В земята пламък се крие

Глава 13 Еклесия

С приближаването към стените на Великия град остатъците от Компанията завариха смут и вълнение. Водите бяха вилнели из Инструър в продължение на няколко хаотични минути. Макар укрепленията да удържаха огромните водни маси, отпращайки ги към реката на север и на юг от града, част от калната пенеста стихия намери път през отходните канали, изпълвайки мазета и преливайки на улицата. Жените се втурнаха да носят кофи и парцали, мъжете хукнаха за чували с пясък, а безделниците търтиха към стените. Стражите бяха отзовани да помогнат за отводняването на тъмницата. Из града се пръснаха слухове, че Пинионът се бил напълнил с вода.

( — И тъкмо навреме — казваха хората. — Плачеше си за почистване.)

Изглежда имаше някакви безредици край доковете, които задържаха оставащите войници, така че струпаните около портите и по стените граждани бяха оставени предимно ненаблюдавани.

Сякаш стражниците просто се бяха стопили. Първоначално Индретт си помисли, че обиколните пътища на доковете са свободни, защото брудуонецът ги е прогонил. Ала с приближаването до града и пристанищната порта, тя видя голяма суматоха. Сами граждани и семейства търчаха през входа в двете посоки, много от тях бяха мокри до кости. Реката — помисли си тя — реката преля. Затова водата при доковете изчезна. Представи си какво щеше да стане, ако не бяха избягали от Отпадника, преглътна мъчително, успявайки да потисне надигналото се гадене.

— Сега е шансът ни! — викна Фарр. — Бързо, преди стражниците да са се върнали!

Манум го хвана за ръката.

— Не бързай толкова! По-добре би било да влезем бавно, но уверено. Нека не привличаме внимание.

Фарр се намръщи, но прие съвета.

— И след като влезем, къде ще се скрием? — запита Перду.

— Нека първо влезем — някак нервно каза Стела. Все още се навъртаха стражи, макар вниманието им изглежда да бе съсредоточено другаде. — В суматохата може да открием някое подходящо място.

— Ами Лийт? — запита Индретт с пропит от притеснение глас. — А останалите?

— Искаш да се върнеш ли? — Фарр посочи назад, обратно към доковете, където все още гъмжеше от стражи. — Вероятно е на по-безопасно място от нас. Не мисля, че ще им хареса какво им е причинил брудуонецът, когато им остане достатъчно време да поемат дъх.

Компанията се смеси с тълпите хора, навлизащи откъм доковете в града. Стела неволно затаи дъх, докато прекрачваше арката. След поредицата обрати, изстрадани от Компанията след влизането в града, лесно беше да си представи поредно залавяне. И въпреки това гледката на познати улици радваше девойката от Лулеа. Новото, шумът и навалицата, величието, вълнението — всичко това допринасяше за усещането за свобода. Помисли си за Лийт и за начина, по който се бе променил от идването им в Инструър — кой да си помисли, че такова тихо момче криело такава дълбина! И делата му в Пиниона. Той вече е герой. Лулеа беше наистина гадно място. Вече е по-узрял. Вероятно обича града поне колкото аз. За пръв път съжали за нещата, които бе чувала — и казвала — за Лийт. Те не го познават. И аз не го познавах преди. Надявам се да е добре.

Крачейки през града, Компанията забеляза колко малко истински щети бе причинило наводнението. Тук и там имаше локви, но като цяло работеха малцина, докато болшинството стояха на групички и разговаряха. Внезапното прииждане бе последното, но в никакъв случай не най-значителното от странните събития, струпали се напоследък. Атаката на Пиниона и натриването на стражевите носове от дръзките северняци, разкритието и последващото бягство на Ескейн, внезапното изчезване на истинския властващ в града, Аркоса на Немохайм — всичко това подсказваше, че градът им изживява някаква значителна промяна. Що се отнася до изчезването на омразния Аркос, според достоверни източници това бе повече от слух, градът очевидно се намираше в чужди ръце. Чии, още никой не знаеше със сигурност. Вероятно Съветът не бе назначил нов водач.

Вероятно самият Съвет е бил заменен! Само като се навъртаха край бъбрещите тълпи, членовете на Компанията научиха множество касаещи ги неща.

Отне им около половин час да достигнат пазара. Там се издигаха обичайните сергии, ободряващи с познатия си вид, макар повечето да бяха празни, продавачи и клиенти несъмнено заети с последиците от пороя. Ала там стоеше един човек, чиято физиономия възрадва сърцата на Компанията.

— Фоилзи!

Забравили самотния страж на площада, който изглеждаше по-заинтересуван от боя на двама нехранимайковци, отколкото от лицата на минаващите край него, Компанията притича към застаналата в сенките възрастна жена. Стела и Индретт я прегърнаха, мъже и жени пророниха сълзи.

— Как е ескейнският ти приятел? — запита я Перду.

— Ще го видите след малко — отговори Фоилзи. — Най-добре е да се махнем, милички. По-рано минаха войници и задаваха въпроси, а на нас ни е писнало и от двете. Насам!

Поеха приведени по тясна алея между високи постройки, отивайки към къщата на Фоилзи. Там неприятна изненада очакваше Компанията, тъй като не бяха станали свидетели на опожаряването. Старата жена им разказа ужасяващата история, както бе препредадена на нея от съседи, зърнали нещичко от гнева на Аркоса.

— Кой е сторил това? — напук на току-що чутата история, Фарр не можеше да повярва. Руините още димяха, триетажната сграда сега се издигаше едва на половината от някогашната си височина, почернелите стълбове с обгорели дъски бяха обградени с купчини пепел. Тук бяха нощували, подкрепяли и споделяли надежди в продължение на последните два месеца.

— Градската стража. По заповед на Аркоса на Немохайм. Търсеха вас.

— Ама че гнусен град! — процеди той. — Трябвало е да го изгорят до основи.

— Това е само къща — отвърна Фоилзи на утехите на Компанията. — Беше подарък. Изпълни целта си. Загубата е малка в сравнение с изстраданото от съседите.

Но дори докато разказваше за нещастието си, в очите й проблясваше странно радостно пламъче. Компанията проследи погледа й. Там, крачещ сред руините, с превързана ръка, плешивият ескейнчанин се приближаваше към тях. Виждаше само Фоилзи.

Бе извлякъл достатъчно храна от мазето, останала предимно незасегната, така че менюто включваше студено месо, салата и плодове. Месото имаше леко опушен вкус, но никой не възрази. Седяха сред останките, смеейки и хранейки се. Изглеждаше толкова странно и същевременно тъй познато. Тези двамата са от нашия тип хора — помисли Стела. Ала докато гледаше как Фарр се храни, трябваше да признае, че Компанията не можеше да се определи като даден „тип хора“. По-невероятна група трудно можеше да бъде събрана — Перду, отшелникът, Манум и Индретт, Фарр боецът, Фоилзи и ескейнчанинът, мълчаливият като скала брудуонец. За момент си позволи лукса да помисли за другите — Кърр, Хал, хауфута, чудатия Фемандерак, Лийт…

— Сега накъде? — рече Фарр. — Суматохата около наводнението скоро ще приключи. Отново ще започнат да ни търсят. Можем ли да се махнем от това място?

