В земята пламък се крие

Глава 18 Изборът на Стела

Усмихнатият, тъмнокос мъж наистина получи огъня, първият сторил това под наставничеството на Стела. Тя само се бе помолила на Най-възвишения и когато протегна ръка към мъжа, той се бе строполил на земята, очевидно в несвяст. Притеснена, Стела бе понечила да му помогне, но отшелникът я бе спрял.

— Остави го да полежи — бе я посъветвал мъжът в синя роба. — По-късно ще се смее.

— Какво му стана? — запита Стела, чувствайки се неловко от все по-странните гледки, които съзираше на Еклесията. — Един от Благословените ли е?

— Да, от Благословените — потвърди отшелникът. — Чертите му излъчват сила. Белязан е за велика съдба, делата му ще се разнесат из света. Но сега го остави. Той общува с Най-възвишения по собствен начин.

Половин час по-късно, тъмнокосият мъж, възстановил се, подири Стела.

— Благодаря ти за това, което ми даде — любезно рече той. Аз съм невинен и простодушен, не се замисляй прекалено кой съм или какво правя. Словосплитанието бе приложено умело и Стела не го забеляза.

— Няма за какво — усмихнато отвърна тя. — Бе Най-възвишеният, а не аз. Отшелникът каза, че си един от Благословените.

— О? — изящните му черти показаха изненада. — Какво са те?

— Онези, които ще играят водеща роля в преизграждането на града — убедено изрече Стела. — Каза, че ти си помазан със сила.

— Така ли? Много бих искал да се срещна с него. Би ли могла да го уредиш?

Има и друг, когото още повече бих желал да срещна.

— Мога да го попитам — сладко рече тя. — Би ли искал и аз да присъствам? — това пък защо го изрече?

— Не те попитах за името ти? — каза красавецът. — И откъде си? Не си от Инструър, това е сигурно.

Задаваше въпросите с усмивка, но словосплитанието посягаше по-дълбоко: не ще имаш тайни от мен.

Стела потъна в разговор с този удивителен мъж и скоро му разказа за приключенията им, споделяйки и своята собствена роля в тях. Отведе го до назадничавия си дом в студения север, без да скрива неприязънта към родното си място, сетне поеха по Западния път през Мьолкбридж и Уиндрайз, край фенните и до опасността на Покрития път. Забави се за малко над събитията в Бандитската пещера, изненадвайки се с неочакваните си спомени, по някаква причина събеседникът й слушаше историята за Хал и отшелника с голям интерес. Сетне описа приключенията им по Южния маршрут и битката с брудуонците, отново мъжът слушаше много внимателно, задавайки привидно непринудени въпроси, целящи да разкрият силата на северняците. Тогава, умело прекъсвайки я, когато тя премина към познати нему събития, мъжът й разказа за себе си. Името му било Тангин, каза той, родом от Брудуо, земя далеч на изток, племенник на краля на Джасуея и притежател на значителни богатства.

— Повелителят ми ме прати тук по работа със Съвета — рече той, правдивостта на думите му загръщаща ги с още по-голяма измамност. — Ще бъда тук няколко месеца. Надявам се ще имам възможността да те опозная по-добре.

— Аз също — рече малко задъхано Стела.

— Смяташ ли, че Еклесията може да донесе промените, за които говориш? — Тангин скулптира гласа си да звучи наивно-скептичен.

— Всяка промяна започва на личностно ниво — отвърна охотно отшелникът. — Веднъж промениш ли се отвътре, веднъж уловиш ли огъня, то можеш да сториш всичко. Цял град подобни хора, обединени от целта и визията на Божия човек — има ли нещо, което не биха могли да постигнат?

— А, да, Божият човек. Ти ли си този човек?

Какво мислиш всъщност?

— Аз съм само онзи, който проправя пътя — скромно отвърна отшелникът. — Аз изтръгвам искри. Ала важен е огънят, не човекът.

— И какво става след това?

— Нямам идея — дойде прямият отговор. — Ала зная, че Най-възвишеният ти е отредил роля. Ще я изиграеш ли?

— И каква роля е тя? — Тангин се приведе, излъчвайки безстрастен интерес.

— Ти си роден водач, чертите ти го показват. Притежаваш много дарове. Ала стоиш върху острието на колебание. Да последваш Огнепътя ще ти струва всичко — лоялността към родината, позицията, голяма част от богатството. Ала сдобитото ще бъде много по-въздигнато — шанс да служиш на Най-възвишения, шанс да Го видиш отново сред Първородните от Фалта! — отшелникът се приведе и разпери ръце. — Съзирам те във видение. Протягаш ръка — и огън пада върху фалтанци — да, дори Съветът на Фалта гори в твоя команда. Истинската власт над живота и смъртта е в ръцете ти.

Говориш правдиво. На глас рече:

— Бих желал да видя цяла Фалта в пламъци — и докато произнасяше това, усмивката му се разшири още повече.

Стела ги слушаше. Несъмнено този Тангин бе орисан за величие в Еклесията. Дори би могъл да бъде въпросният Божи човек. И тя му бе дала огъня! Със сигурност сега щяха да се отнасят към нея сериозно, да спрат да я третират като дете.

