В земята пламък се крие

Глава 11 Децата на мъглата

Спретнатите редици варосани къщи изглеждаха леко сиви под оловното утринно небе, посрещнало пътниците. Лийт, Фемандерак, Хал, хауфутът и Кърр получиха коне. За момент Лийт помисли да откаже, тъй като ездитните му умения не бяха в апогея си. Можеше да си представи неудобството, очакващо го през следващите няколко дни, ала останалите бързо приеха предложеното им и той се озова на седлото на коня си — дребна червеникавокафява кобила — преди да е успял да стъкми убедително оправдание. Ескейнчани не можеха да яздят, така че щяха да споделят животните на Те Туахангата и принц Уизаго. Бяха им предоставени дарове — храна и вода, нови дрехи за пътуването през Мъглата и слънцето на юга, оръжия. Лийт получи меч. Заигра се с ножницата и с удоволствие откри, че кожата е смазана, а острието наточено и почистено. Претегли острието и се присмя на себе си — голям експерт по оръжията!

Бесният крал на Деруйс дойде със съпругата си, за да се сбогува с тях.

— Вървете, когато не можете да яздите, лазете, когато не можете да вървите — изрече в неподражаемия си стил. — Яздете през мъглата към легендите, яздете усилено и в името на душата си не спирайте да вечеряте край нечие огнище. Мъгливите огнища хвърлят прекалено много светлина за люде като нас.

Погледът му, умело разфокусиран, се спря за миг върху принца.

— Когато може да си толкова открито непрям, защо да си губиш времето да говориш ясно? — промърмори дългокосият. — И все пак ще спра край едно огнище, ако ми се отвори възможност.

— Деруйс ще бъде на ваша страна, когато Стрелата излети — рече кралицата с красивия си глас. — Не ще се преклоним пред Брудуо.

Аркимм, сега наброяващи деветима, поеха по калдъръмения път, отдалечавайки се от странно омайващите крал и кралица. Следваха ги половин дузина конни слуги, разговарящи развълнувано помежду си. Стражи ги поздравяваха със силно издрънчаване на мечове и щитове, защото сред редиците им яздеше обичният принц и бяха почетени лично от самия крал.

По улиците гражданите на Брунхавен бяха потънали в работата в обичайния си ефективен маниер, без да заглеждат ездачите. Утрото бе малко студено за ранна пролет толкова на юг, откъм недалечното море вееше вятър — студено течение край брега донасяше пролетни мъгли и дъждове в крайбрежните земи между Брунхавен и Кулмеа, земя на югоизток от Бюрей в Немохайм, намираща се на стотици мили. Високи тополи и офики се огъваха под вятъра, дордето пътниците напускаха градските порти и поемаха по пътя на юг. На Лийт те се струваха заплашителна гледка, прилична на кокалести пръсти, сгърчени подканващо на изток. Обзе го мрачно настроение, сходно с онова в горите на Адунлок. И тогава, както сега, бе разделен от семейството си, от онези, които обичаше и пътуваше в непозната земя. Сполетеше ли го подобно настроение у дома, щеше да отиде до езерото край селото и да хвърли няколко камъка, насаме с мрачните си мисли, ала този път не предлагаше подобни облекчения. Опита се да изолира част от ума си, където да наблъска размислите, докато с останалото отговаря на спътниците си. След малко провалът му стана очевиден и младежът потъна в потиснато мълчание, подобаващо на потиснато небе.

Яздиха до вечерта без инциденти. Лийт пътуваше полубуден, така че пропусна много от най-красивите гледки от цялото пътуване. Тук в южен Деруйс се сблъскваха топъл и студен въздух, предизвикали мъгла и лек дъждец; а специфичната светлина смекчаваше пейзажа. Прекосиха застинал вир, където нишки мъгла се виеха край плачещи върби; там пътниците се отправиха към златна ивица, където слънцето разкъсваше облаците, лъчите му видими във влажния въздух. Съзираха и чуваха животни и птици, свежата миризма на зелени ябълки отметна главите им назад. Всичко това преминаваше пред очите на Лийт, но без да бъде видяно.

Наместо това умът му прескачаше през инцидентите от пристигането в Инструър насам, победите и пораженията, неизменно връщайки се към една конкретна случка. Колкото по-задълбочено мислеше за нея, някакво странно чувство се усилваше у него, подозрение, че нещо тогава е убягнало от вниманието му и изисква отговори. Бе същото чувство, изпитано когато брат му бе разболял отшелника.

Бе си припомнил Ескейн и по-точно Сбора — думите си пред сбраните. Не помнеше какво точно бе изрекъл, но знаеше, че е било страстно и впечатляващо, сякаш не го бе казал самият той. И точно в това се коренеше притеснението му — може би наистина не той бе излял това красноречие. Хлапето, което не смееше да зададе на Стела един обикновен въпрос, да се осмели да се изправи пред тълпа непознати, пред които да говори за живот и смърт, цел и лоялност. Каква бе вероятността? Помисли си за нощта на Огъня, за малкото пъти оттогава, в които бе изпитвал нещо подобно — например гласа, казал му да говори с ескейнския пазач. Този глас ли бе говорил през него? Или самото преживяване му бе вдъхнала някаква необичайна смелост? Тогава си припомни нощта на леда със Стела, как й бе говорил, сякаш Хал мълвеше през устните му. Да! — помисли си. Двете са едно и също.

Това го вбеси. Няма да бъда използван от друг! — помисли, без за момент да спре в обмисъл дали подобно нещо е вероятно или възможно. Няма да бъда неволен инструмент е чужди ръце! Не можеше да го изрази с думи или дори в разбираема мисъл, но бе уморен да е предвидим, предсказуем, плитък, обект на присмех. Нямаше да бъде лъжица за нечия чужда супа. Искаше достойнство, мистерия, уважение. Чуя ли гласа отново, ще го игнорирам.

Бе доволен, че ездата го държеше разделена от брат му.

Спусна се нощ и отрядът спря за нощувка. Уизаго ги отведе в малка крепост с войници, където преспаха. Лийт си помисли, че съзира враждебност в очите им, неприязнени погледи към странниците и конкретно към Те Туахангата, но накрая изхвърли тази мисъл от ума си. Бяха достатъчно любезни, храната скромна, ала обилна, сламениците достатъчно меки. Скоро сънят не остави място за други мисли.

Следващият ден бе по-ясен. Облаците се вдигнаха, макар да не изчезнаха напълно, а понякога дори се разделяха, за да пропуснат слънцето, което да посгрее пътниците. Бяха оставили зад себе си крайбрежните равнини и земята започваше да се нагъва все по-осезаемо с наближаването на залесените планини. Над и около възвишенията мъгла висеше като стотици воали, стаявайки висините им в мистерия.