— Инструър ли имаш предвид? Не смятам, че трябва да го правим — каза му Манум. — Останалите ще тръгнат на юг, търсейки Джугом Арк. Ако им е останала капка разсъдък, няма да се опитат да се върнат за нас, преди мисията им да е успяла или… Смятам, че трябва да ги изчакаме.

— Защо да чакаме? Защо да не се присъединим? Какъв шанс за успех биха имали без нас?

Перду горчиво се изсмя.

— Фарр Сторрсен, никога няма да се промениш, за което съм благодарен. Нито можем да им помогнем, нито да им попречим. Нямат никакъв шанс за успех, освен ако боговете не са благосклонни към тях. От това, което виждам, божествата очевидно ги подкрепят — говореше като че напътстваше дете. — Нима Фарр Сторрсен е изгубил вяра?

— Мьолкбридж изгуби неща, по-важни от вяра — мрачно отвърна винкулчанинът. — Зли хора съсякоха невинността ни насред улицата.

Стела се вгледа по-внимателно в младия балканджия. Нещо очевидно го притесняваше — е, имаше много неща, които тормозеха всички им, призна тя, докато умът й за секунда се спря на останалите — но бе изгубил присъствието на духа, което тя бе виждала в дните и седмиците след смъртта на брат му.

Фарр се изправи, отмествайки недовършената си купичка настрана.

— От пристигането си в този вонлив град само търчим и се крием или просим аудиенции от хора, които би трябвало нас да молят за помощ. Омръзна ми от хора, които само ни пречат, преследват ни и ни затварят в опит да не ни позволят да им помогнем! Слушайте, зная, че ме смятате за луда глава. Може би има причина! Видях баща си накълцан. Видях брат си да се жертва за доброто на каузата ни. Нямам намерение да оставя смъртта им да изгуби смисъл, като отново бягам да се скрия. Или поемаме на юг в дирене на Стрелата на онзи откачен философ, или оставаме тук — ръката му се завъртя наоколо, посочвайки мазето.

— Но стражите ще узнаят къ…

Винкулчанинът не даде на Манум шанс да продължи.

— Значи занапред само ще бягаме? Обратно към Фирейнс, към селата и семействата? Или ще подирим място, където да се опълчим, където да пуснем корени, да бъдем отново фалтанци, пък макар и само до идването на кафявата армия?

— Подкрепям мнението ти — рече плешивият ескейнчанин. — Дълго мислих за това. Цялата история на Ескейн е бягство и криене. През последните десет години живях в страх, използвайки прикритието на мрака да пропълзя от една част на Ескейн до друга. Не ще бягам повече. Не ще се крия повече! Ще живея тук. Тук в сърцето на Фалта ще отстоявам своето фалтанство. Ще се издигна от пепелта на страха и ще устоя.

— Тук в Инструър ли имаш предвид или… — Манум отново бе прекъснат.

— Не, имам предвид точно тук. Насред това пепелище — той погледна към Фоилзи.

— Твърде съм стара да бягам и твърде едра да се крия — поде жената с усмивка. — Ако стражите се чувстват заплашени от една стара жена, то нека дойдат и се разправят публично със заплахата. Време е Инструър да узнае в какво се е превърнал. Старче, заставам до теб.

Слушайки думите на издръжливата стара жена, Стела осъзна, че Фоилзи символизираше великия древен град. Твърде стара да избяга и твърде голяма, за да се скрие, тя стоеше в сърцевината на света като негова майка, бдейки над Фалта. Зад грубия глас и сбръчкосаната кожа се криеше достойно сърце и нещо повече. Додето зад Инструър стояха хора като Фоилзи, Фалта все още имаше надежда.

— Е, какво решаваме? — обърна се Манум към Компанията.

— Аз ще остана — равно изрече Стела. — Не съм сторила нищо лошо.

— Ще изчакам момчетата си тук — уморено каза Индретт. — Нека видим какво ще стане, когато останалите се върнат.

Отшелникът придърпа синята си роба.

— Тук съм призован — уверено изрече той. — С някаква велика цел бях отведен от пещерата си в този величествен град. Не ще си ида, докато тя не бъде реализирана.

— Някаква велика цел? — повтори Търговецът тихо.

— Видях! — продължи мъжът в синя роба. — Най-възвишеният върши нещо ново. Съзрете, той се кани да се примеси с хората, отново свои деца да ги нарича. Аз съм негов вестител. Той проговори. Аз го чух! „Сринете стените, справете древните мостове, отворете вратите на къщите си, та наизлезте да посрещнете своя крал!“ На мен прошепна в тихото на пещерата. Аз ще крещя от покривите на града.

Манум сви устни, но не каза нищо.

— Колкото по-близо съм до Мирвидда, толкова по-добре се чувствам — каза Перду. — Загрижен съм за заръките на вожда, защото още не съм докладвал за смъртта на брудуонците. Но до разтурването на Компанията смятам, че желанието му е да остана тук.

В гласа му се долавяше тежест, която Стела познаваше — вероятно нейната собствена загуба й бе позволила да я разбере.

— Аз смятам, че трябва да останем в Инструър — каза Манум. — Мисията ни е да предупредим Фалта и все още имаме шанс да я изпълним, оставайки тук. Ако изчезнем, без да сме предали съобщението си, безброй ще платят с кръвта си.

За всеобща изненада брудуонският следовник, Ахтал, скочи на крака.

— Служа на Хал — обяви той. — Служа на Компанията! — огледа ги с непроницаемо изражение. — Прогоним Брудуо от Инструър.

Устата му се затвори плътно и той седна с плавност, сега видима заради липсата на въжета.

Членовете на Компанията се спогледаха, съзнавайки за пръв път, че не разполагат с водачи. Кърр и хауфута ги нямаше. Зачакаха решението.

— Има и друга причина, поради която трябва да останем — каза Перду, размишлявайки на глас. — Край портата чух хора да говорят за падението на Аркоса на Немохайм. Ако наистина вече не е на власт, то тогава със сигурност няма от какво да се страхуваме?

Това перчене ли е? — мислеше си Стела. Някаква откачена реакция на дните, които стояхме затворени в Ескейн? На редица невероятни измъквания от затвор и смърт? Или просто ни е омръзнало?

Накрая Манум заговори:

— Е, след като никой не иска да напусне, оставаме тук. Но къде точно…

— Няма по-добро място от това, поне за момента — каза Фоилзи. — Мазето е запазено — малко мирише на пушек, но е запазено — и може би стражите няма да се сетят да ни потърсят тук.

