В царството на Мрачния

4Нощни ястреби

Войниците се придвижваха тихо.

Ерик фон Даркмоор, херцог на Крондор, рицар-маршал на Западната армия и Пазител на Запада, стоеше зад една скала и наблюдаваше как мъжете му заемат позиции. Те бяха от специалния отряд от Гвардията на принца и се придвижваха в задълбочаващите се сенки на залязващото слънце. Ерик лично бе организирал обучението им, докато се издигаше от капитан в армията, през командир на гарнизон, та до рицар-маршал.

Войниците бяха част от легендарните Кралски крондорски първопроходци, рота скаути и следотърсачи, които се бяха превърнали в малък отряд за специални задачи. Носеха къси тъмносиви табарди с емблемата на Крондор — орел, прелитащ над планински връх, — черни панталони с червен кант по бедрото и здрави ботуши, удобни за ходене, езда и както се налагаше тази вечер, катерене. Всички имаха прости черни шлемове и бяха въоръжени с къси мечове и ками. Всеки мъж разполагаше с допълнителни умения и в момента двамата най-добри катерачи водеха нападението.

Ерик плъзна поглед нагоре по скалите.

Над тях се издигаше цитаделата Кавел, надвиснала над разклонението на главния път. В близост до нея се спускаше малък водопад, който се пенеше на малка площадка по средата на скалата и после отново продължаваше надолу. Поради неизвестни обстоятелства потокът бе сменил пътя си в другия край на клисурата и старото му корито бе пресъхнало. Целта на отряда бе малкото езерце, защото според информацията отпреди стотина години зад него имаше таен проход към цитаделата.

Ерик беше довел войниците си в Кавел преди зазоряване и се бе постарал да ги скрие по къщите. Трудна задача в толкова малко градче, но до обяд местните се бяха върнали към нормалното си ежедневие. Ерик не се притесняваше от шпиони в града, защото на никого не се разрешаваше да го напуска. Основната му тревога бяха евентуалните наблюдатели по хълмовете и той се бе постарал да вземе всички необходими мерки.

Магнус бе помогнал с една магическа илюзия и ако евентуалните наблюдатели не бяха опитни магьосници, нямаше да забележат пристигането на стотината войници. По залез Магнус отново направи заклинанието и мъжете бързо се разделиха на два отряда. Първият тръгна по пътя към цитаделата, а другият под командването на Ерик се насочи към тайния вход.

Старият войник стоеше неподвижно и наблюдаваше разполагането на хората. Беше на осемдесет и пет години, но благодарение на отварата на Накор приличаше на тридесет години по-млад. Доволен от развитието на нещата, Ерик се обърна към Накор и Магнус, които стояха до него. Личната му охрана се намираше малко по-встрани и очевидно се притесняваше от това.

— Сега какво? — попита Накор.

— Ще почакаме — отвърна Ерик. — Ако имат наблюдател от тази страна, вече са ни забелязали. Или ще нападнат по някакъв начин, или ще опитат да избягат от другата страна.

— Ти какво предполагаш? — обади се Магнус.

Ерик въздъхна.

— Аз щях да се притая и да се престоря, че няма никого. Ако номерът не мине, щях да съм подготвил гадно посрещане за всички. Сведенията ни са от сто години и не особено пълни, но знаем, че цитаделата е като лабиринт с много места за поставяне на капани и засади. Нападението хич няма да е лесно.

Накор сви рамене.

— Мъжете ти са добри.

— Най-добрите. Лично съм ги подбирал един по един и са тренирани за подобни задачи, но не искам да ги жертвам сляпо.

— Налага се, Ерик.

— Знам, Накор — отвърна старият ветеран. — Иначе нямаше да съм тук.

— Какво мисли за това херцогът на Саладор?

— Няма представа, че съм тук — Ерик се обърна към Накор. — Избра страшно неприятен момент да ми стовариш това, стари приятелю.

— Винаги става така, нали?

— Понякога си мисля, че щеше да е по-добре Боби дьо Лунвил и Калис да ме бяха обесили онази хладна сутрин — очите му се обърнаха към последните лъчи на залязващото слънце и после пак към Накор. — Но пък има и мигове, в които не съжалявам. Като свърши всичко, ще разберем този момент от кои ще е — старецът се усмихна. — Нека да почакаме малко.

