останалото. Трябва да минем през въздуха, през водата и да открием пламъка в земята. Това би могло да означава всяко място. Но пазителите не са очаквали да се спуснем по сипея. Ала ние се спуснахме по него. А понеже бях пред вас, видях скривалището на Джугом Арк, само дето тогава не го осъзнах.

Маендрага сви устни.

— Това е щастлива случайност, ако изобщо е късмет. Чудя се дали Най-възвишеният не компенсира липсата на момичето.

Лийт продължи:

— Някой друг видя ли езерото, докато слизахме? Така си и мислех. Аз самият го зърнах само за мигове, намиращо се в басейн между два върха, с малък остров в средата. Водата се изливаше между върховете, за да изчезне в пропаст. Не можах да видя къде отива — той се обърна и погледна към водопада. — Вече мога. Този водопад източва езерото високо над нас. За да достигнем до острова в средата, където очаквам да открием пещера, трябва да се изкачим по склона край този водопад и да потърсим начин да прекосим водата. Предполагам ще трябва внимателно да изберем от коя страна на водопада да се изкачим, тъй като една от тях ще бъде невъзможна за преодоляване. Затова предната мисия за Стрелата се е провалила, нали? — той се обърна към чародея и дъщеря му.

— Да, заради това — потвърди Маендрага.

— Избрали са погрешния склон — и или са се отказали, или са паднали. Ала другият склон, онзи, който не са избрали, ще ни отведе до Джугом Арк.

— Но откъде знаеш това? — запита удивено Фемандерак.

— Слизайки по сипея, видях и нещо друго. Над пролуката, където водата напускаше езерото, се издигаше тънка, проблясваща жица. Известно време се чудих за нея. Но сега си мисля, че тя предоставя достъп до скрита лодка от правилния склон.

— Въже? — рече Уизаго. — Но какво пречи приключенецът просто да заобиколи езерото и да вземе лодката?

— Не зная — рече Лийт. — Не съм мислил за това.

— На брега на езерото има непреодолима скала — рече Маендрага. — Поне така ни казваха. Бюрей преценил, че е по-лесно да се използва въжето.

— Хубава идея! — рече с известна горчивина Фемандерак. — Но не е зле да обясниш защо илюзиите на пазителите не са били достатъчна защита. Защо просто не е оставил Стрелата при вас?

Маендрага заговори с внезапна мрачина:

— Пазителите не са достатъчни за Стрелата. Бюрей е искал тя да бъде защитена както с физически, така и с вълшебни клопки. Осъзнал е, че повечето от овладелите магическите изкуства ще бъдат прекалено стари, за да пренебрегнат природните препятствия. Това било сторено, за да попречи на лакеите на Рушителя да намерят Стрелата и да се възползват от силата й. Така че я поставил на практически недостъпно място, както младежът предположи. В пещера на остров, насред езеро с ледни води, заключено между високи планини, достъпни единствено чрез изкатерването на водопад и прекосяването на въже над пропаст. Това е задачата, която ви предстои.

— А как да изберем правилния склон? — запита Уизаго.

Маендрага се взря в него с пронизителен поглед.

— Това е Произволът. Дори и пазителите не знаят.

— Какво? — девет гласа запитаха като един.

— Произвол. Най-силната възможна защита. Мрежата, уловила търсачите преди хиляда години.

— Разбирам — бавно произнесе Лийт. — Предполага се да познаем коя страна е правилната. Ако уцелим, значи сме Избраните на Най-възвишения.

— Да — каза Маендрага, усмихвайки се и обръщайки се към хауфута, когото смяташе за господар. — Добре си сторил, довеждайки подобен остър ум със себе си. Той е прав. Бюрей е преценил, че случайността може да постигне онова, което не ще е по силите на клопките. Никому не е казал правилния път до езерото, наместо това предоставяйки избор, така че Най-възвишеният да разполага с ефективен начин да отсява недостойните претенденти за Стрелата.

— Пазителите вярват, че Най-възвишеният ще проговори на Аркимм, казвайки им кой път да изберат — додаде Беладона.

— Следователно всичко се свежда до следното — обобщи Фемандерак. — Избираме правилния склон, разрешавайки Произвола. Сетне прекосяваме въжето — над земята, прекосяваме езерото с лодката — през водата, влизаме в пещерата — в земята, където намираме Стрелата — пламъкът се крие.

— Не искам да изтъквам очевидното — тъжно промълви хауфутът, — но сред нас има и такива, които ще се затруднят с тази задача.

— Да! — съгласи се с него Кърр. — Аз трябваше да го сторя преди много години, а ти — преди много блюда.

— Много смешно.

— Но убийствено точно — рече Те Туахангата. — Откровено казано, никой от двама ви няма да успее да се изкатери.

— И какво ще правим тогава? — запита Лийт.

Всички се обърнаха към него.

— Точно това възнамерявахме да те попитаме — рече хауфутът.

Не искам да се обръщам към теб, знаеш това. Питам само защото не разполагам с избор. Не мога да им дам исканото от тях.

<Хубаво е да бъдеш желан> — рече суховато гласът.

Съжалявам. Но би ли ми казал кой от двата склона да изкачим?

<Нито един.>

Нито един? Какво тогава?

<Притежаваш отговора. Просто помисли внимателно. Трябва да достигнеш до езерото, което видя вчера. Красиво беше, нали?>

Образ на надиплените води проблесна в ума на Лийт, точно както го бе съзрял от сипея…

О! Но това не е ли измама?

<Няма закони, които това да нарушава. Ако откриеш Джугом Арк, мисията ще е изпълнена.>

Лийт се вгледа в непроницаемото лице на Маендрага.

— Кажи ми — поде той, — онзи сипей го е нямало по времето на Бюрей, нито преди хиляда години, нали?

— Не. Появил се по времето на дядо ми, след един месец пороен валеж. Земята бе оголена на много места, но никъде толкова лошо, колкото… — думите му затихнаха, когато осъзнаването го осени.

— Спуснахме се по сипея. На мен ми се стори, че езерото лесно може да бъде достигнато от него — каза Лийт. — Но ще можем ли да се изкачим пак?

— Да не искаш да кажеш, че трябва да избегнем водопада? — възкликна Кърр. — Това позволено ли е?