В ранния следобед Те Туахангата дръпна юздите на коня си и заговори:

— Тук прекосяваме границата, напускайки Деруйс и влизайки в земите на Децата. Всеки, таящ злонамерени мисли към тях, нека остане от тази страна на границата, защото ние бързо се отплащаме за предаността, но и бързо мъстим за предателството. Сега аз ще ви водя — ще се подчинявате на думите ми. Тези земи са опасни!

Лийт определи речта му като рязка, а тона — заповеднически, дори арогантен, но принц Уизаго само кимна и застана зад Те Туахангата.

— Между тези двамата става нещо — прошепна Кърр на хауфута.

— Или между Деруйс и това мъгливо място — отвърна водителят.

Пътят се стесни до пътечка, виеща се през стръмни, каменисти места, където малко посеви можеха да виреят. Не се виждаха хора да орат, много от полетата очевидно бяха изоставени и бързо се връщаха в обичайното си състояние.

Те Туахангата размаха ръка наляво и надясно.

— Вижте с каква щедрост Деруйс ни отпуска земя, където да живеем! — викна той. Лийт случайно гледаше към Уизаго, когато водачът изричаше тези думи. Принцът потръпна, но не отговори.

— Това е нашата земя! — викна високо тъмнокожото Дете на Мъглата, обръщайки се към някого или нещо, различно от отряда, с който яздеше. — От морето до пустинята, от равнината до планината, от пръстта до небето. Това е нашата земя!

И с това неоспорено изтъкване продължи нагоре по тясната пътека.

Някъде половин миля по-надолу принц Уизаго сви вляво, отивайки към малка зелена могила. Останалите не го последваха, а изчакаха докато той слезе от коня, коленичи за миг на върха на могилата, сетне отново се върна при тях.

— Какво беше това? — обърна се Лийт към Фемандерак, но философът не знаеше.

— Ще оставим животните си тук — оповести Те Туахангата. — По бъдния ни път не ще са ни от полза.

Деруйсианските слуги събраха конете и след благодарностите на Уизаго поеха обратно към Брунхавен.

Вече бяха близо до горите и Лийт видя, че те по нищо не приличат на тези във Фирейнс. Дърветата не бяха високи и стройни, а ниски, разперени, чепати, притиснати плътно, един организъм с множество разклонения, а не сбор от индивиди като Великата северна гора. От клоните висяха мъхове и лишеи, мрачните им сенки напомнящи на бради и задълбочаващи усещането за старост. Над Лийт гората се простираше по склоновете и в мъглите, последните протегнали дълги сиви пръсти в горските долини. Тук и там мъглата се надигаше на дипли в хълмовете, сякаш някой бе подпалил леса, на места огромно дърво надигаше глава над дървесния покрив, мълчалив постови — или възрастен, бдящ над сбор мъници. Горската почва бе мрачна, много по-богата от северната, навсякъде никнеха зелени папрати, на места дважди по-високи от човешки бой, издигнали огромни стебла, докато други пълзяха широко по земята. Отвсякъде долиташе звукът на течаща вода, в далечината можеха да бъдат съзрени водопади. Лийт хвърли последен поглед назад към хълмовете и полята на Деруйс, към проблясващото в далечината море. Сетне се обърна към гората.

В Мъгливия лес Лийт загуби представа за пространството и времето. Можеха да са вървели на север или на юг, на изток или запад, без да разбере. Тесният път криволичеше нагоре и надолу, наляво и надясно, стесняваше се и се разширяваше, на практика вършейки всичко, освен едно — да върви направо. Изглежда бе настъпил късен следобед, но младежът не можеше да е сигурен. Гората не му се нравеше. Изглеждаше му по-мрачна дори и от настроението му.

Нощуваха сред група големи дървета с кафяви дънери. От почит към гората не бе запален огън — Те Туахангата обясни, че огън можело да се пали само в селските огнища.

— Най-близкото е на ден езда. Хората ни вече не живеят до ръба на горите.

По лицето на принца отново се изписаха напрежение и болка.

Земята на мъглата бе почти изцяло съставена от планини, макар върховете да не бяха достатъчно високи, за да привлекат сняг толкова далеч на юг — освен в изключителни случаи. Децата й обитаваха длъгнести, тесни долини между стръмни върхове, свързани една с друга с поредица пътеки тъй заплетена, че някой чужденец би се заблудил — или би бил заловен. Гората бе навсякъде, стигайки дори до раменете на най-високите върхове.

От Керсос, Дълбоката пустиня, идваше горещият, сух вятър. Над планините срещаше по-хладните морски вихри, родени от студените крайбрежни течения. Неспирните мъгли и дъждове бяха рожбите на това сливане. Слънцето също сварваше да съзре земите, но главно зиме, когато властваше студеният вятър, и през лятото, когато сухият пустинен вятър обгаряше дърветата. През пролетта и есента, когато имаше баланс, за съществуването на светилото възникваха съмнения, които можеха да продължат със седмици.

Тези трудности не бяха вгорчили хората — нищо подобно. Децата обожаваха одеялото над главите си, пазещо ги скрито от онези, които можеха да ги ощетят. Дори преди появата на други хора във Фалта, когато Децата бяха насаме със земята, бяха съзирали в мъглата свой съдник, защита от гнева и своеволието на боговете. Децата бяха — или бяха били — страстни люде, отдадени до крайност на обичта и омразата — множество от тях все още отговаряха на това описание. Ала нещата се промениха с появата на Първородните.

Първородните бяха донесли със себе си желание за власт, повеля на техния бог, която те използваха като оправдание за множество неща. И, което беше може би дори по-опасно, множество добри хора, които смятаха за свой дълг да въведат Децата в обществото на Първородните.

Тези добри люде учеха Децата, че земята е стока, която може да бъде нарязана, купена и продадена, давайки подаръка на собствеността на хора, чието общество се основаваше на споделената земя, а не на индивидуалната собственост. Тогава други хора, не толкова добри, идваха да я купят — или да я вземат силом, ако не се продаваше. Зад тях стоеше армията на Деруйс, неизменно готова да защити гражданите си. С всички тези хора, добри и лоши, дойдоха мъка и неразбирателство.

В последващите поколения бяха водени войни, мъката се увеличи. Отново и отново ярката пламенност се спускаше от планините, за да бъде посрещната от студената пресметливост на армиите от крайбрежието. При сблъсъка им се проливаха сълзи, дордето млади мъже умираха милостиво бързо или мъчително, а нищо не биваше решено. Децата на мъглата и Първородните от Деруйс станаха смъртни врагове.

