В земята пламък се крие

Глава 1 Големият град

Лийт стоеше мълчаливо в тясната улица, треперейки от неназоваема емоция — членовете на Компанията най-накрая се бяха събрали отново. Първо баща му сетне и разстроената му майка го прегърнаха, потопени в печал, лееха се горчиви сълзи.

Не изпитваха радост от измъкването на косъм. Едва бяха избегнали жестокото насилие, кулминирало в смъртта на жената фенни и просто се притискаха един към друг, убеждавайки се в реалността на останалите след ужаса на преследването и светкавичната гибел на Парлевааг.

— Всичко свърши — каза тихо Манум. — Свърши.

Повтаряше думите като заклинание, целящо да прогони отчаянието.

— Да, свърши, но няма да забравя саможертвата й — рече Кърр.

— Нито омразата и злината, които я покосиха — горчиво додаде Фарр.

Индретт повдигна насълзеното си лице от гръдта на съпруга си, ридаейки, сълзите примесени с видения на страховития край на приятелката й.

— Тя е мъртва!

— Ала умря с достойнство, изкупвайки смъртта на другаря си в живота — твърдо каза Перду, опитвайки се да скрие зад грубия глас чувствата си. — Не тъжи! Животът вече не я влечеше, така че го дари благородно, за да можем да продължим мисията си.

Индретт изви очи към него.

— Гавриш се със смъртта й! — процеди тя, стиснала зъби. — Какъв смисъл би могъл да й бъде придаден?

— Може би ние не сме в състояние да го открием, но никой не знае какво значение е съзирала тя — каза Хал. — Поне най-сетне намери покой.

— Но това беше безсмислено, безсмислено! — все още шокирана, Индретт се бореше да приеме случилото се току-що.

— Безсмислено за теб! — Перду се обърна към жената от крайбрежието. — Опитай се да погледнеш отвъд първородническите си разбирания. Фенните не биха погледнали на смъртта на Парлевааг като на трагедия. За тях саможертвата би била нещо красиво, възстановяващо баланса в живота. Откъде знаеш, че това не е било единственото смислено нещо за нея след смъртта на съпруга й, отнет й по подобен начин? Замисляла ли си се, че може би твоето приятелство й е дарило силата да стори това? А сега искаш да го превърнеш в долно деяние?

— Не виждам никаква красота в това.

Тези думи се отрониха мъчително от нея. Лийт виждаше страданието в очите й, сякаш разбойническият меч пронизваше нейната плът, изтръгвайки живота на големи глътки — сякаш не можеше да нареди на ума си да спре да преповтаря сцената отново и отново.

— Но защо войниците не ни се притекоха на помощ? — гняв обагряше гласа на Стела. — Защо затвориха портата?

— Те взеха равно с уайдузите участие в смъртта на Парлевааг — каза Фарр. — Някой ще си плати за това страхливо дело!

— Що за място е това, където заклелите се да защитават ти затварят портите под носа?

— Може би са видели наближаваща заплаха и не са ни различили от уайдузите — тихо рече Хал.

— Да се надяваме, че Желязната врата ще се отвори по-лесно от портите на Инструър! — Кърр не вярваше в поличби, ала дори и в неговите очи пристигането им във Великия град не бе започнало добре.

Няколко улици по-нагоре един стражник предпазливо се изправяше на крака сред черепите на клана, опитвайки се да обясни на другарите си събитията, предшествали нападението над него.

Накрая успя да пресъздаде случилото се и стражите се пръснаха в дирене на отговарящ на схематичното описание. Нападенията над градската стража в Инструър винаги се третираха сериозно — щом го откриеха, на севернячето с голяма вероятност предстоеше неприятен престой в Пиниона.

Фемандерак откри пътниците безгрижно да крачат по Витулианската алея — главният път през града, водещ началото си от Иннската порта. Лийт го представи на Компанията и първият съвет на философа бе да запазят въпросите си, докато не се озоват в относителната безопасност на някоя странична уличка. Там те се скриха, докато около тях стражниците трополяха из улиците, но дали заради суматохата, или заради невзрачните сиви одежди на Компанията, пътешествениците не бяха заловени. Със залеза на слънцето диренето приключи.

В печалния здрач Компанията излезе през портата Инна, за да прибере тялото. Защо никой не се бе досетил да постави стражи до трупа, в случай че спътниците й се върнат, не можеха да кажат. Може би стражниците все още не бяха свързали Лийт със случилото се пред стените. Във всеки случай северняците бяха благодарни.

Повечето минаващи през портата подминаваха Парлевааг, загърбвайки гледката, макар някои да се бяха насъбрали като мършояди, разменяйки си догадки относно гнусното дело, посенчило непреодолимия им град.

— Това са онези нецивилизовани люде от Деювър — каза един.

— От север нищо хубаво не идва! — добави втори. — Животни, на нищо не можеш ги научи.

Сетне се разпръснаха. Никой не попречи на Компанията да издигне клада за Парлевааг от съчки и суха трева по обичая на фенните. Перду изтегли уайдузкия меч от тялото й и го хвърли в реката. Тогава нежно и почтително прошепнаха последните си думи на раздяла и подпалиха кладата. Разнесен от морския ветрец, димът се смесваше с онзи от огньовете на рибари и скитници, обвивайки Дългия мост.

— Лешоядите се събраха на стените — промърмори Кърр на Фарр, когато пламъците неохотно се заеха с мрачното си дело.

— Да гледат — бе отговорът. — Присъствието им не я осквернява. Тя струваше много повече от когото и да било от тях.

— Никога няма да разбера защо никой не се притече на помощ.

— Подобна страхливост ме кара да се срамувам, че съм фалтанец — каза Фарр с горчивина.

Фемандерак изръмжа в знак на съгласие.

— Тези „хора“ — думата се отрони от устата му като обида — твърдят, че са преки потомци на рода Ландам. Доблестта на Фурист, Аркос Ландамски, е равна на тяхната страхливост.

— Ще имаме ли някакъв успех в подобен град? — запита старият фермер с почернен от съмнение глас, сякаш в смъртта на Парлевааг разчиташе кончината на приключението им. — Къде са Часовоите?

Фарр се обърна към него:

— Приятелю, ти знаеш повече от мен, ала може би и двамата не знаем много. Боят свърши, сега започва дипломацията. Трябва да седна сред задните редици и да мълча. Само ако Уайра беше още жив! Словоохотливостта му щеше да служи на Компанията добре.

Самотният Сторрсен въздъхна.

— Ако дипломацията не помогне, остава ми само да се надявам да загина в битката срещу брудуонците с такова достойнство, както умря и брат ми.

Кърр не отговори. Наместо това започна да си мърмори, достатъчно високо, та Лийт можа да дочуе.

— Защо сега? Защо не когато бях млад и можех да въртя меч? Защо сега, когато съм стар и слаб?