— Произволът съществува, за да подсигури попадането на Стрелата в достойните ръце, нищо повече. Въпрос на случайност — заобяснява Лийт. Внезапно, нелепо, в ума му изникна изображението на момче, работещо в плевнята на Кърр. Момче? Та това беше преди по-малко от година. Прогони образа и продължи. — Ако ни е бил предоставен добрият късмет да избегнем този избор, нима Произволът не е изпълнил функцията си? Не е ли ясно, че сме водени от Най-възвишения?

— Със сигурност не можем да се изкачим по водопада — обяви принц Уизаго. — Ако знаех, че ни предстои подобно изпитание, щях да доведа десетина или дузина от най-добрите си войници, притежаващи сериозен опит в планинарството. С тяхна помощ можеше и да успеем. Но не съм сигурен дали самият аз бих успял да се изкача, макар да съм от северен Деруйс, където отрасвахме с катеренето по хълмове. Не виждам как северняците биха се изкатерили на повече от петдесет фута. Би било ненужно захвърляне на живот. А ако стигнех върха на водопада, после какво? Бих ли могъл да намеря реликвата без Петимата от Ръката? Не мисля. Не, трябва да се изкачим образно по сипея — или да се откажем, тръгвайки обратно към дома.

— Да решим тогава — изрече Те Туахангата. — Не се плаша от тази стена. Но смятам, че принцът е прав за северняците. Предлагам да опитаме сипея.

— Аз също — съгласи се Уизаго. — Какво ще кажат Аркимм?

— Бих желал да чуя мнението на Ахтал — рече Фемандерак. — Можем ли да се изкатерим по сипея? На мен ми изглеждаше нестабилен и коварен. Какво ще каже брудуонецът?

Хал се обърна към спътника си.

— Можем ли да се изкатерим по каменистия склон?

Страховитият брудуонец изгледа с опитно око видимата част от сипея, сетне се обърна към сакатия.

— Трудно. Две стъпки нагоре, една надолу. Отнеме остатък от ден.

— Има още една причина да отбягвате водопада — неочаквано се обади Беладона. — Погледнете. Виждате ли перестите облаци? Предсказват времето. От юг се задава дъжд, казват те, ще завали до дванадесет часа. Може да ви завари преди да сте се изкачили и да ви събори на земята.

Маендрага се извъртя към дъщеря си.

— Ти изоставяш пътищата на мъдростта! Кой или какво ти е завъртяло главата? Как ще бъдат потвърдени като Избрани, освен ако не изберат правилно при Произвола? Трябва да преминат изпитанието.

— Трябва ли? — контрира Фемандерак, чиито подозрения към магьосника се завърнаха. — Заякчаваш намерението ни да избегнем този тест. От какво значение за нас е дали вярваш или не? А сърцето ми ми казва, че ти не ще видиш реликвата, която пазиш ревниво, освен ако не ни придружиш. И логиката те надвива! По случайност дойдохме от север, случайно открихме диреното от нас. Не е ли това произволността, която тестът ти трябваше да определи?

— Спорихме достатъчно дълго! — рече хауфутът. — Ще се изкачим обратно по сипея, без значение дали на пазителите се харесва или не. И ще потеглим сега.

С тези думи той опакова остатъка от обяда си и отново нахлузи раницата на гърба.

— Трябва да се отнася много сериозно към това — тихо рече Кърр, — щом като пожертва обяда си.

— Радостен съм, че не рискувахме да се изкатерим по водопада — каза Фемандерак. — Щях да бъда принуден да оставя арфата си.

Те Туахангата се намръщи, най-близката до усмивка мимика.

— Жизнерадостта прикрива истинските чувства. Странни хора сте вие, северняците! Ала пътуването ми с вас бе приятно, ще ви следвам до края.

— Тогава да вървим! — изръмжа Маендрага. — Не желая да бъда на открито, когато времето се развали.

Задачата започна лесно, макар прекосяването на потока да отне повече време, отколкото Лийт помнеше. Мина час, преди да достигнат дъното на сипея, където сърцето му се сви. Как можеше да е толкова непоносимо стръмно? Издигаше се нагоре и нагоре и докато го оглеждаха, събирайки сили, дребно камъче се търколи край тях и цамбурна в потока.

С увеличаваща се умора пътниците поеха нагоре. В началото се бяха втурнали право напред, но само след няколко минути много от тях едва си поемаха дъх. Краката на Лийт се тресяха, глезените го боляха от напрежението. Сетне започнаха да лъкатушат — всяко пресичане им отнемаше много време, а ги приближаваше с малко към целта. След непоносимо дълго време, Лийт погледна надолу, за да съзре, че са се издигнали само на няколкостотин фута над долината. Слънцето бе прекосило четвърт от хоризонта.

— Това не ми харесва! — разтревожено рече Кърр по време на една от честите им почивки. — Хауфутът е почти грохнал, а дори и аз, израснал на открито, все по-трудно намирам воля да продължа.

— За мен би било по-трудно да се върна назад — отговори Те Туахангата.

— Туа е мотивиран от желанието да не се изложи — отбеляза принц Уизаго. — Аз съм движен от обичта към баща си. Препоръчвам всеки от нас да надникне дълбоко в душата си и подири нещото, което го кара да продължи. Каквото и да е, ще го срещнем отново само като покорим този сипей.

Насам и натам, насам и натам. Слънцето зад тях, груба горещина, издигаща се от сивия каменист склон. Крещящи в агония крака. Ахтал спира да помогне на хауфута. Хал ефикасно крачи нагоре. Отронили се камъни, блъскащи се в глезени, прасци, колене, търкалящи се все по-бързо, удрящи се в дървета стотици футове по-надолу. Раници, заплашващи да ги дръпнат назад и прекатурят. Никакви приказки, само накъсаният звук на измъчено дишане. Кърр залита и пада, ескейнчанката протяга ръка и го сграбчва. Не е останал дъх дори за благодарност. Само брудуонецът и — изненадващо — Беладона изглеждат незатруднени. Време за разплата за месеци злоупотреба на вече изтощени ресурси. Невъзможност да мислят отчетливо. Насам и натам. Маендрага се обръща и сочи — загрижено те се извръщат и поглеждат към южния хоризонт, където тъмно петно се простира сред небето, готвейки се да погълне слънцето. Дълбок, дълбок дъх, сетне отново нагоре по склона, разнообразните камъни, хрущящи под ботушите им. Насам и натам. Долу зад тях мъглата се събира в сенчестите долини, дими над дълбоките оврази, загръща стените на долината. Слънцето се спуска към планините. Сенките се удължават, протягайки се към мравеподобните фигурки върху скалата, поколебават се, сетне се нахвърлят отгоре им като изгладнели хищници. Слънцето докосва планински връх. Насам и натам, насам…

— Почти стигнахме! — някой отпред намира енергия да изкрещи.