Спуснаха се малко надолу, покрай войниците, които очакваха началото на нападението. В тила имаше няколко слуги с конете и обоза. Ерик махна на личния си скуайър, който бе останал с момчетата от обоза, и младежът извади чаши и наля вино от един мех. Накор взе своята и вдигна въпросително вежди.

— Вино преди битка?

— Защо не? — отвърна херцогът и отпи. След това обърса уста с ръкавицата си. — Сякаш си имам малко неприятности, та ме пратихте в другия край на Кралството да преследвам убийци.

Накор сви рамене.

— Някой трябва да го направи, Ерик.

Старият воин поклати глава.

— Накор, живях дълго и по-интересно от повечето хора. Ще излъжа, ако кажа, че искам да умра, но определено ми се ще да сваля този товар от плещите си — той погледна остро дребния исаланец. — Мислех, че съм на път, преди да се появиш онази нощ.

— Имаме нужда от теб.

— Кралят има нужда от мен.

— Целият свят — Накор понижи глас, за да не го чуят другите наоколо. — Ти си единственият високо издигнат човек в Кралството, на когото Пъг вярва.

— Разбирам защо той се разграничи от Короната — херцогът изгълта виното на три глътки, подаде празната чаша на скуайъра да я налее пак, след което му махна да се отдалечи. — Но трябваше ли да обижда принца на Крондор? Открито? Пред армията на Велики Кеш?

— Минали работи, Ерик.

— Ще ми се да бяха — херцогът сниши глас още повече. — Ако още не знаеш, принц Робърт беше призован.

— Това е лошо.

— Откакто се издигнах, имахме три принца на Крондор. Аз съм херцог само защото крал Риан взе лорд Джеймс в Риланон. Временната ми позиция трае вече девет години и сигурно ще продължи още девет, ако съм жив.

— Защо са призовали Робърт?

— Вие имате по-голям шанс да разберете — Ерик млъкна и загледа потъмняващото небе. — Политика. Робърт никога не е бил популярен в Конгреса на лордовете. Лорд Джеймс е благородник от Запада, което не допада на мнозина, които искат да са главните съветници на краля. Джеймс е проницателен почти колкото дядо си. А това име все още навява сериозни спомени. Лорд Джеймс от Крондор.

Накор се усмихна.

— Джими си беше оправен още преди да стане херцог — войниците вече очакваха сигнал да започнат изкачването. — Все пак имаме навика да запомняме величието и да забравяме недостатъците. Джими също направи своите грешки. Ако Робърт няма да свърши работа, тогава кой?

— Има и други братовчеди, по-способни — Ерик го погледна тъжно. — Може да се стигне до гражданска война, ако кралят не е внимателен. Той е потомък на крал Боррик, но няма синове, а много братовчеди ще имат основателни претенции за трона, ако остане без наследник.

Накор сви рамене.

— Живял съм дълго, Ерик. Кралете идват и си отиват. Нацията ще оцелее.

— Но на каква цена, приятелю?

— Кой ще е новият принц на Крондор?

— Това е въпросът, нали? — херцогът се изправи и махна на хората си да се приготвят. Вече бе достатъчно тъмно и трябваше да започнат нападението. — Принц Едуард е популярен, интелигентен, добър боец и би могъл да постигне консенсус в Конгреса.

— Така че кралят ще избере някой друг — засмя се Накор.

Ерик не отговори и махна на двама от хората си, нахлузили въжета през рамо, да тръгват по скалите. Те започнаха да се изкачват само с ръце и крака.

Накор ги гледаше как изчезват в спускащия се мрак. Движеха се мълчаливо, като паяци по стена. Знаеше, че това изкачване е опасно, но беше единственият начин да се спусне въже за останалите.

— Мисля, че принц Хенри ще получи поста, защото ще може да го заменят лесно, ако кралица Ан роди наследник. Ако Едуард получи Крондор, след няколко години… може да не успеят да го сменят — гласът на Ерик заглъхна, когато неговите хора достигнаха ръба на скалната площадка с езерцето.

— Странно място за таен вход, толкова високо в скалата — обади се Накор.

— Предполагам, че Нощните ястреби са го построили преди години. Според хората ми има следи от обработване на камъка. Може би е имало пътека, която е рухнала — той въздъхна. — Време е. Къде е твоят човек?