С тежка въздишка старият фермер се обърна и отново влезе в града, съдържащ всичките им надежди; останалите го последваха.

Същата вечер Компанията се запозна с Фоилзи. Научавайки за случилото се пред портата, тя настоя да останат у дома й, предлагайки им почистените стаи над мазето.

— Никакви пари! — надви протестите им тя. — Не можете да спите по улиците. Това е най-малкото, което мога да сторя, след като никой друг в града не си е мръднал пръста. А и има забрана за излизане след мрак, така че няма как да търсите друго място.

— Забрана? — попита старият земеделец. — Какво става?

— Старата песен на Ескейн — рече Фоилзи, сякаш това отговаряше на въпроса. Изглежда не забеляза — или избра да не забелязва — въпросителните погледи, които отговорът й породи. Ако не бяха толкова изтощени, пътниците от Компанията щяха да настоят за повече подробности, но седмиците бродене, дните напрегнато бягство и внезапната мъка им бяха дошли в повече, така че подириха леглата рано.

И останаха в тях чак до обед. След храната се събраха в мазето, за да обсъдят положението. Тогава Лийт представи както трябва Фемандерак на групата, разказвайки подробно ролята на стройния мъж в бягството им от Адунлок — история, докарала на философа множество похвали от Манум и Индретт.

— Видях ви! — каза Търговецът с оживено лице. — Стояхте на южната страна на Клоувънчайн, помислих ви за врага. Дължа ти благодарности! Свиренето ти в пещерите под Адунлок спаси живота ми.

Той посочи към арфата, окачена на раменете на Фемандерак, сетне обясни как неземният звук разсеял уайдузкия боец.

— Много бих искал да те чуя отново.

Фемандерак се усмихна, абсурдно дългото му лице се осени със странен блясък.

— Ела с мен на пазара днес — рече той. — Там свиря за хората — събират се да слушат и получавам малко пари.

— Достатъчно да си позволим по-добра квартира? — запита Стела. Леглото й бе неудобно, на буци и пълно с дървеници.

— Със сигурност бихме могли да намерим нещо по-добро — потвърди Фемандерак. — Ала е малко вероятно да попаднем на друга хазяйка като Фоилзи.

— Във всеки случай — намеси се Перду, — парите може да ни потрябват за нещо по-важно от квартира — и погледна прямо към високия философ. — При положение, разбира се, че си с нас… и че се съгласиш да използваш парите си за каузата на Компанията.

— Може би трябва да поговорим за Компанията и приключението ви. — Фемандерак се надигна от ниското канапе и започна да крачи из стаята. — Имам много въпроси към всички ви.

Кърр на свой ред се изправи:

— А можем ли да ти поверим отговорите?

— Да ми ги поверите? Какво бих могъл да сторя с тях, че да навредя на каузата ви?

— Да ги продадеш на инструърци, например — гласът на фермера внезапно освирепя. — Убеден съм, че градската стража с радост ще узнае нещо повече за нас. Не обичам предателите.

С пламнали очи, Фемандерак отиде до стареца.

— Това е само съвет. Този тип приказки не ще ви отведат никъде в града. Миналата година престоях тук три месеца, опитвайки се да получа разрешение за архивите в Залата на знанието. Бюрокрацията е много трудна за заобикаляне и изключително тромава. С Желязната врата ще имате само един шанс. Подобни приказки ще направят от приятелите ви врагове и ще направят делото ви безплодно.

Лийт откъсна увиснал конец от ръкава си:

— Разказах всичко на Фемандерак. Той е наш приятел! Кроптър каза, че ще открием приятели на неочаквани места. Малко са по-необичайните места от една уайдузка крепост — гласът му умоляваше да проявят разбиране.

— Кроптър също така предупреди, че ще срещнем хора, които изглеждат дружелюбни, но ще попречат на каузата ни — долетя гневният фермерски отговор. — Глупаво е било да говориш за мисията ни! На малцина можем да се доверим!

Лицето на Лийт почервеня и младежът седна.

Фемандерак не изглеждаше засегнат от грубите слова.

— По мое мнение човек, който спасява един от Компанията ви от ямата на уайдузите, сетне го води непокътнат до вас и не иска нищо в замяна, е достоен за доверие. Но няма значение, вече е сторено. Казаното от Лийт е истина. Зная за пътуването ви. Искате да предупредите Фалта за предстояща брудуонска инвазия и сте заловили един техен воин, който да свидетелства. Впрочем той къде е?

Кърр не каза нищо, устните му сведени до тънка бяла линия. Следовникът бе вързан в една от стаите, чиято врата беше залостена здраво — редовно проверяваха въжетата му. Притеснението от евентуално ново негово бягство продължаваше неспирно да тормози Кърр. Бяха скрили истината от Фоилзи, но беше само въпрос на време хазяйката им да открие що за човек бива държан в дома й.

Фемандерак присви рамене.

— Мога да ви помогна — рече той. — Естествено, ако искате помощ. А, повярвайте, ще ви е нужна! Отнема страшно много пари и постоянство, за да се срещнеш със Съвета на Фалта, където ще ви е нужен някой, който да представи новините ви умело и сбито. Помнете, имате само един шанс!

— И какво предлагаш? — кратко попита Кърр. Лийт ясно виждаше и чуваше гнева на стария фермер, но не можеше да посочи пораждащата го причина. Може би нещо в самонадеяността на Фемандерак го раздразваше.

Философът изглежда не забелязваше неприязънта.

— Пари, квартира, съвет, убедителен глас пред Съвета — и редица други неща, които още не е времето да разкривам, но вероятно са по-ценни от всичко останало.

Хал се изправи с отсечени движения и отиде в средата на стаята.

— Според теб подкупът най-добрият начин за достигане до Съвета на Фалта ли е? — обърна се той към философа.

— Най-добрият? Това е единственият начин! Без пари изобщо няма да признаят съществуването ви, още по-малко да обърнат внимание на просбата ви. Съществуват определени дребни служители, на които трябва да бъде платено — все по-големи суми — преди да получите правото на аудиенция.

— И това не те притеснява? — Хал се взря в очите на Фемандерак по начин, който доста се отдалечаваше от учтивостта. Лийт не можеше да не си припомни братовия сблъсък с отшелника. Тогава Хал бе изглеждал неумолимо уверен в правотата си, сега отново се приготвяше за нов твърдоглав спор.

— Да ме притеснява? Не. Трябва ли?

— Според мен трябва. Всички забравяме правотата на делото си. За себе си не търсим нищо. Искаме да се изправим пред Съвета, защото имаме да им дадем нещо — време да се подготвят за надвисналата инвазия. Как би могло това да застраши Съвета? Защо да не поискат да ни видят? Смятам, че трябва да разкрием важността на носените от нас вести. Любопитството може да успее там, където парите се провалят.

