В царството на Мрачния

8Нови насоки

Пъг чакаше.

— Не, господине, но не сте далеч от истината — отвърна търговецът след кратка пауза и му махна да седне на удобен стол, до малка масичка. — Разбираема грешка. Ние, ипилиакците, сме свързани с дасатите.

Пъг не беше сигурен, че може да разчете изражението на съществото, но сякаш долавяше изненада.

— Трябва да призная, че не очаквах някой тук да е чувал за дасатите, камо ли да ги разпознае от пръв поглед.

— Разполагам с добро описание — Пъг реши да премълчи за това, че усеща разлика във вибрациите между това място и останалата част от „Честния Джон“. — Трябва ми информация, но поради множество причини не искам да обсъждам с каква цел.

— Информацията винаги е била една от най-ценните услуги — търговецът сплете пръсти и се наведе напред в много човешки жест. — Причините са си ваши, но трябва да ви уведомя, че съм под няколко клетви по отношение на клиентите, с които работя на Пътя. Предполагам разбирате, че това е съществено, за да остана в бизнеса.

— А с какво всъщност се занимавате?

— Осигурявам трудни за намиране вещи, редки антики, уникални устройства, изгубени хора. Ако търсите нещо евтино, със сигурност не съм първият ви избор. Но ако отчаяно търсите нещо, то със сигурност съм последната ви възможност — Пъг установи, че започва да разбира изражението му. Търговецът беше любопитен.

— Трябва ми водач.

— Има множество водачи, доста от които добри. Щом сте при мен, значи ви трябва специален. Къде искате да отидете?

— На Косриди — отвърна Пъг.

Този път в изненадата на търговеца нямаше съмнение. Очите му се опулиха и той дори леко зяпна.

— Не говорите сериозно.

— Напротив.

Известно време съществото го гледа преценяващо.

— Може ли да знам името ви?

— Пъг от Мидкемия.

Леко кимване.

— Тогава може би… — Вордам внимателно подбираше думите си. — Може би е възможно. Репутацията ви на Пътя нарасна значително, млади магьоснико.

Пъг се усмихна. Не го бяха наричали млад от години. От десетилетия всъщност.

— Познавах вашия наставник, Макрос.

Пъг присви очи. Цял живот, каквото и да му се случеше, се усещаше ръката на неговия тъст.

— Наистина ли?

— Да. Правихме бизнес преди няколко века. Когато минахте за пръв път по Пътя, заедно с другите двама, не останахте незабелязани. Томас от Елвандар предизвика известен смут, защото на пръв поглед приличаше на прероден валхеру, което е сериозна причина за паника на няколко свята. Според слуховете младата жена също била забележителна, но така и не разбрахме коя е.

Доколкото Пъг си спомняше, когато се прибираха на Мидкемия, след спасяването на Макрос от Градината на Вечния град, не бяха срещнали никого на Пътя.

— Явно разполагате със солидни източници на информация. Добре ли познавахте Макрос?

Търговецът се облегна и отпусна ръка на лявата облегалка.

— Дали въобще някой го познава? Във всеки случай не съм срещал друг като него.

Пъг усети, че съществото не споделя нещо, което не е готово да разкрие, и реши да се върне към първоначалния разговор.

— И как стои въпросът с водача?

Търговецът замълча за момент.

— Това е доста трудно.

— Кое?

— Същество от тази реалност да отиде до света на дасатите.

— Но вие твърдите, че имате родство с тях.

Вордам кимна и погледна към вратата, сякаш очакваше някой да влезе.

— Разберете… Велики философи и мислители от безброй светове се измъчват с размисли за устройството на реалността. Как да обяснят съществуването на толкова много светове, раси, божества и най-вече мистерии — отново се обърна към Пъг. — Не е нужно да ви обяснявам естеството на любопитството. Предполагам, че и вие сте размишлявали дълго над тези въпроси.

— Така е.

— Мислете за всичко, абсолютно всичко, като за глава лук. Под всеки пласт има друг. Или ако сте в средата, над всеки пласт има друг. Само че това „всичко“ не е сфера, а… всичко.

— Знам, че имате сериозни познания, Пъг от Мидкемия, и ми простете, ако говоря като досаден учител, но има неща, които трябва да разберете, преди въобще да помислите за пътуване до света на дасатите — Вордам въздъхна. — Под и над вселената, която обитаваме, съществуват реалности, за които имаме само индиректно знание. Повечето от това е филтрирано през мистицизъм и вяра, но мнозинството теолози и философи вярват, че над и под нас има седем нива.