Хленчейки от усилие, Лийт принуждава краката си да продължат, като сграбчва с ръце непокорните колене. Хауфутът е изцеден, Ахтал му помага. И тогава спират.

— Лийт! — виква принц Уизаго. — Това ли видя?

Там, вдясно и на около петдесет фута под тях, лежеше басейнът, който Лийт бе видял вчера. Сега бе тъмен и лишен от цвят, тъй като слънцето се бе гмурнало зад върха, разположен срещу пътниците. Различиха острова, размиващ се в сгъстяващия се здрач.

— Да, това — уморено отговори той.

— Не можем да продължим сега — твърдо рече Уизаго. — Ще ни отнеме време да достигнем въжето, а и никой от нас не е във форма да го прекоси. Ще нощуваме тук.

— Влажна и студена нощувка, боя се! — рече Маендрага. — Заплашителна нощ в ръцете на Джорам. Бурята наближава.

Сякаш повикани от думите му, капки започнаха да се ронят от оловното небе. Далеч на запад слънцето угасна под хоризонта и по долината на Нюм към тях се затъркаля мрак.

— Не можеш ли да създадеш илюзия, достатъчно солидна да ни заслони? — запита Лийт.

— А кой ще я поддържа, докато спя? — с известна грубост запита Маендрага. — Или намекваш, че трябва да остана буден цяла нощ?

— Татко! — рече тихо Беладона. — Вече нищо не можеш да сториш. Ето ни, първите пазители, съзрели свещеното езеро. Нека това те задоволи.

— Чувал съм прекалено много притеснителни неща за този басейн и околните планини, за да бъда доволен — изръмжа Маендрага.

Аркимм и спътниците им се спуснаха към брега на езерото и започнаха да дирят подслон. Вляво скалата се надигаше сред мрака, отдалечавайки се стръмно от водата, оголената скала просияваща с металически отблясък в гаснещата светлина. Там не можеха да се подслонят. Неприятната сива завеса на дъжда се спусна от юг.

— Ето! — викна Хал.

Сакатият бе открил издатина близо до брега на езерото, вдясно. Издатък от скала, издигаща се от склона, по който се бяха покатерили, изчезваща в мрака пред тях. Не беше нещо особено, но щеше да предложи известна защита срещу капките.

През дългата нощ се появи вятър, започнал да вие яростно около тях. Щом той затихнеше, дъждът се втурваше да окъпе приключенците, малцина от които успяха да заспят за повече от няколко мига. В неспокойния си сън Лийт се виждаше пленен под огромния водопад или търкалящ се надолу по сипея, хвърчащ към дъното, без надежда да спре. Будеше се сред рева на вятъра и дъжда.

— Не можеш ли да направиш някаква магия, която да ни запази от стихиите? — чу той Маендрага.

— Доста трудно. Едва успявам да си вържа връзките! — дойде умореният отговор на хауфута.

— Но не си ли водач? Не направи ли магия в дома ми? — в гласа се долавяше известна изненада.

— Водач съм, но не владея магия. Съжалявам за заблудата, но тогава бе необходима.

Женски смях се разнесе в мрака.

— Чудех се как един селянин от север е овладял магическите изкуства — рече тя. — Изглеждаше толкова невероятно. Тогава кой е магьосникът?

— Никой — отвърна водачът. — Но очевидно Фемандерак може да го разпознае.

— Тогава как… как паднах пленен в правдоплетство? Магия от такъв порядък изисква години подготовка! — искрено объркване придружаваше гласа на Маендрага. Лийт се учеше да разпознава магията в речта — Словоплетството, както го бе нарекъл Кроптър, за да различава истина от лъжа.

— Той казва, че не е изучавал магия. Предполагам, е късметлия.

— Късмет? — изръмжа магьосникът. — Не съществува подобно нещо.

— Както и очевидно спането — промърмори Фемандерак на известно разстояние от тях. — Не можете ли да замълчите? Заглушавате звука на дъжда.

Накрая нощта преля в сиво, подгизнало утро. Бурята бе утихнала по някое време преди това, но облаците останаха. Времето бе сходно с онова от преди два дни, когато Аркимм бяха преминали покрай езерото. Фини капчици се процеждаха от небосвода, грижейки се да не останат сухи дрехи, коси и кожи.

— В мъглата не изглежда толкова красиво — отбеляза Те Туахангата.

На няколко ярда езерото тихо и спокойно плискаше каменистия бряг. Въпреки казаното от Туа, Лийт съзираше красота в начина, по който кристалната вода си играеше с белите и кафяви камъни. Повърхността на езерото проблясваше едва забележимо, галена от нежен ветрец, по-натам отразяваше сивотата над себе си, а стотина ярда по-навътре се сливаше с мъглата. От лявата им страна призрачните очертания на сгърчено дърво контрапунктираха нежната размитост на езеро и небе.

Закусиха в мълчание. Никой не бе останал сух през нощта, настойчивата влага бе съумяла да се просмуче и в раниците им, намокряйки дрехите. Лийт тромаво се протегна, тялото му още не бе забравило усилията от вчерашния следобед.

— Добре ще е да потърсим онова въже — небрежно рече хауфутът. — Лийт?

— Вдясно — рече младежът. Инстинктивно разбра, че селският водач се опитва да разведри настроението, така че се опита да влезе в тона на своя лидер. Но днес трябваше да се изправят срещу самите стихии. Денят на изпитанието бе настъпил и Лийт знаеше, че въпреки сериозната подготовка из полята и хълмовете, градовете и тъмниците на Фалта, още не е готов за него. Денят бе мрачен и настроението им съответстваше.