Манум заговори с нескрито неодобрение:

— Призовавам към изключителна предпазливост относно делата ни с Фалтанския Съвет. Сине, казах ти по какъв начин Гласът от Андратан ликуваше как фалтанците му се подчинявали. Даде ми имена, показа ми лица, лица, които никога няма да забравя! — Той поспря, поемайки си дълбок дъх. — Гласът ми разкри, че имал агенти дори сред Съвета. Беше изключително ясен. Не мислиш ли, че ако разкрием мисията си, корумпираните представители ще разберат и просто ще убедят останалите да не ни приемат?

— Тогава ще разкрият истинската си природа! — каза Хал. — Истината е по-могъща от заблудата! Лъжата може да печели много битки, но плодовете на победите й изчезват заедно с измамите й. Истината може да понася множество поражения, но победите й са постоянни! Трябва да бъдем искрени.

— Истината може да бъде използвана срещу нас! — противопостави се Манум. — Нека го кажа по-ясно. Съветът има шестнадесетима членове, по един от всяко кралство. Пет страни — Сърнета, Деювър, Сна Вацта, Хаурн и Деруйс — имат лоялни крале и тази вярност се отнася и за представителите им в Съвета. Хаурн е васално кралство на Сна Вацта, но гласът му е отделен. Четирима други крале са ни предали, ала посланиците им в Съвета са все още верни. Това са Плоня, Асгоуан, Редана и Пискасия. Владетелите на Трейка, Фавония и Немохайм са верни на Фалта, но посланиците им са предатели. Остават четири кралства — Вертензия, Строукс, Табул и обичният ни Фирейнс — предадени едновременно от владетел и посланик.

Това означава, че осем от шестнадесетте кралства се управляват от предатели. Фалта е в гибелна позиция.

Но положението със Съвета все още не е толкова отчайващо, макар че вече би могло и да е станало, тъй като мина повече от година, откакто Гласът злорадстваше. Деветима от съветниците са лоялни, а седмина са изменници. Ако нещата са се запазили, ще разполагаме с достатъчно гласове да спечелим. Хал, ако казваме на служител подир служител, че Фалта е заплашена от инвазия, рано или късно ще попаднем на някой, служещ на врага или склонен да продаде информация. Така пътят ни към Съвета ще бъде прерязан — или ще бъдем предадени пред него. Нека бъдем внимателни с истината!

— Дори и да бъдем предадени, трябва да се осланяме на истината, а не да прибягваме до подкупи — настояваше Хал. — Накрая победата ще дойде.

— Освежаващо прямо! — отбеляза Фемандерак. — Ала разполагаш ли с времето да понасяш пораженията преди идването на евентуалната победа? Предупреждавам ви, едно-единствено поражение е достатъчно да съкруши усилията ви! — Той продължи да крачи, сякаш бе готов още сега да се изправи срещу брудуонците. — Можем ли да говорим по-откровено? — рече той. — Аз също имам задача, мисия, която трябва да изпълня и за да го сторя, трябва да разкрия сърцето си пред вас. Ще говорим ли открито? В такъв случай, ако не приемете помощта ми, аз ще си ида, обещавайки да не казвам никому за делото ви. Ще положа клетва! Но ако ви убедя, че съм достоен за доверие, бих искал да позволите да се присъединя към Компанията.

Кърр огледа стаята. Разчете умора по лицата им, осъзнавайки, че сега не е най-подходящото време да се занимават с важни неща. Нуждаеха се от почивка или от залисване, нещо, което да им помогне да преодолеят умората и втрещението, които още чувстваха. Високият странник изглежда имаше повече живост от всички тях взети заедно.

— Трябва да поговорим за тези неща! — рече старият фермер, надявайки се инстинктът да не го подлъгва. — Но не сега, не днес. Прекадено сме изтощени, за да вземем правилните решения. Утре ще дадем на Фемандерак шанс да поговори и узнае всичко, което го интересува. Дотогава бих посъветвал всички да поспят или поне да отпочинат.

— Още толкова много неща ни предстоят — продължи той. — Аз лично ще започна да търся следи от ордена си. Някъде в този изоставен град трябва да има Часовои, освен ако не са изоставили напълно призванието си — те ще се противопоставят на предателите на Фалта. Щом ги открия, достъпът до Съвета ще е много по-лесен!

Той въздъхна.

— Поне това се надявам. Няма друга причина за един изморен старец да иде толкова далеч.

— Иди да си починеш, старецо! — тихо каза Перду с оттенък на привързаност в гласа. — Часовоите и утре ще са тук.

— Искаш ли да дойдеш на пазара? — Фемандерак бе прекарал следобеда в крачене из стаята.

— На мен не ми трябва почивка — каза Лийт. Не мога да спя в тази къща, не и когато тя е тук. Може би ако ида да се разходя…

— Хайде тогава!

Преди Лийт да се изправи от канапето, Фемандерак бе нарамил арфата и изчакваше на прага.

На площадката над стълбите ги спря долетял глас.

— Къде отивате?

— До пазара — отговори Лийт. — Фемандерак там свири на арфа.

— О! — гласът на фермера звучеше напрегнат и изтощен. — Нещо против да дойда и аз?

— Напротив! — жизнерадостно отвърна философът.

— Ами ние? — долетяха питания от другите стаи.

— Разбира се! — каза им Фемандерак, смеейки се.

— Дотук с отдиха на Компанията — проръмжа Кърр.

Накрая в квартирата им остана само Перду, натоварен със задачата да наглежда пленника им. Всички останали подириха разтуха сред шарените сергии на тържището.

Пазарът, един от шестнадесетте в града — по един за всяко кралство, казваха, макар числото да бе просто съвпадение — заемаше широкото пространство между три тесни улици и една широка алея. Продавачите бяха разпънали сергии в кръг. Там те предлагаха стоките си; вариращи от необходими благини като храна и дрехи до фриволни и дори опасни продукти. В центъра се помещаваха различни забави. По-професионалните от тях бяха спонсорирани от собствениците на сергии, които плащаха на изпълнителите с надеждата, че номерата им ще привлекат повече клиенти. Останалите изкарваха насъщния с монетите от случайни зяпачи. Получилата се какофония инструърци и посетители се завихряше в море от цвят, добре наблюдавано от някой покрив, но най-добре усетено на място.

— Стойте заедно! — посъветва ги Фемандерак. — И дръжте ръце в джобовете! Не купувайте нищо, защото аз мога да го взема на по-ниска цена.

— Защо да си държим ръцете в джобовете? — пожела да узнае Индретт. С широко разтворени очи, тя се взираше в невъобразимите наслади, макар че беше родом от Раммр. Малцина от тях си бяха представяли, че Великият град ще изглежда така.

— Професионални джебчии. По-трудно е да се открадне от джоб, в който има ръка. Ако отслабиш бдителността си, ще задигнат всичко, което не е вързано за теб. За най-добрите от тях се разказват истории. Някои пътници са губили долните си ризи, осъзнавайки липсата едва в края на деня.