Докато те говореха, мислите й я отнесоха надалеч. Сега бе благодарна, че двамата с Уайра не бяха сключили брак. Съжаляваше за сполетялата го съдба, но бе свободна да служи на Еклесията, а Тангин бе красив и богат мъж…

С прехода на късно лято в есен Еклесията стана прекалено мащабна за мазето на Фоилзи, което принуди Компанията да наеме помещения от другата страна на улицата. Отшелникът се намираше в пълен контрол, рядко вслушвайки се в чужди идеи — и то само в такива от групата на „старейшините“, както ги наричаше той — бяха все мъже, някои от които още юноши. Повечето от тях Стела познаваше само бегло. Започнаха срещи и в други части на града, всяка ръководена от старейшина. Когато биваше запитан защо бе низвергнал северняците в подбора на съветници, отшелникът отговаряше благо:

— Огънят започна в този град. Защо инструърчани да не разнасят факлите в Инструър? — А към най-близките си съветници добавяше. — Макар спътниците ми да са помазани, то те са горди и твърдоглави да оставят собственото си разбиране за каузата. Най-възвишеният не може да стори нищо с тях, освен ако не се покаят. Трябва да се подчинят на водителството.

И съветниците му кимваха мъдро, доволни от мисълта северняците да са под тяхна власт.

Мъжът на име Тангин се издигна високо в очите на отшелника. Прояви качества на водач, не позволяваше сантименталност да помрачава преценката и мъдростта му. Така той стана един от старейшините — за голяма радост на Стела, която въпреки това се учудваше на бързината, с която той се издигаше — бе му поверена срещата край Талманския пазар, на север в стария град Инна, близо до северната порта. Двамата с отшелника прекарваха дълги часове в обсъждане и визионерът със синя роба научи много от доверения си съветник.

— Имаш голям опит в наставляването на люде — рече отшелникът. — Благодарен съм на Най-възвишения, че те е венчал с каузата ни.

Тангин се усмихна и отвърна:

— Писах на краля си, уведомявайки го, че се оттеглям от служба. Ще работя тук, в Инструър, за да видя как огънят плъзва. И наистина диря да се венчая за каузата ви, както несъмнено пророческият ти език е отгатнал. Ще поискам ръката на северното момиче Стела. Ще ми позволиш ли?

Тогава отшелникът също се усмихна и даде благословията си. Защото Стела беше в ръката му и този брак щеше да обвърже Тангин.

Нощта бе типична за всички нощи в Еклесията. Стотици притиснати в мазето и около него, дошли да чуят отшелника и да получат огъня. В тази нощ на сцената пристъпи мъж, когото Стела не бе виждала досега. Бе облечен в селски дрехи.

— Идват дори и хора извън града! — удивено прошепна тя на Тангин, който кимна.

Селянинът носеше плитка купа с вода, която постави до себе си.

— Голям трус ще има! — викна той. — Голям трус, басейнът ще бъде разтърсен и водата ще бъде разлята — вдигайки купата с две ръце, той я разклати, за да подчертае думите си, оливайки платформата. — Стрелата ще бъде открита и защитена от двама Велики. Мнозина ще посегнат, един ще я носи.

Обърна се към отшелника:

— Това е всичко, което ми бе дадено.

Отшелникът на свой ред се изправи на крака.

— Тъй казва Най-възвишеният — заговори той, тълкувайки видението. — Задава се силен тремор, който ще покърти сърцата на людете, но най-напред тук в басейна на Фалта. Вече започна. Съзрете началото! — той простря ръце, указвайки сбраните хора. — От това място ще прелее из цяла Фалта, носейки присъствието на Най-възвишения, изтръгвайки хората от летаргията. Стрелата, която приятелят ни спомена, е волята на Най-възвишения, посоката, в която той желае да вървим. Ще бъде разкрита тя от двамина сред нас, които ще бъдат велики. Търсете истина, братя, защото тя ще ви донесе чест. Ала само един достоен ще се покаже, нему ще бъде поверена посоката на Еклесия.

Последните му думи не оставяха никакво съмнение в личността на този човек.

Долетя друго пророчество:

— Той скоро ще се появи, в ръката му ще пламти Стрелата! — провикна се екзалтирана жена. — Ще ни поведе в битка срещу враговете и ще ги срази. Мнозина ще паднат на този ден, останете верни до самия край и ще съзрете победата му.

— Тъй казва Най-възвишеният! — рече синеробият отшелник.

— Само един мъж ще води Еклесия в правилната посока, с това и цяла Фалта. Ще гори с огъня на Най-възвишения, пламъкът му ще обгърне Фалта, припламвайки в множество сърца. С огън в гърдите, людете смелост ще съберат да се изправят срещу вътрешния си враг — съмнение, страх или бунт. Останат ли твърди, не се ли предадат, те ще надвият тези врази и ще ги изтласкат.

По-късно същата нощ Търговецът стоеше с красивата си жена. Разговаряха за сериозни неща — съдбата на синовете им, несигурността на мисията, значението на неочакваната Еклесия. Манум поклати глава:

— Не е правилно. Просто усещането не е правилно. Не съм пребродил половин Фалта, за да слушам бълнуванията на един мистик.