Поеха надясно по брега и крачиха около стотина ярда, когато достигнаха до скала. Малко по-напред малък поток се отделяше от езерото и бълбукаше към хребета, който пропускаше водите през тесен и дълбок процеп. Сякаш някой гигант бе разцепил склона с великанската си брадва. Отново ги обзе чувство на незначителност, карайки ги да се чувстват не на място сред твърде мащабни земи. Натрапници, нарушители! — като че шепнеше земята. Навлеци! Не ви е тук мястото.

— Кой каза това? — викна Фемандерак. Зад него Маендрага побледня и застина. — Някой внушава думи. Кой? — искаше да знае обърканият философ.

— Никой! — отговори Маендрага, в чийто обикновено непроницаем глас се долавяше неподправен страх. — Самата земя. Дядо ми ме предупреди за това. Каза, че ако свещената земя усетела стъпките на недостойни, щяла да закрещи против нашествениците, докато самата скала се надигнела да ги убие. Не му повярвах, разбира се — познавам ограниченията на магията, но чутият от нас глас не дойде от човешки устни или ум.

— Но ние не сме нарушители! Бяхме призовани тук! — отчаяно рече Лийт.

— Изглежда грешиш — изрече Маендрага. — Недостойни нозе има в това свещено място. Трябваше да зная. Сърцето ме предаде от самото начало. Глупост беше да идвам тук. Няма да избягаме.

Той приседна на един влажен камък.

— Нищо не се е променило — обяви хауфутът. — Този глас е бил фантом, сянка, още една илюзия, която да обезкуражи търсещите Стрелата. Ще е нужно нещо много повече от шепот, за да ме прогони! Не ще се махнем, докато не получим Джугом Арк.

Но шепотът продължи: Навлеци! Нашественици! Махнете се! С усилие Лийт го игнорира. Лошото предчувствие за някаква надвиснала заплаха се засили.

С приближаването към процепа, през който езерото се оттичаше, Лийт съзря първата им цел. Над пропастта бе опънато въже — макар неясно по какъв начин, прикрепено за скалите в двата си края. Останалите му направиха път. Младежът пристъпи до върха на скалата, сетне коленичи — отдясно земята се спускаше като отсечена в мъглата, сивият мрак засмукваше по същия начин като Хелиг Холт — огромната яма на Адунлок. Стисна зъби и реши повече да не поглежда в тази посока.

— Отдясно има пропаст, предполагам върха на водопада — насили се да звучи небрежно. — Сега ще погледна въжето.

Но то не бе точно въже. Беше жица, изработена от три стоманени нишки, някак вплетени заедно. Младежът я разтърси и от нея се отрониха капки, проследявайки движението на вълната. След миг тя се върна, отслабнала, но все още забележима.

— Около сто фута — обяви той.

Лийт винаги бе харесвал въжетата, но това не му се нравеше. Беше хлъзгаво от влага и това изглежда щеше да затрудни придвижването му. Пое си дълбок дъх, уви ръце около въжето и се оттласна с крака.

Тялото му се заклати и Лийт моментално усети да му се повдига. Ръцете му стиснаха здраво жицата. Упорито впи поглед в тях, отказвайки да погледне надолу. На около ярд под краката му имаше скала, но той знаеше, че ако падне, нищо нямаше да попречи на търкулването му надолу. Щеше да бъде повлечен във водата отвъд процепа и запратен в сиво-бялата празнота… щеше да е мъртъв още при първия праг.

— Лийт! Върни се! — викна Кърр. — Трябва да има и по-лесен начин!

— Все по някое време ще се наложи на всички ни — долетя друг глас, вероятно този на Туа. — Отпусни леко захват! Плъзгай ръце по въжето!

Как можеше да отпусне ръце дори и пренебрежително малко? Висеше на две хиляди фута над дъното на Нюм. Умът му крещеше да се държи по-здраво, по-здраво, по-здраво!

— Лийт! Чуй ме! Не зная какво те е прихванало да минеш първи, но Туа е прав! — това бе принц Уизаго. Лийт не можеше да се обърне.

— Ако продължиш да стискаш така, ръцете ти ще изгубят силата си. Приплъзвай се по въжето.

Ще умра! — помисли си той, но поотпусна хватка. Кабелът не бе изопнат и тежестта на тялото му, в комбинация с хлъзгавината на въжето, го изтласкваха напред. Усещането бе отвратително.

Спря над средата на пропастта. Погледна надолу. Не трябваше да го прави, естествено, ала го стори. За секунда го обзе непреодолим световъртеж, сетне гледката се изчисти в пенест бял поток, лъщящи черни скали, виеща се мъгла и върха на водопада. В този момент едва не се пусна.

— Ръка над ръка, Лийт. Ръка над ръка! — викна му някой. — Вече не можеш да се върнеш! Трябва да продължиш! Бързо!

Това трябва да е сън!

Опита да вложи някакъв ред в хаотичния си ум. Ръка над ръка — каза си. Вдигни лявата си ръка от кабела и я постави пред дясната. Усещаше мускулите в горните му крайници да се напрягат, раменете му потръпваха от пронизваща болка, краката му висяха под него. Бе стоял на въжето може би минута. Ръцете отказваха да се подчинят на ума му.

— Лийт! Ръка над ръка! — викове, остри и настойчиви, но дали идваха иззад гърба му, или бяха рожба на ума му, не можеше да определи.

Внезапно лявата му ръка се изплъзна от кабела. Младежът се вкопчи във въжето с дясната, панически дирейки го с левица. За един безкраен момент увисна; сетне ръката му отново намери жицата.

— Точно така! Сега още веднъж!

Този път мускулите се подчиниха на ума му, на гласовете отзад — или и на двете. Захват подир захват се бореше към другата скала. Ето я там, мержелее се сред мъглата. Двадесет фута. Петнадесет. Хватката му се подхлъзна и той започна да се изсулва. С нечовешко усилие успя да спре и увисна, за да си почине. И отново напред, ръка над ръка, сега затворил очи, съсредоточил се яростно, дирейки да почувства земя под нозете си. Отпусни хватка, замахни напред, сграбчи кабела, почини, отпусни хватка, замахни напред, грабни кабела, почини… тогава десницата му напипа скала, а в същия миг краката му се удариха в камък.

Това бе най-заплашителният момент. Отвори очи. Някак трябваше да се изкачи на скалата, а нямаше кой да му помогне. Беше изтощен, знаеше, че не разполага с енергията да се издигне сам. Нямаше удобно място в скалата, откъдето да се оттласне. Осъзна, че е на края на силите си. На всичкото отгоре и въжето започна да трепери в ръцете му.