Останалите се съгласиха с нея. Вероятно умора или последицата от шока, а може би влиянието на това чуждестранно място, накара членовете на Компанията да забравят опасността за момента. Ала в сърцата си знаеха, че разкритието, залавянето, дори евентуалната смърт може да са само въпрос на време.

С почервеняло лице, задъхан и доста изнервен, стражът отвори вратата към Вътрешната камера. Там, седнал зад бюрото, го очакваше мъж, когото малцина в града бяха видели, ала вече владееше съдбите му. Войникът обърса длани в униформата си, очаквайки неприятния момент, в който мъжът щеше да вдигне поглед към него, но той не го стори. Мъжът във Вътрешната камера бе висок, ъгловат и с тъмна кожа, вероятно на около тридесет. Чертите му бяха самата семплота. Големи кафяви очи, голям, леко чип нос, широка уста, високи скули и гладка кожа — нямаше белег, който да отвлече вниманието от погледа му. Лице, свикнало да командва, лице на власт. Намерението на човек с подобен лик не можеше да бъде сбъркано. Лице на мъж, способен на огромна добрина и огромна злина. Вдъхващо възхита — или страх.

Пред очите на войника мъжът протегна ръце над купа с черна течност и замърмори нещо. Очевидно някакъв ритуал. Не трябва да съм тук! — крещеше умът му. Не трябва да виждам това. Ала му бе заповядано да се яви във Вътрешната камера, напътстван от личния секретар на мъжа. Не можеше да си иде.

С купата започна да се случва нещо странно. Сякаш в отговор на напевите повърхността на течността припламна със син пламък, премигна, стабилизира се и започна да пулсира по-ярко. Напевът продължи, усилвайки се леко. Сетне, когато пламъкът достигна височина около един фут, рязко спря. Пламъкът не помръдна.

Бързо, неотклонно, мъжът заговори на пламъка — или поне това изглеждаше да прави. Речта бе пронизителна и щипеща, на непознат за войника език, макар като всички живущи в Инструър да бе нещо като полиглот. Всъщност езиковите му умения бяха подсигурили бързото му издигане сред редиците на градските стражи, докато бе достигнал сегашния си ранг, ала никога не бе чувал език като този. Мъжът спря, сетне, удивително, пламъкът му отговори. Поемайки си рязко дъх, стражът наблюдаваше смаяно. Звукът накара пламъка да трепне, но веднага се успокои.

Гласът говореше на същия език като мъжа. Повтори същата фраза три пъти, очевидно важна заповед, на чието изпълнение държеше. Мъжът заговори отново, този път с по-голяма увереност, сякаш излагаше уверения, че инструкциите са били разбрани и ще бъдат приведени в изпълнение. Сетне, без предупреждение, пламъкът проблесна ярко — пазачът усети горещината му. За момент придоби отчетливото усещане, че пламъкът претърсва стаята, дирейки присъствието му. Краката му едва не се подкосиха. Можеше да се закълне, че огънят се наклони към него, протягайки тънко езиче, но може би това бе резултат на някакво течение в древната сграда. Мъжът отново заговори, изчака един миг, сетне бавно схлупи ръце над купата. Пламъкът изчезна в мига на събирането им.

Мъжът бутна купата настрана и се облегна назад със затворени очи. Сега какво? Да остана ли, докато получа някакъв знак? Изобщо знае ли, че съм тук?

Войникът отново зачака, докато в един момент вече не можеше да издържа.

— Милорд! — рече той, поизплашен от това колко недоволно бе прозвучал гласът му. — Няма и следа от Аркоса на Немохайм.

Мъжът зад бюрото не наруши подобието си на транс, не показвайки с нищо, че е чул войника или че изобщо е наясно с присъствието му.

— Търсихме навсякъде — продължи стражът, а по челото му се стичаше пот.

Казват, че този мъж е далеч по-зъл от Аркоса — обади се страхлив гласец в ума на войника. Какво да правя сега?

— Получихме рапорт от стражата на южния мост — рече той, в напразен опит да запълни тишината. — Милорд желае ли да чуе?

В отговор мъжът отвори очи, бавно извърна глава и спря непоколебимия си поглед върху злощастния пазач.

— Почука ли, преди да влезеш? — запита меко с богат, бащински глас.

— Не, милорд. Неотложността…

— Допуснал си грешка да преценяваш кое е неотложно — рече мъжът и в гласа му се долавяше гняв. — Не е твоя работа да решаваш това!

— Да, милорд.

Нещата не отиваха на добре.

— Докладът ти ми е известен. Капитанът на стражата на южния мост докладва смъртта на един от офицерите си и вероятното бягство на Аркоса на Немохайм. Ще си припомниш, че на твоя отряд бе възложено залавянето му. Също така твърдеше, че Аркосът бил придружаван от съучастници. Несъмнено имаш имената им.

Страхът го сграбчи за слепоочията и стисна здравата.

— Не, милорд — признанието бе не по-силно от шепот.

Лицето не се промени, но това не даде на войника причина да таи надежда.

— Докладът ти готов ли е за представяне? — гласът сега беше стегнат, овладян, насечен, опасен.

— Да, милорд, мога да ви кажа какво нау…

— Искаш да ми кажеш, че не е в писмена форма?

Войникът не намираше думи.

— Имаш ли семейство? — запита мъжът.

— Да, милорд. Две момичета и момче.

— Какво ще стане с тях, след като баща им е безработен?

— Милорд? — слепоочията му пулсираха в ужас.

— Подобна ужасяваща липса на компетентност несъмнено е дело на предшественика ми. Не ще позволя да продължи. Нека се надяваме, че ще изнамериш някой свой скрит талант, с който ще се грижиш за близките си. Не, не съм ти дал разрешение да говориш. Няма вечно да бъда толкова снизходителен. Освободен си от служба на Инструър. Сега върви.

След като жалкият пазач си излезе, Деорк повика слугата си.

— Фуроман, събери Съвета. Заседанието ще се проведе по залез. Бяха ли извършени приготовленията, за които говорихме?

— Да, милорд — отвърна бившият секретар на Сараскар. Усмивката му бе особено зла.

— Отлично. Разговарях с господаря. Нямаме време за губене.

Първите дошли да ги посетят хора не представляваха изненада, просто двама-трима приятели, придружаващи Индретт от пазара, нетърпеливи да чуят историята й и споделят малко клюки. Други, виждайки мазето на опожарената къща отново обитавано и запознати с историята, дойдоха да погледнат онези, които бяха нападнали Пиниона и предизвикали гнева на Аркоса на Немохайм. Посетителите донесоха храна — проста, но вкусна, нещо за пиене, добро настроение и между овъглените стени закънтя смях, радостта на малките хора, че нещата не се бяха развили според плановете на големите.

Изненадата дойде по-късно през деня, когато с напредването на последния бройката посетители не намаля, а напротив — увеличи се. Установи се нещо като карнавална атмосфера, обогатена с редица от познатите музиканти на Фемандерак, които демонстрираха изкуството си, привечер на Индретт се струваше, че целият пазар се е струпал в стаята. И не само люде от пазара — Манум разпозна сред лицата и такива, които бяха спасили от Пиниона. Бе очевидно, че людете от Инструър са обикнали северняците.