Но сега обичта бе им предложила шанс за помирение.

Неотдавна по-големият принц на Деруйс бе повел наказателна експедиция в земята на Децата, пробивайки си път до ръба на леса. Села биваха опожарени — много от хората му, таящи скръб по изгубени близки в предишни конфликти, бяха причинили отвратителни неща на предалите се селяни, посрамвайки престолонаследника. За да бъдат пощадени някои от пленените, той бе наредил оставащите пленници да бъдат отведени в Брунхавен, където щяха да разполагат с поне някаква защита. Това бе сторено, макар и с голяма неохота от страна на войниците, които желаеха смъртта на всички заловени.

В Брунхавен бе разкрито, че една от пленените млади жени е дъщеря на най-могъщия вожд на Децата. Когато кралят на Деруйс узна това, изпита голям страх, защото знаеше, че вождът неминуемо щеше да подири спасението на дъщеря си, предизвиквайки кръвопролитие, несравнимо дори с най-големите предишни конфликти. Добре познаваше скритите сили в земята на Мъглата, защото като млад бе шпионирал и знаеше, че висшият вожд винаги държи скрити в резерв множество сили. Поискаха ли, бяха способни да обсадят Брунхавен. По тази причина бе изключително недоволен от сина си.

— Щеше да бъде по-добре войниците да получат своето — рече на сина си, — защото сега всички сме в смъртна опасност.

Сетне синът бе отпратен, а кралят се бе оттеглил в покоите, за да обмисли проблема.

Междувременно по-младият принц бе започнал да действа. Бе видял дъщерята на вожда и от обич към Брунхавен, отегчение от неспирните войни и почит към красотата и потеклото й, бе решил да я отведе обратно при баща й. Ала не можеше да я освободи от поставените й пазачи без да пролива кръв, затова се реши на по-рискован план. През нощта бе напуснал Брунхавен, поемайки по старите пътеки към Мъглата. Там бе заловен и едва не изгуби живота си, защото Децата бяха побеснели от загубата на своята принцеса. Макар и не убит, понесе множество гаври, сетне бе вързан и отведен при вожда.

Младият принц обясни случилото се — как пленените били отведени в Брунхавен, за да бъдат спасени — и сетне се покая за стореното безчестие. Принцът предложи да бъде гаранция за безопасността на пленниците, предлагайки размяна на заловените като най-удачно разрешение на проблема, без загуба на чест или нужда от мъст. Синът на вожда бе против и почти успя да разубеди баща си. След много размисъл бяха изпратени писма, размяната бе уговорена и острите възражения на сина на вожда игнорирани.

Размяната бе извършена на нисък хълм край гората — и двете страни без оръжие като израз на добра воля. Младият принц и дъщерята на вожда се бяха спогледали и между тях се бе заформила връзка, разцъфнала в последващите месеци и години — младият принц единствен в цял Деруйс получил разрешение да посещава земята на Мъглата. За известно време мир се бе възцарил в земите между пустинята и морето, кралят на Деруйс бе научил много от храбростта и мъдростта на по-малкия си син.

Ала тогава търсещите земя поселници предизвикаха редица погранични сблъсъци, нарушили крехкия мир. И по-лошо, по-големият принц на Деруйс бе изгубил живота си година по-рано. Не бе могло да се докаже дали бе станало заради нещастен случай или друга причина — единствено един кон без ездач се бе завърнал в Брунхавен.

И сега по-младият — единственият — принц на Деруйс яздеше в Мъглата, придружен от сина на главния вожд и група чужденци от севера, в пътуване тъй важно, че надминаваше дори старата вражда.

Отне им седмица да прекосят нагънатата земя. Нощем оставаха в селата, два пъти бяха посрещнати със сложни церемонии в свещена земя, където делата на Децата на мъглата биваха обсъждани в и край домове със заплетени украси. Там историята им биваше разказвана, винаги пред любопитни уши. Изглежда Децата запазваха своето недоверие, а в някои случаи и омразата, към съседите от Деруйс, наместо към всички Първородни — също така изглежда знаеха нещо за брудуонците. Уизаго обясни на северняците, че преди хиляда години могъщата брудуонска армия проникнала и по тези места, предизвиквайки множество бедствия.

— Поддържат мисията ни — обясни той, — което предполагам, е главната причина да търпят присъствието ни.

На свещената земя биваха водени разговори, провеждани пиршества (включващи удивителна гозба, приготвена в земята с горещи камъни и без пламък) и разказвани истории. И то какви! Истории за младостта на света, за завоеванията на велики герои и пътешествията на изследователи — всяка, струваше се на Лийт, разказана с изтъкване на широтата и важността на територията им. Сякаш историите установяваха някакво право върху земята. Бяха пети песни, странни песни, пулсиращи с ритъм по-яростен и по-пламенен от спокойните, весели мелодии на севера, а една запомняща се вечер група воини, облечени само в ленени препаски, изпълниха боен танц. Копия проблясваха, издигани към небето, сетне политайки надолу, за да повалят невидим враг, всичко това в съвършен синхрон с гърлени викове, биене на крак и гротескно плезене. За северняците това бяха най-страховитите бойци, съзирани досега — без скритата заплаха на брудуонските машини за убиване, но много по-респектиращи на вид от инструърските стражи. Лийт се зачуди що за мъже трябваше да са деруйсианци, за да им се противопоставят.

Денем Лийт виждаше много малко хора, тъй като пътеките отвеждаха край върхове и в долини. В тази забулена земя за известно време забрави за заплахата над Фалта и какво можеше да се очаква от него да стори в нейна защита. Тишина през деня, веселие вечер. За пръв път от месеци Лийт успя да се отпусне.

Една утрин Аркимм крачеха по тясна, камениста пътека, съпровождана от жизнерадостна река. Оттогава Лийт неминуемо асоциираше престоя си в земята на Мъглата с образа на тази вихрена река. Белопенести плитчини, спокойни синьо-зелени дълбини, брегове с мек пясък, речни камъни колкото къщи, вода, по-чиста от светлината и по-студена от леда — всичко това обгърнато от пъстрата, пълна с папрат гора и воалести хълмове.

На едно място потокът се промушваше между две гранитни рамена — там над водата висеше мост от три въжета, напомнящи крехки нишки паяжина в мразовито утро.

— Тук ли ще прекосим? — запита Лийт. Докато изричаше това, дребно бузесто момченце притича край тях, скочи на моста и го прекоси с несъзнателна лекота.

— Алтернативата е студена баня — каза му кисело Те Туахангата, хващайки се за водещите въжета.