Сега от живота му оставаха моменти. Можеше да усети смъртта. Зейнала чернота, нещо осезаемо, увиснало точно под него, посягащо с черни лапи. Усещаше само ръцете си. За малко! — изрече умът му, а мисълта изглеждаше ужасно далечна. За малко! Почти бе достоен. Почти. Бе свършило. Пръстите му станаха безчувствени и започнаха да изпускат тресящия се кабел. Пусна се.

И падна.

Падна право в яката ръка на брудуонеца Ахтал, който се бе плъзнал по кабела в мига, в който бе станало ясно, че Лийт няма да успее. Силната ръка отнесе младежа на скалата. След миг и брудуонецът се намираше там, полагайки ужасения Лийт на земята.

— Той добре ли е? — викна Хал. Гласът му едва се чу. Брудуонецът отговори с вдигане на ръка.

— Добре е — предаде Хал на останалите, облекчението му бе очевидно.

— Малко кураж е опасно нещо — тихо рече Те Туахангата, но в гласа му се долавяше по-скоро респект, отколкото укор.

Принц Уизаго кимна.

— Глупаво или не, той ни показа пътя с храбро дело. Нека се покажем достойни да го последваме.

Един по един приключенците премериха храброст срещу стоманения кабел. Те Туахангата пое първи, последван от якия в раменете Кърр, който се оказа удивително ловък. Хал премина след това. Неговото придвижване отне най-много време, защото младежът се затрудняваше да сграбчва въжето с изсъхналата си ръка, така че брудуонецът трябваше да го пресрещне. Ескейнчанката не спря да проклина, докато преминаваше. Фемандерак се приготви, като подири вътрешен покой, за да се прочисти от страх.

— Остави си арфата! — каза му Уизаго, но философът не можеше да се раздели с нея, дори и да знаеше, че тя щеше да наруши баланса му. Той се плъзна по въжето и сякаш миг по-късно се намери на другата скала. Не помнеше как се е озовал там.

Настъпи моментът, от който всички тайно се страхуваха — бе ред на хауфута. Уизаго го успокояваше, но бе очевидно, че ръцете на едрия мъж не са достатъчно силни, за да издържат тежестта на туловището му.

— Почакайте! — долетя вик от другата страна. Хал. — Ахтал казва, че са му останали сили за още едно прекосяване. Позволи му да ти помогне!

Без да чака потвърждение, брудуонецът се плъзна по кабела, сетне се метна на скалата до ужасения водач.

— На раменете ми! — рече воинът. Хауфутът нямаше избор. Брудуонецът го повдигна с очевидна лекота, но как щеше да се върне на въжето с тази огромна тежест на гърба му? Уизаго поклати глава, а когато погледна отново, брудуонецът вече бе прекосил половината път.

Ахтал концентрира невероятната си сила. Напрежението върху раменете му бе непоносимо. Щеше да го повали от въжето, ако му позволеше да натисне. Затова той го разсейваше, като вървеше с бързо темпо напред, изстрелвайки последователно ръце, размахвайки крака, карайки тежестта на гърба да работи в негова полза. С едно последно усилие се залюля нагоре в ръцете на смаяните си спътници.

Уизаго направи жест към Маендрага, предлагайки му да мине следващ. Магьосникът поклати глава.

— Сгреших с идването си — рече той. — Аз съм единственият пазител, стъпил тук от две хиляди години, а го сторих недостоен. Повече не ще бъда част от тази проклета мисия.

Дъщеря му рязко си пое дъх.

— Не съм съгласна с теб, татко! Тези хора показаха храброст, въображение и вяра. Не дирят нищо за себе си, рискувайки всичко за Фалта. Ако Най-възвишеният не почита дела като техните, то тогава не заслужава подобни служители. Ще прекося въжето.

— Нищо подобно! Забранявам! — викна чародеят с паникьосан глас. — Оставаш тук с мен.

— Ти може да си се предал на отчаянието, но не и аз — тихо рече Беладона. — Остани тук и ни изчакай. Ще донесем Джугом Арк.

И тя постави ръка върху кабела.

— Не! — викна Маендрага. — Не! — понечи да я отскубне от въжето. Принц Уизаго му изви ръцете.

— Пусни я. Не можеш да сториш нищо, освен да я убиеш. Изчакай ни тук.

Когато дъщерята на магьосника прекоси въжето, Уизаго пусна Маендрага и се присъедини към останалите. Кабелът го изтощи — макар трениран от детинство, той се удиви на постижението на северняците. Ала всичко свърши по-бързо, отколкото се бе надявал. Десетима приключенци стояха от другата страна на кабела, само един оставаше на отсрещната скала.

— Помислих, че съм умрял — рече Лийт, благодарейки на брудуонеца. Бе му отнело известно време да се окопити, изпитваше смесица от срам и облекчение. С изключение на хауфута, който бе твърде скромен, за да се чувства посрамен, Лийт единствен се бе нуждаел от помощта на Ахтал. Дори Хал се бе справил по-добре.

— Жив си — рече Ахтал. — Ще продължиш.

Пътниците си починаха продължително. Мислите им оставиха кабела, насочили се към следващата стъпка.

— През водата — напомни им Фемандерак. — Някъде наоколо трябва да има лодка.

Десетимата се заоглеждаха.

— Дали? — рече Кърр. — Истината ли казваше магьосникът?

— Не зная — каза философът, обръщайки се към Беладона. Отвори уста да я запита, но видя, че младата жена стои с лице към посоката, от която бяха дошли — която баща й бе отказал да премине — и ридаеше тихо. Сърцето му омекна. — Ела… — меко каза той. — Нуждаем се от помощта ти.

— Досега не бях оспорвала волята му — рече тя тъжно. — Ала той греши, упоритият стар глупак знае, че греши! Ако майка ми бе тук, тя щеше да му каже това. Щеше да я послуша. Тя бе истинският пазител.

Нагоре по брега долетя вик.

— Насам! Насам!

— Вероятно ще поговорим за това по-късно — нежно и почтително изрече Фемандерак. Беладона кимна, сетне последва стройния философ.

Жената от Ескейн стоеше гордо до лодката, която бе открила сред храсталаци.