Тази първа незабравима нощ бе прекарана в приказки, смях и песни. Вероятно неосъзнато и от самите присъстващи, започна да се случва нещо необичайно. Тълпата се разделяше на все по-малки и по-малки групици, повечето състоящи се от двама или трима, напрегнато обсъждайки събитията в града и какво можело да се случи в бъдеще, говорейки, първоначално колебливо, за собствените си надежди и мечти, за предупрежденията, донесени в големия град от северняците. Забравиха за домовете си и дневните си задължения. Неочакваната храброст на обичайно себецентричните инструърчани в събирането със северните „престъпници“, предизвикателството към стражите — всичко това бе удивително опияняващо.

Макар повечето от посетителите да си отиваха преди полунощ, по изгрев се завърнаха отново, носейки още храна. Днес нямаше да има пазар — по-точно, бе преместен в мазето на Фоилзи. Закуска и обед бяха споделени, разполагащите с изобилие даващи на разполагащите с малко. Дърводелци, сякаш изникнали от нищото, започнаха да поправят щетите от огъня, други надонесоха килими, столове, канапета, завеси и драперии. Музикантите засвириха отново, а тълпата нарастваше, докато накрая мазето се изпълни и хората преляха на тясната уличка.

Първоначално членовете на Компанията бяха прекалено уморени, за да предприемат нещо, освен да се погрижат за нуждите на посетителите си. Сетне, с осъзнаването, че нещо се случва, започнаха да обсъждат нещата. Фарр категорично застъпваше мнението тълпата да бъде разпръсната, страхувайки се, че вниманието на градската стража може да бъде привлечено всеки момент. Макар да се съгласяваха с него, повечето от останалите бяха твърде удивени, за да се страхуват, извличайки успокоение от бройката хора, насъбрани в и около мазето. Със сигурност нямаше достатъчно място в Пиниона — ами! В Залата на знанието — за цялата тази тълпа. Но предупреждението на Фарр все пак накара доброволци от насъбраните да наблюдават за стражи.

Манум обикаляше мазето, без да е сигурен какво точно се случва, какво — ако изобщо е нужно — трябва да бъде сторено.

— Дядо ми ни разказваше за времената преди Съвета — казваше един старец. — Тогава стражите били командвани от надзирател и били много по-малко. Надзирател, точно както Фурист и Раупа решили. Ако е било достатъчно добре за Първородните, за нас също ще бъде.

На няма и три фута от него млада жена говореше разпалено:

— Най-възвишеният съществува — каза тя, а напрегнатото й лице предизвикваше някой да оспори думите й. — Почувствах Го. Просто затваряш очи и се вглеждаш в душата си.

— Но какво общо има това с брудуонските армии? — запита слаб младеж. — Можеш да стоиш на бойниците и да тършуваш из душата си до утре, но стрелите пак ще те направят на игленик. Оръжия ни трябват, не чувства.

В един ъгъл на помещението Стела описваше приключението на Компанията пред заинтригувана група слушатели, значителна част от които бяха млади мъже, не останали безразлични към необичайната красота на говорещия.

— Прерязахме въжетата на моста — тъкмо казваше тя. — И двама от брудуонците паднаха. Така че трябваше да се бием само с един. И пак щеше да ни убие, ако не беше храбростта на Уайра. Той беше онзи, за когото ви казвах, с коса бяла като… бяло. Висок и силен. Както и да е, пленихме брудуонеца. Ето го там. — Тя посочи към мястото, където Ахтал стоеше безстрастно край Индретт. Слушателите й бяха впечатлени и множество от тях си представиха армия от мощни бойци като този. Всички бяха чували за делата му в Пиниона. — Той бе най-слабият от четиримата — каза им Стела.

— Нещо трябва да се направи! — наперено каза един от слушателите. — Ако Съветът няма да предприеме нищо, то ние ще го сторим. Може би брудуонецът може да дава уроци, за да се научим да се бием като него.

Разнесе се одобрителен хор, останалите не искаха да останат по-назад.

— В крайна сметка ние сме — е, поне повечето от нас — силни колкото него. Имаме потенциал. Просто ни е нужен шанс.

Речта му бе възнаградена с усмивка. Приказките продължиха и през вечерта, сетне настъпи нощ, повторила първата. Постепенно пазарният шум прерасна в сериозна дискусия. Приказките можеха да бъдат определени като политически и религиозни — това бяха нещата, които ги интересуваха най-много.

По-късно през нощта отшелникът, облечен в неизменната си синя роба, се изправи пред насъбраните и заговори.

— Добри люде от Инструър — поде той и резкият му тон усмири тълпата, — това сборище се провежда в изпълнение на думите, казани ми отпреди много нощи. Във видение чух глас да вика: „Хората ще се съберат в диренето ми“. Това бе гласът на Най-възвишения, който в тези дни върши нещо ново. На път е да се завърне сред хората си, та нас е нарекъл да срутим стените, да поправим мостовете, да разтворим широко портите на домовете си и своя повелител да посрещнем. Не усещате ли? Духът не чувства ли неспокойство, дорде говоря? Сърцето ви не бие ли по-бързо? За тази цел ние от севера бяхме при вас призовани. Тук ще се възвърне Най-възвишеният. Ние ще бъдем наконечника на новото дело Божие. Нека тези мисли ви водят.

Отшелникът приключи кратката си реч също толкова внезапно, както и я бе започнал. Усмихна се леко и се отдръпна обратно в тълпата.

— Кой беше тоя? — обърна се един мъж към друг. Отговориха му свити рамене.

— Казва, че чул гласа на Най-възвишения! — развълнувано казваше жена на събеседничката си. — Може да предсказва бъдещето!

— Трънки! — рече старец. — Най-възвишеният пък какво общо има? Ще оправим града и без неговата помощ. А ако се опита да се намеси, ще открие неща, които няма да са по божествения му вкус.

Стаята жужеше в резултат на отшелниковите думи.

— Какво беше това? — прошепна Перду на Манум, немалко разтревожен. — Какво иска да каже с тези приказки за Най-възвишения?

— Не зная — отвърна Търговецът. — Ако хауфутът бе тук, щях да го попитам. Той е прекарал най-много време с него.

— Виждам, че приятелят ни внезапно е станал северняк.

— Но това не обяснява какво се случва — каза Индретт. — Ами ако Хал е бил прав? Ако Най-възвишеният просто изисква присъствието ни тук, без да е задължително да убеждаваме Съвета? Ами ако хората сами се подготвят за пришествието му?

— Чие пришествие, обаче? — Фарр се намеси в разговора им. — Десницата или самият Най-възвишен? Или, както е най-вероятно, Рушителят и армиите на Брудуо? И как точно да се подготвим? Стените на града ли ще украсяваме или ще заздравяваме укрепления? — той поспря, преценявайки доколко са им повлияли думите му. — Не се заблуждавайте! — продължи. — Всичко зависи от избора ни.