Лийт бе започнал да разпознава пламъчето в очите на Фемандерак, съпътстващо тези истории, но само един или двама от останалите погледнаха към високия мъж със съмнение.

Компанията прекара близо час опивайки се в гледките, звуците и ароматите на този — ако не най-голям, то поне най-ярък — пазар в Инструър. Видяха риби, уловени в реката край града — и риби от морето на два дни път западно от града. По-големи и по-разнообразни от всичко, уловено в по-студените води на севера, огромни змиорки и ракоподобни животни, с червени тела и огромни щипки, очакваха купувачи. Можеше да се пазари всякаква храна, при това евтино, ако човек умееше изкуството да се договаря. Плодове във всякаква форма и цвят, най-разнообразни зеленчуци, меса и добитък, събрани от шестнадесетте кралства. Амбулантни търговци продаваха украшения за китките, глезените, врата, ушите и изобщо за всяка стърчаща част на тялото. Компанията крачеше сред тълпи, които аплодираха жонглирането и акробатиките на група мъже от сухия север, екзотичните танци на млади жени — вероятно местни, прецени Индретт, чиито разгорещеност и оскъдно облекло привличаха значителни тълпи, министрели — сами или на групици, изпълняващи непознати песни. Един от по-настойчивите продавачи се опита да им предложи детски обувки, като ентусиазмът му не угасваше дори и при изтъкването, че с тях деца няма. Усмири се единствено когато се съгласиха да купят лакомства за четири фрети и определено аматьорска картина на планински пейзаж. Изживяването поглъщаше, развълнуваше и тревожеше селяните от Лулеа и техните приятели, не им оставяше време дори да си поемат дъх и скоро потънаха сред вълнуващия хаос.

Философът откачи арфата си като оръжие, настанявайки се удобно на калдъръма, сетне постави единия ръб под брадичката си, а другия — между краката. Пръстите му погалиха струните, отначало тъй тихо, че изобщо не можеше да бъде чут над звука на тълпата и Манум изпита надигащо се разочарование. Бе предположил, че голяма част от магията се бе дължала на пещерите под крепостта, но все пак очакваше нещо повече.

Фемандерак изсвири един акорд, тълпата утихна и Търговецът установи, че магията все още е там. Нотите излитаха изпод дългите пръсти като течен огън, обединявайки се в звук, който го накара да потрепери.

Лийт също се усети докоснат от музиката, както всеки път, когато я чуваше, дори звуците да не притежаваха онази пълнота, придадена им от пещерите под Адунлок. Известно време мелодията се ля, сетне внезапно бе стегната във вплетен ритъм, който не приличаше на нищо чувано досега от фалтанците. Всички наоколо бяха запленени от музиката, която ги придърпваше в по-съвършени обятия от всички, в които бяха лежали някога. Дори и в земя, където бе познато качеството на музиката да въздейства на душата, уменията на Фемандерак бяха поразителни. Потопени в звука, слушателите му забравяха тревогите си за известно време, някои получаваха възможност да ги надмогнат. Свиренето му не остави никого недокоснат.

Към него започнаха да се присъединяват и други музиканти, сливайки се с хармония и контрапункт, докато за Лийт и Манум музиката не започна да повтаря плътността и сложността на звука от Уамбакалвен. Някои от събралите се започнаха да танцуват, изгубили представа за всичко друго извън ритъма. Индретт затаи дъх, погълната от красотата на чутото и някъде в ума й танцуваше Северното сияние. Покъртен, Фарр си помисли за винкулчанските бардове, студени и простовати и с колко много тази музика ги превъзхождаше! Стела усещаше как нотите я обгръщат и преминават през нея като успокояващ есенен дъжд, донесъл разтуха след мъчително лято. Кърр затвори очи, позволявайки си за пръв път да пожелае Тинеи до него, за да сподели музиката. Тя щеше да остане във възторг както от нея, така и от пазара.

Последваха песни, местните музиканти дали тон за старите народни напеви от Златната ера, по-богато, по-благородно време, приключено от брудуонската инвазия. Фемандерак посвири с тях известно време, сетне преметна арфата и се присъедини към Компанията. Напълно разбираше посрещналата го тишина. Помнеше как се бе чувствал по същия начин, когато за пръв път бе чул Пириний да свири, в деня, когато бе решил да овладее този труден инструмент. Говоренето след подобно изпълнение щеше да наруши спокойствието, обгърнало ги като дебело одеяло.

Мълчаливо се върнаха в квартирата си.

— Добре, Фемандерак! — рече Кърр. Умората се бе просмукала дълбоко в костите му, знаеше, че трябваше да прекара следобеда в сън, но бе достатъчно честен да признае, че ако бе останал, нямаше да може да заспи. — Прости ни за прекалената тайнственост, особено когато е видно с просто око, че се нуждаем от цялата възможна помощ. Ти си заслужи шанса да говориш, приятелю! Разкажи ни за себе си. Откъде си и какво можеш да предложиш?

Високият странник се отпусна на канапето. Членовете на Компанията се бяха пръснали из мазето, замиращата светлина от прозореца заменена от сиянието на два фитила.

— Ида от място на име Даурия, малка страна от другата страна на Десика, Керсосът, Дълбоката фалтанска пустиня. Аз съм първият…

— Даурия? — прекъсна го Манум, объркан. — Потопената земя? Идваш от Потопената земя?

Фемандерак се канеше да отговори, но бе изпреварен от Кърр:

— Със сигурност нямаш предвид Дона Михст? — очите му очакваха отговор от Търговеца или философа.

— Откъде знаеш за Потопената земя? — обърна се Фемандерак към Манум.

— Потопената земя е малкото останало от Долината на Първородните, а Дона Михст е столицата — отвърна Манум на Кърр, който кимна. Сетне и двамата се обърнаха към Фемандерак.

— Какво знаете за Даурия? — попита ги той.

Кърр погледна към Манум.

— Всички Часовои изучават Домаз Скреуд, където се разказва историята за Отравянето — Даур Битан — там Каннуор предава Първородните и навлича гнева на Най-възвишения върху Долината. Това е централната история на Първородните, предците на фалтанците. Разказах историята на Компанията, макар че може да са я забравили.

— Всички фирейнчани ли знаят тази история? — попита Фемандерак. — Малцина във Фалта са чували за нея.

— Не съм я чувал изцяло — рече Манум. — Чух името Даурия от Гласа в Андратан.

— Лийт ми разказа за приключението ти, за което не мога да изразя достатъчно похвали. Бил си разпитан от Гласа в онази ужасна крепост, а си още жив? Ето в това повече от всичко можем да съзрем ръката на Най-възвишения!

— По-скоро ръката на един алчен Търговец — гневът в гласа на Манум не можеше да бъде сбъркан. — Ванио може и да ме спаси от инструментите на инквизиторите, но ме постави в безмилостните ръце на брудуонските воини. Най-малкото гибелта на цяло фавонско село трябва да тежи на съвестта му.