Срамът е отличен мотиватор! — реши Лийт, намерил се на висящото въже петдесет фута над вихрени води и проблясващи скали. Минута по-късно можеше да довърши афоризма: наградата е ободряване.

На другия бряг пътеката се изкачваше по-стръмно. До нея, скрита от папрати с височината на дървета и дървета с височината на хълмове, реката се спускаше надолу с все по-гръмък рев. Въздухът захладня. Храсти, клони и папрат се поклащаха от силния вятър от долината. Лийт плътно се уви с наметката, подготвяйки се за очевидното застудяване.

След един внезапен завой пред тях изникна водопад. Огромна бяла пенеста колона, жизнерадостност от сърцето на земята. Тук, наближавайки планинския си басейн, реката срещаше огромна стофутова гранитна канара, която просто прескачаше. Не бе нито най-високият, нито най-големият водопад, виждан от Лийт, но със сигурност бе най-съвършеният. В единично царствено гмурване реката падаше от тясна цепка в упоритата скала, гърмейки надолу към дълбок зелен вир. Дантелени завеси обграждаха двете страни на водопада, контрапунктирайки с красота жестокия гърмеж на силата. Мъхести каменни стени придаваха форма, стръмността им не отказала папрати и дори дървета да открият подслон в цепнатините. Жестоките води неспирно удряха клоните и листата, придавайки им странни визии, които се простираха настрана от гръмовните води.

Лийт забеляза движение в тъмните води на вира, но за момент не можа да го определи. С изненада осъзна, че в ледените води и дори под водопада плуват деца. Други се катереха по страховитите стени в търсене на тераски, от които да се гмурнат — плясъците и кикота едва дочути от екота на водопада.

Тук, насред тази раздираща красота, Аркимм спряха да обядват.

— Какво е това място? — запита Фемандерак. Лийт усети удивлението в гласа му, за момент си припомни Уамбакалвен под Адунлок. Ала тук не можеше да бъде чута арфа. По-силна, по-стихийна музика надвиваше.

— Нарича се Уаинуи — отговори Те Туахангата. — Големи води, на вашия език.

— Неподобаващо име за подобно място — почтително рече философът. — Фонтанът на Живота може да е бликал така в Дона Михст.

Плуващите деца пробудиха у Лийт силна носталгия. През затворените си очи видя езерото насред жегавината на лятото, заобиколено от лулеанските деца, които се гмуркаха, търчаха, плуваха, преследваха, криеха, боричкаха, говореха, смееха — мъчителна болка съпровождаше осъзнаването, че подобна сцена в момента, далеч на север, бе реалност. Несъмнено приятелите му също щяха да присъстват. А той бе тук, принуден от обстоятелствата да възмъжее предварително, гледайки как други се наслаждават на плодовете на това, което искаше да защити. Неизразимо чувство на загуба изпълни душата му.

— Утре напускаме земите ни и ще навлезем в Долината на хилядите огньове — оповести Те Туахангата по-късно следобед. — Там ще ви напусна, защото смърт или прокуда очаква Дете на мъглата, стъпило в тази долина.

— Защо? — запита Фемандерак. — Какво може да направи едно място забранено?

— Не зная — отвърна Туа, свивайки рамене. — Нечисто място, обладано от пустинни ветрове, в което горят пламъци, изригвайки от земята и дори върховете на планините — но не се притеснявайте, вие не ще прекосите в най-лошия момент — допълни той, виждайки напрежението по лицата им. — Предполагам ни се забранява да стъпваме там за наше добро. Във всеки случай има граница отвъд горите, която никое Дете не може да пристъпва.

— Колко остава до целта ни? — пожела да узнае Фемандерак.

— Не зная къде се намира тази Кантара, защото не съм пътувал из планините на Немохайм — отговори Те Туахангата.

Заговори Уизаго:

— В най-добрия случай ни остават две седмици, преди да слезем в Нюм. Бил съм там веднъж, но само съм стигал до долината, а и беше от друга посока — не зная какво ни очаква в нея. Приятелю — продължи той, обръщайки се към Те Туахангата, — не видях и следа от сестра ти, макар тя да знае, че съм тук. Защо не дойде да ме види?

Те Туахангата се намръщи, разпервайки длани.

— Кой може да разбере жените? Вероятно е избрала друг.

— И двамата знаем колко малко вероятно е това — отвърна тихо принцът, докато северняци се мъчеха да придадат смисъл на този разговор. — Не си забравил думите, изречени над нея и мен на зелената могила Похатуроа. Няма друг — няма да има друг нито за нея, нито за мен.

В гласа му се долавяше твърдост.

— Аз съм воин, не обръщам внимание на гадатели — заплахата зад тези думи бе непогрешима.

— Аз също съм воин! — изтъкна на свой ред принц Уизаго. — Ала предпочитам да се сражавам с враг, вместо с приятел.

— Вие от низините не ставате за битка. Не сте като нас от Мъглата! — с потрепващи пръсти ръката му висеше над дръжката на тоягата му. — Ще защитя честта на сестра си.

От това принц Уизаго разбра, че единствено Те Туахангата стоеше между него и обичта му. Баща й не би попречил на предреченото от собствения му гадател. Намръщи се, но важността на мисията и бащините му думи не му позволяваха да нападне тъмнокожия.

— Съмнявам се доколко мъдро е да оспорваш гадателя на баща си — бе всичко, което изрече, отдалечавайки се. Зад него Те Туахангата се усмихна.

Последната нощ в земята на Мъглата бе прекарана високо на един стръмен хълм. Източните граници на земята бяха по-нарядко населени, тъй като бяха изложени на ветровете на пустинята, макар, парадоксално, също така да получаваха и най-обилните валежи. Като резултат на тези ветрове растителността не бе толкова гъста, така че напредваха по-бързо. Макар да оставаха още два часа светлина (или каквото можеше да бъде определено като такава в мъглата на късната пролет), Те Туахангата откри малка полянка и настоя да нощуват там, вместо да продължат към Долината на хилядите огньове.

— Няма да нощувам в онази долина — бе всичко, което Те Туахангата каза за решението си.

Лийт се събуди сред непрогледна нощ — лунната светлина не бе в състояние да пробие одеялото от мъгла, обгърнало тази древна земя. Нещо го бе събудило, някакъв шум. Изправи се на крака със смътно притеснение. Край него Фемандерак, Кърр и хауфутът спяха. И друг бе буден, застанал на известно разстояние. По-скоро усещаше, отколкото виждаше присъствието му.

— Кой е там? — прошепна Лийт.

В отговор се разнесе звук на боси крака върху меката земя. Звукът се приближи.

— Аз съм, Те Туахангата — долетя шепнешком отговорът. — Ела! Очакват ни.