Деорк пристъпи във Вътрешната камера, доволен от уверенията на Фуроман, че всичко е готово. Защото планираното от него трябваше да бъде подготвено внимателно — случайността бе враг на успеха. Докато сядаше, огледа преценяващо събралите се посланици. Разделението между фалтанските лоялисти и брудуонските привърженици бе ясно, а страхът бе свършил своето: втората група бе далеч по-многобройна от първата. Елегантният брудуонец се зачуди как би могъл някой съветник изобщо да остане лоялен. Със сигурност трябва да знаят какво ги очаква? Не можеше да проумее как някой наясно с това, че е предаден и че пред него лежи готов капан — за чието залагане е спомогнал лично — въпреки всичко ще пристъпи напред в клопката. Те са глупаци. Не заслужават постовете си. Днес върша услуга на Фалта.

— Добре дошли на първото заседание на новия Съвет на Фалта — заговори той. Модулираше гласа си внимателно, както го бяха учили брудуонските майстори на словото. Докато говореше, думите му оформяха мисълта: за вас е привилегия да сте тук. Това е чест, която може да ви бъде отнета във всеки един момент. Не го забравяйте. С изкуството си вплете тази мисъл в гласа си. — Предстои ни много работа, но първо трябва да се занимаем с нещо неприятно…

— Кой си ти и какво ти дава правото да командваш този Съвет?

Директно предизвикателство, дошло от групата на лоялистите в другия край на масата.

Гласоумението е двуостър дар, бяха му казвали наставниците. Когато магията е мощна, получаваш силата на властността. Но когато бъде разбита, заблудата пада и намеренията ти стават ясни. На всяка цена, подчертаваха те, не позволявай на странични мисли да замърсяват чистотата на гласа ти.

Прекъсването бе шокиращо, прелетяло над масата и нарушило самообладанието му за миг. Лоялистите може и да бяха глупаци, но бяха силни — или им липсваше въображението, нужно да бъдат контролирани. Той стегна хватката си.

— Докато не бъда избран да ръководя Съвета, съм никой — призна той. Но не изпитвайте никакво съмнение относно правото ми да бъда тук. — Ала бях помолен от кворум на извънредно заседание да събера Съвета в липсата на Аркоса на Немохайм.

В капан сте. Изолирани. Унижени. Не разполагате със силата да ми се противопоставите.

Обърна се към болшинството съветници и понечи да продължи внимателно построената си реч.

С агонизиращо усилие, отхвърляйки притискащата го принуда, един от лоялистите се обади:

— Но ти… ти си брудуонец. Как може ти да събираш Съвета?

А ти си глупак, който не разбира нищо! — изстреля мисълта му, преди да успее да я спре. Разконцентриращият ефект на гневната му мисъл можеше да бъде намален, ако замълчеше за малко, но тогава принудата в гласа му щеше да отслабне. В тази ситуация не можеше да си позволи да изгуби контрол нито за миг.

— Откъде идвам, е без значение. Накъде съм се отправил — и Инструър с мен — това е важното.

Тези думи бяха предназначени за неговите поддръжници. Аз съм Напредък. Аз съм Власт. Вие, дребните, ще сторите добре да стоите зад мен. Сега се обърна към врага.

— Не моята лоялност е поставена под въпрос днес. Аз се подчинявам на волята на Съвета. Ала сред нас има и такива, които не го правят.

Днес лоялистите са изправени на съд. Ще решите съдбата им. Вече вкусвате плодовете на властта.

Той поспря. Авторитетът му тук не бе сериозно подлаган на съмнение. Стигнеше ли се до гласуване, резултатът щеше да е несъмнен. Ала бе намислил нещо далеч по-малко пасивно. Северняците бяха стояли в тази стая, обвинявайки Съвета в измяна и заради онзи глупак Немохайм, клеветите оставаха неоспорени. Досега.

— Имаме дълг към хората си. Подирихте приятелството на Брудуо и моето присъствие тук е потвърждение, че сте го открили. Можете да ни считате за седемнадесето кралство. Всички събрани тук — е, всички, с изключение на немъдрите ни колеги — осъзнават, че предполагаемата вражда между Фалта и Брудуо е била инсинуация, създадена да послужи на консервативните интереси на Фалта. Никога не е отговаряла на истината.

Вършите правилното дело. Трябва да имаме единство, да се отървем от разделението. Вие сте храбри, прокарващи нов път за всички фалтанци. Трудно му беше да не се изсмее на абсурдността, но задържаше концентрацията си, за да не се развали словосплитанието.

— Не можем да даваме лош пример, като търпим деление сред редиците си. Ако искаме да продължим напред, то трябва да го сторим заедно. Затова призовавам към изложение на единство.

Изберете внимателно, защото изборът е между живот и смърт. Живот — с престиж, власт, невъобразими награди, достъп до скрити тайни… смърт, бавна и прорязана с болка, изпълнено със страх падение в нищото, името ви равнозначно на позор…

— Онези от вас, които избират да продължат към нова Фалта, нека се изправят, приемайки ме за председател на съвета, на мястото на изменника от Немохайм. Избиращите стара Фалта нека останат седнали.

Мигновено подкупените от брудуонците съветници се надигнаха, изпълнявайки ролята си добре. Заедно с оставащите шест от седмината, посочени от Манум — Аркосите на Фирейнс, Трейка, Фавония, Табул, Строукс и Вертензия — стояха страхливият Хаурн и заместителите на Немохайм и Асгоуан. Други двама Аркоси — на Плоня и Деювър — подкрепиха предателите, когато стана ясно кой държеше властта в Съвета. Четиримата лоялисти, Аркосите на Деруйс, Редана, Сна Вацта и Пискасия, за съжаление без Сариста, останаха по местата си, взирайки се в колегите си, за които едва отскоро бях открили, че изобщо не познават. Знаеха, че нищо добро не ги очаква.

— Изборът бе направен. Изменилите на волята на Съвета ще послужат за пример, така че хората от Инструър ясно да разберат какво е наказанието за противопоставяне. Фуроман! — викна той.

Новият му слуга изникна до него. Лоялистите разпознаха секретаря на Аркоса на Сариста. Присъствието му тук потвърждаваше новините за смъртта на Сараскар. Сякаш прочел мислите им, Фуроман ги дари с усмивка, едновременно дразнеща и обидна. Нашият екзекутор, осъзнаха лоялистите.

— Вържи тези хора — заповяда Деорк. В словоплетството лоялистите чуха смъртните си присъди.

Аркосът на Пискасия се пречупи.

— Моля ви! — каза той с хленч. — Не бихте ли могли да ми кажете повече за тази нова Фалта? Може да има нещо, с което да помогна.

Сълзи на страх се стичаха по бузите му, но мъжът отдавна бе подминал състоянието, в което обръщаше внимание на унижението. Охолният живот в обширните, плодородни поля на Пискасия не го бе подготвил за това.