— Грешиш — отвърна съпругата му. — Най-възвишеният използва единствения метод, който би те довел тук. Ако някой се бе появил в Лулеа и ти бе казал да дойдеш, за да получиш огъня на Най-възвишения, щеше ли да поемеш на път?

Манум отново поклати глава.

— Но защо аз? Защо ние? Със сигурност в Инструър е имало хора, които биха раздухали огъня?

— А може би е нямало — рече Индретт. — Може би нашите сърца са били най-разтворени. Може би сме били най-добрите, които Най-възвишеният е успял да намери. И виж! Компанията ни е събрана от много места, не само Лулеа. Какво мислиш, е това? Не е ли защото Най-възвишеният иска да отнесат огъня по родните си земи?

— А Хал и Лийт и останалите? А търсенето на Джугом Арк?

— Това е само символ. Чу пророчествата за Стрелата — тя въплъщава посоката, в която човекът на Бога ще ни отведе. Реалността е тук. Не бих се изненадала, ако Аркимм се завърнат с представители на южните кралства. Това би съвпаднало с тенденцията. Тогава, след като са приели огъня, Най-възвишеният може да ги отпрати обратно.

— Пророкуваш ли? — заинтригувано запита Манум. Никога не я бе виждал такава.

— Наречи го така, ако искаш — отговори тя.

— Променила си се. Не съм сигурен дали ми харесва.

— Ти си този, който трябва да се промени — контрира тя, — а отричаш единственото нещо, което може да ти помогне да го сториш.

— Не съм толкова сигурен. Смятам, че единствената ни надежда отиде на юг със синовете ни. Ще ми се баща ми да беше жив, той винаги съзираше истината. Той щеше да знае какво да прави.

— Седни, Стела — нежно каза Индретт. — Кажи ми какво те мъчи.

— Индретт, не зная какво да правя — избърбори младата жена. — Приятелят ми Тангин ми предложи брак.

— Брак? — удивена възкликна Индретт. Познаваше Тангин, разбира се. Всички в Еклесията бяха виждали учтивия, властен чужденец. Но той и Стела? Как се бе случило това? Тя още не е готова за живота!

— Толкова съм развълнувана, че не ме свърта на едно място! — казваше Стела. — Но нещо ме тревожи. В стомаха си усещам някакво неспокойство. Заражда се всеки път, когато съм с него. О, Индретт! Страх ме е, че чувството никога няма да се махне и никога няма да бъда щастлива с Тангин. Какво да правя?

Стела повдигна очи към тези на възрастната жена и забеляза бледнината по лицето й. Укори се, че жената може да е уморена — твърде уморена, за да й се говори за Тангин по това време.

— Извини ме, Индретт — промълви тя. — По лицето ти виждам, че си изморена. Бихме могли да поговорим друг път.

— Уморена съм — въздъхна Индретт. — Може да си мислиш, че това е причината да изглеждам така, но всъщност тя е друга. Стела, желаеш ли да чуеш истината?

— Да — бе отговорът. — Но няма ли да ми поднесеш поздравления?

— Не — отвърна жената и Стела изненадано си пое дъх.

— Но той е толкова красив! Облагодетелстван в ум и тяло, с власт и богатства да предложи сигурност на избраната от него жена. Би могъл да избере всяка, а избра мен! И — добави тя като впоследствие възникнала мисъл — вече е един от Благословените. Не мога да си представя мъж, по-пълна противоположност на Друин. Ако трябваше да избирам между двамата, зная кой би бил победителят!

— Но не е нужно да избираш — настойчиво каза Индретт. — Сега ме чуй. Ще ти разкажа история, която трябва да изслушаш. Ще го направиш ли? Ще чуеш ли истината?

— Вече казах, че ще го направя — рече девойката, сопвайки се леко. Как може да не ме поздрави? Омъжвам се далеч над позицията си. Възможно ли е да ревнува?

— Някога бях млада, така че още помня какво е, макар ти да не мислиш така. Баща ми бе един от многото царедворци, които живееха и работеха в двора на фирейнския крал в Раммр. През целия си живот никога не се издигна в нещо повече от лакей на херцога на Нордвикен. Бе късметлия в сравнение с близките и познатите си, повечето от които просеха по улиците, но заради амбициите си не мислеше така. Не бяхме богати, но на масата винаги имаше храна. Смъртта на майка ми го покърти дълбоко и той щеше да изгуби мястото си в двора, ако по-големите ми братя не бяха започнали работа там. Направи живота много труден за всички ни. Когато станах на възраст, в която се очакваше да привлека кандидати, баща ми ги прогонваше.

Не можеше да издържа безсилните си амбиции. През деня трябваше да служи сред онези, на които искаше да прилича, така че когато се върнеше нощем, той… правеше неща на децата си. Лоши неща… — заекна Индретт. — Търсеше да упражни власт над нас. Превърнахме се в част от измисления му свят, негови слуги по принуда. Бяхме единствените, които можеше да подчини на волята си. Най-големият ми брат полудя.