Лийт си помисли да откаже, но си припомни как всички приеха водачеството на този мъж. Бяха в негова власт, можеше да нареди смъртта им по всяко време. Трябваше да му се довери, да го смята за приятел. И все пак…

— Няма да ти трябва меч — каза Те Туахангата. — Ела!

Лийт го последва с цялото си старание, опитвайки се да не се препъне на коварната земя. Според несигурната му преценка за разстояние изминаха около двеста крачки, сетне свиха надясно и се спуснаха по склон. Пред тях гореше огнище, край което две фигури се грееха. Нещо отвратително, наподобяваща страх тежест, висеше над мястото. Лийт провлече неохотни нозе подир Те Туахангата.

— Пристъпи в светлината — рече глас, — нека те видим.

Лийт не можеше да стори друго, освен да се подчини, озовавайки се пред мъж и жена — най-старите хора, които някога бе виждал. Те Туахангата се поклони ниско и Лийт последва примера му. Старците се приближиха до Туа и докоснаха носове с него в същата ритуална размяна на поздрави, с която самият той бе приветствал Аркимм в Брунхавен, впоследствие повтаряна многократно из мъгливите земи. Лийт откри, че и от него се очаква същото.

В момента на допира го заляха множество усещания. Дъхът му се смеси с техния, усети плътния аромат на прясно разорана земя, сетне влажното ехо на напоен с дъжд утринен бриз. Стари очи се приближиха до неговите, обгърнати с жълто и влажни, но дълбоки, пронизващи и могъщи. Докосването на кожата бе меко, някак приветстващо и удобно. Нерационално се почувства като обгърнат от земята и небето.

— Седни, младежо, разкажи ни защо пътуваш из земите ни.

Бе заговорила жената, гласът й прегънат под тежестта на годините, ала пак силен.

— Желаем да чуем за пътуванията ти.

Сякаш омагьосан, без воля или сила да откаже, Лийт заописва приключенията едно подир друго. Никакъв детайл не бе пропуснат в продължение на много часове. Край него Те Туахангата слушаше с нарастващо удивление. Бе чувал откъси, но пълните приключения на Компанията го впечатлиха. Двамата древни слушаха мълчаливо със сериозни лица.

Най-накрая мъжът го прекъсна, точно когато Лийт бе описал нощта на Огъня, когато бе сънувал Най-възвишения и обещанието му за обич.

— А, Най-възвишеният — въздъхна мъжът. — Да, звучи достатъчно безобразно за негов план. Чувстваш ли се спокоен да се повериш на волята на този бог?

— Да, разбира се — отбранително отвърна Лийт, сетне си припомни обещанието от предния ден, когато бе решил да не обръща повече внимание на намесващия се глас. — Е, може би не, но не виждам друг избор.

— О, друг избор има! — със загадъчен глас изрече старата жена.

— Избор винаги има.

— Не виждам такъв — отвърна Лийт с оттенък на горчилка в думите си. — Изглежда съм лесен за манипулиране и делата ми служат на плана му.

— Убеден ли си? Можеш ли да погледнеш назад и искрено да потвърдиш, че никой избор не е бил твой? — очите й се взряха в него, като не му позволиха да отбегне това питане.

Отговорът отне на Лийт доста време, през което той прехвърляше преживяното.

— Не, не мога да кажа това — призна накрая.

— И какъв е този бог, комуто служиш пряко воля? — запита мъжът.

— Как така, какъв е? Той е бог! Как бих могъл да зная какъв е?

— Добър или зъл? Светлина и въздигнатост или мрачен и злонамерен? Или не е нито едно от двете, а величествен извън нашите представи? Огромен морски дракон, готов да замахне към нас с опашката си в мига, в който някой от нас наруши някой неписан, непознаваем закон в следване на естествените желания, които самият той ни е дал? Или е просто глупак, твърде изплашен да признае, че нещата са извън негов контрол и че прищявката да подарява нещо на хората е била грешка?

— Нищо от изброеното — упорито каза Лийт.

— Какъв е тогава?

Редица готови отговори бяха на езика на младежа, но той ги отхвърли до един като лъжа. Неистината нямаше да свърши работа на подобно място. Накрая сви рамене и рече:

— Не зная точно.

— Не знаеш? Не знаеш? Някой от вас знае ли изобщо? — внезапната скептичност на стареца доближаваше гняв. — Най-много ни гневи самомнението. Хиляди години сме живели тук, борейки се с мощта на това място и един с друг, тогава идвате вие, изтъквайки някакво специално взаимоотношение с Най-възвишения. „Ние сме Първородните!“, твърдите. „Ние сме избраните.“ Сякаш ние, които сме живели преди, не сме хора!

И какво правят избраните? Недоволни от отбраните земи при Майката на реките, изтласквате нас на ръба на света. Променяте земята до неузнаваемост. Изчезват сладостните низини, в които се плодяха марисуони и благославяха земята, на тяхно място гнусните тини на Маремма. Продължавате да отнемате земята ни, задушавайки я с пергаментите си, отбелязващи покупки и продажби, нарязвайки я на парцели с перодръжки, червено мастило белязало местата, където земята кърви. Всеки парцел толкова малък, че не може да побере всички семена на оцеляване, ала изолиран от околните парцели, бавно гаснещ и умиращ.

Изплашеният Лийт се зачуди какво означаваха разпалените думи. Никакъв отговор не изникна на устните му, но изглежда от такъв нямаше нужда. Гневът не бе насочен към него; внезапно осъзна, че те не очакваха да поеме вината върху себе си.

— Във високите планини на юг от Долината на хилядите огньове живее елен — продължи старецът. — Допреди сто години той крачеше свободно из хълмовете, през мъгливите долини и до морето. Но вече не, вече не — говорещият спря да обърше сълза от окото си. — Вероятно това за вас е без значение. Ала еленът се хранеше със семената на най-могъщите дървета, които пътуваха в стомаха му много мили, така че дърветата можеха да растат и тук, на голямо разстояние от планините, в чужда почва. А сега, благодарение на мастилените ви ножове, огради и ловни кучета, еленът вече не посещава Децата на мъглата. Едно по едно великите дървета умират, а няма достатъчно семе да бъдат заместени. Дърветата ни измират. Земята ни бива взета. Хората ни работят все по-усилено и по-дълго да извлекат живот от изтощената почва, а са по-бедни от когато и да било, докато накрая нищетата не ни принуди да живеем в дребни селца, разчитайки на милостиня, слушайки Първородните да ни поучават за добрината на Най-възвишения, докато зад гърба ни ни наричат мързеливи и какво ли още не. Не можем да крачим хладната трева на дома. Не можем да се подслоним под високите дървета от младините ни. Не ни подхранва изтощената земя, предоставена ни снизходително. Но се очаква да бъдем благодарни. Ти би ли бил?