Отлично — иззлорадства Деорк. Това ще обвърже Съвета дори по-ефикасно от страха.

— Искаш да се покаеш? — обърна се към жалкия пискасец, който можа само да кимне. — Ще преминеш пробационен период. Ако се покажеш възприемчив, може и да бъдеш възстановен в Съвета. Ала ако ни предадеш, ще се разправим бързо.

Властта ми тук е абсолютна. Безпрекословното изпълнение на всяка моя дума може и да ви докара милост. Но ако тя ви бъде отказана, ще умрете като плъхове в канал и никой не ще ви оплаква. Поспря, преценявайки ефекта от словоплетството си. Тримата оставащи лоялисти гледаха към колегата си със смесица от съжаление и презрение, а съюзниците на Деорк, макар опитващи се да останат безстрастни, не можеха да скрият уважението си към Словелителя. Държеше ги в дланта си.

Ежедневните сбирки в мазето на Фоилзи не убягнаха на властите. Рано сутринта на третия ден отшелникът осъзна, че събиранията биват наблюдавани. Стражи бяха поставени в двата края на тясната уличка, разпитвайки произволни хора. Глупци! — помисли си отшелникът. Ако ни нападнехте сега, можеше и да предотвратите настъпващото. Ала предпазливостта и невежеството не ще позволят, незнайно служите на Най-възвишения.

Колкото и да бяха бдителни стражите, пропуснаха бягството на Ахтал. Брудуонският воин се измъкна по някое време сутринта. Членовете на Компанията не сметнаха за нужно да го търсят, нито щяха да го принудят да остава с тях, ако той не желаеше. Той изпълни целта си и то не особено добре — размишляваше Перду. Вече не може да ни нарани. Смътно си помисли какво би рекъл Хал за това, но не задълбочи тези си мисли.

За Стела тези дни надминаваха и празненствата на Средолетника — бяха много по-вълнуващи дори от провеждащата се веднъж на седем години сбирка във Вапнатак. Най-накрая, прецени тя, всичко започваше да се подрежда. Лийт и останалите ги нямаше и болката от оставането я раздираше дълбоко, ала всеки ден срещаше нови и интересни хора от всички краища на Великия град, можейки да оповести с гордост, че е в центъра на вниманието им. Историята от Покрития път бе разказвана отново и отново — Стела бе възхитена от факта, че мнозина откриваха кураж и опора в приказката. За тях изглежда нямаше значение дали е истина или не — често дочуваше преразказването на историята с огромни преувеличения — защото ценността й изглежда се криеше в умението да вдъхва вяра на слушателите.

— Представете си само! — казваха те. — Дребно момиче, а повалила велик воин в реката!

Отшелникът започна да се обръща към тълпата всяка нощ; съобщенията му бяха мистични, но директни.

— Свършиха дните, в които възприемахте Най-възвишения като невидим бог — казваше и людете се насъбираха около му. — Настъпва друго време, зората на нов ден. Две хилядолетия потомците на Първородните са превивали гръб под тежестта на заблуда, твърдяща им, че Най-възвишеният ги е изоставил. Това ги устройвало, защото не трябвало да заделят внимание за делата му, могли да продължат да задоволяват собствените си егоистични желания без намеса. Това обмислях през множеството години на уединение, научавайки се да слушам гласа му. И ето какво ми рече: „Скоро, много скоро ще ме срещнете лице в лице. Само не затваряйте сърцето си за мен, не шепнете думи на невяра, че неубедените не ще преминат отвъд. Пометени настрана ще бъдат, когато аз — Най-възвишеният, дойда да скрепя царството си. Ала онези, които останат верни, начело на това кралство ще се намерят. Инструър отново ще бъде моят град; и аз там ще живея, както живях някога в Дона Михст. Отворете двери! Направете място!“

Хората постепенно започваха да възприемат учението. Показателно за това бе бройката на тълпите, които се стичаха да чуят думите на отшелника. В града определено назряваше промяна, навсякъде гъмжеше от стражи, а някои от старите Аркоси вече не се виждаха из града.

— Имаме си друг водител — казваха някои, и бе истина, потвърдено от най-достоверния източник, макар още никой да не бе видял наследника на Аркоса на Немохайм.

— Дебелакът е бил убит в собствената си тъмница! — настояваха някои, само за да бъдат оспорени от онези, които говореха, че бил напуснал позорно града. Но всички се обединяваха около мнението, че и двете вероятности бяха истинска благодат. Не можеше да има по-лош от Аркоса на Немохайм. Несъмнено Инструър се изменяше непрестанно — всичко изглежда биваше подлагано на повторно обсъждане. Може би, казваха слуховете, мъжът в синята роба казва истината: всичко това е нужно, за да се подготви място за Най-възвишения!

— Какво? — казваше говорещият. — Не сте чували мъжа в синята роба? Трябва да дойдете в мазето. Мазето бре! Надолу от пазара при доковете. Утре сутрин елате с мен!

С течение на времето отшелникът започна да примесва пророкувания в думите си. Замлъкваше, сетне сочеше с пръст в тълпата.

— Ти! Да, ти, с кафявото наметало! Най-възвишеният ти казва следното: „Съзирам болката ти, синко, та утехата си ти предлагам! Скоро ще пристъпиш в благословена епоха, когато всичко изгубено десеткратно ще ти се въздаде. Вярваш ли?“.

И онзи с кафявото наметало неизменно отвръщаше:

— Да, вярвам!

Ефектът беше зашеметяващ, хора от целия град се стичаха да чуят мъжа в синя роба.

В Компанията биваха водени разгорещени обсъждания.

— Думите му са верни! — настояваше Перду. — Утешават и насърчават слушателите ни. Какво лошо може да има?

— Всичко това е много хубаво — отговаряше му Фарр. — Нямам нищо против хората да се чувстват по-добре. Ала думите му са толкова общи, замъглени в такава неопределеност, че би могъл да ги каже всекиму и да са истина. Не виждам доказателства, че отшелникът е вестител на Най-възвишения.

— Ала думите му към Лийт са се оказали верни — каза Индретт и им разказа историята на сина си. — Смятам, че той чува истината и я изрича. Само погледнете хората, стичащи се в мазето! Със сигурност ръката на Най-възвишения ни закриля!

— Естествено, че чува истината! — каза Манум. Неговото противопоставяне срещу речите на отшелника бе постоянно и разпалено. — Но това не му дава правото да се отнася с нея като фокусник. И кога взехме решение този мъж да говори от наше име?

— Аз не изпитвам никакво съмнение — рече плешивият ескейнчанин. — Този мъж изразява надеждите и желанията на хората ми. Разтворете вратите! Пригответе се за пришествие!

Фоилзи не бе толкова сигурна.

— На мен не ми се струва правилно — рече тя, но не можеше да обясни какво има предвид.

— Просто те е страх от промяна — рече й ескейнчанинът. — Нима си избрала да се вкопчиш в познатото?