Красивото лице на Индретт се взираше право напред, а чертите й бяха изопнати. Това бе единственото нещо, за което не искаше да говори, но знаеше, че трябва — и се принуждаваше да продължи:

— По онова време вече бях станала придворна на самата кралица и всички казваха, че съм много красива. Ала годините минаваха, а аз не бях имала друг любовник — само баща си. Имаше такива, които диреха да получат любовта ми, без преди това да са получили ръката ми, но аз в ужас ги отблъсквах до един. Продължих да печеля благоразположението на кралицата, издигайки се над всички останали придворни дами, дори самите херцогини. Посещаващите двора често ме вземаха за някоя от принцесите. Ала баща ми не оставаше доволен. Все още бяхме обикновени слуги, без титли и земя, без чест, или поне така мислеше той, докато недоволството му накрая го лиши от работа.

Най-големият син на крал Климанеа тъкмо узряваше и със съгласието на баща си започна да ме ухажва. Подобно нещо бе нечувано, принц да се ожени за жена от простолюдието, ала кралят и кралицата не обръщаха внимание на клюките. Бях поласкана. Кой не би бил? Така че приветствах ухажванията на принца. Баща ми не бе на себе си от вълнение, съзирайки в това шанса си с един удар да получи всичко, към което напразно се бе стремил цял живот.

О, Стела! За известен период сериозно обмислях да се омъжа за принца. Ако бях сторила това, с голяма вероятност в този момент аз щях да бъда владетелката на Фирейнс, защото принцът се превърна в крал Просала I, който умря млад. Ала през мрачните години на детството бях опознала себе си, слабостите и силните страни, любимите и омразните неща, знаех, че няма да понеса цял живот да остана в двореца. Не исках всяко мое движение да бъде обект на публично наблюдение. Не исках да бъда известна като „простолюдната принцеса“. Принцът бе достатъчно добър. Красив, остроумен, макар и на моменти малко муден. Понякога дори се наслаждавах на компанията му. Но защото се познавах, накрая осъзнах, че не искам да се омъжвам за него.

Баща ми беше побеснял и ме би така, че братята ми трябваше да се намесват. Виждаш ли? — посочи малък бял белег под брадичката си. — Спомен от гнева му. Има и други. Предполагам това реши нещата. Не исках да бъда определяна от него или от когото и да било друг. Продаваемата щерка на лакея. Съпругата на принца. Не се нуждаех от съпруг, за да притежавам ценност! Нямаше да бъда въвлечена в брак от баща, който виждаше в мен само средство! Който ме използваше като средство за развлечение!

Младата жена гледаше неловко как по-възрастната й събеседничка ридае.

— Стела, зная, че ме разбираш. Ти си част от семейство, където нещата не вървят. Трябвало е да понасяш брат си и неговото пиене, родителите си и бавната смърт на взаимоотношенията им. Подобно на мен, най-дълбоките ти желания извират от това. Искаш да бъдеш колкото се може по-далеч от семейството си. Аз също! Ала отстъпването пред това желание, този страх, е само друг вид победа за тях. Бях убедена, че баща ми няма да повлияе на живота ми и по такъв начин. Реших, че няма да се омъжвам, но и че няма да бягам.

Тогава един ден мъж от севера — най-прочутият Търговец — посети двореца заедно със сина си за честването на средата на зимата. Търговецът Модал! Всеки познаваше славата му, всеки знаеше историите на постиженията му. Ала аз не можех да откъсна очи от сина му, Манум. Стела, той бе всичко, което бях искала. Не сигурност — вече притежавах това. Но той бе вълнение и удобство, и остър ум, и любезност, и изтънченост, и честност, и другар, и отвърна на обичта ми. Можеше да ми предложи само дървена колиба в студения и примитивен север, ала аз исках него, а не висока позиция. Така сключихме брак и дойдохме в Лулеа.

Стела си пое дълбок дъх.

— Щастливи ли бяхте? — запита тя.

— И да, и не — бе бавният отговор. — Той е всичко, което можех да искам от един приятел и любим, но е имало много случаи, особено когато пътуваше надалеч, в които усещах известна празнота. Чудя се дали някой човек може да бъде всичко за теб. Не зная, може би цялата тази възбуда около Най-възвишения е част от отговора. Да угодиш на Най-възвишения — ето нещо, което може да задоволи сърцето.

— Значи си открила правилния мъж. Ами ако Тангин е правилният мъж за мен?

— Стела, има нещо у този мъж, което ме тревожи. Възпитан и интелигентен е, също така е и богат и могъщ. Но той е манипулатор. Винаги казва точните неща. Твърде е пресметлив, съвсем точно знае как да получи онова, което желае. Всъщност той много прилича на теб, само че е много по-коварен.

— Прилича на мен? Смятах, че сме съвсем различни — на Стела не се нравеше посоката на разговора.

— Показваш всички признаци на пленена жена, жена без власт. Този тип жени ми е познат от фирейнския кралски двор. Лишени от собствена позиция, контролирани изцяло от властимащи мъже, те се учат как да изискват неща, без да ги посочват. Финото загатване, че нещо не е наред, едва доловимият намек какво е цупенето и сълзите, ако не бъде предоставено. Виждала съм множество мъже с власт напълно сразени от това.

— Току-що описа майка ми — тъжно рече Стела.

— И теб.