— Не — отвърна Лийт. — Бих бил разгневен.

Старецът въздъхна.

— Гневът изисква много енергия, а ние, които изгубихме земите си, не разполагаме с такава. Но страдаме и помним. Помним сговорите и се чудим що за избрани люде изглеждат толкова безверни, толкова себични и немислещи. Ако богът ви прилича на вас, нямам желание да се познавам с него. Но естествено вие не знаете. Нямате представа какъв е този ваш бог. Всичко, което ни бе причинено, е било сторено в името на непознавано божество.

Огънят пропука, поглъщайки зелената дървесина, пламъците му бяха оранжеви и жълти, придали необичаен отблясък върху лицата, обърнати към стареца.

— Нямам отговор — тихо каза Лийт. — Така че ще ти кажа как се чувствам. Става ли?

— Не мога да кажа нищо, докато не чуя думите ти и не отмеря истината им.

Лийт кимна, съзирайки ред неща, до този момент останали скрити. Аркимм имаха неотложна задача, жизненоважна мисия, където забавянето носеше гибел. Ала във Фалта имаше неща, по-дълбоки дори от лъстта на Рушителя за Инструър. Не можеше да продължи, докато не отговореше на този възрастен мъж край огъня. Ако не последваше отговор, приключението свършваше тук. Нещо важно се заформяше край този огън.

Тогава, внезапно, Лийт знаеше какво да каже.

— Подай ми тази фигурка — рече той, изненадвайки стария мъж. — Около врата ти.

Старецът неохотно я прокара над главата си и я подаде на Лийт.

Беше абстрактна, нежно полюшнати вълни и вятър, или може би дърво, поклащащо се в утринния бриз. Линиите бяха издълбани в прозрачен камък с най-плътния зелен цвят. Бе великолепна, истинско съкровище, сложна изработка. Докато Лийт се опиваше от красотата й, стоманените очи на възрастния мъж омекнаха значително.

— Ти ли изработи това?

— Да — рече мъжът. — Отне ми шест години.

— Носиш ли инструментите?

— Имам ги от малък — гордо рече той. — Не се разделям с тях.

— Може ли да ги видя?

Лийт прокара пръсти по каменните остриета в дланта си. Три грубовати камъка, безкрайното търпение и умението на този мъж бяха създали шедьовър от парче скала. Поклати глава в удивление.

— Ти си направил тези инструменти — бе твърдение, не въпрос, старецът кимна.

— Моята инициация — просто каза той.

— Кажи ми — рече Лийт, — някога посещавал ли си пазарите на Инструър по време на пътуванията си? Виждал ли си изложеното там, инструментите, направени от майстори от цял свят?

Един поглед към възрастния мъж бе достатъчен да потвърди, че догадката бе била правилна.

— Ала си използвал тези инструменти. Защо?

Старецът имаше отговор:

— Защото старите инструменти позволяват на умението на майстора да проличи. Само чрез впрягането на търпението и умението, нужни за употребата на тези инструменти, камъкът може да разкрие истинската си красота.

Обърканото му изражение подсказваше на Лийт, че е наясно с криещия се нейде в думите капан, но че не може да открие точно къде. Те Туахангата обаче се усмихна и поклати глава.

— Първородните са избрани — отмерено рече Лийт, — но не поради причината, за която мислиш. Избрани са не заради силата, крепкостта или остротата. Избрани са, защото тяхната крехкост и несъвършенство позволява пълната слава на Най-възвишения да просияе. Все още предстои да бъде разкрито изработваното тук, но когато то бъде готово, никой няма да възхвалява инструментите. Първородните показват единствено колко слаби сме всички, колко податливи на натрошаване, колко фалшиви, когато сме под натиск. Ние сме вашият пример, инструментите, демонстриращи умението на Най-възвишения.

Изглежда аз съм подобен инструмент. В селото си съм никой, момче, което още не е смятано за мъж, заекващ глупак с реноме на хленчльо и страхливец. Ала може да съм бил избран от Най-възвишения, предпочетен пред мнозина далеч по-достойни, оформен в негов инструмент. Груб съм, разцепвам и стържа при употреба, но очевидно Най-възвишеният върши нещо с мен. Да бъдеш избран означава да прославяш Него, не да бъдеш прославян от Него. Майсторът, а не инструментите, получава славата. Не пренасяй несъвършенствата на инструментите върху дееца.

Известно време старецът гледа остриетата, без да каже нищо. Лийт не можеше да бъде сигурен, но му се стори, че съзира усмивка в краищата на устата му — младежът започна да подозира, че е достигнал точно до заключението, към което са искали да го отведат. Някак решението в Деруйс бе нарушено. Гласът отново бе заговорил през него. Не бе изцяло щастлив при тази мисъл.

— Какво искате от мен? — запита накрая Лийт. Въпросът бе насочен към мъжа и жената, но не предназначен само за тях.

— Това искахме — рече старата жена. — Да ти зададем въпроса.

— И да те помолим за нещо — додаде старият мъж.

— Какво бих могъл да ви дам? — объркано рече Лийт.

— Когато се завърнеш, спомни си Децата на мъглата — рече старицата. — Спомни си за всички онези, които живеят във Фалта, а не са Първородни.

— Какво искате да кажете? — Лийт чу думите, но не разбираше смисъла им.

— Просто запомни — изрекоха двамата заедно. — Сега трябва да вървим. Нашите деца, внуците ни, ни очакват.

— Сбогом! — рече Лийт, прегръщайки ги.

— Хе ити на хинепукохуранги, е ката те по! — викна жената. — Макар малък дар от Мъглата, нощта се смее!

Като сенки в мъглата, двамата сякаш се стопиха във въздуха, несъмнено погоден от пламъците номер. След един удар на сърцето на поляната останаха само Лийт и Те Туахангата. Лийт си пое дълбок дъх и прокара пръсти през косата си.

— Кои бяха мъжът и жената? — усещането за друга битийност бавно се оттичаше от двамата.

— Моите предтечи.

— Дядо и баба? — предположи Лийт.

— Не. Много по-стари. Най-древните ми предци.

— Това не е възможно. Би трябвало да са на стотици… хиляди години.

— Кой си ти да идваш тук и да казваш кое е възможно? — Те Туахангата бе раздразнен, очите му проблясваха. — Виждаш ли онова дърво там? Било е фиданка още преди твоите прадеди да бъдат изгонени от Долината. Горе на онзи връх — няма смисъл, твърде е тъмно да я видиш — стои скала, намирала се тук от началото на света. Те са моите предци.