Накор кимна назад.

— Спи под каруцата.

— Викни го.

Накор отиде при каруцата с припасите и двете момчета, които я наглеждаха. Под каруцата лежеше едър мъж, който се надигна веднага щом Накор го подритна.

Ралан Бек се измъкна и надвисна над Накор. Беше висок почти седем стъпки и се извисяваше над дребния комарджия като канара. Исаланецът знаеше, че спътникът му е докоснат от Бога на Злото и носи мъничка частица от него, което го правеше необикновено опасен. Единственото предимство на Накор беше огромният му опит и така наречените му „номера“.

— Време ли е?

Накор кимна и каза:

— Почти се изкачиха. Знаеш какво да правиш.

Бек се наведе и вдигна шапката си. Беше я взел от един мъж, когото уби пред очите на Накор, и сега я разнасяше като трофей. Широкополата шапка от черен филц с втъкнато перо му придаваше контешки вид, но исаланецът знаеше, че младежът е склонен да причинява болка и е дарен с нечовешка сила и бързина.

Бек се приближи до подножието на скалите и зачака. След малко отгоре тихо се спуснаха две въженца. Войниците завързаха за тях по-дебелите въжета за изкачване и зачакаха другарите им да ги изтеглят. Ралан Бек разкопча колана с меча си и го премести на рамо, така че ножницата да мине на гърба му. След това хвана въжето и започна да изкачва скалата, сякаш се бе занимавал с това цял живот. Другите войници го последваха, но въобще не можеха да се мерят със скоростта му.

Ерик го наблюдаваше как изчезва в мрака.

— Защо настояваш той да мине пръв, Накор?

— Може и да не е неуязвим, Ерик, но е много по-труден за убиване от твоите хора. Магнус ще се погрижи за тези, които ще нападнат отпред. Ако отзад има някакви магически прегради, Бек е с най-голям шанс за оцеляване.

— Имаше време, когато аз щях да съм първият на въжето.

Накор потупа приятеля си по ръката.

— Радвам се, че с годините си поумнял, Ерик.

— Виждам, че и ти не се втурна доброволно нагоре.

Накор само се ухили.

Бек опипваше с пръсти каменната врата. В мрака не можеше да види цепнатината, която бележеше входа. Опита да настрои сетивата си, защото с годините бе разбрал, че може да долавя разни неща. Внезапна атака, настроението на коня, търкулване на зар. Наричаше го късметлийско усещане.

Да, зад тази врата имаше нещо, при това интересно. Ралан Бек не познаваше страха. Точно както предполагаше Накор, в младежа от Новиндус имаше нещо различно, почти неземно. Бек погледна надолу към дребосъка и стария войник и откри, че почти не ги различава в мрака.

— Фенер — прошепна той и един от бойците му подаде специално конструиран затворен фенер. Бек го насочи към Накор и Ерик и бързо отвори и затвори капачето три пъти. Това беше сигналът да продължат предпазливо.

Не че Ралан разбираше напълно значението на предпазливостта. За него тя беше почти толкова чужда, колкото и страхът. Опитваше да разбере нещата, които Накор непрекъснато му говореше, но често само кимаше и се преструваше, за да го оставят на мира.

Бек опипа целия ръб и се увери, че вратата се отваря само отвътре.

— Лост — един от войниците пристъпи напред и тикна лост в цепнатината. След като го видя, че се мъчи, Ралан го избута: — Дай на мен.

Натисна с нечовешката си сила, металното резе се отскубна от гнездото си и вратата се отвори широко. Без да се притеснява от шума, Бек се обърна към войниците и вдигна ръка.

— Чакайте! — и се вмъкна вътре.

Бойците знаеха заповедите. Бек щеше да е първи, а те щяха да влязат, когато ги повика или ако изминат десет минути. Един от тях обърна малък пясъчен часовник, за да засече времето. Мъжете на Ерик се притаиха около езерцето, заслушани в шума на водопада в нощта.

Бек вървеше бавно, без да се притеснява от липсата на светлина. Стъпваше леко, без да отпуска цялата си тежест, докато не се увереше, че няма да пропадне в яма или да задейства капан. Знаеше, че е издръжлив на болка — бяха го ранявали няколко пъти през краткия му живот, — но нямаше самоубийствени наклонности. Освен това, ако Накор беше прав, напред го очакваше забавление.