— Може би си прав… — колебливо се съгласи старата жена. — Ала със сигурност трябва да почитаме традицията?

— Не! — мъжът от Ескейн бе непоколебим. — Традицията е ялов гроб за хубави идеи. Ескейн бе добра идея, но се превърна в традиция, неефективна и впоследствие зла. Традициите се нуждаят от изтръгване. Ескейн се нуждаеше от изтръгване. Ние се нуждаем от изтръгване!

Дебатите продължаваха — започнаха да се случват неща, които изваждаха от съмнение словата на отшелника. Бе удивително ефикасен в разобличаването на преоблечени стражи. Пророчествата му продължаваха да бъдат смятани за верни. Тогава, около две седмици след началото на сбирките, започна треперенето.

Зароди се на предния ред, където хората бяха струпани най-гъсто. Докато отшелникът говореше, хората започнаха да потрепват. Случи се едновременно на две места. Сетне отляво и отдясно други също затрепериха, някои с крайници, други с цялото си тяло.

— Съзрете! — викна отшелникът, очите му засияли с обещание. — Съзрете! Това е огънят на Най-възвишения! Идва! Идва!

Някои от жените започнаха да се смеят, а Манум потръпна вътрешно, защото този път отшелникът бе стигнал твърде далеч. Какво бе сторил? Но тогава Търговецът осъзна, че жените не се смееха на треперещите люде. Самите те потръпваха. Смехът изглежда бе част от преживяването.

— Приемете огъня! Приемете огъня! — викна отшелникът. — Разтворете дверите на сърцата си!

— Смятах, че Най-възвишеният ще дойде въплътен — каза един мъж. — Какви са тези приказки за сърца?

Отшелникът се обърна към него:

— Ти си плътта. Ако позволиш на огъня на Най-възвишения да те обгърне, то той наистина ще се въплъти. Идва в Инструър, вие сте неговите домове.

Плешивият ескейнчанин стоеше в предната редица и също се тресеше от глава до пети.

— Приятелят ми… е прав — рече той, принуждавайки думите да се отронят. — Огънят… падна! Най-възвишеният… е в мен. Не… се борете. Отворете широко сърца!

Фоилзи изглеждаше ужасена.

Феноменът продължи да се разпространява, докато може би една четвърт от насъбралите се — вероятно стотина — бяха обзети в различна степен от треперенето и смеха. Отшелникът не каза нищо, застанал пред тях с протегнати ръце, сякаш проводник на силата.

По-късно същата нощ неколцина от Компанията седяха край огъня. Срещата бе приключила, събраните се бяха разотишли, а отшелникът си почиваше в другия край на мазето.

— Какво стана? — запита Манум. — Наместо да ни подготви за брудуонската заплаха, това… не зная как да го нарека… ни направи по-уязвими.

— Най-възвишеният се появи! — рече Индретт. — Какво друго би могло да бъде? Доведе ни от севера за тази цел и сега се завръща сред верните си хора.

— Но това не беше част от мисията! — не се съгласи Манум. — Заради себеугодните си желания оставихме настрана това, което се очакваше да направим!

— Нямаше да повярвам, ако някой ми бе казал, че точно ти ще се противопоставиш на появата на Най-възвишения? — каза съпругата му с нелишен от ирония глас. — Цял живот говориш за него като за свой съюзник.

От другия край на стаята долетя глас:

— Следното ти казва Най-възвишеният, сине Модалов — „Усмири завистта си. Позволи и други да изпитат онуй, което и самият ти си изпитал. Не ме пази за себе си?“.

Манум прехапа устни и не каза нищо.

Стела заговори неуверено:

— Помните ли огнената нощ? — запита тя. — Помните ли сънищата? Онази нощ Лийт и аз сънувахме за Най-възвишения. Вие също, убедена съм в това. Чувствах, че не трябва да говоря — не съм сигурна, че бих ви разказала, дори и да ми беше позволено. И с вас ли беше така? И вие ли сънувахте?

Думите й бяха потвърдени с кимвания. Никой не бе забравил онази нощ. Фактът, че очевидно е било споделено изживяване, го правеше още по-реално.

Тя продължи, следвайки замисъла си.

— Ако ние сме получили огъня, как можем да отказваме същото и на други?

— В тези думи има истина — тихо промълви Перду. — Предлагам да приемем, че отшелникът говори истината — нека видим къде ще ни отведе вярата. В крайна сметка правим това от началото на приключението, не е ли тъй?

Обсъжданията продължиха и по-нататък, но критичният момент отмина. Компанията, с едно-две изключения, се довери на отшелниковите слова.

— Пазителят на Андратан постигна първата цел, о, повелителю! — докладва дребничкият мъж с кафява роба. — Съветът на Фалта е в ръцете му, заедно с което и цял Инструър. Градската стража третира думата му — вашата дума — като закон.

Горещият южен вятър на Биринжх заметна кичур лъскавочерна коса в окото на слушащия, който несъзнателно го отмести от оскубаната си вежда с едничката си ръка.

— Не е нужно да безпокоим Съвета с това — рече тихо Деорк, докато съветниците излизаха от Вътрешната камера. — Всичко изложено пред Съвета преди е вече моя отговорност, така че аз ще се погрижа.

Облекчението по лицето на Аркоса на Строукс бе очевидно. Изключително способен мъж, двамата с Аркоса на Сариста бяха натоварени с преобладаващата част от тривиалната дейност на Съвета. След като Сараскар вече го нямаше — това донасяше печал на Аркоса на Строукс, макар да разбираше необходимостта — работата просто щеше да го зарине. Предвид провала на неотдавнашните кампании за откриването и елиминирането на Ескейн, последван от щетите на наводнението, малкото му човекоресурси бяха изцяло заети. А сега все по-голяма бройка от стражите му биваха изпращани да наблюдават — не да се намесят, още по-малко да прекратят — сбирки на недоволни граждани, които можело (можело!) да прераснат в някакво въстание на парцаливци. Опитът да компенсира липсата им напрягаше силите му до невъзможност, сериозно обмисляше да протестира.

Но сега нямаше да му се наложи. Деорк каза, че той щял да се погрижи, което означаваше, че може да си получи войниците обратно. Имаше много работа за вършене. Например Пинионът бе в ужасно състояние. Още никой не бе успял да слезе в подземията. Щеше да отнеме седмици водата да се отцеди от тъмниците — и кой знае още колко време, преди затворът отново да стане използваем.