— Значи съм говорил с дърво и камък?

Те Туахангата се усмихна.

— Нещо такова. Предците ми не крачат в света като теб и мен, ала още не са го напуснали. Пазят земята ни, отстоявайки мястото, правата, дома ни. Чу някои от историите им, докато прекосявахме през земята. Но където Първородните ни залеят, моите предтечи вече не крачат. Ние също имаме договор с боговете, но сключен през земята, не през огъня. Ала не сме обични по-малко заради това, сега стоим и гледаме как огънят поглъща земята. Чудиш ли се защо в гората не може да бъде наклаждан огън? Или защо не ни е позволено да навлизаме в Долината на хилядите огньове?

— Ами огъня, който старите запалиха?

— Какъв огън? — запита Те Туахангата. Лийт се извъртя — нямаше огън, само мрак. Никакви въглени, никаква топлина, никаква следа от огън.

— Значи съм говорил с призраци?

— Не — нежно рече Те Туахангата. — За тях ти си призрак, недостатъчно плътен да заемеш мястото си в земята, носейки се из нея, но без да си част. Те са по-истински от нас с теб.

— Но каква беше целта на всичко това?

— Знаеш по-добре от мен — отговори му Детето на мъглата. — А дори и да знаех, нямаше да ти кажа. Истината е по-пълна, когато бъде открита от онзи, който я издирва.

Върнаха се в лагера, където Лийт отново легна, потънал в мисли.

Те Туахангата напусна лагера и се върна в свещената земя. Очите му пламтяха, лицето му беше почервеняло.

— Как можахте! — просъска той в мрака. — Посрамихте Децата, като се появихте пред чужденец! Бях любезен, както помолихте, а вие предадохте хората ни! Никога преди не сте говорили с Първородни! Защо го сторихте сега?

Глас, нежен като нощния ветрец, му отговори от чернотата:

— Сезонът се промени, мой малки.

— Погубени ли сме? — Те Туахангата запрати питането в нощта.

— Всичко се погубва, за да бъде пресътворено. Погрижи се ръцете ти да не нараняват творението.

— Ами Деруйс? — въпросът изхвърча със сила от него. — Кога ще настъпи денят на мъстта ни?

Нямаше отговор — гласът бе изчезнал, заменен от тихия шепот на вятъра сред дърветата.

Бяха готови още призори, но Те Туахангата не ги пускаше да продължат. Вече бе показал на Лийт, че трябва да замълчи за случилото се през нощта, но младежът и без това бе решил да го запази в тайна. Сегашното поведение на водача само задълбочаваше мистерията.

— Ще изчакаме Песента на утрото — рече той.

Поведе ги нагоре по близък склон. След като вървяха в продължение на петнадесет минути им направи знак да спрат. Намираха се на открито — не за лъчите на слънцето, а лишено от храсти място. В центъра на поляната стоеше огромно дърво. Не бе високо, но множество мъже щяха да бъдат нужни, за да го обгърнат, протегнало корени и клони.

— Това е Най-старият — рече Те Туахангата и нещо в думите му накара Лийт да се вгледа по-внимателно в дървото. — Стои тук отпреди Първородните да дойдат във Фалта. Тук ще изчакаме Песента на утрото.

С възцаряването на тишината насред просветляващия пейзаж Лийт долови гледки и звуци, които инак биха му убягнали. Сред клоните на дърво вдясно бе кацнала малка, наперена птица, чуруликайки си тихо. Други птици шаваха невидимо из листата, започнали да пеят с издигането на слънцето. Богат, екотлив звук като камбаните на Брунхавен по залез, ала по-плътен, някак по-звучен. Трели, цвърчене, чуруликане, разнесли се от едната страна, сетне долетели другаде в различен тон. Известно време Лийт се опитваше да различи отделните звуци в Песента на утрото, ала сетне се отказа. С издигането на слънцето звуците се извисиха и наблюдаващите изпитаха нещо, силно наподобяващо удивление. И под птичата песен мъглите се спуснаха наляво, леейки се като дим сред дърветата и над земята, така че на Лийт му се струваше, че присъства на първата утрин на света. Неопределим копнеж се разпали в него, копнеж по нещо незнайно — нещо в тази земя пронизваше сърцето му, зовейки, но той не можеше да остане тук и да се отзове на поканата. Друг глас, по-чист и по-ясен от плътния зелен зов на гората, го викаше към Кантара и отвъд. Бе чувал този глас и преди, обагрен с огън.

Неохотно Аркимм напуснаха мястото — свещеното място — и се покатериха по-високо върху оголения хълм. Мъглата размахваше безплътни пръсти към тях, сякаш да предотврати напускането на човеците. Сетне се отдръпна и те стигнаха върха.

Пред тях — пред очите им и нагоре — се простираше яркосиньо небе. Под тях, далеч, далеч надолу, лежеше несъзиран досега пейзаж. Обширна долина от сива и кафява земя, лишена от растителност, обсипана с кратери, гейзери и езера, обгърната с полета от лава, оформена от огромни вулкани — огромна, грозна площ, проблясваща под тях като потно, заболяло животно. И горещият му дъх ги облъха. Само мостра от очакващото ги.

Постепенно Лийт осъзна присъствието на малка група хора, очакващи ги на известно разстояние от подножието. Зърна принц Уизаго бясно да слиза надолу към групата, провиквайки се. Те Туахангата се вцепени, смръщване сключило красивите му черти в заплашително изражение. Лийт изпита благодарност, че то не бе насочено към него.

Аркимм бяха очаквани от главния вожд на Децата, придружен от двама въоръжени мъже и жена, която стоеше гордо изправена с несъзнателно достойнство. Красиво наметало от пъстри пера, сложно и умело изработено, почиваше върху раменете на вожда. Огрубялото му лице бе татуирано. Властно бе поставил ръка върху рамото на жената. Към нея Лийт насочи погледа си, когато се приближиха. Тъй очите му се бяха спрели върху Хинеранги, най-красивото от всички Деца. Косата й бе дълга, права и тъмна, по-тъмна от всичко, което бе виждал, черна като въглен. Широки кафяви очи обгръщаха малък нос с леко вирнато връхче. Когато тя се усмихна на принца на Деруйс, чертите й придобиха красота, която Лийт не би сметнал за възможна за някоя смъртна жена. Не бе красота спрямо фирейнските стандарти. Наместо това тя изглежда притежаваше умението да позволява радостта на духа си да изгрява върху лицето й, а усмивката бе начинът на изразяване. Аркимм се доближиха бавно, почти почтително, вероятно страхувайки се да прекъснат нежната среща между Уизаго и жената.