— Седемте рая и Седемте ада?

— Много раси ги определят така — отвърна Вордам. — Вероятно има и други, но ако някой успее да достигне горното или долното седмо ниво, възприятията му ще са така променени, че въобще няма да разбере. Вярва се, че Седмият рай е изпълнен с толкова щастие и радост, че човешкото съзнание не може да обхване дори концепцията му. Създанията в Шестия рай са толкова великолепни и красиви, че ще умрем на мига от щастието, че сме близо до тях.

— Според някои слухове — продължи Вордам — сте имали сблъсък с демони от пето ниво, тоест Петия ад.

— Само един — отвърна Пъг навъсено. — За малко да ми струва живота.

— Петият рай е нещо обратно. Създанията там са загрижени за неща, които въобще не можем да възприемем, но не ни мислят злото. Въпреки това би било опасно дори да ги зърнем — търговецът направи пауза. — Отвъд така наречените нива лежи Бездната.

— А в нея са Ужасите — допълни Пъг.

— Аха. Репутацията ви е напълно заслужена.

— Имал съм си работа с тях.

— И сте още жив. Уважението ми към вашите способности расте с всяка секунда. Ужасите са анатема за нивата на Рая и Ада, защото Бездната ги обгръща и при възможност би ги разкъсала.

— Говорите за нея, сякаш има съзнание.

— А няма ли? — попита Вордам риторично. — Така да се изразя, точно под и над нас са Първият ад и Първият рай — погледна Пъг в очите. — За да премахна недоразуменията. Точно там искате да отидете. Там е светът на дасатите, за който говорите. Търсите водач, който да ви отведе в Ада.

— Мисля, че ви разбирам. Поне абстрактно — каза Пъг. На лицето му се бе изписало любопитство.

— Нека ви предложа по-малко абстрактна картина. Няма да можете да дишате въздуха им и да пиете водата. Въздухът ще е като отровен газ, а водата — киселина. Това е просто като аналог, не че дасатите пият киселина.

— Малко се обърках… — призна Пъг.

— Представете си поток, който тече по склон. От най-долния ад до най-високия рай енергията, светлината, магията, всичко е по-ярко, по-мощно и по-горещо. Затова енергията тече от горе на долу. Водата и въздухът на Косриди ще изсмучат енергията от тялото ви. Ще сте като суха сламка, хвърлена в огън. Ще проблеснете за миг и ще изчезнете.

— На тамошните обитатели ще им е също толкова трудно в нашето ниво, макар проблемите да са от друго естество — продължи той. — Ще черпят огромно количество енергия и ще станат по-мощни, но подобно при неконтролируема лакомия, накрая ще преядат и ще умрат.

— Тогава как вие, роднини на дасатите, оцелявате на Пътя?

— Преди да обясня това, бих препоръчал да подберете спътниците си и да се върнете с тях.

— Спътници ли?

— Виждам, че сте готов да рискувате с посещение в света на дасатите, но само безумец би тръгнал сам — търговецът го погледна преценяващо. — Бих препоръчал малка група, но достатъчно мощна. Когато се върнете, ще ви обясня останалото. Предполагам, че дотогава ще ви намеря водач и учител.

— Учител? — повтори Пъг.

Съществото докара изражение, наподобяващо усмивка или пък боязлива гримаса.

— Върнете се след една седмица по времето на вашия свят и всичко за обучението ви ще е готово.

— Какво обучение, татко? — попита Валко.

Аруке се облегна в стола си. Отново бяха в стаята, в която си бяха говорили след вечеря.

— Империята поддържа място, където обучаваме синовете си.

— Мислех, че ти ще ме обучаваш — Валко бе предпочел да застане прав до прозореца, вместо да седне срещу баща си. — Ти си отличен воин. Управляваш владенията си от двадесет и седем години.

— За управление се изискват много повече умения от това да режеш глави.

— Не разбирам.

Аруке бе донесъл два бокала с вино, но този на Валко стоеше недокоснат. Владетелят на Камарийн отпи от своя.

— Спомням си, когато излязох от Криенето. Бях в по-лошо положение от теб. Майка ми не беше умна като твоята. Можех да се бия. Никой не може да оцелее без това, но то не е достатъчно — Аруке се усмихна на сина си. През последните няколко дни бе открил, че му е приятно да се вижда с момчето. Преди два дни го бе завел на лов и със задоволство откри, че притежава добри умения. Младокът бе застанал смело пред връхлитащ глиган и го бе обезглавил с един удар. Ако животното го бе убило, Аруке щеше да усети загуба. Чудеше се на тези необичайни емоции. Може би бяха знак за слабостта, която идваше с възрастта?