— Сенките на баща ми и брат ми също имат причина да се гневят! — добави Фарр с горчив глас.

Старият фермер изглежда не чуваше тези думи. Пристъпи една крачка към канапето, на което седеше стройният дауриянец.

— Мислех, подобно на всички Часовои, че Даурия е мит, измислено място, че историята на падението й е алегория за развалата на човека, служеща да обясни омразата на Рушителя и Брудуо към нас. — Кърр поклати глава. — А ти казваш, че тази митична земя е твой дом?

Фемандерак стрелна с поглед Кърр, сетне напрегнато се взря в Манум.

— Сред вас имате човек, който е избягал от страховитата тъмница, а се съмняваш в съществуването на родината ми?

— Момент! — каза Фарр. — Прекалено много въпроси, а твърде малко отговори. Тук има и такива, които не знаят за какво става въпрос. Нека разясним това.

Всички седнаха, което остави винкулчанина в ролята на единствения застанал прав.

— Фемандерак, ти идваш от място, наречено Даурия. Това друго название на едно от шестнадесетте кралства ли е?

— Не — отговори философът. — Даурия не е част от шестнадесетте и няма представител в Съвета. Но според древните писания всяко от тях води началото си от нейни жители.

Фарр настоя:

— А останалите названия?

— Потопената земя? — рече Манум. — Доколкото знам, това е буквален превод.

— Не точно — рече Фемандерак, който не можеше да удържи учения у себе си. — „Долината на смъртта“ е по-коректният превод, макар че съм наясно на какво се дължи грешката. „Рия“ е древна дума за „наводнена долина“.

— А другото? — попита отново Фарр. — Пак някаква долина беше.

— Долината на Дона Михст — помогна му философът. — Така се е наричала родината ми преди предателството, преди Най-възвишеният да ни изпрати потоп.

— Да, сега си спомням. Кърр ни разказа историята в Брейданската пустош. — Челото на Фарр се изчисти от бръчици.

— Добре, вече установихме откъде е родом Фемандерак — или поне откъде твърди, че идва — рече старият фермер. — Дори и ако още не можем да потвърдим. Ще отнеме ли остатъка от вечерта да чуем защо иска да се присъедини към Компанията?

— Не и ако зависи от мен — усмихна се широко философът. — Но ако ми отделите миг. Бащата на Лийт, Манум: — Когато си бил в Андратан, си чул Гласа. Можеш ли да бъдеш сигурен, че това е бил Рушителят?

Манум въздъхна:

— Бях на Андратан, видях крепостта, посетих тъмниците, чух глас, който твърдеше, че е Рушителят. Гласът му беше мощен. Оттогава не спирам да се чудя дали наистина е бил древният Неумиращ, или слабостта ме е била направила по-податлив на внушения.

— Но стоиш сред нас. Никой не напуска Андратан. Даурианци знаем това, защото брудуонците са наши заклети врагове, мнозина от хората ни са били отвеждани на този остров. Никой от тях не се върна.

— Беше грешка — тихо каза Манум. — Искаха да ме убият, затова Гласът ми каза всичко за предстоящата инвазия, опитвайки се да изтръгне търсената от него информация, спокоен, че злорадите му слова ще отмрат с мен.

— Приятелю, трябва да ти издигнат паметник! — Фемандерак поклати глава.

— След като чуят историята ми, надеждата е, че ще са прекалено заети да строят укрепления, за да им остане време за статуи.

Мъжът от Даурия им разказа за себе си, продължавайки неспирното си крачене. Бил, каза им, ковашки син. Семейството му живеело в малко селце на един ден път нагоре по долината от острова на Дона Михст, като млад чиракувал на баща си. Ала майка му имала по-големи надежди за най-младия си син и убедила съпруга си да го изпратят в Училището на Пророците, когато навършил шестнадесет. Там той срещнал Пириний — най-известният наставник, слушал дискусиите, потъвал в музиката и сърцето му преляло от желанието да учи. Дванадесет години прекарал в Школата, заменяйки ментора си след смъртта му.

Особено внимание отделял на древното знание. Някои стари и отдавна забравени свитъци съдържали словата на пророци, смятани за побъркани от предните поколения и според мнението на мнозина — незаслужаващи сериозно изучаване. Ала Пириний бил избрал да не следва общоприетото мнение и се заел с изтощителното дело да възстанови свитъците, убеден, че нещо от изключителна важност се крие сред заплетените им фрази. Макар да умрял, преди да установи какво точно е то, завещал страстта и любопитството си на своя ученик. Фемандерак още си спомнял ясно деня, в който осъзнал какво, или по-точно кой, обединява всички писания. Повече от всичко желаел старецът да може да сподели триумфа му, защото синът на ковача открил тайната на Десницата на Най-възвишения.

Фемандерак продължи историята си, без изобщо да забележи как Манум се вцепенява, привеждайки се сетне с новоразпален интерес. Десницата, обясняваше даурианският философ, представлявала човек, представител на Най-възвишения в земния свят — някои пророци го определяли като негово въплъщение, макар свитъците да обяснявали това мъгляво — който щял да се появи в най-черния момент на Фалта. Появата му щяла да предизвести угасването на брудуонската мощ, поставяйки началото на нова епоха на просвещение, когато още веднъж Най-възвишеният щял да поеме делата на Първородните. Фемандерак свикал философите, най-възрастните от пророците, за да сподели знанието си, но го очаквал ужасен шок.

— Ние не се интересуваме от делата на Фалта — казали му старейшините. — Тези ръкописи са с неизяснен произход. Може да са написани от фалтанци и донесени тук по времето, когато бяхме сглупили да поддържаме контакт със севера. И какво ако Десницата се появи? Нам той не е нужен, ние сме от клана Рехтал, потомци на Стейн от рода Сайуиз — благословията на Най-възвишения е разперена над нас. Забрави тези учения, дело на старческото слабоумие и се върни по друма на мъдростта!

Младият философ спорил със старейшините, но не могъл да ги убеди във валидността на нарастващия си интерес към Десницата. Те му забранили да се занимава, ала той продължил да ги чете. Тогава те ги унищожили, потресаващ акт, който все още го измъчвал, макар да помнел съдържанието им наизуст. Споделил желанието са да отиде във Фалта, за да подири потвърждение на теориите си, но те и това не му позволили, страхувайки се да не донесе разлагащото влияние на по-нисшите. Тогава той послушал вътрешния си глас, разделил се със семейството си и Даурия, без да се сбогува и сам прекосил Великата пустиня. Съзнавайки сходството на своя бунт с този на Каннуор преди две хилядолетия, той се надявал каузата му да бъде по-справедлива от тази на черносърдия Рушител.

Приблизително по същото време, когато аз потеглих към Брудуо, помисли си Манум.