Въздъхна, докато се отправяше към покоите си. Реалността на политическата длъжност се бе оказала коренно различна от представите на един младеж от Строукс. Сковаващата тежест на традицията и предшестваното, очевидно ненуждаещата се от обяснение нужда нещата да се правят все по начина, както са били вършени някога — всичко това бе удавило някогашния младеж. Колегите му често бяха противни хора, без скрупули и със странни лични слабости, заплетени в паяжина от връзки. Неговите скрупули бяха пострадали, знаеше това и бяха изоставени с леко съжаление, ала идеализмът трябваше да отстъпи пред прагматизма на нуждите на Шестнадесетте кралства, така че като цяло одобряваше тази промяна. Шестнадесет съветници, всеки избран от владетеля на съответната страна, на които биваха предоставени малка свита и годишен доход, който можеше да бъде променян или оттеглян по желание на краля. Заради близостта на неговия крал до Инструър (Мерциум отстояваше на два дни път югозападно от Великия град) Аркосът на Строукс бе особено уязвим, неведнъж заплашван и със замяна.

Около две години бяха минали от пътуването на краля на Строукс до Инструър, донесъл със себе си идеята за включване на брудуонска помощ в управлението на Шестнадесетте. След като бе преодолял първоначалното си противопоставяне — кое дете от Строукс не бе учено да ненавижда омразните някогашни окупатори — душата му на администратор съзря предимствата. Налагането на единение, където такова отсъстваше и винаги щеше да отсъства, ако зависеше от естествения ход на нещата — предложението за финансова подкрепа и обещанието за легализирана търговия; вливането на нови и свежи идеи в несъмнено умиращата фалтанска култура.

Допълнителните предложени му подбуди не бяха нужни, донякъде дори му се сториха обидни, ала все пак ги бе приел, за да не поставя в неизгодно положение страната си и своя крал. Или поне така си бе казал.

Аркосът на Немохайм — противен човек, когото никога не бе харесвал, го бе придърпал настрана в края на следващото заседание и го бе приветствал в групата, която определи като фалтански патриоти. Аркосът на Строукс бе изненадан и леко огорчен да научи, че не е бил първият съветник, комуто е било отправено подобно предложение.

— Разбира се, нуждаем се от човек като теб! — с хрипкав дъх бе рекъл дебелакът. — Толкова се радвам, че избра пътя на прогреса.

Вероятно си бе представил загатнатата нишка, свързала думите — Можем да те заменим по всяко време, ако не отговаряш на изискванията ни.

Оттогава патриотите се срещаха тайно, за да не събудят подозренията на традиционалистите в Съвета — по времето, когато глупавите северняци представиха изкривената си информация, патриотите бяха подготвени. Елиминирането на старите лоялисти бе необходимо и той го подкрепяше напълно. Те бяха онези, които задаваха нелепи въпроси, настоявайки йерархията да бъде спазвана, всеки съветник да отговаря пред Съвета и тем подобни отегчения. Не бяха ли осъзнали, че работата им е да вършат реални неща? На някои от другите можеше и да им е все едно, ала той твърдо бе решил да остави следа в делата на Фалта, а вече усещаше, че времето изтича.

И сега Аркосът на Немохайм го нямаше (дори за това, ако не за друго, мъжът от Строукс бе длъжник на брудуонеца), оставил града в хаос. Проклета съдба, захвърлила на пътя им бедствия точно по време на смяната на водачеството! Но ако Деорк се грижеше за дребните проблеми, то той можеше да се заеме с по-неотложните дела. С облекчение и със значително задоволство Аркосът на Строукс достигна покоите си, повика секретаря си и започна да изготвя нов списък за стражево дежурство.

В третата седмица от началото на провеждането си, сбирките се сдобиха и с име — Еклесия. Така и не бе запомнено кой бе предложил това название, но само два-три дни след първото му изричане, можеше да бъде чуто из града. Еклесията стана доминираща тема на разговор не само сред населението, но и определени групи, сред които Съветът на Фалта и остатъците от Ескейн. Много от тези групи изпратиха свои хора в мазето на Фоилзи, дирейки начин да се сдобият с контрол над Еклесията и да я подчинят на целите си. Хора от всички прослойки говореха за нововъзникналото движение: богатите циници — за да са в течение с последните клюки или просто да се присмиват; отчаяните и мизерстващите — дирещи с всеотвержено отчаяние нещо, което да промени нещата; средната класа, ужасена от вълнението и слуховете в града им, объркана от невъзможността да постигне целите си. И сред всички тях — хора, дирещи Най-възвишения.

Стела ги гледаше как се събират в мазето. Слушаше думите им, слушаше идеите и мечтите им, надеждите и страховете и където можеше, се опитваше да обясни целта на Еклесия. Първоначално бе трудно, тъй като никой не бе сигурен какво точно се случва. Ала впоследствие тя и останалите членове на Компанията натрупаха опит.

— В продължение на две хиляди години Най-възвишеният не се намесвал в човешките дела — каза тя на група нови посетители. — Но вече не е така. Желае да се разкрие пред синовете и дъщерите на Първородните и е започнал от това мазе. От това място ще се разпръсне из цял Инструър, из цяла Фалта.

— Как се явява той? — пожела да узнае възрастна жена.

— Елате вечерта! Ще видите хора да треперят и да се смеят, сякаш докоснати от огъня му.

— Това какво общо има с религията? — запита друг. — Тези неща са измама.

— Отшелникът казва, че когато Най-възвишеният посещава някого, слабата ни, смъртна плът не е в състояние да го понесе. Не можем да го задържим. Казва, че няма нищо изненадващо в подобни проявления, когато силата му е в нас.

През няколкото дни, в които бяха обяснявали това, членовете на Компанията свикнаха част от хората да напускат при тези думи. След две хиляди години на религиозно безразличие, някои просто не можеха да приемат подобна активна религия.

— Съмняващите се ще се присмиват и много от тях ще напуснат! — бе ги предупредил отшелникът. — Ала без тях е по-добре. Присъствието им в мазето обижда Най-възвишения и задушава огъня. Оставете ги! Имаме предостатъчно вярващи!

И това наистина бе така.

Близо до края на групата стоеше висок, тъмнокож мъж с изящни черти.

— Какво възнамерявате да правите с този „огън“ който подпалвате у хората? Как ще го оформите? — оскубаните му вежди се повдигнаха нагоре, подчертавайки въпроса.

— Ами… нямаме планове! — отговори Стела, объркана за момент. — Говори се за Съвета на Фалта, но отшелникът казва, че мисията ни е духовна, а не физическа. Предполагам всички знаят, че дойдохме тук от Фирейнс да предупредим Съвета за предстоящата брудуонска инвазия, но бяхме нечути. Струва ни се, че Най-възвишеният има друг план за защитата ни.

— Ще ги уморите от смях? — предположи един отегчен младеж в ръба на тълпата, но никой не се присъедини към кикота му.

— Кажи ми — рече тъмнокожият, — огънят и за брудуонците ли е?

Насочи очите си към Стела, на която за миг се стори, че истинските му думи бяха — кажи ми, би ли обикнала брудуонец? Отърси се от моментната нелепост.

— Не виждам защо не — отговори тя с усмивка. — Може би това е планът му. Може би ако открият огъня, не ще искат да нападнат.

— Може би си права… — рече той. И дордето говореше, тя прочете в очите му, че той бе един от тези, които можеха да получат огъня.