В земята пламък се крие

Пролог

Употребата на синия огън изтощи Деорк както винаги. Докладите не бяха задължителни на всяка цена, но ако искаше да убеди Неумиращия в своята нетрепваща лоялност, трябваше да поддържа връзка, дори и ако огънят изискваше толкова много. Усещаше, че господарят започва да го подозира, ала знаеше, че Рушителят няма как да знае за плана му. Ако бе научил някакви подробности, Деорк вече отдавна щеше да бъде изпепелен.

Нямаше как да прецени до колко думите му са убедителни. За един ужасяващ миг си бе помислил, че господарят знае всичко за Махди Дащ и причините, поради които Деорк ги бе изпратил по дирите на онзи фалтански Търговец. Неумиращият не знаеше за фалтанеца, разбира се. Защо му беше да знае? Търговецът бе представлявал само един — и то не най-важният, от множеството, които Гласът бе разпитал в Андратан. Така че когато Търговецът Ванио бе докладвал за бягството на фалтанеца, Деорк видя в това шанса си. Трябваше да прати преследвачи подире му. Другата алтернатива бе да каже на Рушителя, че някой се е измъкнал от недостъпната му крепост. Което си беше равностойно на молба за смърт.

Достатъчна причина да крие истината.

Деорк от Джасуея бе рискувал много с идването си на север, за да служи на Повелителя на Брудуо. Дълги години бе васалствал в Южните планини — скалисти земи, тогава далеч от досегашните на Рушителя. Но Деорк бе прозрял, че успехът му неизбежно щеше да привлече вниманието на Неумиращия — познаваше лимита на силите си. Затова, преди Джасуея да бъде нападната, той подари земите и крепостите си на Брудуо. Хората му го нарекоха предател, но скоро той остана в безопасност в Андратан, не след дълго издигайки се до лейтенант на Рушителя. Лично потуши бунта на бившите си сънародници. Бе се отказал от земите си и страдаше силно от загубата на приятелите от детинство — доказването на лоялността пред новия господар изискваше активното му участие в убиването им. Бе изоставил всичко познато, за да преследва неизвестното.

И си бе струвало. О, как бяха възнаградени поетите рискове! Неограничена власт в поверените му земи, обширна сфера на влияние, впечатляващ респект, зашеметяващи жени. Но по-важно — новата позиция му даваше достъп до дълбоките тайни на света, а заедно с това и членство в най-изключителната група — тази на магьосниците. Онези, които знаеха как всъщност се върти светът. Деорк от Джасуея — конярският син, бе станал Деорк — Пазителят на Андратан, магьосник, далеч от обикновен смъртен.

Върхът на цялата слава бе намерението на господаря да започне инвазията на Фалта, няколко години след като Деорк стана Пазител на Андратан. Деорк не само щеше да стане свидетел, той се смяташе за част от причината инвазията да се проведе сега, защото Повелителят на Брудуо най-сетне разполагаше с доверен човек. Грандиозният му план зависеше от успеха на верния му васал. Ролята на Деорк беше критична — трябваше да отпътува на запад до Инструър с мисия, която можеше да бъде поверена само на притежаващ синия огън. Какви богатства можеха да попаднат в ръцете му! Какви нови тайни можеше да разкрие! И в скритите дебри на ума си започна да мисли за неизбежното предателство.

Но преди заминаването Търговецът Ванио бе дошъл при него с новини за бягството на фалтанеца. Можеше ли да излезе нещо от това? Ванио бе настоял, че Рушителят проявил голям интерес към нещо или някой с название „десницата“. Можеше ли това знание да послужи на Деорк? Нямаше представа, поне засега. Ала не се бе издигнал на тази позиция с оставяне важните открития на другите, така че след като внимателно приготви неопределени думи, се обърна към лорд Вартал — негов приятел и подготвящ адептите на Махди Дащ.

Вартал споделяше Деорковото притеснение, че един фалтанец е успял да избяга от Андратан и беше съгласен, че Неумиращият трябва да бъде осведомен само при невъзможност мъжът да бъде заловен. Консултира се с Ниманек — дългогодишния си лейтенант и заедно избраха двама от най-опитните си следовници. След като се подсигуриха, че Ванио няма да предаде Деорк, четиримата Махди се отправиха след Търговеца, с ясното съзнание, че предстои кратко и бързо залавяне, последвано от обстоен разпит в покоите на Пазителя на Андратан.

Преследването наистина се оказа бързо, но повторното залавяне се забави. Четиримата Повелители на страха се отдалечиха далеч от обсега на Деорк, а пътуването, което бе определено за няколкоседмично, вече отнемаше повече от година. Много неизвестни висяха около изчезването им. Дали ги е сполетяла някаква смъртоносна несполука? Дали Неумиращият не ги е предал? Дали не играеха собствена игра? Тези тревоги помрачаваха в съзнанието на Деорк евентуалната полезност на информацията, която Махди Дащ можеха да му предоставят.

Бе открил намеци — неуловими нишки, извлечени след подробно проучване на думите на господаря — че Повелителят на Брудуо търси нещо. Нещо или някой. Би ли могло да бъде въпросната „десница“? Мотивите на повелителя му за тази рискована и скъпа инвазия със сигурност се простираха отвъд огромните богатства, които той контролираше. Отмъщението бе най-очевидно, неспоменато открито, но неизменно присъстващо във всяко брудуонско действие и отношение към Фалта. Каквито и малки действия Каннуор — да, Деорк знаеше името, макар господарят да го смяташе за забравено — каквито и действия можеше да предприеме срещу земята на Първородните — любимците на Най-възвишения, предприемаше ги с наслада. Неумиращият се гордееше с рационалността на плановете си, но рядко действаше така, когато стане въпрос за фалтанци. Може би единствената му слабост, която можеше да бъде експлоатирана. И ако господарят целеше нещо повече от съкрушаването на заклетите си врагове, то тогава силата щеше да принадлежи на онзи, който откриеше какво е то.

Може би тази „десница“ бе ключът. Деорк — дясната ръка на Повелителя на Брудуо — не можеше да пропусне загатнатата в това име заплаха към позицията му. Така че бе щастливо съвпадение — или умишлена обида, целяща да покаже заменяемостта му — че Неумиращият бе изпратил Деорк във Фалта, за да бъде крайъгълен камък на плана му. Доверието бе породено от незнание — позицията и животът на Пазителя на Андратан зависеха от поддръжката на това незнание. А някъде из пустошта на Фалта бродеха четирима, носещи знание, което можеше да му предостави ключа — може би към невъобразима власт, а може би поставяща го в немилостивите ръце на господаря.

Деорк си пое дълбоко дъх и потуши синия пламък. Тези срещи винаги го оставяха отслабнал и треперещ. Рушителят смяташе, че само той е наясно с цената на магията, но Деорк бе узнал още преди да напусне Джасуея. Черпеше гордост от факта, че е избрал да използва собствените си сили като извор. Когато най-сетне пристигне в Инструър и започне да подрежда нещата по своя угода, ще разполага с нужното време да възстанови силите си и заложи капаните.

Небесата да пазят онези, изпречили се на пътя му.