Замисли се за дребосъка и за момент спря. Не го харесваше, но като цяло не харесваше никого, макар и да не мразеше никого. Чувствата му към хората бяха предсказуеми. Те бяха съюзници, противници или пък без значение, като конете и другите животни. Понякога полезни, но често незаслужаващи внимание. Но дребосъкът беше пробудил у Бек някакви странни чувства, които той не можеше да определи. Преди му доставяше удоволствие да наблюдава как на хората им тече кръв и умират, харесваше и грубия секс. Знаеше, че обича битките. Трясъкът на стомана, виковете, кръвта и… смъртта. Беше открил, че му харесва да гледа как съществата умират. Беше омайващо да видиш как мърдащо допреди минути създание застива и се превръща в парче месо. Месо, което дори не можеше да се използва, ако ставаше дума за хора.

Сега Бек очакваше да се сблъска с много опасни хора и нямаше търпение да ги избие.

Лек шум отпред го накара да забрави за Накор и объркването, което му причиняваха думите на дребосъка. Някой се движеше в дъното на коридора и Бек се напрегна в очакване.

Трябваше да се върне, но бе загубил представа за времето. Колко дълго течаха десет минути? Останалите и без това щяха да го последват, а той жадуваше за клане. От много време не се бе наслаждавал на добра битка. Накор му беше направил нещо и главата го заболяваше, когато започнеше да мисли за някои работи. Все пак дребосъкът беше казал, че няма проблем да избие всички в тази цитадела — всички освен бойците на стария войник, които идваха от другата страна.

Ралан Бек усети, че се мотае, и пропъди всички мисли освен една: да намери причинителя на шума. Ускори крачка и за малко да падне в една яма. Единствено „късметлийското усещане“ го спря в последния момент.

Извади един малък цилиндър, който му бе дал Накор, и махна капачето. Вътре имаше сноп клечки и той взе една. Затвори цилиндъра и го прибра, а после размаха клечката във въздуха. След секунди в единия край се появи пламък. Бек се изненада от силата на светлината, която излизаше от пръчицата.

Погледна ямата в краката си и не можа да види дъното. Радваше се, че не бе паднал, но не защото можеше да пострада, а защото щеше да му се наложи да чака, докато пристигнат войниците. Не се знаеше дали някой от тях няма да падне отгоре му, което не звучеше никак добре, а и дали щяха да имат достатъчно дълго въже?

Направи две крачки назад, засили се и прескочи ямата. Пусна запалената клечка на пода и я стъпка.

Изчака да се увери, че никой не е чул скока му, и продължи напред. За момент се замисли дали да не остави нещо, което да предупреди войниците за ямата. После се учуди откъде въобще му е дошла подобна мисъл. Какво го беше грижа дали някой ще падне? Това беше сложен въпрос, от онези, които бяха работа на Накор. Бек нямаше време да се чуди за подобни работи.

Отпред се чуваха приглушени гласове, а той знаеше, че го очаква битка.

Магнус погледна небето, прецени, че е време да тръгва, и махна на двама от войниците да го придружат до главния вход на цитаделата. Пътят изглеждаше изоставен от години, но по здрач Магнус го бе проучил и бе установил, че това е маскировка. Някой го използваше от отдавна, но се опитваше да прикрива този факт. Това окончателно го убеди, че доверието на баща му в наемника Джовал Делан е оправдано. Местните бандити нямаха възможностите, а и желанието да поддържат нещо подобно.

Войниците пълзяха бавно по пътя през клисурата — единствения път към цитаделата. Магнус не беше така добре запознат с военното дело като брат си и баща си, но разбираше колко смъртоносно би било да се щурмува укреплението. Само слуховете за демони и дългогодишният мир в региона бяха оставили цитаделата неизползвана.

Все пак в момента той имаше други грижи. На първо място трябваше да се погрижи мъжете с него да останат незабелязани колкото се може по-дълго. Магнус беше доста млад според мерките на маговете, но беше наследил някои дарби от родителите си. Майка му имаше по-добър нюх да открива присъствието на магия, но Пъг се оправяше по-добре с естеството на заклинанията или устройствата. За щастие Магнус беше наследил и двете способности. Така че откри четири капана между дъното на клисурата и върха на рампата.