— Това място се нарича школа. Не е далеч оттук, така че ще може да си идваш понякога. Там инструкторите и куртизанките ще ти покажат всичко необходимо за след деня, когато ми вземеш главата и станеш управник.

— Това ще е след години, татко, и се надявам, че ще е с твое одобрение.

— Важното е да показваш сила и да не проявяваш слабост. Никой баща не може да иска повече.

— Какво ще изучавам?

— Като за начало умението да се учиш. Концепцията не е лека. Ще седиш с часове и ще слушаш инструктори и ще гледаш занаятчии. Второ, ще усъвършенстваш бойните си умения. Спомням си как аз се учех като дете. Биехме се с дървени пръчки с останалите момчета, които се Криеха. След това набезите по съседните села. Крадяхме каквото ни трябваше и се мъчехме да съберем достатъчно, за да си купим брони — той въздъхна. — Беше толкова отдавна.

— Но нито боят с по-възрастни момчета, нито победата над сина на Кеско значат, че си умел воин. Имаш талант, но трябва да го усъвършенстваш, преди да яздиш със садхарините — Аруке се облегна и отпи от виното си. — Колкото и неприятно да звучи, един управник трябва да се научи да се оправя с Низшите.

— Да се оправя ли? Не разбирам. Дават ти каквото ти трябва или ги убиваш.

— Не е толкова просто. Ще те научат колко по-сложно е всичко, но не се тревожи. Достатъчно интелигентен си, за да усвоиш нещата. А после ще ти покажат как да прилагаш наученото.

— Кога ще замина за тази школа, татко?

— Утре. Ще потеглиш с пълен ескорт, както се полага на наследник на Камарийн. Сега излез и ме остави да помисля.

Валко тръгна, като остави бокала си недокоснат. Докато вратата се затваряше, Аруке се чудеше дали момчето е отгатнало, че виното е отровно, или просто не е било жадно. Естествено, нямаше да го убие в толкова ранен стадий на обучението, но малко болка щеше да е добър урок. Във всеки случай бе накарал един от лечителите да стои наблизо с противоотровата.

Валко затвори вратата и се усмихна едва забележимо. Знаеше, че в този момент баща му се чуди дали е отгатнал, че виното е отровно. Усмивката му се разшири. Утре щеше да започне сериозното обучение, за което му бе разказала майка му. Нямаше търпение да се срещне с нея и да й каже, че уроците й не са били напразни. Това, което му бе обяснила за баща му, беше вярно. Вероятно и за школата също щеше да се окаже така. Може би някога щеше да му обясни защо го бе накарала да излъже Аруке за нейната смърт. Спомни си думите й, преди да се разделят. „Винаги ги оставяй да те подценят. Нека си мислят, че са по-умни до теб. Това ще е пагубно за тях.“

— Обучение ли? — възкликна Джоми. — За какво?

— За каквото трябва — отвърна Калеб, който току-що бе пристигнал от Острова на чародея.

— Пъг каза, че ще ви е нужно — добави Талвин Хокинс.

Тад и Зейн се спогледаха. Знаеха, че Джоми е изпаднал в заядливото си настроение — в такива случаи ставаше упорит като муле. Момчетата се наслаждаваха на продължителната ваканция и на забавленията, които предлагаше Опардум, столицата на Оласко, в момента част от кралство Ролдем.

Намираха се в празната столова на „Речната къща“, ресторанта на Хокинс. Заведението бе станало толкова популярно, че хората чакаха на опашка, за да влязат, и Тал се бе принудил да го разшири. Бе закупил съседната сграда и скоро щеше да удвои местата. Люсиен, личният готвач на Хокинс в Ролдем, се наричаше „шеф“ — батирската дума за майстор готвач. Двамата с жена му Маджери се бяха прочули из цяло Оласко. Момчетата работеха в кухнята и понякога помагаха като сервитьори. Най-добрата част от това бе, че се хранеха с превъзходни ястия и десерти, до които в нормален случай никога нямаше да се докоснат.

Бяха започнали да смятат Талвин за нещо като чичо, от тези, дето ти позволяват неща, които баща ти е забранил. Въпросният баща, в лицето на Калеб, бе пристигнал, след като бе изкарал няколко седмици с майка им, а после бе свършил някаква работа за Пъг.

Момчето, което им се падаше нещо като братовчед, стоеше в ъгъла и се мъчеше да не оправдае името си. Смях в очите Хокинс беше на седем и едва скриваше развеселеността си. Беше кръстен на прадядо си и бе по-голямото дете на Тал. Второто беше момиченце, с красивото име Залез над върховете.