— Трябва да има някаква магия — отбеляза удивено Фемандерак, докато оглеждаше странния плавателен съд. — Как иначе е могла да се запази две хилядолетия?

Кърр кимна удивено.

— Прилича на рибарските лодки край Варец. Но не е съвсем същата, тази няма мачта, и дъските са други. Безопасна ли е?

— Пипнете дървото! — дъщерята на магьосника последва собственото си възклицание. — Омагьосано е със запазващо заклинание. Изключително силна магия. Достатъчно е трудно да се ускори естествен процес като гниенето, но да се забави! Нужна е такава сила! Не бих и мечтала, че е възможно.

— Пък ето я лодката ни — обяви хауфутът, прокарвайки пръст по двете малки весла, положени вътре. — Или поне за някои от нас. Колцина ще побере?

Опитният принц Уизаго внимателно огледа рибарската лодка.

— Била е предназначена да носи петима — един на носа, двама в средата и двама в края. Вероятно съобразено с бройката на Аркимм. Освен ако не е омагьосана и против потъване, не бих препоръчал да я претоварваме.

— Значи два тура! — рече хауфутът. — По-добре да не се помайваме. Стомахът ми ме уведомява, че вече е минало време за обяд. Искам да съм се махнал от тази планина преди свечеряване.

Беладона колебливо си проправи път напред.

— Съмнявам се до каква степен би било удачно отиването на друг, освен Аркимм — рече тя тихо, но убедено. — Островът е свещено място. Кой знае какво може да се случи, ако върху му стъпи някой недостоен? Тук има могъща магия. Усещам я, баща ми бе убеден в съществуването й. Аз лично ще ви изчакам. Достатъчно ще е да посрещна Стрелата. А и каква полза от други хора? Ако Петимата от Ръката не са достатъчни, то не зная кой друг би могъл да се сдобие с Джугом Арк.

— Но ние сме само четирима — рече хауфутът. — Кой ще заеме мястото на Стела? Или не е задължително?

— Лодката побира петима, не четирима. Не предизвиквайте островния гняв! — притеснено рече Беладона. — Петима трябва да идат.

— В такъв случай Фемандерак трябва да ни придружи, тъй като той има най-голям дял в диренето на Стрелата — реши хауфутът. — И по-добре да побързаме! Не ми харесват всички тези приказки за гняв. Слушайте. Чувате ли?

Хауфутът бе прав: Не смейте да вървите по-натам! — рече шепотът. Нарушители! Наглеци! Не сквернете земята!

— Илюзия — твърдо рече Фемандерак. — Ней обръщайте внимание.

Ала това бе по-лесно да се каже. Безплътните думи не спряха да опъват нервите на Лийт, докато последните не закрещяха единогласно: Махам се! Просто ме остави да си ида!

Качиха се в лодката. Лийт и Фемандерак се заеха с греблата, за известно време плискайки опасно, докато синхронизират движенията си. След това веслата издаваха малко шум, заглушен от едва доловимите капки, леещи се като тихи сълзи. Мъглата се раздели пред тях, обгърна ги и скоро изгубиха брега. В този миг една и съща мисъл проблесна в главите им. Как щяха да намерят острова в тази непрогледна мъгла?

Не бяха разменени думи. Петимата от Ръката съзряха страх в очите си.

Фемандерак и Лийт продължиха да гребат, но нямаше как да са сигурни, че се движат право напред. А дали дори и курс право напред щеше да намери острова? В това потънало в магия място лесно можеше да бъдат заблудени, мъглата да ги накара да се въртят в кръг, без изобщо да видят земя — или да ги държи пленени на същото място, впримчени между брега и острова, застинали във вечността като наказание, че са осквернили това място…

Сега Лийт щеше да се радва да чуе огнения глас, дори и укор щеше да е за предпочитане пред обвилата ги тежка тишина. Съмнението обгърна Аркимм. „Въпрос на доверие.“ бе рекъл гласът, но сега този глас мълвеше едва доловимо, отслабен от влажната сива мъгла. Доверието само по себе си нямаше да бъде достатъчно във враждебно място като това.

— Преди два дни беше ясно — тихо рече той. — Мъглата няма да стои вечно.

— Пусни ни! — викна високо Кърр. — В правото си сме! Дойдохме да получим за Фалта онова, което й принадлежи!

Мъглата погълна гласа му сякаш изобщо не бе произнасял тези думи.

— По-добре да не говорим — рече хауфутът. Мъглата се сгъстяваше дори по-силно.

— Илюзия — припомни им Фемандерак. От петимата, само той и Хал изглеждаха незасегнати от заплашителната мъгла. — Не се поддавайте. Това е заклинание, положено тук преди две хиляди години, което не подбира кому повлиява. Единствената му сила е да ни изплаши.

Докато умът на Лийт признаваше смисъла в аргумента на философа, емоциите му потръпваха.

Пътят им изглеждаше мрачен и несигурен, сякаш гребяха сред неприязнена сила. Зад тях мъглата се разреди, предоставяйки им отстъпление към брега. Единствено срамът от това да се откаже първи караше Лийт да продължава, но докато Фемандерак гребеше спокойно до него, и младежът от Лулеа щеше да стори същото. В крайна сметка гласът бе прав. Всичко се свеждаше до доверието. Тези мъже нямаше да го отведат тук, ако ги очакваше неминуема смърт. Най-възвишеният не би оставил загадка, която не може да бъде разгадана. Толкова много хора бяха изразили вярата си в него: отшелникът, фодрамите (милият Ейксхафт!), Фоилзи и ескейнчанинът, собствените му родители. А други им се бяха противопоставили: уайдузите, Аркосът на Немохайм, Съветът на Фалта. Подобна злина подчертаваше правотата на каузата им. Щяха да прекосят мъглата, щяха да открият острова, защото трябваше.

Сред тъмносивата завеса изникна черен силует, сетне още един. Лийт извика — що за сенки се изправяха срещу тях? Фемандерак също нададе вик, но не на страх.

— Земя! Това е островът!

— Слава богу! — отдъхна си хауфутът. — След подобно пътуване е трудно да продължиш да не вярваш в свръхестественото.

— Въпрос на доверие — тихо рече Кърр. Лийт рязко погледна към него, но старият фермер не показваше признаци, че е имал нещо предвид.