Контрира заклинанията със самочувствие и бързина, което позволи на войниците на Ерик да продължат незабелязани. Всеки евентуален наблюдател щеше да има проблем да различи сивите фигури в сумрака. Малката луна нямаше да изгрее поне още час, а дори тогава светлината й щеше да е доста слаба.

Командващият офицер даде знак с ръка на хората си да се приготвят. В миналото подвижен мост бе свързвал пътя и портата. Сега мостът висеше на едната си верига от другата страна и разстоянието бе твърде широко за прескачане. След нов сигнал от тила се появиха четирима души с две сглобяеми стълби — щяха да ги използват за мост. Магнус пък реши да използва уменията си и мина оттатък с левитация.

Мъжете тръгнаха по стълбите спокойно, без да се притесняват от пропастта под краката им. Една грешна стъпка можеше да коства живот. Магьосникът бе впечатлен от дисциплината им.

Отново разпростря сетивата си напред в търсене на други магически клопки и аларми, но не откри нищо. Явно обитателите на цитаделата разчитаха, че външните заклинания ще ги предупредят за евентуална заплаха. Магнус продължи напред, защото усети в далечината нещо, от което настръхна.

Вдигна ръка и от дланта му излезе бледа светлина и освети пространството между външните и вътрешните порти, които бяха затворени и вероятно залостени. Войниците се събраха мълчаливо зад него. На тази светлина бялата коса и бледата кожа му придаваха почти неестествен вид. Но дори войниците да имаха възражения, че ги командва магьосник, явно бяха успели да ги потиснат и търпеливо чакаха заповеди.

Магнус затвори очи и се съсредоточи. След това отпусна сетивата си, опипа ментално вратата и успя да проникне от другата страна. Все едно виждаше картината с очите си. Дървената греда бе наместена в две метални скоби. Той провери всеки сантиметър, след което отвори очи, отстъпи и се обърна към офицера.

— Това е капан.

— Какво предлагате?

— Да минем през вратата, без да вдигаме резето.

Протегна ръка и най-близките до него чуха леко бучене. Внезапно в долната част на портата се отвори дупка, през която можеше да пропълзи човек.

— Един по един — нареди Магнус. — И внимавайте да не докоснете вратите.

Приготви се да контрира заклинанието, ако някой от войниците го задейства, без да иска, но се оказа, че не е нужно — бойците се движеха точно според инструкциите.

Дойде неговият ред и той внезапно откри, че робата му се превръща в пречка — точно по средата на дупката му се наложи да издърпва застъпените й поли.

— Има моменти, когато ми се иска да питам баща си защо магьосниците трябва да носят роби — засмя се той, щом премина.

— Милорд? — учуди се лейтенантът, който очевидно беше лишен от чувство за хумор.

— Нищо — въздъхна Магнус и се обърна към войниците. — Стойте зад мен, освен ако не ви заповядам да минете напред, защото на това място има опасности, които без моето изкуство са непреодолими и за най-смелите. Убивайте на място всеки, който не е Ралан Бек или някой от вашите.

След това се обърна и закрачи в мрака. Светлинката в дланта му мъждукаше като подскачащ фенер.

Бек вървеше право напред, сякаш се разхожда по улица, без да обръща внимание на тъмнината. В дъното на някои от страничните коридори се виждаха светлини, но той не им обръщаше внимание. Не можеше да го обясни, но усещаше, че трябва да мине през цялата цитадела и да стигне до главната зала в предната част.

Очакваше с нетърпение предстоящия бой. Някои от нещата, които бе извършил за Накор, му допадаха, но не бе участвал в истинска битка от твърде дълго. Беше разбил няколко глави в кръчмарски сбивания, но не бе проливал кръв, откакто беше убил онзи император миналата година. Това беше забавно. Почти се засмя, като си спомни изумените изражения на всички, когато видяха как мечът му щръква от гърба на стареца.

Иззад ъгъла се появи мъж с черна броня и без шлем. Преди да успее да реагира, Бек посече гърлото му, точно където свършваше бронята. Мъжът падна с трясък, но на Ралан не му пукаше. Светлината беше само на стотина крачки и той вече нямаше търпение да почне да сее унищожение.

Измина последните метри и се озова в зала с висок таван. Беше построена в стар стил, за да може в най-студените зимни нощи в нея да спят владетелят и семейството му. Само че в момента бе доста западнала.