— Но аз не искам да съм като нея! — яростно рече девойката.

— Виждаш ли? Отново се описваш чрез отрицание, чрез сравнението с друг. На кого искаш да приличаш? Кой сред приятелите и познатите ти е най-близо до желанието ти как искаш да изглеждаш в бъдеще?

Стела леко се изчерви.

— Ти — накрая рече тя. — Е, ти ме попита.

Бе ред на Индретт да се смути.

— Тогава ме чуй — каза по-възрастната жена.

— Правя го — рече Стела. — Макар да не ми допада чутото.

— О, Стела, не можеш да се омъжиш за Тангин. Не сега, не и когато ти предстои още много израстване. Животът ви би бил непрестанна битка между двамата, всеки опитващ се да накара другия да стори онова, което съответно единият или едната желае. Накрая един от вас ще победи — по-вероятно той, защото ти си привикнала към живот на подчинение, а той — към живот на власт. И тогава ще си изгубена завинаги.

— За кого да се омъжа тогава?

— За никого. Не се омъжвай за никого. Не се омъжвай за Тангин, не се омъжвай за винкулчанин, не се омъжвай за селянин от Лулеа. Първо обикни някого и ако ще го обичаш през остатъка от живота си, омъжи се за него. Но не го прави само заради самия брак, заради страха от самотата.

— Но аз искам да направя нещо! Искам да бъда някой! — викна Стела. — Поне Тангин е някой.

— А ние не сме? Глупаво младо момиче! — отвърна Индретт и Стела отново усети, че Индретт говори по-скоро на себе си. — Не осъзнаваш ли, че тези неща не означават нищо? В края на живота си успехът се измерва в спрямо това дали си се справила добре с малките неща, светските неща. Неща като тези — подчинявала ли си се на тези, на които е трябвало? Била ли си милостива и справедлива с поверените на грижите ти? Достойно ли е било поведението ти? Обичала ли си наистина — не чувството, а действието? Отдала ли си се на неща като страст, амбиция и успех, или си отдала живота си на хората? Стела, обичаният от друг е някой.

Младата жена кимна.

— Гледах смъртта на баща си. След живота, който понесох заради този отвратителен човек, след всичко, на което ме подложи, аз пак плаках онази нощ. Най-вече заради ужасната загуба. Бе прекарал целия си живот в опит да бъде някой, проваляйки се в най-важните неща. Видях го да умира със съзнанието, че е сам, че не бе спечелил приятели, че когато очите му се затворят за последен път, клепачите му не ще се повдигнат отново отвъд, за да срещне погледа на Най-възвишения. Бе изгубил последния си шанс да обича и да бъде обичан, очакваше го само мрак. Бе изгубил всичко, Стела, всичко, струващо си да бъде пазено. Разбираш ли? Без значение е дали обичните ти хора живеят в село или дворец — обичта към тях е една и съща. Важно е не къде си, а кой си.

Бавни сълзи се спускаха по бузите на Стела.

— Няма ли лесен начин да се живее? — полуумоляващо запита тя.

— Не и ако действително искаш да живееш — колебливо отвърна Индретт, сякаш самата тя за пръв път стигаше до тази истина. — Ние, които понесохме пленничество и преследване, глад и жажда, които гледахме как наши спътници умират, не можем да отречем това. Ето ни тук, в Инструър. Би ли предпочела всичко това да не се е случило и все още да си в Лулеа?

— Не! — разпалено отсече Стела. — Цял живот чаках това. Индретт кимна.

— По някакъв странен начин, аз също — промълви тя.

Тогава двете замлъкнаха, хванати за ръце, мислейки за отминалото и за онова, което щеше да настъпи.

Двамата мъже крачеха тихо, дори плахо, по един от множеството коридори на Залата на знанието. Бяха членове на Съвета, Аркосите на Вертензия и Пискасия; а вървяха внимателно заради склонността на новия си господар, Деорк, Пазител на Андратан, да изниква без предупреждение.

— Чувам, че си е намерил момиче сред тях — рече Вертензия. — Това го задържа.

— Каквато и да е причината, трудно ми е да изразя цялата си благодарност! — разпалено отвърна Пискасия. — Този мъж е чудовище.

— Запази изменничеството за себе си — апатично смъмряне. — Знаеш какво прави с онези, които застават на пътя му. Не върши нищо, което да постави под съмнение скорошното ти пребоядисване.

Аркосът на Пискасия потръпна. Заедно с останалите членове на Съвета бе принуден да гледа екзекуцията на лоялистите, която намери за изключително отблъскваща, макар гръдта му да бе изпълнена с облекчение, че самият той е избегнал пламъците, облизващи крайниците на доскорошните му приятели. Деруйс, Редана и Сна Вацта умряха достойно, Редана не откъсваше очи от Фавония, далечен негов роднина — поглед едновременно обвинителен и изпълнен със съжаление. Роднината гузно бе избегнал погледа.

Съветът моментално подири заместници. Кралете на Деруйс, Редана и Сна Вацта можеше и да подозират нещо, но бяха безсилни, никой от тях не искаше да остане без посланик в Съвета на Фалта. Заместникът от Деруйс щеше да пристигне след две или три седмици. Деорк бе казал, че има стратегия да се оправи с него, а останалите двама щяха да пристигнат след месеци. Което, ако казаното от Деорк за брудуонските планове бе истина, щеше да е прекалено късно.