Те Туахангата не страдаше от подобни скрупули.

— Какво означава това, татко? — изригна той. Невъзмутим, бащата посрещна нахалството на сина си със спокоен поглед. Но Туа не бе приключил. Изтръгна ръката на жената от Уизаго и я отдръпна на известно разстояние от останалите, за да поговори с нея насаме.

— Бих напомнил на сина си колко мрази унижението — рече старият мъж с равен глас, използвайки общия език, за да разшири публиката на синовното посрамване. — Бих го помолил да се замисли преди колко поколения Децата са били водени от кралица и какви вероятни импликации би могло да има лишаването му от наследство. Замислял ли се е, например, кого кралицата би избрала за свой съпруг?

— Не би го сторил — отвърна Те Туахангата, влагайки в гласа си цялата увереност, която можеше да събере.

— Несъмнено бих — бе отговорът, а увереността му бе напълно естествена. — Сине, още не си демонстрирал самоконтрола, нужен да бъдеш главен водител на Децата. Вероятно сестра ти ще бъде по-умела в тази роля.

— Но аз…

— Мълчи и се учи, сине. Още не си готов за онова, което жаждеш. Ето защо те пратих на важна мисия в помощ на чужденците от севера.

— Но нам не се позволява да влизаме в долина…

— Истина е, Туа — рече жената, държейки десницата му с две ръце. — Говорих с предците и те ми дадоха съобщение за теб.

— Говорила си с тях? Дали са ти съобщение? — гневът и удивлението си оспорваха привилегията да се разположат върху лицето му. — Защо не са говорили с мен? Дълго и почтително ги дирих? Защо не говорят?

— Защото още не си се научил да слушаш — отрониха устните на вожда.

— Но едно момиче…

— Още не си се научил да слушаш — повтори възрастният мъж. — И още не сме поздравили гостите. Обуздай езика си и спри да ни посрамваш.

Те Туахангата се удържа с огромно усилие.

Жената заговори, плавно отдалечавайки се от брат си обратно при Уизаго.

— Предтечите ми казаха, че нищо не ни е забранено. Нищо не е тапу. Делото ни е по-свещено от тапу. Разбираш ли? Нищо не е тапу. Децата на мъглата не са запрени.

Баща й кимна, фиксирайки сина си с тежкия си поглед.

— Ще пътуваш със странниците, ще им помагаш, ще бъдеш мои очи и уши във външния свят. Искам да зная кой път да избера, когато настъпи време за битка. Не желая земята ни неподготвена да бъде залята от бран. Сега нека приветстваме гостите.

Вождът се обърна към членовете на Аркимм с непоклатимо достойнство.

— Моля да извините грубостта ни. Не сме свикнали да приветстваме странници в земите си. Принце на Деруйс, бъди дважди добре дошъл — обмисли думите на предците ни, дордето обмисляш желанието на сърцето си. Вие от севера, разпознайте, че ви оказваме голяма чест, позволявайки ви да крачите из земята ни. Бройката на чужденците, приветствани тук, може да бъде изчислена по броя дървета в поляната, на която стоим. Туа обясни сбито за мисията ви, но бих желал да чуя още. Прекарайте един час с мен. Споделете ми за Фалта и Брудуо, помогнете ми да реша дали това е нещо, което трябва да тревожи Децата на мъглата.

Той се приближи и поздрави всеки от Аркимм, забавяйки се за миг в прегръдката на Уизаго.

— Вие сте моята надежда, вие и децата ми! — рече той на принца.

— Отдадох живота си за подобна надежда — отвърна принцът.

— Както и децата ми, макар едно от тях да го е сторило неволно.

— Ала видях достатъчно добра воля, за да зарадва сърцето ми — отвърна младежът. — Гордостта и красотата щедро са били предоставени на теб и семето ти.

— Потърпи само още малко, детето ми! Не ще ти бъде отнето орисаното.

Уизаго кимна сериозно. Сетне той и принцеса Хинеранги се оттеглиха настрана, за да прекарат часа заедно. Те Туахангата погледна мрачно в тази посока веднъж или два пъти, но не каза нищо.

Не можеха да оспорят вожда, макар Кърр да звучеше особено нетърпелив да продължат. Притесняваше се, каза той, от непосредствената заплаха на Аркоса на Немохайм, който в този момент вероятно се носеше по крайбрежието към Бюрей, както и от по-късната (надявал се), но далеч по-заплашителна опасност на брудуонската армия. Но Аркимм почетоха отдадената им чест, споделяйки трапезата на вожда.

Лийт слушаше Кърр, Фемандерак и хауфута да се опитват да убедят вожда в заплахата за хората му, ако Фалта падне. Старият мъж бе малко объркан защо бягаха на юг от заплахата, а тъй като воините му не използваха стрели, му бе трудно да повярва за Джугом Арк. Но когато нищо друго не успя да го покърти, историята на сина му за срещата на Лийт с предците го развълнува дълбоко.

Тази история не бе разказана дори на Аркимм и предизвика много удивление, както и малко съмнение. Конкретно Фемандерак искаше да зададе на Лийт много въпроси, но изчакваше с нарастващо нетърпение вождът да получи потвърждение.

Накрая, когато часът изтече, вождът се изправи и прегърна Лийт.

— Срещнал си нея и него, Майка и Татко, Небето и Земята — Най-възрастни от всички. Говорили са с теб и така са изразил одобрение към мисията ти. Никак не е без значение фактът, че във времето, когато обмисляме намесата си в делата на Фалта, нашите тупуна решават да говорят с фалтанец — нещо, което никога не са правили преди. Не мога да ти отдам чест толкова висока, колкото те са ти отдали, не мога да отправя надвишаваща тяхната благословия. Нека се знае, че този младеж, когото нашите Повелители са почели, става наш земледругар, защото той е едно с тази земя. Получих знамението. Търговията между земята ти и моята ще се увеличи един скорошен ден, заякчена с брак на принц и принцеса.

Сбогуваха се със стария мъж и дъщеря му, тъгата в очите на Уизаго бе осезаема. Ала той последва Аркимм към голямата долина, където хиляди огньове проблясваха под тях, горящи в пустинното слънце. Няколко минути след като започнаха да се спускат в долината, Лийт се обърна назад. Вождът вдигна ръка за сбогом. Миг по-късно прекосиха границата между земята на Мъглата и Долината на хилядите огньове. Нямаше видима следа, която да я очертава, ала Лийт я усети отчетливо — сякаш пристъпваше от жива почва в проста прах. Огледа се. Никой друг не показваше да е забелязал. Лицето на Те Туахангата бе непроницаемо.