Черните заплашителни силуети се оказаха дървета, брегът изникна пред тях, килът на лодката остърга камъните. Островът не се отличаваше особено от могила, издигнала се в средата на езерото, купчина камъни, връз които се бе вкопчил крехък слой ронлива пръст, достатъчен за папрат, треви и неколцина дръвчета. Обиколката му им отне около пет минути. Вероятно сто ярда в диаметър, островът не бе приютил някакви тайнствени ужаси. Половин час по-късно все още нямаше ужаси, но нямаше и пещера.

С нарастващи опасения, Петимата от Ръката оглеждаха острова, дирейки нещо, приличащо на пещера.

— Въздух, вода, земя… — повтаряше Фемандерак отново и отново, сякаш очакваше думите да призоват отвора. — Трябва да е тук!

— Трябва ли? — отговори Кърр. — Никой от пазителите не е бил тук, откакто Бюрей е поставил стрелата. Какво знаят те?

— Знаят, че Джугом Арк се намира на този остров — изтъкна Лийт. — Това им е казал Бюрей. Стрелата е тук, в земята.

— Възможно ли е да е заровена? — ужасен запита хауфутът. — Би ни отнело дни да разкопаем острова.

— По-вероятно е самият остров да се е променил — чертите на Кърр бяха изсечени. — Две хиляди години са много време, твърде дълго, за да се повери ценност като Джугом Арк на простите камъни. Сетете се за сипея. Той не бе част от загадката, но го използвахме. А ако и островът е потънал?

— Възможно е, но доста по-вероятно е нивото на езерото да се е повишило. В такъв случай входът на пещерата би се намирал под вода. Какво ще правим тогава? — Фемандерак сериозно се замисли над въпроса си.

Петте фигури претърсваха острова с нарастващо отчаяние. Мина неопределено време, около им започна да се спуска здрач. Не бяха яли, макар в обзелото ги напрежение дори и хауфутът бе забравил за това, но също бяха забравили и отминаващите часове. Лийт бе гледал същите три дървета, същите половин дузина храсти, същите мрачни камънаци и същия чакълест бряг прекалено дълго. Нещата не се подреждаха. Всичките им мечти се разсейваха в последния възможен момент. Припомни си обгърналата го депресия, след като бяха отпратени от Съвета на Фалта. Сега се чувстваше по същия начин. Ала тогава бяха продължили напред, друга алтернатива бе изникнала. Може би и сега щеше да се случи същото.

В мълчаливо съгласие се разположиха край скалата. Хауфутът извади от дрехата си по една малка зелена ябълка за всеки от тях и задъвкаха сред отслабващата светлина.

Селският водач довърши ябълката си и хвърли огризката надолу по склона. Заговори с неохота:

— Най-добре да се връщаме.

Отговориха му четири мрачни изръмжавания.

— Няма да нощувам тук — продължи хауфутът. — Ще лагеруваме на брега и ще решим какво да правим.

Пое към лодката. Лийт, Хал и Фемандерак го последваха.

Ала Кърр се защура из храсталаците за миг, сетне извика останалите, които крачеха към брега. Хауфутът вече се бе изгубил в мъглата.

— Може да има и друга причина, поради която не сме видели пещерата! — викна той. Нещо в тона му накара Лийт рязко да се извърти. — Може гъсталаци — да речем, бодливи храсти — да са прорасли край отвора, скривайки го от поглед.

— Огледахме всички храсти… — поде хауфутът. Сетне настъпи пауза, четирите сиви фигури се изкатериха обратно към Кърр, който бе огънал дълъг трънест клон, разкривайки кръгла черна дупка.

— В земята! — триумфално рече фермерът.

Дупката се оказа шест фута над гладкия каменен под, върху който лежеше прясна огризка от ябълка. Хауфутът се спусна първи, последван от Кърр, Лийт, Хал и Фемандерак. Петимата по-скоро напипваха, отколкото виждаха пътя си, изсечен в островната скала.

— Не е естествено — рече без нужда Кърр, — загладените стени показваха истината в думите му.

След около петдесет ярда проходът се разширяваше, меко сияние осветяваше сферична зала.

— Вероятно се намираме под езерото — рече Лийт, но никой не го чу. Приключението им бе на път да приключи успешно.

Мълчаливо Петимата от Ръката влязоха в помещението. Големината му бе достатъчна тъкмо колкото да ги побере. В средата на камерата на пода имаше малка скала или по-точно подът се издигаше в малък каменен плот. Сиянието идваше от този камък. Не, от стрелата върху него. Малка, около два фута, с пера. Светеше червено, сякаш нажежена. Стрелата. Джугом Арк.

— Погледнете я! Красива е! — ахна Фемандерак. Изящна, със съвършени пропорции, украсена с редките пера на марисуона, металното й тяло сияеше — красота, прикриваща безкомпромисна справедливост.

— Защо сияе? — запита хауфутът. — Нагорещена ли е?

— Илюзия! — отвърна кльощавият философ. — Последната защита. Ала ние не трябва да се притесняваме. Ние сме Аркимм. Няма да ни изгори.

Кърр със сигурност не се задоволи с този бързичък отговор. В крайна сметка не Фемандерак щеше да я вземе. Старият фермер усещаше топлината й от няколко фута.

— Не я докосвай! — хауфутът бе протегнал ръка към Стрелата, предупреждението на Кърр отекнало със закъснение. Едрият мъж не я досегна, но ръката му остана твърде близо за прекалено дълго време. Отдръпна я с вик.

— Позволи ми да видя — рече Хал. — Дай да видя ръката ти.

— Не я докоснах! — но хауфутът протегна ръка към Хал, върху която вече се издигаха мехури, по един върху всеки пръст. — Боли! Защо е толкова гореща?

— Не зная, не зная… — отговори сакатият. — Но трябва да те изведем при езерото и да я потопим в студена вода.

Поведе едрия мъж към изхода. С достигането на изхода Стрелата припламна, изпълвайки малкото помещение с непоносима светлина и жега.

— Не излизайте! — изкрещя Фемандерак. — Ще ни убие, ако сме по-малко от петима!

— Но ръката ми… добре, ще остана — хауфутът почти зарида от болка. — Да намерим начин да я вземем и да се махаме.