— Но тя определено изглежда добре! — рече Вертензия тихо, дори с копнеж. Пискасия, припомняйки си репутацията на спътника си, потръпна. — Разбирам защо Деорк я иска.

— Защо, виждал ли си я? — запита Пискасия, надвит от любопитството си.

— Да, ти също си я виждал. Тя е една от северняците, които дойдоха да ни обвинят. Помниш ли? Гарвановочерна коса, прогарящи очи. Малко младичка, но пък тъкмо заради това още по-свежа. Срещнех ли я сама в някой от тези коридори, нямаше да отговарям за действията си.

Завивайки зад ъгъла, двамата се изправиха пред Деорк, застанал с непроницаемо изражение в средата на коридора. Аркосът на Вертензия побледня от страх.

— Ще отговаряш за всяка прибързана постъпка, колега — равно изрече Пазителят на Андратан. — Следователно ще се контролираш, защото знаеш какво е наказанието за глупости, особено с неща, които ми принадлежат.

Вертензия имаше причина да се страхува. Бе настроил срещу себе си човека, чиято дружба диреше. Но страхът му се простираше дори отвъд разума. В изречените от мъжа думи имаше скрита сила, която втечни храбростта му, оставяйки го беззащитен за всяка заповед на Деорк.

— Няма да предприемаш никакви действия против момичето от севера, против когото и да било от Еклесия или срещите им. Нека се знае, че те се ползват с подкрепата на Съвета, че в тях виждаме надеждата да възстановим Инструър в някогашните й слава и първенство сред градовете на света! — гласът му бе неумолим, стоманен, разсичайки евентуалните възражения на двамата съветници. — Ти, приятелю Вертензия, ще се явиш в кабинета ми. Измислих нещо да занимая тези ръце, които инак биха те вкарали в сериозни неприятности.

Без дори да изчака отговор, красивият мъж се отдалечи, оставяйки Аркосите да мислят над думите му.

Манум и Индретт бяха се съгласили да обсъдят със Стела притесненията си за отношенията й с Тангин. Приеха момичето в стаята си късно през нощта. В Еклесия това бе единственото време, свободно за разговори. Ала разговорът не се развиваше добре.

— Обратно в Лулеа ли ще ме отведете? — остро запита Стела.

— След като Хал и Лийт се завърнат, всички ще идем по домовете си — отговори Манум. — Ние отговаряме за теб. Така че ще се върнеш с нас.

— Хауфутът бе този, който ме взе на това пътуване — рече Стела. — Не трябва ли той да прецени?

— Права си — отговори Индретт. — Ала би било нехайство от негова страна да не те отведе при родителите ти.

— Освен ако не се омъжа, разбира се.

— Той не би дал съгласието си.

— Може би не, ала отшелникът би го сторил. — Стела вече се бе разгневила и използваше отговорите си като оръжия, с които да нарани приятелите си.

— Отшелникът не е твой закрилник. Хауфутът отговаря за теб.

— Не е така! Служа на огъня и отшелника и съм една от Благословените. Нито хауфутът, нито родителите ми вече имат власт над мен.

— Значи ще се омъжиш без благословията на родителите си, против волята на старейшината на селото си, само за да избегнеш връщане в Лулеа? — Индретт се опитваше да овладее гнева си.

— Съмняваш ли се? Инструър е центърът на света, а точно сега и център на времето. Точно тук, точно в този момент огънят се спуска, а вие искате да пролазя обратно в горите, където пак да стана просто селско девойче? Родена съм за нещо много повече от това! Няма да пропусна възможността да променя света!

— Значи би престъпила думата ни, за да последваш бога си? — тихо запита Манум. Всички усетиха, че от отговора зависи много.

— Бих — каза Стела. — Такъв е и съветът на отшелника. Той казва, че само аз от Компанията съм показала нужната себеотдаденост, за да нося огъня.

— В такъв случай движението е обречено! — рече Манум. — Най-възвишеният не би искал от нас да вършим злина, за да постигнем добро. Вече съм спокоен. Дълго се чувствах неловко от странното дърво, което отшелникът отглеждаше и сега, когато съзирам плодовете му, няма да ги вкуся.

— Злина само според архаичните ви традиции! — изстреля Стела. — Бих пожертвала родителите си, приятелите си, дори самия живот, за да докосна огъня.

— Само до момента, в който това те устройва! — гневно рече Индретт. — Не знаеш нищо за истинската жертва. Чух достатъчно. От този момент ти забранявам да виждаш Тангин без някой от двама ни с Манум да присъства. Само се надявам, че ти не охарактеризираш движението, инак ще трябва да се съглася със съпруга си. Сега си върви в стаята и помисли над това, което изрече.

След като Стела изхвърча навън, двамата съпрузи се гледаха дълго време. Срещата не бе протекла добре, знаеха — решението на момичето бе неизвестно.