Фемандерак прекосил Фалта в дирене на Десницата, но нищо не открил.

— Само в Залата на знанието в Инструър вероятно можеше да се крие нужното ми доказателство, ала Съветът не ме допусна. Продължих на запад, сподирян от нарастващо чувство на неизбежност, преследвайки единствена догадка за нахождението на Десницата — откъс от загадка, указваща диреното от мен: Огън-плащеник гдез вие, Дол-долин надежда крие.

Това предизвика нов сепнат поглед от Манум и още един-двама от Компанията, но Фемандерак беше прекалено погълнат от историята, за да забележи. Той продължи:

— Несъзнателно бях навлязъл в земите на уайдузите, които ме заловиха и отведоха в Адунлок. По някаква странна причина бях пощаден, докато онези около мен биваха хвърлени в дупката. Тогава в килията ми се появи Лийт и когато ми разказа онази стара история, всичко си дойде на мястото. Фирейнс е огнената плащаница, Лулеа е долната долина…

— А Десницата? — запита Търговецът, задъхан като след дълго тичане. Не можеше да забрави ужаса, съпровождал разпита в Андратан, нито можеше да изтрие от съзнанието си заплахите и боя на брудуонците. Все за тази Десница! Дъхът му излетя бързо, спирайки, сякаш на ръба на разкритието. Може би двегодишното му изпитание щеше да получи смисъл.

Фемандерак се извърна към него.

— Надявах се да ми кажете вие.

Навън здрачът отстъпи пред мрак и Великият град потъна в поредната неспокойна нощ.

— Не съм сигурен какво да мисля — каза Кърр. — Ако съм те разбрал правилно, според теб сега във Фалта има човек — и то от Лулеа — който притежава магическа сила, някой, когото Най-възвишеният ще използва, за да надвие брудуонците. Ще бъда честен с теб — нямаше такъв човек при заминаването ни, нито някога ще има. Ако такъв живее в Лулеа, щяхме до го вземем с нас. Със сигурност Най-възвишеният щеше да нареди нещата така, че той да дойде с нас.

Или казваш, че е някой от Компанията? Избери си! Търговец и жена му, най-вероятните кандидати, макар Манум да признава, че не знае нищо за въпросната „Десница“. Нашият хауфут — селският водач — макар и достоен човек, е най-малко вероятен, изоставил мисията ни на фирейнската граница. Такива сме. Няма герой сред нас.

Фермерът се наклони напред, живо въплъщение на предизвикателството към младия дауриянец.

Фемандерак устоя.

— Ала сте надвили брудуонските воини и сте избягали от уайдузите — постижения, случвало се да убягват и на най-могъщите бойци — философът повиши глас. — Запитайте се — на вашите сили ли се дължат тези победи? Или има друга Ръка, която ви насочва и пази? Самата Десница не е нужно да е силна сама по себе си. Тя е само израз на силата. Би могла да е сред нас, а ние — дори самата тя — да не осъзнаваме.

— Доста по-вероятно е победите ни да се дължат, поне отчасти, на храбростта на членовете ни, саможертвите на Уайра и Парлевааг и водачеството, осланящо се на правдата — гласът на Хал остана тих, но думите му бяха силни.

Фемандерак се извърна към него.

— Не вярваш на историята ми?

Хал се усмихна.

— Вярвам, че ако всички правехме това, което знаем, че е правилно, нямаше да има нужда от Десница. Слушам каквото мога да чуя от Най-възвишения и се опитвам да се подчиня на думите му. Ако това е сила, то така да бъде, но не е меч, който да порази брудуонската армия. По-скоро това е мехлем да облекчи раните на живота.

— Но около теб и семейството ти има сила. Усещам го!

— Лесно е да се сбърка целостта със сила — рече Хал. — Но усетеното не може да се отнася към семейството ми, защото съм осиновен.

— Да не искаш да кажеш, че Десницата е от семейството на Манум? — попита Кърр.

— В настоящия момент съм в състояние единствено да гадая — отговори Фемандерак. — Но съм убеден, че той — или тя — е член на Компанията.

— Съвпадение, изтълкувано погрешно от изпълнен с надежда тълмач, ако ме питаш мен. — Фарр се изправи с лице, по което се бяха примесили объркване и съмнение. — Както каза Хал, стигнахме дотук с усилия, храброст и увереност, не заради някой скрит чародей. Тук сме заради саможертвите на добри хора, защото Уайра и Парлевааг пожертваха живота си за нас. Съветът на Фалта ще ни повярва заради пленения брудуонец и показанията на този Търговец. Смятам, че думите на този човек са без значение. По-добре да свири на пазара или да се върне в родината си, където очевидно оценяват подобни приказки.

— Какво те е прихванало? — обърна се Кърр към винкулчанина.

— Силните ръце винаги се смятат за даденост, а сладкодумците обират лаврите.

Кърр се намръщи.

— Нима времето на силата не изтече? Сега имаме нужда от някой с ловък език.

— И какво да прави боецът? Да седи, докато златоустият свири на арфа пред Съвета?

Веждите на Кърр се спуснаха още по-ниско. Сякаш отново се бяха върнали в неприятните дни преди появата на фодрамите. Нито бе осъзнавал колко много гората Уитвества е променила Фарр, нито че промяната може и да не бъде постоянна.

Но преди старецът да отговори, Фемандерак се изправи и отиде до дървената табуретка, върху която седеше Фарр. Винкулчанинът се изправи, за да го посрещне. Двамата стояха един срещу друг като настръхнали съперници или воини, на които предстои дуел, стройният философ издигнал се с една глава дори над този снежнокос противник.

— Всъщност съм съгласен с теб — каза Фемандерак. Цялата стая си отдъхна. — Никакви приказки не биха отвели Компанията безопасно до Инструър. Просто вярвам, че — ами — били сте напътствани от невидима сила. Бил си орисан да се присъединиш към Компанията, ролята ти още не е приключила. Може да предстоят още битки.

— О! — малко по-меко отвърна Фарр. — Значи Най-възвишеният е начело, тъй ли? И той е замислил да се присъединя към Компанията?

Фемандерак кимна ентусиазирано, без да вижда капана.

— Присъединих се към Компанията заради убийството на баща си от брудуонските бандит — рече планинджията с опасно тих глас. Тогава търпението му се скъса. — Най-възвишеният и това ли е планирал? Гледал ли е как баща ми се гърчи на земята, молейки за милост, докато го посичат и посичат, и посичат, и посичат ей така, за разнообразие? Подвиквал ли им е окуражително? — отчаянието в гласа му покърти сърцата на събраните в мазето. — И брат ми ли е бил част от този специален план? Когато той умря, за да спаси Компанията, заради обичта си към нас ли го стори — или защото Най-възвишеният оркестрирал смъртта му? Не ми трябва такъв бог! Няма да го почитам! Дай ми достатъчно остър меч и ще го убия.