Джоми изгледа момчето сърдито и това вече го разсмя.

— Какво ти е толкова смешно, Смях?

— Отивате на училище! — детето имаше червеникаворусата коса на майка си и чертите на баща си.

— Не искам да изглеждам глупаво, но какво е училище? — попита Тад.

— Това, че не знаеш нещо, не означава, че си глупав. Глупаво е да не попиташ — обясни Калеб. — Училището е място, където един човек обучава много други.

— Аха — отвърна Зейн, въпреки че очевидно не разбираше.

— В Ролдем има училища — добави Тал. — Повечето са на различните гилдии. В Кралството и Кеш е различно — той се обърна към Джоми. — А на Новиндус е още по-различно.

— Имаме си училища — отвърна Джоми, но тонът му подсказваше, че за пръв път чува за подобно нещо. — Просто не съм виждал.

Откакто бяха пристигнали в „Речната къща“, животът им бе комбинация от тежка работа и забавления. Момчетата бяха развили братски чувства, които постоянно ги вкарваха в неприятности, когато не изпълняваха задачи на Конклава. Ако бяха на мисия, поне ги надзираваше пастрокът им или някой друг опитен агент. Но когато ги оставеха сами, винаги имаше последствия. На няколко пъти се бе наложило Тал да се разправя с градските власти, за да ги измъкне от неприятности.

— Ще ви се отрази добре — продължи Калеб. — Тал ми каза, че в града се забърквате в повече неприятности, отколкото трябва. Така че от утре ще сте студенти в университета в Ролдем. За пред хората ще заминете с кораб, но Магнус ще ви пренесе още тази нощ.

— Ролдем! — ентусиазира се Тад. Според Талвин това бе най-цивилизованият град на света, а те вярваха безрезервно на мнението му.

— Ама нали щяхме да ходим на училище? — обърка се Джоми.

Тал се засмя.

— Това е училище. Там изучават всичко и затова името е такова. Ще се учите заедно със синовете на благородниците от държавите около Горчиво море.

— Синове ли? — възкликна Тад. — Няма ли дъщери?

Тал съчувствено поклати глава.

— Идеите на баща ми да се обучават жени са почти уникални — обясни Калеб. — Ще живеете с момчета, като повечето ще са по-малки от вас.

— Ще живеем ли?

— Да, в университета, под грижата на монасите.

— Монаси? — опита Зейн. — Какви монаси?

Хокинс се изкашля, за да скрие усмивката си.

— Братята на Ла-Тимса.

— Ла-Тимса! — извика Тад. — Те са…

— Стриктни — предположи Калеб.

— Така е — съгласи се Талвин.

— Много строги — изгледа го Калеб.

— Според някои даже твърде строги, но не съм чул учениците да са умрели от малко повече дисциплина.

— Те пият само вода. Ядат сух хляб и сирене, а месото само варено — оплака се Зейн и погледна тъжно към кухнята.

— Кой орден е Ла-Тимса? — попита Джоми. — Обърквам се с вашите имена.

— Не съм сигурен за името на Новиндус — отвърна Тал и се обърна към Калеб.

— Дурга — отвърна той спокойно.

— Дурга! — викна Джоми. — Те са фанатици и проповядват безбрачие. Сами се бият с пръчки, когато имат непристойни мисли!

Тал се засмя, а след секунди го последва и синът му.

— Съберете си багажа и имате един час да се сбогувате — Калеб спря да се смее и стана сериозен. — Нека се изясним отсега. Ще дойде ден, в който ще заемете моето място и това на Тал в сърцето на Конклава. Тогава ще сте генерали, а не войници. Затова трябва да се обучите.

И излезе. Трите момчета гледаха тъжно.

— Е, щом се налага — обобщи Тад след минута.

— Все пак не могат ни държат постоянно затворени в университета, нали? — попита Зейн.

— Нека опитат — ухили се Джоми и плесна Тад по рамото. — Хайде да събираме багажа, че искам да се сбогувам с едно момиче.

— Шира ли? — попита Зейн.

— Не.

— Рут? — предположи Тад.

— Не — Джоми тръгна към кухнята.

— Миландра?

— Не — отвърна червенокосият и излезе.

— Как го прави? — възкликна Зейн.

— Не знам. Но ще спре, щом стигнем в Ролдем.

— Опардум вече ми липсва — въздъхна Зейн.

— Искаш да кажеш, че ти липсва храната — отговори брат му и тръгна към вратата.