Високият таван се поддържаше от масивни греди, толкова стари, че бяха станали твърди като желязо, някога варосаните стени бяха вече тъмносиви, а в тъмнината се чуваше пърхането на прилепи. От стените не висяха гоблени, които да предпазват обитателите от студа, а на пода нямаше никакви кожи. Все пак в камината вляво от вратата, през която бе влязъл, гореше огън. Бек огледа с маниакална усмивка двайсетината мъже край него.

В центъра на групата на старовремски столове с кожена тапицерия седяха двама души. Останалите се бяха разположили на ниски столчета или направо на наметалата си на пода. Всички освен двамата на столовете носеха черните брони на Нощни ястреби.

Единият от двамата беше с фина туника и панталони, достойни за благородник. Дрехите му обаче висяха, сякаш е изгубил доста тегло в последно време. Другият беше с черна роба на жрец или магьосник. Мъжът с туниката носеше масивен златен амулет, като този, който му бе показал Накор, а другият нямаше никакви украшения. Беше много слаб и без косми по главата и лицето.

Секунда след появата на Бек мъжете се раздвижиха, двама надуха свирки, за да вдигнат тревога.

— Убийте го! — изкрещя мъжът със златния амулет.

Ралан стисна меча си с две ръце и присви очи, готов за предстоящото клане.

— Не! Спрете! — изкрещя мъжът с робата и загледа Бек с почуда.

Всички замръзнаха, а плешивият си проправи път между тях и спря пред младежа. Младият воин усещаше, че човекът пред него има някакви странни способности, и късметлийските му предчувствия подсказваха, че ще се случи нещо необичайно. Той се поколеба, след което понечи да го съсече.

— Спри — мъжът вдигна ръка и сложи длан на гърдите на Бек. — Чакай.

След това падна на колене и гласът му премина почти в шепот:

— Какво повелява нашият господар?

Човекът с амулета гледаше изумено, а после също се смъкна на колене, последван от всички мъже в залата. Още неколцина убийци се появиха от другите части на цитаделата, повикани от сигнала за тревога, и щом видяха коленичилите си събратя, също последваха примера им.

Бек отпусна меча и попита:

— Какво?

— Какво повелява нашият господар? — повтори мъжът с робата.

Ралан се зачуди какво да отговори. Спомни си подочутите дискусии между Пъг, Накор и останалите на Острова на чародея и каза:

— Варен го няма. Избяга в някакъв друг свят.

— Варен не е господар — отвърна онзи с робата. — Той беше от най-издигнатите слуги — отново докосна гърдите на Бек. — Усещам нашия господар вътре в теб. Той живее в теб, говори чрез теб. Какво повелява нашият господар?

Ралан беше дошъл за битка и това, което ставаше, надхвърляше неговите възможности за разбиране. Огледа бавно стаята и усети, че се изпълва с гняв.

— Не знам… — внезапно вдигна меча и закрещя: — Не знам!

Магнус и хората на Ерик влязоха през главния вход. Друг отряд влезе през вратата, от която бе дошъл Бек. Всички спряха при вида на жестоката картина. На пода лежаха двадесет и шест тела, но нямаше следи от борба. Двадесет и шест обезглавени трупа сред езеро от кръв. Главите се търкаляха навсякъде.

Огънят пращеше. Бек стоеше до него, целият в кръв. Ръцете му бяха алени чак до лактите, лицето му бе омазано с мръсотия. Магнус можеше да види лудостта в очите му. Младежът трепереше толкова силно, че сякаш щеше да се сгърчи в конвулсии.

Ралан Бек отметна глава и нададе вой, който отекна високо в камъните на тавана. Беше вик на раздразнение и ярост. Докато ехото още се носеше, погледна Магнус и извика като обидено разглезено дете:

— Това не беше забавно!

Обърса меча си в най-близкия труп и го прибра в ножницата. Взе едно от ведрата, които се топлеха до огъня, и го изсипа на главата си, без въобще да сваля шапката. След това вдигна от пода едно по-чисто наметало, за да го използва за кърпа. Щом се почисти, заговори пак:

— Магнус, като не се съпротивляват, не е интересно — след това се обърна към войниците. — Гладен съм. Някой носи ли ядене?