Фемандерак сведе очи.

— Приятелю, ако само изслушаш…

— Не, ти ме изслушай! Чувал съм мистиците като теб да говорят за Най-възвишения все едно живее в съседната къща, но всичко това са приказки! Когато нещо трябва да бъде сторено, вие утихвате, оставяйки го в ръцете на хора като мен, като Стела, като Манум или Кърр. Обикновени хора! Покажи ми дела, не думи! Мълчи и продължи — като Хал. Той не дрънка за десници, а просто действа.

Чувайки името си, Хал се изправи и се довлече при двамата.

— Има време за думи, Фарр — тихо рече той, — но те ще бъдат изречени пред Съвета и ще бъдат за делата ни — за Манум и Андратан, за Компанията и брудуонците, за Лийт и уайдузите, за Фемандерак и пътуването му до Фалта. Не е нужно да ги репетираме тук.

Разпери ръце като птица, успокояваща уплашени пилета.

— Не бързай да виниш Най-възвишения за случилото се! Безсмислено е да обсъждаме какво се таи в ума му. Ако той съществува и проявява интерес, думата му ще се чуе преди края на мисията ни.

— Всички наши дискусии ли ще завършват по този начин? — обърна се Лийт към брат си по-късно вечерта. За пръв път от месеци двамата с Хал отново бяха заедно насаме — имаше неща, за които възнамеряваше да пита, подозрения, които трябваше да изрази. — Като спорове за вярата?

Хал сви рамене:

— В известен смисъл всички дискусии са свързани с вярванията ни — рече той. — Или внимателно ги отбягваме, оставяйки ги да се оформят в освободената празнота, или откриваме, че те се промъкват, независимо от темата.

— Но никой не вярва наистина в Най-възвишения, нали? Това е било в старите времена, когато хората не са знаели колкото днес — това не бе измислен от Лийт аргумент, бе го чул от някого, но не помнеше от кого. В питането му имаше загатната надежда и също сянка на съжаление.

— Нима хората действително са се променили? Смятам, че във всеки важен аспект сме останали същите. Все още се нуждаем от приятелство и желаем да го даряваме, продължаваме да дирим отговори, но не ги намираме, все още се задоволяваме с много по-малко от истинските си възможности и позволяваме на дребнавата себичност да удушава живота ни. Има хора, които дори в тези дни смятат, че Най-възвишеният им помага.

Лийт повдигна очи, за да се взре в тези на брат си.

— Видях те в Бандитската пещера — каза той и затаи дъх.

— Зная — отвърна Хал и зачака.

— Какво… какво причини на отшелника? Видях черните криле, чух те да го кориш, сетне той се разболя и хауфутът трябваше да остане с него, точно както каза ти. — Лийт се взря в очите на брат си. — Кой си ти?

— Който винаги съм бил — Хал, твоят брат. Не притежавам черни сили, ако това те притеснява. Случилото се на отшелника не бе зло. Помниш ли агнето от лани? Крачето му беше счупено, но не беше зараснало правилно. Ако го бяхме оставили, нямаше да преживее още една година. Тогава аз му счупих крака наново, помниш ли? Ти се разстрои и ме нарече с редица обидни имена. Но сега то е живо и здраво и не помни болката. Разбираш ли? Каквото агнето е смятало за злина, е била просто доброта отвъд неговите понятийни граници. По същия начин сега отшелникът има възможност да стане по-здрав от когато и да било.

Нещо в обяснението, в увереността на отговора, подразни Лийт. Старата ненавист отново започна да се натрупва у него.

— Смятах, че си ядосан на отшелника — рече той. — Никой от нас не може да те разбере! Той не беше сторил нищо лошо.

— Не бях ядосан, страхувах се за него. И все още го правя. Той не се е научил да използва дарбите си. Подобно на див кон мечтае за най-високите пасбища, но не разполага с дисциплината да иде там. Не ще може да ги достигне, докато не е свикнал с юлара.

В ума на Лийт започна да се заформя нещо.

— Почакай малко! Ако всички сме агнета — включително и ти — какво ти даде правото да чупиш крака на отшелника? Как би могъл да разбереш онова, което никой от нас не осъзнава? И когато е свикнал с юлара, кой ще възседне коня до онези пасбища?

Хал се усмихна.

— Забележителни въпроси! Чувам неща, подобно на отшелника. Но за разлика от него действам само когато имам разрешение.

— От зъл бог? Как го понасяш?

Хал не каза нищо в лицето на нарастващия гняв на брат си.

— Не ще да зная божество, което наранява хората. Не искам нищо общо с бог, който троши краката на хората и нарича това доброта. Не ми трябва бог, който изоставя хората си.

Хал се извърна към него.

— Както Манум изостави нас? Прояви търпение, Лийт! Един ден ще си в състояние да му простиш.

— Само ако аз реша това! — изстреля Лийт, преди да успее да се овладее. — Може би той не заслужава прошка. Мразя всички тези приказки за доброта и опрощение и милост. Писна ми от теб и поведението ти, Хал! Все намираш начин да се поставиш над мен. Все ти си прав, мразя това. Това е просто преструвка. Преструвка, с която компенсираш сакатото си тяло. Е, никому не се нрави. И изобщо не си толкова невинен, за колкото се представяш, братко! Наблюдавах те!

Дори изричайки тези думи, знаеше, че това не е най-добрият начин да стори нещата, че не Хал е главната му цел — просто човек, който няма да отговори на удара. И въпреки това.

— Кажи ми, братко, как надви трима могъщи брудуонски магьосници-воини? Фемандерак ми разказа нещичко за тези Повелители на страха, докато пътувахме през Трейка и Деювър. Как бихме могли да ги надвием? Кроптър ни предупреди за силата им. Аз не видях нищо такова. Какво би казал по този въпрос, братко?

Хал задържа погледа на Лийт за момент, преди да отговори. Все още беше невъзмутим.

— Не бяха точно на върха на силите си, Лийт. Седмиците сред Брейданската пустош без провизии, без гид, без тур като Уайзънт. Трябвало е да изоставят конете си. Може би всичко това е отслабило силите им.

Лийт поклати глава.

— Познавам те, Хал! Знаеш повече, отколкото ми казваш. Ами брудуонеца, когото пленихме? Майка ми каза как се измъкнал от въжетата, но бил заловен отново. Тогава със сигурност не е бил толкова слаб! Ударил те с меч, а върху теб нямало и драскотина! Не ме лъжи! Правиш му нещо, държиш го слаб, както упои онзи кон миналата година. Ти си магьосник, точно като брудуонците! Не си обикновено фермерско момче, нито прост селски билкар. Но не си Десницата, за която говорят, защото той се предполага, че е добър. Колкото и да говориш за Най-възвишения, ти не си такъв. Видях черните криле и никакви арогантни приказки за милосърдие не могат да направят от злото добро. Така че ако не си Десницата и не си фермерски син, какво си, Хал? Какво си?