Стела се върна в стаята си в ужасно настроение. Как можеше следването на Най-възвишения да е толкова трудно? Бе обичала и почитала Манум и Индретт, дори и преди началото на приключението, ала вече не. Вече виждаше ясно. Те бяха инструменти на врага, мрачните сили, за които отшелникът винаги говореше, духовното Брудуо, властвало над Инструър за хилядолетие. Впримчени в традициите си, в старите начини на мислене, как можеше да се очаква от тях да видят новото дело на Най-възвишения? Естествено, че щяха да я посъветват да поеме по сигурния път, да не рискува, защото именно по този начин бяха избрали да живеят те. Трябваше да се осъзнае по-рано! Бяха разменили живота в царския двор на Фирейнс за свитото еднообразие на Северните покрайнини. Е, това си е бил техен избор, но няма да го натресат и на мен! Аз ще рискувам! Ще сторя нещо с живота си! Няма да се върна като нахокано кученце в Лулеа, където да стана собственост на селския хулиган!

Сълзи се лееха от очите й, докато издърпваше раницата си изпод леглото. Бегло мислейки върху това, което прави, тя прибра няколко ката дрехи и някои принадлежности, сетне пристегна въжетата. Облече си тъмното наметало и метна торбата на гръб. Наместването на раницата й напомни за миг за приключението и опасността, която бяха мислели, че виси над Фалта, уверявайки се колко са грешали. Бъдещето криеше мир, не война. А в другия край на града Тангин я чакаше.

Стаята й се намираше на втория етаж, един-двама от останалите в къщата още не си бяха легнали. Интуитивно Стела знаеше, че решеното от нея трябва да бъде сторено бързо, преди да е премислила, но бе принудена да чака близо час, преди всички врати долу да се затворят. Чакането бе истинско мъчение, прекарано в борба с детинските страхове. Какво ще каже майка ми? Тя така или иначе мисли, че съм мъртва. Ами ако Тангин не ме иска? Естествено, че ме иска, просто никой от другите не го прави! И все така, докато накрая тя не събра раздраните парцали на страховете си, не ги свърза в нещо, напомнящо храброст и бързо не напусна къщата.

Слънцето сияеше с червен пламък, окъпвайки с неземна оранжевина Кафявите земи. Черни войски, обширни като мисъл, се разливаха като мравки над хълмовете и падините. В авангарда крачеше почетната гвардия на Андратан, тринадесет тринадесетици, всяка облечена в одеждите на Махди Дащ — най-страховитите брудуонски воини. А начело вървеше Древният, Неумиращият, Черносърдият, Каннуор Едноръкият Рушител, врагът на Най-възвишения.

С падането на нощта армията спря и Рушителят се оттегли настрана с гвардията си. Там, на една гола скала, послужила за олтар, приготвиха синия огън — кръв и масло, смесени в свещена купа, позволила на носителя на магията да разпростре сещания над хиляди мили. Тази вечер Рушителят слушаше своя лейтенант.

Нетрепващият син пламък заговори с отмерения тон на Деорк.

— Сторих, както заповядахте! — рече безтелесният глас. — Разпалих противостоене в града и посях враждебност в сърцата на северняците. Макар някои от тях да са извън хватката ми за момента, очаквам ги със заложен капан. Клопката чака единствено завръщането им. Тогава, повелителю, градът ще се саморазруши точно както Дона Михст преди толкова много години.

— Ще се завърнат ли? — запита Рушителят.

— Трябва. Не съумях да открия целта им, но имам подозрения, че са в съдружие с Аркоса на Немохайм. Ще се завърнат, обладаващи сила, ала тази сила ще задейства клопката и ще изправи фалтанец срещу фалтанец. Ще запазя Аркоса за вас.

— Добре — рече Неумиращият. — Доволен съм.

— Повелителю, вие сте ме научили на всичко… — измърка Деорк.

Стела първо провери мазето, но Тангин не беше там, бяха останали само неколцина, потънали в разговор. Според един мъж, когото познаваше само бегло, той бил напуснал преди известно време.

Знаеше къде е отседнал, но мястото се намираше далеч, а и беше посред нощ в град, където вечерният час се спазваше поне символично и почти не минаваше без убийства. За малко не изостави плана си, но не можеше да понесе самодоволните лица, изпълнени с превъзходство, издаващи надути поучения и ограничаващи още повече живота й. Така че тя продължи, вървейки по улици и алеи, които изглеждаха заплашително непознати в мрака.

Може би час по-късно потрепващата и изплашена Стела достигна до квартирата на Тангин. Всъщност бе срещнала единствено едно шляещо се куче, ала дори и то я бе стреснало. Момичето, изправило се срещу брудуонските воини на Покрития път, сега не намираше и следа от тази храброст. За нейна изненада и уплаха двама войници от градската стража пристъпиха от сенките.

— Какво правиш тук? — грубо запитаха те. В тази част на града живееха заможни, войниците познаваха всички обитатели, а това момиче не бе от тях. Но когато пристъпи в светлината и двамата я разпознаха.

— Тук съм да видя Тангин — рече тя, по-плахо от възнамеряването.

— Тангин? — единият войник погледна към другия, на Стела се стори, че съзира изненада върху лицето му, но тя изчезна след миг, ако изобщо се бе появявала. — Тангин не е тук.