Един след друг Петимата от Ръката посягаха, но никой не можа да се приближи до Стрелата на единението.

Фемандерак викна от безсилие.

— В земята пламъкът се крие! Но кой може да държи огън в ръка? Какво я прави толкова гореща? Какво се иска от нас? — дори умственото съсредоточаване, което би трябвало да го направи безразличен към болката, не довеждаше до разлика.

— Може би затова са нужни и петимата от Лулеа! — възкликна хауфутът, размахвайки ръка, за да облекчи болката. — Ако Стела бе дошла с нас, вече щяхме да сме взели Стрелата. Сега може никога — тук той сгримасничи от болка, — може никога да не приключим мисията си.

— На косъм! — зави Фемандерак. — Как е възможно това?

<Сега, относно доверието>, рече гласът без предупреждение. <Време е да задълбочим нещата.>

Лийт потръпна — все още не бе свикнал с чуждите гласове. Каниш се да ме накараш да сторя нещо глупаво, нали?

<Вземи Стрелата. Вдигни я! Затова си тук.>

Но тя ще ме изгори!

<Само ако не я сграбчиш здраво. Тя не е изработена за колебливо докосване. Някои неща те изгарят, освен ако не ги сграбчиш силно.>

Лийт разбра, че думите носят някакво дълбоко значение, но в момента му убягваше. Бе изработена за твоята ръка, нали?

<Моята и тази на Каннуор. Рушителят. Ще я вземеш ли, или трябва да чакам още хиляда години? А докато отлагаш, хауфутът страда. Ръката му се нуждае от лечение.>

Ти никога не ми остави избор, затова мразя всичко това. Предпочитам да го сторя, защото искам, а не защото ти ме караш.

<Естествено, че разполагаш с избор. Просто напусни с останалите, без да им казваш нищо. Погрижи се за ръката на лидера си. Върни се в Инструър и се бий срещу кафявите — или се върни във Фирейнс. Никому няма да кажа за теб. Търпелив съм, мога да изчакам следващия.>

Не мога да сторя това. Не мога да се оттегля, когато заради това ще умрат хора.

<Можеш. Хората го правят по-често, отколкото предполагаше.>

Но аз не бих могъл.

<Тогава вземи Стрелата. Аз ще понеса последствията.>

По-добре понеси болката.

<Стори го, преди да си размислил.>

Гласът затихна, оставяйки го насаме да обмисли дилемата си. Бе говорил за избор, но такъв нямаше. Ръката му щеше да изгори, в това не се съмняваше, но явно трябваше да плати тази цена, за да избегне безбройните жертви, които инак щяха да тежат на съвестта му. Може би тогава щеше да се отърве от всичко това.

Сега! — помисли си навъсено.

Лийт протегна ръка…

… и здраво сключи пръсти около Стрелата, същевременно стискайки зъби, но не усети болка. Джугом Арк просия и затихна. Край него останалите затаиха дъх. Той повдигна Стрелата и я протегна, едва вярвайки, че тя лежи в ръката му, по снагата й проблясващ пламък.

— Трябва да се махнем — рече спокойно, държейки радостта встрани от гласа си, за да не бъде объркана с гордост. — Ръката на хауфута се нуждае от грижи.

Кимайки удивено, останалите внимателно, почтително се отдалечиха от светото място, съпровождани от сиянието на талисмана.

Отговорът бе очевиден, но също толкова очевидно бе, че питането трябваше да бъде зададено. Зададе го Кърр:

— Боли… боли ли?

Лийт поклати глава.

— Как е възможно това? — рече хауфутът. — Вижте ми ръката.

— Вече разбирам — развълнувано ги прекъсна Фемандерак, умът му работещ на бесни обороти, когато достигнаха входа на пещерата. — Лийт, ти си Предназначеният. Само една ръка може да държи Стрелата — затова Фурист и Раупа, водителите на избягалите от Долината Първородни, отвели ги във Фалта, се сбили за нея. Тази ръка е твоята. Още повече заради взаимоотношенията ти със Стела.

Главата на Лийт се извъртя, но в тъмнината не можеше да различи изражението на Фемандерак.

— Какви взаимоотношения?

— Споделили сте интимност.

Лийт почервеня и в този миг Стрелата припламна с подновени пламъци.

— Не е вярно. Не сме…

— Нямам това предвид. Но ти си й разказал съня си от огнената нощ, нали? А тя ти е разказала своя?

Лийт кимна, все още изчервен.

— Споделянето на подобно знание ви привързва. Така е, нали? По някакъв неразгадаем начин си донесъл достатъчно от същината й със себе си, за да можеш да докоснеш стрелата, без това да те нарани.

Юношата от Лулеа сви рамене — съмняваше се, но не разполагаше с нищо, с което да оспори. Остави това и отведи хауфута в безопасност. Ще има предостатъчно време за приказки.

Един по един петимата изтощени и покъртени мъже се изкатериха от пещерата, изправяйки се сред здрач. Почти бе паднала нощ, валеше. Сред хладния въздух, свободна от задушната пещера за пръв път от хилядолетия, Джугом Арк проблесна и засия, хвърляйки достатъчно светлина, за да открият пътя до лодката. На кърмата Хал се погрижи за обгорената ръка на хауфута. Накара го да я провеси през борда, потапяйки я в ледените води. След няколко минути я изтегли и Хал я намаза с мехлем от торбата, която бе оставил в лодката. Лийт вече стискаше Стрелата в продължение на повече от половин час, но не обръщаше внимание на болката в собствената си ръка. Настанявайки се на носа, издигна Джугом Арк високо, за да осветява пътя им през мъглата. Тъй онези на брега видяха завръщането на Аркимм, понесли съкровището си, целта на мисията им.

Но никакво ликуване не се понесе над водите, което обърка Лийт. Със сигурност останалите ги чакаха? Мълчаливо изтеглиха лодката на брега, но от приятелите им нямаше и следа. Тогава, за тяхно облекчение, черни фигури изплуваха от мъглата.

— Ето къде сте! — викна хауфутът към най-близката. — Взехме я! Взехме Стрелата!

Силуетът придоби формата на тлъст мъж, заобиколен от войници с мечове. Жестокото му лице бе разцъфнало в усмивка.

— И ще я връчите на истинския й стопанин! — рече Аркосът на Немохайм. — След което ще умрете!