— Ще видиш — дойде спокойният отговор. — Един ден ще откриеш дали действително съм добър или зъл. Дотогава ме наблюдавай, ако трябва. Предупреди останалите, ако смяташ, че съм опасен. Но си спомни думите на Кроптър, онези, които ни каза, преди да напуснем дома му. Помниш ли? „Отговорете ми на това питане. Вий, момчета, обичате ли се?“ Вече имаш ли отговор, Лийт? Аз имам. Желаеш ли да го чуеш?

— Не, не искам. Остави ме.

— Обичам те, Лийт. Винаги ще те обичам. А сега, лека нощ.

— Пак го правиш, чудовище! — Лийт изпепели с поглед гърба на брат си.

Денят бе прекаран от Компанията в последващи обсъждания. Мазето ехтеше от повишени гласове, настояващи и гневни, докато обмисляха как да достигнат Съвета на Фалта. Постепенно се изясни, че Хал ще изгуби. Фарр, Кърр и Фемандерак се обединиха около идеята, че подкупът значително ще увеличи шансовете им за успех, докато директният подход щеше да докара голям риск, действайки много бавно, ако изобщо проработи. Хал отвръщаше, че дори и ако подкупът помогнел да се доближат до целта, методите щели да вгорчат резултата. Останалите се опитаха да разберат, отдавайки поне толкова почит на Хал, но накрая самотният му глас се удави в мъдростта на по-възрастните. Бе решено. Компанията щеше да достигне до Съвета с подкуп.

Членовете й щяха да потърсят работа в града, за да съберат парите, нужни за подкупването на множеството служители, застанали между тях и съвета. Фемандерак изрази оптимизъм, че ще им намери работа на пазара, след няколко седмици щяла да се натрупа значителна сума. Индретт бе забелязала малко продавачи на сладкиши, така че виждаше потенциална възможност да впрегне уменията си. Един по един и останалите членове на Компанията предложиха начин, по който можеха да допринесат за събирането на парите — доволни, че щяха да си намерят занимавка, която да отвлече умовете им от тежките условия и тъгата на пътуването.

Верен на думата си, Фемандерак успя да убеди неколцина собственици на сергии да намерят работа на част от приключенците. Лийт и Хал постъпиха на работа при един продавач на риба — Хал като момче за всичко, а Лийт като резач. Отсреща Стела работеше за бижутер — работа, която й беше като по мярка, само след няколко дни се пазареше с клиентите като ветеран. Индретт нае място в края на сергиите за храна, ставайки рано всеки ден, за да прави сладкиши с мед и други вкуснотии, непретенциозни северни лакомства, които досега не бяха се появявали на изтънчения инструърски пазар. Когато останалите от Компанията ставаха сутрин, тя вече бе излязла, оставяйки зад себе си великолепен аромат.

Пазарният ден приключваше преди залез, тъй като с падането на нощта влизаше в сила вечерният час. Това бе необичайно за Инструър, но Великият град бе в неофициално обявена война с разбунтувана местност от провинцията — Лийт не бе сигурен точно коя — наречена Ескейн. На всеки ъгъл се издигаше висок до кръста кол, приличащ на забита в земята дръжка на метла — знак за вечерната забрана. Когато Съветът обявяваше града за застрашен, градската стража поставяше червени знаци върху тези колчета, предупреждавайки гражданите да не крачат по улиците нощем, освен ако не разполагат със специално разрешение. Този обичай бе въведен за пръв път по време на брудуонската окупация преди почти хиляда години, но сега се използваше заради обирджиите и бандитите от Ескейн, промъкнали се в града, правейки опасно — така бе отсъдил Съветът — за обикновения инструърчанин да обикаля по улиците нощем.

На Компанията отне значително време да разбере точно кои бяха въпросните ескейнчани, заплашващи могъщия град. Според някои на пазара, които твърдяха, че знаели (за разлика от множеството, които просто изразявали мнение), Ескейн бил град някъде в Строукс, обеднял заради непосилни данъци и обиращ Инструър, за да оцелее. Други твърдяха, че това било тайно общество, противопоставящо се на управлението на Съвета, разположило се из мочурищата на Маремма, а имаше и такива, които мълвяха, че недоволен бивш представител на съвета събирал армия, за да завладее града. Който и да беше прав, всички се съгласяваха, че от време на време градските житници, пазари и хазни биват обирани, а в Съвета на Фалта пристигаха писма от място на име Ескейн, които поемаха отговорност за кражбите. Колкото и усърдно стражите да претърсваха провинцията, никаква следа от тази страна, град или организация не биваха открити и никой пленник, независимо от степента на мъченията, не разкри местоположението на това мистериозно място. Ескейн беше трън в гнойното месо на Съвета.

Вечерната забрана представляваше голяма пречка за Компанията в преследването на аудиенция със Съвета. Трудно беше да съберат достатъчно пари през деня, които да им стигнат да преживяват и да остане нещо и за „фонд подкуп“, като същевременно и да търсят нужните им служители. Накрая Кърр реши, че той, Манум, Перду и Фарр ще посветят следобедите си в издирването им, докато останалите продължават да събират пари на пазара.

Преживяха един труден момент с Фоилзи, която първоначално не бе уведомена за пленника им. Тя се бе разгневила, чак заплашвайки да ги издаде на градските стражи, омеквайки едва след многократните убеждения, че това е само временно, докато Съветът бъде убеден да вземе пленника. Хал им бе казал, че Ахтал няма да създава неприятности, но Компанията не поемаше рискове и го държеше заключен в допълнително помещение към мазето, използвано като килерче.

В края на първата седмица решиха да започнат дългия процес на сдобиване с аудиенция. Подириха съвет от останалите на пазара. Макар никой от продавачите да не се бе явявал пред Съвета, всеки от тях познаваше такъв човек, охотно споделяйки напътствия.

— Похарчете колкото се може повече с първия служител — казваха някои. — Така ще прескочите много чакащи.

— Не си губете парите под помощник-секретар — съветваха други. — Те само ще ви изцедят, опитвайки се да ви пратят при приятелите си, без това да ви доближи до Съвета.

Отново и отново прекосяваха пътя до Съвещателната зала, докато накрая Кърр научи всяка крачка и го познаваше не по-зле от пътеката към фермата си. Опитваха първо една стратегия, после друга, харчейки пари с цялата бързина, която им позволяваше печеленето им. Виждаха редици дребни служители, докато чакаха в Коридора на просителите, но след изтощителни седмици на чакане не бяха напреднали в диренето на ключа, който щеше да им отвори Желязната врата.

Хал мълчеше. Останалите отбягваха да го гледат в очите, особено Лийт, който искаше да вижда колкото се може по-малко от непоносимото му лице.

А някъде на изток Брудуо несъмнено събираше пълчищата си.