— Къде е?

— Отиде да говори със Съвета — бе неочакваният отговор.

— Съветът? — слабо повтори Стела.

Войниците бяха инструктирани: „Ако северното момиче пита за Тангин, доведете ми я“. Тъй бе казал господарят им.

— Точно така — рече един от тях. — Желаеш ли да го видиш?

— Ще го намеря — уверено изрече Стела.

— Ще дойдем с теб.

— Защо? Ще се оправя — но в действителност се радваше, че двамата настояха. Компанията им бе далеч за предпочитане пред краченето сама из града.

Отне им половин час да стигнат до Залата на знанието. На равни разстояния ги спираха патрули и Стела бе удивена в каква степен инструърската стража контролираше спящия град. Бе приела, че падението на Аркоса на Немохайм и разрастването на Еклесия са обезсилили стражите. Поне това бе рекъл отшелникът, а и Стела бе видяла само малцина, ала ето че бройката им изобщо не бе намаляла. Защо на Еклесията бе позволено да се разраства необезпокоявана, ако стражниците все още владееха града? Странно усещане на заплаха се спусна над нея, докато приближаваха ниския черен силует на Залата на знанието.

Прекосиха студени, неосветени коридори, докато стигнаха до полуотворена врата. Войниците отстъпиха назад, знаейки нещо за заниманията на господаря си и колебаещи се дали да почукат, но Стела се стрелна напред и прекрачи прага.

В малката стая Тангин се бе надвесил над пламтяща купа. Отнякъде долиташе глас, звукът на стържещи един о друг камъни. Когато тя затвори вратата, говорът спря, а синият пламък затрептя бясно. Тангин се обърна към нея.

Тангин беше, но той не приличаше на себе си. Сякаш маска се бе смъкнала от инак нежното му лице, разкривайки нещо отвратително, мъртвешки лик или, помисли си шокирано Стела, напомнящо на Снаер в Пиесата, непроницаема чернота, карикатура на злото.

Лицето заговори, а чертите се сведоха в някакво подобие на мъжа, когото познаваше.

— Стела — рече то, изричайки името като мръсна дума. — Значи дойде. Знаех, че ще дойдеш.

Тя прилепи длани над устата си и изпищя.

— Глупачка! — иззлорадства той, дордето светът й се разпадаше на късове. — Слабоумна глупачка. Падението ти е пълно. Далеч не си никаква Благословена, ти си прокълната! Не знаеш ли, че с думите си покорявам хората на волята си? Не си ли чувала за словоплетство? Ти се подчини на волята ми от мига, в който те докоснах с очи — и ще го правиш до смъртта си. Хайде! Пищи, ако желаеш! Повелителят ми и аз ще се насладим на ужаса ти.

Ала тя нямаше да пищи. Гняв, а не страх, бе стиснал гърлото й, в миг на просветление тя проумя, че е била глупачка, но че няма вина. Бе подлъгана от зъл човек — слабостта й я бе направила податлива, ала тя не бе зла, щеше да се противопостави на това противно създание с всичките си сили.

— Ела по-близо! — заповяда мъжът, когото бе познавала като Тангин. Тя бе безсилна да не се подчини на силата му. — Погледни в пламъка. Господарят ми иска да те опознае.

Докато тя се взираше, синият огън протегна пипало. Докосването му бе шокиращо студено, коренно различаващо се от топлината на огъня в онази нощ. Запази тази мисъл! — рече си тя, дордето синият огън проникваше навсякъде, навсякъде, вътре и вън, отключвайки тайните й, оставяйки я оголена. Нервите й крещяха в агония от докосването, запази си разсъдъка единствено като се съсредоточи върху оранжево-жълтите пламъци от съня си.

В здрача на Кафявите земи, Махди Дащ удивено гледаха как водачът им се вцепенява, сетне надава вик.

— Врагът ми! Врагът ми! — изкрещя той на древния език. Възвръщайки си самообладанието, той изрече в пламъка — Запази ми я! Врагът е поставил нещо в нея, трябва да узная какво е то. Тя крие тайни, а никой не може да пази тайна от свещения огън.

— Тайни, повелителю? — развеселено отвърна Деорк. — Тя няма тайни от мен. Словоплетството се грижи за това.

— И все пак! — избумтя страховитият глас откъм синия пламък. Нишката се отдръпна от Стела. Тангин бавно схлупи длани над купата и пламъкът изчезна.

— Е, Стела — рече той. — Изглежда бе поискана от един по-велик дори и от мен. Оказана ти е огромна чест!

В гласа се долавяше злоба и нещо друго — едва осезаема горчилка. Девойката можа да каже само:

— К… кой…?

— Наивна глупачка! Още ли не осъзнаваш в какво си се забъркала? Аз съм Деорк, Пазителят на Андратан, председател на Съвета на Фалта и новият лорд на Инструър. Тангин бе просто рожба на фантазията ми. И твоята, момиче, и твоята! Искаше да е реален. Харесва ли ти тази реалност?

Безмълвно, Стела поклати глава.

— А моят повелител? Моят господар е самият Рушител. Той е онзи, който те иска за себе си! Помисли над това, докато във вериги очакваш пристигането му!